Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Fiffh Avenue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Елена Стелиянова (2018 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2018 г.)

Издание:

Автор: Кандис Бушнел

Заглавие: Булевардът на тузарите

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-188-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5490

История

  1. — Добавяне

16

При обичайни обстоятелства, като най-рано ставащ от цялата сграда, Пол Райе щеше да е първият, открил „Погрома на интернет“ — както впоследствие случаят стана известен сред обитателите на № 1. Но точно на следващата сутрин първият станал от леглото по една голяма случайност се оказа Джеймс Гуч. След триумфалната промоция на книгата му от предишната вечер („Четиристотин и двадесет бройки продадени само за първия ден! Това си е направо рекорд!“ — се хвалеше наляво и надясно Редмън Ричардли) Джеймс имаше резервация за първия полет за Бостън — шест часа — от летище „Ла Гуардия“. От Бостън той трябваше да отиде във Филаделфия, оттам го очакваше Вашингтон, след него следваха Сеннт Луис, Чикаго, Кливланд, Хюстън, Далас, Сиатъл, Сан франциско и Лос Анджелис. Предстоеше му да отсъства от дома за цели две седмици. В резултат на всичко това той трябваше да стане в три през нощта, за да си събере багажа. И тъй като съпругът й рядко успяваше да запази тишина и спокойствие, докато извършваше това твърде непривично за него дело, Минди също бе принудена да се събуди. В обичайния случай Минди щеше да бъде изключително кисела, задето са й нарушили съня (за нея сънят бе най-ценното от всички съвременни удоволствия), но точно днес нямаше нищо против. Защото предишната вечер нейният съпруг я бе накарал да се гордее с него. Сега всичките години, през които го бе издържала, й се отплащаха — при положение че можеше и никога да не стане така. И Минди се улови, че започна да си представя огромни суми пари, протичащи към техните сметки. Ако Джеймс успее да натрупа от книгата си един милион долара, щяха да имат възможността да изпратят Сам в който си поискат университет — Харвард или дори Кеймбридж, в Англия, който бе още по-престижен — при това без да усетят никакви затруднения. Два милиона долара означаваха университет за Сам и може би лукса да притежават кола, да й осигурят гараж и вероятно да изплатят наведнъж цялата ипотека за апартамента. А три милиона долара щяха да им дадат всичко това плюс миниатюрна виличка в Монток, Амагансет или област Личфийлд в щата Кънектикът. Отвъд всичко това въображението на Минди бе неспособно да действа. Тя бе дотолкова свикнала да живее в относителни лишения, че не можеше да си представи да се нуждае или да помечтае за нещо повече.

— Взе ли си пастата за зъби? — попита тя Джеймс, като го последва в банята. — Да не забравиш и гребена си! И водата за уста!

— Сигурно и в Бостън си имат дрогерии — промърмори Джеймс.

Минди затвори седалката на тоалетната чиния и приседна, наблюдавайки го как преглежда личната си аптечка.

— И да не вземеш да се притесняваш за разни детайли! — отсече. — Ще имаш нужда от цялата си концентрация, за да се справиш с всичките тези четения и интервюта!

— Минди — въздъхна Джеймс, докато слагаше шишенце аспирин в тоалетната си чантичка, — изнервяш ме! Нямаш ли си някаква друга работа?

— В три сутринта?

— С удоволствие бих пийнал кафе, ако нямаш нищо против!

— Разбира се! — кимна Минди и се запъти към кухнята.

Заминаването на Джеймс я бе накарало да се разчувства. През четиринадесетте години на брака им бяха прекарали разделени не повече от три нощи, а сега Джеймс щеше да отсъства цели две седмици. Дали ще й липсва? Ами ако не може да се справи без него? Това последното — напомни си тя — бе глупаво. Та тя вече беше зряла жена! И без това се справяше почти с всичко сама. Е, може би не с всичко. Джеймс посвещаваше много време в грижи за Сам. Така че, макар да обичаше да се оплаква от него, Минди не можеше да не признае, че Джеймс в крайна сметка не е чак толкова лош. Особено сега, когато най-сетне печелеше солидни пари.

— Ще ти извадя чорапи! — извика тя, подавайки му кафето. — Смяташ ли, че ще ти липсвам? — попита, докато слагаше няколко чифта износени чорапи в куфара му, питайки се колко ли точно ще му трябват за две седмици.

— И аз мога да си извадя! — сряза я раздразнено Джеймс, притеснен от толкова внимание.

Минди попадна на дупка при пръстите на един чорап и пъхна пръст в него. После отбеляза:

— Повечето от чорапите ти са с дупки!

— Голяма работа! Кой ще ми гледа чорапите! — тросна се Джеймс.

— Е, кажи де! Ще ти липсвам ли? — повтори Минди.

— Нямам представа — сви рамене съпругът й. — Може би да, може би не. А може би ще съм твърде зает, за да мисля за нещо друго.

А после, след като изживя обичайната предстартова паника, Джеймс изхвърча от сградата точно в четири и петнадесет. Минди се зачуди дали да легне и да се опита да поспи още мъничко, но прецени, че е прекалено превъзбудена, за да го направи. Реши да провери рейтинга на Джеймс в „Амазон“. Компютърът й се включи, но се оказа, че няма интернет. Странна работа! Минди провери кабелите, а после изключи и отново включи захранващото устройство. Нищо. Опита с браузъра на своето блекбъри. Пак нищо.

По това време Пол Райе също вече беше станал. Точно в пет сутринта той трябваше да изстреля своя алгоритъм в китайския стоков пазар. Затова точно в четири и тридесет той се настани на бюрото в домашния си кабинет с чаша кафе с мляко наблизо, готов да започне. Грабна по навик един молив от сребърната чашка пред себе си и огледа върха му. А после интуитивно включи компютъра.

Екранът проблесна в познатото и успокояващо зелено — цветът на парите, както си помисли със задоволство той, а после… нищо. Пол вдигна изненадано глава. Включването на компютъра би трябвало да бъде достатъчно, за да включи и сателитната система, и интернет захранването. Щракна върху иконката на интернет. Екранът не реагира. Извади ключа от бюрото си, отключи шкафовете зад себе си и огледа складираните вътре метални харддискове. Електрическото захранване беше налице, но проблясващите светлинки подсказваха, че в системата му не влиза сигнал. Поколеба се за миг, а после се втурна на долния етаж към офиса на Ана-Лиза. Опита и с нейния компютър, за който обичаше да казва, че е от каменната ера, ала и там нямаше интернет връзка.

— Мамка му! — изпищя Пол Райе.

В главната спалня в съседство до кабинета Ана-Лиза се размърда в съня си. По време на тържествената вечеря предната нощ семейство Райе и семейство Брюър бяха изгълтали редки вина на стойност над пет хиляди долара, преди хеликоптерът да ги върне в града някъде към два през нощта. Сега тя се обърна с натежала глава, надявайки се, че гласът на Пол е само в съня й. Но ето че отново го чу:

— Мамицата му мръсна!

И секунда след това Пол вече беше в спалнята и нахлузваше панталоните си от предишната вечер.

— Какво става, Пол? — изправи се Ана-Лиза в леглото.

— Шибаната интернет връзка се е скапала!

— Ама нали… — размаха безпомощно ръце тя.

— Къде е колата? Трябва ми шибаната кола!

Ана-Лиза се протегна, грабна подвижната слушалка и отговори:

— Колата е в гаража. Но гаражът вероятно е затворен.

Напълно обезумял, Пол се опита едновременно да закопчае ризата си, докато нахлузваше обувките си. А после изкрещя:

— Точно за такива случаи исках онова място на паркинга долу! Точно за такива спешни моменти!

— Какви спешни моменти? — извика и Ана-Лиза, като скочи от леглото.

— Нали ме чу?! Няма шибана интернет връзка! Което означава, че съм прецакан! Цялата сделка с Китай се прецаква! — И изхвърча от спалнята.

— Пол? — извика след него тя, като го последва до парапета. — Пол? С какво мога да ти помогна?

Обаче той беше вече в коридора на сградата и натискаше бутона на асансьора. Асансьорът се оказа във фоайето. Пол си представи целия му път нагоре, а после надолу и реши, че няма толкова време. Втурна се надолу по стълбите. Влетя във фоайето, разбуждайки заспалия портиер, и извика, почти останал без дъх:

— Искам такси! Шибано такси!

И се втурна на улицата, размахвайки ръце.

Когато отникъде не се появи такси, той започна да тича по Пето авеню. На Дванадесета улица най-сетне зърна едно такси и влетя на задната седалка.

— Парк авеню и Петдесет и трета улица! — изпищя. Започна да удря с юмруци по разделителното стъкло и да вика: — Давай! Бързо, идиот такъв!

— Не мога да тръгна на червен светофар, сър — отбеляза шофьорът, като се обърна.

— Млъквай и карай! — продължи да пиши Пол.

Пътуването до центъра на града беше истинска агония. Кой би си помислил, че и преди пет сутринта ще има толкова много коли? Пол свали прозореца си, подаде глава и започна да крещи на останалите шофьори. Докато таксито успее да спре пред сградата на компанията, вече беше четири и петдесет и три.

Сградата беше заключена, така че Пол изгуби още една минута в ритане по вратата и писъци, докато събуди нощния пазач. После му трябваха още две минути, докато се качи и докато отвори стъклените врати на „Брюър Сикюритис“ с магнитната си карта. А после още няколко секунди, докато стигне до офиса си. Когато се добра до компютъра си, вече беше пет часа, една минута и четиридесет и три секунди. Пръстите му полетяха по клавиатурата. Когато свърши, беше пет часа, една минута и петдесет и шест секунди. Пол се свлече в стола си и се хвана за главата. Заради това двеминутно забавяне бе изгубил двадесет и шест милиона долара.

* * *

На приземния етаж на № 1 Минди Гуч надникна през вратата на апартамента си и извика на портиера:

— Роберто, няма интернет връзка!

— Не знам нищо по този въпрос, мадам. Попитайте сина си, Сам.

В шест и половина тя събуди Сам.

— Няма интернет.

Сам се усмихна, прозя се и промърмори:

— Сигурно е заради Пол Райе. Нали знаеш каква апаратура има горе! Вероятно е предизвикала срив в системата на цялата сграда!

— Мразя този човек! — промърмори Минди.

— Аз също — съгласи се Сам.

Няколко етажа над тях Енид Мърл също се опитваше да излезе онлайн. Трябваше да прочете текста, написан от главния й асистент, за да добави толкова характерните за своя стил цветисти изрази. Обаче с компютъра й нещо не беше наред и притеснена, че трябва да прегледа текста до осем часа, когато щеше да бъде пуснат в онлайн изданието на вестника, за да може по-късно да се появи и в следобедния брой, тя се обади на Сам. Само след броени минути Сам се появи, придружаван от Минди. Минди бе нахлузила под горнището на пижамата си едни стари дънки и сега, възмутена до дъното на душата си, информира Енид:

— Нито един компютър в сградата не работи! Сам смята, че това има нещо общо с мощната апаратура на Пол Райе.

— И откъде накъде? — изненада се Енид.

— Доколкото разбирам — отбеляза Минди, като хвърли поглед на Сам за потвърждение, — този човек си е инсталирал всякакви мощни и дори незаконни неща! При това в старата бална зала на госпожа Хаутън!

По лицето на Енид се изписа дълбоко съмнение, което накара Минди да добави:

— Сам ги е виждал! Когато последния път се е качил при Ана-Лиза Райе, за да й оправя компютъра!

Самата Ана-Лиза вече крачеше нервно из дневната с мобилен телефон в ръка, когато се появи прислужницата и обяви:

— Някакви хора ви търсят.

— Полицията ли?

— Не, някакви хора от долните етажи — поясни Мария.

Ана-Лиза открехна вратата на апартамента си, но само няколко сантиметра, след което нетърпеливо попита:

— Да?

Минди Гуч, все още с размазани черни петна под очите си от спиралата, която беше сложила за събитието от предишната вечер, се опита да я избута назад.

— В цялата сграда няма интернет! Смятаме, че проблемът идва от вашия апартамент!

— И ние нямаме интернет — сряза я Ана-Лиза.

— Може ли да влезем? — намеси се Енид.

— В никакъв случай! — отсече Ана-Лиза. — Полицията всеки момент ще дойде. Никой не трябва да докосва нищо!

— Полицията ли? — изпищя Минди.

— Точно така — потвърди Ана-Лиза. — Пол смята, че това е саботаж! Вървете си по къщите и чакайте!

И затвори вратата под носовете им.

Енид се обърна към момчето:

— Сам? — изгледа го изпитателно тя.

А после се обърна към майка му, която го прегърна като тигрица и заяви твърдо:

— Сам не знае нищо по този въпрос! Всички тук сме наясно, че семейство Райе ги тресе параноята!

— Боже, какво става с нашата сграда! — поклати тъжно глава Енид.

А после всеки се прибра в жилището си.

Отново в своята дневна, Ана-Лиза скръсти ръце, поклати глава и продължи да крачи из стаята. Щом и останалите жители на кооперацията нямаха интернет връзка, значи Пол отново греши. Беше й се обадил в пет и половина, ревейки как е изгубил огромна сума пари, убеден, че някой е разбрал за китайската сделка и нарочно е саботирал компютрите му. Настоя тя да се обади на полицията — което тя стори, — обаче оттам й се изсмяха и й казаха да звънне на „Таим Уорнър“. След като тя моли и умолява компанията в продължение на десет минути, дежурният се съгласи да изпрати техник, но за следобеда. А междувременно Пол крещеше, че не желае никой да стъпва в апартамента му, докато полицията не е събрала отпечатъци и не е изпълнила другите си криминологични задължения.

А долу, в апартамента на семейство Гуч, Минди извади кутия замразени вафли от фризера и подвикна:

— Сам? Искаш ли закуска?

Сам се появи на прага на кухнята с раница на гръб и отсече:

— Не съм гладен.

Минди постави една вафла в тостера и отбеляза:

— Хмм. Интересно.

— Кое? — обади се притеснено Сам.

— Семейство Райе. Че се обаждат на полицията. И то заради някакъв срив в интернет връзката. — Вафлата изскочи от тостера, тя я постави в чинийка, намаза я с масло и я подаде на Сам. — Така става с хора, които не са си на мястото. Просто не знаят, че такива неща в Ню Йорк са напълно нормални.

Сам кимна. Устата му беше пресъхнала.

— Кога ще се прибереш днес? — попита го майка му.

— Ами, сигурно по обичайното време — промърмори Сам, вторачен във вафлата си.

Минди взе вилицата и ножа на Сам, отряза си парченце от вафлата му и започна да дъвче. После изтри маслото с опакото на ръката си и отсече:

— Когато се прибереш, ще ме завариш тук! Днес смятам да си взема почивен ден. Като председател на борда, се налага да се занимая със случая!

На три пресечки от тях Били Личфийлд нямаше никакви проблеми със своята интернет връзка. След една безсънна нощ той бе станал рано, за да провери всички блогове, онлайн изданието на „Ню Йорк таймс“ и на всички останали вестници, за които можеше да се сети, за да разбере дали някъде не се споменава за кръста на Кървавата Мери. Не видя нищо, но пък името на Санди Брюър беше във всички финансови издания със съобщението за неговата жестока сделка с китайското правителство, с която е придобил процент от техния стоков пазар. И повсеместното възмущение вече бе в ход. Имаше две редакторски статии за моралните импликации на подобна сделка и за това как случаят би могъл да се възприеме като сигнал, че определени бързо забогатяващи персони от финансовия свят биха могли да се съюзят, за да образуват свое собствено правителство в сянка, влияещо върху политиките на по-голямата част от света. Статиите завършваха със заключението, че подобни ходове би трябвало да се считат за незаконни, но тъй като все още нямало закони, които да охраняват държавите от възможни сценарии в тази насока, засега не можело да се направи нищо.

Но името на Санди Брюър не бе единственото, превърнало се в мишена на блоговете през днешния ден. Джеймс Гуч също не бе пощаден. Някой бе направил снимки с телефона си по време на четенията в „Барне енд Ноубъл“ и ги бе пуснал по „Снаркър“ и „Ю Тюб“. И сега простолюдието нападаше Джеймс заради косата, очилата му и неговия чудат начин на говорене. Наричаха го „говорещ зеленчук“ и „краставица със зъркели“. „Горкият Джеймс!“ — каза си Били. Той бе толкова мек и любезен, че просто не беше за вярване как е могъл да се окаже център на толкова голямо количество негативно внимание. Но пък вече бе преуспял, а успехът бе най-голямото престъпление в очите на плебса.

Няколко минути по-късно, в центъра на града, издут и в лошо настроение от количеството алкохол, което бе погълнал предишната вечер, Санди Брюър влетя в „Брюър Сикюритис“, грабна меката баскетболна топка от стола в офиса си, запъти се към офиса на Пол Райе и метна топката по главата му. Пол се сниши.

— Какви са тези мизерии, Райе?! Какви са тези шибани работи?! — изкрещя Санди. — Двадесет и шест милиона долара! — Със зачервено от гняв лице той се приведе към Пол Райе и просъска: — Гледай да възстановиш тези пари или изхвърчаш оттук!

* * *

Сега, след като Филип бе чак на другия край на страната, в Лос Анджелис, Тайър Кор си прекарваше страхотно в неговия апартамент. Пиеше кафето и виното му и от време на време чукаше приятелката му. Тайър бе прекалено егоцентричен, за да бъде особено добър в секса, но понякога, когато тя му позволеше, той не отказваше да си топне чушлето. Тя го караше да носи презерватив, а понякога и два, защото му нямала доверие, което го лишаваше от половината от удоволствието на секса. Но този факт се компенсираше многократно от факта, че го правеше в леглото на Филип.

— Знаеш, че не обичаш Филип — казваше той на Лола след това.

— Нищо подобно! Обичам го! — срязваше го тя.

— Лъжеш! Коя влюбена жена ще прави любов с друг в леглото на любимия си?!

— Виж какво, това между теб и мен не е точно секс — обясняваше Лола. — Просто начин за запълване на времето, когато ми е скучно.

— О, много благодаря!

— Нали не очакваш от мен да се влюбя в теб? — изпискваше Лола и сбърчваше отвратено лице, сякаш бе лапнала нещо развалено.

— Лола, кой е този млад човек, когото виждам понякога да влиза в апартамента? — попита един следобед Енид.

Беше наминала, за да вземе назаем един тонер за принтера си. Енид непрекъснато „заемаше“ офис консумативите на Филип, сякаш не можеше и тя като другите хора да отиде да си купи от „Стейпълс“. Лола се смръщи и отбеляза:

— Нали знаеш, че можеш да си поръчваш консумативи и он-лайн?

— Знам, скъпа. Но така е много по-забавно — отбеляза Енид, докато ровичкаше из нещата на Филип. — А ти не отговори на въпроса ми. За младия мъж.

— За кого по-точно? — попита нехайно Лола. — Можеш ли да ми го опишеш?

— Висок, привлекателен, с червеникава коса и пренебрежително изражение.

— Аха — кимна Лола. — Тайър Кор. Един мой приятел.

— Така и предположих — рече Енид. — В противен случай не мога да си представя защо ще прекарва толкова много време в апартамента на Филип. Кой е той и какво работи?

— Има клюкарска рубрика. Като теб — отговори Лола.

— За кого работи?

— За „Снаркър“ — бе принудена да признае Лола. — Обаче някой ден ще стане писател! Или ще управлява телевизия! Той е гениален! Всички казват, че с каквото и да се захване, го прави с голям замах!

— Ясно — кимна Енид, вече открила тонера. — Мисля, че се сещам точно кой е. И знаеш ли, Лола… Малко се притеснявам за умението ти да преценяваш хората. Не би трябвало да допускаш подобни типове в апартамента на Филип! Не съм сигурна дори дали трябва да го допускаш и в сградата!

— Но той ми е приятел! — възпротиви се Лола. — Позволено ми е да имам приятели, нали?

— Не искам да ти се меся — заяви рязко Енид. — Просто се опитвам да ти дам съвет.

— Благодаря ти — изрече наперено Лола и изпрати лелята на Филип до вратата.

Когато чу, че тя влезе в апартамента си, пристъпи на пръсти и огледа шпионката на вратата й. Дали стои непрекъснато тук и я наблюдава? И какво би могла да види една старица през тази дребна шпионка? Очевидно твърде много. Когато се върна в апартамента на Филип — всъщност на Филип и нейния, — тя автоматично си съчини история, с която да обясни гостуванията на Тайър. Щеше да каже, че Тайър й помага за проучванията, които прави за Филип. А същевременно тя пък помага на Тайър за романа му. Всичко звучеше напълно невинно. Енид не би могла да разбере какво става вътре в апартамента, нали? Така че, как ще разбере истината?

Лола не беше имала намерение да се забърква с Тайър Кор. Знаеше, че е много опасно, но се наслаждаваше на тръпката, че щеше да й се размине. А тъй като изпитваше лека неувереност относно връзката си с Филип, тя оправдаваше поведението си, като си напомняше, че има нужда от резервен план, ако нещо с Филип не се получи. Вярно, че Тайър Кор не бе точно утешителната награда, която й трябваше, но все пак той познаваше много хора и твърдеше, че има връзки навсякъде.

Но после се сети, че Филип се връща само след няколко дена, поради което предупреди Тайър, че на забавленията им трябва да бъде сложен край. Тайър се ядоса. Не защото нямаше повече да вижда Лола, а защото нямаше да може да влиза повече в № 1. Тук всичко му харесваше и дори самото влизане в сградата го караше да се чувства нещо повече от останалите. Преди да пристъпи прага, той винаги се оглеждаше, за да провери дали някой не го гледа и не му завижда за положението. А после, когато минаваше покрай портиерите, им махваше свойски и подвикваше: „Отивам в апартамента на Филип Оукланд!“ И вдигаше палец. Портиерите го оглеждаха подозрително — Тайър бе сигурен, че изобщо не го харесват и не одобряват присъствието му тук, — но все пак не го спираха.

Когато тази сутрин се отби в апартамента на Филип, Тайър предложи на Лола да погледат малко порно по нета. Лола гризеше картофен чипс и го хрускаше шумно — вероятно, за да го ядоса.

— Не може — каза тя.

— Защо? Да не би да те е срам?

— Глупости. Просто няма интернет. По вина на Пол Райе. Или поне така разправят всички. Енид казва, че ще се опитат да го изритат оттук. Не знам дали ще успеят, обаче всички в сградата го мразят.

— Пол Райе ли? — подметна нехайно Тайър. — Онзи Пол Райе? Който е женен за Ана-Лиза — светската кучка?

— Същият — сви рамене Лола. — Те са супербогати. Тя се разкарва напред-назад е едно бентли, а дрехите дизайнерите й ги носят на крака. Мразя я!

— А аз мразя и двамата! — ухили се Тайър.

Съзнавайки необходимостта от спешни действия, Минди и Енид свикаха спешно заседание на управителния борд на сградата. Преди да тръгне за жилището на Минди, Енид се спря до вратата на Филип. Да, наистина се чуваха гласове — на Лола и на онзи непознат младеж, който вероятно бе Тайър Кор. Възможно ли е Лола целенасочено да е пренебрегнала съвета й? Или беше просто тъпичка? Изпълнена с решимост, Енид почука на вратата.

И автоматично настъпи тишина. Енид отново почука и извика:

— Лола? Аз съм! Трябва да говоря с теб!

Забързан шепот, а после Лола отвори вратата.

— Здравей, Енид! — поздрави с престорена радост.

Енид я избута и откри Тайър Кор да седи на дивана на Филип с някакви листи в ръка.

— Здравейте! — поздрави Енид. — Вие кой сте, ако смея да попитам?

Тайър автоматично се превърна в перфектния послушен ученик — образ, от който се опитваше да се отърси вече години наред. Изправи се, подаде ръка и изрече:

— Казвам се Тайър Кор, мадам.

— Приятно ми е. Аз съм Енид Мърл, лелята на Филип.

— Боже! — възкликна Тайър. — Лола не ми е споменавала, че именно вие сте лелята на Филип!

— Вие приятел ли сте на Филип?

— Да. И на Лола. Двамата с нея обсъждахме моя сценарий. Надявах се, че Филип ще бъде така добър да ми даде някои насоки. Обаче виждам, че вие двете имате доста да си говорите, затова ще тръгвам.

Скочи и грабна сакото си.

— Да не забравите сценария си! — подвикна след него Енид.

— Точно така — кимна Тайър.

Двамата с Лола се спогледаха, а тя го дари със скована усмивка. После Тайър взе сценария и Енид го последва до коридора на етажа.

Съвместното им пътешествие в асансьора премина в пълно мълчание. Което бе добре дошло за Тайър, тъй като главата му бъкаше от идеи и не искаше да ги изгуби с излишни приказки. През последните тридесет минути бе успял да се докопа до толкова много интересна информация, че щеше да напълни с нея няколко рубрики в блога. Оказваше се, че № 1 е развъдник на интриги. Нищо чудно да положи началото на цяла серия за тази велика сграда. Ще я нарече „Кооперацията“. Или може би „Животът на богатите и привилегированите“.

— Довиждане! — отсече твърдо Енид, когато вратите на асансьора се отвориха във фоайето.

Тайър кимна и изхвърча навън. Единственото, което му бе необходимо, за да поддържа атаките срещу обитателите на тази тузарска сграда, бе постоянно захранване с информация. Обърна сценария в ръката си на заглавната страница и се ухили. Беше първи вариант на сценарий от Филип Оукланд с работно заглавие „Кървавата Мери“, Филип Оукланд със сигурност ще побеснее, когато разбере, че Лола му е позволила да изнесе ръкописа. Но пък никога няма да научи за това, ако Лола се държи като добро момиче и спазва правилата на играта. Така Тайър реши, че от този момент нататък Лола ще идва редовно в апартамента му. Ще го държи в течение на ставащото в № 1, а когато приключи с говоренето, ще му прави по една свирка.

Енид натисна звънеца на вратата на Минди. Отвори й Сам, който се бе отказал да ходи на училище под претекст, че е болен. Той отведе Енид в малката дневна на семейство Гуч, където трима от членовете на борда вече бяха пристигнали и настървено обсъждаха провиненията на Пол Райе.

— Не можем ли да го накараме със сила да пусне „Таим Уорнър“ в апартамента си?

— Разбира се. Това е същото като служителите на газовата компания. И се отразява на останалите обитатели. Ако откаже, ще се наложи да се въоръжим с писмо от адвоката на сградата.

— Някой опитвал ли се е да разговаря е него?

— Всички пробвахме — отговори този път Енид. — Невъзможно е!

— Ами жена му? Може би някой трябва да направи опит да поговори с жена му!

— Ще опитам — съгласи се Енид.

От другата страна на стената Сам Гуч лежеше в леглото си и се преструваше, че чете списанието на майка си. Бе оставил вратата отворена, за да може да слуша разговора. Сега той вдигна очи към тавана, изключително доволен от себе си. Вярно, че с действията си причини голяма суматоха в сградата и бе уплашен до смърт да не го разкрият, но в крайна сметка всичко си струваше заради отмъщението срещу Пол Райе. Сам предположи, че Райе няма да тормози вече никого, особено майка му. Той никога няма да каже нищо на богаташа, но когато се разминат във фоайето, ще го погледне така, че той веднага ще разбере кой е виновен за прочутия срив на интернет. Дано само да не успее да го докаже!

Няколко минути по-късно Енид почука на вратата на семейство Райе. Отвори й Мария, прислужницата, при това само открехна.

— Никакви посетители! — заяви.

Енид пъхна ръка в цепнатината и отсече:

— Стига глупости! Искам да се видя с госпожа Райе!

— Енид? — извика Ана-Лиза от вътрешността на апартамента. После излезе в коридора на блока, като затвори вратата зад гърба си. — Трябва да знаеш, че случилото се не е по наша вина.

— Не съм си и помисляла — кимна Енид.

— Стана, само защото всички тук мразят Пол.

— Кооперациите са като частни клубове, скъпа — отбеляза мъдро Енид. — Особено в сграда като нашата. Човек може и да не харесва особено много останалите обитатели, но е длъжен да се разбира с тях. В противен случай всичко се обръща наопаки. Тръгват слухове, че сградата не е чак толкова страхотна, а после имотите на всички в нея се обезценяват. А никой не иска подобни неща за имота си.

Ана-Лиза сведе очи към ръцете си.

— Съществува негласен код на поведение — продължи възрастната жена. — Например за това, че съседите трябва да избягват остри конфликти помежду си. Не можем да допуснем хората тук да сипят обиди един срещу друг! Да, № 1 е тузарска сграда. Но тя освен това е и дом за тези хора. Следователно, тяхната крепост! А без сигурността на убежището си, наречено дом, хората стават гневни. Затова се страхувам за теб и Пол. Страхувам се какво ще се случи с вас, ако не пуснете представителя на „Таим Уорнър“ в апартамента си!

— Той е вече тук — отбеляза Ана-Лиза.

— Така ли? — слиса се Енид.

— Само че в момента работи в сервизното помещение. Може би ще пожелаеш да си поговориш с него?

— Да, разбира се.

Енид последва Ана-Лиза към вратата, която водеше към стълбището. Там техникът държеше в ръка няколко кабела.

— Срязани са! — отсече мрачно той. — Зверски!

* * *

— Здрасти, Роберто! — подвикна Филип Оукланд, появявайки се във фоайето на № 1 с куфара си. — Как е? Какво става при нас?

— Абе напоследък тук е голяма лудница! — отговори портиерът и се засмя. — Да знаете, че изпуснахте доста!

— Така ли? Какво?

— Голям скандал! С милиардера Пол Райе. Обаче леля ви се погрижи.

— О, не се съмнявам в моята леля! — усмихна се Филип, докато чакаше асансьора. — Нея я бива в тези работи.

— Да, обаче после се оказа, че някой срязал кабелите пред апартамента на милиардера! Никой не може да каже кой точно. А след това милиардерът извика полиция. Последва жестока сцена между Минди Гуч и Пол Райе. Тези двамата наистина се мразят, да знаете! След което Пол Райе накара управата да плати за поставянето на камери по стълбището и в коридорите. А Минди Гуч не може да стори нищо по този въпрос. Тази жена е полудяла, ви казвам! А после и госпожа Райе, която пък отказва да говори с когото и да било от сградата. Когато тя слиза, първо ни се обажда икономката й, така че ние трябва да разчистим терена тук и да дадем сигнал на шофьора да докара колата отпред. Иначе никой вече не им се сърди, защото кабелите им действително са били срязани нарочно, а Пол Райе даде на всеки от портиерите по един бон, за да охраняват съпругата му. Обаче сега всеки, който влиза тук, трябва да се регистрира, дори и доставчикът от химическото — да се яви при нас, да покаже личната си карта и да го запишем. А ако няма лична карта, ние трябва да се обадим на съответния собственик тук, за да слезе да си прибере госта. Така че тук вече стана като затвор. А проблемът е, че някои хора казват, че за всичко това е виновен приятелят на вашата приятелка!

— Какво? — извика Филип и започна да удря бясно бутона на асансьора.

— Това няма да го накара да дойде по-бързо! — засмя се отново Роберто.

Филип влезе в асансьора и отново заудря като обезумял бутона за тринадесетия етаж. Какво, по дяволите, ставаше тук?

Когато пристигна в Лос Анджелис, се бе заел моментално с последната редакция на „Завръщане при шаферките“, така че през първите два дена бе успял да прогони мисълта за Лола от главата си. Тя го търси поне десет пъти, обаче той не й се обади. На третата си вечер в Лос Анджелис й позвъни той, като си мислеше, че все още е при майка си. Обаче тя не беше там. Казаха му, че се върнала в Ню Йорк, в неговия апартамент.

— Лола! — извика той, когато тя вдигна. — Трябва да обсъдим ситуацията!

— Ама аз вече се преместих окончателно! Нали такива бяха плановете?! Разопаковах си всичкия багаж. Заех само мъничка част от гардероба в спалнята, а твоите неща прибрах в складовете в приземието. Надявам се, че нямаш нищо против — допълни, като че ли едва сега осъзнаваше, че той може и да не остане доволен от този развой на нещата.

— Лола, идеята не е никак добра!

— Коя идея? Нали ти ме покани да се пренеса при теб, Филип? В Мустик! Или май забрави? Да не би да искаш да ми кажеш, че вече не ме обичаш?! — И се разплака.

Филип се огъна пред сълзите й.

— Не съм искал да кажа подобно нещо — промърмори. — Държа на теб, Лола. Само че…

— Как можеш да твърдиш, че държиш на мен, когато току-що се опита да ми кажеш, че не ме искаш в дома си? Хубаво! Ще си тръгна! Ще изляза да живея на улицата!

— Лола, не е необходимо да отиваш на улицата!

— Ама аз съм само на двадесет и две! — разхълца се тя. — Ти ме прелъсти и ме накара да се влюбя в теб, а сега ме гониш и съсипваш живота ми!

— Лола, престани с това! Всичко ще се нареди!

— Значи наистина ме обичаш?

— Ще поговорим, когато се върна — въздъхна примирено той.

— Знам, че все още не си готов да го кажеш, но съм уверена, че ще го направиш! — изгука мило тя. — Това е просто период на приспособяване! О, щях да забравя! Твоята приятелка Шайфър Даймънд излиза с някакъв тип на име Дерек Бръминджър! Писаха за тях в „Поуст“. А после и аз ги видях да излизат заедно рано сутринта, от тук. Той не е много приятен, да ти кажа! Стар е и има много грозна кожа. Човек би си помислил, че една филмова звезда като нея ще има по-добър вкус! Но, от друга страна, може и да няма избор!

За момент Филип остана безмълвен.

— Ало? Ало? — подвикна Лола. — Там ли си още?

„Значи пак се е върнала при Бръминджър! — помисли си с горчивина Филип. — При това, след като толкова ме увещаваше да се отърва от Лола! Как можах да си помисля, че се е променила?!“

— Лола! — извика сега той, едва прекрачил прага на апартамента си. — Каква е тази работа с твоя приятел?

Огледа се. Лола не беше вкъщи. Остави куфара на леглото си и почука на вратата на леля си.

Лола се оказа при Енид.

— Филип! Ти се прибра! — извика тя и се хвърли на врата му. Той я потупа по гърба и погледна към леля си, която му се усмихна и подбели очи. Лола продължи: — Енид тъкмо ми показваше книгите си по градинарство! Смятам тази пролет да превърна терасата ти в градина! Енид ми каза, че мога да си отглеждам дори лалета, в малки кутийки! А после можем да си имаме винаги свежи цветя у дома!

— Здравей, скъпи Филип! — изрече Енид, като бавно се надигна от дивана.

Едва сега, след двете седмици отсъствие, Филип осъзна, че леля му най-сетне остарява. Някой ден щеше да я загуби и тогава щеше да остане съвсем сам. Тази мисъл промени настроението му на сто и осемдесет градуса — трябваше да бъде щастлив, че все още има леля си и че Лола все още го чакаше в апартамента му, и че двете жени очевидно се разбираха. Може пък в крайна сметка всичко да се нареди!

— Ела! — задърпа го Лола. — Искам да ти покажа какво направих с кухнята!

— Ти си влизала в кухнята?! — изрече с насмешлива усмивка той.

Но после я последва в апартамента си, където тя му показа резултата от упорития си труд. Беше пренаредила съдържанието на всички кухненски шкафове, така че сега той вече нямаше никаква представа кое къде да търси.

— И защо го направи? — попита, отваряйки шкафа, в който някога си държеше кафето и подправките и в който сега се помещаваха чинии.

— Мислех, че ще ти хареса — смотолеви съсипана тя.

— О, харесва ми! Много по-добре е! — излъга той и продължи да оглежда апартамента си, питайки се какво още е променила.

Отиде в спалнята и предпазливо открехна гардероба. Половината му дрехи — саката и ризите, които си бяха висели изрядно подредени години наред — липсваха. На тяхно място, без никакъв ред и порядък, бяха поставени шарените парцалки на Лола, които се поклащаха на неговите закачалки като коледни играчки.

— Успя ли да ме забравиш там? — измърка тя, като се приближи зад него и пъхна ръка в дънките му. После се хвърли на леглото. С внезапна възбуда, която му напомни, че не беше правил секс от цели две седмици, Филип вдигна краката й на раменете си. За момент погледна към голата й, обезкосмена вагина, която му припомни, че не точно нея искаше в този момент. Но така и така нямаше нищо друго, той се хвана на работа.

А после, докато издирваше в кухнята преместените си чаши за вино, той подвикна:

— А каква е тази история за приятеля ти, който срязал кабелите за интернет на семейство Райе?

— О, това ли! — въздъхна тя. — За всичко е виновна онази ужасна Минди Гуч! Ревнува ме, защото съпругът й Джеймс непрекъснато се опитва да ме задява зад гърба й! Затова каза, че виновният е Тайър Кор. Нали си спомняш момчето от купона на Хелоуин? Та Тайър намина тук… колко… един-два пъти, защото иска да пише сценарий и аз се опитвах да му помогна, а освен това непрекъснато пише за Минди и съпруга й в „Снаркър“, та затова Минди се опитва всячески да му отмъсти. Освен това той дори не беше в сградата, когато това е станало!

— Колко пъти, казваш, е бил тук? — изгледа я Филип с все по-нарастващо раздразнение.

— Нали ти казах? Един-два пъти. Е, може би три. Не си спомням точно.

В съседния апартамент Енид Мърл събра книгите си по градинарство и поклати отчаяно глава. Бе опитала какво ли не, за да се отърве от Лола — накара я да обиколи три скъпи супермаркета на Шесто авеню в търсене на консервиран боб Флажоле; заведе я на ретроспективна изложба на Деймиън Хърст, представяща умрели крави и акули; и дори я представи на Флоси! Ала всичко се оказа напразно. Лола твърдеше, че тя също обичала боб Флажоле, изрази благодарност, че Енид я въвежда в новото модерно изкуство, и дори не се уплаши от Флоси! Помоли Флоси да й разкаже за доброто старо време, когато е била танцьорка, а после приседна до нея на леглото и се заслуша в историите й със зяпнала уста. Едва тогава Енид си даде сметка, че е подценила ината на това момиче. След Погрома на интернет тя отново постави пред Лола въпроса за Тайър Кор, обаче единствената реакция на момичето бе да я погледне невинно и да изрече: „Енид, беше напълно права! Той е боклук! И ти обещавам, че никога повече няма да се срещам е него!“

Ала за разлика от Минди Гуч Енид въобще не вярваше на тази история как Тайър Кор бил прерязал кабелите на Пол Райе. Никак не й беше трудно да прецени Тайър — той бе грубиян и простак, а повечето грубияни и простаци нямат куража да извършат нещо подобно. Тайър беше прекалено страхлив, за да предприеме някакво физическо действие срещу някого — точно затова предпочиташе да напада хората от безопасното разстояние, което му предоставяше интернет. За Енид беше ясно, че обвиненията на Минди целят едно — да отвлекат вниманието на хората от истинския извършител, който, както й подсказваше интуицията, бе никой друг освен Сам.

За огромен късмет на Сам полицията не си направи труда да разследва особено подробно. Заявиха, че инцидентът е просто номер, последица от вражда между съседи. После добавиха, че подобни номера ставали все по-често явление, дори и в изисканите кооперации. В полицията вече се получавали всякакви оплаквания — за съседи, които удряли по таваните си с дръжките на метлите, за разваляне на коледни украси по вратите, а един дори се жалвал, че пушекът от цигарите на съседите му влизал в техния апартамент и изправял децата му пред опасността от рак! „Лично моето мнение е живей и остави другите да живеят! — бе изтъкнал главният инспектор пред Енид. — Но нали знаете какви станаха хората напоследък? Прекадено много пари и прекалено малко пространство! И най-главното — никакви обноски! Което поражда у хората омраза един към друг!“

Енид бе наясно, че в № 1 никога не бе минавало без дребни дрязги между съседите, ала до този момент всички те бяха потушавани от всеобщото чувство на гордост от факта, че живеят точно в тази сграда. Вероятно семейство Райе бяха нарушили баланса, който цареше тук години наред — защото бяха прекалено много по-богати от всички останали. А ето че сега Пол Райе заплашваше съседите си със съд, поради което Енид бе принудена да предупреди Минди Гуч, че ако Пол Гуч действително заведе дело срещу кооперацията, ще трябва да започнат да плащат правни такси, което автоматично ще доведе до увеличаване на месечните такси за поддръжката. Така, съзирайки финансовата страна на проблема, Минди се съгласи да свири отбой и дори написа извинителна бележка на Пол и Ана-Лиза Райе. По този начин бе постигнато временно примирие, ала скоро след това детайлите по случая започнаха да излизат един по един в „Снаркър“. Енид бе убедена, че информацията идва от Лола, ала как можеше да го докаже? И сякаш самата Енид имаше някаква вина по този въпрос, та Минди Гуч започна да се възползва от всяка възможност да я тормози — спираше я във фоайето, за да я попита дали е чела новия блог, непрекъснато й изпращаше текстовете по имейла.

— Това не може да продължава повече! — бе възкликнала тази сутрин Минди.

Енид Мърл въздъхна и отбеляза:

— Щом толкова те тормози този млад човек, тогава го вземи на работа!

— Какво?! — изкрещя възмутено Минди.

— Наеми го! — повтори възрастната жена. — Очевидно не се страхува от работа, щом хвърля толкова много труд за списването на редовна рубрика за № 1. Освен това очевидно притежава поне капчица интелект — най-малкото знае как да подреди едно изречение, защото ако не знаеше, ти нямаше да си толкова бясна, нали?! Дай му сносна заплата, а после го изцеди докрай! Така той няма да разполага с време, за да се занимава с други теми. Обаче не му отпускай прекалено много пари, за да не започне да спестява и накрая да те напусне! Замажи му очите с обичайното — осигуровки и бонуси. Превърни го в корпоративен чиновник и оттам нататък никога повече няма да имаш поводи да се притесняваш от него!

„Де да можеше всичко да се оправя толкова лесно!“ — въздъхна сега Енид и се запъти към кухнята, за да си направи чаша чай. Отпи внимателно, за да не си изгори устата. После, след кратко колебание, отнесе чашата в спалнята си. Изключи всички телефони, дръпна завесите и за първи пот от много години насам си легна посред бял ден. Затвори очи. Най-сетне бе започнала да става твърде стара за цялата тази драма наоколо.

* * *

Последните събития на № 1 бяха направили и без това параноичния Пол Райе в още по-параноичен и потаен. В това несигурно разположение на духа той бе започнал да си изпуска нервите и по най-дребните поводи. Разкрещя се на прислужницата, че сгънала дънките му не така, както трябва, а после, когато една от безценните му рибки обърна коремчето, той обвини Ана-Лиза, че я е убила нарочно. Накрая на Ана-Лиза й писна и тя замина за шест дена в един спа курорт в Масачузетс с Кони Брюър. Така Пол бе принуден да прекара следващия уикенд в самота. Не че и без това нямаше да се занимава със своите си дела, но все пак се чувстваше по-спокойно, когато съпругата му беше наоколо. А фактът, че, макар и временно, тя го бе напуснала, го накара да положи поредната тухла в стената на своя вечен страх — вероятността някой ден да го напусне завинаги.

Ала Санди Брюър очевидно не споделяше неговите тревоги.

— Готин! — подметна той, когато влезе в офиса на Пол в петък. — Тази седмица момичетата ги няма. Какво ще кажеш да наминеш към нас за вечеря? Искам да те запозная с един човек!

— С кого? — изгледа го подозрително Пол.

Откакто Санди го направи на идиот във връзка с двеминутното забавяне при пускане на алгоритъма, Пол бе решил да не го изпуска от очи — търсеше доказателства, че шефът му се опитва да го изхвърли. Но вместо тях бе открил плащания на някаква компания за придружителки, които подсказваха, че Санди вече години наред наема проститутки, за да го обслужват по време на командировките. Сега, когато Ана-Лиза бе на курорт, Пол се запита дали пък Санди няма да се опита да му пробута някоя такава.

— Ще видиш! — отвърна мистериозно Санди. Пол се съгласи. Реши, че ако Санди наистина е поканил някоя от неговите проститутки, после би могъл да използва тази информация, за да го изнудва.

Санди обичаше да се хвали е онова, което бе постигнал с упорит труд и успех. Затова се разпореди официалната вечеря за трима да бъде проведена в трапезарията с ламперията, където висяха две огромни платна на Дейвид Сал. Оказа се, че третият поканен не е никаква проститутка, а мъж, когото домакинът представи като Крейг Акио. Пол стисна ръката на Крейг, като не пропусна да отбележи, че мъжът бе доста по-млад от него и има проницателни черни очи. Тримата седнаха на по чаша рядко бяло вино и купа морски деликатеси.

— Аз съм голям почитател на работата ти, Пол — отбеляза Крейг от другата страна на полираната махагонова маса. — Решението ти по случая „Самсон“ беше гениално!

— Благодаря! — кимна сухо Пол. Той бе свикнал да бъде наричан гений, така че прие комплимента като нещо напълно нормално.

— Няма търпение да започна работа с теб!

Вилицата на Пол се закова по средата на пътя си между купата и устата. Това бе доста неочаквано наистина.

— Да не би да се местиш в Ню Йорк? — попита той Крейг.

— Дори вече си намерих апартамент. В новата сграда „Гуотми“ — шедьовър на модерната архитектура.

— Но до магистралата Уест Сайд! — подкачи го Санди.

— О, аз съм свикнал с коли — сви рамене Крейг. — Израснал съм в Лос Анджелис.

— А къде си завършил? — запита с равен тон Пол. Но вътрешно се чувстваше на тръни. Каза си, че нормалните делови отношения изискват Санди поне да го бе предупредил за появата на този нов съдружник, преди да го наеме.

— В Масачузетския технологичен институт — отговори Крейг. — А ти?

— В Джорджтаун — отговори Пол Райе.

А после впери поглед към платната на Дейвид Сал зад главата на Крейг. В обичайния случай никога не би обърнал внимание на такива неща, обаче точно тези платна бяха на двама шутове с ужасяващи изражения — едновременно насмешливи и жестоки. Пол отпи глътка вино, изпитвайки ирационалното усещане, че шутовете са истински и му се присмиват.

През останалата част от вечерта разговорът се насочи към предстоящите политически избори и отражението им върху бизнеса. После Санди раздаде скъпи пури и започна да говори за изкуство, като не пропусна да се похвали, че е вечерял с човек на име Дейвид Порши.

— Били Личфийлд, който е добър приятел на моята съпруга — между другото, когато се ожениш, той ще бъде добър приятел и на твоята — поясни за Крейг Акио, — та този Били Личфийлд уреди вечерята с директора на музея „Метрополитън“! Свестен човек, между другото! Знае всичко за изкуството, което, според мен, не би трябвало да е изненадващо. Та той ме накара да се замисля за качеството на моята колекция. Смятам, че трябва да го подобря. Затова отсега нататък се насочвам към старите майстори и приключвам с новите. Ти какво ще кажеш, Пол? Всеки може да се снабди с новите неща, нали? Всичко е въпрос само на пари. Но независимо какво ти разправят дилърите, всъщност никой не може да бъде сигурен колко ще струват въпросните произведения след пет години, та дори само след две! Като нищо ще се окажат боклуци!

Пол просто го изгледа безизразно, обаче Крейг закима възторжено. Долавяйки, че разполага с публика, готова не само за проява на възхита, но и на благоговение, Санди отвори сейфа си.

Кони бе изпълнила дословно препоръките на Били. Бе прибрала кръста в сейфа в кабинета на Санди, така че да си го поглежда всеки път, когато й се прииска. И въпреки това бе успяла да запази кръста в дълбока тайна. Виж съпругът й обаче бе съвсем друга работа. Когато Били за първи път му предложи възможността да купи кръста, Санди не се бе замислил особено — реши, че това е просто поредното старо бижу, което жена му държи да има. Кони го бе предупредила, че бижуто е много важно и дори е истинска антика, обаче Санди въобще не й бе обърнал внимание — или поне до вечерята с Дейвид Порши. Дейвид подхождаше към изкуството от съвсем различен ъгъл. Затова, след като се завърнаха вкъщи през онази знаменателна вечер, Санди бе разгледал още веднъж кръста заедно с Кони и едва тогава бе започнал да проумява стойността му, която в неговите очи ставаше още по-голяма предвид гениалния план за изплащането му, който бе измислил. Така, постепенно осъзнавайки, че притежава нещо, което никой друг на този свят не притежава, той бе решил, че антиката не си струва, ако не се похвали е нея, поради което бе започнал да води по един-двама отбрани гости в кабинета си, за да им го показва.

И сега, докато развързваше черната панделка, която скриваше артефакта в меката му кадифена обвивка, той каза:

— Това е нещо, което не се вижда всеки ден! Всъщност толкова е рядко, че няма да го зърнете даже и в музея!

После вдигна кръста и позволи на двамата си гости да го разгледат.

— Откъде може човек да се снабди с подобно чудо? — запита с блеснали очи Крейг Акио.

— Не може — отвърна самодоволно Санди Брюър, зави кръста и го върна обратно в сейфа. После дръпна от пурата си и добави: — Произведение като това просто само те намира! Почти както и ти ни намери, Крейг. — С тези думи той се обърна към Пол и заяви: — Пол, очаквам да научиш Крейг на всичко, което знаеш! Двамата ще работите в екип! Или поне в началото.

Именно това последно изречение накара Пол Райе да наостри слух — „Или поне в началото“. А после какво? Постепенно проумя какво си беше наумил Санди — щом Пол обучи Крейг на всичко, което знае, ще стане излишен. И Санди ще го уволни. Пол бе наясно, че за неговата работа не са необходими двама. Даже точно обратното, тъй като работата му беше тайна, интуитивна и леко встрани от закона. Внезапно Пол се сгорещи така, сякаш го печаха на бавен огън. Скочи и поиска чаша вода.

— Вода ли? — излая пренебрежително Санди. — Да не би да си станал почитател на здравословното хранене?!

— Прибирам се вкъщи — изломоти Пол.

Когато излезе от дома на Санди Брюър, целият кипеше от гняв. Колко време ще мине, докато Санди реши да го освободи от длъжността му? Прекоси тротоара, хвърли се на задната седалка на своето бентли и трясна вратата. И колата ли щеше да изгуби? А може би и всичко друго? На този етап не бе в състояние да поддържа апартамента и колата си и изобщо — стила си на живот, без своята работа. Да, на теория имаше много пари, обаче ситуацията с тях се променяше ежедневно и точно като гърненце злато в края на дъгата, и те не можеха да бъдат уловени и преброени. Налагаше се да изчака най-подходящия момент, за да нанесе удара, след което автоматично ще осребри всичките си авоари, които вероятно щяха да се окажат милиарди.

Неспособен да спре да мисли за Санди и за това как Санди планира да го унищожи, Пол Райе прекара следващите тридесет и шест часа в апартамента си в неописуема паника. В този дух в неделя сутринта дори и рибките му не бяха в състояние да го успокоят. И тогава Пол реши да излезе и да се поразходи из квартала. Излезе във фоайето на апартамента си, но на масичката откри „Ню Йорк таймс“. Сякаш в някакъв транс той постави вестника на килима в дневната и започна да го разгръща страница по страница. И там, в арт раздела на вестника, откри отговора на своя проблем със Санди.

Представляваше статия — заедно със снимки на портрета на кралица Мери — за неразрешената загадка около кръста на Кървавата Мери. След като се бе запознал със семейство Брюър и бе стигнал до извода, че Санди отговаря на профила на крадец на антики, Дейвид Порши бе уредил публикуването на тази история с надеждата, че тя ще привлече вниманието на някой, който има повече информация по въпроса.

И сега, докато четеше статията, подпрял хълбок върху килима, Пол Райе започна да подрежда пъзела. После приседна и се замисли за потенциалните последици от подреждането на тази информация — и колкото повече мислеше, толкова повече кривата на възможностите в ума му нарастваше. Предполагаше, че след като бъде оплетен в юридическите казуси, свързани с притежаването на откраднат артефакт, Санди ще бъде прекалено зает, за да му хрумне да уволнява Пол. Дори нещо повече — след като се отърве от Санди, той би могъл да заеме неговото място, да окупира неговите позиции. И тогава ще се превърне в едноличен управител на фонда, а Санди, сдобил се с репутацията на престъпник, ще бъде окончателно прогонен от света на търговията. И тогава всичко ще остане само за него, за Пол! Тогава и само тогава той ще може да се чувства в безопасност!

Грабна вестника под мишница и се запъти към интернет кафенето на Астор плейс. Направи няколко проучвания и след като откри информацията, която му трябваше, създаде фалшив електронен адрес под името Крейг Акио. А после състави имейл, в който написа, че той, Крейг Акио, е видял кръста в дома на Санди Брюър. Адресира имейла до репортера, който бе написал статията в „Таймс“. По силата на навика изчете текста още веднъж и след като го оцени като удовлетворителен, натисна „изпрати“.

А после, когато тръгна сред тълпите в долната част на Бродуей, той за първи път от много седмици насам усети, че се изпълва със спокойствие. Появи се във фоайето на № 1 със самодоволна усмивка — да, в тази информационна епоха никой не бе в безопасност. С изключение на него. Засега.