Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (6)

5

В последно време сексът лежеше като тежко бреме на съвестта на Минди Гуч. Двамата с Джеймс не го правеха достатъчно често. Всъщност изобщо не го правеха. Оптимистично погледнато, случваше им се и да го правят — един-два пъти годишно. Ситуацията беше ужасна и неправилна и караше Минди да се чувства като лоша съпруга, която не си изпълнява семейните задължения, но същевременно за нея бе огромно облекчение да не се занимава със секс.

Проблемът бе, че я болеше. Минди бе наясно, че редица жени на средна възраст започват да срещат подобен проблем. Но досега си бе мислила, че се случва едва след менопаузата. Никога не бе предполагала, че на нея ще й се случи толкова рано. В началото, когато се запознаха с Джеймс, та дори до четвъртата, петата година на брака им, тя се гордееше много със своите умения в леглото. Години след раждането на Сам двамата с Джеймс го правеха по веднъж седмично и превръщаха нощта си в паметно събитие. Имаха си техни неща, любими неща. Например Минди обичаше да я завързват, а понякога и тя завързваше съпруга си (използваха специални връзки за тази цел — студентските връзки на съпруга й от „Брукс Брадърдс“), а когато Джеймс беше завързан, тя яхваше пениса му като пакостлива банши. С течение на времето обаче тръпката в секса започна да замира, което си е нормално при семейните двойки, но все пак продължаваха да го правят веднъж-два пъти месечно. Докато преди две години не се появи болката. Минди отиде при своята гинеколожка и се опита да поговори с нея по този въпрос, обаче докторката отсече, че вагината й е нормална, че не била изсъхнала, че тя не навлизала в критическата и че просто трябва да използва лосиони. Минди познаваше отлично лосионите за секс, но и те не помагаха. Тогава си купи вибратор. Нищо особено, просто обикновен малък заоблен цилиндър от светлосиня пластмаса. Нямаше представа защо избра точно светлосин. Може би защото й се стори за предпочитане пред розовия или лилавия. А после, един съботен следобед, докато Джеймс и Сам бяха излезли на разходка, тя се опита да пъхне вибратора във вагината си, но не успя да проникне и сантиметър, когато болката отново се появи. И оттогава насам съзнателно избягваше секса. С всички възможни средства. Джеймс бе достатъчно търпелив, за да не си иска насила, ала липсата на секс в брака им постепенно издигна между тях непреодолима бариера. Минди изпитваше огромна вина и срам, които не се облекчаваха ни най-малко от гласа на разума, който й казваше, че това няма значение.

А сега, когато Джеймс като че ли тръгваше нагоре в кариерата си, може би започваше да има значение. Минди бе наясно, че преуспяващите мъже разполагат с по-богат избор. Което ще рече, че ако тя не му даваше секс, той ще си го потърси другаде. Затова, когато този вторник привечер тя си тръгна от работа, реши, че на всяка цена трябва да даде на Джеймс, независимо колко ще я боли! Ала реалностите на живота отново взеха превес.

— Ще ходите ли на погребението? — попита Роберто, когато тя се появи във фоайето на № 1.

— Какво погребение? — изненада се Минди.

— На госпожа Хаутън. Утре, в църквата „Свети Амброзии“. — При тези думи Роберто, който по принцип винаги си беше усмихнат, се засмя. — Чух, че било частно.

— Погребенията не могат да бъдат частни! — изтъкна Минди.

— Обаче това е! Чух също така, че човек трябва да има специална покана, за да присъства!

— И откъде чу всичко това?

— Е, просто го чух — отговори неопределено Роберто и пак се засмя.

Минди побесня. Вместо да се прибере вкъщи, тя се качи директно при Енид Мърл.

— Какви са тези неща за погребението на госпожа Хаутън, които чувам? — извиси глас тя.

— Това е заупокойна служба, скъпа — отговори любезно Енид. — Иначе госпожа Хаутън отдавна е положена в мястото си на вечен покой.

— А ти ще ходиш ли? — изгледа я подозрително Минди.

— Разбира се.

— А аз защо не съм поканена? Все пак съм президент на борда!

— Госпожа Хаутън имаше твърде много приятели. Това е Ню Йорк, скъпа! Не всеки може да бъде поканен навсякъде.

— Не можеш ли да ми осигуриш покана?

— Не виждам защо ще искаш да ходиш! — отговори все така любезно, но хладно Енид и затръшна вратата под носа й. Все още не беше простила на Минди, че осуети плановете й за разделяне апартамента на Луиз Хаутън.

Когато се прибра в апартамента си, Минди завари Джеймс в кабинета му.

— Току-що ми нанесоха непростима обида! — веднага започна тя, като се отпусна на стария кожен фотьойл. — Оказва се, че всички в сградата са поканени на заупокойната служба на госпожа Хаутън, с изключение на мен!

— Няма смисъл да се ядосваш! — изръмжа Джеймс.

Не беше обичайният Джеймс. Минди го попита какво става.

— Защо не си ми казала, че си започнала да списваш блог? — изгледа я на кръв той.

— Напротив, казах ти.

— Нищо подобно!

— Казах ти, но ти очевидно си забравил.

— Както и да е. Е, днес целият „Снаркър“ е полудял по теб!

— В добрия или в лошия смисъл?

— Ти как мислиш? — изръмжа отново Джеймс и й посочи монитора.

Минди стана и надникна над рамото му към екрана. Заглавието, което видя срещу себе си, гласеше: „ИНТЕРНЕТ МАГНАТКАТА (НИЩО ПОДОБНО!) И КОРПОРАТИВНА МЕДИЙНА ПАЧАВРА МИНДИ ГУЧ НАПАДА ЖИВОТА С ДРЕБНОВАТИ РАЗСБЖДЕНИЯ.“ Непосредствено под заглавието се мъдреше нейна кошмарна цветна снимка, направена й при излизане от работа. Изглеждаше като истинска мизерница в стария си черен тренчкот и старомодната си кафява кожена торба, метната през рамо. Устата й зееше вяло, а от ъгъла, от който беше направена снимката, носът и брадичката й изглеждаха изострени като на Баба Яга. Първата мисъл на Минди бе, че снимката е като че ли по-унищожителна и от текста. През по-голямата част от живота си тя бе полагала значителни усилия да избягва греха на суетата и се бе отнасяла презрително към всички, които се вманиачват на тема външен вид — за нея това бе върхът на лекомислието. Ала снимката от екрана автоматично разби всичките й вътрешни устои. Вече нямаше никакъв смисъл да се преструва, че е красива и че все още изглежда като двадесет и пет годишна, когато всички доказателства сочеха точно обратното. И когато въпросните доказателства бяха на разположение на целия свят, по двадесет и четири часа в денонощие, седем дни седмично. До края на вечността. И може би отвъд. Или най-малкото — до изчерпване на петролните залежи на планетата, до окончателното разтопяване на ледените шапки или докато светъл не бъде унищожен от световна война, метеорит или гигантско цунами.

— Кой е авторът на тази помия? — извиси глас тя. Нетърпелива за отговора, тя се вторачи в дребните букви под заглавието и прочете: — Тайър Кор. Кой пък е този?!

— Няма смисъл да се ядосваш — обади се Джеймс.

— Как така няма да се ядосвам?! Как смеят да публикуват подобни неща?!

— Че на кого му пука?

— На мен! На карта са заложени моята репутация и моят имидж! Аз не съм като тебе, Джеймс! Когато някой ме обиди, аз не си седя кротко и не се примирявам! Предприемам нещо!

— И какво по-точно? — изгледа я със съмнение Джеймс.

— Ще уредя това хлапе да бъде уволнено!

Джеймс издаде звук, който приличаше по-скоро на грухтене.

— Очевидно не разбираш, че всичките тези уебсайтове са собственост на различни корпорации! — започна да набира скорост Минди. — Или ако не са, съвсем скоро ще бъдат! А аз имам връзки! В корпоративния свят! Не случайно ме наричат „корпоративна медийна пачавра“! О, боже, трябва да си пусна Моцарт!

В последно време Минди установяваше, че Моцарт й действа изключително успокояващо. Да, поредният знак за навлизане в средната възраст.

Но за да си пусне Моцарт, трябваше да стане и да отиде в своя кабинет, който се намираше зад съседната врата. От купчината с дискове си избра „Вълшебната флейта“. Увертюрата с тържественото начало на ударните и обоите, следвани от изящния звук на струнните инструменти, автоматично извади съзнанието й от мрачните мисли. Но веднага след това допусна грешката да погледне към компютъра. Скрийнсейвърът й беше включен — снимка на Сам, облечен като динозавър за Хелоуин. На три годинки беше буквално луднал по динозаврите. Минди се опита да извърне очи, ала компютърът я викаше. „Снаркър“ я викаше! Не издържа. Отвори уебсайта и отново прочете статията.

— Минди! — дочу обвинителния глас на Джеймс, който се появи ненадейно в кабинета й. — Какво правиш?

— Работя.

— Глупости! Седиш си тук и четеш глупостите за себе си! — Очевидно вече набрал скорост, продължи тирадата си: — Именно това е неврозата на новото хилядолетие! Защото това не е вглъбяване в себе си, а пристрастяване към себе си! И точно затова… — Тук вече бе толкова развълнуван, че започна да заеква. — … точно затова… започнах да пиша за… за Дейвид Бушнел!

— Какво? — изгледа го объркана Минди.

— Дейвид Бушнел не се е занимавал със себе си! — изрече вече по-уравновесено той, отпусна се на дивана й и се изтегна, приготвяйки се за продължителна дискусия относно своята книга. — За разлика от могулите, които днес управляват света, за разлика от журналистите, брокерите, адвокатите и всички останали, които се опитват да си оправят живота на гърба на другите…

Минди се втренчи в съпруга си, очевидно неспособна да схване връзката с главната тема. Затова реши сама да върне разговора към себе си.

— Не мога да не му обърна внимание! — извика. — Как смеят?! И защо точно мен? Защо са решили да правят на посмешище точно мен!

Да, Минди за пореден път отказваше да говори за книгата му. При други обстоятелства щеше да се примири. Но точно днес не бе в настроение да проявява търпимост към съпругата си. Джеймс се изправи и започна да разглежда дисковете й.

— И защо да не те правят на посмешище? — отбеляза, докато оглеждаше един диск с най-големите хитове на „Ролинг Стоунс“. Включваше и „Малкият помощник на мама“. Ще трябва да го чуе.

— Моля? — ококори се Минди.

— Защото си по-специална или по-добра от останалите ли? — продължи нехайно съпругът й.

— Защото съм искрено обидена! Защото съм унизена! — извика тя и буквално изпепели Джеймс с поглед.

— Да не би да искаш да кажеш, че през всичките тези двадесет години като журналист ти не си обидила никого?

— Значи да го възприема като отмъщение на съдбата, така ли?

— Може би. Или пък като карма.

Минди се изкиска презрително.

— Или може би като поредното доказателство за факта, че младите днес са жестоки и завиждат на другите! И не проявяват никакво уважение към никого! Какво съм им сторила, че се държат така?

— Просто си успяла. Или може би беше успяла — отбеляза спокойно Джеймс. — Не схващаш ли? За тях ние вече сме системата! — Направи пауза, посочи я и допълни: — Ние! Ти и аз! Ние вече сме така наречените възрастни! Онези, които всички млади хора искат да свалят от власт! А ние бяхме съвсем същите, когато бяхме на двадесет.

— Не сме били!

— Помниш ли нещата, които пишеше някога? Например за онзи милиардер. Присмя се на пръстите му. Ха-ха-ха! „Късопръст вулгарен варварин“, така го нарече.

— Това е различно.

— Съвсем същото си е. Мислиш го за различно, защото си го писала ти. И всеки пък, когато разкъсваше някого, казваше, че си го е заслужил, защото е преуспял — което за теб бе еквивалентно на „задник“. И всички те мислеха за адски умна, и получаваше внимание. Минди, това е най-лесният начин да спечелиш вниманието на хората — да се присмиваш на по-добрите от теб! Открай време е така. Проявяваш неуважение към преуспелите и автоматично попадаш в обсега на вниманието им. Евтин трик. От най-евтините!

Всеки нормален човек би бил поразен от подобен коментар. Но не и Минди.

— А ти си по-добър от мен, така ли? — просъска тя.

— Аз поне не съм правил подобни неща.

— Разбира се, че не, Джеймс! Защото не ти се е налагало! Ти си мъж! На теб ти стигаше да пишеш онези пространни безсмислени статии за… какво? За голфа! Отне ти цяла година да ги напишеш. Десет хиляди думи за голфа и за тях ти трябваше цяла година? А аз работех, Джеймс! Печелех пари! Това ми беше работата!

— Точно така — съгласи се Джеймс. — А това тук пък е работата на онези хлапета!

— Браво на теб, Джеймс! Аз очаквам от теб подкрепа, а ти ми обръщаш гръб! На собствената си съпруга!

— Просто се опитвам да погледна нещата от друг ъгъл. Не схващаш ли? Тези хлапета са същите като нас! Все още не го знаят, но след двадесет години ще се събудят и ще осъзнаят, че са станали като нас! Ще ги свари напълно неподготвени. О, да, сега за нищо на света не биха се съгласили с това! Ще заявят, че никога няма да станат такива. Че ще победят съдбата. Че няма да се променят. Че няма да завършат като уморени, посредствени, апатични и често окончателно примирени. Но животът ще се погрижи за тях. И един ден ще осъзнаят, че са се превърнали в нас! И това ще бъде тяхното най-голямо наказание!

Минди издърпа един косъм от косата си и започна да го оглежда. Накрая изломоти:

— Какво искаш да кажеш? Че нещо не ни е наред ли?

Борбеният дух като че ли внезапно напусна Джеймс. Той отпусна рамене и промърмори:

— И аз не знам.

— Хей, какво става тук? — дочуха един глас. Двамата вдигнаха едновременно очи. Синът им Сам бе влязъл неусетно в апартамента и сега стоеше на прага на кабинета на майка си.

— Просто разговаряме — обясни тя.

— За какво? — попита Сам.

— Майка ти я изтипосаха в „Снаркър“ — обясни баща му.

— Знам — сви рамене Сам.

— Седни, момчето ми! — покани го Джеймс. — И как се чувстваш от това?

— Всъщност не чувствам нищо.

— Не си… травмиран?

— Не съм.

— Обаче майка ти се чувства обидена.

— Вашето поколение си е такова. Хлапетата от моето поколение не се обиждат така лесно. Приемат го като поредната драма. Всеки участва в собственото си риалити шоу. И колкото по-голяма е драмата в него, толкова повече внимание получаваш. И толкова.

Джеймс и Минди се спогледаха, мислейки си едно и също нещо — че синът им е гений! Кое друго тринадесетгодишно момче би имало такива прозрения относно човешката орис?

— Енид Мърл ме помоли да й помогна с компютъра — рече Сам.

— Няма да ходиш! — отсече Минди.

— Защо?

— Защото съм й сърдита.

— Не забърквай детето в подобни глупости! — намеси се Джеймс.

— Та мога ли да отида? — попита предпазливо Сам.

— Можеш, разбира се! — махна с ръка баща му. А когато Сам излезе, той продължи тирадата си: — Риалити телевизии, блогове, коментатори — всичко това са елементи от културата на паразитизма!

И автоматично се запита защо изрича подобни неща. Защо не може да приеме новото? Защо не може да хареса това съвременно човешко същество, този завършен егоцентрик и настървен консуматор?

* * *

Сам Гуч носеше издайническите белези на напълващия младеж и раните на дете, израсло в Ню Йорк. Не беше невинен. Престана да бъде невинен някъде между втората и четвъртата си година, когато започнаха да го аплодират заради зрелите забележки. Минди много обичаше да повтаря умотворенията му пред своите колеги, задължително добавяйки (винаги с подходящата доза възхищение): „Как му хрумват подобни неща, не мога да разбера! Та той е само на… [попълваш подходящите години].“

А сега, на тринадесет, самият Сам бе започнал да се притеснява от прекомерните си знания. Понякога се чувстваше уморен от живота и често се питаше какво ли ще стане с него — да, нещо със сигурност щеше да стане, защото с децата на Ню Йорк не може да не стане нещо. Но освен това бе наясно, че не разполага със същите предимства, с които разполагаха неговите приятели. Живееше в една от най-добрите кооперации в Манхатън, но в най-лошия апартамент в нея. Не го освобождаваха от училище заради триседмични ваканции в Кения, нито пък празнуваше рождения си ден в „Челси Пиърс“. Никога не можеше да отиде да слуша как баща му свири на соло китара в „Медисън Скуеър Гардън“. Когато Сам напускаше града, то бе, за да отиде на гости в летните къщи на хлапета с по-богати и по-успели родители от неговите. Баща му го тикаше да ходи на подобни места, уж за да събирал опит — живееше си с убеждението, че за да си писател, трябва да познаваш максимална част от живота, макар че надали се сещаше, че самият той не притежава почти никакъв опит. Вследствие на което днес Сам притежаваше опит, който не изгаряше от нетърпение да притежава, най-вече във връзка с момичетата. Доколкото можеше да схване, момичетата имаха нужда от постоянно внимание. Когато се събираха в лятната къща на някой от неговите съученици, родителите обикновено оставяха децата да се забавляват сами. Момчетата се правеха на мъжкари, а момичетата — на луди. И на някакъв етап някой се разплакваше. Така, когато се прибереше вкъщи, Сам се чувстваше толкова изтощен, сякаш не бяха минали само два дена, а цели две години.

Майка му задължително го очакваше. И след не повече от час-два питаше:

— Сам, написа ли благодарствено писмо?

— Не, мамо. Нелепо е!

— Никой не се чувства нелепо, когато получава благодарствено писмо!

— Да де, обаче на мен ми е неудобно.

— Защо?

— Защото никой друг не изпраща благодарствени писма!

— Защото никой не е така добре възпитан като теб, сине! Някой ден ще разбереш! Някой ден някой ще си спомни, че е получил благодарствено писмо от теб и ще те вземе на работа!

— Нямам намерение да работя за когото и да било!

Тогава майка му се приближаваше, прегръщаше го и прошепваше:

— Разбира се, Сами! Ти си толкова умен! Някой ден ще управляваш света!

И така Сами се превърна в компютърен спец, което впечатли само родителите му и всички възрастни, родени преди 1985.

— Още не можеше да говори, когато сърфираше в интернет! — хвалеше се майка му.

На шест, след като беше приет в едно от най-добрите училища на Ню Йорк — предимство, осигурено му от често противната, но непоколебима решимост на майка му да му даде най-доброто (Минди бе от хората, за които другите обикновено казваха: „Ако искаш да се отървеш от нея, по-добре се съгласи на всичко!“). — Сам си даде сметка, че ако иска да поддържа изкуствено завишения си статус, трябва да си изкарва нещо допълнително. Затова, още когато навърши десет, той вече си бе създал свой собствен компютърен бизнес в кооперацията. Оттогава бяха изминали повече от три години.

Като бизнесмен беше твърд, но справедлив. Вземаше по сто долара на час от собствениците като Филип Оукланд, Енид Мърл, тихите лекари и адвокатите, от жената, която беше мениджър на рок банда, но на портиерите и носачите помагаше безплатно. За да ги компенсира заради майка си. Портиерите бяха убедени, че най-големите кавгаджии са и най-стиснатите по Коледа, а майка му водеше списъка на тези последователи на Скрудж. Когато подаваше двадесет или петдесетдоларовите банкноти за коледните премии на персонала, го правеше с такава физиономия, сякаш току-що беше сдъвкала киселец. Проверяваше пликовете по сто пъти, прехвърляйки име по име списъка от двадесет и петте портиери и носачи на сградата и ако откриеше грешка — което обикновено ставаше, защото се оказваше, че е измъкнала повече банкноти от по двадесет или петдесет долара от банкомата — тя грабваше банкнотата със светнали очи и грижливо я поставяше в портфейла си. Но пък усилията на Сам му се отплащаха. Беше обичан от всички в тази сграда, а Минди беше толерирана — всеобщото мнение бе, че Минди не е чак толкова лоша, колкото изглежда. „Все пак има добър син, което в наше време говори много за една жена!“ — шушукаха си портиерите.

И ето че сега се налагаше да впрегне отново в действие чара си, за да заглади поредното лошо впечатление, оставено от майка му — този път с Енид Мърл.

Във фоайето Сам налетя на някакво непознато момиче, застанало точно пред асансьорите и свело глава към дисплея на телефона си. Той познаваше всички в тази кооперация, затова не можа да не се запита коя е тя, защо е тук и при кого точно отива. Беше облечена с късо зелено сако, тъмни дънки и сандали на висок ток и никак не беше за изхвърляне. Не че в училище не бе виждал красиви момичета. Такива имаше и там, и на улицата, и по страниците на списанията. Обаче това момиче с неестествено дебели устни, извити при връхчетата по твърде мръснишки начин, беше някак си по-различно от всички тях. Дрехите й бяха безсъмнено скъпи, но незнайно защо изглеждаше малко прекалено перфектна. Точно в този момент тя погледна към Сам, но веднага извърна очи, сякаш смутена от нещо.

Момичето беше Лола Фабрикънт, която отиваше на интервю при Филип Оукланд. Сам бе уловил Лола в един много рядък за нея миг на уязвимост. Разходката по Пето авеню до сградата на № 1 я бе разтревожила не на шега. Възпитана отдалече да различава статуса на хората и нещата, тя имаше усет както за крещящите, така и за по-неуловимите нюанси в различните видове жилищни сгради, стоки и услуги. В резултат на всичко това, докато се разхождаше по Пето авеню, тя не можа да не забележи огромната разлика между него и Единадесета улица, където вече живееше — разлика, която Лола възприе като кръвна обида срещу привилегированото й положение на момиче, на което всичко се полага по право. „Пето авеню е толкова по-хубаво от Единадесета улица! Тогава аз защо не живея тук?!“ — питаше се тя. А когато стигна до извисяващата се величествена фасада на № 1 с не един, а с цели два входа, с фоайе с ламперия по стените (като мъжки клуб) и трима портиери в униформи и бели ръкавици, които се надпреварваха да я посрещнат и да я обслужат (като пажовете в приказките), тя едва не изкрещя: „АЗ защо не живея тук?!“

Но докато чакаше асансьора, тя си каза, че все някой ден ще дойде да живее тук! Няма начин да не дойде! Заслужаваше го!

А после сведе поглед и зърна някакъв пубертет, който се беше вторачил в нея. И деца ли живеят в тази сграда? Виж ти! Незнайно защо до този момент Лола не си бе помисляла, че в Ню Йорк живеят и деца.

Момчето влезе в асансьора след нея. Натисна бутона за тринадесетия етаж, а после попита:

— Вие закъде сте?

— За тринадесетия — отговори Лола.

Сам кимна. Ясно. Момичето отива при Филип Оукланд. Е, връзваше се. Майка му открай време казваше, че Филип Оукланд си живее като цар и че животът по принцип е несправедлив.

* * *

Малко преди появата на Лола за интервюто Филип получи обаждане от своя агент.

— Ама че хора! — започна агентът.

— Какъв е проблемът? — попита Филип. Въпреки затрудненията, съпътстващи написването на новия му сценарий, вчера той бе успял да предаде поредния работен вариант на „Завръщане при шаферките“. Което си беше съвсем навреме.

— В този бизнес май никой не знае какво точно иска и защо! — възкликна раздразнено агентът. — Обаждам се, за да те предупредя, че студиото е обявило спешен конферентен разговор за днес следобед!

— Мамка им! — ядоса се Филип. — Звучи ми като корпоративна намеса!

— Всичко в този свят е корпоративна намеса! Защото ако някой имаше представа как се правят хубави филми в наши дни, сега нямаше да водим този разговор!

Веднага след като агентът затвори, позвъниха от студиото. Асистентката го накара да чака десет минути височайшето обаждане на шефката си. Шефката имаше дипломи по бизнес и право — степени, които би трябвало да се считат за неуместни, когато става въпрос за разбиране на творческия процес, но които общественото мнение беше превърнало в еквивалент на наградата „Пулицър“ за литература.

— Филип — започна тя, без да си прави труда да се извинява, че го е накарала да чака, — очевидно нещо се е случило между предишния ти вариант и последния!

— Нарича се редакция — отбеляза сдържано писателят.

— Може. Обаче сме изгубили нещо от главната героиня. Вече не е никак приятна.

— Така ли?

— Безлична е — отсече шефката на студиото.

— Това е, защото вие настояхте да махна всичко, което би й предало характер — отговори Филип.

— Не трябва да забравяме публиката! Жените са много, ама много мнителни! И най-върлите критици на другите жени!

— Много лошо — каза Филип. — Вероятно точно това е причината все още да не управляват света.

Без да обръща внимание на думите му, шефката заяви:

— Чакам новия ти вариант до две седмици! Оправи го!

И затвори.

Филип веднага звънна на агента си.

— Мога ли да прекратя работата си по този проект?

— Виж какво, забрави за егото си и просто им дай онова, което искат. Оттам нататък проблемът става изцяло техен.

Филип затвори телефона, за пореден път задавайки си въпроса какво се е случило с неговия кураж.

Интеркомът иззвъня.

— Госпожица Лола Фабрикънт желае да ви посети — съобщи портиерът Фриц. — Да я пусна ли?

Мамка му! Покрай тези разправии със студиото бе напълно изключил за срещата си с момичето, което му бе изпратило имейл с молба за интервю. До този момент бе интервюирал десет кандидатки за работа и нито една от тях не ставаше. Вероятно и това момиче ще се окаже поредната загуба на време, но след като вече беше долу, не беше възпитано да я отпрати. Окей, ще й предостави десет минути, просто от учтивост.

— Добре, пусни я! — отговори.

* * *

Няколко минути по-късно Лола Фабрикънт вече бе кацнала на дивана на Филип Оукланд, твърдо решена да се покаже в максимално добра светлина, Филип Оукланд се оказа доста по-стар от снимката му на задната корица на „Лятно утро“, но за щастие не чак толкова стар. Пък и със сигурност бе доста по-млад от баща й, който никога не би облякъл избеляла черна тениска и маратонки „Адидас“ и никога не би пуснал косата си под ушите. Излегнат на стола си с крака върху бюрото, Филип редуваше потрепването с химикал върху купчина листи с втъкване на косата си зад ушите. Да, момичето, което й даде имейла на писателя, се оказа право — Филип Оукланд действително беше много готин.

— Разкажи ми за себе си — започна той. — Искам да знам всичко!

Вече не изгаряше от нетърпение да се освободи от госпожица Лола Фабрикънт, която далеч надскочи всичките му очаквания и която, особено след подобен гаден ден, бе не само приятно разнообразие, но и почти като отговор на молитвите му.

— Не си ли видял моя фейсбук? — попита тя.

— Не, не съм го гледал.

— Аз пък направих опит да се запозная с твоя. Обаче ти си нямаш фейсбук.

— А трябва ли?

Тя се смръщи и го изгледа така, сякаш се страхуваше за бъдещето му.

— Всеки в наши дни си има своя фейсбук страница! Как иначе приятелите ти ще следят какво става с теб?

„Да бе, как наистина!“ — помисли си той усмихнато. Това момиче направо го хвърляше под влака.

— Тогава искаш ли да ми покажеш този твой фейсбук? — попита на глас.

Тя набра бързо нещо на компютъра на своя телефон и му го подаде.

— Това съм аз в Маями!

Филип се вторачи в снимка на Лола, облечена само по бански и изтегната изящно на малка лодка. Запита се как точно го прелъстява — целенасочено или неволно? Впрочем какво значение имаше?

— А ето и моята биография — продължи тя, като застана зад него и набра нещо с бутоните. — Виждаш ли? Любимият ми цвят — жълт. Любимият ми цитат: „Ако не е по моя начин, тогава по никакъв начин!“ Мечтата ми за меден месец — да обикалям с яхта гръцките острови. — Отметна назад дългата си коса и един непокорен кичур докосна лицето му. — Извинявай! — изкиска се Лола.

— Много интересно — усмихна се Филип и й подаде телефона с фейсбука.

— Така си е! — кимна гордо тя. — Приятелите ми открай време разправят, че ме очакват грандиозни неща!

— И какви по-точно? — попита Филип, неспособен да откъсне очи от гладката й, безупречна кожа. Това момиче го правеше на идиот!

— Ами… не знам — провлачи тя, като си мислеше колко различен е Филип Оукланд от всички, с които се бе срещала досега. Беше като истински мъж, обаче по-добър, защото беше известен. Върна се на дивана срещу него и добави: — Знам, че трябва да знам, защото съм на двадесет и две, обаче не знам!

— Ти си още дете! Целият ти живот е пред теб!

Тя махна презрително и рече:

— Всички все това повтарят, обаче да ти кажа, изобщо не е вярно! Защото в наши дни ако ще се издигаш, трябва да го направиш веднага! Ако не го сториш, изоставаш. И това е краят ти!

— Така ли? — изгледа я изумен Филип.

— Ами да! — кимна тя с блеснали очи. — Нещата са се променили! Ако ти искаш нещо, трябва да си наясно, че още милион души го искат! — Направи пауза, наклони глава и се загледа в черния си педикюр. — Обаче мен това не ме притеснява. Аз съм си борбена натура. Обичам да побеждавам. И обикновено побеждавам!

„Аха! — възкликна вътрешно Филип, внезапно вдъхновен. — Ето от това има нужда моята героиня! Необузданата самоувереност на младостта!“

— Та каква е тази работа, която предлагаш? — попита Лола. — Какво точно се очаква от мен да правя? Нали не искаш да ти вземам дрехите от химическо или нещо подобно?

— О, нещо много по-страшно! — започна, този път сериозно, Филип. — Очаквам от теб да ми правиш някои проучвания. Но освен това ще очаквам да ми бъдеш и асистентка. Това ще рече, че когато провеждам конферентен разговор, ти ще стоиш до мен и ще си водиш бележки. Ако напиша нещо на ръка, ти ще го препечаташ на компютъра. Освен това очаквам от теб да изчиташ всеки мой ръкопис, преди да го пуснем, като следиш най-вече за правописни, печатни грешки и пропуски във връзките. А от време на време мога да те ползвам и като уред за сверяване на часовника си.

— Което ще рече?

— Например сега работя по един сценарий, който се нарича „Завръщане при шаферките“. Та във връзка е него се питам възможно ли е една двадесет и две годишна съвременна жена да се вманиачи на тема брак?

— Ама ти не си ли гледал „Булкодзили“? — ахна Лола.

— Какво е това? — озадачи се Филип.

— Боже Господи! — възкликна Лола и се приготви да започне дискусия по една от любимите си теми — риалити шоута. — Там се разказва за жени, които дотолкова се вманиачват на тема „брак“, че накрая буквално лудват!

Филип се замисли, отново започна да потропва с химикала по бюрото си и накрая попита:

— Но защо? Какво му е толкова хубавото на това да си женен?

— Днес всяко разумно момиче иска да се омъжи. И при това — докато е все още младо!

— А аз си мислех, че жените първо държат да направят кариера, така че до тридесет вече да са превзели света!

— О, това важи за старото поколение жени! — обясни търпеливо Лола. — Днес всички млади момичета бързат да се омъжат и да родят деца. Защото не искат да свършат като майките си!

— Че какво не им е наред на майките им?

— Нещастни са — кимна съзаклятнически Лола. — Обаче момичетата от моето поколение не са от хората, които се примиряват с нещастието!

Внезапно Филип усети, че ръцете го засърбяват за работа. Смъкна крака от бюрото си и се изправи.

— Това ли е? — попита Лола.

— Това е — кимна той.

Вдигна чантата си — сива торба от змийска кожа, която, ако се съдеше по големината, сигурно беше направена от кожата на цяла боа.

— Получавам ли работата? — попита директно момичето.

— Какво ще кажеш и двамата да си помислим и утре пак да се чуем? — отговори уклончиво Филип.

Лола помръкна.

— Не ме ли харесваш?

— Напротив! Много те харесвам! — натърти той, докато й отваряше вратата. — И точно в това е проблемът!

Когато я изпрати, излезе на терасата, за да си проветри мозъка. Изложението беше южно. Пред него се простираше един модерен градски средновековен пейзаж в бяло, сиво-синьо и теракота. Точно под него се виждаше паркът на площад „Вашингтон“ — кръпка зелена свежест, изпъстрена с човешки точици, всяка от които бързаше по своите си дребни дела.

„Не трябва да го правиш! — упрекна се той. — Не трябва да вземаш на работа това момиче! Ако го направиш, веднага ще легнеш с нея, а това ще бъде катастрофа!“

Но важното е, че най-сетне започваше да усеща сценария си! Затова без да се бави, той си събра нещата и се запъти към малката библиотека на Шесто авеню, която беше отворена до късно и където можеше да работи напълно необезпокояван.

* * *

В седем вечерта Шайфър Даймънд вече бе приключила със снимките и в колата на път към града включи своето блекбъри, за да прочете блога на Минди, който й бе изпратила гримьорната: „Нямам всичко и постепенно си давам сметка, че вероятно никога няма да го имам. Но мисля, че вече мога да живея с тази мисъл. Вероятно истинските ми страхове се крият някъде другаде — че се отказах от преследването на щастието. Питам се коя ли ще бъда, ако се оставя да бъда себе си?“

„Не, човек никога не трябва да се отказва от преследването на щастието!“ — каза си Шайфър и веднага след като пристигна на № 1, отиде право на тринадесетия етаж и позвъни на вратата на Филип. Нямаше го. В мига, в който влезе в собствения си апартамент, телефонът иззвъня. Помисли си, че може да е Филип — той беше един от шепата, които знаеха номера на домашния й телефон. Оказа се Били Личфийлд.

— Едно птиченце ми каза, че си се завърнала! — скастри я той. — И защо все още не ми се обаждаш?

— Не че не исках. Просто имам много работа!

— Ако през следващите два часа не възнамеряваш да работиш, нека пийнем по едно в „Да Силвано“! Вечерта е прекрасна!

Да, вечерта наистина беше прекрасна. Защо да кукува сама в този апартамент? Нищо не й пречи да излезе и да поговори с Били, а на Филип може да се обади и по-късно. Стига да се е върнал, разбира се.

Пристигна в ресторанта първа. Поръча си чаша вино и се замисли за Били. Обичаше Били — та кой не го обичаше?! Но в приятелството си с него тя изпитваше собственически чувства. Дори и да минеха години, без да се видят, тя за нищо на света не можеше да го забрави — особено като се има предвид, че той бе един от първите нюйоркчани, с които тя някога се запозна.

Всъщност, ако не беше Били, тя никога нямаше да бъде това, което е днес.

Беше студентка в Колумбийския университет и изучаваше френска литература с втора специалност фотография. През лятото след първи курс успя да се уреди на стаж при един прочут фотограф. Именно на една от онези развратни фотосесии в една от плевните на Сохо се състоя и първата й среща с Били, който в онези години беше редактор на външните снимки във „Вог“. В онези дни шампанското и кокаинът бяха закон, моделът — задължително с три часа закъснял, а насред сесията обслужващ фотографа в спалнята му на фона на някое безкрайно поппарче.

Та тогава, докато чакаха фотографа да си начеше оная работа, Били се обърна към Шайфър с думите:

— Знаеш ли, че си по-красива от модела?

— Да, знам — сви безразлично рамене тя.

— Винаги ли си толкова самоуверена?

— И защо да лъжа за външния си вид? Да не би аз да съм го избрала? Човек е такъв, какъвто се е родил!

— Трябва да застанеш пред обектива! — отсече Били.

— Чувствам се неловко — отговори тя.

Въпреки това когато Били настоя тя да се срещне с един негов познат режисьор, тя се съгласи. И когато режисьорът й предложи да участва в едно прослушване за филм, тя отиде. И когато й дадоха ролята, тя не я отказа. Играеше богато разглезено момиче от предградията и на екрана красотата й се оказа умопомрачителна. А след това отиде на корицата на „Вог“ и прие предложение за участие в рекламната кампания на една козметична фирма и после скъса с приятеля си — свястно, приятно момче от Чикаго, което учеше в медицинския факултет на Колумбийския университет. Пое я най-великият агент на звезди и я инструктира да се премести в Лос Анджелис, което тя и направи. Нае си малка къща на булевард „Сънсет“ и веднага след това получи водещата роля на трагично наивното момиче от „Лятно утро“.

И срещна Филип.

И ето че сега Били, добрият стар Били, се появи задъхано в задължителния си официален костюм. Тя се изправи, за да го прегърне.

— Не мога да повярвам, че вече си тук! А още по-малко мога да повярвам, че ще останеш! — изрече на един дъх той, настани се срещу нея и направи знак на сервитьора. — Хората от Холивуд винаги обещават, че ще останат, и никога не го правят.

— Но аз никога не съм се считала за човек на Холивуд — каза Шайфър. — Защото съм си нюйоркчанка. И това е единствената мисъл, която ме е крепяла през цялото време, докато бях в Лос Анджелис!

— Ню Йорк се промени — изрече Били и в гласа му се прокрадна тъга.

— Много съжалявам за госпожа Хаутън — промърмори Шайфър. — Знам колко близки бяхте с нея.

— Беше много стара. А сега мисля, че най-сетне открих подходящата двойка за нейния апартамент!

— Много хубаво — кимна Шайфър, обаче не й се говореше за имоти. — Били — приведе се тя към него, — виждал ли си Филип Оукланд?

— Точно това имах предвид, когато ти казах, че Ню Йорк се е променил. Вече почти не го виждам! Енид, разбира се, е друго нещо. Нея виждам по разни събития. Но не и Филип! Чувам, че животът му бил същински хаос.

— Той винаги си е бил същински хаос — констатира тъжно Шайфър.

— Но на някакъв етап хаосът все пак трябва да си отиде! Ето, дори Редмън Ричардли най-сетне се ожени! — Били бръсна една прашинка от безупречните си панталони и отбеляза: — Едно нещо не можах да разбера — защо вие двамата не се оженихте?

— Нямам представа.

— Сигурно не си имала нужда от него — отбеляза Били. — Мъж като Филип копнее някой да се нуждае от него. А ти, като голяма актриса…

— Никога не съм била голяма актриса! — поклати глава тя. — Напоследък всеки път, когато зърна сцена от „Лятно утро“, ми иде да умра от срам.

— Обаче беше неповторима!

— Нищо подобно! — изрече тя със самоироничен смях. — Знаеш ли какво ми каза веднъж Филип Оукланд? Каза, че никога няма да стана добра актриса, защото не съм уязвима!

— Ето ти го и отговорът! — вдигна пръст Били. — Филип ти е завиждал!

— Възможно ли е човек, който е спечелил наградите „Пулицър“ и „Оскар“, да завижда на някого?

— О, естествено! Завист, ревност, его — това са устоите на успеха! Виждам го непрекъснато в новите хора, които прииждат в Ню Йорк. Та може би точно в това отношение Ню Йорк си е все същият. — Отпи глътка вино и добави: — Но толкова по-зле за Филип Оукланд, защото той наистина е талантлив!

— Това ме натъжава — отрони Шайфър.

— Скъпа, изобщо не си губи времето да се тревожиш за Филип! След пет години той ще бъде на петдесет и ще се превърне в един от онези мъже на средна възраст, които не могат без много млади жени, а младите жени около него ще стават все по-изкуствени и все по-празноглави! Докато ти, от друга страна, ще си спечелила най-малко три награди „Емми“! И изобщо няма да ти пука за Филип Оукланд!

— Но аз го обичам!

Били сви рамене и рече:

— Всички обичаме Филип. Но той си е такъв. Какво можеш да направиш? Нищо. Вълкът нрава си не мени!

По-късно, докато се прибираше вкъщи, Шайфър се зачуди дали да не звънне отново на вратата на Филип. Но, спомняйки си думите на Били по този въпрос, реши, че няма смисъл. Кого заблуждава? Били беше прав. Филип никога няма да се промени. Когато влезе в апартамента си, тя се поздрави, че поне веднъж през живота си е успяла да постъпи разумно.