Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (11)

10

— Филип, виж! — извика на следващия следобед Енид Мърл. — Премиерата на сериала с Шайфър Даймънд е с рейтинг от два пункта и е била гледана от четири милиона зрители!

— И това добре ли е?

— Та това е най-великата премиера на кабеларка в цялата история на телевизията!

— О, нини! — усмихна се Филип. — Защо обръщаш внимание на такива неща?

— А ти защо не обръщаш? — изгледа го обвинително тя. — А и сериалът е голям хит!

— Да, вече прочетох отзивите — кимна Филип. Заглавията варираха от „Шайфър Даймънд отново блести“ и „Даймънд е диамант завинаги“.

— Шайфър е звезда — изтъкна Енид. — Винаги е била и винаги ще бъде. — Остави списанието на масичката си и изрече замечтано: — Ще ми се да…

— Не, нини! — прекъснал навреме Филип, защото знаеше какво предстои. — Това няма да стане!

— Ама Шайфър е толкова…

— Прекрасна? — довърши Филип не без нотка сарказъм в гласа си. Енид го изгледа обидено. — Нини, знам, че я обожаваш! Но животът с актриса е невъзможен! И ти го знаеш не по-зле от мен!

— Ама ти вече си зрял мъж, Филип! — не се предаваше леля му. — И никак няма да ми бъде приятно да те видя…

— Женен за Лола ли? — отново довърши изречението й той. Защо пък не?! Лола беше луда по него. — Ще ми се да си направиш труда да я опознаеш малко по-добре! За мен това би означавало много!

— Е, ще видим — отговори уклончиво Енид.

Филип се върна в апартамента си и завари Лола изтегната на дивана. Гледаше телевизия.

— Къде беше? — попита го тя.

— Побъбрих с леля ми.

— Но нали я видя вчера?

— И какво? — сопна й се Филип. — Ти пък всеки ден говориш с майка си!

— Да, обаче тя ми е майка!

Филип влезе в кабинета си и затвори вратата. След две минути скочи от бюрото, отвори вратата и надникна.

— Лола! Можеш ли да намалиш този проклет телевизор?

— Защо?

— Опитвам се да работя — отговори той.

— Е, и? — прозина се момичето.

— Трябва да предам редакцията си до четири дена! Ако не успея да я довърша, снимките няма да могат да започнат навреме!

— Че какво толкова?! Ще почакат! — махна с ръка тя. — Та ти си Филип Оукланд! Ще те почакат, за бога!

— Не, няма! — извика той. — Тук става въпрос за договори, Лола! Става въпрос за отговорности и за това да държиш на думата си! Става въпрос за това, че хората разчитат на теб!

— Че тогава пиши! Какво ти пречи?

— Ти!

— И с какво толкова ти преча? Седя си тук кротко и гледам телевизия! — възмути се Лола.

— Именно! А аз не мога да се концентрирам, когато телевизорът работи!

— И откъде накъде аз да спирам да правя онова, което искам да правя само за да можеш ти да започнеш да правиш онова, което искаш да правиш?!

— Защото аз трябва да го правя! — опита се да изтъкне очевидното той.

— Но ако не искаш да го правиш, ако това не те прави щастлив, то тогава не го прави! — продължаваше по странната си логическа нишка Лола.

— Виж какво, просто изключи телевизора, става ли? Или поне го намали мъничко!

— Ти да не би да ме критикуваш? — изгледа го подозрително тя.

Филип се предаде. Затвори вратата. После пак я отвори и извика:

— Ти също трябва да свършиш някоя работа! Например да отидеш в библиотеката!

— Няма да стане! Току-що си направих маникюра и педикюра! — Протегна крак и размърда пръсти за доказателство. — Нали са прекрасни? — измърка отработено.

Филип се върна примирено на бюрото си. Телевизорът продължи да си гърми. Той зарови пръсти в косата си. Как, по дяволите, бе позволил това да се случи? Та тя бе превзела апартамента му, живота му, концентрацията му. Банята му беше препълнена с гримове. И тя никога не слагаше капачката на пастата за зъби. Нито пък купуваше тоалетна хартия. Когато хартията свършеше, тя използваше хартиени кърпички. И после го поглеждаше обвинително, сякаш се бе провалил в задачата да улеснява живота й. Всеки ден от живота й представляваше една безкрайна оргия от глезотии. Редовните часове при фризьора се редуваха с часове за масаж и с курсове по някакво световно неизвестно азиатско бойно изкуство. По нейните собствени думи всичко това било подготовка за някакво велико, все още неизвестно и неназовано събитие в бъдещето, което било неизбежно и което тотално щяло да промени живота й — събитие, за което трябвало да бъде винаги готова. Винаги готова да попадне в нечий обектив. И колкото и да се стараеше, той не можеше да я накара да се прибере вкъщи.

— Можеш да се прибереш в апартамента си — подхвърляше от време на време.

— Да, обаче твоят е много по-хубав от моя!

— Но пък твоят апартамент е много по-хубав от всичко, за което двадесетгодишните могат да си мечтаят! — изтъкваше очевидното той. — Вместо това повечето ти връстници живеят в покрайнините на Бруклин. Или дори в Ню Джърси. И всеки ден прекосяват реката с ферибота.

— И аз какво съм виновна, а? Да не би да искаш да ме накараш да се чувствам виновна за това как живеят другите?! Няма да стане! Аз нямам нищо общо с техния мизерен живот! И не знам защо изобщо говориш такива глупости!

Филип се бе опитвал да й обясни, че човек би трябвало да се чувства виновен за трудностите и проблемите, с които живеят другите, защото така разсъждават почтените хора, хората със съвест. Но всеки път, когато заговореше по този въпрос, тя заявяваше, че чувството за вина било наследство на неговото поколение, не на нейното. Изтъкваше, че била дете на избора — родителите й са избрали да я създадат. За разлика от предишните поколения, когато жените не са имали никакъв друг избор, освен да раждат деца, а после си го изкарвали на децата, задето са дошли на този свят. И стоварвали цялата вина върху тях!

Което го бе навело на заключението, че да спориш с Лола, е все едно да спориш с извънземен.

Сега той стана, пак отвори вратата и пак извика:

— Лола!

— Ама какво ти става днес? — извика и тя. — Не съм ти направила нищо! Просто си в лошо настроение, защото писането ти не върви! Но не смей да стоварваш вината върху мен! Няма да ти позволя!

Изправи се.

— Къде отиваш? — попита я той.

— Навън.

— Хубаво — извика и затръшна вратата. Но сега той се чувстваше виновен. Да, тя беше права — наистина не му беше направила нищо. Той наистина беше просто в лошо настроение. За какво — нямаше представа.

Пак отвори вратата. Тя тъкмо нахлузваше пантофките си.

— Не е необходимо да ходиш никъде — смотолеви Филип.

— Да, но отивам.

— Кога смяташ да се върнеш?

— Нямам представа.

И излезе.

Докато асансьорът я носеше надолу, Лола отвори фейсбука си. Да, там наистина имаше съобщение от Тайър Кор. Редовно й оставяше съобщения, макар че тя рядко му отговаряше. От страницата й във фейсбук той бе разбрал, че е от Атланта, а от снимките, които беше качила там, очевидно я бе взел за купонджийка. „Здрасти, южнячке! — бе написал той. — Хайде да си чукнем среща!“ „Защо?“ — бе отговорила тя. „Защото си луда по мен — бе обяснил той. — Всички момичета са луди по мен!“

„НМТ“ — бе отговорила тя, което на техния жаргон означаваше „Не мисля така“.

Но сега може би беше подходящ момент да приеме предложението на Тайър Кор. Най-добрият начин да си върнеш на един мъж е като го накараш да ревнува — макар че надали точно Тайър Кор е мъжът, който би лишил Филип Оукланд от съня му. От друга страна, Тайър беше млад, готин и преди всичко — по-добре от нищо.

„Какво правиш?“ — изпрати му съобщение тя.

Отговорът дойде моментално: „Измъчвам богатите.“

„Да се видим?“ — написа тя. И той й изпрати адреса си.

Апартаментът му се намираше на Авеню С и Тринадесета улица, в ниска тухлена сграда с мръсен китайски ресторант на приземния етаж. Подът в коридора беше покрит с огромни парчета кафяв линолеум. В дъното му се отвори врата, на прага се появи мъж с набола брада и халат на петна, погледна я и веднага затвори.

После се отвори друга врата и от нея надникна някакъв пъпчив хлапак.

— При Тайър ли идваш? — попита.

— Да — кимна Лола. Посочи към другата врата и попита: — А това какво беше?

— О, хич да не ти пука! Този е наркоман. Сигурно дебне за дилъра си в очакване на новата доза — махна небрежно с ръка хлапакът, очевидно горд от притежаването на подобна информация. — Между другото, аз съм Джош, съквартирантът на Тайър.

Апартаментът на Тайър се оказа точно толкова лош, колкото бе очаквала, ако не и по-лош. Дъската, поставена върху две пластмасови щайги, очевидно играеше ролята на масичка. В единия ъгъл имаше походно легло, покрито с патладжанени чаршафи, които едва се виждаха от купищата дрехи, нахвърляни отгоре. Кутии от пица и от китайска храна, пакетчета от чипс, мръсни чаши и бутилка водка скриваха барплота, който отделяше миниатюрната дневна от кухнята. Вонеше на мръсни чорапи, газообразни производства от нощта и марихуана.

— Ти ли си новата приятелка на Тайър? — попита Джош.

— Глупости!

— Щото той в момента врътка три-четири момичета наведнъж. Вече им изгубих дирите. — С тези думи той почука на паянтовата дървена врата в средата на импровизираната шперплатова стена и извика: — Тай?

— Кво бе? — достигна до тях раздразнен глас.

— Тайър е сериозен писател — поясни Джош. — Сигурно работи.

— Тогава ще вляза при него — заяви Лола.

Внезапно паянтовата врата се отвори и оттам излезе Тайър Кор. Беше по-висок, отколкото Лола го помнеше — най-малко метър и осемдесет и пет. Беше обут с шарени панталони, домашни чехли и мръснорозова риза на „Лакост“. Истински образец на изискания вкус.

— Здрасти! — каза Тайър.

— Здрасти! — каза Лола.

— Тъкмо казвах на Лола, че си писател! — Обърна се към нея и допълни: — Ама истински писател!

— Което означава?

— Че ми плащат да пиша глупости — поясни Тайър и се ухили.

— Публикуват го! — обади се пак Джош.

— Написал си книга? — изненада се Лола.

— Не го слушай! Джош е идиот!

— Напротив! Той е писател за „Снаркър“! — поясни гордо Джош.

— Джош, я ми дай тревата си! — подкани го Тайър.

— Ама тя почти свърши! — опита се да се защити съквартирантът му.

— Нищо. Дай каквото е останало. После ще ти донеса друга.

— И снощи каза същото!

— О, я стига! Нали трябваше да ходя на онзи тузарски коктейл на „Картие“, където не ни пуснаха, а после на някакво откриване на изложба, където пак не ни пуснаха! А после и в клуба, където иначе си беше готино, само дето нямаше трева. Само кокаин. По дяволите, Джош, дай ми я! Трябва ми само мъничко!

Джош неохотно бръкна в джоба си и извади оттам пакетче марихуана.

— Носиш я с теб? Абе ти си бил голям идиот! — възмути се Тайър.

— Човек никога не знае кога може да му потрябва! — изтъкна наперено Джош.

— Като например сега — ухили се Тайър.

— Тръгвам си — каза Лола.

— Защо? — изгледа я изненадано домакинът. — Нали искаше да се видим? Или искаш да отидеш някъде другаде? Да знаеш, че тук е най-хубавото място в Манхатън! Центърът на вселената! И аз смятам да разруша Манхатън от тази смрадлива, пълна с плъхове дупка!

— Браво на теб — подхвърли иронично Лола.

Тайър й подаде джойнта и тя си дръпна. Никога досега не бе смятала да пропушва марихуана, но така и така беше тук, защо да не пробва? Освен това Тайър я дразнеше по някакъв много особен, интригуващ начин. Очевидно тъпата му глава все още не бе проумяла, че тя го превъзхожда.

— Къде е приятелят ти? — попита той.

— Ядоса ме.

— Виждаш ли, Джош? — ухили се многозначително Тайър. — Всички пътища водят към мен!

Телефонът на Лола иззвъня. Погледна дисплея — беше Филип. Изключи.

— Кой беше? — попита Тайър.

— Не е твоя работа.

Тайър си дръпна от джойнта и отбеляза:

— Значи е било гаджето. Сигурно е някой тъп студент от Юга.

— Да, ама не! — вирна гордо нос Лола. — Той е прочут!

— Охо! Я виж ти! Бил прочут значи! Нищо, освен най-доброто за нашата принцеса на Юга! И дали в такъв случай го познавам?

— Не може да не го познаваш — отсече Лола. — Филип Оукланд, писателят!

— Филип Оукланд ли? Че той не беше ли много дърт? — изуми се Тайър и погледна въпросително към Джош.

— Ъхъ — кимна Джош. — Трябва да е над четиридесетте.

— Да, обаче е мъж! — изтъкна Лола.

— Чуваш ли това, Джош? Бил мъж значи! А ние не сме, така ли?

— Ти поне не си! — тросна се Лола.

— Че какъв съм тогава? — изгледа я Тайър.

— Например мръсник? — изгледа го насмешливо тя.

Тайър се засмя и отбеляза:

— Може. Но едно време не бях такъв. Поне докато не пристигнах тук. Докато не влязох във вонящия, корумпиран бизнес, наречен медии.

— Но все пак пишеш книга! — намеси се ентусиазирано Джош. — И някой ден ще станеш велик писател!

— Съмнявам се — промърмори Лола.

— Хубаво е да можеш да си проправиш път към висшето общество чрез леглото — отбеляза делово Тайър. — Де да можех и аз като теб! Обаче нещо не ми допада да предлагам задника си за продан.

— Важен е метафоричният задник! — изтъкна мъдро Джош.

— И за какво толкова си говорите с Филип Оукланд? — обърна се Тайър към Лола. — Та той вече е старец!

— А с теб за какво си говорят момичетата? — пак се намеси Джош. — Мислех, че разговорите не са важни!

— Ти пък какво знаеш! — изгледа го презрително Тайър.

И продължиха все в този дух, докато накрая не се появиха и други хора. Сред тях беше и едно момиче с много бледа кожа, боядисана черна коса и лице, което приличаше на мачкана глина.

— Мразя кралици на красотата! — изпищя тя, щом зърна Лола.

— Затвори си човката, Емили! — сряза я Тайър. — Лола е голина!

Мина още време. Тайър пусна музика от седемдесетте, пиха водка и танцуваха странни танци, а Джош записваше всичко на мобилния си телефон. После се появиха още две момчета и едно момиче. Всички бяха високи и красиви като фотомодели, обаче Тайър каза, че не били — били просто разглезените отрочета на някакви богаташи, а богаташите имали такива принципи, че ако децата им не са красиви, веднага се отказвали от тях. Момичето се казваше Франческа и имаше дълги тесни ръце, които непрекъснато движеше, докато говори.

— Хей, не сме ли се виждали вече! — възкликна тя, когато зърна Лола. — На скрийнинга на Никол Кидман?

— Точно така! — изрече гордо Лола, надвиквайки музиката. — Бях с приятеля ми, Филип Оукланд!

— О, обожавам Никол! — въздъхна Франческа.

— Познаваш ли я? — полюбопитства Лола.

— Откакто се помня! Идва още на третия ми рожден ден!

Франческа отведе Лола в банята, за да си освежат червилата. В банята вонеше на влажни кърпи и повръщано.

— Филип Оукланд е много готин — отбеляза тя. — Как се запозна с него?

— Аз съм му асистентка и му правя проучванията — отговори важно Лола.

— Страхотно! — изписка Франческа. — Аз пък навремето излизах с моя учител! Обожавам по-възрастни мъже!

— Аз също — кимна Лола и хвърли поглед през рамо към Тайър и Джош, които се преструваха, че се боксират. Подбели очи, реши, че за днес достатъчно е измъчила Филип и отсече:

— Трябва да тръгвам!

Когато се върна на № 1, завари Филип в кухнята да си налива вино.

— Котенце! — възкликна той, щом я видя. Остави чашата си и я прегърна, а после, в желанието си да я омилостиви, постави ръка върху едната й гърда. Тя се стегна и се отдръпна от него. — Какво има? Звънях ти няколко пъти!

— Имах работа.

— Така ли? — изгледа я той изненадан, че тя е била ангажирана с нещо. — Къде беше?

— С приятели — отговори нехайно тя, взе си чаша, наля си вино и се запъти с чашата към спалнята.

Той изчака точно секунда и тръгна след нея.

— Котенце, какво смяташ да правиш? — попита, като приседна на леглото до нея.

— Да прочета списание „Стар“.

— Няма нужда да се правиш на ядосана — каза той и се опита да й издърпа списанието от ръцете.

— Престани! — плесна го през ръката тя и се престори, че се опитва да се концентрира върху костюмите за Хелоуин. После изрече: — Трябва да помисля като каква да се облека за Хелоуин. — Пауза. — Бих могла да съм Линдзи Лоън или Парис Хилтън, но не мога нищо да реша, без да знам ти като какъв ще се облечеш. Мога да бъда, например, дама от хайлайфа, а ти — мастит бизнесмен като онзи, дето купи големия апартамент горе. Онзи, дето го мразиш.

— Пол Райе? — изгледа я Филип. — Искаш да бъда боклук като Пол Райе?! Виж какво, миличка! — започна, като плъзна пръсти по крака й. — Бих сторил почти всичко за теб! Но няма да се правя на клоун заради един детски празник!

Тя скочи вбесено в леглото и го изгледа.

— Но това е Хелуин, за бога! — извика, сякаш въпросът изобщо не подлежеше на обсъждане. — И искам да отида на купон! Нали това правят всички на Хелоуин?! Та това е най-великият празник през годината!

— Знаеш ли какво? — изгледа я усмихнало Филип. — Можеш да се облечеш като каквато си поискаш. За мен! Ще си останем вкъщи и ще си направим наш собствен Хелоуин!

— За нищо на света! — отсече Лола. — Какъв е смисълът да се обличаш готино, щом никой не те вижда?!

— Аз ще те видя! Мен за никой ли ме смяташ?

Лола сведе поглед и унило изрече:

— Обаче аз искам да излезем! В хотел „Бауъри“ ще има много готин купон за Хелоуин. Разбрах го от Тайър Кор.

— Кой е този Тайър Кор?

— Едно хлапе, което работи за „Снаркър“.

— А какво е „Снаркър“? — озадачи се Филип.

Лола въздъхна драматично, скочи от леглото и захвърли списанието на пода. Влезе в банята и извика оттам:

— Защо става така, че никога не правим онова, което аз искам да правим? Защо винаги трябва да се срещаме само с твоите приятели?!

— Защото моите приятели по една случайност са все интересни личности — отговори Филип. — Но щом държиш толкова, добре. Ще отидем на този купон за Хелоуин.

— Ще облечеш ли костюм?

— За нищо на света! — отсече той.

— Тогава ще отида без теб!

— Хубаво! — извика той и излезе от стаята.

Как се забърка в тази игра? Вече беше твърде стар за такива неща. Влезе в кабинета си, вдигна телефона и набра номера на режисьора на „Завръщане при шаферките“. За негов късмет режисьорът си беше вкъщи и двамата се впуснаха във витиевата дискусия относно филма.

Няколко минути по-късно Лола се появи в кабинета му, изпречи се пред него и кръстоса ръце. Филип я погледна, извърна поглед и продължи да си разговаря по телефона. Лола се изпари с гръм и трясък. Опитвайки се да измисли начин как да го ядоса, тя се сети за снимките с Шайфър Даймънд в списание „Вог“. Грабна списанието от рафта, хвърли го шумно върху масичката и го отвори.

Бинго! Само няколко минути по-късно Филип се появи в дневната, видя я какво чете и изрева:

— Какво правиш?

— Какво, според теб, правя?

— Откъде го взе? — продължи той, като застана заплашително над главата й.

— Беше в библиотеката ти — отговори с невинен тон тя.

— Върни го обратно!

— Защо?

— Защото аз така искам!

— Че кой си ти? Баща ми ли? — изгледа го саркастично тя, удовлетворена, че е успяла да предизвика такава бурна реакция.

Той измъкна списанието от ръцете й и отсече:

— Считай това за забранена територия!

— Защо? Да не би да се притесняваш нещо от него?

— Не.

— О, ясно — присви очи Лола. — Все още си влюбен в нея!

Скочи, втурна се към спалнята и започна да удря с юмруци по една възглавница.

— Лола, престани! — изкрещя Филип.

— Как можеш да си влюбен в мен, щом все още си влюбен в нея?! — изпищя момичето.

— Това беше преди много години. А и никога не съм казвал, че съм влюбен в теб! — отсече той и автоматично осъзна грешката си.

— Така ли? Значи не си влюбен в мен, а? — скочи тя на следващата октава.

— Не съм казвал, че не съм влюбен в теб. Все пак се познаваме едва от два месеца!

— Повече! От десет седмици! Минимум!

— Окей — въздъхна Филип. — Десет седмици. Има ли някаква разлика?

— А в нея беше ли влюбен? — продължи да настъпва Лола.

— Стига, котенце! Държиш се глупаво! — Приближи се до нея, но тя се опита (не много силно обаче) да го отблъсне. — Слушай какво! Аз много, много те харесвам! Но все още е твърде рано да кажа, че те обичам!

Тя отново скръсти ръце пред гърди и отсече:

— Тогава те напускам!

— Лола! — примоли се той. — Какво искаш от мен?

— Искам да бъдеш влюбен в мен! И искам да отида на онова парти за Хелоуин!

Дълбоко облекчен, че разговорът се измести от темата за чувствата му, той изрече:

— Щом толкова искаш да отидем, ще отидем!

Това като че ли я умилостиви и тя пъхна ръце в дънките му. Разкопча ципа и клекна. Неспособен да се съпротивлява, той зарови пръсти в косата й. В някакъв момент тя извади пениса му от устата си, вдигна очи към него и попита:

— Ще облечеш ли костюм?

— Ъ?

— За Хелоуин!

— Става — кимна той със затворени очи. Бе готов на всичко за една свирка в повече.

* * *

Необичаен студ скова града в седмицата преди Хелоуин. Живачният стълб на термометрите се свлече до нулата, което автоматично потвърди хипотезите на противниците на глобалното затопляне. За Тайър Кор обаче времето бе просто поредното оправдание за перманентно гадното му настроение. Той не притежаваше зимно палто, а студеният въздух му напомни, че му предстои да изкара третата си нюйоркска зима, която щеше да го накара отново да намрази студа и направо да възненавиди бизнесмените с дългите им кашмирени палта, топлите кашмирени шалчета и скъпите затворени кожени обувки с дебели подметки. Тайър мразеше всичко, свързано със зимата — гигантските локви киша, обрамчили бордюрите, мръсотията и калта в метрото и издутото яке, пълно с изкуствена вата, което бе принуден да облече в мига, в който температурите паднат под пет градуса. Единствената му защита срещу мразовитото време беше това идиотско скиорско яке — подарък от майка му за рождения му ден през годината, когато той се премести да живее в Ню Йорк. Толкова се вълнуваше от подаръка мизерницата! Плоските й кафяви очи излъчваха рядко срещаните искрици на нетърпеливото очакване — и той се бе депресирал, защото майка му бе жалка, но и се бе вбесил, защото не можеше да избяга от факта, че е неин син. Но каквото и да направеше Тайър, тя пак го обичаше. Обичаше го, макар да нямаше дори бегла представа за това кой е той и какво всъщност мисли за нея. Неразбирането й бе стигнало дотам, та да предположи, че той ще хареса скиорското яке заради практичността му — и точно това наля последната капка в чашата на търпението му, така че след това му се бе наложило да удавя бесовете си в още много чаши, но с алкохол, подпомогнат от няколко дози трева. Ала когато пристигна зимата, той облече якето. Не разполагаше с нищо друго за този сезон.

В средата на деня в средата на седмицата, когато (както смяташе той), потиснати от неблагодарната си работа, повечето хора в Америка лъжеха компаниите си, че работят, Тайър Кор хвана метрото до Петдесет и първа улица и измина пеш разстоянието до Петдесет и втора и хотел „Четирите сезона“, където щеше да се тъпче с хайвер и да се налива шампанско под претекст, че отразява събитията, с които богатите и привилегированите запълваха изобилието си от свободно време.

Такива обеди се провеждаха всяка седмица и за Тайър това бе третият от известно време насам. Конкретно този бе в чест на промоцията на някакъв филм (независим, най-вероятно добър и още по-вероятно — скучен). От гостите се очакваше да обсъждат филма — подобно на онези читателски клубове за жени на средна възраст, в какъвто членуваше и майка му — но, също като в тях, разговорите рядко опираха до основната тема. Всички се надпреварваха да си правят комплименти колко са страхотни, приказни и божествени — нещо, което Тайър особено ненавиждаше, тъй като за него те бяха дърти, плашещи и неориентирани. Въпреки отношението си обаче той бе успял да си извоюва редовна покана за тези светски събития благодарение на хрумването си все още да не пуска никакъв отзив в „Снаркър“. Е, все някой ден трябваше да го направи. Но междувременно възнамеряваше да не пропусне нито една от благинките на безплатния обяд.

За да съхрани анонимността си, Тайър се стараеше винаги да пристига преди другите. Сега той си съблече омразното скиорско яке и тъкмо го подаваше на гардеробиера, когато забеляза зад себе си не кого да е, а Били Личфийлд! При вида на Били Личфийлд сърцето на Тайър се изпълни с жлъч и гняв. По негово мнение Били бе живото доказателство за това какво може да се случи с човек, ако направи грешката да остане твърде дълго в Ню Йорк. Каква беше целта на този човек? Доколкото можеше да се види, той като че ли не вършеше нищо друго, освен да ходи по партита. Не се ли отегчава? Тайър ходеше по подобни събития едва от две години и вече едва издържаше. Казваше си, че ако не внимава, времето ще отлети неусетно и той ще свърши като Били Личфийлд.

На всичко отгоре сега Били бе видял якето му!

— Здравейте, млади човече! — поздрави учтиво Били.

— Здрасти — промърмори Тайър. Няма начин Били Личфийлд да поменеше името му. Подаде агресивно ръка, с което принуди Били да я поеме, и отсече: — Аз съм Тайър Кор. От „Снаркър“.

— Много добре знам кой сте, младежо! — отвърна любезно, но твърдо Били.

— Хубаво — кимна Тайър.

Изгледа презрително Били и хукна нагоре по стълбите прескачайки по две стъпала, за да напомни на стареца — а и на себе си — основната разлика между тях: младостта и енергията. Накрая зае обичайното си място на бара, откъдето можеше да наблюдава и да подслушва на воля, и най-вече — да остане почти незабелязан.

Докато подаваше палтото си на гардеробиера, Били си каза, че би било по-добре, ако не му се беше налагало да стиска ръката на този Тайър Кор. Какво правеше тук този младеж? Каква работа имаше? Били бе наясно, че Тайър Кор е блогър в един от онези зложелателни нови уебсайтове, които наизскачаха през последните няколко години и които засипваха света с омраза и язвителност, нетипични за цивилизования Ню Йорк. Били не виждаше никакъв смисъл нито в нещата, които тези блогъри пишеха, нито в коментарите на техните читатели. Нито едно от съмнителните им умотворения не изглеждаше като излязло изпод човешка ръка — или поне от ръката на човеците като такива, каквито Били ги познаваше. Точно това бе главният проблем на интернет — колкото повече светът се отваряше, толкова по-неприятни се оказваха хората.

Това бе една от причините, поради които бе започнал да гълта хапчета. Добрият старомоден прозак.

— Вече двадесет и пет години хората го вземат и са доволни от него. Дават го дори и на бебета — бе подчертал психиатърът. — А вие страдате от анхедония. Неспособност за изпитване на удоволствие.

— Не мисля, че е неспособност за изпитване на удоволствие! — бе възроптал Били. — По-скоро е ужас от света около нас!

Кабинетът на доктора се намираше на Единадесета улица, в малък двустаен апартамент.

— Мисля, че вече сме се виждали — бе отбелязал психиатърът при първата им среща.

— Така ли? — стресна се Били. Надяваше се това да не е истина, молеше се двамата с психиатъра да нямат общи познати.

— Познавате майка ми.

— Виж ти! — отбеляза Били с надеждата, че ще го откаже от по-нататъшно задълбочаване. От друга страна, усети странно успокоение от тази информация.

— Си Си Лайтфут — уточни докторът.

— О, ясно! Си Си значи. — Да, той познаваше Си Си много добре. Беше муза на един прочут моден дизайнер, който почина от СПИН. От времето, когато дизайнерите все още имаха музи. Боже, колкото му липсваха тези времена! — Как е майка ви?

— Все още щъка — отговори психиатърът със странна смесица от отчаяние и радост. — Поддържа си едностайния апартамент тук, но не забравя и къщата в Бъркшир. Всъщност, като че ли повечето време изкарва там.

— И с какво се занимава? — полюбопитства Били.

— Все още е много активна. Занимава се с благотворителна дейност — спасява коне.

— Колко благородно! — отбеляза Били.

— А вие как се чувствате? — бе попитал докторът.

— Не много добре.

— Значи сте дошли точно където трябва. Ще ви помогнем да се почувствате добре за нула време!

И тогава му предписа хапчетата, които наистина действаха! Е, не че ти решаваха проблемите, нито ги караха да изчезват като с вълшебна пръчица. Но поне ти помагаха да не ти пука за тях.

Сега Били приседна на бара и си поръча чаша вода. Погледна към Тайър и незнайно защо го съжали. Какъв ужасен начин да си изкарваш прехраната! Младежът сигурно беше изпълнен със себеомраза. Двамата бяха на не повече от метър един от друг, но ги разделяха над тридесет години познания и житейски опит — подобно на два континента, чиито народи нито разбираха обичаите и традициите си, нито искаха да ги разберат. Но Били реши, че това не е негов проблем, грабна си чашата с вода и отиде да побъбри с гостите.

Тридесет минути по-късно обядът беше вече във вихъра си.

— Направо се влюбих в телевизионния ти сериал! — изписка една жена, облечена в костюм на пайети, по посока на Шайфър Даймънд, като се приведе през Били, за да я докосне.

Шайфър погледна към Били, намигна му и подхвърли:

— Ами казаха, че никой няма да ми говори за телевизионния сериал! Дори ми обещаха!

Откакто „Майка игуменка“ беше пуснат на телевизионния екран преди три седмици, Шайфър започна да получава покани от всякъде, поради което реши, че нищо не й пречи да се повесели на сцената на нюйоркското висше общество. Всички държаха тя да присъства на събитието им. До този момент вече бе излизала на среща с прочут милиардер, който се бе оказал доста по-интелигентен и приятен, отколкото бе очаквала, ала който след тричасовия обяд бе заявил, че според него двамата не са подходящи един за друг и затова всеки трябва да продължи по пътя си. Беше ходила на среща и с прочут филмов режисьор, който отчаяно си търсеше трета съпруга. Днес обаче бе сложена да седи до Дерек Бръминджър, който беше на шестдесет и три, обръгнал и белязан (както от акне, така и от живота, по мнението на Шайфър) и който преди две години е бил уволнен от поста си на изпълнителен директор на водеща медийна корпорация, за сметка на което обаче получил компенсация от осемдесет милиона долара. Та Бръминджър се бе завърнал наскоро от своето околосветско пътешествие, по време на което се бе опитал да намери себе си, но очевидно се бе провалил.

— Осъзнах, че не съм готов да се оттегля. И че не желая да слизам от сцената. Точно затова се завърнах — бе споделил той. — Ами вие?

— Аз също все още не съм готова да сляза от сцената — се бе съгласила тя.

На съседната маса до Ана-Лиза Райе бе сложен Тайър Кор.

— Сигурно тази работа с поддържането на блогове е много интересна! — отбеляза Ана-Лиза.

— Имате ли някаква представа как се прави? — попита Тайър.

— Не, само мога да изпращам имейли.

— Ами, моята работа я могат всички! И я вършат! — отбеляза Тайър със смесица от презрение и омраза.

— Убедена съм, че не е вярно.

— Напротив! Това е изключително гаден начин да си изкарваш прехраната! — изрече Тайър.

— Има и по-гадни. Например да си адвокат — пошегува се тя.

— Може и да е така — съгласи се Тайър. — Едно време мечтаех да стана писател. А вие? Каква сте мечтали да станете, когато сте била малка?

— Винаги съм искала да бъда адвокат. Нали знаете — веднъж адвокат, винаги адвокат! Поне така казват. Обаче днес се наложи да отида да видя едно произведение на изкуството — уж всички говорели за него. Оказа се, че става въпрос за чифт маратонки и пластмасов динозавър, залепен за бебешко одеялце. За половин милион долара!

— Това не ви ли вбесява? Защото мен ме вбесява! Писна ми да живея в свят на фалшиви ценности!

— Е, може би онова, което за един е бебешко одеялце, за друг е изкуство — отбеляза Ана-Лиза усмихнало.

— Не особено оригинално като мисъл! — отсече Тайър, като изпразваше третата си чаша с шампанско.

— О, аз изобщо не се опитвам да бъда оригинална! — изрече съвсем искрено тя. — На масите около нас е пълно с достатъчно оригинални хора, за да имам претенции да съм като тях! Просто се опитвам да проумея същността на Ню Йорк.

Тогава Тайър си каза, че Ана-Лиза е една от малцината свестни личности, които бе срещал напоследък. Особено по такива събития.

— Ако бяхте емотикон, каква щяхте да бъдете? — попита я внезапно той. — Може би усмихнатото личице?

Ана-Лиза се засмя и отговори:

— По-скоро обърканото. Едно главно „К“ с двоеточие под него.

— Сигурно заради бебешкото одеялце. За половин милион долара. Надявам се, че не сте го купила!

— О, не! — разсмя се тя. — Но пък съпругът ми е решил да си постави гигантски аквариум в апартамента ни!

— А къде по-точно живеете? — запита нехайно Тайър.

— На Пето авеню № 1.

Ясно, вече всичко се изясни. Значи Ана-Лиза Райе е половината от двойката, купила апартамента на госпожа Хаутън. От което следваше, че съпругът й е Пол Райе — някакъв мизерен хеджфондър, който е само на тридесет и две, а вече притежава милиони! За покупката бе съобщено на страницата за недвижими имоти на „Ню Йорк обзървър“.

След края на обяда Тайър Кор се върна в своя апартамент. След блясъка на „Четирите сезона“ обиталището му се стори особено депресиращо. Прозорците бяха затворени, а свистенето на парата от стария радиатор можеше да се мери по гадост единствено със свистенето от отворената уста на съквартиранта му Джош, изпружен върху купчината дрехи в ъгъла, която той наричаше свое легло.

Кого заблуждаваше Тайър? Та Джош бе неудачник — никога нямаше да може да пробие в този град. Справяха се единствено мошениците като Пол Райе, който си седеше самодоволно в гигантския си апартамент на Пето авеню и съзерцаваше глупавите си риби, докато красивата му и интелигентна съпруга, която безсъмнено беше твърде добра за него, бе принудена да прекарва времето си в разглеждане на измислено изкуство с онова леке Били Личфийлд. В това състояние на морално възмущение Тайър се насочи към стаята си и седна пред компютъра, готов да засипе с огън и жупел всички от породата на семейство Райе, Били Личфийлд и гостите на обяда в „Четирите сезона“. Обикновено справедливият му гняв успяваше да издържи поне петстотин думи в унищожително хиперболичен стил, ала ето че днес той неочаквано стихна, изместен от рядко за него философско съзерцание на проблема. Спомни си лицето на Ана-Лиза, спомни си усмивката й, спомни си съвсем искрената й възхита от качествата му и тоталното й неведение за неговите намерения. Да, той наистина „мразеше“ онези хора, но не беше ли дошъл в Ню Йорк точно за това? Не бе ли дошъл, за да стане като тях?

Напомни си, че е следващият Франсис Скот Фицджералд, който някой ден ще напише своя Велик американски роман, и всички ще се прекланят пред гения му. А междувременно Ана-Лиза Райе може да бъде неговата Дейзи Бюканън.

И сега той написа следното:

„От време на време съдбата те среща с някое същество от женския вид, което е толкова естествено, искрено и прекрасно, че започваш да се питаш дали в крайна сметка не е добре да поиздържиш още мъничко в този адски казан, наречен Ню Йорк.“

Два часа по-късно знакът на блога му се появи по „Снаркър“ и му спечели двадесет долара.

А междувременно Минди Гуч също работеше по своя блог. Седнала в офиса си в центъра на Манхатън, тя написа: „Когато синът ми се роди, установих, че не съм Супержена. Особено по отношение на емоциите ми. Внезапно аз вече не притежавах емоционална енергия за всички около мен, включително за съпруга ми. Всичките ми чувства се насочиха към сина ми. Тогава научих, че емоциите ми са ограничени, а не безгранични. И синът ми ги изчерпа. Докрай. За съпруга ми не остана нищо. Знаех, че би трябвало да се чувствам виновна. И наистина се чувствах. Но не поради правилната причина. Чувствах се виновна, защото бях напълно доволна от това състояние на нещата!“

Изпрати файла на асистентката си. А след това започна да сърфира през обичайната си порция блогове: „Хъфингтън поуст“, „Слейт“, „Грийн Тъм“ (някакъв невзрачен сайт за градинарство, който Минди намираше за необичайно успокояващ), и накрая, събирайки сили за поредния шок и ужас — „Снаркър“.

Всяка седмица „Снаркър“ сипеше подигравки за блога й в специална рубрика, наречена „Криза на мамите в средната възраст“. Знаеше, че не е никак здравословно да чете подобни злостни коментари за себе си (някои от които твърдяха директно: „Мразя я! Дано пукне!“), но не можеше да се въздържи. Коментарите подхранваха нейните любими демони — на себеомразата и неувереността. Според нея това бе емоционалната версия на рязане на вените. Правиш го, за да почувстваш нещо. А да се чувстваш отвратително е по-хубаво, отколкото да не чувстваш нищо.

Днес обаче нямаше нищо за нея. Минди бе облекчена — но и леко разочарована. Какво щяха да правят довечера с Джеймс, щом нямаше да може да му се накрещи?! Но ето че тъкмо когато се канеше да затвори уебсайта, когато се появи нещо ново. Минди прочете първото изречение и се смръщи. Всичко беше за Ана-Лиза Райе. И за Пол Райе. И за неговия аквариум.

Точно това бе последното, което трябваше да се случи. Минди бе дълбоко убедена, че що се отнася до № 1, най-добрата реклама е липсата на реклама.

Рано на следващата сутрин Минди зае позиция зад шпионката на вратата си в дебнене на Пол Райе. Възнамеряваше да се изправи пред него в момента, в който отива на работа. Верният й кокершпаньол Скипи бе заел позиция до краката й. Може би от атмосферата в дома им, а не поради някакъв пропуск в характера, но Скипи се бе сдобил с един злобничък навик. Часове наред се правеше на гальовно и сладко кутре, а после, най-внезапно, нападаше яростно.

Точно в седем часа сутринта Пол Райе излезе от асансьора. Минди отвори и извика:

— Извинете!

— Какво? — обърна се смръщено съседът й.

В този момент Скипи се изстреля от вратата, оголи зъби и ги заби право в крачола на скъпия панталон на Пол Райе. Той се опита да изтръска кученцето от себе си, но то не помръдваше. Трябваше да дойде стопанката му, за да го изтегли.

— Мога да ви съдя за това! — извика Пол Райе.

— Не можете! Кучетата са напълно законни в тази сграда! — просъска Минди и също оголи зъби. — Но за рибките не съм много сигурна! О, да! — кимна зловещо тя, забелязвайки изненадата, изписана по лицето на богаташа. — Знам всичко за вашия аквариум! В тази сграда няма никакви тайни!

Врътна се важно, влезе в апартамента си и затвори вратата. После се наведе, гушна кученцето и му прошепна:

— Браво! Добро момче!

Така бе положено началото на една традиция.

* * *

Купонът за Хелоуин, за който Лола толкова настояваше пред Филип, в крайна сметка не се оказа в хотел „Бауъри“, а в една изоставена сграда на съседната пряка. Лола беше облечена като проститутка — със сутиен и бикини на пайети, мрежести чорапи и обувки на високи токове. Изглеждаше невероятно — като момиче от корицата на мъжко списание.

— Сигурна ли си, че искаш да излезеш така? — попита Филип.

— Как?

— Та ти си практически гола!

— Не повече, отколкото съм на плажа — отсече Лола и метна една боа от пера около врата си. — Така по-добре ли е?

За да отговори на очакванията й, Филип се бе облякъл като сводник — с костюм на райета, слънчеви очила с бели рамки и шапка с тясна периферия. От Осма улица Лола му беше купила огърлица от изкуствени диаманти, на която висеше череп, инкрустиран с изкуствени диаманти.

— Не е ли готино, а? — кудкудякаше тя, докато отиваха към мястото на купона.

Улиците бяха пълни с празнуващи, облечени във всевъзможни карнавални костюми. „Да, наистина е готино“ — помисли си Филип, като хвана ръката й. Вече не си спомняше откога не си беше позволявал да се отдава на подобни глупави забавления. Какво се бе случило с него? Откога бе станал толкова сериозен?

— Сигурна съм, че много ще харесаш Тайър Кор! — изписка тя, като го дърпаше, за да върви по-бързо.

— Кой е той? — попита, но забелязвайки раздразненото й изражение, добави: — Да бе, сещам се. Младият импресарио, който иска да става писател.

— Той е писател! — натърти Лола. — Пише всеки ден за „Снаркър“!

Филип се усмихна. Лола изглеждаше напълно неспособна да направи разлика между твореца и занаятчията, между истинското и фалшивото. В нейното съзнание „блогър“ бе същото като „писател“, а звездата от някое риалити шоу бе равностойна на актриса. Принуди се да си напомни, че вината не е в нея, а в поколението й. Връстниците й бяха израснали сред културата на настъпателната демокрация, където всички са едни и същи и всички са победители.

Пред немощната стара сграда се бе събрала огромна тълпа. Филип сграбчи ръката на Лола и си проправи път напред с лакти. На входа бяха застанали двама типове с лица, целите в пиърсинг, травестит с розова перука и самият Тайър Кор, пушещ цигара. Тайър разтърси дружески ръката на Филип и отбеляза:

— Купонът е разрушителен, човече! Казаха, че утре сутринта започват да събарят сградата, затова ние ще се постараем да им помогнем! Поне докато се появи полицията, разбира се.

Филип и Лола преминаха през входа и се заизкачваха по дървена стълба. Димът се носеше на талази в застоялия въздух, а самотната крушка не вършеше почти никаква работа. От някъде се дочу рев от повръщане, но то бе бързо сподавено от гърмящата от горния етаж музика. Вътре беше претъпкано от народ.

— Какъв е смисълът на всичко това? — изрева Филип в ухото на Лола.

— Няма такъв. Не е ли страхотно?! — извика с блеснали очи тя.

Проправиха си път до импровизирания бар, където им подадоха бърканица от водка и боровинков сок, без лед. В пластмасова чаша.

— Кога можем да се измъкнем оттук? — опита се да надвика ревящата музика Филип.

— Та ние едва дойдохме! Да не би да искаш да си тръгваш?

Филип се огледа. Тук не познаваше никого. Всички около него бяха млади, с гладки лица, пълни торби с номера и превземки, надвикващи се като обезумели. А музиката… Всъщност не беше музика. Беше някакъв нечовешки гърмящ звук, без никаква определена мелодия, и пробиваше мозъка му като шиш. При все това те се опитваха да танцуват — движеха бедра, без да помръдват горната част от телата си. „Не, не мога!“ — каза си Филип.

— Лола! — извика в ухото й той. — Прибирам се!

— Не! — изпищя тя.

— Ти остани! Забавлявай се! Ще те чакам у нас след час!

Докато вървеше обратно към № 1, Филип се чувстваше едновременно облекчен и объркан. Не можеше да си представи нищо по-лошо от това да стои на онова претъркано, горещо, мръсно парти. И те наричат това забавление? Вярно, когато беше на двадесет и две, той също беше ходил по партита. Обаче те наистина бяха забавни! Правеха си ловни обиколки с лимузините, прекарваха нощите си в тесни, пълни догоре с цигарен дим клубове или в огромни зали, където всяка вечер имаше различен декор. Имаше и един клуб в една стара църква, където можеше да потанцуваш върху олтара, и още един, където пък имаше изоставен подземен тунел — идеалното място за любителите на наркотици. По негово време Манхатън беше една огромна дискотека, където винаги имаше музика, винаги някъде се вихреше парти. Спомни си как в една гореща августовска нощ двамата с Шайфър бяха нахълтали неканени на купон на травестити в изоставения док на река Хъдсън, където няколко души паднаха в реката и после трябваше да бъдат спасявани от пожарникарите. Шайфър и той се смяха толкова много, че накрая се разплакаха от смях. „Хей, момченце! — бе извикала тя, приведена на две от смях. — Какво ще кажеш никога да не спираме! Какво ще кажеш никога повече да не ходим на работа и непрекъснато да обикаляме по купони! Няма ли да бъде страхотно? А когато ни писне, ще се оттеглим в някоя стара ферма във Върмонт!“

„Какво стана с онези хубави дни?“ — запита се той. Докато минаваше покрай огледалото във фоайето на № 1 той зърна отражението си и осъзна, че прилича на глупак — мъж на средна възраст, преструващ се на младеж. Кога бе остарял толкова много?

— Филип? — чу той глас зад гърба си. — Филип Оукланд, ти ли си това? — Последвано от познатия звънък смях.

Обърна се. Шайфър Даймънд бе влязла във фоайето и стоеше пред него със сценарий, притиснат към гърдите си. Очевидно се връщаше от снимки, защото беше все още със сценична прическа и грим. Беше облечена с дънки, космати ботуши и ярка оранжева парка. Около врата й бе завързано бяло кашмирено шалче. Изглеждаше добре — присмехулното й, развеселено изражение му напомни за първата им среща. Как стана така, че тя изобщо не бе остаряла, докато той се бе превърнал в такава безспорна жертва на времето?

— Момченце? — продължи да го задява тя. — Да, това наистина си ти! Но какво си облякъл, за бога?

— Днес е Хелоуин — промърмори Филип.

— Да, знам. Но като какъв си се маскирал?

Неочаквано и за себе си, Филип се ядоса.

— Нищо! — тросна се той и натисна бутона за асансьора.

Вратите му се отвориха и двамата влязоха.

— Шапката ми харесва — отбеляза Шайфър. — Обаче теб никога не те е бивало да се правиш на друг човек, Оукланд!

Асансьорът спря на нейния етаж. Тя огледа за последен път маскировката му, поклати глава и излезе. И отново изчезна от живота му.

* * *

Докато висеше в компанията на Тайър, Лола напълно изгуби представа за времето. Тайър очевидно познаваше всички и непрекъснато я представяше на този и онзи. После тя приседна в скута му и той прошепна:

— Знаеш ли, че ме втвърди!

След това се появи и Франческа. Двете с Лола излязоха на стълбите и попушиха марихуана. А после откриха някой с бутилка водка. Един от високоговорителите изпадна от прозореца. Купонът продължаваше.

В три през нощта стаята се изпълни с червено-белите светлини на полицейските коли. Ченгетата нахлуха със запалени фенери и Лола хукна надолу по стълбите. Избяга директно на Трето авеню. На Пета улица спря, осъзнавайки, че е съвсем сама в мразовитата нощ. Потръпна от студ. Краката я боляха, устата й съхнеше и мозъкът й не беше в състояние да роди нито една нормална мисъл.

Тръгна отново, обгръщайки тялото си с ръце в опит да се постопли. По-нататък забеляза хора и таксита и едва тогава се усети, че е почти гола. „Жесток задник имаш! Направо ми идва да го изхрускам!“ — й бе повтарял Тайър почти през цялата нощ. Ако не беше Филип, сигурно щеше да тръгне с Тайър. Но пък щеше да откачи в онзи негов мизерен апартамент с отвратителния Джош непрекъснато около тях. Ех, съдба! Намираш си тип, който се оказва подходящ, само за да разбереш, че живее на неподходящо място! Лола знаеше, че никога не би могла да живее по този начин. Както би казала майка й: „Това не е живот — това е оцеляване!“

Най-сетне успя да докрета до Пето авеню. Наоколо беше пусто и от жълтите отблясъци на уличните лампи всичко изглеждаше призрачно. Лола никога не беше закъснявала толкова и сега установи, че вратата на сградата се заключва. Заудря паникьосано с юмруци и най-сетне успя да събуди пазача, който бе заспал в стола си. За нещастие точно този пазач не я познаваше и й създаде доста проблеми, докато я пусне. Наложи се дори да звънне на Филип по телефона. Когато накрая се качи, завари Филип в антрето на апартамента по боксерки и тениска с „Ролинг Стоунс“.

— За бога, Лола, три през нощта е! — изръмжа той.

— Нали каза да се забавлявам? Е, забавлявах се! — изкиска се тя.

— Виждам.

— Опитах се да се свържа с теб, но ти не благоволи да вдигнеш телефона! — запротестира тя. Самата невинност.

— Аха!

— Не съм виновна аз! — продължи Лола. — Виждаш ли какво става, когато не си вдигаш телефона?!

— Лека нощ! — отсече хладно Филип, обърна се и се запъти към спалнята.

— Хубаво! — извика тя и се запъти към кухнята. Беше бясна. Не такова посрещане бе очаквала. Реши, че няма да остави тази работа така. Изфуча в спалнята, застана срещу Филип и извика: — Забавлявах се, разбра ли! И не виждам какво толкова е станало!

— Лягай да спиш. Или се връщай в апартамента си!

Лола реши да смени тактиката. Пъхна ръка под завивките и напипа пениса му. После измърка:

— Ти не искаш ли да се забавляваш?

Той демонстративно измести ръката й и повтори:

— Лягай си! Или ако не можеш да спиш, върви на дивана!

Лола го изгледа на кръв, после бавно съблече дрехите си и си легна, Филип лежеше с плътно затворени очи. Тя се примъкна до него. После се превъртя и уж случайно го срита с крака.

Той седна в леглото и извика:

— Слушай какво, вече ти казах! Ако не можеш да заспиш, върви на дивана!

— Какъв ти е проблемът на тебе, бе?!

— Виж какво — опита се да запази спокойствие той, — трябва да се наспя. Утре ме чака голям ден!

— По-спокойно, де! Ще си взема хапче за сън.

— Аха, вечното разрешение — промърмори ФИЛИП. — Хапчета.

— В случая имах предвид теб в ролята на хапче! — натърти тя.

Не успя да заспи веднага. Лежеше в мрака и мразеше Филип. Той не беше никак забавен. И като че ли нямаше да е зле да скъса с него и да тръгне с Тайър. Но при тази мисъл пред очите й отново изникна картинката на апартамента на Тайър и факта, че той нямаше никакви пари и че на практика беше мизерник. Ако скъса с Филип, щеше да се озове точно там, където беше при пристигането си в Ню Йорк. Щеше да бъде принудена да се върне в миниатюрния апартамент на Единадесета улица и всяка вечер да ходи на купони в сгради, предвидени за събаряне. И повече никакви премиери на филми, никакви вечери в „Уейвърли Ин“, никакви срещи с хора от хайлайфа. Да, налагаше се да остане при Филип. Или поне още мъничко — или докато той й предложи, или докато се случи някакво чудо и тя най-неочаквано се превърне в звезда.

На следващата сутрин Филип я поздрави само с едно хладно „Добро утро“. Главата на Лола тежеше като топка за боулинг, но като никога реши да не се оплаква, защото си даваше сметка, че се налага да го умилостиви. Измъкна се от леглото и влезе в банята, докато той се бръснеше. Приседна на тоалетната, скри ръце под краката си и го погледна през пелената от разрошена коса пред очите си.

— Моля те, не ми се сърди! — простена. — Нямах представа, че ще се ядосаш толкова много.

Филип остави самобръсначката си и я погледна. Снощи, след конфуза от срещата с Шайфър, той се бе излегнал на спалнята, питайки се в какво се бе забъркал. Може би нини е права, може би той наистина е вече твърде стар, за да ходи с двадесет и две годишни момичета. Но какво друго можеше да стори? Шайфър Даймънд беше вманиачена на тема кариера и не се нуждаеше от него. Преди се бе надявал да си намери приятна, завършена жена на своята възраст — като например Сондра, но се оказа, че ще трябва да се примири с липсата на добър секс. А той не бе в състояние да стори подобно нещо. За него това бе равносилно на отказ от живота.

А ето сега в банята му седеше разкошната Лола Фабрикънт, смирена и готова да му даде всичко това. Въздъхна и промърмори:

— Добре, Лола. Но повече не го прави!

— Няма! — извика радостно тя и скочи. — Обещавам! О, Филип, толкова много те обичам!

И отиде да си легне.

Филип се усмихна. Откъде черпеше разбиранията си за любовта това момиче?

— Хей, Лола! — провикна се той. — Защо не вземеш да спретнеш някоя закуска?

Тя се засмя и отговори:

— Знаеш, че не мога да готвя!

— Може би е време да започнеш да се учиш!

— Защо?

Филип се избръсна и започна да оглежда кожата си в огледалото над мивката. И преди беше имал млади приятелки, но никоя не би могла да се сравни с Лола. Обикновено младите жени бяха доста по-хрисими. Отстъпи крачка назад, потупа бузите си и поклати глава. Кого заблуждава? Та навремето Шайфър Даймънд беше далеч по-луда и от Лола! Обаче той беше ужасно влюбен в Шайфър, поради което номерата и поведението й го дразнеха — особено когато веднъж предложи да направят тройка с още един мъж. Може и да се е шегувала, но с Шайфър човек никога не можеше да бъде сигурен. За щастие в Лола не беше влюбен, така че се чувстваше в безопасност — нищо, което направеше тя, не би могло да го ядоса. Или поне той смяташе така.

Върна се в спалнята. Лола се бе излегнала по корем, чисто гола под завивките — сякаш го очакваше.

— О, здрасти! — промърмори и извърна глава.

Той дръпна завивката от тялото й и автоматично забрави всичко за Шайфър Даймънд. Тялото на Лола беше божествено. Тя разтвори подканващо крака. Кърпата около кръста му се свлече на пода, той коленичи на спалнята, повдигна бедрата й и проникна в нея.

Свърши бързо и се изпълни със сънливото спокойствие, което следваше задоволяването на плътта. Затвори очи. Лола се претърколи и започна да си играе с косата му.

— Филип? — измърка сладко. — Какво ще правиш за Деня на благодарността? Не искаш ли да дойдеш с мен в Атланта?

— Може би — промърмори той и заспа.