Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (5)

4

— Днес прочетох нещо много интересно — каза гримьорката. — „Радостта да нямаш всичко.“

— Да нямаш всичко ли? — обади се Шайфър. — Че аз го живея този живот!

— Един приятел ми го изпрати по имейла. Ако искаш, и аз мога да ти го изпратя.

— Непременно! Ще ми бъде интересно да го прочета!

Гримьорката се отдръпна, за да огледа Шайфър в голямото огледало. После попита:

— Какво мислиш?

— Идеален е! Нали трябва да бъда естествена! Не мисля, че една игуменка на манастир би носила много грим!

— А след първия й сексуален контакт можем да го направим по-силен! — светнаха очите на гримьорката.

Червенокосият асистент Алън надникна в гримьорната и съобщи на Шайфър:

— Чакат те!

— Идвам веднага — кимна тя.

— Шайфър Даймънд е на път! — съобщи той в микрофона пред устата си.

Минаха през къс коридор, а после и през отдела за изработване на декорите. Две високи метални врати отвеждаха към една от шестте снимачни площадки. Зад лабиринт от шперплатови стени се виждаше ярко петно. В него цареше обичайната суматоха. Столовете на режисьорите бяха поставени на известно разстояние един от друг, но точно пред монитора. Режисьорът Ейса Уилямс се приближи и се представи. Беше висок, леко прегърбен мъж с обръсната глава и татуировка на лявата китка. Беше режисирал множество телевизионни сериали, а напоследък и два хитови игрални филма. Наоколо се щураше традиционната тълпа от членове на екипа, всички безсъмнено задаващи си един и същи въпрос: „Каква ще се окаже новата звезда? Трудна или професионалистка?“ Шайфър се оказа любезна, но сдържана.

— Знаеш си упражнението, нали? — попита Ейса.

Отведоха я на площадката. Казаха й да тръгне към камерата.

Да се обърне надясно. Да се обърне наляво. Батерията на камерата свърши. Четириминутна почивка, докато я сменят. Шайфър се отдалечи и се подпря на един от режисьорските столове. Изпълнителните продуценти разговаряха с шефовете на телевизията.

— Все още изглежда добре.

— Бих казал дори зашеметяващо!

— Но е малко бледичка може би.

Изпратиха я обратно при гримьорката за подсилване на грима. Докато седеше в стола, тя си спомни за следобеда, в който Филип бе почукал на вратата на нейната каравана. Все още беше под впечатлението от обидата, че тя бе нарекла филма му скапан.

— Ако мислиш, че филмът ми не става, тогава защо участваш в него? — бе попитал той.

— Не съм казала, че филмът ти не става. Казах, че е скапан. Разликата е огромна. Ако държиш да оцелееш в Холивуд, ще ти се наложи да станеш по-дебелокож!

— Ти пък какво знаеш! — беше отбелязал по-късно, докато пиеха питиетата си във външния бар на хотела. — Това е едва вторият ти филм!

— Бързо се уча — отговори тя. — А ти?

Поръча два шота текила, а после още два. В задната част на бара имаше маса за билярд. Отидоха да играят, но използваха всеки повод, за да се докосват. Случайно. Първата им целувка беше пред тоалетната, която се намираше в малка барака. Когато тя излезе, той я чакаше.

— Мислех си за онова, което каза. Как Холивуд развалял хората.

Тя се облегна на дървената стена на бараката и се засмя.

— Не си длъжен да приемаш всичко, което казвам, за чиста монета. Понякога ръся неща само за да ги чуя как звучат. Да не би да върша престъпление?

— Нищо подобно — отвърна той и опря ръката си на стената над рамото й. — Но това означава, че никога няма да мога да разбера кога говориш сериозно.

Шайфър наклони глава, за да го погледне в очите, въпреки че той не беше чак толкова по-висок от нея — само с около петнадесет сантиметра. Но веднага след това той я беше притиснал до себе си и двамата се целунаха. Устните му бяха много меки. В началото се стреснаха от страстта си и се откъснаха един от друг. После се върнаха на бара и изпиха по още един шот текила, ала бариерата беше вече прескочена и не след дълго отново се целуваха, галеха се по лицата и гърбовете, докато накрая барманът не им подхвърли:

— Вземете си стая, младежи!

— О, но ние си имаме! — засмя се Шайфър.

Когато се озоваха в стаята й, се посветиха на продължителния и прелестен процес по опознаване на телата си. Когато съблякоха ризите си и се притиснаха един о друг, усещането за допир беше като откровение. После полежаха — като гимназисти, които разполагат с цялото време на света и не искат да бързат. След това си събуха дънките и се престориха, че правят секс — пенисът му докосваше вагината й през бельото им. И през цялата нощ се докосваха и целуваха, а по някое време придрямваха, за да се събудят с радостта, че са заедно. А после целуването отново започваше, докато накрая, на зазоряване, точно когато беше моментът, той проникна в нея. Нищо на света не можеше да се сравни с това първо проникване, което ги замая дотолкова, че той спря и просто остави пениса си вътре в нея, докато двамата се наслаждаваха на чудото на пълното физическо пасване.

Шайфър трябваше да бъде на снимачната площадка в седем сутринта, но още в десет, по време на една от почивките, той вече беше в караваната й и те отново правиха секс — този път на малкото легло с полиестерните чаршафи. През онзи първи ден го правиха още три пъти, а по време на вечерята с екипа тя преметна крак върху неговия, а той не спря да й опипва кръста. До този момент вече целият екип бе наясно с връзката им, но на никого не му правеше впечатление, защото снимачните романси бяха нещо нормално за близостта и стреса, съпътстващи заснемането на един филм. И макар че подобни връзки обикновено свършваха с края на снимките, Филип пристигна в Лос Анджелис и се премести в къщата й. Започнаха да играят на семейство, подобно на всяка млада двойка, откриваща чудесата на съвместното съжителство — тогава, когато ежедневието все още е новост и когато дори едно отскачане до супермаркета може да се превърне в приключение. Блаженството на анонимността им обаче се оказа много кратко, защото когато филмът излезе, се оказа голям хит.

Внезапно връзката им стана публично достояние. Наеха си по-голяма къща с порта в Холивуд Хилс, но не успяха да накарат външния свят да престане да нахлува при тях. И точно оттам тръгнаха неприятностите.

Първото им скарване стана по повод една статия в списание, което бе решило да сложи на корицата си лицето на Шайфър. В статията се цитираха следните нейни думи: „Не мога да приема правенето на филми на сериозно. То почти не се различава от играта на малките момиченца, когато се правят на принцеси.“ Когато един следобед тя се върна от някаква среща, завари списанието на масичката в гостната, а Филип — нацупен заради прочетеното.

— Това ли ти е мнението за работата ми? — просъска той.

— Това няма нищо общо с теб!

— Точно така! Защото всичко е заради теб! Замисли ли се въобще върху факта, че става въпрос за моя филм?

— О, я не се вземай толкова на сериозно! Не ти прилича!

Но както по-късно стана ясно, тя бе наранила неволно егото му. Продължиха да живеят заедно още малко, но накрая той се върна в Ню Йорк. Измина цял отвратителен месец, докато й се обади.

— Мислех си за станалото и стигнах до извода, че не ние сме виновни. Виновен е Холивуд! Защо не дойдеш при мен в Ню Йорк?

Тогава Шайфър беше само на двадесет и четири, готова на всякакви приключения. Но това беше преди двадесет години, помисли си тъжно тя сега, докато се взираше в отражението си. Ярката светлина на голите крушки безмилостно разкриваше, че тя вече не е онова момиче. Лицето й беше съзряло — беше по-ъгловато и хлътнало, и никой не би могъл да я сбърка с начинаеща. Но възрастта си имаше и предимства — днес тя бе далеч по-наясно какво точно иска от живота, за какво си струва да се ядосва и за какво — не.

Но дали Филип го знаеше? Докато оглеждаше грима си, тя се запита какво ли си е помислил той, когато се сблъскаха в асансьора. Дали я вижда като жена на средна възраст? Дали все още я намира за привлекателна?

Последната им среща беше преди десет години. Беше заминала за Ню Йорк за рекламите на някакъв филм, когато попадна на Филип във фоайето на Пето авеню № 1. Не бяха разговаряли повече от година, но автоматично включиха на стария си закачлив тон. И когато тя даде и последното си интервю, се уговориха да се видят за вечеря в „Да Силвано“. В единадесет вечерта се разрази ужасна буря и всички се оказаха в ресторанта като в капан.

Сервитьорите обаче реагираха бързо — отнесоха масите, отвориха пространство и пуснаха музика, така че всички се разтанцуваха.

— Обичам те! — прошепна й Филип. — Ти си моята най-добра приятелка!

— Ти също си моят най-добър приятел!

— Разбираме се отлично. Значи винаги ще си останем приятели.

После отидоха в апартамента й. Тя разполагаше с уникално старовремско легло с балдахин, с което се бе сдобила в Англия — през онези прекрасни два месеца, когато се бе влюбила в английските селски къщи. Филип се бе подпрял на ръце над нея и косата му падаше по лицето й. Правиха любов страстно и сериозно, удивени, че все още им е толкова хубаво заедно. Което още веднъж постави на дневен ред проблема дали да не се съберат. Той поиска да узнае плановете й. Тя трябваше да отлети за Европа, след което би трябвало да се върне директно в Лос Анджелис, но обеща, че първо ще се отбие в Ню Йорк и ще остане няколко дена. След това замина за Европа и се оказа приклещена там за още две седмици, което означаваше, че трябваше действително да лети директно за Лос Анджелис. После започна работа по нов филм, който се снимаше във Ванкувър и Индия. Така се изнизаха неусетно шест месеца. Тогава случайно дочу, че Филип щял да се жени. Шайфър веднага се качи на самолета и отлетя за Ню Йорк, за да се изправи очи в очи с него.

— Не можеш да се ожениш! — отсече.

— И защо?

— Ами ние?

— Няма такова понятие.

— Само защото ти не искаш да има!

— Няма никакво значение дали искам или не. То просто не съществува!

— Коя е тя? — извика Шайфър. — Какво работи?

Името й било Сюзън и била учителка в някакво частно училище в Манхатън. Когато Шайфър настоя, Филип й показа снимка. Сюзън беше на двадесет и шест, хубава и напълно безлична.

— След всички жени, които си имал, защо точно тя? — попита Шайфър.

— Влюбен съм в нея. Тя е добър човек — отговори Филип.

Шайфър се разбесня, а после попита:

— Добре де, какво притежава тя, което аз нямам?

— Стабилност.

— Аз също мога да бъда стабилна.

— Тя винаги се намира на едно и също място.

— Това ли искаш? Някоя безлична мишка, която послушно да ти играе по свирката?

— Ти не познаваш Сюзън! Тя е много независима!

— Нищо подобно! Напълно зависима е! И точно това е причината, поради която искаш да се ожениш за нея! Прояви достойнството поне да бъдещ честен в мотивите си!

— Сватбата ни е на двадесет и шести септември.

— Къде?

— Няма да ти кажа! Не искам да ми се появяваш неканена на сватбата!

— Няма, разбира се! Защо толкова се притесняваш от мен? Да не би да се жените в задния двор на родителите й?

— Всъщност, в лятната им къща. В Ийст Хамптън.

Но Шайфър наистина се появи неканена, като извика на помощ Били Личфийлд. Двамата се скриха в живия плет около имението и тя наблюдава как Филип, в бял ленен костюм, казва „да“ на друга жена. После месеци наред оправдаваше поведението си с твърдението, че сватбата на Филип е била за нея като посещение при починал човек — за да повярваш, че душата си е отишла, първо трябва да видиш мъртвото тяло.

Малко повече от година по-късно дочу от един агент, че Филип се развеждал. Бракът му бе продължил само четиринадесет месеца. Но вече беше твърде късно. Шайфър вече беше сгодена за английския маркиз — застаряващ бохем, който впоследствие се оказа неизлечимо пристрастен към наркотици. Когато загина по време на инцидент с яхтата си край Сен Тропе, тя се върна в Лос Анджелис, за да положи ново начало на кариерата си.

Нямало работа. Така й каза агентът й. Отсъствала твърде дълго, а и вече била прехвърлила тридесет и петте. Допълни, че би трябвало да се заеме с онова, на което се посвещават всички актриси на нейната възраст — да започне да ражда деца. Така, останала съвсем сама в Лос Анджелис, все още невъзстановена от внезапната смърт на съпруга са, Шайфър бавно, но сигурно изпадна в депресия. И един ден просто не си направи труда да стане от леглото. Остана там седмици наред.

Междувременно Филип отново се бе появил в Лос Анджелис, но тя си намери извинение да не се срещне с него. Нямаше сили да се вижда с когото и да било. Нямаше сили да излезе и от къщата си в Лос Фелис. Изтощаваше я дори самата мисъл, че трябва да шофира до супермаркета, а докато събере енергия и за най-дребното нещо, минаваха часове. Понякога наистина отиваше на пазар просто защото нямаше избор, но докато вземаше острите завои, не веднъж и два пъти се питаше дали да не натисне газта и да изхвърчи в пропастта. Ала тъй като не беше сигурна дали стопроцентово ще умре и опасявайки се да не стане по-лошо, всеки път се отказваше.

Един следобед агентът й я принуди да отиде на обяд в полоклуба. Тя мълчеше и чоплеше безсилно храната си.

— Хей, какво ти е? — попита я той.

Тя поклати глава и промърмори:

— Не знам.

— Не мога да те рекламирам в такъв вид! Знаеш, че Холивуд е жесток град! Ще решат, че никога повече няма да можеш да работиш — ако вече не са започнали да го казват, разбира се. Защо не заминеш в пустинята? Или за Мексико? Дори в Малибу, за бога! Махни се за няколко седмици. Или за месец! А когато се върнеш, вероятно ще съм успял да ти намеря роля като нечия майка.

Когато безкрайният обяд свърши и тя пое обратно с колата си по булевард „Сънсет“, изведнъж избухна в неконтролируем плач и не можа да спре в продължение на няколко часа. Необяснимото отчаяние беше налице, разбира се, но далеч по-страшен от него беше срамът. От хора като нея не се очакваше да се депресират, но ето че тя се чувстваше разнебитена и нямаше представа как да си помогне. Изцяло от съжаление агентът й изпрати сценария за някакъв телевизионен сериал. Тя отказа да се срещне със сценариста на обяд, но му разреши да й гостува. Името му беше Том, беше по-млад от нея, беше напорист и чувствителен и ни най-малко притеснен от слабостите й. Каза, че искал да й помогне, и тя му позволи и не след дълго вече бяха любовници, а малко след това той се премести при нея. В крайна сметка не я взеха в сериала, обаче той се оказа хитов и Том направи много пари. Остана с нея, а после се ожениха. След това тя отново тръгна на работа и направи три самостоятелни филма, единият от които беше номиниран за „Оскар“. Последното я върна окончателно на линия. При Том нещата също вървяха добре. Той направи още едно телевизионно шоу, което също се превърна в хит, но тъй като всеки от тях се бе отдал на работата си и нямаха много време един за друг, постепенно между тях се настани необичайна раздразнителност. Тя започна да приема всяка незначителна роля, която й предлагаха, само и само да избяга от него и брака им. Продължиха така още три години, а след това Шайфър разбра, че Том си има любовница. И всичко стана много лесно. С Том бяха женени шест години, но през всичките тези години тя нито за миг не престана да мисли за Филип и за това какъв би бил животът й, ако вместо с другите, живееше с него.