Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (7)

6

— Защо ще ходиш на погребението на жена, която дори не познаваш? — попита Пол Райе.

Същата вечер, във вторник, двамата с Ана-Лиза вечеряха в „Ла Еренуил“. Пол обожаваше прочутия френски ресторант, но не заради храната, а просто защото беше и абсурдно скъп (шестдесет и шест долара за една дувърска писия), и близко до хотела, което му даваше основание да го нарича „нашата столова“.

— Тя не е просто — коя и да е жена — обясни Ана-Лиза. — Госпожа Хаутън е била най-важната светска дама на града. Покани ме Били Личфийлд и доколкото разбирам, събитието е ексклузивно!

Докато изучаваше листа с вината, Пол подхвърли:

— Би ли ми припомнила кой беше този Били Личфийлд?

— Приятелят на Кони — отвърна раздразнено Ана-Лиза. — Спомняш ли си? Прекарахме уикенда с него!

— Аха, ясно — кимна Пол. — Плешивият пъпеш.

Ана-Лиза се усмихна. Коментарът очевидно беше представата на Пол за шега. Все пак тя каза:

— Не мисля, че е възпитано да говориш така!

— Че какво съм казал толкова? Нали е гей?

— Някой може да те чуе и да си състави погрешно мнение за теб!

Пол огледа празния ресторант и попита:

— Кой? Да виждаш някого наоколо?

— Били спомена, че може би ще успее да ни уреди с апартамента на госпожа Хаутън! Доколкото разбирам, става въпрос за нещо уникално — три етажа, обгърнати отвсякъде с тераси! А и сградата е една от най-величествените в града!

Отговорникът за напитките се приближи до масата им.

— Ще вземем бордо — обяви Пол. Върна му листа с вината и продължи разговора си с Ана-Лиза: — Все пак нещо не схващам. Защо трябва да ходиш на погребение, за да получиш един апартамент? Парите в брой не са ли достатъчни?

— В тези кръгове нещата не стават по този начин — изрече Ана-Лиза, като си отчупи къшейче хляб. — Доколкото, схващам, всичко опира до това, кого познаваш. Точно затова трябва да отида на погребението! За да се запозная с някои от собствениците в сградата! На някакъв етап и ти ще трябва да се запознаеш с тях, но когато това стане, моля те, не наричай хората пъпеши!

— И колко му е тарифата? — заинтересува се Пол.

— На кого?

— На този тип Били Личфийлд?

— Нямам представа.

— Наела си го и не си попитала колко ще ти струва?

— Той не е предмет, Пол! Той е човек! А и не исках да бъда груба с него.

— Но той просто е персонал!

— Виж какво, ти си човекът с парите, ти го питай! — тросна се Ана-Лиза.

— А, не! Персоналът е в твоята сфера на дейност!

— Вече и отделни сфери ли имаме?

— Ще имаме. Когато си родим деца!

— Не ме бъзикай, Пол!

— Не те бъзикам. — Сомелиерът се върна при тях и изнесе цял спектакъл с отварянето на виното и наливането му в чашата на Пол. Както се очакваше от него, Пол го близна и одобри. — Между другото, мислих и по този въпрос. И смятам, че точно сега е моментът да започнем!

Ана-Лиза отпи от своята чаша вино и едва преглъщайки, изрече:

— Не съм сигурна, че съм готова за това.

— Мислех, че искаш да имаме деца!

— Така е. Просто не си представях, че ще трябва да стане толкова скоро!

— И защо? Разполагаме с много пари. А ти не работиш!

— Може и да се върна на работа.

— Никоя от жените на колегите ми не работи! — повиши глас Пол. — Не е удобно.

— И кой го казва?

— Санди Брюър.

— Санди Брюър е идиот! — отсече Ана-Лиза и пак отпи от виното си. — И не че не искам деца. Просто засега все още нямаме жилище!

— Не смятам, че това е проблем — усмихна се Пол. — Отлично те познавам, за да знам, че решиш ли да купиш апартамента на тази госпожа Хаутън, ще го направиш!

После отвори менюто, заби нос в него и започна разсеяно да потупва ръката й.

* * *

— Няма ли да ходиш на работа днес? — попита Джеймс Гуч жена си на следващата сутрин.

— Казах ти, че днес ще ходя на заупокойната служба за госпожа Хаутън.

— Мислех, че не си поканена — отбеляза Джеймс.

— Не съм. Но подобно нещо да ме е спирало някога?

Няколко етажа по-нагоре Филип Оукланд почука на вратата на леля си. Енид го посрещна, облечена в черни панталони и черно късо сако с мъниста.

— Вчера се видях със Сам Гуч — съобщи тя, докато слизаха надолу с асансьора. — Та той ми каза, че си посрещнал някаква млада дама в апартамента си.

— И какво ако е така? — засмя се Филип.

— Коя е тя? — настоя Енид.

— Просто млада дама — отговори неопределено племенникът й, решил да я държи в напрежение. — Бях я поканил на интервю.

— О, Филип! Не мисля, че си постъпил много умно! Навлизаш във възраст, когато трябва да започнеш да проявяваш повече разум с жените!

Когато вратите на асансьора се отвориха, Енид зърна пред себе си във фоайето Минди Гуч — факт, който автоматично я накара да сложи настрани притесненията си относно любовния живот на Филип. Минди също беше облечена в черно, което накара Енид да я заподозре, че ще се опита да отиде неканена на заупокойната служба на госпожа Хаутън. Но реши да се направи, че не забелязва.

— Здравей, скъпа Минди! — изчурулика любезно. — Тъжен ден, нали?

— Може и така да се каже — отговори Минди.

— Някакъв външен интерес относно апартамента? — попита нехайно Енид.

— Засега нищо. Но съм сигурна, че няма да остане за дълго така.

— Не забравяй и за нашите интереси! — изрече мило възрастната жена.

— Няма да бъде много лесно — просъска Минди и закрачи напред пред тях, кипейки вътрешно.

Заупокойната служба беше в църквата „Свети Амброзии“, която се намираше на Бродуей и Единадесета улица. Пред входа беше претъпкано с коли. Какофонията от клаксони бе набързо прекъсната от воя на сирената на полицейската кола, пристигнала да регулира трафика.

Минди запуши ушите си с ръце и изкрещя: „Млъкнете!“ След този полезен изблик на гняв се почувства малко по-добре. Смеси се с тълпата пред входа на църквата и започна бавно да си пробива път напред. Накрая пресякоха полицейската барикада и загърбиха обичайното стълпотворение от папараци, което остана зад нея. Когато стигна до стълбите, бе спряна от огромен охранител.

— Покана? — попита той.

— Забравих я вкъщи — смотолеви Минди.

— Отстъпете, ако обичате — заповяда безизразно охранителят.

— Госпожа Хаутън ми беше много добра приятелка! Живеехме в една и съща сграда! — опита се да протестира Минди.

Охранителят продължи да пропуска хората с покани и Минди се опита да се вмъкне покрай една групичка, която вървеше пред нея. Обаче охранителят я забеляза и се изпречи пред нея.

— Дръпнете се, госпожо!

Порицана, Минди бе принудена да се отдръпне вдясно, откъдето имаше удоволствието да види как Енид Мърл и Филип Оукланд минават покрай нея. В последната секунда Енид забеляза Минди, измъкна се от тълпата, докосна ръката й и изрече:

— Между другото, скъпа, искам да ти кажа, че вчера Сам ми помогна изключително много с компютъра. Слава на бога за младите хора! Ние, старците, не бихме могли да оцелеем в този технологичен свят без тях!

И преди Минди да бе успяла да каже каквото и да било, Енид продължи напред. Чашата на Минди определено преля. Енид не само я бе обидила, намеквайки, че Минди е от нейната възрастова категория („старци“ били, моля ви се!), но и най-безскрупулно я бе изоставила да си виси навън. Иначе, стига да искаше, тя съвсем спокойно би могла да я вмъкне, тъй като никой не смееше да противоречи на Енид Мърл. Да, Енид бе от онзи тип хора, които момиченцата наричат „приятелка за слънчево време“, но Минди бе убедена, че все някой ден ще може да й го върне.

Докато вървеше бодро по Единадесета улица, Били Личфийлд зърна Минди Гуч в покрайнините на тълпата и реши, че това е знак на съдбата. Даже нещо повече — знак от самата госпожа Хаутън, че Ана-Лиза Райе трябва да стане следващата собственичка на апартамента. Били се бе надявал да успее да представи Ана-Лиза на Енид Мърл, която от своя страна да я представи сред обществото на № 1. Но Минди Гуч, самият председател на борда, бе далеч по-голяма — макар и не чак толкова бляскава — риба. Докато приближаваше към нея, Били не можа да не си каже: „Горката Минди! Някога беше относително хубавка, но с течение на годините чертите й са се изострили, а бузите й — хлътнали. Горчилката очевидно я разяжда!“ Изобразявайки на лицето си подходящото за случая скръбно изражение, той пое двете й ръце и я разцелува по двете бузи.

— Здравей, скъпа Минди! — поздрави.

— О, Били!

— Няма ли да влизаш?

Минди извърна очи и смотолеви:

— Щеше ми се да изразя почитанията си…

— О! — кимна Били, автоматично схващайки ситуацията. И наистина, доколкото познаваше госпожа Хаутън, нямаше никакъв начин тя да е поканила Минди на заупокойната си служба. Защото, макар Минди да бе председател на борда, Луиз Хаутън никога не я бе споменавала, а най-вероятно и изобщо не е имала представа за съществуването й. Обаче Минди, която открай време страдаше от объркана, но решителна гордост, очевидно бе решила, че присъствието й тук би циментирало подозрителния й статус. — Знаеш ли, всеки момент очаквам една приятелка. Ще се радваме, ако се присъединиш към нас!

— За мен ще бъде удоволствие! — светнаха очите на Минди. Нека хората си говорят каквото искат за Били Личфийлд, но никой не можеше да му оспори, че е джентълмен.

Били я хвана под ръка и попита:

— Бяхте ли близки с госпожа Хаутън?

Минди се вторачи в него и без да мигне, отговори:

— Не особено. Виждахме се предимно във фоайето. Но ти май беше много близък с нея, нали?

— О, да! — кимна той. — Посещавах я най-малко два пъти месечно.

— Сигурно много ти липсва — изрече съчувствено Минди.

— Така е — въздъхна той. — Тя беше удивителна жена, но не мисля, че казвам нещо ново. — Направи пауза, опитвайки се да отгатне настроението на Минди, и реши да играе на сляпо: — А сега и този апартамент! Питам се какво ли ще стане с него?

Ръката му се оказа печеливша. Минди прояви много по-голяма готовност да говори за апартамента на госпожа Хаутън, отколкото за самата нея.

— Много навременен въпрос! — изтъкна тя. Приведе се към него и прошепна възмутено: — Можеш ли да си представиш, че при нас има хора, които искат да го разделят!

Били отстъпи шокирано крачка назад. После възкликна:

— Но това би било кощунство! Човек не може да разделя подобен апартамент! Той е жалон на града!

— Точно това мисля и аз! — проблеснаха очите на Минди, доволна, че поне още един човек мисли като нея.

Били снижи глас и изрече:

— Може би ще успея да ти помогна! Познавам един човек, който ще бъде идеален за този апартамент!

— Така ли? — изгледа го изненадана Минди.

Били кимна.

— Една прекрасна млада дама от Вашингтон! Достатъчно е само да ти кажа, че тя е една от нас! Мисля, че за останалото се досещаш!

Минди бе искрено поласкана, но реши да не го показва.

— А тази дама може ли да си позволи да даде двадесет милиона долара за един апартамент? — само попита.

— Разбира се, нали върви със съпруг! А той работи в сферата на финансите! Скъпа — побърза да я успокои той, — и двамата знаем, че № 1 се слави с традициите си да бъде дом на творци. Но освен това знаем и какво става днес на пазара на недвижимите имоти! Което ще рече, че никой творец вече не може да си позволи апартамент като този! Освен ако, както ти спомена, вземете решение да го разделите.

— О, това никога няма да стане! — отсече Минди и скръсти ръце пред гърдите си.

— Браво на теб! — потупа я одобрително Били по рамото. — Но мисля, че ще се радваш да се запознаеш с моята приятелка! — Надникна над рамото на Минди и видя как Ана-Лиза тъкмо слиза от едно такси. — Ето я и нея!

Минди се обърна. Към нея вървеше висока млада жена с кестенява коса, вдигната на обикновена конска опашка. Имаше сериозно, но и интересно лице — от онзи тип лица, които другите жени определят като красиво, може би защото зад красотата, която излъчваше, се криеше истинска личност.

— Ана-Лиза, запознай се с Минди Гуч! — представи ги Били. — Минди живее на № 1 и е била приятелка на госпожа Хаутън!

— Много ми е приятно! — кимна Ана-Лиза.

Ръкостискането й бе твърдо и Минди се зарадва, че Ана-Лиза не се опита да я целуне по бузата по онзи превзет европейски маниер. Зарадва се също така, че Били я представи като приятелка на госпожа Хаутън. Били Личфийлд бе перфектният пример за това как цивилизованите обитателите на Пето авеню № 1 трябва да се държат един с друг.

Влязоха в църквата и заеха места в средата. Два реда пред тях Минди разпозна изрусената прическа на Енид (някога е била брюнетка, но годините най-сетне са си казали думата), а непосредствено до нея — блестящата кестенява коса на Филип. Кой разумен мъж на средна възраст ще си остави косата толкова дълга?! Двамата бяха нелепа двойка — застаряващата стара мома и вятърничавият й племенник, наперени, абсурдни и арогантни. Но някой ден и Енид Мърл ще получи своя урок!

Църковната камбана отброи десет скръбни удара. След това гръмнаха органите и в дъното на пътеката се материализираха двама свещеници в бели роби, клатещи кадилници с тамян. След тях се появи тържествено самият епископ в синя роба и митра на главата. Паството се изправи. Минди сведе глава. Били се приведе към нея и прошепна:

— Кой е този, който иска да раздели апартамента?

— Енид Мърл! И племенникът й Филип!

Били кимна. Епископът стигна до олтара и богомолците послушно седнаха. Традиционната католическа церемония, пожелана от госпожа Луиз Хаутън, продължи на латински и английски. Били пропусна напевите покрай ушите си и се вторачи в мислите си. На пръв поглед му беше трудно да повярва, че Енид Мърл ще иска да разделя апартамента на госпожа Хаутън. Но, от друга страна, Енид не беше оцеляла като светски репортер цели петдесет години току-така. Не беше толкова мила, за каквато се представяше, и макар повечето да смятаха, че двете с Луиз Хаутън са били най-добри приятелки, Били подозираше, че има и още нещо. Спомни си за някакви неприятности между тях, свързани с мащехата на Енид, но те вероятно са отшумели, след като мащехата се изнесе от № 1. Както и да е. Важното бе, че е много възможно Енид Мърл да не дава и пукната пара за съхранението на наследството на Луиз Хаутън.

И все пак ситуацията го изправяше пред морална дилема. Били не желаеше да попада в полезрението на Енид, което със сигурност щеше да бъде опасно, тъй като тя все още контролираше голяма част от общественото мнение посредством редовната си рубрика. От друга страна, този апартамент бе радостта и гордостта на госпожа Хаутън. Той бе небесният трон, от който тя бе властвала над целия манхатънски елит, и дори през седемдесетте и осемдесетте, когато центърът поизгуби блясъка си и на власт дойде Ийст Сайд, на госпожа Хаутън изобщо не й хрумна да се премести. Когато разговаряше на тази тема с Били, почукваше по пода със своето бастунче с мраморна дръжка и казваше с величествения си алтов глас: „Тук е центърът на нюйоркското общество! А не там горе, в провинцията! (С последното имаше предвид Горен Ийст Сайд и Уест Сайд.) Знаеш ли, че едно време на човек му трябваше цял ден, докато стигне хотел «Дакота»? И защо? Само за да прекара нощта в това кошмарно готическо чудовище! (Почукване с бастунчето.) Обществото започва тук и ще завърши тук! Никога не забравяй произхода си, Били!“

Значителна част от това общество щеше да се сблъска с ненавременния си край, ако Енид Мърл успее да се наложи за апартамента. Това заключение помогна на Били да изясни мисията си — колкото и да се възхищаваше на Енид Мърл, той бе длъжен да остане лоялен към желанията на госпожа Хаутън!

Ощите призоваха за молитва и богомолците приклекнаха. Минди сключи ръце пред лицето си, а Били прошепна иззад своите:

— Какво ще правиш после? Какво ще кажеш да отскочим до Номер Едно и да надникнем в апартамента?

Минди го изгледа изненадано. Знаеше, че за внезапната му любезност си има някаква причина, но не бе очаквала той да стигне дотам, че да започне да търгува в Божия дом. От друга страна, това си беше Ню Йорк, който не признаваше нищо свято. Минди надникна над сключените си ръце към главите на съседите две редици напред и отново се изпълни с негодувание. Епископът подаде знак на опечалените да се прекръстят.

— В името на Оща и Сина и Светаго Духа! Амин! — изрече Минди. Седна отново на пейката и все така вторачена право напред, прошепна на Били: — Мисля, че ще може да се уреди!

* * *

След заупокойната служба Енид бе организирала обяд за двадесет души в ресторанта на Девета улица. Излезе от църквата и се запъти натам, придружена от Филип. Въпреки че ресторантът обикновено не работеше на обяд, сега бе направил изключение за Енид (тяхна редовна клиентка заедно с почти всички останали жители на квартала) и заради скръбния случай, Филип познаваше отлично приятелите на Енид — някога най-добрите и най-изявени личности на Ню Йорк. Тези хора и техните странни ритуали, включващи задължението по време на ордьовъра да говориш с жената вдясно на теб, а по време на основното ястие — с тази отляво, с вечните си дискусии на тема политика, бизнес, медии и изкуства и със задължителните пространни речи по време на кафето, се бяха превърнали до такава степен в част от живота на Филип, че той рядко си даваше сметка колко древни са вече тези някога могъщи играчи.

Както обикновено, разговорът беше делови и безстрастен. И макар че трагичната и ненавременна смърт на госпожа Хаутън да бе част от него — „можеше да изкара още поне пет години“, — в крайна сметка всичко се завъртя около предстоящите избори и рецесията, която грозеше страната. Точно до леля му седеше възрастен мъж, който се държеше като глътнал бастун. Като бивш сенатор и автор на речите на Джак Кенеди, той поде темата за разликите в ораторските стилове на демократичните кандидати. Когато сервираха основното ястие — телешко в маслено-лимонов сос, — продължавайки да говори, Енид съвсем естествено вдигна ножа и вилицата си и започна да реже месото на сенатора на дребни парченца. Проявата й на любезност ужаси Филип. Това го накара да се огледа и за първи път през живота си да си даде сметка за печалната гротеска, наречена старост.

Остави вилицата си. Точно натам вървеше и неговият живот. И крачките дотам бяха много малко. Бъдещето, което видя за себе си, го паникьоса и внезапно пред очите му се заредиха всички неща в живота му, които напоследък се бяха объркали. Проблемите с настоящия му сценарий навярно нямаше да бъдат последни. Сигурно щеше да има проблеми и със следващия (ако изобщо има такъв). А ако изобщо имаше следваща книга, и с нея щеше да има проблеми. Така някой ден ще се окаже като тях — импотентен и незначителен въздухар, който има нужда да му режат месото на дребни късчета. А дори не се бе уредил с жена, която да го успокоява.

Изправи се и се извини, че имал конферентен разговор с Лос Анджелис, който нямало как да пропусне — току-що бил получил съобщение по телефона си.

— Не можеш да останеш за десерта? — изненада се Енид. А после по лицето й се изписа ужас. — Боже мой! Бройката!

Отсъствието му означаваше, че хората на масата ще станат нечетен брой.

— Няма как, нини — изрече спокойно той и я целуна по бузата. — Сигурен съм, че ще се справиш!

Едва изминал няколко крачки по тротоара, и извади телефона, за да се обади на Лола. Небрежният й поздрав накара сърцето му да се разтупти и той бе принуден да прикрие вълнението си, преструвайки се на по-сериозен, отколкото бе.

— Обажда се Филип Оукланд.

— Какво става? — попита тя, но звучеше радостна, че го чува.

— Обаждам се, за да ти предложа работата. Като помощник в проучванията. Можеш ли да започнеш още този следобед?

— Не — отсече тя. — Заета съм.

— Ами утре сутринта?

— Не мога. Майка ми си тръгва и трябва да й кажа довиждане.

— Кога по-точно тръгва? — попита той, ужасявайки се, че вече е започнал да звучи отчаяно.

— Нямам представа. Вероятно към десет. Или единадесет?

— Тогава защо не дойдеш следобед?

— Е, сигурно ще успея — отговори неуверено Лола. Тя седеше на ръба на басейна на покрива на „Сохо Хауз“ и пляскаше с крака в топлата вода. Искаше работата, разбира се, но не искаше да изглежда и като твърде нетърпелива. В крайна сметка, макар че практически погледнато, Филип щеше да бъде неин работодател, той беше също така и мъж. А при работа с мъжете никога не беше излишно да се правиш на трудно достъпна. — Два става ли?

— Идеално! — отсече Филип и затвори телефона.

Сервитьорът се приближи до Лола и я предупреди, че в клуба използването на мобилни телефони било забранено, дори и на покрива. Лола го изгледа кръвнишки и се зае да изпрати на майка си есемес с добрите новини. А после се намаза с още плажно мляко и се излетна на шезлонга. Затвори очи и започна да си фантазира за Филип Оукланд и Пето авеню № 1. Може пък Филип да се влюби в нея, да се оженят и така и тя да заживее на № 1.

 

 

— Каква красота! — възкликна Ана-Лиза, пристъпвайки прага на апартамента на госпожа Хаутън.

— Боже, какъв ужас! — хвана се за сърцето Били. — Съжалявам, че не можа да го видиш, докато госпожа Хаутън все още беше тук!

— Аз съм го виждала — намеси се безстрастно Минди. — Старовремско като нея.

Апартаментът беше почти гол. Нямаше ги антиките, нямаше ги картините, нямаше ги гоблените и копринените драперии. Единствените останали реликви от бившата собственичка бяха няколкото прашни плюшени зайчета и избелелите тапети. Обедното слънце, което нахлуваше през огромните прозорци, вадеше на показ олющената мазилка и протрития от търкане паркет. Малкото фоайе водеше към по-голямо — с мраморен под с инкрустация, откъдето започваше величествена стълба. Три двойки високи дървени врати отвеждаха към дневна, трапезария и библиотека. Отнесен в спомените си, Били пристъпи в огромната дневна. Тя се простираше по цялата дължина на предната част на апартамента, гледаща към Пето авеню. Две двойки френски прозорци отвеждаха към терасата с широчина четири метра.

— Какви приеми се вихреха тук! — въздъхна Били и обгърна с жест пространството. — Беше подредила всичко като европейски салон — със софи, фотьойли и отделни кътове за разговори. Човек може да събере тук стотина души и дори няма да ги усети! — Поведе ги към трапезарията. — Канеше на вечерите си кого ли не! Спомням си една вечеря, на която присъства и принцеса Грейс. Беше толкова красива! И никой не можеше да си представи, че само месец по-късно ще бъде мъртва!

— Обикновено не си представяме — отбеляза сухо Минди.

Били се престори, че не я е чул, и продължи:

— Имаше една дълга маса за четиридесет души. И до днес съм на мнение, че дългите правоъгълни маси са много по-изискани, отколкото днешните кръгли маси за десетима! Но може би хората просто нямат избор. Как да поберат подобна маса в дребните стаички! Иначе госпожа Хаутън винаги казваше, че четиридесет души за вечеря са идеалният брой гости. Тайната й се състоеше в това да кара гостите си да се чувстват като избраници.

— А къде е кухнята? — попита Минди.

Макар вече да бе влизала в апартамента, огледът бе преминал малко прекалено бързичко и я бе оставил единствено с чувство на завист и дълбоко унижение. Доскоро нямаше никаква представа, че госпожа Хаутън е била толкова високопоставен член на хайлайфа, въпреки че най-интересното като че ли се бе случило, преди те двамата с Джеймс да се нанесат в сградата. В отговор на въпроса й Били поведе малката процесия през летящите врати, откъдето попаднаха в коридор, вдясно на който се намираше килерът за провизии на иконома, а в дъното — самата кухня. Тя се оказа изненадващо семпла, с линолеум на пода и порцеланова мивка.

— Тя никога не влизаше тук, разбира се — обясни Били. — Би било обида за персонала. Традиции!

— А какво правеше, когато й се допиеше вода? — полюбопитства Ана-Лиза.

— Обаждаше се по телефона и я поръчваше. Едно време имаше телефон във всяка стая, при това всеки от тях беше на отделна линия. В началото на осемдесетте това се считаше за изключително модерно.

Ана-Лиза погледна към Минди, улови погледа й и й намигна. До този момент Минди нямаше представа как да тълкува тази жена, която бе толкова сдържана и самоуверена, че не издаваше абсолютно нищо за себе си. Но сега си каза, че Ана-Лиза Райе все пак притежава някакво чувство за хумор.

Качиха се на втория етаж и разгледаха главната спалня на госпожа Хаутън, голямата баня и дневната, където, както отбеляза Били, двамата с домакинята били прекарвали много приятни часове. Надникнаха и в трите спални за гости надолу по коридора, а след това се качиха на третия етаж.

— А това тук — обяви тържествено Били, като отвори със замах тежката двойна врата — е гвоздеят на програмата! Балната зала!

Ана-Лиза пристъпи върху шахматно подредения черно-бял мрамор на пода и застана в средата на залата. Вдигна очи към огромния купол над главата си, а след това обгърна с поглед величествената камина и френските прозорци. Стаята беше неземно красива — никога не си бе представяла, че в Ню Йорк, в самото сърце на града, може да съществува подобна стая. Манхатън действително беше пълен с прекрасни тайни и изненади! Плъзгайки поглед наоколо, тя разбра, че този апартамент е мечтата на нейния живот.

Били се приближи зад нея и отбеляза усмихнало:

— Винаги съм казвал, че ако човек не може да бъде щастлив в този апартамент, не може да бъде щастлив никъде. — Дори и Минди не успя да измисли нищо, с което да го опровергае. Въздухът натежа от копнеж с онова, което Били наричаше „болката“. Беше част от болката да живееш в Манхатън — тази всепоглъщаща болка за най-добрия недвижим имот. Тази болка бе в състояние да накара хората да направят какво ли не — да лъжат, да поддържат бракове, с които отдавна е свършено, да се подлагат на какви ли не унижения, да стигнат дори до убийство. — Какво ще кажеш? — попита той Ана-Лиза.

Сърцето на Ана-Лиза заби. Искаше й се да каже, че двамата с Пол ще купят апартамента още днес, още този следобед, преди някой друг да го е видял и също да го е пожелал. Ала адвокатът у нея надделя и тя запази върховно самообладание.

— Прекрасен е! Наистина си струва да помислим по този въпрос!

Погледна към Минди. Знаеше, че ключът към сдобиването с този апартамент се намира в ръцете на тази неуверена, невротична жена с изпъкнали като на жаба очи.

— Съпругът ми Пол е много педантичен — отбеляза делово. — Със сигурност ще иска да разгледа финансите на сградата.

— О, кооперацията ни е перфектна в това отношение! — отсече Минди. — Радваме се на най-високите ипотечни акредитиви. — Отвори френските прозорци и излезе на терасата. Като надникна, зърна малко по-надолу края на терасата на Енид Мърл. — Знаеш ли каква гледка се открива оттук? — подвикна тя на Ана-Лиза.

Ана-Лиза излезе при нея. Веднага се изпълни с усещането, че се намира на палубата на кораб, носещ се високо в облаците над Манхатън.

— Удивително! — възкликна.

— Та откъде беше ти? — попита я Минди.

— От Вашингтон. Преместихме се тук заради работата на Пол. Той работи в сферата на финансите.

Още в църквата Били Личфийлд й беше прошепнал да избягва да употребява термина „хедж фондове“ и вместо него да използва „финанси“, който бе по-неопределен и по-изискан. „Когато разговаряш с Минди, трябва да наблягаш на факта на своята нормалност!“ — бе я посъветвал той.

— Откога живеете тук? — попита учтиво Ана-Лиза, за да насочи разговора по-далече от себе си.

— От десет години — отговори Минди. — Обожаваме този блок. И квартала, разбира се. Пък и синът ми ходи на училище тук, така че ни е удобно.

— Ясно — кимна Ана-Лиза.

— Вие имате ли деца? — попита я Минди.

— Все още не.

— Тази сграда е много добра за отглеждане на деца. Всички обичат моя Сам.

В този момент към тях се приближи и Били Личфийлд и Ана-Лиза реши, че моментът за решителния удар е назрял.

— Между другото, вашият съпруг да не би да е Джеймс Гуч? — обърна се тя нехайно към Минди.

— Точно той е. Ти откъде знаеш за него? — изгледа я изумена Минди.

— Прочетох последната му книга — „Самотният войник“.

— Само две хиляди души са чели тази книга! — контрира я Минди.

— Може. Обаче на мен ми хареса. Американската история е моята страст. А съпругът ти е прекрасен писател!

Минди се сащиса. Не беше сигурна дали може да вярва на Ана-Лиза, но все пак отчете факта, че жената полага усилия да бъде любезна. От друга страна, предвид удара, който Джеймс направи с компанията „Епъл“, нищо чудно Минди да греши за неговите наративни умения. Вярно е, че някога Джеймс наистина бе отличен писател и всъщност точно това бе една от главните причини, поради които тя се омъжи за него. Може би в най-скоро време отново му предстои да стане добър писател.

— Всеки момент ще излезе новата книга на моя съпруг — изрече гордо тя. — Хората в този бизнес твърдят, че щяла да бъде много по-голям хит дори и от Дан Браун! Направо да не повярваш!

След като изрече тези думи на глас, Минди внезапно установи, че звукът им й харесва. Едва сега започна да се изпълва с вярата, че успехът на Джеймс може би е реална възможност. Дано! Това определено ще натрие носа на Филип Оукланд! А ако семейство Райе купят този апартамент, ще натрие носовете и на Филип, и на любимата му лелка!

— Налага се да се връщам на работа — обяви тя, като подаде ръка на Ана-Лиза. — Но се надявам, че с теб ще се видим съвсем скоро!

— Впечатлен съм! — прошепна Били на Ана-Лиза няколко минути по-късно, когато двамата излязоха на тротоара пред Номер Едно. — Минди Гуч те хареса, а тя не харесва никого!

Ана-Лиза се усмихна дяволито и махна с ръка, за да си спре такси.

— Ти наистина ли си чела „Самотният войник“! — попита я Били. — Та тя е осемстотин страници и е жива скука!

— Наистина съм я чела — отговори адвокатката.

— Значи си знаела, че Джеймс Гуч е неин съпруг?

— Не, нямах представа. Докато бяхме в църквата, влязох в „Гугъл“ и прочетох цялата информация за него. Беше спомената и жена му.

— Умно! — ухили се Били.

Едно такси спря до бордюра пред тях и той отвори галантно вратата за Ана-Лиза. Докато влизаше, тя го погледна многозначително и заяви:

— Винаги си подготвям домашното!

* * *

Както и можеше да се очаква, работата при Филип Оукланд беше фасулска. Три следобеда седмично — в понеделник, сряда и петък — Лола отиваше в апартамента на Филип. Седнала на миниатюрно бюро в огромната слънчева дневна на писателя, тя полагаше големи усилия да се преструва, че работи — или най-малкото през първите няколко дена. Когато работеше, Филип държеше вратата на кабинета му да е отворена. От време на време надникваше и я помолваше да му потърси нещо, като например точния адрес на някакъв тъп ресторант, дето през осемдесетте бил на Първо авеню. Лола така и не схващаше за какво му е тази отживяла информация — в крайна сметка нали пише сценарий, тогава защо да не го измисли така, както си измисля и героите?!

Когато му зададе този въпрос, той приседна близо до нея на ръба на кожения фотьойл пред камината и й изнесе лекция за значението на автентичността в художествената литература. В началото Лола не разбра нищо, после се отегчи, а накрая се очарова. Не от нещо конкретно, което бе изрекъл Филип, а от факта, че разговаря с нея като с равен. Това се повтори няколко пъти и всеки път той внезапно се сещаше за нещо, скачаше и се прибираше в кабинета си. Секунда по-късно тя чуваше как пръстите му играят върху клавиатурата. Тогава тя втъкваше коса зад ушите си, сбърчваше чело в опит за концентрация и се опитваше да открие в „Гугъл“ информацията, която му трябваше. Ала тъй като не бе в състояние да задържи вниманието си повече от две минути върху дадено нещо, само след секунда бе поела вече по погрешна тангента — четеше „Перес Хилтън“, оглеждаше страницата си във „фейсбук“, гледаше отделни епизоди от „Хълмовете“ или прехвърляше видеоклипове в „Ю Тюб“. Бе наясно, че ако работеше обикновена работа, в офис, на подобни неща не би се погледнало с добро око — една нейна колежка от университета наскоро беше уволнена точно заради разходки из интернет, — но Филип очевидно нямаше нищо против. Даже точно обратното — като че ли гледаше на тези разходки като необходим елемент от работата й.

През втория си работен ден, докато гледаше поредното видео по „Ю Тюб“, Лола попадна на клип с булка в булчинска рокля без презрамки, която налага някакъв мъж с чадър край магистралата. Малко зад тях се виждаше бяла лимузина — очевидно колата се беше счупила и сега булката си го изкарваше на шофьора.

— Филип? — надникна в кабинета му тя.

Филип се бе привел над компютъра и дългата му коса почти закриваше лицето му.

— А? — стресна се той.

— Мисля, че открих нещо, което може би ще ти бъде от полза.

— Адресът на „Пиъртрий“ ли?

— Нещо по-добро! — ухили се тя и му показа видеото.

— Боже! — шашна се писателят. — Дали е истинско?

— Разбира се! — Заслушаха се в булката, която заливаше шофьора с порой от цветисти епитети. — Ето на това му викам аз автентичност! — отсече Лола и се облегна самодоволно в стола си.

— Има ли още много такива клипове? — попита Филип.

— Колкото искаш! — успокои го асистентката му.

— Браво на теб! — похвали я той, очевидно много впечатлен.

Лола не можеше да не признае на Филип, че знае много. Но всичко, което знаеше, бе на теория, от книгите и въпреки желанието си да бъде автентичен, не знаеше почти нищо за реалния живот. От друга страна, нейният реален живот в Ню Йорк не се очертаваше такъв, на какъвто се беше надявала.

В събота вечерта отиде на нощен клуб с двете момичета, с които се бе запознала на последното интервю. Макар да ги считаше за „посредствени“, нямаше друг избор, тъй като те бяха единствените й познати в Ню Йорк. Оказа се, че ходенето по клубове е едновременно вълнуващо и депресиращо приключение. От първите два клуба направо ги изгониха, но за третия поне им беше разрешено да се наредят на опашка и да чакат. Четиридесет и пет минути те стояха зад бариерата, докато всички, които слизаха от лимузини или джипове, бяха автоматично пускани вътре. И макар да я болеше, че не е член на този ексклузивен клуб, утешаваше се поне с факта, че успя да зърне на живо шест знаменитости. При появата на всяка от тях опашката започваше да жужи като гърмяща змия и изведнъж всички започваха да щракат с фотоапаратите на телефоните си, за да съхранят великия миг завинаги. Вътре в клуба разделението между Важните клечки и Простолюдието беше още по-ярко. Важните клечки седяха на маси, отрупани с бутилки водка и шампанско, зад дебели въжета, охранявани от едри бодигардове, докато Простолюдието беше принудено да се тъпче пред бара като овце на заколение. Докато успееш да си вземеш питие, минаваше още поне половин час, а след това се налагаше да си гушкаш чашата като бебе, защото нямаше никакви гаранции, че после ще можеш да си вземеш ново.

Това приключение накара Лола да заключи, че така няма да стане. Налагаше се да измисли друг начин да си пробие път към блясъка и хайлайфа на Ню Йорк.

Втората сряда от работния живот на Лола я завари опъната на дивана в дневната на Филип, потънала в четене на таблоидни списания. Филип бе отишъл до библиотеката, за да пише, и я бе оставил сама в апартамента му, където от нея се очакваше да прочете ръкописа му и да поправи правописните грешки.

— Нямаш ли си редактор в компютъра? — бе го попитала тя, когато той й подаде ръкописа.

— Не му вярвам — бе отговорил той.

Така Лола положи усилия да поработи, тоест да го прочете, но още на третата дума се сети, че е сряда — денят, в който излизат всички важни таблоидни списания. Захвърли ръкописа и отиде до вестникарския щанд на ъгъла. Обичаше да влиза и да излиза от Пето авеню № 1, така че когато минава покрай портиерите, да може да им кимва приятелски, сякаш наистина живее тук.

Обаче днешните таблоиди се оказаха много скучни — нито една звезда не бе влязла в клиника за наркомани или алкохолици, нито една не бе наддала (изгубила) няколко килца, нито една не бе откраднала нечий съпруг. Което накара Лола да захвърли отегчено списанията настрани. Вдигна глава и осъзнавайки, че е сама в апартамента на Филип, може да се заеме с нещо по-интересно — да се поразходи наоколо и да потършува.

Насочи се към стената с книгите. Цели три рафта от библиотеката бяха пълни с екземпляри от първата книга на Филип — „Лятно утро“, на различни езици, в различни формати и с различни корици. Друг от рафтовете беше пълен с първи издания в твърди корици на класиците, Филип й бе споменал, че ги колекционира и че за някои от тях е платил по пет хиляди долара, като например за първото издание на „Великият Гетсби“ — един от най-смахнатите романи на света, по мнението на Лола. На най-долния рафт имаше колекция от стари вестници и списания. Лола вдигна един брой на „Нюйоркски книжен преглед“ с дата от февруари 1992 година, прелисти го и попадна на критически отзив за книгата на Филип „Звезда на мрака“. „Скука!“ — каза си тя и захвърли списанието. Най-отдолу в купчината зърна стар брой на списание „Вог“. Измъкна го и се загледа в корицата. Септември 1989 година. Едно от водещите заглавия гласеше: „НОВИТЕ ЗВЕЗДНИ ДВОЙКИ“. „За какво му е на Филип стар брой от «Вог»?“ — зачуди се тя и отвори списанието, за да разбере.

Откри отговора още в средата. Десет страници подред разказваха за един доста по-млад Филип и още по-младата тогава Шайфър Даймънд, застанали пред Айфеловата кула, хранещи се един друг с кроасани, разхождащи се по улиците на Париж по бална рокля и смокинг. Подзаглавието гласеше: „Любов през пролетта — носителката на «Оскар» Шайфър Даймънд и лауреатът на наградата «Пулицър» Филип Оукланд разхождат новите парижки колекции.“

Лола грабна списанието, настани се обратно на дивана и започна да оглежда по-внимателно снимките. Нямаше никаква представа, че някога Филип Оукланд и Шайфър Даймънд са били гаджета — усети, че тази новина я изпълва с бясна ревност. През последните няколко дена бе започнала да харесва Филип не на шега, но досега се въздържаше заради възрастта му. Защото, както и да погледнеш нещата, той все пак беше с цели двадесет години по-стар от нея. И макар да изглеждаше доста по-млад, и да бе в добра форма (всяка сутрин ходеше на фитнес), и макар Лола да познаваше маса млади жени, омъжени за доста по-възрастни от тях мъже (например жената на Били Джоел), все пак се притесняваше, че ако „стигне дотам“ с Филип, може да се окаже неприятно изненадана. Ами ако има старчески петна? Или не може да го вдигне?

Но сега, докато разглеждаше снимките му във „Вог“, Лола започна да гледа на него с други очи. И заобмисля ходове, с които да го прелъсти.

Точно в пет следобед Филип излезе от библиотеката и се насочи обратно към № 1. Предполагаше, че по това време Лола сигурно вече ще си е тръгнала и така щеше да отмине още един ден, в който той не е направил опит да спи с нея. Желаеше я, което не беше никак странно, тъй като в крайна сметка беше мъж. Тя като че ли също го желаеше, ако се съди по начина, по който го гледаше през падналия пред очите й кичур коса, който непрекъснато въртеше в знак на свенливост. Обаче беше малко прекалено млада за него, а и въпреки познанията си за света на интернет и живота на звездите не беше особено обиграна. Което не беше чудно, тъй като до този момент не й се беше случвало нищо особено, което да я направи по-зряла.

Докато се качваше с асансьора към апартамента си, на Филип му хрумна нещо и той натисна бутона за деветия етаж. На този етаж имаше шест апартамента — Шайфър живееше в дъното. Докато вървеше по коридора, си спомни колко често бе изминавал някога този път — и през деня, и през нощта. Когато стигна до вратата й, натисна звънеца и разтърси бравата на вратата. Нищо. Както обикновено, тя не си беше вкъщи. Шайфър никога не си беше вкъщи.

Качи се в собствения си апартамент и отваряйки вратата, се стресна, когато чу откъм дневната гласа на Лола:

— Филип?

Зърна в антрето малко розово лачено куфарче. Самата тя се намираше на дивана в дневната. Обърна се, когато той влезе, и му се усмихна.

— Още ли си тук? — попита той. Беше изненадан, но не и недоволен, че я вижда.

— Случи се нещо много, ама много ужасно! — изрече тя и ококори очи. — Надявам се да не се сърдиш!

— Какво? — извика притеснено той и първата му мисъл беше за сценария. Да не би от студиото пак да му го връщат?

— В моя блок няма топла вода!

— О! — въздъхна облекчено той. Припомняйки си за куфарчето в коридора, предположи: — И сега си дошла да си вземеш душ при мен, така ли?

— Не точно. Съседите казаха, че майсторите щели да работят по тръбите цяла нощ! Когато се прибрах, те все още чукаха!

— Е, все в някой момент ще спрат! Поне в шест!

— О, моят блок не е като твоя! — поклати тъжно глава тя. — Апартаментите в него се дават под наем, така че собствениците си правят каквото си искат. И когато си искат! — натърти за ефект.

— В такъв случай какво точно искаш? — попита неуверено той. Да не би да цели да прекара нощта при него? Което би било крайно неприятна идея. Или пък много приятна.

— Помислих си, че бих могла да спя на дивана ти тук. Все пак е само за една нощ. Надявам се, че до утре ще са успели да поправят тези тръби!

Филип се поколеба, питайки се дали тръбите не са просто извинение. Но и така да е, ще бъде глупак, ако й откаже.

— Няма проблеми — кимна сега той.

— Страхотно! — извика тя, скочи от дивана и си грабна чантата. — Направо няма да разбереш, че съм тук! Обещавам! Ще си седя на диванчето и ще си гледам телевизия, а ти можеш да си работиш, колкото си искаш! Или каквото там си правиш, разбира се.

— Да не би да си мислиш, че ще те оставя тук като пълно сираче? Ще излезем на вечеря, разбира се!

Докато я чакаше да излезе от банята, той влезе в кабинета и прегледа имейлите си. Забеляза няколко, на които нямаше как да не отговори, но тъй като чуваше водата как тече и си представяше голото тяло на Лола, не успя да се концентрира и вместо това се зае да чете „Върайъти“. А после тя се появи на прага — изкъпана, но вече облечена в къса рокличка със сако, подсушаваща косата си с хавлиена кърпа.

— Къде искаш да отидем на вечеря? — попита.

Той изключи компютъра си и каза:

— Смятам да те заведа в „Никърбокър“. Точно зад ъгъла е, а и е от любимите ми ресторанти. Не е кой знае какъв лукс, обаче храната е много добра.

Малко по-късно вече седяха в едно сепаре и докато Лола разглеждаше богатото меню, Филип поръча бутилка вино. После отбеляза:

— Тук винаги си поръчвам стриди и пържола. Обичаш ли стриди?

— Обожавам ги! — отговори тя, остави менюто и го погледна със светнали очи. — Пил ли си някога коктейл със стриди? Вземат стридата и я слагат в голяма чаша с водка и сос за коктейли! Непрекъснато пиех такива коктейли, докато бяхме в Маями!

Филип не беше много сигурен какво трябва да отговори, тъй като никога не бе пил коктейл със стриди. Идеята като че ли не го привличаше особено, но пък за двадесет и две годишно момиче вероятно беше напълно нормална.

— И как беше? — попита. Неангажиращ въпрос, но със сигурност изискващ отговор.

— Ами — започна тя, като се облакъти на масата и подпря брадичка на ръцете си, — казано накратко, отрязва те. А едно момиче — не беше от приятелите ми, обаче движеше с нас — се напи толкова много, че съблече блузата си за „Полудели момичета“. И баща й я видя. И изкрейзи. Не е ли гадно, имам предвид, да разбереш, че баща ти гледа „Полудели момичета“!

— Може просто да е разбрал какво е направила. И да е искал да се увери.

Лола се смръщи и отбеляза:

— Никой не е толкова луд, че да казва на баща си какво е направил за „Полудели момичета“! Но някои момичета наистина го правят, за да бъдат забелязани от мъжете! Смятат, че така изглеждат по-отворени!

— А ти какво смяташ? — попита заинтригуван Филип.

— Че е глупаво. Да, вярно, ще си легнат с теб, но после какво?

„После какво, наистина“ — помисли си Филип и се запита с колко ли мъже е спала.

— А ти правила ли си такова нещо? — попита.

— За „Полудели момичета“ ли? Няма начин! Бих свалила дрехите си единствено за „Плейбой“. Или за „Венити феър“. Само за най-класните! При това те оглеждат снимките, преди да решат кои да публикуват!

Филип отпи голяма глътка вино и се усмихна. Да, тя определено искаше да спи с него! Защо иначе ще говори за събличане и секс? И ако веднага не спре, сигурно ще го побърка!

Но едно малко ангелче на рамото му напомни, че не трябва да прави секс с такова младо момиче, докато дяволчето на другото рамо прошепна: „Давай, бе! Какво толкова? И без това вече го е правила и преди, при това доста често!“ В опит да помири двамата гости на раменете си той реши да удължи вечерята колкото бе възможно повече — поръча още една бутилка вино, десерт и накрая по едно уиски. Когато неизбежният момент настъпи и настана време да се прибират, той осъзна, че дамата му е леко подпийнала. Трябваше й известно време, докато намери чантата си и успее да я постави на рамо. Филип се изправи и я прегърна, за да я задържи на крака, а когато излязоха навън, тя плъзна ръка през кръста му и се подпря на него, изкисквайки се. Членът му автоматично реагира, като изду дънките му.

— Много приятно беше! — изрече тя. А после, с по-сериозна физиономия добави: — Нямах никаква представа, че филмовият бизнес бил толкова трудна работа!

— Но си заслужава! — отвърна той.

След разговора за секса и след като усети, че виното е започнало да развързва езика му, той й бе разказал за неприятностите си със студиото. Тя го бе слушала в захлас. Сега вдигна ръка от раменете към тила й и прошепна:

— Мисля, че е време да те слагам в леглото! Не искам утре да те боли глава!

— И без това ще ме боли — изкиска се повторно тя.

Когато се върнаха в апартамента, започнаха да разиграват театър. Тя влезе в банята, за да се преоблече, а той се зае да й приготвя дивана за сън. И двамата знаеха, че чаршафът и одеялото върху дивана са напълно излишни, но може би не бе зле да се преструват още мъничко. Когато Лола излезе от банята, бе боса и със съвсем къса бебешка нощничка, смъкната надолу точно толкова, колкото да загатне деколтето й. Филип въздъхна тихичко. А после, събирайки всичките си налични сили, спря за момент пред нея, целуна я по челото, пожела й лека нощ и се запъти към стаята си. С примряло сърце затвори вратата.

Съблече се и остана само по боксерки. После си легна и отвори „Буденброкови“. Но колкото и да се насилваше да чете, не можеше да се концентрира — не и с Лола само през една врата и с онази нейна символична нощничка! Сбърчи чело и си наложи да си напомни, че тя е само на двадесет и две. Ще спи с нея, а после какво? Не би могла да продължи да работи за него, ако са правили секс, нали? Или би могла? В крайна сметка винаги можеше да я уволни и да си намери друга асистентка. Защото щеше да бъде много по-лесно да си намери друга асистентка, отколкото друга двадесет и две годишна красива жена, която да пожелае да спи с него!

И сега какво? Да отиде при нея ли? За момент през главата му премина тревожна мисъл: „Ами ако греша? Ами ако тя не иска да спи с мен и извинението със счупени тръби в блока й не е никакво извинение, а истина?“ Какво ще стане, ако отиде при нея и тя го отхвърли? Ето тогава щеше да стане най-неприятно! Защото в такъв случай просто би било невъзможно да я остави на работа.

Измина още минута. После две. И той получи отговора на всичките си въпроси — от почукването на вратата.

— Филип? — обади се Лола от другата страна.

— Влизай! — подвикна той.

Когато тя отвори и влезе, той свали очилата си за четене. Като се правеше, че всъщност изобщо не е искала да го притеснява, тя се подпря на касата на вратата и най-невинно попита:

— Извинявай, но може ли да си взема чаша вода?

— Разбира се!

— Би ли ми дал ти, защото аз не знам къде са чашите?

— Ела с мен! — скочи ентусиазирано той. След като направи две крачки, се сети, че е само по боксерки, но реши, че въобще не му пука.

Тя се втренчи в гърдите му и после плъзна поглед към фигурата от тъмни къдрави косми над коремните му мускули. После отрони:

— Не исках да те притеснявам.

— Изобщо не ме притесняваш — махна с ръка той и се запъти към кухнята. Тя го последва, а той извади чаша и я напълни с чешмяна вода. Когато се обърна, тя бе застанала плътно до него. Помисли си да й подаде чашата, но я остави на мивката и докосна рамото й. — О, Лола! Хайде да престанем да се преструваме!

— Какво искаш да кажеш? — подхвърли игриво тя и постави ръка върху космите на гърдите му.

— Искаш ли да спиш с мен? — прошепна Филип. — Защото аз много искам!

— Разбира се!

Притисна тяло о неговото и устните им се сляха. През ефирната материя на нощницата й той усети стегнатите й едри гърди. Усещаше дори набъбналите й зърна. Плъзна ръка под нощницата й и се насочи директно към тях. Тя простена и се изви назад и той с едно движение измъкна нощницата над главата й. „Господи, колко е красива!“ — помисли си Филип. Вдигна я на барплота, разтвори краката й и се приведе между тях. Нежно издърпа настрани дъното на бикините й и онова, което видя, го стресна.

— Нямаш косми? — попита.

— Разбира се, че нямам! — изтъкна гордо тя. Подобно на всички свои приятелки, и тя си правеше бразилска кола-маска веднъж месечно.

— Но защо? — прошепна Филип и върна изумено ръка върху гладката й кожа.

— Защото на мъжете им харесва — отговори Лола. — Очевидно ги възбужда повече. — Изгледа го и подхвърли през смях: — Само не ми казвай, че никога досега не си виждал подобно нещо!

— Харесва ми — каза той, без да отговори на въпроса й, и продължи да разглежда обезкосмената й вагина. Приличаше на онези нежни, безкосмени котки. Вдигна я отново и я отнесе на дивана. — Ти си забележителна!

Постави я на ръба на дивана, отново разтвори краката й и започна да лиже пурпурната кожа на вагината й.

— Спри! — извика внезапно тя.

— Защо?

— Не ми харесва!

— Не ти харесва, защото никой досега не ти го е правил както трябва! — отсече той и продължи.

Целувките „там долу“ продължиха цяла вечност и накрая тя се предаде. Краката й се разтрепериха, вагината й започна да пулсира. Накрая свърши и избухна в сълзи.

Той я целуна по устата и тя се усети по устните и езика му. Разумът й казваше, че би трябвало да бъде отвратена, но всъщност не беше никак лошо — приличаше на чисти, леко влажни дрехи, току-що измъкнати от сушилнята. Плъзна пръсти в косата му, която беше по-мека и тънка от нейната. Впи очи в неговите. Дали ще й каже, че я обича?

— Хареса ли ти? — прошепна той.

— Да — отвърна отмаляла тя.

Той стана и се насочи към кухнята.

— Това ли беше? — попита тя през смях, изтривайки сълзите си. — Няма ли да…

Точно в този момент той се върна с две малки чашки водка.

— За издръжливост! — отбеляза и й подаде малката чашка. — За съжаление не разполагам със стриди, но и това ще свърши работа.

Хвана я за ръка и я поведе към спалнята си, където събу боксерките си. Пенисът му се оказа доста дебел, с една изпъкнала вена от долната страна. Топките му висяха леко настрани. Тя легна по гръб, а той сви коленете й към гърдите. Когато проникна в нея, Лола се приготви за болката, но за голяма нейна изненада единственото, което усети, бе тласъкът на удоволствието.

— Лола, Лола, Лола! — започна да стене той.

После тялото му се скова, гърбът му се изви и той се стовари върху нея. Лола го прие в обятията си и целуна врата му.

В средата на нощта Филип пак я събуди и двамата отново се любиха. Тя заспа, а когато на следващата сутрин се събуди, осъзна, че той я наблюдава.

— О, Лола! — прошепна. — Какво ще стане с теб?

— С мен ли?

— Искам да кажа — с теб и с мен?

Лола не бе особено сигурна какво трябва да означава това. Усмихна се и започна леко да дразни пениса му с върха на нокътя си. В следващия момент той бе отново върху нея. Лола разтвори крака и след като той свърши и се отпусна изтощен върху нея, прошепна:

— Обичам те!

Той вдигна рязко глава и я изгледа изненадано. После се усмихна, целуна връхчето на носа й и каза:

— „Любов“ е твърде голяма дума, Лола! — Протегна се, стана и заяви: — Ще отида да купя закуска. Каква батета искаш?

— А кои са най-добрите?

Той се засмя и поклати глава.

— Няма най-добри. Всичко зависи от това на теб кой вид най-много ти харесва.

— А ти какви обичаш?

— Със сусам.

— Тогава и за мен със сусам!

Филип нахлузи дънките си и когато отново погледна излегналото се на леглото му голо момиче, се усмихна. Точно това му беше най-хубавото на Ню Йорк — човек никога не знаеше какво ще се случи! Често една нощ бе достатъчна, за да промени човешката съдба.

След като излезе, Енид Мърл, която бе дочула подозрителни шумове от апартамента на племенника си през нощта, реши да го провери. Мина през малката порта, която разделяше терасите им, и почука на френските прозорци. Най-лошите й страхове се потвърдиха, когато на прозореца се появи една твърде млада дама, облечена само в една от тениските на Филип (вероятно отдолу нямаше нищичко!). Момичето изгледа изненадано Енид и попита:

— Да?

Енид я блъсна и влезе.

— Филип тук ли е?

— Нямам представа — отговори момичето. — А вие коя сте?

— Вие коя сте? — натърти възрастната жена и впи очи в нейните.

— Аз съм приятелката на Филип — отговори гордо Лола.

— Така ли? Виж ти! — изненада се Енид от бързината, с която действаше племенникът й. — Е, аз пък съм леля му!

— О! Нямах представа, че Филип имал леля!

— Аз пък, че имал приятелка! — контрира я Енид. — Та той тук ли е или не?

Момичето скръсти ръце пред гърди, като че ли едва сега осъзнало, че е голо.

— Всъщност отиде да купи багети.

— Ще му кажеш ли, че леля му го е търсила?

— Разбира се — кимна Лола. Изпрати Енид до френския прозорец и я проследи с поглед как отваря портичката и влиза в собствената си тераса.

Лола влезе вътре и се отпусна на дивана. Значи Филип си имал роднина, която живее в съседния апартамент. Не беше очаквала подобно нещо. Незнайно защо, но беше приела, че хора като Филип Оукланд нямат роднини. Докато разгръщаше лениво първото й попаднало списание, тя си спомни хладния поглед на Енид, но си каза, че няма значение. Лелята беше твърде стара. Какви пък чак толкова неприятности би могла да причини една старица?!