Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (12)

11

От апартамента на семейство Райе отново се разнесе бръмчене. Енид Мърл скочи раздразнено от бюрото си и излезе. На терасата над главата си забеляза купчина медни тръби. Значи новите собственици още не бяха приключили с ремонта на баните си. Или може би тръбите са за аквариума на Пол Райе, който се канел да монтира в балната зала на госпожа Хаутън. Или поне така твърдеше мълвата. Енид се надяваше този проточил се ремонт да не я превърне в онзи особен вид старици, които при липса на фокус в собствения си живот се фокусират върху живота на съседите си. Влезе обратно в стаята си и пусна историческия канал на „Дискавъри“, за да се разсее. Много харесваше този канал, защото предаванията в него перфектно онагледяваха същинската природа на човешките същества — докато шепа смелчаци се стремяха към велики дела, огромната част от човечеството се бе посветила на грубото изкуство на оцеляването, размножаването и задоволяването на първичните инстинкти, в това число към убийства, параноя и войни.

Звънецът на вратата й иззвъня. Очаквайки Филип, тя веднага отвори. Но вместо него зърна срещу себе си Минди Гуч. Минди бе заела обичайната си поза — с кръстосани пред гърди ръце и лице като градоносен облак.

— Трябва да поговорим за нещо — отсече тя.

— Заповядай! — покани я Енид и отвори по-широко вратата си. Чудеше се какво ли ще иска сега от нея съседката й, след като двете не бяха разговаряли от заупокойната служба в памет на госпожа Хаутън.

— Мисля, че имаме проблем! — отсече Минди.

— Скъпа, проживяла съм в тази сграда почти целия си живот — отговори усмихнато Енид, като мислеше, че Минди има предвид липсата на комуникация между тях. — Тук съм от преди да се нанесеш тук и се надявам да бъда все още тук и когато се изнесеш! И ако ще още пет години да не си говорим, не мисля, че това ще бъде проблем за мен!

— Нямам предвид теб! — отсече Минди. — Говоря за семейство Райе. Смятам, че трябва да направим нещо по този въпрос!

— Така ли? — изгледа я хладно Енид.

— Миналата седмица Пол Райе имаше наглостта да се появи в офиса ми!

— За да се опита да се сприятели с теб, може би?

— За да се опита да ме подкупи! За да одобря поставянето на климатици!

— И ти какво каза?

— Че няма да стане!

— Е, какъв е проблемът тогава? — озадачи се Енид.

— Ето този! — извика Минди и отвори ръка. Върху дланта й лежеше пластмасов зелен войник в атака с байонет.

— Не разбирам!

— Тази сутрин, когато отворих вратата, за да си взема вестника, открих цяла войска от тези върху изтривалката!

— И смяташ, че е дело на Пол Райе? — изгледа я скептично Енид.

— Не само смятам — аз знам, че е негово дело! — извика Минди. — Защото, когато идва при мен, заяви, че ако не одобря климатиците му, ще ми обяви война! И ако това не е знак — добави и разклати пластмасовия войник под носа на Енид, — какво друго е!

— Трябва да се изправиш очи в очи с него! — посъветва я Енид.

— Не мога да го направя сама! Нуждая се от помощта ти!

— Не виждам с какво бих могла да ти помогна — отбеляза спокойно възрастната жена. — Справянето с невъзпитани собственици е твоя работа. В крайна сметка нали ти си президент на борда!

— Но ти си била президент на борда в продължение на петнадесет години! — рече Минди. — Все трябва да има нещо, което да можем да направим! Някакъв начин да ги изгоним оттук!

Енид се усмихна и отбеляза:

— Но те току-що се нанесоха.

— Виж какво, Енид! — заяви Минди, вече губеща търпение. — Някога с теб се разбирахме!

— Така е — кимна Енид. — Разбирахме се, при това дълго време. Разбирахме се, дори след като организира заговор, с който ме свали от президентския пост!

— Смятах, че вече не искаш тази работа! — запротестира Минди.

— Така е, вече не я исках. И затова ти простих. Смятах, че щом толкова много я искаш, значи ще се справиш с нея!

Минди сведе очи и промърмори:

— Ами ако одобрението на тези хора се окаже грешка?

— За съжаление вече нищо не можем да сторим — въздъхна Енид. — Единственият начин, по който бихме могли да ги изгоним оттук, е ако не си плащат за поддръжката. А предвид онова, което знаем за тях, мисля, че това е крайно невероятно.

— Не съм много сигурна, че ще мога да живея в една и съща сграда с този човек! — отрони Минди.

— В такъв случай може би ще трябва да напуснеш — каза благо Енид и отвори вратата. — Съжалявам, че не мога да ти помогна, скъпа! Приятен ден!

* * *

Лола остави романа, който четеше — „Изкупление“, отвори вратата към терасата, стъпи върху хлъзгавите плочки с ботушите си с висок ток на „Клое“ и надникна през парапета, Филип все още не се виждаше никакъв и тя се върна вътре. Затвори книгата и огледа корицата. Беше подарък от Филип, макар че в случая по-подходящата дума като че ли беше „намек“. Беше й я връчил след една катастрофална вечеря с негов стар приятел.

— Това е една страхотна книга! — бе изтъкнал. — Надявам се, че ще ти хареса!

— Благодаря ти! — бе отвърнала мило тя, макар да бе напълно наясно с намеренията му.

Опитваше се да я образова и макар това да бе много мило от негова страна, Лола така и не разбираше защо изобщо го прави. По нейното скромно мнение човекът, който трябваше да се образова, бе не тя, а самият той. Защото всеки път, когато тя споменеше някой готин нов актьор или някое ново видео в „Ю Тюб“, за което всички говореха, или дори когато си пускаше музика по айпода, той питаше какво е и твърдеше, че никога не е чувал за нито едно от тези неща. И макар за нея подобни реакции да бяха разочароващи, все пак се стараеше да не го критикува. Беше достатъчно благоразумна, за да не наранява чувствата му, като го кара да се чувства твърде стар.

Точно с тази стратегия бе успяла да влезе под кожата му и да си го върти на малкия пръст. Той изпълняваше почти всяко нейно желание. Например за днес бе уговорил да ходят на снимачната площадка на новия сериал на Шайфър Даймънд, за да наблюдават снимките. Целият град говореше за този нов сериал, а тъй като Лола знаеше, че Филип и Шайфър са „стари приятели“ (по неговите думи), го бе попитала защо досега не са ходили да я гледат на живо. Филип също се бе учудил и след като Лола настоя, слезе до апартамента на Шайфър и й остави бележка. Една вечер Шайфър се обади и Филип влезе в кабинета си и говори с нея цял час на затворена врата, оставяйки Лола да тръпне в очакване на резултата. Когато излезе, заяви, че може и да отиде да гледа Шайфър на снимачната площадка, обаче Лола нямало нужда да си прави труда да ходи с него, защото щяло да бъде отегчително. И всичко това — след като идеята си беше нейна! Обаче тя се бе заела да му прави масаж на краката и докато го разтриваше, изтъкна, че едно такова посещение ще бъде полезно за образованието й. Като негова помощничка и приятелка, тя държала да знае всичко, свързано с работата му.

— Но нали знаеш какво правя? — бе извисил той слаб глас в опит за протест. — Цял ден си седя пред компютъра!

— Не е вярно! Ето, например през януари ще ходиш за две седмици в Лос Анджелис! А през едната от тях аз може би ще ти дойда на гости! И докато съм там, ще трябва да ходя с теб на снимките, нали така? Да не би да очакваш от мен да си седя по цял ден в хотела?

— Смятам, че вече обсъдихме ходенето в Лос Анджелис — изрече той и стегна крака си. — Ще бъде истински кошмар! Първите две седмици след началото на снимките винаги са такива. Ще работя по шестнадесет часа на ден! И ти много бързо ще се отегчиш!

— Искаш да кажеш, че няма да те виждам цели две седмици?! — изписка тя.

И сигурно той се бе почувствал виновен, защото почти незабавно се бе съгласил да я вземе със себе си на снимачната площадка на „Майка игуменка“. А тя бе толкова доволна, че дори не се разсърди на отказа му да гостуват на родителите й за Деня на благодарността — каза си, че е твърде рано да прекарват празниците си със своите роднини. Като се замислеше, тя също не би искала да прекара Деня на благодарността с Енид — защото Филип бе направил точно това, бе завел леля си на някакъв отегчителен обяд на клуб „Сенчъри“. Бе водил и Лола там — веднъж, след което тя се бе заклела никога повече да не стъпи на това място.

Всички около нея гонеха стоте. И така, доволна и щастлива, тя се бе завърнала в Атланта и се бе срещнала с приятелките си и в петък вечер всички бяха стояли до два през нощта, за да разглеждат снимките на Филип и на апартамента му, които Лола им показа. Една от приятелките й бе вече сгодена и готвеше сватба, другите се опитваха да накарат приятелите, си да се оженят за тях. И всички съзерцаваха снимките на Филип и апартамента му и въздишаха от завист.

Но това беше преди цели три седмици. Сега наближаваше Коледа и Филип най-сетне бе благоволил да определи дата за това така бленувано посещение на снимачната площадка. Лола прекара последните два дена преди събитието в трескава подготовка. Ходи на масаж, направи си изкуствен тен, направи си златисти кичури на тъмната коса и си купи рокля от „Марк Джейкъбс“. Интересното бе, че непосредствено след покупката се обади майка й и я запита наистина ли току-що е похарчила две хиляди и триста долара. Лола обвини майка си, че използва кредитната й карта, за да я шпионира. Скараха се, което не бе никак обичайно за тях, и Лола затвори. После, изпълнена с угризения, се обади на майка си. Завари Бийтел обляна в сълзи.

— Мамо, какво става? — бе попитала Лола. А когато майка й не отговори, тя извика уплашено: — Да не би с татко да се развеждате?

— Нищо подобно. Добре сме си.

— Тогава какъв е проблемът?

— О, Лола! — бе успяла да въздъхна майка й. — Ще поговорим за това, когато си дойдеш за Коледа. А междувременно те моля да бъдеш малко по-внимателна с парите!

Това беше много странно и Лола бе изключила телефона крайно объркана. После обаче реши, че не е нищо важно. Майка й имаше навик от време на време да се притеснява за пари, но на някакъв етап го преживяваше и в пристъп на вина винаги купуваше на Лола по някоя скъпа глезотийка, като например слънчеви очила на „Шанел“.

* * *

Междувременно Филип се намираше точно зад ъгъла и си подстригваше косата. Идваше в този салон на пресечката на Девета улица с Пето авеню от тридесет години. Майка му бе започнала да идва тук още през седемдесетте, когато клиенти и стилисти слушаха музика от джубокса и смъркаха кокаин. Собственикът, естествено, бе добър приятел на майка му. В онези години всички бяха добри приятели на майка му. Тя излъчваше онази неустоима уязвимост, която караше всеки, който я види, да се втурва да й помага с нещо. Не й се налагаше да работи, защото живееше от попечителски фонд, а освен това бе считана за голяма красавица. А атмосферата на трагичност, която внасяше навсякъде, където се появеше, само засилваше очарованието й. Поради което никой не се изненада, когато през 1983 година тя се самоуби.

Собственикът Питър подстригваше Филип по същия начин, по който го бе подстригвал години наред, и сега почти привършваше, обаче на Филип му се искаше да убие още малко време в салона. Наскоро Питър бе победил битката с рака и бе започнал да ходи на фитнес почти всеки ден, така че днес разговорът съвсем естествено се завъртя около комплекса от упражнения, които изпълняваше. После си говориха за лятната къща на стилиста в Катскилс. След това обсъдиха промените, настъпили в техния квартал, Филип се ужасяваше от събитието, което му предстоеше — от срещата между бившата му любов и настоящата му любовница. За него между „любов“ и „любовница“ имаше огромна разлика — първата бе законна и благородна, а втората — временна, както и (конкретно в случая с Лола) често поставяща го в неудобно положение.

Този крайно нелицеприятен факт бе лъснал в целия си съмнителен блясък по време на вечерята с югославския режисьор. Режисьорът, който съвсем случайно бе носител на две награди „Оскар“, бе вече възрастен мъж с постоянно течащи лиги от устата, така че съпругата му рускиня, облечена в златиста рокля на „Долче и Габана“ (и двадесет години по-млада от него, с почти същата разлика, каквато имаше между Лола и Филип), трябваше да му дава супата лъжичка по лъжичка. Режисьорът имаше изключително опак характер, а жена му беше абсурдна, но все пак той бе жива легенда. И въпреки възрастта му (а за възрастта си човек няма вина), и въпреки глупавата му съпруга Филип питаеше огромно уважение към този човек и от месеци насам очакваше срещата с него.

Целенасочено или просто защото си беше такава, Лола като че ли бе решила да се покаже в най-лошата си светлина. Докато режисьорът обясняваше надълго и нашироко подробностите по следващия си проект (филм за някаква никому неизвестна война в Югославия през тридесетте), Лола не само че не отлепи очи от своето блекбъри, за да изпраща съобщение след съобщение, ами дори стигна дотам, че да отговори на повикването на своя приятелка от Атланта.

— Прибери го! — й бе просъскал Филип. Тя го изгледа обидено, направи знак на сервитьора и си поръча коктейл, назидателно обяснявайки, че не пиела вино, тъй като виното било само за старците. — Престани, Лола! — сряза я той. — Много добре знам, че пиеш вино! И сега ще пиеш това, което пият и останалите!

— Ама аз не обичам червено вино! — изписка тя. — Освен това ми трябва нещо, което да ми помогне да издържа всичко това тук!

След което се обърна нахакано към режисьора и го попита дали има някакви популярни филми.

— Популярни ли? — озадачи се старецът. — Какво това?

— Е, сещате се! — подкани го нетърпеливо Лола. — Филми за нормални хора!

— Какво нормални хора? — попита обидено режисьорът. — Мисля, че мои вкусове твърде изискани за млада дама като вас!

Старецът със сигурност не искаше да я обиди, но очевидно думите му прозвучаха точно така. И Лола автоматично захапа въдицата.

— Какво искате да кажете?! Нали изкуството уж било за хората! А ако хората не могат да го разберат, тогава какъв е смисълът да се занимавате с него?

— Това е проблем ваш в Америка — отвърна режисьорът. Вдигна чашата вино към устата си, но ръката му трепереше толкова много, че разля най-малко половината. — Твърде много демокрация! Тя смърт за изкуството!

През останалата част от вечерта никой повече не обърна внимание на Лола.

После, докато таксито ги откарваше към № 1, Лола се бе извърнала към прозореца и бясно навиваше и развиваше косата си.

— Сега пък какво? — я бе попитал Филип.

— Никой не ми обърна внимание!

— За какво говориш, за бога?!

— Бях игнорирана, Филип! Защо трябваше да идвам с теб, щом ще ме игнорират?

— Нямаше да бъдеш игнорирана, ако не беше направила онази глупава забележка за филмите му!

— Но той е един невзрачен, незначителен старец! На кого му пука за него и тъпите му филми?! О, извинявай! За изкуството му!

— Този човек е гений, Лола! Позволено му е да бъде особняк! Освен това е заслужил напълно почтено уважението на хората! И ти трябва да се научиш да цениш по-добрите от теб!

— Ти да не би да ме критикуваш?! — изгледа го с присвити очи тя.

— Просто отбелязвам, че няма да ти се отрази зле да понаучиш това-онова за живота.

— Слушай какво, Филип! Ако още не си го разбрал, да ти кажа: не поставям никого над себе си! Не ми пука кой какво е постигнал, защото истината е, че никой не е по-добър от мен! Ако ще да е спечелил милион награди „Оскар“! Ти сериозно ли смяташ, че това автоматично превръща човека в по-добър от другите!

— Да, Лола, точно така мисля!

Докато се приберат вкъщи, между тях цареше гробно мълчание. После, подобно на всички останали пререкания до този момент, и това завърши със секс. Това момиче очевидно имаше някакво шесто чувство за моментите, когато той започваше да й се изплъзва, и винаги имаше в готовност по някой и друг сексуален номер. Конкретно тази вечер излезе от банята с бикини без дъно, които разкриваха кола-маската, която си била направила същия следобед, „за да го зарадва“. И той се бе оказал безпомощен в лицето на подобно сексуално изкушение, а на следващата сутрин си продължиха както преди.

И сега, докато се чудеше какво да прави с Лола и докато стилистът почистваше раменете му от падналите косъмчета, покрай витрината на салона мина не кой да е, а самият Джеймс Гуч! Докога ще продължава да се сблъсква с този човек? И как се стигна до всичко това? Макар и живеещи в една и съща сграда, двамата години наред бяха успели да съжителстват в миролюбиво пренебрежение за съществуването си и ето че изведнъж — от онзи следобед в магазина на „Пол Смит“ — Филип започна да се сблъсква с Джеймс почти всеки ден! Нямаше никакво желание да задълбочава познанството си с този човек, но като че ли това бе неизбежно — Джеймс се очертаваше от онези типове, които колкото повече усещат, че са нежелани, толкова повече се натискат да ти бъдат приятели. Както и можеше да се очаква, Джеймс автоматично го зърна между изложените на витрината перуки и с очи, ококорени от изненада, се появи в салона.

— Здрасти! — поздрави ентусиазирано.

Филип само кимна, опитвайки се да не говори. Знаеше, че а проговори, а с него е свършено!

— Нямах представа, че тук подстригват и мъже — продължи да бърбори Джеймс, плъзвайки поглед по столовете от яркочервено кадифе и гипсовите корнизи.

— Открай време си идвам тук — промърмори Филип.

— И е толкова близо до нас! Май и аз трябва да започна да идвам тук! Още продължавам да ходя в Горен Уест Сайд.

Филип учтиво наклони глава.

— Едно време живеехме там — поясни Джеймс. — Няма да се уморя да разправям на всички как жена ми ме спаси от миниатюрното студио, наречено апартамент, и от тясното легло! Ако не беше тя, сигурно все още щях да си бъда там!

— Е, чак пък толкова! — не се сдържа Филип, докато ставаше.

— Ами ти? — не спираше Джеймс. — Ти откога живееш тук?

— Откакто се помня, съм си все в № 1 — отговори Филип. — Тук съм роден и тук израснах.

— Браво! — кимна Джеймс. — А какво ще кажеш тогава за семейство Райе? Съпругът ми се струва голям мръсник. Непрекъснато тормози жена ми, а сега пък решил да си слага аквариум с обем девет хиляди и сто литра! Представяш ли си?!

— Честно да ти кажа, научил съм се да не вземам страна в пререканията между моите съседи! — отбеляза Филип. — Това е сфера на леля ми.

— Но пък познаваш Шайфър Даймънд, нали? — изгледа го заинтригувано Джеймс. — Май някога дори сте били гаджета, а?

— Да, но преди много време — отговори Филип, подаде на касиера четиридесетте си долара и се опита да се измъкне от Джеймс, трясвайки вратата под носа му. Обаче човекът го последва. И сега той бе принуден да го изтърпи чак до № 1. Стори му се цяла вечност.

— Някога трябва да вечеряме заедно — заяви по едно време Джеймс. — Имам предвид ние със съпругата ми и вие с твоята приятелка. Как й беше името?

— Лола — отговори Филип.

— Млада е, нали? — подхвърли небрежно Джеймс.

— На двадесет и две — отговори Филип.

— Значи е доста млада — кимна Джеймс. — Би могла да ти бъде дъщеря!

— За щастие не е! — отсече Филип.

Когато стигнаха до тяхната кооперация, Джеймс пак повтори предложението си за вечеря:

— Бихме могли да отидем някъде в квартала. Например „Никърбокър“?

Филип се чудеше как да се измъкне. Какво да каже? „За нищо на света не искам да ходя на вечеря с теб и жена ти“ ли?

— Може би след Коледа — изрече на глас.

— Идеално! — светнаха очите на Джеймс. — Нека го направим през първата или втората седмица след Нова година! Защото през февруари излиза книгата ми, така че кой знае кога ще се завърна насам!

 

 

— Какво ще правиш по Коледа? — попита Дерек Бръминджър.

— Нямам конкретни планове — отговори Шайфър Даймънд, отпускайки се назад в стола на гримьора си.

Досега бе имала четири срещи с Бръминджър. След четвъртата вечеря бяха решили да спят заедно, за да „отметнат и тази страница“ и да преценят дали са съвместими или не. Сексът се оказа сносен — зрял и абсолютно правилен в техническо отношение, леко безстрастен, но не и незадоволителен. А самият Бръминджър бе интелигентен, с лек характер, макар и с леко поизветряло чувство за хумор. Неспособността му да погледне на живота откъм смешната страна вероятно се дължеше на остатъчната горчилка вследствие незаслуженото му уволнение от поста изпълнителен директор преди две години, както и от личната му битка със загубата на социален статус. Защото ако не е изпълнителен директор, ако след името му няма никаква титла, то тогава кой е той? Едногодишният хаджилък на Дерек Бръминджър го бе научил едно: „Търсенето на духовността е хубаво нещо, но социалният престиж е по-хубаво.“ Именно този извод го бе довел обратно в Ню Йорк, за да започне всичко отначало с помощта на други бивши изпълнителни директори, пратени да пасат на по шестдесет. Както самият той се шегуваше, те били „първият клуб на изпълнителните директори“.

А сега той попита:

— Искаш ли да отскочим до Сейнт Бартс? Разполагам със свободна вила от двадесет и трети декември до десети януари. Ако можеш да тръгнеш още на двадесет и трети, мога да те взема с мен — ще летя с частния си самолет.

В този момент в гримьорната надникна асистентът Алън и обяви:

— Имаш посетители!

Шайфър кимна. На прага се появиха Филип и младата му приятелка Лола. Филип бе споменал, че може да я доведе и нея, и Шайфър се бе съгласила — най-вече от любопитство какво ще да е това момиче, което бе успяло да задържи Филип далеч по-дълго от очакваното за него.

— Доведох и Лола — обяви очевидното той.

Шайфър й подаде ръка и чаровно изрече:

— Здравей! Слушала съм много за теб! Най-вече от Енид.

— Така ли? — ококори се Лола, очевидно поласкана.

Шайфър вдигна пръст, за да ги помоли да изчакат, и се върна на разговора си с Бръминджър.

— Та какво ще кажеш? — попита той.

— Страхотна идея! — възкликна Шайфър. — Нямам търпение!

И затвори.

— За какво нямаш търпение? — попита Филип с приятелското любопитство на човек, който някога е бил много близък с другия.

— За Сейнт Бартс. За Коледа.

— О, толкова си мечтая да отида в Сейнт Бартс! — възкликна впечатлена Лола.

— Трябва да накараш Филип да те заведе — отбеляза Шайфър и погледна към него. — Това е един от най-любимите му острови!

— Това е един от любимите острови на всички около нас! — промърмори Филип. — Та с кого ще ходиш?

— С Бръминджър — отговори Шайфър и сведе очи, за да може гримьорът да й сложи спиралата.

— Дерек Бръминджър? — изуми се Филип.

— Същият.

— С него ли ходиш сега?

— Нещо такова.

— Аха — кимна безрадостно Филип и се отпусна на празния стол до нея. — И откога е това?

— От скоро — отговори Шайфър.

— Кой е Бръминджър? — не успя да се сдържи Лола, намесвайки се в разговора им.

Шайфър се усмихна и обясни:

— Един мъж, който някога се е радвал на богатство и власт, но вече няма чак толкова власт. Само повече пари.

— Стар ли е? — продължи Лола.

— Направо древен — влезе в тона й Шайфър. — По-стар е дори от Оукланд!

— Готови са! — обяви Алън, надниквайки в гримьорната.

— Благодаря, скъпи! — кимна чаровно Шайфър.

После отведе Филип и Лола на снимачната площадка. Докато вървяха през лабиринта от коридори, Лола не преставаше да бъбри колко била развълнувана, че е тук, след което се зае да ахка и да охка при вида на толкова много хора, кабели и камери. Шайфър вече разбра защо Енид толкова мразеше това момиче — Лола очевидно въртеше Филип на малкия си, лакиран в черно, пръст. Но пък иначе не беше чак толкова лоша. Беше изключително приветлива и излъчваше някакъв особен чар. Но пък беше толкова млада! В близост до нея Филип изглеждаше като че ли отчаян. Но дори и да беше така, това не беше проблем на Шайфър — както й се наложи да си напомни. Двамата с Филип се бяха разделили преди много години. И нямаше връщане назад.

Хвърляйки последен поглед на Лола, която се отпусна в стола на режисьора в блажено неведение за гафа си, Шайфър стъпи на снимачната площадка и се опита да изхвърли от ума си Филип и неговата приятелка. Сцената, която днес трябваше да заснемат, се развиваше в нейния кабинет в редакцията на списанието и включваше конфронтация с нейна млада подчинена, която имаше връзка с шефа. Сега Шайфър зае мястото си зад бюрото и си сложи реквизитните очила с черни рамки.

— Готови! — обяви режисьорът. — Камера!

Шайфър се изправи и свали очилата си, наблюдавайки свъсено младата актриса, която приближаваше към бюрото й.

— Боже Господи! Ама това е Рамблин Пейн! — изквича Лола иззад мониторите.

— Стоп! — изкрещя режисьорът. Огледа се, зърна натрапницата в стола му и се запъти към нея, за да я изгони.

Шайфър се втурна към него и се опита да смекчи удара, като каза:

— Няма проблеми! Тя е приятелка!

Режисьорът се закова на място, погледна момичето и поклати глава. Едва тогава зърна до нея Филип.

— Оукланд? — възкликна, приближи се до него и го потупа по гърба. — Защо не ми каза, че и Оукланд е тук? — обърна се режисьорът към Шайфър.

— Исках да те изненадам.

— Хей, какво става с теб, човече? Чувам, че скоро започвате „Завръщане при шаферките“, а?

— Точно така — ухили се Филип. — Снимките започват през януари.

Режисьорът кимна по посока на Лола и попита:

— Това да не би да е дъщеря ти?

Шайфър се опита да успокои Филип с поглед, но той отказа да я погледне. „Горкият Филип!“ — помисли си тя.

По-късно, докато се връщаха към центъра на града, над главата на Филип надвисна черният облак на меланхолията — облак, който Лола очевидно не забелязваше. Тя бъбреше ли, бъбреше в пълно неведение за неговото мълчание — за това как получила откровение, докато седяла на снимачната площадка; как осъзнала, че точно там й е мястото; как се виждала пред камерите да прави същото, което правела Рамблин Пейн, защото това никак не било трудно, макар че отстрани да изглеждало точно така; но може би щяло да бъде по-добре да започне свое риалити шоу — шоу за нейния собствен живот, за това как една млада жена като нея превзема големия град, защото животът й наистина бил блестящ, и тя наистина била хубава — не по-лоша от другите момичета в риалити шоутата, та дори и много по-интересна. Интересна е, нали?

— Безспорно — отговори автоматично Филип.

Тъкмо пресичаха моста „Уилямсбърг“, който отвеждаше към Долен Манхатън — район, предлагащ съвсем различна гледка от прочутата по целия свят брегова ивица. Сградите тук бяха сиви и кафяви, ниски и в голямата си част занемарени. Атмосферата излъчваше по-скоро отчаяние и примирение, отколкото надежда за сбъдване на мечтите. Навлизането по тези улици помогна на Филип също да получи откровение. Шайфър Даймънд се бе завърнала в Ню Йорк и бе заживяла с лекота новия си живот. Беше все така прочута и ето че дори вече си имаше приятел. А какво ставаше с неговия собствен живот? Той не бе помръднал ни на йота, от години насам не бе направил нито крачка напред. Променяха се темите на сценариите му, променяха се приятелките му, но не и той. И сега, размишлявайки за предстоящата Коледа, той усети в душата си все по-задушаващо недоволство от живота. Коледите му обикновено минаваха в компанията на леля му — преди ходеха на вечеря в „Плаза“, обаче „Плаза“ вече не беше „Плаза“ — хотелът беше в ремонт, целящ да го превърне в безбожно скъпа кооперация с апартаменти под наем. Което означаваше, че Филип нямаше никаква представа какво ще предложи леля му. А Шайфър заминаваше за Сейнт Бартс. Дори Лола се прибираше вкъщи при родителите си… Внезапно се почувства стар и изоставен, макар да си даваше сметка, че това изобщо не е в стила му. И тогава съзря изход от настъпващата депресия.

— Лола! — възкликна, като пое ръката й. — Какво ще кажеш за Нова година да мръднем към Карибите?

— В Сейнт Бартс? — светнаха очите й.

— Не точно там — отговори той. Нямаше никакво желание да прекарва почивката си, сблъсквайки се непрекъснато с Шайфър и нейния нов любовник. — На друго място. Но точно толкова хубаво, колкото и Сейнт Бартс.

— О, Филип! — хвърли се в обятията му тя. — Толкова съм щастлива! Притеснявах се, че за Нова година няма да правим нищичко заедно! Дори по едно време си мислех, че си забравил. Но сега разбирам, че си го пазил в тайна, за да ме изненадаш!

Неспособна да сдържи вълнението си, тя автоматично потърси майка си, за да й съобщи добрата новина. Беше забелязала, че напоследък майка й се държи много странно, така че реши, че новината може да я зарадва.

* * *

Три дена по-късно, в състояние на пълно блаженство, Лола се качи на самолета за Атланта. Мислите й бяха изцяло концентрирани върху пътешествието с Филип — щеше да тръгне на двадесет и седми и да излети директно за Барбадос, където двамата щяха да се срещнат и да отпътуват за остров Мустик. Всяка порядъчна жена бе наясно, че когато един мъж те води на почивка, той иска да провери как се разбирате, когато сте заедно по цял ден, няколко дена подред — и ако почивката мине добре, обикновено води до предложение за брак. Което означаваше, че през седмицата преди пътешествието тя имаше толкова много задачи, колкото и една булка — да си купи бански и гардероб за почивката, да си направи цялостна кола-маска, да отиде да й почистят мъртвата кожа по ходилата и лактите, да си оформи веждите. Докато самолетът я носеше към родния дом, тя си представяше сватбата си с Филип. Ще се оженят в Манхатън, за да могат да поканят и Шайфър Даймънд, и онзи странен писател Джеймс Гуч, и събитието ще влезе като новина в „Ню Йорк таймс“ и в „Поуст“, а може би дори и в някои от таблоидите, и светът най-сетне ще узнае за Лола Фабрикънт! С тези щастливи мисли в глава Лола събра саковете си от лентата и изчака майка си на тротоара пред летището. Всеки един от родителите й караше нов мерцедес, който се вземаше на лизинг веднъж на две години. И сега, докато размишляваше върху лекотата и превъзходството на начина им на живот, Лола усети неочакван прилив на гордост.

— Липсваше ми, мамо! — възкликна тя, докато влизаше в колата. — Може ли първо да отскочим до мода „Бъкхед“?

Това се беше превърнало в задължителна коледна традиция за майка и дъщеря. Откакто Лола замина да учи в университета „Олд Вик“, при всяко нейно завръщане за празниците двете се отбиваха първо в мода. Там Бийтел заздравяваше връзката с дъщеря си, като ахкаше и охкаше над определен чифт обувки и аксесоари, които Лола пробваше, или чакаше пред съблекалнята, за да обсипе с похвали конкретен чифт дънки или рокля на Никол Милър, с които момичето й се показваше. Ала тази година Бийтел не беше облечена за обиколки по магазините. За нея беше закон никога да не се показва на публично място без изправена и изрядно издухана коса, грим и бутикови дрешки, купени с намаление (обикновено панталони и широка блуза, шалче на „Хермес“ и няколко тежки златни огърлици). Ала днес тя като никога бе облечена с дънки и обикновена риза, а естествено къдравата й коса бе стегната отзад на малко кокче. Това беше „работният“ й вид, с който се мотаеше из къщи, когато помагаше на камериерката в определени неща, като например при лъскането на среброто, миенето на кристала от „Тифани“ и преместването на тежките дъбови мебели за подробно минаване с прахосмукачка.

— Без прическа, мамо? — отбеляза Лола с обич, но и с леко раздразнение (животът в Ню Йорк й бе помогнал най-сетне да зърне недостатъците на майка си). — Нали знаеш, че не можеш да се появиш в мода в този вид?

Бийтел се бе концентрирала в прокарването на колата през гъстия ваканционен трафик по магистралата. Подготвяше се за този момент с дъщеря си вече седмици наред, репетираше разговора отново и отново в очакване на трудните откровения — точно както й бе казал психоаналитикът. И сега само отбеляза:

— Тази година нещата ще бъдат малко по-различни.

— Така ли? — изгледа я Лола дълбоко разочарована. Смяташе, че още от пристигането й ще се втурнат по магазините. Но после вниманието й бе привлечено от радиото в колата, настроено на станцията на хитовете от седемдесетте. — Мамо, защо слушаш тези сантиментални глупости?

Бийтел бе отдавна привикнала към пренебрежителните забележки на дъщеря си. Пропускаше ги покрай ушите си, като си напомняше, че в крайна сметка това е нейната дъщеря, която я обича и която не би могла да я ядосва нарочно. Пък и подобно на всички млади хора, Лола също не винаги си даваше сметка за чувствата на околните. Обаче точно този път тази толкова характерна за момичето безчувственост сякаш удари майката право в слънчевия сплит.

— Мамо, не може ли да сменим станцията? — обади се пак Лола.

— Не! — отсече Бийтел.

— Защо?

— Защото аз така казвам!

— Ама тази музика е ужасна, мамо! — изви Лола. — Толкова е… архаична!

Бийтел отмести за момент поглед от пътя пред себе си, за да се обърне към дъщеря си, която седеше нетърпеливо на седалката до нея, присвила раздразнено очи. Изведнъж душата й се изпълни с ирационален гняв. Изведнъж усети, че мрази дъщеря си.

— Затваряй си устата, Лола! — извика майката.

Лола зяпна като риба на сухо. Извърна се към майка си, неспособна да схване какво точно е чула току-що. Лицето на Бийтел бе замръзнало в непроницаема, ледена маска — маска, която момичето бе виждало изключително рядко и само в определени случаи (както когато председателят на училищното настоятелство бе отхвърлил предложението на Бийтел в столовата да се сервира само органична маруля). Ала до този момент подобен гняв никога не бе насочван към Лола, поради което сега тя бе шокирана.

— Говоря ти съвсем сериозно! — потвърди сега майка й.

— Ама аз само исках да кажа… — опита се да се защити Лола.

— Не сега, Лола! — сряза я майка й.

Магистралата пред тях продължаваше. Бийтел си представи четиридесет и пет минутното пътуване в натоварения трафик, което им предстоеше, и реши, че повече не може да издържи. Трябваше да каже на Лола. Взе първия завой за изход от магистралата.

— Мамо! — изпищя дъщеря й. — Какво ти става днес?

Бийтел отби на една бензиностанция и паркира колата. Напомни си, че иначе е храбър човек, човек с чест и достойнство, който е в състояние да се изправи и пред най-трудните обстоятелства и пак да излезе победител.

— Какво става? — повтори Лола. — Свързано е с татко, нали? Има си любовница!

— Не — поклати глава Бийтел.

Погледна дъщеря си, питайки се как ли ще реагира тя на неприятната новина. Вероятно ще се разплаче и разпищи. Поне самата тя го бе сторила, когато разбра истината. Но с течение на времето бе започнала да свиква — точно така, както пациентите на хосписите, които обичаше да посещава, свикваха с постоянната болка.

— Лола — изрече бавно и тихо тя, — разорени сме! Изгубихме всичките си пари. Ето, казах го. Вече знаеш истината.

В продължение на няколко секунди Лола остана безмълвна. А после внезапно избухна в истеричен смях.

— О, мамо! Драматизираш! Как е възможно да сме разорени?! Че аз дори не знам смисъла на тази дума!

— Смисълът е простичък — нямаме никакви пари — отговори спокойно Бийтел.

— Как така? Разбира се, че имаме пари! Да не би татко да е изгубил работата си? — извика Лола, усещайки, че паниката започва да я завладява.

— Просто напусна — отговори Бийтел.

— Кога? — подскочи Лола.

— Преди три месеца.

— И ми казваш чак сега?! — погледна я обвинително дъщеря й.

— Не искахме да те тревожим — отвърна майката. — Не искахме да ти отвличаме вниманието от работата ти.

Този път Лола не каза нищо. Млъкна, разсъждавайки върху иронията на последните думи на майка си. Накрая промърмори:

— Татко ще си намери нова работа.

— Може. Обаче това няма да разреши проблемите ни. Или поне за доста дълго време.

Лола бе прекалено уплашена, за да поиска да знае какво точно означава това. После Бийтел включи двигателя и двете изминаха останалата част от пътя в пълно мълчание.

Кварталът „Уиндзор Пайнс“ бе с една идея повече от обикновен жилищен район — бе естествено продължение на моловете и ресторантите за бързо хранене, които изникваха от краищата на Атланта подобно крачка на паяк. Но там магазините бяха все за хора над средно ниво, а по улиците на предградието можеха да се видят само мерцедеси, поршета и ролс-ройси. Имаше дори хотел от веригата на „Четирите сезона“ и ново кметство, изградено от тухли и опасано отвсякъде с тучна зелена морава с дървен подиум в края. „Градчето“ Уиндзор Пайнс, основано през 1983 година, приютяваше петдесет хиляди души и дванадесет игрища за голф — най-много игрища за голф на глава от населението за целия щат Джорджия.

Имението на семейство Фабрикънт бе разположено в края на едно от въпросните игрища, в строго охраняван район. Самата къща представляваше смесица от стилове — предимно „Тюдор“, защото Бийтел обожаваше всичко от „английската провинция“, с намек за архитектурата на някогашните плантатори под формата на високи бели колони на централния вход. Къщата разполагаше с три гаража, както и със специален развлекателен център, в който имаше маса за билярд, гигантски телевизор с плосък екран, бар и кожени кушетки. Барплотовете в огромната кухня бяха мраморни, а от кухнята се влизаше в още по-огромната трапезария. Освен това къщата разполагаше с официални дневна и трапезария (рядко използвани), четири спални и шест бани. Широка алея, покрита с подновяван всяка пролет чакъл, отвеждаше към импозантния вход. Сега, когато завиха, за да тръгнат по тази алея, Лола ахна. От двете страни в моравата бе забита по една табела с надпис „Продава се“.

— Продаваме къщата? — извика ужасено тя.

— Не ние. Банката я продава.

— Какво означава това? — изпищя Лола. Най-сетне започна да й просветва, че майка й като че ли говори сериозно. В гърлото й се надигна опасно предчувствие, което едва не я задави.

— Означава, че те ще вземат всичките пари — обясни Бийтел.

— Но защо? — изви Лола.

— Ще поговорим за това по-късно — кимна майка й.

Излезе, отвори багажника и със съкрушено сърце измъкна куфарите на дъщеря си. Помъкна ги към къщата, но изтощението я принуди да спре на стъпалата. Изглеждаше внезапно смалена — от колоните, от къщата и от колосалността на ситуацията.

— Лола! — подвикна през рамо. — Идваш ли?

* * *

За Сам Гуч приближаването на Коледа не бе събитие, което да очаква с нетърпение. Всичките му приятели отиваха някъде, докато той си стоеше в града, с родителите си. Майка му казваше, че това било най-хубавото време в Ню Йорк, когато всички селяни си заминавали по родните места и в града оставали само гражданите и туристите, които и без това избягвали да посещават техния квартал. Така, след всяка Нова година, Сам се завръщаше в училище, за да завари класна стая, в която всички се надпреварват да разказват къде са ходили през зимната ваканция. „А ти къде беше, Сам?“ — шегуваха се с него съучениците му. И обикновено някой друг казваше: „Сам е ходил на пътешествие до Импайър Стейт Билдинг!“

Един-единствен път семейство Гуч беше ходило за Коледа в Ямайка. Но тогава Сам е бил само на три и не си спомняше почти нищо от ваканцията. За нея говореше само майка му, при това от време на време — когато искаше да натрие носа на баща му за някакъв странен негов следобед.

И сега, докато двамата със Скипи се връщаха от парка „Уошингтън Скуеър“ (където кученцето бе ухапало един ротвайлер и така бе изпълнило сърцето на младия си стопанин с перверзна гордост), Сам се питаше защо и тази година не могат да отидат никъде. Доколкото знаеше, баща му бе започнал да получава много добри пари за книгата си, но ето че дори и това не бе променило плановете на семейството за Коледа. Както обикновено, рано сутринта на Коледа щяха да отидат до Пенсилвания при родителите на майка му, а след традиционния коледен обяд от ростбиф и йоркширски пудинг щяха да отскочат до Лонг Айлънд, за да видят и бащата на Джеймс. Баща му произхождаше от еврейско семейство, което не празнуваше Коледа, поради което отиваха на вечеря в китайски ресторант.

Скипи се радваше на удължаваща се каишка, защото обичаше да върви колкото е възможно по-далече от стопанина си. И сега той се втурна в № 1 няколко метра преди Сам, а докато момчето се появи във фоайето, кученцето вече бе успяло да увие каишката си около краката на портиера Роберто.

— Трябва да обучиш това псе по-добре, млади човече! — отбеляза Роберто.

— Не е мое. На майка ми е — напомни му Сам.

— Но тя го мисли за истинско дете! — възкликна портиерът. — Съмнявам се, че ще се заеме да го обучава. А, между другото, търси те госпожа Райе! Пак имала някакви проблеми с компютъра си.

Когато Сам почука на вратата на семейство Райе, Ана-Лиза беше на телефона, затова само му направи знак да влиза, отбелязвайки в слушалката:

— Много съжалявам, мамо, обаче Пол държи да отидем с онези хора…

Всеки път, когато прекрачеше прага на апартамента на семейство Райе, Сам се опитваше да подходи равнодушно към обстановката, но всеки път се изпълваше с благоговение. Подът във фоайето бе покрит с блестящ бял мрамор, стените бяха боядисани в кремавожълто и изглеждаха като покрити с глазура, фоайето бе целенасочено голо — единственият допълнителен елемент бе зашеметяващата снимка на една от стените — изображение на едра чернокожа жена с буйна черна коса, кърмеща ангелско русо момченце. Изражението на жената бе едновременно майчинско и предизвикателно — сякаш предизвикваше наблюдателя да се опита да оспори факта, че това е нейното дете. Сам стоеше като хипнотизиран пред огромните гърди на жената с ареоли колкото топки за тенис. Даваше си сметка, че жените са странни, неразбираеми същества. Но от уважение към майка си и към Ана-Лиза обикновено успяваше да откъсне очи от снимката. След това фоайе се намираше друго, с огромна стълба — от онези, които момчето беше виждало единствено по черно-белите филми. Не че в сградата нямаше и други по-големи апартаменти, на по два етажа — но стълбите във всички тях бяха тесни, виещи се и много стръмни, така че всеки, навършил седемдесет и пет, гледаше да се изнесе. А тази стълба бе нещо съвсем друго — по най-грубите изчисления на Сам широчината й беше най-малко два метра и на нея спокойно би могло да се проведе едно отделно парти.

— Сам? — извика го Ана-Лиза.

Сам имаше остро, интелигентно лице като на лисица. Ана-Лиза също беше лисица. Когато се нанесоха в сградата, бе облечена като всеки нормален човек, с дънки и тениска. Но сега никога не би могла да бъде видяна в подобен неугледен вид. Изисканото облекло се бе превърнало в задължителен елемент от личността й. Точно днес бе облечена с бяла блуза, права сива пола и кадифени обувки с нисък ток. Носеше и мека, дебела кашмирена жилетка, която, от опита си със своите богати съученички, Сам автоматично оцени на няколко хиляди долара. Досега, когато се качваше, за да й помага с компютъра, тя му разказваше за времето, когато е била адвокат и за това как е защитавала избягали от дома си момичета — как те обикновено бягали от физически и психически тормоз вкъщи и как често завършвали в затвора. Била пътувала почти из всички щати, за да защитава подобни момичета, и опитът, който натрупала, я накарал да започне да си задава въпроси за същността на човешката природа. Казваше, че навън имало хора, способни на ужасни неща, като например да изоставят децата си или да ги бият до смърт. За Сам хората, за които тя разказваше, сякаш обитаваха някакъв друг свят, но тя настояваше, че това се случвало точно тук, в Съединените американски щати, където на всеки деветнадесет секунди едно момиче било подлагано на тормоз. А друг път разказваше историята за срещата си с президента. Срещнала го два пъти — веднъж, когато била канена на прием в Белия дом, и втори път — когато трябвало да говори пред някакъв комитет в Сената. Всичко това звучеше на Сам доста по-интересно, отколкото настоящият й живот. Например наскоро му беше разказала, че ходила на обяд в чест на промоцията на някаква чанта. Идеята й се сторила абсурдна и дори очаквала, че на чантата ще бъде отредено специално място на масата и специална чаша шампанско.

Ана-Лиза обичаше да се шегува с всичко около себе си, ала Сам усещаше, че тя не се чувства много щастлива с настоящия си живот.

— О, напротив! — отговори тя, когато веднъж той се осмели да я попита. — Нямам нищо против да организирам обеди за събиране на пари, които ще бъдат използвани за закупуване на компютри за бедните деца от Африка! Лошото е, че всички поканени дами пристигат облечени с кожени палта, а после си тръгват с лимузини с частни шофьори.

— Ню Йорк си е открай време такъв — осмели се да отбележи Сам. — Затова няма никакъв смисъл да се бориш с него. Защото винаги ще се намери някоя друга дама, която ще бъде доволна да заеме мястото ти!

Днес обаче Ана-Лиза бързаше.

— Слава богу, че се появи, Сам! — заяви тя, като се втурна нагоре по стълбите. — Иначе нямах представа какво ще правя. Тази вечер тръгваме! — подвикна през рамо.

— Закъде? — попита любезно Сам.

— За толкова много места, че чак ми се вижда налудничаво! Лондон, Китай, а после Аспен! Онова в Аспен като че ли ще бъде почивката, защото в Китай Пол има някаква работа, а китайците не празнуват Коледа. Ще отсъстваме цели три седмици!

Ана-Лиза го поведе по коридора към веселата стаичка, обзаведена в небесносиньо и зелено, която тя наричаше свой кабинет. Отвори капака на лаптопа си и отбеляза:

— Не мога да вляза в интернет! Би трябвало да разполагам с някаква прогресивна безжична система, която ти позволявала да влезеш в мрежата от всяка точка на света, но какъв е смисълът от нея, щом не мога да го направя дори от собствения си апартамент!

Сам седна пред компютъра и пръстите му полетяха по клавиатурата. По едно време отбеляза:

— Странна работа. Сигналът е закодиран.

— Какво означава това?

— На прост език означава, че там някъде има някакъв гигантски компютър, може би дори сателит, който кодира сигнала. Въпросът е къде точно се намира той!

— Но нали сателитите са навсякъде? — възкликна Ана-Лиза. — Например за системите за глобално позициониране или за предаване на телевизионните сигнали!

— Този тук е много по-силен — отбеляза смръщено Сам.

— Възможно ли е да идва отгоре? От кабинета на моя съпруг?

— На него пък защо му е сателитна система?

— Е, нали ги знаеш мъжете! — сви рамене домакинята. — За него това е просто поредната играчка.

— Сателитите не могат да бъдат играчка! — изтъкна Сам с авторитета на възрастен. — Само правителствата разполагат с тях!

— На големите или на малките страни? — опита се да се пошегува Ана-Лиза.

— Съпругът ти вкъщи ли е? Защото ако е тук, бихме могли да го попитаме.

— Той почти никога не си е вкъщи — отговори Ана-Лиза. — Все е на работа. Даже сега смята да тръгне за летището направо от офиса.

— Е, би трябвало да успея да ти оправя компютъра и без него — кимна Сам. — Ще променя настройките ти, ще го рестартирам и се надявам, че ще стане.

— Ще ти бъда много благодарна! — усмихна се Ана-Лиза.

Знаеше, че Пол ще се ядоса много, ако разбере, че Сам е влизал в офиса му. От друга страна, дори и да пуснеше там момчето, тя не възнамеряваше да казва за това на своя съпруг. Но какво точно държеше той там освен рибите си, разбира се? Ами ако нещо се обърка, докато отсъстват? И без това вече бяха създали достатъчно неприятности на съседите си — поставянето на климатици в стените не беше одобрено, така че в крайна сметка Пол разпореди долната страна на френските прозорци да бъде изрязана и външните тела да бъдат сложени там (нещо, което трябваше да направят още от самото начало), но ето че Минди Гуч продължаваше да не й говори. Когато я зърнеше във фоайето на сградата, обикновено подхвърляше хладно: „Е, как е? Радвате ли се на апартамента?“ И отминаваше. Дори и портиерите, които в началото се държаха много любезно с тях, бяха станали надменни. Пол подозираше, че портиерите нарочно не носят пратките му навреме и макар тя да го обвиняваше, че е станал параноичен, същевременно подозираше, че може би е точно така. Имаше и една неприятна случка по повод сако с пайети на „Шанел“, струващо хиляди долари, за което куриерската служба се кълнеше, че е доставено, и което след два дена се оказа оставено по грешка в апартамента на Шайфър Даймънд. Вярно е, че в адреса върху доставката бе допусната грешка, но въпреки този факт Ана-Лиза не може да не се запита дали съседите им не ги ненавиждат. А сега се притесняваше за компютрите на Пол. Ами ако се случи нещо с тях, докато двамата са в Китай?

— Сам! — възкликна внезапно тя. — Мога ли да ти се доверя? Ако ти дам ключовете от апартамента, за да ги пазиш, докато ни няма — в случай че нещо стане, разбира се, — ще можеш ли да го пазиш в тайна? Дори и от майка си? Имам предвид за някакъв наистина спешен случай, нали разбираш! Съпругът ми е малко параноичен…

— Няма проблеми! — кимна делово Сам. — Ще ги пазя като зениците на очите си!

И ето че само няколко минути по-късно той подскачаше надолу по стълбите, изпълнен с щастие, а в джоба му подрънкваха ключовете за най-великолепния апартамент на света.

* * *

По-късно на същия ден Бийтел Фабрикънт седеше в гримьорната на своята импозантна къща в „Уиндзор Пайнс“ и нанасяше върху лицето си последните останки от крема „Ла Мер“. Беше сигурна, че Кем отново се е скрил в развлекателния център — напоследък прекарваше почти цялото си време там. Откакто преди две седмици получиха съобщението за изземане на имуществото им, съпругът й се бе затворил в развлекателния център и дори заспиваше на дивана пред гигантския плазмен телевизор. А Лола най-вероятно се намираше в стаята си, опитвайки се да асимилира ситуацията.

Но как ще го стори, щом като и самата Бийтел не успяваше да я асимилира?!

Бийтел събра последната капка от ценния крем с лакирания си нокът и се замисли. Кога бе започнало всичко това? Преди шест месеца може би? Усещаше, че Кем не се чувства щастлив на работното си място. Не че й се бе оплакал, нито й бе казал нещо по този въпрос — съпругът й рядко споделяше мислите си — и макар тя да усещаше, че нещо не е наред, бе приела за по-удобно да не обръща внимание на предчувствията си, напомняйки си, че благодарение на системата за ранно предупреждение, която Кем бе изобретил, те ще станат много, много богати. Ала точно преди три месеца Кем се бе прибрал неочаквано рано от работа.

— Болен ли си? — бе го попитала тя.

— Напуснах — бе отговорил той. И той имал гордост. И той бил човек. И всичко си имало предел.

— Кое?! — бе извикала тя.

— Липсата на уважение.

Накрая, след много усилия успя да измъкне истината от него. Напуснал, защото шефът му си бил присвоил патента за изобретението. Твърдял, че то е изцяло негово. Настоявал, че собственик на патента е компанията, поради което Кем нямало да получи и пени. Тогава Бийтел и Кем наеха един адвокат по патентите от Атланта, който беше с отлични препоръки, но накрая се оказа напълно безполезен. Както откриха скоро след това, адвокатът се оказа мазен — не само защото кожата на лицето му блестеше на фона на тъмносиния костюм на тънки райета, но и защото един час разговор с него им струваше седемстотин долара. А после, когато уж беше прегледал случая, заяви по телефона:

— Не съществуват никакви доказателства, че Кем е изобретил тази система съвсем сам.

— Напротив, лично го видях! — бе изтъкнала Бийтел.

— Как по-точно го видяхте?

— Пред компютъра.

— Опасявам се, че подобно доказателство няма да свърши никаква работа пред съда, госпожо Фабрикънт! Можете да продължите с опитите си да осъдите компанията, но трябва да знаете, че само за да стигнете до съда, ще трябва да се изръсите стотици хиляди долари! А и най-вероятно ще загубите.

Бийтел бе затворила телефона с усещането, че съпругът й през цялото време я е лъгал. Стана ясно, че системата за ранно предупреждение чрез мобилните телефони не е негово собствено изобретение — работил е по нея съвместно с много други хора. Но защо я излъга? Може би за да я зарадва, за да се издигне в очите й. Тя беше толкова енергична, че вероятно той се е почувствал като нищожество и е започнал да я лъже, за да си придаде важност. Иначе носеше добра заплата — по триста и петдесет хиляди годишно. Но още след първата седмица от безработицата му тя осъзна, че заплатата му е поредният прах в очите й — стана ясно, че са живели от заплата на заплата и че имат три ипотеки върху къщата, последната от които е направена преди шест месеца, за да улесни преместването на Лола в Ню Йорк. Което означаваше, че бяха задлъжнели с милиони. Можеше и да оцелеят, ако бяха продали къщата, но пазарът на недвижимо имущество наскоро се бе сринал. Само преди една година къщата беше струвала един милион и двеста хиляди, а сега я оценяваха на едва седемстотин хиляди.

— Което ще рече — бе заключил банкерът, докато те седяха треперещи пред него, — че дължите триста тридесет и три хиляди долара. И четиридесет и два цента.

„Триста тридесет и три хиляди долара. И четиридесет и два цента“ — повтаряше си тя. Повтаряше си го толкова често, че накрая то престана да има какъвто и да било ефект върху нея. Беше просто число, без никаква връзка с реалния живот.

„Ню Йорк!“ — помисли си сега тя и болка преряза сърцето й. Де да можеше обстоятелствата да са различни! Какъв живот щеше да си живее, далече от ужаса на бедността! За щастие, поне Лола бе успяла да се премести в Ню Йорк, при това с всички предимства на големия град — не както й се бе стекъл животът на Бийтел, когато започна първата си работа като медицински техник в болницата „Колумбия“, където изкарваше по дванадесет хиляди долара годишно. Тогава живееше в стар двустаен апартамент с още три момичета, но иначе си прекарваха весело. За съжаление това не продължи много дълго. Само три месеца по-късно тя се бе запознала с Кем в старата конгресна зала на „Кълъмбъс Съркъл“, на чието място днес се издигаше модерна административна сграда с мол. В онези години там не беше чак толкова модерно. На подредените в дълги редици щандове от шперплат се продаваше едва ли не всичко — от сърдечни клапи до магнити, които уж лекували всичко. В онези времена технологията все още беше само една идея по-напред от вещерството и магията. И така, някъде между клапите от титан и магнитите за връщане хода на рака, тя бе открила Кем.

Той искаше да знае как да стигне до изхода, но ето че малко след това двамата вече отиваха на кафе. Следобедът се проточи в ранна вечеря, след което се насочиха към бара на хотел „Импайър“, където той беше отседнал. Бяха пълни с възторг, младежки плам и надежди за бъдещето и пиеха текила, загледани в центъра „Линкълн“. Беше пролет и фонтанът разпръскваше силни, блестящи струи сребриста вода.

А после правиха секс — от онзи вид, присъщ за хората от 1984, които просто не знаеха друг. Гърдите й бяха едри и тежки — от онзи вид, които почти моментално увисваха, но които имаха един сезон на зрялост, за да привлекат някого. И кого привлякоха? Кем.

В онези години той беше секси. Или поне така изглеждаше за нейното неопитно око. Бийтел не разполагаше с никакъв сексуален опит, така че интересът на Кем към нея я събуди за живот. И тя заживя — тайния, неизследвания, забранения живот. На следващата сутрин, чувстваща се освободена и модерна, тя се събуди, очаквайки да не го види повече. Знаеше, че следобед той трябва да се връща в Атланта. Но за нейна огромна изненада Кем продължи да я преследва дни наред — изпращаше й цветя, обаждаше се, дори й прати картичка от своя град. Тя си събираше подаръците му, но дотогава вече беше срещнала друг мъж, беше се влюбила и беше спряла да отговаря на настояванията на Кем.

Новият мъж беше лекар. През следващите няколко седмици тя даде всичко от себе си, за да поддържа интереса му. Направи се на глупачка, опитвайки се да играе тенис. Почисти кухнята му. Започна редовно да му носи сандвичи в кабинета. В продължение на шест седмици успя да му позволи само целувка (и леко опипване надолу). А след това се предаде. А на сутринта след секса той й заяви, че е сгоден за друга.

Тя се разстрои. А после, когато той спря да отговаря на обажданията й, се отчая.

Само седмица по-късно, по време на редовния си гинекологичен преглед, Бийтел установи, че е бременна. Трябваше да се досети, но бе отдала гаденията и сутрешното прилошаване на състоянието си на влюбеност. Първоначално си помисли, че бебето е от лекаря и въображението й автоматично започна да рисува сцената за това как му казва, как той разбира, че тя е единствената за него, и как се женят. Трябваше да го направят бързо, преди някой да заподозре. Но после, когато излязоха изследванията, стана ясно, че е в края на третия месец от бременността си. Започвайки да брои назад, Бийтел имаше усещането, че целият й живот тръгва назад. И се оказа, че бебето не е на доктора, а на Кем. А после гинекологът заяви, че трябва да го роди, защото вече било много късно за аборт.

Бийтел се разплака, а после се обади на Кем. Още по телефона му каза, че е бременна. Той обаче се оказа на седмото небе и веднага пристигна в Ню Йорк. Нае си стая в хотел „Карлайл“ (с което положи началото на традицията си за харчене на пари, с които не разполага) и започна да я води по романтични ресторанти. Купи й половинкаратов диамантен пръстен от „Тифани“, твърдейки, че иска за нея само най-доброто. Два месеца по-късно двамата сключиха граждански брак в къщата на родителите й в Гранд Рапидс. След церемонията отидоха на вечеря в кънтри клуба. А после се роди и Лола и Бийтел проумя, че всичко, което се бе случило, е трябвало да се случи.

Как обичаше Лола! И макар вече да не хранеше никакви чувства към доктора от младостта си, имаше моменти, когато виждайки, че Лола е толкова красива и умна, Бийтел се изпълваше със странно усещане. Някаква частичка от нея продължаваше да храни надежда, че някога лекарите са допуснали грешка в изчисленията и че Лола всъщност е дете на прочутия онколог Ленард Пиърс.

Сега Бийтел Фабрикънт стана от тоалетката си и се запъти към спалнята. Застана пред еркерния прозорец и се загледа в зелената морава на игрището за голф. Какво ще стане сега с нея и Лола? Вярно, че не й беше за първи път да се пита какво би станало с тях, ако нещо се случи с Кем. Когато ходеше на ежегодното си поклонение при скъпата си мамичка във Флорида, тя често си представяше как някой трактор го удря и той умира на място. Представяше си се и в траурни дрехи, с черна шапка и черен воал (макар че вече никой не носеше подобни шапки) как организира скъпа заупокойна служба за Кем в голямата църква, в която ходеха всички от тяхната черга. Казваше си, че никога повече няма да се омъжи. Но към картината на загубата се добавяше и една малка фантазия. Представяше си как продава къщата и как вече е свободна да си живее живота така, както й харесва. И като нищо се мести да живее в Италия като онова момиче, което е написало „Под слънцето на Тоскана“.

Но това би било възможно само ако къщата имаше някаква стойност. Банкрутът не беше част от сделката, наречена брак! И имаше моменти — кошмарни моменти, — когато Бийтел започваше да се пита дали няма да й бъде по-добре без Кем. Минаваше й през ума, че ако го напусне, може да се премести в Ню Йорк и да заживее при Лола в онзи сладък малък апартамент на Единадесета улица.

Оказа се обаче, че дори и за това няма достатъчно пари. Стана ясно, че не могат да си позволят да плащат дори и наема на апартамента — поредният грозен факт, с който Лола трябваше да бъде запозната.

Потънала в мисли, Бийтел не усети кога дъщеря й е влязла в спалнята. Обърна се и се стресна.

— Виж, мамо — започна Лола, присядайки внимателно на ръба на леглото, — мислих по много неща. — Бързият оглед на къщата, който бе направила, й бе разкрил, че нещата са дори още по-зле, отколкото си представяше: сиренето в хладилника бе обикновено, бяло, а не деликатесно; безжичният интернет бе изключен, а кабелният им план — сведен до минимум. — Та стигнах до извода, че не е необходимо да работя за Филип. Бих могла да си намеря и друга работа. Истинска. Може би нещо в сферата на модата. Или да започна да вземам уроци по актьорско майсторство. Филип познава всички в този бранш, така че няма начин да не познава и най-добрия учител! Освен това съм сигурна, че ще бъда добра в тази работа! Гледах Шайфър Даймънд и изобщо не ми се стори трудно! Бих могла да пробвам също така и с някое риалити шоу. Филип твърди, че напоследък пускат все повече такива. А правенето на риалити шоу не изисква никакъв талант!

— Лола, скъпа! — извика Бийтел, трогната от желанието на дъщеря си да помогне в създалата се ситуация. — Това би било чудесно! Но стига да можехме да си позволим да те издържаме в Ню Йорк!

— Какво искаш да кажеш? — изгледа я с присвити очи Лола.

Бийтел поклати глава и отговори:

— Вече не можем да си позволим дори наема за апартамента ти! Никак не ми се искаше да ти го казвам, но истината е, че вече съм уведомила компанията собственик. Ще ни освободят от наема в края на януари.

— Какво?! — ахна Лола. — Освободила си се от апартамента ми зад гърба ми?!

— Не исках да те тревожа — заоправдава се майка й.

— Как можа да направиш такова нещо! — изкрещя Лола.

— Скъпа, моля те! Нямах друг избор! И като съм тръгнала да ти казвам, трябва да знаеш, че в края на януари си отиват и двата мерцедеса!

— Мамо, как можа да допуснеш да се стигне до всичко това?!

— И аз не знам! — проплака майка й. — Вярвах на баща ти! И ето какво ни сервира този човек! А сега ще трябва да живеем в някой тъп общински апартамент, където никой не ни познава, и ще трябва да започваме всичко отначало…

— Ха! Ти да не би да очакваш от мен да живея в общински апартамент?! — изсмя се Лола. — При това с теб и татко? Не, мамо! Не мога да го направя! Няма да напусна Ню Йорк! Не и след прогреса, който направих там! Защото оставането ми там е единствената надежда за нашето семейство!

— Но къде ще живееш? — изплака Бийтел. — Не можеш да останеш на улицата!

— Ще живея при Филип! — отсече дъщеря й. — И без това вече на практика живея при него.

— О, Лола! Да живееш с мъж, при това преди сватбата! Какво ще си помислят хората?!

— Мамо, нямаме никакъв друг избор! А освен това когато двамата с Филип се оженим, никой няма да си спомня, че сме живели заедно без брак. Не забравяй, че Филип е тъпкан с пари! Току-що му платиха един милион долара за някакъв сценарий! А когато се оженим… — обяви Лола и се загледа в далечината, — все ще измислим нещо. Да знаеш, че ако не беше леля му, сигурно отдавна да ми е направил предложение! Тя непрекъснато слухти и си пъха носа в нашите работи! Добре, че е дърта! Може пък да получи рак или нещо такова и да си освободи апартамента! И тогава вие двамата с татко можете да се преместите при нас!

— О, скъпа! — възкликна Бийтел и се опита да прегърне дъщеря си.

Но Лола се отдръпна. Знаеше, че ако майка й я докосне, тя ще се разпадне и също ще се разреве. А сега не беше моментът за проявяване на слабост. И като че ли събуждаща част от някогашната легендарна сила на майка си в лицето на опасността, тя се изправи и заяви:

— Хайде, мамо! Отиваме в мода! Може и да нямаме пари, но това не означава, че трябва да се изоставя! Все трябва да е останало нещо в твоята кредитна карта.