Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (16)

15

Кони Брюър бе обещала на Били никога да не носи кръста на Кървавата Мери. И тя държеше на обещанието си. Ала тъй като Били не беше казвал нищо по въпроса за поставянето му в рамка, две седмици след като Санди й го бе купил, тя отнесе кръста при един прочут майстор на рамки на Медисън авеню. Майсторът беше възрастен мъж, най-малко на осемдесет, но все още елегантен, с пригладена назад бяла коса и жълто копринено шалче на врата. Той погледна скрития в кадифената торбичка кръст, ококори се и запита:

— Откъде го имате?

— Подарък ми е! — отсече гордо Кони. — От съпруга ми!

— А той откъде го е взел?

— Нямам представа! — отсече твърдо госпожа Брюър.

После се запита дали не бе допуснала грешка, като изнесе кръста от апартамента, но тъй като майсторът на рамки не каза нищо повече, тя бързо забрави за инцидента. Не и майсторът обаче. Веднага след като Кони излезе от работилницата му, той се обади на един дилър, дилърът звънна на клиент и не след дълго из целия свят на произведения на изкуството се понесе мълвата, че кръстът на Кървавата Мери се е появил и се намира у семейство Брюър.

И тъй като беше щедро момиче, Кони, естествено, държеше да сподели новото си съкровище с приятели. Така в един следобед в края на февруари, след обяда в „Ла Гулю“ тя покани Ана-Лиза в апартамента си. Семейство Брюър живееха на Парк авеню в апартамент, състоящ се от два шестстайни. Комбинирани, те формираха едно огромно жилище с пет спални, две стаи за гувернантки и огромна дневна, където Кони и Санди организираха ежегодното си коледно парти, посрещайки гостите си: той — като Дядо Коледа, а тя — като закачлив елф.

— Искам да ти покажа нещо, но само ако обещаеш да не казваш на никого! — прошепна възбудено Кони, като поведе Ана-Лиза към своята лична дневна, разположена след голямата спалня. В знак на уважение към настойчивата молба на Били Личфийлд кръстът да бъде запазен в строга тайна тя бе окачила вече поставения в рамка артефакт именно в тази стая, защото до нея се стигаше единствено през тяхната спалня и това я превръщаше в най-изолираното помещение в апартамента. Никой нямаше достъп тук освен прислужниците. Стаята олицетворяваше сбъднатите фантазии на Кони — бе изцяло в розово и небесносиньо, с позлатени огледала и венециански шезлонг, с еркерен прозорец, на чийто перваз бяха подредени елегантни възглавнички, и тапети с ръчно изрисувани пеперудки. Ана-Лиза бе идвала в тази стая два пъти и още не можеше да реши дали помещението е красиво или противно.

— Санди ми го купи! — прошепна Кони, като посочи кръста.

Ана-Лиза направи крачка напред и учтиво започна да оглежда предмета, поставен върху тъмносиньо кадифе. Тя не споделяше интереса на Кони към бижутата, но все пак отбеляза любезно:

— Разкошен е! Какво представлява по-точно?

— Принадлежал е на кралица Мери! Бил й е подарък от папата, задето е запазила католицизма в Англия! Безценен е!

— Ако е истински, вероятно би трябвало да бъде в музея.

— Съвсем истински е — призна Кони. — Но напоследък толкова много антики са част от колекциите на частни собственици! А и аз не смятам, че има нещо лошо в това богатите да съхраняват съкровищата от миналото. Даже точно обратното — считам, че това е наш дълг! Този кръст е изключително важен предмет! И в историческо, и в естетическо отношение!

— По-важен дори от твоята чанта от крокодилска кожа? — подкачи я Ана-Лиза. И за миг не си й помисли, че кръстът е истински. Били й беше казал, че напоследък Санди купува на Кони толкова много бижута, че е започнал да се сдобива с репутацията на лесна мишена за мошениците. Доколкото познаваше Санди, не би се изненадала да е купил този кръст от някой сенчест дилър, решавайки проблемите му за цял живот.

— Чантите вече не са важни! — изтъкна назидателно Кони. — Казват го в самия „Вог“! Точно сега най-важното е да притежаваш нещо, което никой друг, освен теб, не притежава! Единственото. Уникалното.

Ана-Лиза се излетна на венецианския шезлонг и се прозина. На обяд беше изпила две чаши шампанско и като че ли й се приспа.

— А аз си мислех, че кралица Мери е била много зла — отбеляза. — Не беше ли тя, която бе убила сестра си? Или нещо не съм разбрала. По-добре да внимаваш, Кони! Кръстът може да ти донесе нещастие!

А междувременно, на няколко пресечки от тях, в приземния офис на музея „Метрополитън“ Дейвид Порши — старият приятел на Били Личфийлд, затвори телефона. Току-що го бяха информирали за слуховете, че кръстът на Кървавата Мери се е намерил. Говореше се, че сега бил в ръцете на някакво семейство на име Санди и Кони Брюър. Дейвид се отпусна назад във въртящия се стол и скръсти замислено ръце. Възможно ли е това да е истина?

Той бе напълно наясно с мистериозното изчезване на кръста през петдесетте. Всяка година кръстът се появяваше в списъка на изчезналите от музея експонати. Имаше подозрения, че той е бил откраднат от самата госпожа Луиз Хаутън, ала тъй като репутацията на дамата винаги е била безупречна, и което е още по-важно — тъй като всяка година даряваше по два милиона долара на музея, тогавашната управа бе решила да не се задълбава особено много в разследването.

Но сега, когато госпожа Хаутън бе вече мъртва, може би беше дошло време отново да се върнат към въпроса за кръста — особено предвид факта, че той се бе появил непосредствено след смъртта й. Дейвид Порши потърси информация за Кони и Санди Брюър по интернет и веднага разбра какви са. Санди се оказа на всичко отгоре хеджфондър — типично за новобогаташ да сложи ръка върху подобна безценна антика! — и макар двамата със съпругата му да се изживяваха като „важни колекционери“, Дейвид подозираше, че са от онази необразована в сферата на изкуството порода, които плащат абсурдни цени за боклуци. Хора като тях не представляваха никакъв интерес за човек като него — стопанина на великия музей „Метрополитън“, с изключение на количеството пари, които би могъл да измъкне от тях по време на благотворителна галавечеря.

Но за съжаление не можеше просто да звънне на семейство Брюър и да ги запита наистина ли притежават кръста. Който и да им го е продал, сигурно е бил достатъчно умен, за да ги предупреди за стойността му. Не че съмнителна сделка някога е спирала купувач от такъв ранг. В психологическо отношение купувачите на подобни предмети в известна степен приличаха на купувачите на нелегални наркотици. За тях най-важното бе тръпката от нарушаването на закона и удоволствието да му се измъкнат. За разлика от наркопласьорите обаче, купувачът на нелегални антики притежаваше допълнителния стимул да бъде собственик на нещо велико — факт, който му даваше усещането за безсмъртие. Сякаш самата близост на подобен обект автоматично даряваше вечен живот на собственика му. Поради всичко това Дейвид Порши бе наясно, че паралелно с кръста трябва да търси конкретен психологически профил на продавача и купувача. Въпросът бе как да го направи.

Директорът на музея бе напълно готов да прояви необходимото търпение за постигането на крайната цел — в крайна сметка кръстът беше изчезнал от близо шестдесет години! Но за да постигне целта си, се нуждаеше от къртица. И тук моментално се сети за Били Личфийлд. Двамата бяха учили заедно в „Харвард“. Така че Били Личфийлд знаеше доста за изкуството и което беше още по-важно в случая — за хората.

Откри номера на мобилния телефон на Били от списъка с най-често канените на техните събития гости и още на следващата сутрин му звънна. Точно в този момент Били се намираше в едно такси и по някаква случайност тъкмо отиваше при Кони Брюър, за да обсъдят панаира на изкуствата в Базел. Когато Били чу гласа на Дейвид по телефона, усети, че целият се сковава от страх. Въпреки това успя да овладее гласа си и попита:

— О, здравей, Дейвид! Как си?

— Много съм добре — отговори директорът на музея. — Просто се сетих за онова, което ми каза на балета. За потенциални нови дарители. Само исках да ти кажа, че търсим свежа кръв, за да съберем пари за новото крило. Случайно ми попаднаха имената на Санди и Кони Брюър, та се запитах дали случайно не ги познаваш.

— Всъщност ги познавам много добре — отговори с равен глас Били.

— Прекрасно! — възкликна Дейвид. — Би ли могъл да ни уредиш малка вечеря? Нищо помпозно, разбира се, може би в „Двадесет и едно“? — добави. — И ако нямаш нищо против, бих искал да запазиш целта на срещата ни в тайна. Нали знаеш колко подозрителни стават хората, когато разберат, че си отишъл да им искаш пари!

— Разбира се — съгласи се Били. — Това е само между теб и мен. — После затвори ужасено телефона. Внезапно таксито му се стори затворническа килия. Започна да се задушава. — Бихте ли спрели, ако обичате? — попита, като почука на прозорчето на шофьора.

После излезе, клатушкайки се на тротоара, огледа се и се насочи към най-близкото кафене. Влезе, приседна на бара и се опита да си поеме дъх, докато си поръчваше джинджифилова бира. Какво точно знае Дейвид Порши и как е разбрал? Били глътна един ксанакс и докато чакаше лекарството да започне да действа, се опита да мисли логично. Възможно ли е Дейвид наистина да иска да се запознае със семейство Брюър само по обявената от него причина? Надали. Музеят „Метрополитън“ беше последният бастион на старите пари, макар че в последно време му се наложи да предефинира понятието „стари“ от сто на около двадесет години.

— Кони, какво си направила? — бе първото, което каза, когато се озова в апартамента на семейство Брюър. — Къде е кръстът?

Последва я в нейните лични покои и с ужас изгледа поставения в рамка кръст.

— Колко души са го виждали?

— О, Били, не се притеснявай! Само Санди. И слугините. И Ана-Лиза Райе.

— И майсторът на рамката — изтъкна очевидното Били. — На кого го занесе? — Кони каза името на човека. — Господи! Та той ще каже на всички в града!

— Откъде ще разбере за какво става въпрос? — отбеляза наивно Кони. — Аз не му казах нищичко!

— Каза ли му как си се сдобила с него?

— Разбира се, че не! — вирна възмутено носле тя. — Не съм казала на никого!

— Слушай, Кони! Трябва да го прибереш! Свали го от стената и го сложи в сейф, но в банков трезор. Казах ти, че ако някой разбере за този кръст, всички отиваме в затвора!

— Хора като нас не влизат в затвора! — отбеляза важно Кони.

— Напротив, влизат! При това твърде често в последно време! — въздъхна Били.

Кони свали кръста от стената, отвори си гардероба и посочи:

— Ето, махам го!

— Обещай ми, че ще го сложиш в сейф! Твърде ценен е, за да стои в гардероб!

— Твърде ценен е, за да бъде скрит! — възрази Кони. — Ако не мога да си го гледам, какъв е смисълът да го притежавам?!

— За това ще говорим по-късно — отново въздъхна Били. — След като го прибереш. — Възможно ли е, помисли си той с искрица надежда, Дейвид Порши всъщност да не знае нищо за кръста? Защото ако знаеше, досега да бе изпратил детективите, а не да урежда вечери, нали така? Както и да стояха нещата обаче, от Били се изискваше да направи всичко възможно тази вечеря да се състои. Ако не го направеше, автоматично щеше да събуди подозренията на Дейвид. — Отиваме на вечеря с Дейвид Порши от музея „Метрополитън“ — каза. — И да не си отронила и думица за кръста, разбра ли?! Нито ти, нито Санди! Дори и той да ви попита директно за това!

— Никога не съм чувала за подобен предмет! — вдигна ръка, сякаш се кълнеше, Кони.

Били прокара ръка по плешивата си глава. Въпреки всичките му усилия да остане в Ню Йорк, вече виждаше близкото си бъдеще. Веднага щом трите милиона се съберат в сметката му, той щеше да бъде принуден да напусне страната. Ще се наложи да се пресели някъде, като например Буенос Айрес, където нямаше закони за екстрадиране. Били потръпна и без да се усети, изрече на глас:

— Мразя палми!

— Какво? — изгледа го Кони, опасявайки се да не е изгубила нишката на разговора.

— Нищо, мила — побърза да я успокои Били. — Просто напоследък много ми се събра.

Когато излезе на Седемдесет и осма улица, той хвана такси и инструктира шофьора да го откара към началото на Пето авеню. Точно на пресечката с Шестдесет и шеста улица движението беше блокирано, обаче Били нямаше нищо против да поседи в таксито. Колата беше от онези чисто нови, широки модели, ухаещи на нова изкуствена кожа и на деликатен ароматизатор. Де да можеше да си остане завинаги в таксито, което го превеждаше покрай така познатите му ключови сгради: замъка в Сентръл парк, Ше ри-Недърленд, където той бе обядвал в „Киприани“ почти всеки ден от последните петнадесет години, хотел „Плаза“, „Бергдорф Гудман“, „Сакс“, Нюйоркската обществена библиотека. Усети, че се понася из сладко-горчивата мъгла на носталгията, която обгърна душата му с покой. Как би могъл да напусне своя любим Манхатън?!

В този момент телефонът му иззвъня:

— Нали довечера ще дойдеш, Били Бой? — попита Шайфър Даймънд.

— Да. Да, разбира се — съгласи се той, макар предвид обстоятелствата да бе започнал да се пита дали да не отмени всичките си ангажименти за следващата седмица и да се сниши.

— Радвам се. Защото не мога да понасям подобни мероприятия — рече Шайфър. — Ще трябва да говоря пред цяла тълпа непознати и да бъда любезна с всеки един от тях. Мразя да ме водят насам-натам като мечка на панаир!

— Тогава не ходи — отбеляза мрачно Били.

— Били Бой, какво ти става днес?! Отлично знаеш, че трябва да отида! Защото ако не го направя, веднага ще пишат за това каква кучка съм. Впрочем може би отсега нататък ще е добре да стана кучка! Самотната дива! Ах, Били! — въздъхна тя с известна горчивина, която не бе никак характерна за нея. — Къде са всички свестни мъже в този град?

И затвори.

Два часа по-късно Шайфър Даймънд седеше на висок стол в банята си и търпеливо изчакваше да й направят прическата и грима — за четвърти или пети път този ден. Междувременно отговорничката й за връзки с обществеността Карен седеше в нейната дневна, четеше списания или говореше по мобилния си телефон, докато чакаше Шайфър да се приготви. Фризьорите и гримьорите пърхаха около нея в банята, надявайки се на разговор, обаче Шайфър не беше в настроение да разговаря с никого. Чувстваше се отвратително. Същият този следобед, на влизане в № 1, се бе сблъскала не с кого да е, а със самата Лола Фабрикънт, промъкваща се в сградата като престъпница.

Е, може би „промъкваше се“ не бе точната дума, тъй като Лола съвсем очевидно дърпаше своя „Луи Вюитон“ зад гърба си — сякаш цялата сграда беше нейна. Шайфър едва не падна от изненада. Нали Филип бе скъсал с нея?! Да, както се виждаше, отново не му е стигнала смелостта да го стори. „По дяволите, Оукланд! — помисли си тя. — Как можеш да бъдеш толкова слаб?!“

И тъй като Лола се появи, докато Шайфър чакаше асансьора, тя бе принудена да се качи заедно с нея. Лола я обсипа със словоизлияния, сякаш бяха най-добри приятелки: започна да я разпитва как върви сериалът по телевизията, какво става в него, после се зае да превъзнася прическата на Шайфър (макар тя да не беше нищо по-различно от обичайното) и през всичкото това време полагаше големи усилия изобщо да не споменава името на Филип. Затова Шайфър реши, че тя ще е тази, която ще го спомене първа:

— Филип ми каза, че родителите ти си имат някакви неприятности.

Лола въздъхна драматично и отбеляза:

— Така е. Ужасно е! Ако не беше Филип, направо нямам представа какво щях да правя!

— Филип е сладур — отбеляза Шайфър.

Лола се съгласи. А после, посипвайки сол в раната, добави:

— Имам голям късмет с него!

И сега, като преповтаряше всеки миг от тази среща, Шайфър се вторачи с горчивина в образа си в огледалото.

— Готова си! — обяви гримьорката и за последен път тупна пухчето с пудра върху носа й.

— Благодаря ви! — изрече учтиво актрисата. После влезе в спалнята си, облече си взетата под наем рокля, сложи си взетите под наем бижута и извика помощничката си, за да й вдигне ципа. Сложи ръце на кръста, въздъхна и обяви: — Мисля да се изнеса от това място! Имам нужда от по-голямо жилище!

— Защо не си намериш по-голямо жилище тук? Сградата е много голяма — изтъкна назидателно Карен.

— Писна ми от тази сграда! Вече не е това, което беше някога! Толкова много нови хора.

— О, някой май не е в настроение! — усмихна се Карен.

— Така ли? Кой? — поде закачката Шайфър.

А после Шайфър, Карен, фризьорите и гримьорите слязоха долу и влязоха в чакащата ги пред входа лимузина. Карен отвори чантата си, извади оттам няколко листа, прегледа бележките си и започна да излага програмата й за седмицата:

— Така! — обяви. — От „Шоуто на Летърман“ потвърдиха за вторник, а Майкъл Корс ти изпраща три блюда, за да ги опиташ. Хората на Мерил Стрийп питат дали ще можеш да участваш в някакви поетични четения на двадесет и втори април. Според мен идеята е много добра, защото щом го организира Мерил, значи е класно. После. В сряда снимките ти започват в един следобед, така че сложих фотосесията ти за „JvIapu Клер“^[1] за шест сутринта, за да ти се махне от главата — репортерът ще дойде още във вторник на снимачната площадка, за да вземе интервюто от теб. В петък вечерта президентът на Бушерон ще бъде в града и те кани на частна вечеря за двадесетима. Мисля, че и там е добре да отидеш — няма да боли, а освен това може да решат да те използват за някоя рекламна кампания. А в събота следобед от телевизията искат да заснемат няколко пилотни сцени. Опитвам се да го уредя за следобеда, за да можеш сутринта да си починеш мъничко.

— Благодаря — кимна унило Шайфър.

— Какво ще кажеш за Мерил?

— Много е далече още. Дори не знам дали ще бъда жива на двадесет и втори април!

— Аз бих се съгласила — отсече Карен.

Гримьорката вдигна тубичка с гланц за устни и Шайфър се приведе напред, за да оправят устните й. После извърна глава и стилистката набухна косата й, след което я напръска с лак.

— Би ли ми припомнила отново как точно беше името на тази организация, където отиваме? — обърна се към Карен.

— Международен съвет на дизайнерите на обувки. МСДО. Парите ще отидат за пенсионния фонд на обущарите. Даваш наградата на Кристиан Лубутин и ще седиш на неговата маса. Думите ти ще бъдат на аутокюто. Искаш ли да ги прегледаш предварително?

— Не, благодаря — отговори Шайфър.

Колата зави на Четиридесет и втора улица.

— Шайфър Даймънд пристига — обяви Карен в мобилния си телефон. — След няколко минути сме при вас. — Изключи и се загледа в огромната върволица лимузини и фотографи и в тълпата от зяпачи, събрала се зад полицейските заграждения. — Всички обичат обувки! — отбеляза, като поклати глава.

— Били Личфийлд там ли е вече? — попита Шайфър.

— Ей сега ще разбера! — отсече Карен. Говореше в телефона си, сякаш беше уокитоки. — Били Личфийлд пристигнал ли е? Добре, но не ви пречи да проверите! — Пауза. Затвори телефона и обяви: — Там е!

Колата беше насочена от двама мъже от охраната, единият от които отвори вратата. Първа излезе Карен и след като размени няколко думи с две жени, облечени в черно и със слушалки на главите, направи знак на Шайфър, че вече може да излиза. Тълпата зажужа и след малко се включиха светкавиците.

Шайфър откри Били Личфийлд да я чака точно зад вратата.

— Още една бляскава вечер в Манхатън, а, Били? — отбеляза тя и го хвана под ръка. Автоматично беше спряна от млада жена от „Уименуеър дейли“, която я попита дали може да я интервюира, а после от млад мъж от списание „Ню Йорк“. Така че докато двамата с Били успеят да стигнат до тяхната маса, измина още половин час. Докато си проправяха път през тълпите, Шайфър прошепна: — Филип продължава да ходи с онази отвратителна Лола Фабрикънт!

— Теб все още ли те вълнува това? — попита Били.

— Да. А не би трябвало.

— Засега точка по този въпрос. Бръминджър е на нашата маса!

— Той непрекъснато никне там, където не го сееш! Като пробито пени е.

— По-скоро като чек за един милион долара — отбеляза саркастично Били. — А ти можеш да имаш всеки, когото си пожелаеш! И отлично го знаеш!

— Всъщност не мога. Има само един определен тип мъже, които биха издържали всичко това — рече Шайфър, обгръщайки с жест залата. — И това не винаги е типът мъже, които ни се харесват.

Когато стигнаха до масата си, тя поздрави с отработена усмивка Бръминджър, който седеше точно срещу нея.

— Липсваше ни в Сейнт Бартс! — отбеляза той, като й целуна ръка.

— Да, май трябваше да дойда — съгласи се тя.

— Бяхме голяма група на яхтата! Но съм твърдо решен да я покажа и на теб някой ден! Не се отказвам толкова лесно.

— Няма нужда, благодаря — промърмори Шайфър и се настани на мястото си.

Пред нея вече бяха поставени чинии със салата и два омара. Тя разтвори салфетката и вдигна вилицата си, примряла от глад — едва сега се сети, че цял ден не бе слагала нищо в устата си. Обаче точно в този момент към нея се приближи председателят на организацията на обущарите и настоя да я представи на някакъв мъж, чието име тя така и не разбра, после и на някаква жена, която твърдеше, че я познава от двадесет години, а после към тях се втурнаха други две жени и заявиха, че са нейни почитатели и че я молят да им даде автограф върху програмите. А след това се появи и Карен и я информира, че е време да отива зад сцената, за да се подготви за речта си. И Шайфър стана и отиде зад сцената, за да чака с други знаменитости, които бяха подредени на опашка и старателно избягваха погледите си.

— Имаш ли нужда от нещо? — засуети се около нея Карен. — Вода? Мога да донеса и виното ти от масата, ако искаш!

— Няма проблеми — отговори Шайфър.

Програмата започна и тя остана сама, изчаквайки реда си. През пролуката пред себе си зърна тълпата в полумрака на залата — нетърпеливите им и учтиво отегчени лица насочени към ярката сцена. Усети как в душата й се настанява самота.

Преди много, много години, когато с Филип ходеха по подобни събития, си прекарваха изключително приятно. Но вероятно това се дължеше на факта, че бяха млади и толкова погълнати един от друг, че всеки миг заедно за тях притежаваше трепета на филмова сцена. И сега сякаш виждаше Филип в разкошния му смокинг, с бялото копринено шалче, което винаги носеше преметнато през рамо, помнеше усещането от допира на ръката му, прегърнала я през кръста — мускулеста и твърда, как я води през тълпата и я извежда на тротоара до чакащата ги кола. По някакъв странен начин винаги повличаха след себе си антураж от пет-шест човека и после се натъпкваха в колата и с писъци и смях се изсипваха на следващия купон, и така до зазоряване, когато, с първите трели на птиците, се прибираха вкъщи. Тогава тя се отпускаше на задната седалка върху рамото на Филип и затваряше очи.

— Идва ми да ги изпозастрелям тези птици! — казваше той.

— Млъквай, Оукланд! Според мен са сладки!

Сега, като надникна отново в пролуката, тя зърна Били Личфийлд на първата маса пред подиума. Изглеждаше отегчен, като човек, прекарал твърде много време на твърде много подобни събития. Наскоро бе подхвърлил, че онова, което някога е било забавно, сега се е институционализирало. И като че ли беше прав. Точно в този момент водещият обяви името й и тя излезе на сцената, осъзнавайки, че не разполага с нито една приятелска ръка, която тази вечер да я изведе по-рано от залата.

Когато най-сетне успя да се върне на масата, главното блюдо бе вече сервирано и отнесено, обаче Карен бе уредила сервитьорите да й запазят нейното. Беше филе миньон, но се оказа студено. Шайфър изяде две хапки и се опита да поговори с Били, но точно тогава отново беше прекъсната от жената от организацията, която я накара да се запознае с още хора. Това продължи още тридесетина минути и тогава до нея се озова Бръминджър.

— Доколкото виждам, тази вечер ти дойде малко в повече — отбеляза той. — Какво ще кажеш да те отведа, а?

— С удоволствие! — възкликна тя. — Можем ли да отидем на някое забавно място?

— Шайфър, утре имаш събуждане в седем! — напомни й Карен.

Дерек Бръминджър разполагаше с лимузина с личен шофьор, в която имаше два видеоекрана и две малки хладилничета.

— Някой да иска шампанско? — обяви той и извади една половинка.

После отидоха в „Кутията“ и седнаха на горния етаж в сепаре. Шайфър позволи на Бръминджър да сложи ръка на рамото й и да вплете пръсти в нейните, а на следващия ден светските рубрики информираха, че двамата са били забелязани заедно и вероятно са много близки.

* * *

Още със завръщането си в апартамента на Филип във вторник Лола измъкна стария брой на „Вог“ от купчината със списанията (поне не се бе опитал да го скрие, което беше добър знак), отвори го на снимките на Филип и Шайфър и се загледа в тях. Докато съзерцаваше младия, красив Филип с разкошната млада Шайфър, тя изпита непреодолимото желание да отиде долу при Шайфър и да й натрие носа. Но като че ли не й стискаше — ами ако Шайфър реши да й отвърне на удара с удар?! Следващото, което й хрумна, бе просто да изхвърли това толкова важно за Филип списание — така, както той бе изхвърлил нейните. Но и от това се отказа — как иначе щеше да има възможността да разглежда снимките на Шайфър и да я намразва все повече?! Накрая реши да гледа „Лятно утро“.

Пускането на диска бе за нея истинско мъчение, нещо като самобичуване. Във филма главната героиня спасява момчето от самото него, а когато накрая то осъзнава, че я обича, съвсем случайно я блъска с колата си и я убива. Предполагаше се, че сюжетът е донякъде автобиографичен, така че, макар Филип да не участваше лично във филма, всяка реплика, която казваше актьорът, играещ неговата роля, напомняше на Лола за нещо, което самият Филип би изрекъл. И докато гледаше разгръщането на любовта между Шайфър Даймънд и героя на Филип, Лола се почувства като трето колело във връзка, в която не й беше мястото. Същевременно обаче я накара да се влюби още повече във Филип и да се зареди с още по-голяма решителност да го задържи.

На следващия ден се зае с изпълнението на своя грандиозен план. Хвана за канарчета Тайър Кор и отвратителния му съквартирант Джош да й помогнат с окончателното й пренасяне в апартамента. Задачата изискваше Тайър и Джош да й помогнат да си опакова нещата в кашони и найлонови торби и като същи шерпи да ги отнесат в № 1.

Джош не спря да мърмори и да се оплаква, че го болели пръстите, гърба (имал си проблеми с гърба още от рождение, точно като майка си), а накрая и краката, опаковани в дебели бели маратонки, нелепо наподобяващи гипсови отливки. Тайър обаче се оказа изненадващо ефективен. Но както винаги, когато демонстрираше подобен ентусиазъм, зад него се криеше и някакъв подъл мотив — нямаше търпение да зърне вътрешността на № 1 и най-вече — на апартамента на Филип Оукланд. Точно поради тази причина той изобщо не се възпротиви, когато Лола го накара да измине три пъти разстоянието между бившата й квартира и тузарската сграда, влачейки торбите, пълни с нейните дрехи и обувки по цялото Гринуич авеню. Последните два дена на Лола пък бяха посветени на разпродажба на всичко от нейния апартамент — пусна съобщение за събитието в „Крейглист“ и „Фейсбук“, а после организира изкупуването на предметите така, сякаш водеше търг за антики. Изцеди максимума цени за мебелите, които родителите й бяха закупили преди по-малко от година, в резултат на което вече разполагаше с осем хиляди долара в брой. Обаче отказа да дава пари за такси за пренасянето на личните си вещи. Последният месец, прекаран в бедност, я бе научил на нещо много важно — едно е да пилееш безразборно нечии други пари, но съвсем друго да отделяш от своите собствени.

При четвъртото връщане в № 1, във фоайето на сградата триото младежи се сблъска с Джеймс Гуч. Джеймс тъкмо буташе с крак към своя апартамент два кашона книги с твърди корици — авторските бройки от романа му, които издателят му беше изпратил. Когато зърна Лола, почервеня. Гостуванията й и есемесите й бяха секнали веднага след сблъсъка му с Филип и оттогава насам Джеймс се чувстваше обиден и наранен. Сега, когато зърна Лола във фоайето, придружавана от един млад мошеник и един млад неудачник, той се запита дали изобщо си струва да й обърне внимание.

Ала в следващата секунда тя не само го поздрави, но и го убеди да й помогне в пренасянето на вещите й. И така Джеймс се озова в асансьора, притиснат между младия мошеник, който го наблюдаваше злобно, и младия неудачник, който не спираше да се жалва от краката си. Може би се дължеше на въображението му, но докато държеше кашона със старите шампоани на Лола, Джеймс бе убеден, че между него и момичето протича някакво електричество — което автоматично извика в съзнанието му представата как техните електрони танцуват и правят секс тук, пред очите на всички.

Когато Джеймс остави кашона в антрето на апартамента на Филип, Лола го представи на младия мошеник като „един писател, който живее тук“, а идиотчето автоматично го атакува с тезата за абсурдността на всеки жив преуспяващ белетрист. С присъствието на Лола в публиката за Джеймс не беше никак трудно да отвърне на предизвикателството — веднага сложи хлапака на мястото му, цитирайки Делила и Макюън, за които мизерникът дори не беше чувал. Задълбочените познания на Джеймс вбесиха Тайър, но веднага след това той си напомни, че тази отрепка не си заслужава вниманието му — за него той не беше нищо повече от член на така омразното му племе на тузарите, което съвсем случайно беше окупирало тази ексклузивна сграда. Обаче после Лола започна да превъзнася новия роман на Джеймс и отзивите за него в „Таймс“ и Тайър веднага зацепи кой точно бе този Джеймс. Осъзнаването бе като откровение — от този момент нататък Джеймс щеше да се превърне в една от любимите мишени за неговия справедлив гняв!

По-късно същата вечер, когато Тайър бе пресушил две бутилки от най-доброто червено вино на Филип Оукланд и бе пропълзял обратно до мизерията, която наричаше свой апартамент, той издири информация за Джеймс Гуч в „Гугъл“, разбра, че старчокът е женен за Минди Гуч, прегледа рейтинга му в „Амазон“, установи, че все още непубликуваният му роман вече заема осемдесет и второ място, и се зае със описването на един от най-злобните и унищожителни текстове в своя блог, където обрисува преуспяващия писател като „вероятен педофил и разрушител на словото“.

Междувременно, все още будна и отегчена до смърт, Лола изпрати есемес на Джеймс, в което го предупреждаваше да не споменава пред Филип, че е бил в апартамента му, защото Филип я ревнувал от него. Съобщението накара телефона на Джеймс да иззвъни посред нощ и нехарактерният звук събуди Минди. За момент тя се запита дали пък Джеймс не си е хванал любовница, но после отхвърли подобна вероятност като абсурдна.

През повечето работни дни Пол Райе бе първият от жителите на № 1, излюпил се от леглото. Ставаше още в четири сутринта, за да прегледа европейските пазари и да се погрижи за рибките си. Аквариумът му бе вече завършен и инсталиран. Обхващаше почти цялата дължина на балната зала на госпожа Хаутън, а интериорът бе самата мечта на колекционера на рибки — представляваше точно копие на потопената наполовина във вода Атлантида плюс древни римски пътища, излизащи от пясъчни пещери. Придобиването на рибките се бе оказало кървав бизнес — изискваше оглеждането на току-що излюпени екземпляри и участието в безмилостни войни по наддаване, при които най-добрите рибки достигаха до стотина хиляди долара парчето, та и повече. Ала всеки преуспяващ бизнесмен имаше нужда от хоби, особено когато по-голямата част от работния му ден бе посветена на правенето на пари или на изгубването им.

Но в едно необичайно топло утро на един вторник в края на февруари Джеймс Гуч също бе станал рано. В четири и половина сутринта Джеймс се измъкна от леглото със свито сърце. След като цяла нощ не бе успял да заспи от напрежение, най-сетне изтощението му бе взело връх и той се бе унесъл — но само за да бъде събуден час по-късно — изтощен и ненавиждащ се заради изтощението си в този най-важен ден от неговия живот.

Дата на публикуването на неговия роман най-сетне бе обявена. Затова днес той трябваше да се появи в телевизионното шоу „Тудей“, после да даде няколко радиоинтервюта, а накрая му предстоеше вечер за даване на автографи в книжарницата на „Барне енд Ноубъл“ на Юнион Скуеър. Междувременно двеста хиляди бройки от книгата му щяха да бъдат пуснати в книжарниците из цялата страна и още двеста хиляди бройки щяха да бъдат изложени в магазините на „Епъл“, а в неделя книгата му щеше да се озове на корицата на „Ню йорк таймс букривю“. Публикуването вървеше точно според плана, а тъй като нищо в неговия живот до този момент не бе вървяло по предварително начертания план, Джеймс бе хванат за гушата от някакво ирационално чувство на обреченост.

Взе си душ, приготви си кафе, а после, макар че си бе обещал да не го прави, провери рейтинга си в „Амазон“. Мястото, до което се бе изкачил, го шокира — двадесет и второ! И това при положение, че до официалното излизане на романа му оставаха още цели пет часа! Но как, за бога, светът бе разбрал за неговата книга?! Колкото и да се опитваше да си отговори на този въпрос, Джеймс не успя. И накрая реши, че това е поредното мистериозно чудо, поредното доказателство, че онова, което ни се случва в този живот, изобщо не подлежи на контрол.

А после, просто ей така, набра името си в „Гугъл“. Най-долу на първата страница прочете следното заглавие: „ЕДИН ТЪП ТУЗАР СЕ НАДЯВА ДА ДОКАЖЕ, ЧЕ ЛИТЕРАТУРАТА Е ВСЕ ОЩЕ ЖИВА.“ Когато щракна с мишката върху него, бе отведен до сайта „Снаркър“. Изпълнен с любопитство, започна да чете текста на Тайър Кор за неговата персона. Колкото повече четеше, толкова повече зяпваше и накрая усети, че кръвта му се качва в главата. Тайър бе писал за книгата на Джеймс, за брака му с Минди (наричайки я „вторачена в себе си даскалица“), а накрая завършваше със злостно физическо описание на Джеймс, оприличавайки го на изчезнал вид птица.

Джеймс се изпълни с неподозирана и за себе си ярост. Така ли го възприемаха хората наистина? „Джеймс Гуч е вероятен педофил и разрушител на словото“ — прочете той за втори път. Такива обвинения не бяха ли незаконни? Нямаше ли право да съди автора им?

— Минди! — изкрещя той.

Никакъв отговор. Джеймс влетя в спалнята. Минди лежеше покрила глава с възглавницата си, преструвайки се на заспала.

— Колко е часът? — промърмори изтощено тя.

— Пет.

— Дай ми още един час.

— Трябваш ми! — извика той. — Веднага!

Минди се измъкна от леглото, затътри крака след съпруга си и се вторачи сънено в блога на монитора му. Накрая промърмори:

— Типично!

— Трябва да направим нещо по този въпрос! — изрече нетърпеливо Джеймс.

— Какво? Това е животът в наши дни. Не можеш да сториш нищо по този въпрос! Просто трябва да го приемеш като факт. — Отново се зачете в текста и накрая отбеляза: — Между другото как са успели да разберат всички тези неща за теб? Откъде знаят, че живеем на № 1?

— Нямам представа — отговори притеснено Джеймс, едва сега осъзнавайки, че информацията много лесно би могла да бъде проследена до него. Ако не беше попаднал на Лола в дена, когато тя се преместваше, никога нямаше да срещне този Тайър Кор.

— Е, забрави! — махна с ръка Минди. — И без това не повече от десет хиляди души ще го прочетат!

— Само десет хиляди?! — простена безсилно Джеймс. А после телефонът му иззвъня.

— Между другото каква е тази работа? — изгледа го ядосано съпругата му. Вторачи се в него с бледото си, тънко, изпито лице, последица от упорито избягване на слънцето години наред. — Защо получаваш есемеси посред нощ?

— Какви ги говориш, за бога! — възмути се той. — Това вероятно е служебната кола за телевизията! — Когато Минди излезе от кабинета му, Джеймс грабна телефона си и прочете съобщението. Както и се надяваше, то беше от Лола. „Късмет! Ще те гледам!“, следвано от емотикон с усмихнато личице.

Джеймс излезе от дома си в шест и петнадесет. А Минди, неспособна да се въздържи, прочете още веднъж блога за себе си и Джеймс. И настроението й стана още по-мрачно. В наши дни всеки, който извърши престъплението да се опита да направи нещо с живота си, се превръщаше в жертва на интернет хулиганите! И най-лошото бе, че за тях нямаше нито възмездие, нито контрол, нито наказание — нищо! Именно в това състояние на духа тя седна пред своя компютър и започна да пише новия текст в своя блог, изброявайки всички неща в живота си, върху които нямаше контрол и които са й донесли дълбоко разочарование: неспособността й да забременее, невъзможността й да живее в истински апартамент, невъзможността й да води живот, който да не изглежда така, сякаш непрекъснато се стреми да достигне някаква финиш линия, която непрекъснато се отдалечава. А сега идваше и предстоящият успех на Джеймс — който вместо да облекчи отношенията й с всички тези неща в нейния живот, само избистряше фокуса им.

Затова когато чу камбанката на асансьора точно в седем часа, обявяваща появата на Пол Райе във фоайето, тя целенасочено отвори вратата и пусна Скипи. Както винаги, кученцето започна да ръмжи срещу Пол. Все така в отвратително настроение, Минди не успя да хване Скипи навреме и той се спусна срещу богаташа и заби зъби в панталона му с такава възхитителна злоба, че на Минди й се прииска да можеше и самата тя да стори същото. В последвалата суматоха Скипи успя да пробие малка дупчица в скъпия панталон на Пол, преди той да успее да го изрита от себе си. Зървайки пораженията върху безценния си костюм, Пол пъхна език в бузата си, вирна нос и с ледена физиономия изрече бавно:

— Ще те съдя за това!

— О, давай! Съди ме! И без това по-лошо не може да стане!

— Може, и още как! Само почакай!

Пол излезе, а горе, на тринадесетия етаж, Лола Фабрикънт стана от леглото и включи телевизора. Най-сетне на екрана се появи и самият Джеймс. Вероятно беше от грима, но там той не изглеждаше чак толкова зле. Вярно, държеше се малко по-сковано, отколкото трябва, но пък Джеймс си беше такъв по принцип. Би било интересно да се опита да го поотпусне мъничко. Нали вече го даваха по телевизията! Всеки можеше да бъде по „Ю Тюб“. Но телевизията, при това една от националните, бе вече съвсем друга класа! Затова сега тя пак му изпрати съобщение: „Гледах те! Беше страхотен! Х — Лола.“ А накрая включи и своята лична обобщаваща фраза, която използваше във всички имейли и блогове: „Тялото умира, но духът живее вечно.“

А в офисите на издателството отговорничката за връзките с обществеността — мършава млада жена с дълга руса коса и шаблонна хубост, се усмихна на Джеймс и каза:

— Беше добре.

— Така ли? — изгледа я неуверено той. — Аз не съм чак толкова сигурен. Никога досега не бях излизал по телевизията.

— Може, но мина добре. Наистина — допълни не особено убедено жената. — А сега трябва да побързаме, за да стигнем навреме до радио Си Би Ес.

Джеймс отново влезе в лимузината. За момент се запита дали вече ще бъде прочут — сега, след като го показаха по телевизията. Дали хората ще го разпознават и спират? Не се чувстваше с нищо по-различен от преди, а и шофьорът му обърна точно толкова внимание, колкото и преди това. Извади си телефона и установи, че има ново непрочетено съобщение. Беше от Лола. Е, поне някой го ценеше. Джеймс свали прозореца и подложи лицето си на освежаващата ласка на вятъра.

* * *

Денят, в който бащата на Сам трябваше да раздава автографи заради книгата си, беше необичайно топъл — което повдигна неизбежната дискусия сред съучениците му за последиците от глобалното затопляне. Всички бяха единодушни, че е ужасно да се родиш в свят, където възрастните вече са разрушили земята за своите деца, така че същите тези деца вече са принудени да живеят под надвисналата заплаха от предстоящ Армагедон, при който всички живи същества може би ще бъдат изтрити от лицето на планетата. Сам знаеше, че майка му се чувства много виновна, затова непрекъснато му повтаряше да рециклира и да изгася излишното осветление — но също така знаеше и че не всеки възрастен разсъждава по този начин. Когато веднъж повдигна тази тема пред Енид, тя само се изсмя и заяви, че открай време си е така — през тридесетте децата били принудени да живеят с купони за храна и заплахата от гладна смърт (и наистина, по време на Голямата депресия голяма част от хората са умрели от глад); през четиридесетте и петдесетте трябвало да се примирят с въздушните нападения над държавите си; а през шестдесетте и седемдесетте — със заплахата от атомната бомба. При все това, както бе изтъкнала тя, човечеството продължавало не само да оцелява, но и да процъфтява, което се доказвало от факта, че днес имало милиарди хора повече, отколкото някога. За Сам това не прозвуча никак успокояващо. Защото според него именно тези милиарди съставлявали главния проблем.

Докато крачеше из Уест Вилидж с приятелите си, Сам разказваше за това как Земята вече била с два градуса по-студена, отколкото се очаквало, вследствие изобилието от самолети, които причинявали събирането на димни облаци над повърхността й, в резултат на което намалявали притока на слънчева светлина с пет процента. Добави как учените били вече доказали, че през двата дена след 11 септември, когато нямало никакви полети и следователно димният облак над планетата бил по-тънък, на земята били регистрирани температури с два градуса по-високи от преди. Накрая обобщи, че изгорелите газове от самолетите водели до намаляване проводимостта на въздуха, а оттам — и до по-голяма отразителна способност на земната повърхност.

Докато вървяха по Шесто авеню, момчетата минаха покрай баскетболно игрище, където се провеждаше поредната спортна среща. Сам автоматично забрави за климатичните промени и се измъкна от съучениците си, за да се включи в играта. Още от двегодишен играеше на това игрище, насред градските боклуци и напукания асфалт. Баща му го водеше тук всяка приятна пролетна или лятна сутрин, за да го учи как да дриблира и хвърля. „Само не казвай на мама, Сами! — предупреждаваше той. — Ще реши, че се правим на тъпанари!“

А днес играта бе особено ожесточена — вероятно благодарение на топлото време, когато всички бяха наизлезли от домовете си, за да изразходят насъбралата се през студените дни енергия. Сам бързо осъзна, че не е във форма за подобен вид игра и когато му писна да го ръгат и удрят, той напусна игрището. На връщане към къщи си купи една багета с топено сирене, а после се поразходи из своя уебсайт, за да го ъпгрейдва до „Въртуал флеш“. След това звънецът на вратата иззвъня и портиерът го осведоми, че имат посетител.

Мъжът, който стоеше във фоайето, имаше крайно неприятен вид — хитър и мръснишки. Така го прецени Сам. Той огледа момчето, попита го дали родителите му са у дома, а когато Сам поклати отрицателно глава, отсече:

— И ти ставаш! Нали знаеш как да се подпишеш?

— Разбира се — кимна Сам и си каза, че може би ще бъде най-добре да затвори вратата под носа на този наглец или да помоли портиера да го изхвърли.

Но после всичко се разви прекалено бързо, за да успее да реагира. Мъжът му подаде един плик, поднесе му един лист върху клипборд и заяви:

— Подпиши тук!

Неспособен да се съпротивлява на авторитета на възрастните, Сам се подписа. И само след миг мъжът беше изчезнал през въртящите се врати на входа, а Сам остана на прага на своя дом с огромен плик в ръка.

Забеляза, че обратният адрес е на някакъв адвокат на Парк авеню. Макар да знаеше, че не трябва да го прави, Сам отвори плика. Реши, че ако се наложи, после ще каже, че го е отворил по грешка. Вътре откри писмо от две страници. Адвокатът пишеше от името на своя клиент — Пол Райе, че бил злостно и систематично тормозен от майка му без никаква причина и че ако на тези нейни действия не се сложи автоматично край и не се изплати обезщетение, Пол Райе и неговите адвокати ще наложат възбранителна заповед на майка му, защото били решени да отнесат случая до най-високата инстанция, която им позволява законът.

Затворен в стаята си, Сам прочете и препрочете писмото отново и отново, усещайки как го изпълва непознат до този момент юношески гняв. Вярно е, че майка му понякога можеше да бъде изключително вбесяваща, но подобно на повечето момчета, и той чувстваше необходимост да я защитава. Тя беше умна, образована и можеща, а в неговите очи дори и красива. Той я издигаше на пиедестал, определяйки я като мярка за всички жени, макар че досега все още не бе срещнал момиче, достойно да се сравни с нея. А ето че сега майка му се бе превърнала в обект на отмъстителността на Пол Райе. Отново. Гневът, който бликаше от всяка пора на младото му тяло, бе толкова голям, че той се озърна в търсене на нещо, подходящо да бъде счупено. И тъй като не откри нищо такова, реши, че най-доброто лекарство в случая е изразходването на физическа енергия. Обу си маратонките и излезе. Побягна по тротоара на Девета улица, покрай магазините за порно материали и кучешка храна, покрай модерните градски бистра. Имаше намерение да мине и по крайбрежието на река Хъдсън, но входът беше блокиран от няколко бариери в червено и бяло и сервизен камион на „Кон Едисън“.

— Газова авария! — подвикна му трътлест мъж. — Заобиколи!

Зървайки сервизния камион, на Сам му хрумна една идея и той зави директно към № 1. Беше прозрял как може да върне тъпкано на Пол Райе заради заплашителното му писмо. Вярно, че идеята му щеше да причини неудобства и на другите съседи в кооперацията им, но той бе сигурен, че това ще е само временно. Най-важното бе, че най-много от всички щеше да пострада Пол Райе с неговата тайна сателитна система и сложна компютърна апаратура. Нищо чудно дори да изгуби някои данни. Само при мисълта колко ще се вбеси богаташът, Сам се ухили. Хей, та това като нищо би могло да го накара дори да напусне сградата им!

Точно в шест и половина вечерта, заедно с родителите си, Сам се запъти към книжарницата на „Барнс енд Ноубъл“ на „Юниън Скуеър“. Тя беше на десет пресечки от техния дом и от издателството предложиха да изпратят кола (по мнението на Минди — само за да бъдат сигурни, че Джеймс ще е там), обаче майка му я отказа. Ще вървят, отсече тя. И напомняйки на семейството си своя обет да направи всичко за спасението на планетата, тя изтъкна, че нямало никакъв смисъл да хабят бензин и да пълнят въздуха с въглероден оксид, когато Господ им е дал толкова удобни средства за придвижване — тоест, крака. Сам предпочете да игнорира размяната на любезности между родителите си и тръгна на няколко крачки пред тях, за да размишлява на спокойствие за деня си. Все още не бе показал на майка си писмото от адвоката на Пол Райе. За нищо на света нямаше да позволи на егоистичния богаташ да провали големия ден на родителите му! Сещайки се за това, момчето си каза, че нищо чудно Райе да го е направил и нарочно.

Когато стигнаха до книжарницата, членовете на семейство Гуч се спряха, за да се насладят на малкия плакат, съобщаващ за промоцията на книгата на Джеймс и личното му присъствие. Снимката от плаката бе точно от деня, когато Шайфър Даймънд го бе поканила в колата си. На нея Джеймс изглеждаше подходящо замислен и вглъбен в себе си интелектуалец, сякаш само той в целия свят знае някаква велика тайна. Когато влязоха в магазина, бяха посрещнати от възторжената отговорничка за връзки с обществеността от сутринта, както и от двама служители на книжарницата, които ги ескортираха до петия етаж. Настаниха писателя в миниатюрен офис в дъното на етажа, където, след кратко изчакване, му докараха купчина книги с твърди корици за автограф. Джеймс стисна здраво тънкия си писец и се вторачи в заглавната страница на книгата. Там, с огромни букви прочете името си: „Джеймс Гуч.“ „Това е исторически момент в моя живот! — каза си той. — И затова трябва да запомня всяка емоция от него!“

Но не след дълго се разочарова — усети известна превъзбуда, известна доза лоши предчувствия и много от нищо. А после Минди излая в ухото му:

— Какво става с теб, Джеймс?!

Стреснат, Джеймс бързо започна да се подписва на книгите.

В седем без пет в малкия офис нахлу Редмън Ричардли, за да го поздрави и да го отведе на сцената. Джеймс бе изумен от броя на хората, дошли на представянето. Всички сгъваеми столове бяха заети, а около тях се тълпяха и много правостоящи. Дори и такъв ветеран като Редмън беше шокиран.

— Тук има най-малко петстотин човека, Джеймс! — извика той победоносно и го тупна по гърба. — Браво на теб!

Крайно притеснен, Джеймс се запъти към подиума. Усещаше тълпата като гигантско животно — дебнещо, нетърпеливо, любопитно. И за хиляден път през последните няколко седмици си зададе въпроса как се случи всичко това. Как всички тези хора са научили за него? И какво ли очакват сега?

Отвори книгата си на страницата, която беше избрал, и установи, че ръката му трепери. Свеждайки очи към думите, с които се бе борил години наред, той се насили да се концентрира. Като отвори уста и се помоли да издържи това изпитание, Джеймс Гуч започна да чете на глас.

* * *

По-късно същата вечер Ана-Лиза Райе посрещна съпруга си на вратата, облечена провокативно в къса гръцка туника и с толкова умело нанесен грим и изпипана прическа, че изглеждаше така, сякаш не бе правила нищо по себе си. Имаше леко разрошен и изключително сексапилен вид, ала Пол Райе изобщо не я забеляза.

— Извинявай — бе единственото, което смотолеви, след което веднага се втурна по стъпалата към кабинета си, където се помота малко пред компютъра, а после погледа рибките си.

Ана-Лиза въздъхна и отиде при Мария, която в момента преподреждаше подправките, и си наля чаша водка. Така, с чашата в ръка, тя надникна в кабинета на съпруга си и подвикна:

— Пол? Ще се приготвяш ли? Кони каза, че вечерята започва в осем! А вече е осем!

— Това си е моята вечеря! — извика Пол. — Ще отидем, когато отидем!

След което слезе на долния етаж, за да си смени костюма. А Ана-Лиза влезе в красивия си малък кабинет. Приближи се до прозореца и се загледа в паметника в парка „Уошингтън Скуеър“. Паркът бе обграден с дълга верига и щеше да си остане така най-малко до следващата година. Жителите на Уест Вилидж вече години наред лобираха за преместването на фонтана, така че да се изравни перфектно с паметника, и най-сетне бяха спечелили битката си. Докато отпиваше от питието си, Ана-Лиза си каза, че напълно разбира желанието им за съобразяване с детайла, както и удоволствието от постигането му. Но в този момент се сети отново за часа и се в турна към спалнята, за да накара Пол да побърза.

— Докога ще ми стоиш на главата? — сряза я той и тя побърза да излезе.

Като проумя, че и тази вечер общуването между тях ще бъде доста трудно, реши да слезе и да го изчака в колата.

А на „Скуеър Джеймс“ продължаваше да дава автографи на книгите си. В осем часа все още имаше опашка от стотина човека, нетърпеливо стиснали екземплярите си, и тъй като писателят се чувстваше длъжен да размени по някоя дума с всеки от тях, представянето се очертаваше да продължи още поне три часа. Затова Минди изпрати сина си вкъщи, за да си напише домашните. Докато вървеше по Пето авеню, Сам зърна Ана-Лиза на задната седалка на едно зелено бентли, спряно до тротоара. Когато мина покрай нея на път за № 1, той се почувства странно разочарован и обиден от нея. След като й бе помагал толкова често с компютъра, той бе развил към нея известно увлечение. Досега си я представяше като принцеса, като девица, която трябва да бъде спасена. Ала зървайки я на задната седалка на такава скъпа кола, с шофьор, който на всичко отгоре носеше шапка, той усети, че фантазиите му рухват. Тя не беше никаква девица в беда, а просто поредната богата с твърде много привилегии, омъжена за богат идиот. С тези вдъхновяващи мисли Сам влезе във фоайето.

Вкъщи веднага отвори хладилника. Както почти винаги напоследък, и сега изпитваше вълчи глад. Родителите му така и не можеха да разберат как такова малко момче като него има нужда от толкова много храна, затова единственото, което откри в хладилника, бяха две кутии нарязани плодове, някаква изостанала индийска храна и четвъртинка соево мляко. Сам започна да се налива с млякото директно от кутийката, но не забрави да остави една капка за сутрешното кафе на майка си. А после стигна до заключението, че има нужда от месо. Затова реши да отиде до ресторанта на Девета улица, да седне на бара и да изяде една пържола.

Когато отново излезе във фоайето, се оказа точно зад гърба на Пол Райе, който тъкмо отиваше към бентлито. Сърцето на Сам се разтуптя, с което му напомни за измисления от него коварен план за отмъщение. До този момент все още не беше решил кога точно ще приведе плана си в действие, но като видя как Райе се намества на задната седалка на скъпата кола, реши, че трябва да го направи още тази вечер, докато семейство Райе ги нямаше. Минавайки покрай бентлито, той помаха на Ана-Лиза, която се усмихна и му помаха в отговор.

— Сам Гуч е много сладко момче — сподели със съпруга си тя.

— Майка му обаче е кучка — просъска Пол.

— Ще ми се вече да сложиш край на тази вечна война с Минди Гуч!

— Ще сложа, и то съвсем скоро!

— Браво на теб!

— Минди Гуч и нейното тъпо куче вече няма да ме тормозят, обещавам ти!

— Нейното куче ли?! — изгледа го изумена Ана-Лиза.

— Днес накарах адвоката си да й изпрати предупредително писмо! Искам тази жена, заедно с тъпото си семейство и още по-тъпото си куче да се ометат завинаги от моята сграда!

— Твоята сграда ли, Пол?! — още по-изумено възкликна съпругата му. Това бе прекалено възмутително дори и за Пол.

— Точно така! — натърти злостно той, вторачен в главата на шофьора. — Днес парафирахме сделката с Китай. И само след няколко седмици ще бъда в състояние да купя всеки отделен апартамент от № 1!

Ана-Лиза ахна и възкликна:

— И защо си мълча досега?

— Е, нали сега ти казвам!

— Кога точно стана?

Пол погледна часовника си и отговори:

— Преди около четиридесет минути.

Ана-Лиза се облегна назад в седалката си и промърмори:

— Не знам какво да кажа, Пол! И как точно стана? Какво представлява тази сделка?

— Идеята беше моя, но я осъществихме двамата със Санди. Продадохме един от моите алгоритми на китайското правителство в замяна на процент от техния стоков пазар!

— Имаш ли право да го направиш?

— Разбира се, че имам! — вирна брадичка Пол. — И току-що го направих! — И без никаква пауза той се приведе към шофьора и обяви: — Промяна на плановете! Отиваме на хелипорта Уест Сайд!

— После се облегна до жена си, потупа я по крака и каза: — Реших, че няма да е зле да отскочим до „Ложата“, за да го отпразнуваме. Знам откога ти се иска да отидем там!

— О, Пол! — усмихна се тя.

„Ложата“ беше ексклузивен курорт в планините Адирондак, за чиито красоти се носеха легенди. Ана-Лиза бе разбрала за него още преди години и бе споменала на Пол, че й се иска да отидат там за годишнината от сватбата им. Но при три хиляди долара на вечер курортът се бе оказал твърде скъп за тогавашните им доходи. Но ето че Пол не беше забравил. Тя отново се усмихна и поклати глава, осъзнавайки, че леката неприязън към Пол, която чувстваше през последните два месеца, е плод единствено на нейното въображение. Пол си оставаше Пол — по неговия си уникален, неподатлив на разгадаване начин. И Кони Брюър се бе оказала права — Ана-Лиза наистина обичаше съпруга си.

Сега той бръкна в джоба на панталона си и извади оттам малка черна кадифена кутийка. Вътре имаше огромен пръстен с жълт диамант, обграден от розови камъчета. Беше красив и безвкусно крещящ — точно от нещата, които биха допаднали на Кони Брюър. Ана-Лиза постави безмълвно пръстена на средния пръст на дясната си ръка и Пол попита:

— Харесва ли ти? Санди ми каза, че Кони имала същия. Затова реших, че и ти сигурно искаш такъв!

— О, Пол! — погали тя главата му. — Много ми харесва! Изумителен е!

В апартамента на семейство Гуч Сам прерови чекмеджето с бельо на майка си, откри чифт стари кожени ръкавици и ги пъхна в колана на дънките си. От кутията с инструменти в претъпкания килер извади малка отверка, клещи, електричарски нож, щипки за кабели и малка ролка тиксо за електротехнически цели. Напъха всичко това в задните джобове на дънките си и извади ризата си отвън, за да прикрие издутините. След това хвана асансьора до етажа на Филип и Енид, откъдето продължи по стълбата до първия етаж на най-горния апартамент.

Стълбата отвеждаше до малко фоайе пред входа на сервизното помещение, където Сам знаеше, че ще открие малка метална плоча. Сега той извади ръкавиците на майка си, сложи ги, измъкна отверката и разви плочата от стената. Вътре беше пълно с различни кабели. За всеки етаж си имаше отделна кутия, а самите кутии също бяха свързани с кабели. В повечето кутии имаше само по един-два кабела, но за апартамента на семейство Райе, заради мощното оборудване, Сам изброи цели шест. Измъкна кабелите от дупката в задната част на таблото и с помощта на електричарския си нож сряза дебелите им обвивки. После сряза и жиците, размести ги и с помощта на клещите ги свърза така, както му дойде. Накрая стегна новата конфигурация на жиците в тиксо и ги върна на мястото им в стената. Не беше много сигурен какво точно ще се случи, но нямаше никакви съмнения в грандиозния му мащаб.