Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (21)

20

Рано на същата вечер, на път за дупката на Тайър Кор, Лола спря на тротоара срещу № 1 и се загледа във входа. Често го правеше — с надеждата да попадне на Филип или Шайфър. Точно миналата седмица двамата бяха обявили годежа си и сега новината бе във всички таблоиди и развлекателни бюлетини, като че ли събирането на двама души на средна възраст бе не само голяма работа, но и вдъхновение за всички все още самотни жени на средна възраст навсякъде по света. Шайфър бе отишла при Опра, за да рекламира „Майка игуменка“, но според Лола присъствието й в това знаменито шоу бе по-скоро повод да се похвали е предстоящия си брак. Според самата Опра бракът й бил част от една съвсем нова тенденция, при която мъжете и жените преоткривали старата си любов от миналото и осъзнавали, че са създадени един за друг. „Но този път човек вече е по-зрял и, надявам се, по-мъдър!“ — бе допълнила Шайфър, което предизвика възторжения смях на публиката. Все още предстояло да определят датата и мястото на провеждането на бракосъчетанието, но и двамата държали да бъде нещо скромно и нетрадиционно. Шайфър вече си била избрала рокля — къса права рокля със сребърни перли, която Опра вдигна пред камерите. И докато публиката охкаше и ахкаше, на Лола й призля. Сватбата, за която Опра толкова много се възторгваше, трябваше да бъде нейната, а не на Шайфър! Освен това тя щеше да си избере далеч по-стилна рокля — нещо традиционно, с дантели и дълъг шлейф. Оттогава насам Лола не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за тази сватба. Разяждана от завист и злоба, тя непрекъснато фантазираше как се изправя очи в очи е Филип или Шайфър. Именно тази нейна мечта я водеше толкова често пред № 1. Но и не смееше да се задържа прекалено дълго, защото, освен че можеше да срещне Филип или Шайфър, би могла като нищо да се сблъска и с Енид.

Три дена след заупокойната служба в памет на Били Личфийлд Енид й се обади и тъй като не разпозна номера, който я търсеше, Лола вдигна.

— Чувам, че си се върнала в Ню Йорк! — отбеляза хладно Енид.

— Точно така — отговори кратко Лола.

— За теб щеше да бъде по-добре да не го беше правила — въздъхна разочаровано възрастната жена. — Как смяташ да оцелееш тук?

— Честно казано, Енид, това не е твоя работа! — сряза я Лола и й затвори.

Но сега, когато знаеше, че отново е попаднала в обсега на радара на Енид, тя си даваше сметка, че трябва да внимава. С тази старица човек никога не знаеше какво го очаква.

Но тази конкретна вечер, докато стоеше на отсрещния тротоар, тя видя единствено Минди Гуч — дърпаше зад себе си количка, пълна с хранителни продукти.

— Трябва ми работа! — заяви Лола на Тайър, когато пристигна при него и се стовари върху вечната купчина мръсни дрехи на походното легло на Джош.

— Защо? — погледна я изненадано той.

— Не се дръж като идиот! Защото ми трябват пари, разбира се!

— На теб, както и на всички останали в Ню Йорк под тридесетгодишна възраст! Поколението на бума на бебетата взеха всичките пари и сега за нас, младите, не остана почти нищо!

— Не се шегувай, ако обичаш! — сряза го Лола. — Говоря ти съвсем сериозно! Джеймс Гуч отново заминава на турне. А ми е оставил само петстотин долара! Толкова е стиснат, че направо нямам думи! А книгата му стои на първо място в списъка на бестселърите вече два месеца! Имай предвид, че само за това той получава по пет хиляди долара седмично! Като бонус, моля ти се! — Скръсти ръце пред гърди, присви очи и отсече: — Казах му, че вече е крайно време да ми даде парите!

— А той какво каза? — изгледа я Тайър. — Правила си секс с него, нали? Значи сега ти е задължен! Защото иначе няма никаква друга причина, поради която да правиш секс е него освен парите!

— Аз не съм курва! — промърмори Лола.

Тайър се изсмя и отбеляза:

— Като стана въпрос за това, мисля, че се сещам за една много подходяща работа за теб! Днес един човек ни изпрати молба по имейла. Търсел писатели. Или по-точно — писателки! За някакъв нов уебсайт. Плащал по хиляда долара на парче. Честно да ти кажа, това ми се струва твърде подозрително, но пък нищо не ти пречи да провериш!

Лола си записа информацията. Да не работиш нищо в Ню Йорк се бе оказало далеч по-скъпо удоволствие, отколкото тя бе очаквала. Прекалено дългият престой в тясната й квартира я подлудяваше, така че някъде към девет вечерта обикновено излизаше и потърсваше убежище в някой от клубовете в квартала. Портиерите я познаваха и обикновено я пускаха — красивите, свободни млади жени се считаха по тези места за ценни притурки към клиентелата. Освен това почти никога не й се налагаше да си плаща питието. Но все пак трябваше и да яде, както и да си купува дрехи, за да изглежда добре за тези безплатни питиета. Намираше се в порочен кръг. За да запази начина си на живот, тя се нуждаеше от пари в брой.

Още на следващия ден отиде на адреса от имейла. Сградата не беше много отдалечена от квартирата й — беше една от онези импозантни постройки, които бяха наизскачали напоследък край река Хъдсън. Отиваше в апартамент 16С, но вместо да се обади, както се правеше на № 1, портиерът тук просто я помоли да се подпише на един списък, сякаш отиваше в офис. Когато почука на вратата, беше посрещната от младолик мъж със стряскаща татуировка около врата. Но при по-близък оглед Лола видя, че татуировката обхваща не само врата му, но и цялата дясна ръка. Освен това лявата му ноздра беше пробита с халка.

— Ти трябва да си Лола — отбеляза мъжът. — Аз се казвам Марке! — И не си направи труда да се ръкува с нея.

— Марке ли? — изуми се тя, докато вървеше след него към пестеливо обзаведената дневна, от която се разкриваше изглед към магистралата Уест Сайд, кафявите води на Хъдсън и хоризонта на Ню Джърси. — Името ти е Марке?

— Точно така — изрече хладно Марке. — Някакъв проблем ли имаш е името ми? Да не би да си от онези хора, дето имат проблеми е имената на другите?

— Нищо подобно! — махна пренебрежително Лола, с което даде на Марке още отсега да разбере, че тя не е от хората, които се плашат лесно. — Просто никога не бях чувала човек е точно това име.

— Е, това е защото сам си го измислих — отбеляза самодоволно Марке. — Така на света има само един Марке и хората ще го запомнят! Е, какъв професионален опит имаш за тази работа?

Лола огледа дневната. Мебелировката се състоеше от две малки диванчета, които на пръв поглед изглеждаха като покрити с бяла тапицерия, но при по-внимателно вглеждане Лола забеляза, че това е обикновен бял муселин, сякаш си бяха облекли единствено бельото.

— А твоят какъв е?

— Е, натрупал съм известна сума пари, но мисля, че и сама го виждаш. — Обгърна с жест апартамента си. — Имаш ли представа колко струва един такъв апартамент?

— Не бих искала да гадая — отговори Лола.

— Два милиона! За едностаен!

— Аууу! — възкликна тя, преструвайки се на дълбоко впечатлена. Изправи се, приближи се до прозореца и запита: — Е, каква е тази работа?

— Автор на секс рубрика.

— Оригинално!

— Така е — кимна без никаква ирония Марке. — Защото, как да ти кажа, но проблемът на повечето автори на секс рубрики е, че в тях няма никакъв секс! Всички се надпреварват да пишат за връзки! А на никой не му се чете такива работи вече. Затова моята идея е чисто нова! Никой досега не го е правил! Секс рубрика, която наистина да бъде за секс!

— Това не се ли нарича порно? — изгледа го насмешливо Лола.

— Ако държиш да се наречеш автор на секс рубрика, бих казал: покажи ми секса!

— Ако държиш да ме наемеш, за да имаш секс, бих казала: покажи ми парите! — контрира го Лола.

— Искаш кеш? — изгледа я Марке. — Няма проблеми, имам много кеш! — Измъкна от джоба си пачка банкноти и я развя под носа й. — Ето и моето предложение — хиляда долара за текст!

— Имам нужда от аванс — половината! — изтъргува се тя.

— Няма проблеми — кимна Марке и измъкна от пачката си пет банкноти от по сто долара. — И не забравяй: искам подробности! Надълго и нашироко! Отличителни характеристики. Какво, къде, кога и как!

Тази вечер, вместо да отиде на клуб, Лола си остана в къщи и започна да разказва за секса си с Филип. Установи, че писането й се отдава удивително лесно. Чувстваше го като своеобразен катарзис, с който се освобождаваше от жестокостта, с която той я беше изхвърлил заради Шайфър Даймънд. „Той имаше дебел пенис и увиснали топки с тъмна сбръчкана кожа. Имаше бръчки и по тила си. От ушите му стърчаха малки туфички косми. В началото възприемах тези косми като нещо готино.“ Когато завърши текста и го прочете отново, тя почувства, че й се иска да продължи да пише за него, защото заради уменията си Филип заслужаваше много повече от само един файл. Да, със сигурност можеше да продължи да го ползва — достатъчно бе само да смени името и професията му и като нищо можеше да сътвори още поне три неща за него. А след това, докато обмисляше кой е най-добрият начин да си похарчи парите, разгледа едно от таблоидните списания и откри увиваща се рокля на „Ерве Лежер“, с която щеше да изглежда зашеметяващо.

* * *

Няколко дена по-късно Енид Мърл се зае да почисти кухненските си шкафове. Правеше го всяка година, тъй като не искаше да се превърне в една от онези старици, които събират около себе си прах и вехтории. Тъкмо беше свалила една метална кутия, пълна със стари сребърни прибори, когато звънецът на вратата й иззвъня. Отвори и зърна насреща си Минди Гуч с ръце на кръста и очевидно в не особено добро настроение.

— Видя ли го? — попита без предисловия Минди.

— Кое? — попита леко раздразнена Енид. Откакто двете с Минди отново бяха станали приятелки, Минди непрекъснато киснеше при нея.

— „Снаркър“! Гарантирам ти, че няма да ти хареса! — отсече Минди и се запъти право към компютъра в дневната. Докато чакаше появата на уебсайта, заяви: — Вече месеци наред се оплаквам от тези рубрики на Тайър Кор! И никой не ме приема на сериозно! Но сега може би ще го направиш, щом видиш нещо и за Филип!

Енид си сложи очилата и надникна над рамото на Минди. Заглавието бе изписано с малки червени главни букви и гласеше: „Богатите и ненаситните“. Под него следваше второ заглавие, този път в черно: „Адът не познава покой“. И до заглавието се мъдреше снимка на не кого да е, а на Лола Фабрикънт, направена пред църквата след заупокойната служба за Били. Енид избута гостенката си и започна да чете:

„Прекрасната Лола Фабрикънт, отритнатата любовница на западналия сценарист Филип Оукланд, тази седмица е решила да му върне, разказвайки собствената си брилянтна версия за секс с един мъж, който носи подозрителната прилика с образа на застаряващия ерген.“ Думите „брилянтна версия“ бяха повдигнати в червено и като щракна върху тях, Енид бе отведена в друг уебсайт, наречен „Шпионката“. Там пред очите й се разкри още една снимка на Лола, следвана от картинно описание на това как една млада жена прави секс с мъж на средна възраст. Описанието на зъбите, ръцете и косъмчетата по ушите бяха безсъмнено на Филип, но що се отнася до детайлите относно пениса му, Енид реши, че сърцето й няма да издържи повече.

— Е? — изгледа я многозначително Минди. — Сега ще направиш ли нещо по този въпрос?

Енид вдигна уморените си очи към нея и изрече:

— Казах ти да го вземеш на работа — този Тайър Кор! Още преди месеци ти казах! Ако го беше сторила още тогава, всичко това тук нямаше да го има!

— И защо аз трябва да го наема? Защо не го наемеш ти?

— Защото ако работи за мен, ще продължи да прави същото — ще ходи по коктейли и ще си измисля неприятни неща за хората, които после ще продължи да пише. А ако ти го наемеш, тогава ще работи за корпорация. Ще бъде приклещен от девет до пет в тясната си канцелария, ще взема метрото като всеки друг работник в този град и ще обядва със сандвич на бюрото си. Това със сигурност ще го накара да погледне на нещата от по-различен ъгъл!

— Ами тази Лола Фабрикънт?

— Ти за нея не се притеснявай, скъпа! — усмихна се загадъчно Енид. — Аз ще се погрижа за нея! Ще й дам точно това, което иска — публичност!

Два дена по-късно в рубриката на Енид Мърл се появи „Истинската история на Лола Фабрикънт“. Всичко беше там: как Лола се е опитала да излъже, че е бременна, за да върже един мъж, как е вманиачена на тема дрехи и обществен статус, как отказва да се превърне в човек, отговорен за своите действия, как няма желание да се съобразява с когото и да било. С което Енид я превърна в олицетворение на всичко погрешно, превратно и сбъркано в съвременните млади жени. Описана в така характерния цветист стил на Енид Мърл, Лола, превъртяла на тема статус, се сдоби със статуса на най-новото плашило за всички подрастващи.

През следобеда, когато текстът излезе, Лола седеше на леглото в миниатюрния си апартамент и четеше за себе си в интернет. Вестникът лежеше точно до компютъра й, сгънат на рубриката на Енид. При първото й прочитане тя бе избухнала в сълзи. Как може Енид да бъде толкова жестока?! За съжаление обаче тази рубрика не се оказа краят. Тя бе разпалила огнен порой от негативни отзиви за Лола Фабрикънт из цялото интернет пространство. Наричаха я „пачавра“ и „курва“, правеха дисекция на физическите й черти — няколко души бяха изказали (съвсем правилно) предположението, че си е правила корекция на носа и че има импланти в гърдите, а стотици мъже й бяха оставили съобщения на страницата й във „фейсбук“, описвайки онова, което биха искали да й причинят сексуално. Като цяло, предложенията им не бяха никак приятни. Един например пишеше, че му се иска „да завре топките си в гърлото й и да натиска, докато тя не се задуши и очите й не изскочат от орбитите й“. До този момент Лола неизменно се бе наслаждавала на необузданата злост, която цареше из интернет, защото смяташе, че хората, за които там пишеха, по някакъв начин са си го заслужили. Но сега, когато негативните отзиви засягаха нея, това вече беше съвсем друга работа. Болеше я. Чувстваше се като ранено животно, което се влачи и оставя кървава диря. Накрая, след като изчете още един блог за себе си, в който някой бе написал, че такива като Лола Фабрикънт заслужават да умрат сами в приют за бездомници, тя отново се разрева.

„Не е честно!“ — мислеше си тя, докато се люлееше като обезумяла върху тънкия матрак. Незнайно защо, но бе приела, че след като стане прочута, всички изведнъж ще я харесат. Отчаяна, тя изпрати съобщение на Тайър Кор: „Къде си????!!!!“ Изчака няколко минути, а когато не получи отговор, изпрати нов текст: „Не мога да изляза от къщи! Гладна съм! Трябва ми храна!“ Изпрати есемеса, а после веднага още един: „И донеси алкохол!“. Накрая, час по-късно, Тайър отговори само с две думи: „Зает съм.“

Все пак накрая се появи, носещ торбичка със сиренки.

— Всичко е по твоя вина! — изпищя Лола.

— По моя ли? — изгледа я изненадано той. — Нали точно това винаги си искала — публичност?!

— Така е, но не от този род.

— В такъв случай не трябваше да се заемаш е този уебсайт — сви рамене той. — Да си чувала някога за „свободна воля“?

— Трябва да оправиш нещата! — изпищя Лола.

— Не мога. — Отвори торбичката със сиренките и натъпка една в устата си. — Днес получих работа. При Минди Гуч!

— Какво?! — слиса се Лола. — Нали уж я мразеше?

— Мразя я. Но това не означава, че трябва да мразя и парите й! При нея ще получавам по сто хиляди долара годишно! Ще работя в новия интернет отдел. А след шест месеца може и да го ръководя. Тези тъпанари там изобщо не разбират от компютри!

— А от мен какво се очаква да правя? — изви Лола.

— Откъде да знам?! — изгледа я безстрастно той. — Но ако не можеш да се възползваш по някакъв начин от цялата тази публичност, която ти уредих, да знаеш, че си дори по-голяма неудачница, отколкото те мислех!

* * *

Дойде юни, а с него и необичайно топлото време. В продължение на три дена температурите не бяха спадали под тридесет градуса и в апартамента на семейство Гуч стана толкова топло, че Джеймс бе принуден пак да включи подобието на климатик, с което разполагаха. Една сутрин, седнал под него и замислен за новата си книга, той се заслуша в звуците, които идваха от съседната стая — съпругата и синът му подреждаха багажа на Сам в неговата стая. Джеймс погледна часовника си. Автобусът на Сам тръгваше след четиридесет минути. Значи Минди и Сам щяха да излязат от къщи всеки момент и веднага след това той ще прочете новата история в секс рубриката на Лола. Когато се бе завърнал от последното място на своето книжно турне, изтощението и умората му от толкова много път и смяна на часови пояси бяха толкова големи, че нямаше сили дори да помисли отново за писане. Но иначе успя да се довлече до апартамента на Лола шест пъти за десет дена и при всяко едно от гостуванията си да прави фантастичен секс с нея. Един следобед например тя бе застанала над него с разтворени крака и той бе лизал клитора й; друг път го бе яздила с гръб към лицето му, предлагайки му красивия си задник и дупката, с която той добре си поигра. Когато след някоя от тези негови срещи Минди се върнеше от работа, отбелязваше, че той изглежда в добро настроение. И защо не?! След толкова много работа и такъв главоломен успех няма ли право да бъде? Така й казваше той. И тогава Минди отново поставяше въпроса за лятната къща. Признаваше, че не могат да си позволят къща в Хамптънс, но пък биха могли да намерят нещо в окръг Личфийлд, който бил не по-малко приятен и може би дори по-добър, защото все още бил пълен само с хора на изкуството и незасегнат от лакомията на Уолстрийт. По обичайния си настойчив начин тя го бе накарала да отидат до окръг Личфийлд за уикенда — отседнаха в хотел „Мейфлауър Ин“ за сладката сума от две хиляди долара за две вечери, а през деня оглеждаха за къщи. Джеймс бе наясно, че Минди се старае да бъде разумна е финансите им, ограничавайки избора си до милион и триста хиляди долара. Иначе самият той откриваше по някакъв недостатък във всяка една и после, може би за да му отмъсти, Минди бе записала Сам за едномесечен тенислагер в елегантното малко градче Саутбъри, щата Кънектикът, където децата щели да бъдат настанени в общежитието на някакво частно училище.

И сега, докато Минди подреждаше багажа на сина им, Джеймс се запита дали има смелостта да надникне набързо в сайта на Лола. В последния си текст тя бе разказала как Джеймс бе редувал да влиза в нея с вибратор и със собствения си пенис. За разлика от Минди обаче, Лола имаше благоразумието да промени името му — наричаше го „Терминаторът“, защото причинявал оргазми, които са толкова силни, че биха могли да бъдат фатални за неопитните жени. И Джеймс, милият, бе толкова поласкан, че просто не можа да й се разсърди. Дори й купи емайлирана гривна на „Хермес“, по която тя беше луднала — разправяше, че всички жени в Горен Ийст Сайд я имали. Обаче Джеймс бе достатъчно хитър, за да плати в брой — така Минди никога нямаше да може да проследи покупката му. Сега той погледна е копнеж към компютъра си, нетърпелив да разбере дали Лола пак е писала за него и ако е така, какво точно е разказала. Но в присъствието на Минди наоколо не можеше да рискува. Ами ако го хване?!

И така, самоотвержено устояващ на изкушението, той се изправи и отиде в стаята на Сам.

— Четири седмици тенис — обърна се той към сина си. — Не мислиш ли, че ще ти писне?

Минди, която тъкмо поставяше пакети с бели тенисчорапи в сака на Сам, отговори вместо него:

— Не, няма да му писне!

— Мразя тази идея да спазваме обичаите на висшите класи! — отбеляза Джеймс. — Какво му е на баскетбола, а?! За мен беше достатъчно добър!

— Синът ти не е като теб, Джеймс! — присмя му се Минди. — Като относително интелигентен зрял екземпляр от мъжки пол досега би трябвало да си го разбрал!

— Хммм — бе единственото, което каза Джеймс. Напоследък жена му се държеше малко рязко към него и тъй като той вече се опасяваше, че тя го подозира в изневяра, предпочете да не я предизвиква повече.

— Освен това — продължи Минди — искам Сам да се чувства удобно в онзи район. И без това скоро ще имаме там къща, така че не би било зле да се запознае с приятели!

— Ще имаме къща ли? — изгледа я Джеймс.

— Да, Джеймс, ще имаме! — присви устни Минди.

Внезапно Джеймс почувства, че става нервен, и се запъти към кухнята, за да си налее още една чаша кафе. Няколко минути по-късно Минди и Сам го целунаха за довиждане и тръгнаха към автобусната гара. Оттам Минди щеше да отиде право на работа. Щом чу затварянето и на втората врата, Джеймс се втурна към компютъра си, набра бързо необходимия интернет адрес и зачете текста, озаглавен „Терминаторът отново в действие“. Думите бяха повече от цветисти и възбуждащи.

— Лола — се бе обърнал към нея той, след като прочете първия файл за своите сексуални подвизи, — как имаш смелостта да го правиш? Не се ли притесняваш за репутацията си? Ами ако някой ден решиш да си намериш истинска работа и бъдещият ти работодател прочете това тук?

Лола го изгледа така, сякаш е безнадеждно изостанал от модерния живот, и рече:

— Това не е по-различно от порно касетите на жени, които после са станала звезди. Доколкото виждам, не им е навредило. Точно обратното — спомогнало е за кариерите им!

И сега, докато продължаваше да чете блога на Лола, Джеймс усети отново надигането на своята мъжка гордост, която налагаше спешно внимание. Отиде в банята и се изпразни, като скри доказателството за това свое престъпление в тоалетна хартия, която после пусна в тоалетната. Огледа се в огледалото и кимна. Да, при следващата им среща той със сигурност ще опита анален секс!

* * *

Минди проследи как Сам се качва на автобуса за Саутбъри, щата Кънектикът, и продължи да му маха през прозореца, докато автобусът не се изтегли от подземния гараж. Въздъхна облекчено. Най-сетне бе успяла да изпрати Сам далече оттук, където Пол Райе няма да може да му стори нищо зло. После спря такси, пъхна се на задната седалка и извади от чантата си сгънатата бележка. „Сам го е направил!“ — бе написано там с молив с миниатюрните печатни букви, характерни за почерка на Пол Райе. Хартията носеше логото на хотел „Четирите сезона“ в Банкок. Очевидно Пол Райе разполагаше с цял арсенал подобни листчета.

Сега тя сгъна пак бележката и я пъхна обратно в чантата си. Беше открила плътно сгънатото листче в пощенската си кутия оня ден и макар Джеймс да мислеше, че тя иска да си купят лятна къща, за да се подредят сред богатите, тя бе започнала да се бори за тази придобивка само за да махне себе си и Сам от пътя на Пол Райе, без да събужда подозрения. Човек, който е в състояние да превземе стоковия пазар на цяла една държава, бе вероятно способен на всичко, в това число да преследва до дупка едно малко момче. И докато всички останали от № 1 се занимаваха със събитията около смъртта на Били Личфийлд, Пол Райе не бе присъствал нито на заупокойната служба в църквата, нито на коктейла, който после даде съпругата му. Минди не би се изненадала мошеникът все още да се занимава с въпроса за своите интернет жици, за да може да докаже, че го е сторил точно Сам.

Точно както и Пол Райе, Минди също беше сигурна, че го е направил Сам. Не че щеше да каже на някого, разбира се, включително и на Джеймс. Ала това не бе единствената нейна тайна, която знаеше. Когато влезе в офиса си, тя мина покрай Тайър Кор, който седеше в кабинката си като животно в клетка и преглеждаше дълъг списък с имейли. Минди спря и надникна в кабинката, за да напомни на Тайър кой е шефът тук.

— Принтира ли бележките от вчерашната среща? — попита тя.

Тайър бутна стола си назад и вдигна крака на бюрото си, сякаш се опитваше да оспори властта й.

— Коя среща по-точно? — изгледа я с присвити очи.

— Всичките! — отсече тя, направи крачка напред, но после спря, сякаш току-що се бе сетила за нещо. — И освен това искам да ми принтираш секс рубриката на Лола Фабрикънт!

Когато Минди влезе в кабинета си, Тайър промърмори:

— Не можеш ли да си я прочетеш сама, като всички нормални хора?!

Обаче стана и се запъти през лабиринта от кабинки към принтера, където извади на листи последните блогове от рубриката на Лола. Зачете се за момент и поклати глава. Да, Лола отново чука Джеймс Гуч. Минди толкова ли беше задръстена, че да не разбере, че Лола пише за собствения й съпруг?! Бррр. Това означаваше, че сега между него и Джеймс Гуч има нещо общо. Обаче Джеймс даваше на Лола пари, а тъй като Тайър се радваше на същите привилегии с Лола, обаче безплатно, нямаше право да казва нищо.

— Заповядай! — извика той и със замах постави принтираните страници върху бюрото на Минди.

— Благодаря — кимна тя, без да откъсва поглед от компютъра.

Тайър се загледа в нея за момент, а после попита:

— Мога ли да получа увеличение?

Това определено привлече вниманието й. Тя си сложи очилата за четене, вдигна листите, погледна ги, а после погледна и него.

— Би ли ми припомнил откога работиш тук? — попита.

— От месец.

— Вече ти плащам по сто хиляди долара годишно!

— Не са достатъчно!

— Обади ми се след пет месеца и тогава ще видим какво мога да направя за теб!

„Проклета дърта чанта!“ — помисли си за нея Тайър, докато се връщаше на работното си място. Но колкото и да не му се искаше да признае, Минди не се оказа чак толкова лоша, за колкото я мислеше. Веднъж дори го изведе на бира и започна да му задава всякакви неудобни въпроси като това къде живее и как оцелява. А когато той й каза, че живее на Авеню С, тя се смръщи неодобрително и отсече:

— Не е достатъчно добро за теб! Виждам те на по-шикозно място, като например малка кооперация в Уест Вилидж!

А после му бе дала съвет как да се издигне, като му предложи да си придаде „по-корпоративен“ вид, слагайки си вратовръзка.

И по някаква неизвестна причина той бе решил да послуша съвета й. Когато онази вечер се прибра в отвратителната си дупка, той осъзна, че Минди е напълно права. Тук не беше достатъчно добро за него. Все пак вече беше на двадесет и пет години! На неговата възраст някои мъже бяха дори милиардери, но и той вече изкарваше по сто хиляди годишно — сума, много по-голяма от всичко, за което повечето му връстници можеха само да мечтаят. И тогава, след като огледа „Крейглист“, той откри един апартамент на Кристофър стрийт — със спалня, която бе толкова голяма, че можеше да побере дори голямо легло. И беше за две хиляди и осемстотин на месец, което изяждаше три четвърти от месечния му доход. Но пък си заслужаваше. Ето че и той най-сетне бе започнал да се издига в социалната йерархия!

Седнала зад бюрото си с кацнали на носа очила, Минди внимателно прочете новия блог от секс рубриката на Лола. Това момиче притежаваше невероятен замах в описанието на сексуалния акт — не се ограничаваше само до самото чукане, а предоставяше обилни подробности за физическите характеристики на партньора си. Първите текстове описваха Филип Оукланд, но този и предишният бяха безсъмнено за Джеймс. И макар Лола да наричаше партньора си „Терминатор“ — нещо, което бе накарало Минди да се засмее на глас, — описанието на пениса му, с онова „съзвездие от миниатюрни бенки на върха, образуващи вероятно Озирис“, подсказваше, че това със сигурност е Джеймс. Издаваха го не само коментарите относно неговия пенис. Издаваха го и типичните думи на Терминатора: „Искам да опозная всяка част от теб! Включително и най-мръсната!“ Това беше абсолютно същият аргумент, който Джеймс беше използвал в ранните години на брака им, когато се бе надявал да получи анален секс.

Сега Минди остави листите с текста на Лола настрани, върна се към компютъра си и набра адреса на агенцията за недвижими имоти на окръг Личфийлд. Там откри снимки и описание на една къща. Миналия уикенд, докато оглеждаха имота, агентката й бе обяснила, че във финансовите граници, които те предлагаха, нямало почти нищо. Все пак тя разполагала с идеалната къща за тях, но пък била малко по-скъпа. Дали не искат все пак да я огледат? Да, искат, потвърди Минди.

Къщата беше почти развалина, доскоро обитавана от възрастен фермер. Но този тип къщи вече почти липсваха от пазара. Все още си вървеше с дванадесетте първоначални акра, а самата къща, строена в края на седемнадесети век, имаше три камини. Имаше и стара ябълкова градина и червена плевня (рушаща се, но пък реставрацията на плевните не излизаше никак скъпо), а освен това бе разположена на една от най-добрите улици в едно от най-ексклузивните градчета на окръг Личфийлд — Роксбъри, Кънектикът. Население — две хиляди и триста души. Но пък какво население! Наблизо са живели Артър Милър и Александър Калдер, както и Уолтър Матау. Филип Рот пък беше само на километри оттук. А самата къща имаше твърда цена — само един милион и деветстотин хиляди долара.

— Твърде много е! — започна да протестира Джеймс в колата под наем, с която се връщаха в града.

— Но пък е идеална! — изтъкна Минди. — Нали чу какво каза агентката по недвижимите имоти? Подобни къщи вече почти не излизат на пазара!

— Чувствам се притеснено от мисълта да похарчим толкова много пари! При това — за една къща! А и тя самата се нуждае от голям ремонт! Знаеш ли колко ще ни струва всичко това? Стотици хиляди долари! Да, днес разполагаме с пари. Но кой може да каже какво ще стане с нас в бъдеще?!

„Така е — каза си Минди, докато натискаше интеркома на бюрото си. — Кой може са каже?!“

— Тайър — изрече в интеркома, — би ли дошъл при мен, ако обичаш?

— Какво пък има сега? — тросна се Тайър.

Минди се усмихна. Бе много приятно изненадана от господин Тайър Кор. Установи, че той е не само великолепен асистент, но и събрат в съдружието й със злото, параноята и лошите мисли. Напомняше й на нея самата на двадесет и пет и лично тя намираше откровеността му за много освежаваща.

— Трябва да ми принтираш още едно нещо — отбеляза сега. — Но цветно!

Само след няколко минути Тайър се върна с разпечатка на брошурата на къщата. Минди прикрепи с телбод брошурата към двата текста на Лола за Джеймс и лепна върху тях бележка за бързо изпращане. После подаде листите на Тайър и изрече мило:

— Би ли изпратил всичко това на съпруга ми, ако обичаш?

Тайър разгърна набързо страниците, кимна възхитено и отбеляза:

— Това със сигурност ще свърши работа!

— Благодаря ти! — кимна усмихната Минди и го отпрати.

Тайър извика куриерската служба, за да изпрати пратката.

Сложи листите в голям официален плик и докато го правеше, се изкиска тихичко. Месеци наред се бе присмивал на Минди Гуч и макар и сега понякога да я намираше за малко абсурдна, не можеше да не й отдаде дължимото. Тази жена беше наистина безмилостна!

Два часа по-късно Минди се обади на Джеймс.

— Получи ли пратката ми?

Джеймс смотолеви ужасеното си съгласие.

— Е, от известно време много мисля по този въпрос — продължи тя. — И накрая реших: искам да купим тази къща! Веднага! Не желая да чакам и един ден повече! Още сега ще се обадя на агентката по недвижимите имоти и ще направя оферта!

— Страхотно — изломоти Джеймс, твърде уплашен, за да имитира ентусиазъм.

Минди се облегна назад в стола си, уви кабела на телефона около пръста си и изрече мило:

— Направо нямам търпение да започнем ремонта! Хрумнали са ми страхотни идеи! А, между другото, как върви новата ти книга? Напредваш ли?

* * *

В апартамента на последните етажи на № 1 Ана-Лиза Райе се занимаваше със схемата за настаняване на гостите за галавечерята на фондацията „Цар Давид“. Номерираше масите и местата и сверяваше имената със списъка, обхващащ двадесет листа. Работата, както обикновено, бе крайно досадна, но все пак някой трябваше да я свърши, а сега, след като тя бе заменила Кони Брюър като председател на организационния комитет по събитието, това задължение се падаше на нея. Ана-Лиза имаше усещането, че на Кони никак не й се искаше да се разделя с позицията си, но с оглед предстоящия съдебен процес срещу Санди останалите членове на организационния комитет не смятаха, че участието на Кони ще се отрази благотворно на каузата им. Присъствието на Кони щеше да напомни на хората за скандала с кръста на Кървавата Мери и вместо да отразяват самото събитие, репортерите отново щяха да се насочат към семейство Брюър.

Благотворителният бал беше само след четири дена и се очакваше да бъде още по-грандиозен, отколкото миналата година. Бяха поканили за участие Род Стюарт, а Шайфър Даймънд бе дала съгласието си да бъде домакин на събитието. След смъртта на Били двете с Ана-Лиза бяха станали много близки — първоначално се утешаваха взаимно за загубата на добрия си приятел, а след това общата им скръб стана отлична основа за едно хубаво приятелство. В ролята си на обществени личности, двете лесно откриха общи неща помежду си. Шайфър предложи на Ана-Лиза да наеме нейната отговорничка за връзки с обществеността — Карен. Ана-Лиза, от своя страна, й предостави лудата си стилистка Норийн. В момента снимките на следващите епизоди на „Майка игуменка“ бяха временно замразени, затова Шайфър често се качваше при Ана-Лиза за сутрешното кафе, което двете предпочитаха на пият на терасата. Често към тях се присъединяваше и Енид. Ана-Лиза обожаваше тези моменти със своите съседки. Да, Енид бе напълно права — една кооперация беше като голямо семейство, а чудатостите на отделните собственици — повод не за озлобление, а за приятелски закачки.

— Минди Гуч най-сетне послуша съвета ми и взе на работа Тайър Кор! — съобщи радостно Енид една сутрин. — Което ще рече, че вече няма да има нужда да се притесняваме за него. А през това време Джеймс има любовна връзка с Лола Фабрикънт!

— Бедното момиче! — отбеляза Шайфър.

— Коя — Минди или Лола? — не разбра Ана-Лиза.

— Всъщност, и двете — отговори след кратък размисъл Шайфър.

— Я не я съжалявайте тази Лола! — сряза ги безапелационно Енид. — Тя само търси мъж, който да я издържа! По-лоша е даже от Флоси Дейвис! Единствената причина, поради която беше с Филип, бе, за да живее на № 1 и да харчи парите му!

— Енид, не смяташ ли, че си малко по-жестока с нея, отколкото трябва? — намеси се Шайфър.

— В никакъв случай! С подобни момиченца човек трябва да бъде много внимателен! Не забравяйте, че зад гърба на Филип тя спеше с Тайър Кор! Имам чувството, че е като вируса на грипа — колкото и да се ваксинираш, тя пак се завръща! — заключи възрастната жена.

— А защо изобщо се връща? — изуми се Ана-Лиза.

— От чист инат. И криворазбрана гордост. Но няма да стигне далече, помнете ми думата! — отсече Енид.

И сега, припомняйки си този разговор, Ана-Лиза осъзна, че няма право да вини Лола, задето толкова настоява да живее на № 1. Подобно на Енид и Шайфър, тя същото бе обикнала тази сграда. Единственият проблем в нейния случай бе Пол. След като разбра за годежа на Шайфър и Филип, той бе започнал да я притиска да използва влиянието си, за да накара Филип и Енид да му продадат апартаментите си. Излизаше с довода, че сега, след като младоженците ще имат нужда от по-голям апартамент, Енид вероятно също ще иска да се изсели. Ана-Лиза даде всичко от себе си, за да го разубеди. Знаеше, че Шайфър и Енид бяха решили да си разменят жилищата, а после новата семейна двойка щеше да обедини двата по-малки апартамента на тринадесетия етаж в един. Като разбра, че неговата няма да мине, Пол излезе с друго предложение — те с Ана-Лиза да се преместят в по-голям апартамент, нещо в границите на поне четиридесет милиона долара. Ана-Лиза се възпротиви и на тази идея. „Това е твърде много, Пол!“ — изтъкна, започвайки да се пита откъде у него това бясно желание за все повече и все по-голямото и кога смята най-сетне да сложи точка. Така за момента бяха престанали да говорят по тази тема, но обсебеността на Пол не му даваше мира — реши, че трябва да си купи самолет, новия „Джи 6“, който щеше да му бъде доставен след две години. Пол даде депозит от двадесет милиона долара, но после не спря да се оплаква от това колко бил несправедлив животът, защото сложили името му едва на петнадесето място в списъка на чакащите, а не на първо. Ана-Лиза не можеше да не забележи, че манията му да стане едва ли не господар на света придобива все по-опасни и тревожни размери. Дотолкова, че вече бе спрял да се контролира — оня ден например бе хвърлил една кристална ваза по Мария, защото пропуснала моментално да го информира за пристигането на две нови рибки. Всяка от тях му струвала по над сто хиляди долара и били специална доставка направо от Япония. Обаче прислужницата нямала никаква представа за всички тези факти и оставила рибките в техните контейнери за пет фатални часа, през които те като нищо можели да умрат. Мария напусна, разбира се, и Ана-Лиза беше принудена да й плати двеста хиляди долара неустойка — годишната й заплата, — за да я мотивира да не пуска жалба за тормоз срещу Пол. След това нае не една, а две прислужници, което като че ли умилостиви Пол. Той веднага настоя една от прислужниците да се занимава изцяло и само с рибките му, да дава денонощни дежурства при тях. Макар и притеснително, това искане буквално бледнееше в сравнение е отношението на Пол към Сам.

— Той го е извършил! — заяви с блеснали очи той една вечер. — Копеленцето му мръсно! Този твой приятел, Сам Гуч!

— Говориш глупости, Пол! — контрира го Ана-Лиза.

— Сигурен съм, че е той!

— Откъде си толкова сигурен?

— Той ме погледна по странен начин! В асансьора!

— Тринадесетгодишно момче те е изгледало?! И това е било достатъчно, за да разбереш, че точно той го е направил? — извика Ана-Лиза, останала без сили.

— Пуснах след него хрътките.

Ана-Лиза остави вилицата си и отсече:

— Стига вече с това!

— Да, обаче ми струваше двадесет и шест милиона долара!

— Нали и без това след този ден печелиш по стотици милиони! Какво са двадесет и шест милиона в сравнение с тях?!

— Двадесет и шест процента! — изрева Пол.

Ана-Лиза смяташе, че Пол си внушава участието на Сам в покушението срещу техните кабели за интернет и че само блъфира, когато каза, че е наел детективи да го следят. Ала няколко вечери по-късно, докато се приготвяше за лягане, тя завари съпруга си да чете някакъв документ, който не приличаше нито на обичайните му графики, нито на редовните числа, с които се приспиваше.

— Какво е това? — попита.

Пол вдигна очи от листите и отговори:

— Ежедневният доклад за Сам Гуч. От частния ми детектив.

Ана-Лиза грабна листите от ръцете му и започна да чете:

„Заподозреният беше на баскетболното игрище на Шесто авеню… Заподозреният присъства на учебно посещение в Музея на науката и технологиите… Заподозреният влезе на Парк авеню В742 и остана там в продължение на три часа, след което излезе и мина през подлеза на Лексингтън авеню към Четиринадесета улица…“

— О, Пол! — извика отвратено тя и накъса доклада на парчета.

— По-добре да не го беше правила — отбеляза съпругът й, когато тя се върна в леглото.

— По-добре и ти да не го беше правил! — сряза го тя и изгаси лампата.

И сега, винаги когато си помислеше за Пол, стомахът й се свиваше на топка. Между количеството пари, което той трупаше, и психическото му състояние се забелязваше обратнопропорционална зависимост. Колкото повече ставаха парите, толкова по-неуравновесен ставаше той, а сега, когато Санди Брюър се бе концентрирал изцяло в подготовката на защитата си пред съда, не оставаше никой, който да дърпа юздите на Пол Райе.

Ана-Лиза сложи настрани схемата за благотворителния бал и се качи на горния етаж, за да се преоблече. Снемането на показания за предстоящото съдебно дело срещу Санди беше започнало и тъй като бяха сред малцината, зърнали кръста у тях, Ана-Лиза и Пол също бяха в списъка на прокурора. Пол бе дал показанията си предния ден и следвайки указанията на своя адвокат, бе заявил, че няма никакви спомени да е виждал кръста, нито да е чувал за него, както и че няма никаква представа за участието на Били Личфийлд в тази история. Единственото, което си спомнял за последния, е, че той като че ли е бил познат на съпругата му. Санди Брюър, който бе присъствал на снемането на показанията на Пол, бе приел с облекчение лошата памет на съдружника си. Обаче Пол наистина не знаеше толкова, колкото знаеше Ана-Лиза и като че ли за да влоши и без това трудната ситуация, адвокатът им я бе предупредил, че днес на снемането на показанията щяла да присъства Кони Брюър. Така това щеше да бъде първата среща между двете жени от месеци насам.

Ана-Лиза извади от гардероба си бял костюм с панталон от габардин, който Били със сигурност би одобрил. Всеки път, когато се замислеше за него, тя се изпълваше с тъга и не малка доза горчивина. Смъртта му се бе оказала както безсмислена, така и излишна.

Снемането на показанията се провеждаше в залата за срещи на адвокатската фирма на семейство Брюър. Санди отсъстваше, но Кони вече бе настанена между двама от членовете на правния екип на фамилия Брюър. Начело на масата седеше прокурорът на щата. Кони изглеждаше унила и уплашена.

— Да започваме, госпожо Райе! — обяви прокурорът. Беше облечен в безформен костюм и имаше циреи по кожата. — Виждали ли сте някога кръстът на Кървавата Мери?

Ана-Лиза погледна към Кони, която се бе вторачила в ръцете си, и отговори:

— Не знам.

— Какво имате предвид с това, че не знаете?

— Да, Кони наистина ми показа някакъв кръст, но не мога да твърдя, че е бил точно кръстът на Кървавата Мери.

— Как ви го описа?

— Каза ми, че някога принадлежал на кралица. Но на мен ми се стори толкова бутафорен, че го приех за театрален реквизит.

— Някога разговаряли ли сте с Били Личфийлд за този кръст?

— Не, не сме! — излъга Ана-Лиза, без да й мигне окото. Били бе загубил живота си заради тази история! Това не му ли беше достатъчно?!

Разпитът продължи още цял час, а накрая, когато прокурорът освободи Ана-Лиза, Кони се изправи и я придружи до асансьора.

— Благодаря ти, че дойде — промърмори тя.

— О, Кони! — възкликна Ана-Лиза. — Това е най-малкото, което можех да направя за теб! Как си ти? Ще обядваме ли някога?

— Може би — отговори колебливо Кони. — Когато всичко това приключи.

— Ще приключи, повярвай ми! И то скоро!

— Вече не знам — въздъхна Кони. — Асоциацията на финансистите замрази правото на Санди да търгува, защото бил обект на разследване, така че сега не печелим нищо. Решихме да продадем апартамента. Таксите на тези адвокати са огромни! Освен това, дори и Санди да се отърве от затвора, не мисля, че ще можем да продължаваме да живеем в Ню Йорк.

— Съжалявам — въздъхна Ана-Лиза.

Кони сви рамене и отбеляза:

— Е, нищо. Това е просто едно от многото места за живеене. Мисля, че трябва да се преместим в щат, където никой не ни познава, например Монтана.

Тази вечер, когато Пол се прибра, Ана-Лиза се опита да му разкаже за деня си. Когато влезе в кабинета му, го завари пред гигантския му аквариум да съзерцава безценните си рибки.

— Кони ми каза, че ще се наложи да продадат апартамента — започна Ана-Лиза.

— Така ли? И колко ще искат за него?

Тя го изгледа слисана и отговори:

— Не съм я питала! Не знам защо, но ми се стори нетактично.

— Бихме могли да го купим — отсече Пол. — По-голям е от този тук. Освен това сега са отчаяни, така че може би ще успеем да им го измъкнем на добра цена! Напоследък цените на недвижимите имоти падат. Ще бъдат принудени да продават бързо.

Ана-Лиза се вторачи в съпруга си и страхът отново сви сърцето й.

— Пол — изрече предпазливо, — не искам да се местим!

— Може и да не искаш — изсъска Пол, без да сваля очи от рибките си, — но тук аз съм човекът е парите! Така че ще стане така, както аз реша!

Ана-Лиза се вкамени от ужас. А после, отстъпвайки бавно назад, сякаш съпругът й бе окончателно откачил и вече не можеше да му се вярва какво ще направи, тя се насочи към вратата. Спря за момент и изрече тихо:

— Както кажеш, Пол.

Излезе и тихо затвори вратите зад себе си.

* * *

На следващата сутрин Лола Фабрикънт се събуди в дванадесет на обяд. Беше гроги, главата я цепеше неудържимо. Все пак успя да се измъкне от леглото, взе си хапче за главоболие и влезе в банята, за да разгледа лицето си. Въпреки количеството алкохол, което бе погълнала през нощта на партито по случай рождения ден на един прочут рапър, кожата й изглеждаше така, сякаш току-що се бе завърнала от някой спа курорт. През последните два месеца тя бе разбрала, че независимо с какво тъпчеше тялото си и независимо на какво го подлагаше, лицето й никога не я издаваше.

За нещастие не същото можеше да се каже за нейния апартамент. Миниатюрната баня бе потънала в мръсотия — наоколо се въргаляха гримове, всевъзможни кремове и лосиони, а на пода до тоалетната чиния лежаха сутиен и бикини на „Ла Перла“, очакващи да бъдат изпрани някой ден. Но напоследък не й оставаше никакво време за домакинстване, поради което апартаментът й се превръщаше — по думите на Джеймс Гуч — в кочина. „Тогава ми наеми чистачка!“ — бе го срязала тя, допълвайки, че състоянието на жилището й като че ли не му пречеше да идва всеки ден тук.

Пъхна се в малката душ-кабина, която бе толкова миниатюрна, че тя си удари лакътя, като се присягаше за шампоана си, и това отново й напомни колко много мрази това място. Даже Тайър Кор бе успял да се уреди е по-голям апартамент в по-добър квартал — факт, който той не се уморяваше да изтъква пред нея. Откакто бе започнал работа за Минди Гуч, Тайър се вманиачаваше все повече и повече по идеята да прави кариера и въпреки че според Лола той не бе нищо друго, освен „славна секретарка“, все пак притежаваше визитна картичка, която го определяше като съдружник. Двамата продължаваха да се виждат, но само късно вечер. А после, след дългите нощи по клубовете, когато осъзнаваше, че ще се прибере в празния си апартамент и ще се чувства самотна, Лола му се обаждаше с молба той да я приюти при себе си. Тайър обикновено се съгласяваше, но я караше да излиза с него в осем и половина сутринта, излизайки с аргумента, че вече не може да й повери жилището си, защото сега, когато вече си има свестен апартамент, държи да го съхрани в този вид.

Докато мажеше косата си с балсам, Лола се успокояваше с мисълта, че не след дълго и тя ще си има по-голям апартамент. Например този следобед трябваше да отиде на кастинг за някакво риалити шоу. Тъй като филмът „Сексът и градът“ бе пожънал феноменален успех, някои продуценти бяха решили, че могат да направят по него риалити шоу. Били прочели секс рубриката й и се бяха свързали с нея по нейния фейсбук, за да й кажат, че тя би била превъзходно копие на Саманта, при това в реалния живот. Лола се бе съгласила да отиде и сега не можеше да си представи, че няма да й дадат ролята. Така през последните дни тя непрекъснато виждаше лицето си на корицата на списание „Стар“, като онези момичета от „Сълмовете“. Щеше да стане много по-известна от Шайфър Даймънд и така ще натрие носа на фидип и на Енид Мърл! И първото, което щеше да направи с парите си, ще бъде да си купи апартамент в № 1, пък бил той и най-малкият. И щеше да преследва като призрак Филип, Енид и Шайфър Даймънд до края на дните им.

Кастингът беше в два, което й оставяше достатъчно време, за да си купи нов тоалет и да се приготви. Сега тя се уви е хавлията си, измъкна изпод леглото една кутия от обувки и преброи парите си. Бяха изминали цели два дена, докато се възстанови от атаката на Енид Мърл по вестниците, но все пак се бе възстановила. И когато това стана, бе изтъкнала пред Марке, че сега, когато била наистина прочута, той трябвало да започне да й плаща повече. Бе поискала пет хиляди долара, което го бе довело до истеричен пристъп, но накрая се бе съгласил да повиши заплащането й на две хиляди долара на парче. И така, добавени към нейните си осем хиляди долара, парите ставаха десет хиляди; отделно бяха десетте хиляди от Филип Оукланд, както и двете хиляди, които редовно получаваше от Джеймс Гуч. И като се имаше предвид, че Джеймс й плащаше наема и храната, тя бе успяла да спести двадесет хиляди долара. Сега тя извади от кутията си три хиляди долара в стотачки, които смяташе да похарчи за нещо скандално, като например нещо на Александър Маккуин.

Още с влизането си в бутика на Четиринадесета улица, тя автоматично забеляза чифт велурени ботуши над коляното, със странични катарами. Докато ги пробваше, продавачката не спираше да се възторгва как тези ботуши като че ли били правени точно за нея — на Лола това й стигаше. Купи ботушите, които й излязоха за две хиляди долара, и ги отнесе доволно вкъщи в една огромна кутия. След това ги обу, облече си роклята на Ерве Лежер, която си бе купила преди няколко седмици, погледна се в огледалото и изрече на глас:

— Страхотно!

Изпълнена със самоувереност, тя хвана такси за мястото на кастинга, макар че той се провеждаше само на седем пресечки от квартирата й в офисите на един известен кастинг директор. Когато влезе в сградата, Лола се озова в асансьора още с цяла група момичета, които очевидно също отиваха на прослушването. Огледа ги и стигна до заключението, че тя е по-хубава от тях и следователно няма за какво да се притеснява. Но когато вратите на асансьора се отвориха на петнадесетия етаж, коридорът се оказа пълен с още много момичета от всякакви цветове и размери, които чакаха на дълга опашка, виеща се до безкрай.

Сигурно имаше някаква грешка! Опашката се извиваше и свършваше в малка чакалня. Наоколо се разхождаше едно момиче с клипборд. Лола я спря и отсече:

— Извинете, но аз съм Лола Фабрикънт! Имам уговорка за два часа!

— Съжалявам, но кастингът е открит за всички. Ще трябва да изчакате реда си на опашката!

— Аз не чакам по опашки! — извика Лола. — Аз съм автор на секс рубрика! Продуцентите ми се обадиха лично, за да ме поканят тук!

— Ако не си изчакате реда на опашката като всички останали, няма да влезете на прослушването!

Лола се размърмори и заоплаква, но накрая се подреди на опашката.

Бе принудена да чака цели два часа. Накрая, след като напусна коридора и влезе в малката чакалня, дойде и нейният ред. Озова се в огромна зала за репетиции, където зад дълга маса се бяха подредили четирима души.

— Име? — попита един от тях.

— Лола Фабрикънт! — отсече тя и отметна назад коса.

— Носите ли снимка или резюме?

— Не са ми необходими! — сряза ги Лола, изумена, че не знаят коя е. — Имам си собствена интернет рубрика! И снимката ми е непрекъснато онлайн!

Поканиха я да седне на малък стол. Някакъв мъж насочи срещу нея камера, а продуцентите започнаха да задават въпроси.

— Защо дойдохте в Ню Йорк?

— Аз… — отвори уста Лола и замръзна.

— Хайде отново. Защо дойдохте в Ню Йорк?

— Защото… — опита се да продължи Лола, но се задуши от броя на възможните обяснения. Дали да им разкаже за Уиндзор Пайнс и за това как открай време си е знаела, че е родена за велики дела? Или може би ще прозвучи твърде арогантно? Може пък да започне с историята за Филип. Или как открай време се възприема като една от героините от „Сексът и градът“. Но и това не беше напълно вярно. Онези жени в книгата бяха много стари, а тя беше в цветуща младост.

— Мммм… Лола? — обади се някой пред нея.

— Да? — вдигна очи тя.

— Ще отговориш ли на въпроса ни?

Лола се изчерви и отвори уста.

— Дойдох в Ню Йорк… — И мозъкът й изключи. Тотално.

— Благодарим ти — изрече един от продуцентите.

— Какво?! — слиса се тя и чак подскочи.

— Можеш да си вървиш.

— Свършихме ли?

— Да.

Тя се изправи.

— Това ли е всичко?

— Да, Лола. Ти не си точно това, което търсим, но ти благодарим за присъствието!

— Ама…

— Довиждане!

И докато тя успее да каже каквото и да било, един от тях стана, отвори врата и извика:

— Следващата!

Напълно замаяна, Лола влезе в асансьора. Какво стана току-що, за бога? Издъни ли се? Тръгна надолу по Девето авеню е чувство на празнота, което после се замени с гняв, а след това с дълбока тъга, сякаш някой бе издъхнал пред очите й. И докато се изкачваше унило по изтърканите стълби към квартирата си, тя се запита дали човекът, който току-що бе умрял, не е самата тя.

Хвърли се на неоправеното си легло и се вторачи в кафявите петна от влага по тавана. Бе заложила цялото си бъдеще на този кастинг — бе напълно сигурна, че ще получи ролята. А сега, само два часа по-късно, всичко беше свършило. И какво ще прави сега с живота си? Претърколи се и провери имейлите си. Имаше един от майка й, с който й пожелаваше късмет на прослушването, както и есемес от Джеймс. Аха, Джеймс! Поне все още имаше него! „Обади ми се!“ — й бе написал той.

Тя набра номера му. Беше почти пет часът, което означаваше, че вече е твърде късно да го търси вкъщи, тъй като жена му много често се прибираше по-рано от работа. Но точно сега на Лола въобще не й пукаше.

— Ало? — прошепна в другия край Джеймс.

— Аз съм, Лола.

— Може ли да ти звънна след малко?

— Разбира се — отговори тя и затвори.

Изправи се и захвърли телефона на леглото си. А след това започна да крачи напред-назад пред евтиното стенно огледало, което бе подпряла на една от празните стени. Изглеждаше толкова добре! Какво им бе станало на онези продуценти?! Защо не я видяха такава, каквато е?! Лола затвори очи и поклати глава, едва овладявайки се да не заплаче. Ню Йорк не беше справедлив. Нищо тук не беше честно! Живееше в Ню Йорк вече цяла година и не бе успяла да свърши нито едно нещо както трябва. Всичко се бе провалило — и с Филип, и с така наречената й кариера, и даже с Тайър Кор. Телефонът й иззвъня — беше Джеймс.

— Какво? — тросна му се вбесено тя. А после, когато се сети, че Джеймс е единственото канарче, с което разполагаше на този етап, смекчи тона си и измърка: — Искаш ли да дойдеш при мен?

Джеймс бе излязъл да разходи Скипи, защото не смееше да й се обади от апартамента си.

— Трябва да поговорим по този въпрос — изрече сковано той.

— Добре де, тогава ела?

— Не мога! — просъска той, като се огледа, за да се увери, че никой не го подслушва. — Жена ми е разбрала! За нас!

— Какво?! — изпищя Лола.

— Спокойно, не е чак толкова лошо — успокои я Джеймс. — Открила е твоята секс рубрика. И очевидно я е прочела.

— И сега какво смята да прави? — извика нетърпеливо Лола. Ако Минди решеше да се разведе с Джеймс, това бе превъзходна възможност да грабне и него, и парите му!

— Нямам представа — прошепна той. — Засега не ми казва нищо. Но скоро и това ще стане!

— А какво по-точно ти каза? — подпита го Лола с все по-нарастващо раздразнение.

— Каза, че трябвало да купим една къща. В провинцията.

— Е, и?! — сви рамене Лола. — Ще се разведете и тя ще отиде да живее в провинцията, а ти ще си останеш в големия град! „А аз веднага ще се настаня при теб!“ — допълни наум.

— Нещата не са чак толкова прости — изрече предпазливо Джеймс. — Двамата с Минди… сме женени от петнадесет години. Имаме син! Ако се разведем, ще трябва да й дам половината от имуществото си. Или по-скоро всичко. А аз не съм много сигурен, че искам да го направя. Трябва да се заемам с нов роман и освен това не искам да напускам сина си!

Лола не можеше повече да го търпи. Прекъсна го и със стоманен глас изрече:

— Какво се опитваш да ми кажеш, Джеймс?

— Че не можем да се виждаме повече! — побърза да изрече той.

Това вече преля чашата на търпението на горкото момиче.

— И ти, и Филип Оукланд сте все един дол дренки! Всички сте еднакви! Всички сте мръсници! Мижитурки! Отвращавате ме, Джеймс! Всички мъже ме отвращавате!