Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (15)

14

Джеймс и без това си беше достатъчно невротизиран, но в последните дни преди излизането на книгата му той буквално се побърка. Мразеше се за това, което правеше — открай време презираше авторите, които на всеки половин час проверяват рейтинга си в сайтовете на „Амазон“^[1] и „Барне енд Ноубъл“^[2], и непрекъснато преравят интернет за отзиви и мнения. Новата му мания буквално го изцеждаше. Чувстваше се като луд, който си въобразява, че го преследват фурии. Обратната страна на тази мания се казваше Лола. В редките моменти на здрав разум Джеймс си казваше, че тя е нещо като главната съблазън — ярко, блестящо, неустоимо нещо, от двете страни с кукички. На повърхността отношенията им все още се ограничаваха в рамките на невинността, защото засега не се бе случило нищо друго, освен размяна на есемеси и няколко внезапни гостувания в апартамента му. Приблизително два пъти седмично тя се появяваше неканена при него и се отпускаше небрежно на сгъваемия стол в кабинета му като лъскава черна пантера. Той и без това бе отдавна готов да се предаде, но при дадените обстоятелства стръвта бе станала двойно по-неустоима поради факта, че тя веднага бе прочела книгата му и държеше да я обсъжда с него, като същевременно търсеше съвета му за Филип.

Да се омъжи ли за Филип? Разбира се, че го обича, обаче не иска той да се ожени за нея по грешните причини — от чувство за задължение. По този въпрос Джеймс се чувстваше раздвоен между желанието си да има Лола само за себе си и просто да я вижда в сградата независимо при какви обстоятелства. А тъй като не можеше да изрита собствената си съпруга и да инсталира на нейно място Лола, присъствието й на тринадесетия етаж като че ли беше по-добре от нищо. И така, той излъга, озовавайки се в неочакваното положение да дава съвет на двадесет и две годишно момиче.

— Всеобщото мнение по въпроса е, че човек все пак трябва да опита — запелтечи той. — А после винаги можеш да се разведеш.

— Не и аз! — отсече Лола. — Религията ми не го позволява.

Джеймс се зачуди коя ще да е тази религия, но на глас каза:

— Ала тъй като твърдиш, че обичаш Филип…

— Казах, че мисля, че го обичам! — поправи го тя. — Но пък съм само на двадесет и две! Как бих могла да знам със сигурност дали е така?

— Никога няма да знаеш със сигурност — рече Джеймс, като си мислеше за Минди. — Бракът е нещо, което просто си продължава вечно, освен ако единият не реши да му сложи край.

— Ти имаш голям късмет! — въздъхна момичето. — Взел си своето решение. И освен това си гений! Когато книгата ти излезе, ще натрупаш милиони долари!

Тайните гостувания продължиха няколко седмици, а после дойде и великата сряда, когато издателят на Джеймс трябваше да получи предварителния отзив за книгата му от „Ню Йорк таймс букривю“. Лола се появи още сутринта, като му донесе подарък — плюшено мече „за късмет“, както се изрази тя. Обаче Джеймс бе вече прекалено нервен, за да оцени подаръка, и разсеяно го напъха в и без това претъпкания килер.

Всичко зависеше от този отзив в „Ню Йорк таймс букривю“. Като автор, чиято предишна книга се бе продала само в седем хиляди и петстотин екземпляра, сега само шумните хвалебствия биха могли да го спасят и да разбият бариерата на предишните му скромни продажби. Представяше си това разбиване като незаконно нахлуване през покрива на шоколадова фабрика, което на свой ред го караше да се чуди дали вече е с всичкия си.

— Сигурно много се вълнуваш — отбеляза Лола, като вървеше след него към кабинета му. — Но ще видиш, че ще получиш страхотни отзиви! Сигурна съм!

Джеймс не беше чак толкова сигурен, но горката Лола беше твърде млада, за да знае, че нещата обикновено не стават така, както подсказва логиката. Чувстваше, че устата му пресъхва от напрежение. Още от сутринта настроението му се люшкаше между отчаяние и въодушевление. Точно в момента обаче скоростното влакче на ужасите, на което се беше качил, го носеше стремглаво надолу.

— Всеки държи да се изживява като победител — изрече с гробовен глас. — Всеки си мисли, че ако се държи като хората по филмите или тези при Опра, или в така наречените вдъхновяващи мемоари и никога не се предава, накрая непременно ще победи. Обаче това не е вярно!

— Защо да не е вярно? — контрира го Лола с дразнеща самоувереност.

— Единствената гаранция за успех е упоритата работа — заяви Джеймс. — Статистически погледнато. Но дори и това не е много сигурно. Истината е, че на този свят няма нищо сигурно!

— Точно затова пък има истинска любов! — изтъкна Лола.

Емоциите на Джеймс взеха внезапен остър завой и влакчето пое рязко нагоре „Колко е сладка!“ — помисли си той, докато я наблюдаваше. Нямаше никаква представа за живота, но продължаваше да вярва в себе си толкова искрено, че бе почти вдъхновяващо.

— Всичко се свежда до числата — отбеляза мъдро той, доволен от осъзнаването на този факт. — Числа и още числа, и пак числа. Вероятно винаги е било така.

— Какво е било? — изгледа го Лола. Почувства, че се отегчава. Разговорът беше взел неочакван обрат, който отвеждаше далече от нея самата и навлизаше в сфера, която тя винаги бе свързвала с данъците. Което на свой ред означаваше нещо, за което тя се надяваше никога да не й се налага да мисли.

— Рейтинги. И печалби.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Прегърни мечо! Целуни го за късмет! А после ми изпрати съобщение. Нямам търпение да прочета отзивите!

След като тя си тръгна, Джеймс се завърна обратно при интернет. Провери отново и отново електронната си поща, мястото си в класацията на „Амазон“, мястото си в класацията на „Гугъл“ и всички възможни данни с неговото име, в това число сайтове като „Хъфингтън поуст“, „Снаркър“ и „Дифеймър“. Следващите му пет часа бяха едни от най-неприятните в живота му.

Накрая, в три и петнадесет следобед, телефонът иззвъня.

— Успяхме! — извика триумфално Редмън. — Ти си дори на корицата на „Ню Йорк таймс букривю“! И вече те наричат „съвременният Мелвил“^[3].

Първоначално Джеймс беше прекалено шокиран, за да каже каквото и да било. Но след няколко секунди той възвърна гласа си и сякаш всеки ден виждаше свои книги на корицата на „Ню Йорк таймс букривю“, каза:

— Ще го приема.

— Дяволски си прав, че ще го приемеш! — извика Редмън. — Дори и ние не бихме могли да го измислим по-добре! Ще накарам асистентката си да ти изпрати отзивите по имейла.

Джеймс затвори телефона. За първи път през живота си побеждаваше.

— Аз съм победител! — изрече на глас.

А после усети, че му се завива свят — реши, че е от радост, а след това му прилоша. От години не му се беше случвало да повръща, всъщност — от детството му. Ала гаденето се засили и най-накрая беше принуден да отиде в банята, за да извърши най-немъжествения от всички ритуали — да повърне в тоалетната чиния.

А после, все още с треперещи крака, той се върна в кабинета си, отвори прикрепения файл, който му беше изпратил Редмън, и жадно започна да чете всяка страница още докато излизаше от принтера. Най-сетне талантът му беше оценен и отсега нататък, независимо колко книги ще продаде, единственото, което ще има значение, ще бъде само това признание за мястото му в пантеона на литературата. Той беше спечелил! Бе победил! Но какво следваше да направи сега? А, да! Да сподели новините с някого. Нали така се правеше в такива случаи?

Започна да набира номера на Минди, но се спря. За нея имаше достатъчно време. Защото имаше един друг човек, който щеше да оцени новината повече — Лола. Именно тя е човекът, който пръв трябва да научи новината, защото само тя беше до него в този най-съдбовен от всички негови дни. Джеймс грабна трите листа с отзива, излезе във фоайето и нетърпеливо започнала чака асансьора. Междувременно в главата му се въртяха думите, които щеше да й каже — „Успях!“, „Ще се гордееш с мен!“, „Ти беше права“ — както и онова, което може би щеше да се случи после. (Тя ще го прегърне, разбира се, а тази прегръдка би могла да се превърне в целувка, а целувката би могла да се превърне във… Кой знае?!) Най-сетне асансьорът пристигна от върха на сградата, той влезе и го включи за обратния път нагоре. Погледът му се местеше ту към бавно сменящите се цифри на етажите, ту към думите върху листите, които вече се бяха запечатали в съзнанието му: „Съвременният Мелвил!“

Изпълнен с въодушевление, той зачука силно на вратата на апартамент 13 Б. Чу някакво тътрене на крака и очаквайки да види Лола, изпадна в шок, когато зърна срещу себе си Филип Оукланд. А когато Филип на свой ред видя Джеймс, по лицето му се изписа хладина и раздразнение.

— Гуч, какво правиш тук?

Сякаш сцената беше взета направо от някоя сапунена опера. Джеймс се опита да надникне незабележимо над рамото на Филип, за да види дали Лола е там, а Филип попита:

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Джеймс даде всичко от себе си, за да си възвърне силите, и промърмори:

— Току-що получих страхотни отзиви от „Ню Йорк таймс букривю“. — И размаха безполезните вече листи в ръката си.

— Поздравления — смотолеви Филип и направи опит да затвори вратата.

— Лола вкъщи ли е? — извика в отчаянието си Джеймс.

Филип го изгледа, изсмя се саркастично и кимна с глава, сякаш вече бе проумял истинската цел на съседа си.

— Лола! — подвикна към вътрешността на апартамента.

Лола се приближи към вратата, облечена в копринен халат. Косата й беше мокра, като че ли току-що излизаше от банята.

— Какво? — попита и небрежно пъхна ръка в задния джоб на дънките на Филип.

Джеймс притеснено подаде листите и каза:

— Това е отзивът в „Таймс“. Реших, че може би ще искаш да го видиш.

— Разбира се — изрече с хладна любезност тя, сякаш не беше идвала в апартамента му само преди няколко часа, сякаш никога не беше ходила в апартамента му, сякаш изобщо не го познаваше.

— Добър е — продължи Джеймс. Знаеше, че е победен, но не искаше да приеме поражението си. — Всъщност, направо е страхотен!

— Готино! Нали, Филип?

— Да, много приятно — кимна Филип и този път наистина хлопна вратата под носа на Джеймс Гуч.

Джеймс се запита дали в живота му имаше друг момент, когато се бе чувствал толкова глупаво, колкото сега.

Когато се върна вкъщи, му трябваше доста време, докато се възстанови от тази обезпокоителна сцена. Успя само защото телефонът иззвъня. Беше Минди.

— Току-що разбрах — изрече с обвинителен тон тя.

— За какво? — попита той, автоматично превключвайки на обичайния им начин на разговор.

— За корицата на „Ню Йорк таймс букривю“ — извика тя. — Защо не ми се обади? Защо трябваше да го разбера от един блог?

Джеймс въздъхна и отговори:

— И аз самият научих току-що.

— Не се ли радваш? — попита Минди.

— Много — отговори той.

И затвори. А после приседна на стола си. Никога не си бе помислял, че радостта от триумфа ще трае вечно, но и през ум не му беше минало, че ще бъде чак толкова краткотрайна.

* * *

Няколко дена по-късно Били Личфийлд се завърна в Манхатън. Майка му беше по-добре, но и двамата бяха наясно, че вече е поела неизбежния си път към смъртта. Месецът, прекаран в затънтените предградия в полите на планините Бъркшир, го бе научил на много неща — и най-вече какъв голям късмет е извадил в живота. Истината бе, че той не бе роден в богатите имения, а в предградията, и фактът, че бе успял да избяга от тях в продължение на тридесет години, бе повече от удивителен. Ала облекчението му от завръщането в Манхатън бе твърде краткотрайно. Още в мига, в който застана пред вратата на апартамента си, го очакваше предупреждение за изгонване.

За да възстанови правото си на ползване на жилището, той трябваше да отиде до квартирния съд на Стейт стрийт, където се оказа сред масите на големия град. Това бе истинският Манхатън, където всеки се мислеше за повече от другите и всеки отстояваше със зъби и нокти своите права. Били приседна до стотиците други в един от многобройните пластмасови столове в задушната чакалня и примирено изчака реда си.

— Какво е вашето извинение за неплащането на наема? — попита го съдията, когато дойде неговият ред.

— Майка ми беше болна. Трябваше да напусна града, за да отида да я гледам.

— Това е престъпно нехайство.

— Не и според майка ми.

Съдията се смръщи, но като че ли го съжали.

— Веднага си платете наема и таксата за просрочване. И се постарайте никога повече да не ви виждам тук!

— Да, Ваша чест — кимна Били.

Изчака на още една дълга опашка, за да плати всичко в брой, а после се качи на метрото. Топлият, спарен въздух на мотрисата притисна главата му като в менгеме. Оглеждайки лицата около себе си, Били бе шокиран от безсмислието на толкова много човешки животи. Но може би просто неговите очаквания бяха твърде високи. Може би Бог не бе предвидил живота да бъде нещо повече от обикновено размножаване.

Все още в това настроение, той посрещна Ана-Лиза пред сградата на № 1 и се качи в нейното съвсем ново бентли. Личният шофьор бе нает от специална агенция с негово съдействие. Не бе виждал Ана-Лиза повече от месец и сега се изуми от външния й вид — на светлинни години далече от нехайното момчешко излъчване на жената, с която се бе запознал преди девет месеца. Но тя все още не бе изгубила умението да изглежда естествена, сякаш не бе сложила никакъв грим и косата й не бе старателно подредена в прическа и не носеше панталони за пет хиляди долара — макар Били да знаеше, че тя влага много време и усилия за поддържането на външния си вид. Следователно изобщо не бе чудно, че хората се надпреварваха да я канят навсякъде, а списанията се съревноваваха да показват нейни снимки. За свое огромно учудване Били се улови, че изпитва известни резерви във връзка с нейния главоломен успех. Тази предпазливост бе съвсем нова за него — вероятно беше плод на последните събития или на осъзнаването, че собствените му години на борба в крайна сметка не бяха довели до нищо. Искаше му се да й каже: „Снимката е временно отражение — днес е тук, утре го няма. И няма да донесе никакво удовлетворение на душата ти.“ Но не й каза. Защо да не се забавлява сега, докато може? А за разкаянията и съжаленията — време много.

Колата ги откара до галерията „Хамър“ на Пето авеню, където Били приседна на една пейка и потъна в съзерцание на най-новите произведения на художниците. В чистата белота на галерията силите му започнаха да се завръщат. Да, ето защо правеше това, което правеше. Макар самият той да не можеше да си позволи предмети на изкуството, поне имаше възможността да се обкръжава с тях благодарение на онези, които можеха. Ана-Лиза приседна до него и се втренчи в прочутата картина на Андрю Уайът на жена в синя стая край брега.

— Никога няма да разбера как една картина може да струва четиридесет милиона долара! — изрече по едно време Ана-Лиза.

— О, мила! — въздъхна Били. — Картина като тази е безценна! Абсолютно уникална! Трудът и погледът на един-единствен човек, но в нея се съзира съзидателната ръка на Бога!

— Но същите тези пари биха могли да бъдат похарчени в помощ на хората! — изтъкна тя.

Беше чувал този аргумент толкова често, че понякога му дотягаше да обяснява. Все пак сега каза:

— Да, на повърхността това е вярно. Ала без изкуството човекът си остава животно, при това не особено привлекателно животно! Лакомо, алчно, егоистично и с жажда за кръв. А изкуството ни дава радост, красота и поглед към вселената. То е истинската храна за душата!

— Били, добре ли си? — погледна го разтревожено Ана-Лиза.

— Превъзходно! — отговори той.

— Ако мога да сторя нещо, за да помогна на майка ти… — започна тя, но спря, защото се сети, че Били много мразеше да говори за финансовото си положение. После обаче състрадателността й взе връх и тя продължи: — Ако се нуждаеш от пари… А Пол изкарва много… Напоследък разправя, че е на прага да натрупа милиарди… — Тук тя се усмихна притеснено, сякаш се срамуваше. — А аз за нищо на света не бих хвърлила десет милиона долара за картина, но ако някой се нуждае от помощ…

Без да сваля очи от шедьовъра на Уайът, Били изрече:

— Няма нужда да се притесняваш за мен, скъпа моя. Оцелял съм в Ню Йорк достатъчно дълго и смятам, че ще успея да издържа още мъничко!

Когато влезе в апартамента си, телефонът звънеше. Беше майка му.

— Помолих момичето да ми донесе една пъстърва от супермаркета, а тя се оказа развалена! Не мога да повярвам как има хора, които не могат да различат вмирисаната риба от прясната!

— О, мамо! — въздъхна безсилно той.

— И какво трябва да направя сега? — продължи ядосано старицата.

— Не можеш ли да се обадиш на Лаура? — предложи Били, като имаше предвид сестра си.

— С нея пак не си говорим. Говорихме си само докато ти беше тук.

— Ще ми се да се решиш да продадеш къщата и да се преместиш в апартамент в Палм Бийч! Там животът ти ще бъде много по-лесен!

— Не мога да си го позволя, Били! Пък и не желая да живея сред непознати.

— Но нали ще си имаш собствен апартамент?!

— Не мога да живея в такава кутийка! Знаеш, че ще откача!

Били затвори телефона и пак въздъхна. Майка му бе станала невъзможна, но, от друга страна, вероятно всички стари хора стават такива, когато откажат да приемат факта, че е необходима промяна. Той бе наел частна медицинска сестра, която да посещава майка му два пъти седмично, както и едно момиче, което да й чисти и пазарува. Но знаеше, че това разрешение е само временно. А и майка му беше права — не можеше да си позволи да си продаде къщата и да си купи апартамент във Флорида. Докато беше при нея, той се бе консултирал с един агент по недвижимите имоти и бе разбрал, че пазарът на имоти е претърпял драстичен спад и че сега къщата на майка му би струвала не повече от триста хиляди долара. Ако я е била продала преди две години, тогава вероятно е можела да вземе поне четиристотин и петдесет хиляди.

Но преди две години никой не си бе помислял, че нещата ще се обърнат така. Иначе сега с майка му всичко беше наред, но той бе наясно, че на някакъв етап тя ще трябва да отиде в старчески пансион, където да се грижат постоянно за нея. Ала както сестра му го бе информирала, минималната месечна такса за подобен пансион била пет хиляди долара. Което ще рече, че дори и да продаде къщата, парите от нея ще й стигнат за около четири години. А после какво?

Били огледа малкия си апартамент. И него ли бе на път да загуби? И той ли бе на път да се превърне в обект на благодеяния? Фактът, че Ана-Лиза Райе го бе попитала дали не се нуждае от пари, бе изключително лош знак. Толкова ли очевидно бе отчаянието му? Щом хората доловят слабостта му, автоматично ще го отрежат. „Чу ли какво е станало с Били Личфийлд? — ще си кажат. — Изгубил апартамента си и бил принуден да напусне Ню Йорк!“ Ще поговорят, ще поговорят за него, а накрая ще го забравят. В този град никой не обръщаше внимание на неудачници.

Отиде в спалнята си и отвори дървената кутия, която госпожа Хаутън му бе оставила в наследство. Кръстът на Кървавата Мери си лежеше все така в кадифената торбичка в тайното отделение. Бе му минало през ума да си наеме сейф, в който да скрие кръста, но после си каза, че дори само това действие би могло да събуди нечии подозрения. Затова, подобно на Луиз Хаутън, и той бе продължил да си го държи вкъщи на съвсем видно място — върху бюрото си. Докато изваждаше кръста от торбичката, той си спомни нещо, което госпожа Хаутън му бе казала веднъж: „Проблемът с изкуството, Били, е в това, че то не разрешава проблемите на хората. Виж парите са съвсем друго нещо!“

Сега Били си сложи очилата за четене и огледа кръста. Диамантите бяха доста грубо обработени по днешните стандарти и бяха далеч от идеални по отношение на цвета и яркостта си. Но пък камъните бяха стари и огромни. Диамантът в средата бе най-малко двадесет карата. На свободния пазар кръстът би могъл да струва най-малко десет милиона долара.

Но точно това обстоятелство му подсказа, че не трябва да бъде алчен — колкото по-голяма цена сложеше на кръста, толкова по-голяма бе вероятността продажбата да привлече нежелано внимание. Затова реши да поиска само три милиона долара — напълно достатъчни, за да поеме грижите за майка си и да си подсигури относително скромния начин на живот в Ню Йорк.

А после осъзнаването на онова, което се канеше да извърши, скова тялото му от страх. Усети, че започва да се поти. Остави кръста на леглото, влезе в банята, взе си два ксанакса и се пъхна под душа.

След това, докато се подсушаваше с дебелата бяла хавлиена кърпа, той си заповяда да бъде решителен в действията си. Би предпочел да продаде кръста на Ана-Лиза Райе, на която имаше безусловно доверие, обаче Ана-Лиза беше адвокат и веднага ще надуши, че сделката е незаконна. А това му оставяше само още един избор — Кони Брюър. Блажената липса на интелигентност на Кони можеше някой ден да го завлече в гроба, но, от друга страна, тя бе доста добра в следването на инструкции. Което ще рече, че стига редовно да й напомня да си държи езика зад зъбите, всичко ще бъде наред. И сега, докато обличаше копринения си индийски халат, Били си каза, че ако ще прави нещо, трябва да го направи бързо. Затова веднага вдигна телефона до леглото си и позвъни на Кони.

В момента тя вземала децата от училище, но каза, че ще намине при него към четири-четири и половина. В четири и половина звънецът на вратата му иззвъня и Кони се появи в претъпкания му апартамент.

— Били, много си мистериозен! — възкликна въодушевено тя.

Той просто вдигна кръста пред очите й.

— Какво е това? — изписка тя и се приведе, за да го огледа по-добре. — Истински ли е? Мога ли да го подържа? — Тя поднесе дланта си и той го постави в нея. — Това диаманти ли са? — ахна тя.

— Надявам се — отговори той. — Кръстът е принадлежал на кралица!

— О, Били, искам го! Искам го! — започна да пищи тя. — Трябва да го имам! Мой си е! — Постави кръста на гърдите си и се обърна, за да се огледа в огледалото над камината. — Виждаш ли? Започва да ми говори! Скъпоценните камъни винаги ми говорят! И знаеш ли какво ми казват? Че са мои!

— Много се радвам, че ти харесва — изрече нехайно Били. И с гласа на човек, извършил множество сделки с предмети на изкуството, допълни: — Този кръст е много специален! И има нужда да бъде в правилния дом!

Кони веднага прие делови вид, страхувайки се, че ако не го купи веднага, кръстът може и да й се изплъзне.

— Колко искаш за него? — попита, приседна на дивана и извади мобилния си телефон. — Веднага ще се обадя на Санди и ще му поръчам да ти напише чек!

— Това би било прекрасно, скъпа моя, но се опасявам, че нещата не са чак толкова прости!

— Но аз го искам сега! Веднага!

Били й позволи да го отнесе и изпита огромно облекчение, когато ценното произведение на изкуството напусна апартамента му. Сега единственото, от което имаше нужда, бяха парите.

Тази вечер беше канен на коктейл, обаче си остана вкъщи, за да изчака Санди.

Точно в осем вечерта Санди почука нетърпеливо на вратата му. Никога досега не бе идвал в жилището на Били Личфийлд и определено беше изненадан да разбере колко малко беше то. Вероятно точно по този повод докато отваряше куфарчето си, той отбеляза:

— Предполагам, че когато получиш парите, ще си купиш по-голям апартамент, а?

— Не мисля — отговори Били. — Тук си ми харесва.

— Както обичаш — кимна делово Санди и извади жълт юридически бележник. После започна да му обяснява детайлите на плана, който беше измислил, и след не повече от двадесет минути двамата стигнаха до споразумение.

Когато по-късно Били си легна, се почувства като изцеден. Нямаше съмнение, че за Санди цялата тази потайност беше твърде странна и предвид факта, че очевидно гледаше на кръста като на обикновена красива дрънкулка, вероятно бе помислил Били просто за поредния ексцентрик. Но иначе планът бе много лесен и парите никога не биха могли да бъдат проследени до продажбата на кръста. Санди щеше да му открие инвестиционна банкова сметка в Женева, Швейцария, в която в продължение на десет месеца щеше да привежда суми от малко под десет хиляди долара. Този ход нямаше да привлече вниманието на властите, които проследяваха единствено транзакции на стойност над десет хиляди долара. Когато приключиха сделката си, Санди на шега му предложи да си напише завещанието.

— Защо? — смая се Били.

— Защото ако с теб се случи нещо, правителството автоматично ще сложи ръка на авоарите ти — отговори делово Санди, докато затваряше куфарчето си.

Били затвори очи. Всичко бе свършило и вече нямаше връщане назад. Почти веднага заспа и се събуди чак на сутринта. Това бе първата нощ от седмици насам, в която бе успял да се наспи без помощта на сънотворни.

Две вечери по-късно обаче изживя огромен ужас. Беше на премиерата на „Скъпоценни камъни“ на Баланшин в Нюйоркския балет. Били бе решил да отиде сам — щеше му се поне за една вечер да се освободи от задължението да поддържа маската си пред други хора. Но трябваше да се досети, че в Ню Йорк човек не може да остане незабелязан. Установи го още по време на разходката през първия антракт, когато се сблъска с Енид Мърл, придружавана от някакво нелепо младо същество с огромни зъби. Енид не му представи момичето и всъщност се държа твърде недружелюбно.

— О, Били — бе единственото, което изломоти, преди да му обърне гръб.

Били не отдаде огромно значение на реакцията й, защото я познаваше добре и знаеше, че понякога можеше да бъде и такава. Освен това, както всички в Ню Йорк вече отчитаха, Енид Мърл в крайна сметка бе остаряла.

Ала веднага след това бе стреснат от потупване по рамото. Били се обърна и се озова лице в лице с Дейвид Порши — директорът на музея „Метрополитън“. Дейвид Порши бе плешив мъж с маслинена кожа и дълбоки торбички под очите; на петдесет и пет се считаше за относително млад, за да заема подобна отговорна позиция, ала при назначаването му бордът бе изхождал от презумпцията, че той ще може да оглавява великата институция поне тридесетина години.

— Били Личфийлд! — възкликна Дейвид и кръстоса ръце пред гърди, поглеждайки го така, сякаш бе сторил нещо нередно.

Били се ужаси. Като директор на музея, Дейвид не можеше да не е запознат с мистерията около кръста на Кървавата Мери. За момент на Били му хрумна крайно ирационалната мисъл, че Дейвид може би по някакъв начин е разбрал как кръстът се е озовал у него благодарение на наследството на госпожа Хаутън. Ала всички тези мисли се оказаха плод единствено на неговата параноя, защото в следващата секунда Дейвид изрече:

— Не съм те виждал цяла вечност! Къде се криеш?

— О, тук съм си — смотолеви притеснено Били.

— Вече не те виждам на нашите мероприятия. Откакто госпожа Хаутън се спомина — Бог да дари мир на благородната й душа! — сигурно вече не ни мислиш за достатъчно важни, за да ни удостояваш с присъствието си!

„Да не би да се опитва да изкопчи някаква информация от мен?“ — помисли си Били, но все пак хладнокръвно запази спокойствие, сви рамене и отвърна:

— Нищо подобно! Вече съм включил в календара си благотворителната ви вечеря през идния месец. Смятам дори да доведа Ана-Лиза Райе. Може би си чул, че тя и съпругът й купиха апартамента на госпожа Хаутън.

Знаеше, че няма нужда да казва нищо повече. Дейвид Порши автоматично схвана подтекста — присъствието на подобни хора означаваше набирането на нови дарители.

— Браво на теб! — възкликна доволно той. — Знаех си, че винаги можем да разчитаме на теб да работиш за нашата кауза!

Били се усмихна, но веднага щом директорът на музея се отдалечи, се отправи към мъжката тоалетна. Така ли щеше да бъде отсега нататък? Така ли щеше непрекъснато да наднича през рамо и да се пита дали хора като Дейвид Порши го подозират? Всички в света на изкуството го познаваха. И докато продължаваше да стои в Манхатън, никога нямаше да може да ги избягва.

Бръкна в джоба си, извади оттам оранжевите хапчета и пъхна едно от тях в устата си. Глътна го на сухо. Знаеше, че само след няколко минути лекарството ще започне да действа, но за съжаление вече беше прекалено късно. Вечерта му бе провалена. Не можеше да стори нищо друго, освен да се прибере у дома. И докато вървеше към изхода, отново зърна Енид Мърл. Тя също го видя. Той й помаха, но тя не реагира.

 

 

— Кой беше този? — попита Лола.

— Кой, скъпа? — направи се на разсеяна Енид, докато поръчваше две чаши шампанско.

— Мъжът, който ти помаха.

— Нямам представа за кого говориш, скъпа — отвърна Енид. Знаеше отлично кого има предвид момичето, но все още не бе простила напълно на Били Личфийлд заради апартамента на госпожа Хаутън. Винаги го бе считала за добър приятел, което щеше да рече, че той трябваше първо да отиде при нея и да прояви учтивостта да я информира какво смята да прави със семейство Райе.

Но точно сега изобщо не й се мислеше нито за Били Личфийлд, нито за семейство Райе и техния апартамент. Сега беше на балет. Ходенето на балет бе едно от най-големите удоволствия в живота на Енид и тук тя си имаше свои ритуали. Винаги сядаше на първата редица в първата ложа, на място 113, което считаше за най-доброто в театъра, и винаги си поръчваше по чаша от най-скъпото шампанско по време на антрактите. Елегантното първо действие, наречено „Смарагди“, беше приключило и сега, след като плати шампанското, тя се обърна към Лола и попита:

— Какво мислиш за балета, скъпа?

Лола се вторачи в парчето ягода в чашата си. Отлично знаеше, че балетът се считаше за връхната точка във висшата култура. Но още първото движение на сцената я бе отегчило и я бе накарало едва ли не да се разпищи и да започне да си скубе косите. Бавната класическа музика стържеше по нервите й — дотолкова, че за момент дори се запита дали не е направила грешка, като е избрала да бъде с Филип. Обаче после си напомни, че в случая Филип няма никаква вина — та той дори не беше тук! Умен ход от негова страна — да си остане вкъщи.

— Хареса ми — отвърна колебливо тя.

Отдалечиха се от бара и приседнаха на малка масичка встрани, където започнаха да отпиват от шампанското си.

— Наистина ли? — обади се по едно време Енид. — Имаше голям дебат за това кое от действията е по-хубаво: „Смарагди“, „Рубини“ или „Диаманти“. Лично аз предпочитам „Диаманти“, но като че ли повечето от други хора предпочитат „Рубини“. Затова смятам, че ти трябва сама да решиш за себе си.

— Има и още ли? — вдигна уплашено очи Лола.

— О, още часове наред! — обяви щастливо Енид. — Мислила съм много по въпроса и стигнах до заключението, че балетът е пълната противоположност на интернет. Или на някое от онези неща, които гледаш по телефона си. Балетът е най-сигурният антидот срещу сърфирането из интернет. Принуждава те да задълбаеш. Да мислиш!

— Или да заспиш — опита се да се пошегува Лола.

Енид се престори, че не е чула, и продължи:

— В идеалния случай балетът трябва да те докара до променено състояние на съзнанието. Често обичам да казвам, че той е специфична версия на медитацията. А после се чувстваш чудесно! Ще видиш!

Лола отпи нова глътка шампанско. Беше й леко горчиво на вкус и мехурчетата дразнеха гърлото й, но тя взе твърдото решение да запази мнението си за себе си. Тази вечер беше една прекрасна възможност да накара Енид да я хареса — или най-малкото да я накара да разбере, че тя възнамерява да се омъжи за Филип и че няма никакъв смисъл да се опитва да застава на пътя им. Няма съмнение, че поканата на Енид да я придружи на балет бе сварила Лола напълно неподготвена. Когато двамата с Филип се върнаха от Мустик, тя очакваше Енид да се разбеснее, когато разбере, че са решили да живеят заедно. Вместо това обаче лелята се престори на много щастлива и автоматично предложи да я вземе със себе си на балет. Нарече събитието „момичешка вечер“, макар Лола да не виждаше как тази старица можеше да се мисли все още за момиче. А после през главата й мина нова, още по-смущаваща мисъл — може би лелята всъщност няма нищо против съжителството й с Филип и дори възнамерява да прекарва по-голямата част от времето си с тях! Сега Лола сведе очи към чашата и хвърли крадешком поглед на Енид. Ако наистина е така, старицата просто не знаеше каква изненада я чака! Филип вече беше изцяло неин, така че за лелята бе крайно време да разбере, че когато става въпрос за лични отношения, трима със сигурност са много!

— Филип казвал ли ти е, че когато беше малък, играеше балет? — попита Енид.

Представата за Филип, обут в чорапогащник, стресна Лола не на шега. Това истина ли беше или просто сигнал, че старицата е започнала да се вдетинява? Лола огледа внимателно Енид. Русата й коса беше подредена в изящна прическа, бе облякла изискан кариран костюм в черно и бяло и носеше ужасно скъп комплект огърлица и обици от смарагди, за които Лола се надяваше, че някой ден може да й бъдат оставени в наследство. Възрастната жена не изглеждаше никак луда и, ако трябваше да бъде честна, Лола не можеше да не й признае, че за осемдесет и две годишна старица изглеждаше доста добре.

— Не, не ми е казвал — отговори сковано тя.

— Е, нищо. Тепърва ви предстои да се опознавате, така че той, естествено, все още не е имал време да ти разкаже всичко за себе си. Та така беше, като малък игра в „Лешникотрошачката“. Беше младият принц. В онези години това беше много модерно. Всъщност и до днес е така. Балетът винаги е бил неотменна част от нашия живот. Но съвсем скоро ще го разбереш и сама.

— Нямам търпение — отбеляза Лола и се насили да се усмихне.

Театърът бе огласен от сигнала за края на антракта и Енид се изправи.

— Хайде, скъпа, да тръгваме! За нищо на света не искам да пропускам второ действие! — Подкани Лола да я хване под ръка, облегна се на нея и затътри бавно крака към ложата им, като не спираше да бъбри. — Толкова се радвам, че обичаш класическото изкуство! Зимният сезон на балета е само до края на февруари, но пък после имаме на разположение операта. Плюс прекрасните концерти за пиано, разбира се, и вечерите на поезията. Тук човек никога не може да се оплаче, че е лишен от култура. А сега, след като вече живееш при Филип, ще бъде много лесно. Нали и без това сме си съседи, ще можеш да ме придружаваш на всички събития!

На тринадесетия етаж в Пето авеню № 1 Филип се бръснеше за втори път през този ден. Докато остъргваше наболите косми от брадата си, той за миг застина и се ослуша. Имаше нещо необичайно наоколо. Да! Нямаше никакво бръмчене! За първи път от месеци насам!

Продължи със задачата по избръсването си. Докато измиваше лицето си с вода, той изпита вина, че е решил да прави нещо зад гърба на Лола. А после се ядоса на себе си. Все пак имаше пълното право да върши това, което си поиска — да не бе женен за нея, я! Само се опитваше да й помогне, като й предоставяше покрив над главата, докато измисли как да продължи живота си.

Докато минаваше през дневната, забеляза, че Лола бе оставила списанията си нехайно хвърлени върху дивана. Типично! Наведе се и ги вдигна. Всички бяха на една тематика: „Булки“, „Модерната булка“ и „Елегантната булка“. А, това вече е прекалено! Ще трябва да поговори с нея и да й изясни ситуацията! Нямаше намерение да бъде принуждаван да дава обещания, които не възнамеряваше да изпълни. С тази мисъл в глава той грабна списанията, отнесе ги в кухнята и ги хвърли в ръкава за смет, макар това да беше против правилата на сградата.

А след това взе асансьора и слезе на деветия етаж.

— Ето те и теб! — възкликна Шайфър Даймънд, като отвори вратата.

— И теб! — отвърна весело той.

Тя бе облечена небрежно, с дънки и френска моряшка риза в бяло и синьо. На краката си не носеше нищо. Но все още не бе изгубила способността си да изглежда елегантно и в най-обикновените дрехи. Сравнявайки я неволно с Лола, Филип установи, че младото момиче няма това качество.

Шайфър постави ръце от двете страни на главата му, целуна го и отбеляза:

— Отдавна не сме се виждали, Оукланд!

— Така е — кимна той, влезе и се огледа. — Я! Ама тук нищо не се е променило!

— Нямам време да правя каквито и да било промени.

Филип се запъти към дневната и седна. Чувстваше се като у дома си и невероятно млад, сякаш всичките тези години бяха внезапно изтрити като с вълшебна пръчица. Вдигна една тяхна снимка, правена в Аспен през зимата на 1991 година, и отбеляза:

— Не мога да повярвам, че още я пазиш.

— Това място е като капсула във времето, Оукланд! Боже, тогава бяхме деца, нали? — отбеляза, като се приближи, за да погледне снимката. — Но пък изглеждахме добре заедно!

Филип се съгласи, смаян от щастието, което се излъчваше от младите им лица на снимката. Много отдавна не бе изпитвал подобно щастие.

— Какво стана оттогава? — промърмори, докато връщаше снимката на мястото.

— Просто остаряхме, момченце! — изчурулика весело тя и се запъти към кухнята. Както бе обещала, тя наистина му приготвяше вечеря.

— Говори само за себе си! — подвикна й той. — Аз не съм стар!

Тя надникна през врата и отсече:

— Нищо подобно! И е крайно време да го осъзнаеш!

— Ами ти? — продължи Филип, като отиде при нея в кухнята.

Тя тъкмо добавяше парчета лимон и едро нарязан лук във вътрешността на пилето, Филип седна на високото столче до барплота, на което бе седял толкова пъти преди, наля си червено вино и се загледа в нея как приготвя прочутото си печено пиле. Шайфър имаше и други специалитети, като например чили и картофена салата, а през лятото — задушени миди и омари, но печеното пиле си оставаше ненадминато — поне от негова гледна точка. Още първата неделя, която бяха прекарали заедно — преди много, много години, — тя бе настояла да му приготви пиле в миниатюрната фурничка на кухнята в хотелската стая. А когато той я бе подкачил, изтъквайки, че готвенето не е особено женствена процедура, тя бе отговорила: „Дори и най-големият глупак трябва да знае как да си приготвя храна!“

И сега, докато пъхаше пилето във фурната, тя каза:

— Аз никога не съм крила възрастта си. Основната разлика между мен и теб е, че аз не се страхувам от остаряването.

— Аз също не се страхувам — контрира я той.

— Напротив! И то как!

— Защо? Защото съм с Лола ли?

— Не само това — отбеляза тя, върна се в дневната и постави една цепеница в камината. После запали дълга клечка кибрит и я остави да се разгори. — Издава го всичко в теб. Цялото ти поведение. Излъчването ти!

— Може би и аз щях да се чувствам млад, ако снимах хитов телевизионен сериал! — опита се да я подразни той.

— Тогава защо не сториш нещо по въпроса? Защо не се върнеш към писането на книги? Вече шеста година не си издал нито една книга!

— Творчески блокаж — въздъхна той.

— Глупости! — сряза го тя, като запали огъня. — Просто се страхуваш, момченце! Някога беше различен. А сега се задоволяваш само с някакви глупави сценарии! „Завръщане при шаферките“! Профанщина!

— Но нали поех един нов сценарий! За Кървавата Мери! И той върви доста добре! — опита се да се защити той.

— Глупости, Филип! И това е поредната сапунка! Поредният начин за бягство! И няма нищо общо с реалния живот!

— Какво му е лошо на желанието за бягство от живота?

Тя го изгледа и поклати глава.

— Филип, през целия си живот живееш все на едно и също място, в твоя апартамент. Не си направил и крачка напред. И въпреки всичко, незнайно как, успяваш да бягаш!

— Е, нали сега съм тук? — отбеляза той, повтаряйки нейните собствени думи отпреди няколко дена.

— Тук си, защото имаш нужда да избягаш от Лола! Имаш нужда да се престориш, че имаш къде да отидеш, ако нещо не се получи! Което със сигурност ще стане така. И тогава какво ще правиш?

— Така ли мислиш наистина? — изгледа я обидено той. — Че съм тук, защото искам да избягам от Лола?

— Не знам.

— Не е така!

Тя се приближи до него и го тупна игриво по главата.

— Тогава защо си тук?

Той сграбчи ръката й, но тя се отскубна и допълни:

— Само не ми минавай с онази изтъркана реч за това как можеш да обичаш някого, но не можеш да бъдеш с него!

— Е, обаче е точно така.

— Глупости! — махна с ръка Шайфър. — Тази реч е за слабите и лишените от страсти! Какво се случи с нашата страст, Оукланд?

Той въздъхна. Шайфър все още не бе изгубила способността си да разбърква съзнанието му, да го кара да се чувства едновременно могъщ и неадекватен. Но не беше ли това най-главното, което човек очакваше от една връзка?

— Няма да стане — изрече на глас.

— Кое, пенисът ти ли? — подкачи го тя и се запъти към кухнята, за да погледне пилето.

— Не, това с нас — отговори Филип, облегнат на вратата. — Пак ще опитаме и пак няма да стане.

— Е, и? — отбеляза тя, като отвори вратичката на фурната. Филип усети, че тя се колебае точно толкова, колкото и той.

— Виж какво, момченце! — натърти Шайфър, като вдигна домакинската ръкавица от барплота. — Писна ми да те убеждавам! Не можеш ли поне веднъж през живота си да вземеш свое собствено, искрено решение?

— Пак започна да играеш! — промърмори той и застана зад нея. — Непрекъснато играеш! Помисляла ли си какъв би бил животът ти, ако престанеш да се преструваш, че си на сцената?

— Никога не се преструвам.

— Напротив! Правиш го непрекъснато!

Тя захвърли домакинската ръкавица на барплота, затвори фурната и се обърна към него.

— Прав си! — направи пауза и го погледна право в очите. — Винаги играя. Това е начинът ми на защита. Повечето хора го правят, по един или друг начин. Обаче аз се промених.

— Твърдиш, че си се променила? — изгледа я закачливо Филип.

— А ти да не би да твърдиш, че не съм?

— Нямам представа. Защо не вземем да проверим, а? — промърмори той, повдигна косата й и започна да целува тила й.

— Престани! — скастри го тя.

— Защо?

— Добре де, недей! Дай да направим секс и да приключим с тази мисъл! А после можем да си продължим да бъдем такива, каквито сме!

— Може и да не искам — изрече предупредително той.

— О, искаш! Винаги искаш!

Шайфър побягна към спалнята пред него и съблече ризата си. Гърдите й все още бяха малки, кръгли и стегнати и все още го подлудяваха. Той се съблече, остана само по боксерки и се приближи към нея.

— Спомняш ли си как някога правехме онова нещо? — попита тя.

— Кое?

— Онова. Шантавото нещо, когато ти лягаше по гръб, вдигаше крака, а аз се отпусках по корем върху тях и се преструвах, че летя?

— Искаш да направим точно moeaV.

— Хайде, ела! — примъкна го към себе си тя и го бутна на леглото.

За няколко секунди тя успя да запази равновесие върху него, като дори разпери ръце, но после краката му се огънаха и тя се строполи върху него. Избухнаха едновременно в смях. Филип се хилеше заради детинщините, на които все още бяха способни, и докато се хилеше, се сети, че не се бе смял така от много дълго време. А всичко беше толкова просто! Спомни си как някога прекарваха часове наред в леглото, без да правят нищо друго, освен да си играят на някакви глупави детски игри. И това им беше напълно достатъчно.

Тя приседна и отметна косата от лицето си. А той усети, че отново започва да се влюбва в нея. Притегли я към себе си и се претърколи отгоре й.

— Знаеш ли, че може би все още те обичам? — прошепна.

— Това не би ли трябвало да се каже след секса? — промърмори тя.

— Казвам го преди.

И в пълна хармония, двамата свалиха бельото си и тя хвана пениса му, сякаш претегляше твърдостта му.

— Искам да те почувствам вътре в себе си — простена.

Той проникна в нея и за няколко секунди никой от тях не помръдна. Тя въздъхна, извърна глава и прошепна:

— Хайде!

Той започна да се движи, влизайки все по-дълбоко и по-дълбоко, и това се оказа поредният миг, когато двамата пак бяха в синхрон. Оргазмът й започна, тя се разпищя на воля, а той започна да се празни и когато петнадесет минути по-късно всичко беше приключило, двамата се спогледаха с благоговение.

— Това беше удивително! — отрони той.

Тя се изтръгна от обятията му, приседна на ръба на леглото и се обърна към него.

— И сега какво?

— Нямам представа — отговори Филип.

— Може би не трябваше да го правим — каза Шайфър.

— Защо? Да не би пак да смяташ да бягаш?

Стана и се запъти към банята.

— Не — подвикна след него тя. Приближи се и докато го гледаше как уринира, допълни: — Но ти какво смяташ да правиш?

— Не знам.

— Искаш ли да ядеш? — попита го закачливо Шайфър.

— О, да! — кимна с благодарност той.

— Хубаво. Защото възнамерявах да ти разкажа за новия ни режисьор. Не говори. Използва само жестове с ръце. И затова го кръстихме „Бела Лугоши“.

Филип отвори бутилка „Шираз“ и се настани на високия стол на бара. Наля си вино и докато отпиваше, очите му следяха всяко нейно движение. За пореден път бе изпълнен от чувство на дълбоко доволство, което обгръщаше душата му със странен покой. Бяха само тя и той, в тази кухня, в този момент. Той никога не си е тръгвал оттук и никога няма да си тръгне. Да, очевидно вече беше взел решението си.

— Ще сложа край на връзката си с Лола! — изрече на глас.

* * *

Когато балетът най-сетне свърши, минаваше единадесет, така че Лола и Енид се прибраха вкъщи към полунощ. Лола се чувстваше изцедена, но Енид си оставаше все така енергична въпреки настояването й да се държи за момичето. Накъде на средата на балета бе помолила Лола да поеме чантата й, защото била много тежка — и наистина, старата чанта от крокодилска кожа тежеше цял тон. И оттам нататък Лола бе принудена да подава на възрастната жена ту очилата, ту червилото, ту пудриерата. Но когато Енид за трети път поиска пудрата си, Лола разбра, че го прави нарочно — за я изпита или вероятно подразни. Защо иначе старицата толкова ще настоява непрекъснато да пудри носа си?!

Но когато таксито премина по Пето авеню и Лола се озова пред величествената фасада на № 1, осъзна, че жертвата й за тази вечер си е струвала. Напълно. Вече на тринадесетия етаж, тя извади ключовете на Енид, отвори й вратата и й подаде чантата.

Старицата я възнагради с целувка по бузата — нещо, което никога до този момент не бе правила.

— Лека нощ, скъпа! Прекрасна вечер, нали? Е, до утре!

— Имаме ли някакви планове? — притесни се Лола, че е пропуснала нещо.

— Не. Но щом ще живееш с Филип, не се нуждаем от планове. Ще почукам на вратата ти, а после може да излезем да се поразходим.

„Страхотно! — каза си Лола, докато влизаше в апартамента на Филип. — Утре ще бъде минус пет градуса!“

— Филип? — извика го тя.

Когато не получи отговор, тя обходи целия апартамент, но никъде не го намери. Очевидно Филип не си беше вкъщи. Това бе странно. Набра мобилния му телефон и го чу да звъни от кабинета му. Е, сигурно е отскочил до магазина и всеки момент ще се върне. Лола приседна на дивана, изхлузи обувките си и ги срита под масичката. А после забеляза, че булчинските й списания бяха изчезнали.

Смръщи се, стана и започна да ги търси. В едно от тях имаше една особено готина рокля — с пайети и без презрамки, с дълъг шлейф, който те следва, когато тръгнеш напред, и се събира елегантно около краката ти, когато спреш. И ако сега не откриеше списанието, можеше никога повече да не намери тази рокля, защото булчинските списания не публикуваха всичките си снимки по уебсайтовете — за да накарат бъдещите булки да си купят самото издание. Лола огледа кухнята, а после и кабинета на Филип и стигна до заключението, че той, без да иска, ги е хвърлил. Ще се наложи да му се скара за това — трябва да се научи да уважава вещите й. Върна се в кухнята, наля остатъка от бялото вино в една чаша и отвори вратичката към ръкава за сметта, за да я хвърли, Филип изрично я бе предупредил да не хвърля стъкло там, но тя отказваше да се подчини на заповедта му. Според нея рециклирането беше досадна работа, при това напълно безполезна. Планетата и без това вече беше достатъчно съсипана от предишното поколение.

И не щеш ли, на върха на тясната шахта зърна едно от списанията си. Извади го и го хвърли вбесено на барплота. Значи Филип бе изхвърлил булчинските й списания нарочно! Какво би трябвало да значи това?

Отнесе чашата с вино в банята и пусна водата, за да напълни ваната. Предполагаше, че Филип иска да се ожени за нея — защо да не го направи?!, — но очевидно щеше да се наложи да го попритисне. Онова, което разправяше за Филип на Джеймс Гуч, не беше напълно вярно. Тя нямаше нищо против да закара Филип пред олтара насила, ако трябва. Всички знаеха, че мъжете трябваше да бъдат закарвани насила в църквата, но след като кажат „да“, после са много благодарни, че са го сторили. Така че ако се наложи, щеше дори да забременее! Знаменитостите винаги първо забременяват, а после се женят, пък и ако има бебе, то би могло да бъде облечено като малка шаферка и носено в елегантна кошничка от майка й.

Тъкмо се съблече по бикини и сутиен, когато чу пъхването на ключа в ключалката. Без да се покрива, Лола хукна към фоайето, Филип влезе, но без пазарска чанта. И не посмя да я погледне в очите. Ясно. Нещо не беше наред.

— Къде беше? — започна обвинително, но после се усети и се престори, че не я интересува. — Знаеш ли, с Енид си прекарахме страхотно на балета! Беше много красиво! Нямах представа, че е така. Най-много ми хареса „Диамантите“! А Енид ми каза, че когато си бил малък, си танцувал в „Лешникотрошачката“. Защо не си ми казвал досега?

Филип се обърна и затвори вратата. Когато отново я погледна, като че ли забеляза голотата й. Обикновено това го възбуждаше и той поставяше ръце на гърдите й. Но сега само поклати глава и въздъхна притеснено:

— Лола!

— Какво? Какво има? — попита тя.

— Облечи се и да поговорим!

— Не мога! — провикна се закачливо тя, сякаш всичко си беше наред. — Тъкмо щях да влизам във ваната. Можеш да ми говориш, докато съм сред пяната!

И преди той да успее да каже каквото и да било, тя се втурна към банята.

Филип влезе в кухнята и пъхна пръсти в косата си. Докато асансьорът го отвеждаше нагоре от етажа на Шайфър, той си мислеше, че разговорът с Лола ще бъде лесен и безоблачен. Ще й каже истината — че не смята идеята да се съберат да живеят заедно за добра, — а после ще й предложи пари. Все още й оставаха две седмици до официалното напускане на нейния апартамент, така че той би могъл да поеме наема й за шест месеца, докато си намери истинска работа. Бе решил дори да й плаща телефонните сметки и да я води по магазините на Медисън авеню — ако се налага. Първоначално смяташе да й каже цялата истина — че е влюбен в друга, но после реши, че това би било твърде жестоко. Но бе твърдо убеден, че колкото и мило да се държи с нея, тя ще направи разговора изключително труден. Чувстваше се леко подпийнал от двете бутилки вино, изпити заедно с Шайфър, но сега си каза, че една допълнителна доза алкохолен кураж няма да му дойде никак зле. Наля си чаша водка с лед, глътна една голяма глътка, взе чашата и се запъти към банята.

Лола тъкмо сапунисваше гърдите си. Филип се постара да не позволява на тази гледка да го разсейва. Затвори капака на тоалетната чиния и седна върху него.

— И къде беше, все пак? — подкачи го весело Лола, като хвърляше сапунени мехурчета към краката си.

Той отпи втора глътка водка и изрече:

— Бях с Шайфър Даймънд. Вечерях с нея в нейния апартамент.

Тези думи би трябвало автоматично да отключат въпроса за евентуална връзка между тях, но вместо това Лола изчурулика весело:

— Страхотно! И добре си ли изкара?

Той кимна, чудейки се защо тя не се ядосва.

— Та вие сте стари приятели! — сякаш отговори на незададения му въпрос тя. — Защо да не вечеряте заедно?! Макар че ми каза, че си щял да работиш, но, от друга страна, сигурно си прегладнял.

— Не беше точно така — изрече с гробовен глас Филип.

В този момент Лола проумя, че Филип се кани да скъса с нея — най-вероятно заради Шайфър Даймънд. От тази мисъл стомахът й се преобърна, но реши, че за нищо на света няма да му покаже чувствата си. Гмурна се за момент под водата, за да си събере мислите. Ако можеше по някакъв начин да предотврати скъсването им точно тази вечер, желанието му да се освободи от нея може да премине и всичко да си продължи както преди. И когато се появи над водата, тя вече имаше план.

— Много се радвам, че все пак се прибра — отбеляза делово тя и започна да си трие ходилата с пемза. — Трябва да ти кажа нещо неприятно. Ще трябва да замина за Атланта. Майка ми преди малко се обади и каза, че имала нужда от мен. За няколко дена. Или може би седмица, не знам. Не била много добре. Нали знаеш, че банката ни взе къщата?

— Да, знам — кимна Филип. Финансовите тревоги на семейство Фабрикънт го ужасяваха, непрекъснато го връщаха в тази абсурдна връзка и засилваха зависимостта на Лола от него.

— Както и да е — отбеляза Лола и започна да си разглежда краката, сякаш се опитваше да демонстрира храброст в тази ситуация. — Знам, че ти и без това след три дена тръгваш за Лос Анджелис. Не искам да те ядосвам, но трябва да ти кажа, че в крайна сметка няма да мога да дойда с теб. Прекалено далече е, а майка ми се нуждае от мен. Но когато се върнеш, ще те чакам тук — обеща, сякаш това му беше наградата за търпението.

— Във връзка с това… — започна Филип.

— Недей! — поклати глава тя. — Знам, че е гадно, но нямам друг избор. Трябва да замина за Атланта още утре. И те моля за едно голяма услуга! Ще можеш ли да ми заемеш хиляда долара за самолетния билет?

— Разбира се — въздъхна Филип, примирявайки се с факта, че точно сега не може да говори с нея по най-важния въпрос. От друга страна, почувства облекчение, че успя да избегне скандала. Тя и без това утре заминаваше. Може пък изобщо да не се върне тук и тогава нямаше да има никаква необходимост да късат официално. — Няма проблеми. А ти изобщо не се притеснявай! Сега най-важното е да помогнеш на майка си!

Тя се изправи във ваната, излезе и с тяло, от което капеше пяна, го прегърна и прошепна:

— О, Филип! Толкова те обичам!

После плъзна ръце по гърдите му и започна да му разкопчава дънките. Той хвана ръцете й и ги отдръпна от себе си.

— Не сега, котенце! Притеснена си! Няма да бъде приятно за никой от нас!

— Окей, скъпи! — кимна тя и започна да се подсушава. В името на ролята си тя се запъти към спалнята и започна притеснено да си подрежда багажа, физиономията й беше такава, сякаш отиваше на погребение. А после влезе в кабинета на Филип и написа една бележка. Подаде му я с думите: — Би ли предал това на Енид? Благодарствена бележка за балета. Разбрахме се да се видим утре и не искам да си помисли, че съм я забравила!

* * *

Рано на следващата сутрин Бийтел Фабрикънт се изненада много, когато дъщеря й се обади, за да я информира, че вече се намира на летище „Ла Гуардия“ и всеки момент ще се качи на самолета за Атланта.

— Наред ли е всичко? — извика паникьосано майката.

— Няма проблеми, мамо — отвърна нетърпеливо Лола. — Казах на Филип, че се притеснявам за вас, и той ми даде пари да ви гостувам за уикенда.

С тези думи Лола затвори и започна да крачи напред-назад из залата за излитащи. Сега бе най-неподходящият момент да оставя Филип сам, когато отново се бе върнал в обятията на Шайфър Даймънд и бе разделен от нея само от четири етажа. Но, от друга страна, ако беше останала, той със сигурност щеше да се опита да скъса с нея. И тогава тя щеше да бъде принудена да се разреве и да започне да му се моли. А веднъж покажеш ли се в подобна светлина пред един мъж, всичко свършва. Мъжът може и да продължи да те търпи, но ще престане да те уважава. Не беше честно! Наистина не беше! Та тя беше млада и хубава и двамата с Филип имаха страхотен секс! Какво повече иска от нея?!

Горчивите й размисли я отведоха до един вестникарски щанд, където от корицата на „Харпърс базар“ я гледаше лицето на Шайфър Даймънд. Беше облечена в синя рокля с обло деколте и бе застанала в една от онези пози, характерни за моделите — с извит гръб и ръка на бедрото. Дългата й тъмна коса бе права и бляскава. „Мразя я!“ — каза си Лола, сякаш снимката й беше виновна с нещо. Все пак купи списанието и започна да оглежда корицата, търсейки някакви недостатъци в лицето на Шайфър. Лоша идея. Защото за момент се отчая. Как би могла да се съревновава с филмова звезда?!

Обявиха полета й и Лола се запъти към опашката пред техния ръкав. Вдигна поглед към телевизионния монитор над главата си, който предаваше едно от най-гледаните сутрешни предавания, и ето че там отново зърна Шайфър Даймънд. Този път бе облечена в обикновена бяла риза с извита яка, на гърдите й висяха множество тюркоазени огърлици, а черните панталони подчертаваха изяществото на тялото й. Лола се вторачи в телевизора и усети как сърцето й се разтуптява от гняв.

— Върнах се в Ню Йорк, за да започна всичко отначало — тъкмо казваше Шайфър на водещия сутрешното шоу. — Нюйоркчани са прекрасни хора и аз си прекарвам чудесно.

„Да, с приятеля ми!“ — прииска се да изпищи Лола.

Някой се блъсна в нея.

— Ще се качвате ли на самолета? — попита мъжът зад гърба й.

Бутайки куфара си на колелца, Лола се затътри през първа класа към задната част на самолета. „Ако бях Шайфър Даймънд, сигурно щях да пътувам в предната част“ — помисли си с горчивина тя, докато вдигаше куфара в отделението за багажа над главата си. После се настани на миниатюрната седалка, приглади дънките си и изхлузи обувките си. После отново огледа корицата на списанието и й се прииска да се разреве. Защо Шайфър Даймънд трябва да ограбва мечтите й?!

Отпусна се назад в седалката и затвори очи. Напомни си, че все още нищо не беше приключило. Все още Филип не беше скъсал официално с нея, а в неделя заминаваше за Лос Агщжелис за две седмици. Щеше да бъде зает с филма си — дано да бъде достатъчно, за да не мисли много, много за Шайфър. И докато него го няма, тя щеше да премести последните си неща в апартамента му. Когато той се завърнеше, тя щеше да го чака там.

Когато пристигна в къщата в Уиндзор Пайнс, Лола разбра, че ситуацията е станала още по-лоша. По-голямата част от мебелите вече липсваха, както и всички безценни спомени от нейното детство — пластмасовите й понита, къщичката на Барби и дори колекцията й от Бийни Бейбис. Всичко това бе продадено на разпродажба. Единственото, което бе останало в стаята й, бе леглото й — с белите дантелени чаршафи и розовата завивка. Този път обаче майка й бе решила самоотвержено да запази самообладание. Помъкна Лола на барбекю у съседите, където заяви пред всички, че двамата с Кем толкова се радвали да се преместят в апартамент, че нямали търпение да се отърват от грижите за къщата. Съседите се опитаха деликатно да не споменават нищо за финансовото положение на семейство Фабрикънт, като насочиха вниманието на всички към снимките на техния внук. За да не остане назад, Бийтел разказа как Лола вече била почти сгодена за прочутия писател Филип Оукланд.

— Той не беше ли малко стар? — изрече неодобрително една от жените.

Лола я изгледа на кръв и реши, че жената ревнува, защото нейната собствена дъщеря се бе омъжила само за някакъв си местен собственик на дребен озеленителен бизнес.

— Той е само на четиридесет и пет и познава всички филмови звезди! — изрече гордо тя.

— Всеобща тайна е, че филмовите звезди са проститутки! — сряза я жената. — Или поне така казваше майка ми едно време.

— Лола е много изискана — побърза да се намеси Бийтел. — Винаги е била по-развита от другите момичета.

А после всички започнаха да говорят за дребните си инвестиции на стоковия пазар и за главоломно падащите цени на жилищата им. Всичко това бе изключително отегчително и депресиращо за Лола. Като продължаваше да хвърля гневни погледи на жената, която направи забележката за Филип, тя си даде сметка, че хората тук са просто тесногръди еснафи. Как изобщо е могла да оцелее тук?!

По-късно, докато лежеше в леглото в празната си стая, Лола осъзна, че никога повече няма да спи в това легло, в тази стая, в тази къща. И като огледа безрадостната пустота около себе си, стигна до заключението, че нищо тук няма да й липсва.