Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (22)

Действие пето

Непосредствено преди процеса срещу Санди Брюър вестник „Ню Йорк таймс“ публикува серия статии относно кръста на Кървавата Мери. Един прочут историк разказа как през последните четиристотин години този кръст е станал причина не за едно, а за множество престъпления, в това число и убийство. През осемнадесети век свещеникът, назначен за охраняване на съкровищата на Франция, бил жестоко посечен по време на обир на сакристията. Списъкът на откраднатите при този обир вещи включвал четири франка, нощно гърне и въпросния кръст. Предполагало се, че крадците изобщо нямали представа за стойността на последната от находките си, тъй като продали кръста на някакъв пътуващ търговец. Оттам кръстът се появил като част от наследството на овдовяла стара херцогиня — някоя си Ермион Белвоар. След смъртта й той отново изчезнал.

Но сега кръстът отново бе излязъл на светло и ето че на Санди Брюър му предстоеше да бъде съден за кражба на исторически ценности. Ана-Лиза бе убедена, че ако Били Личфийлд беше останал жив, сигурно щеше да поеме цялата вина за това престъпление. Ала мъртвите не можеха да говорят, поради което защитата на Санди не успя да открие нито мистериозната дървена кутия, оставена на Били в завещанието на госпожа Луиз Хаутън, нито каквото и да било друго, свързващо починалия с престъплението. Поради тази причина прокуратурата насочи целия си гняв срещу Санди Брюър. Той се опита да измоли сделка, като предложи огромна сума от над десет милиона долара, но през месеците след повдигането на обвинението срещу него стоковият пазар се бе сгромолясал, цените на нефта бяха скочили и обикновените хора ежедневно губеха къщите и спестяванията си. Рецесията вече беше точно зад ъгъла, ако не и в задния двор на държавата. Това даде основание на главния прокурор да заключи, че народът не би приел нищо друго, освен главата на този гротескно богат хеджфондър, който не само че е натрупал повече, отколкото е човешки възможно, източвайки средствата на обикновения човек, но на всичко отгоре е посегнал и на националното богатство на страната си.

Като естествена последица от целия този медиен шум дойде и подновеният интерес към госпожа Луиз Хаутън. В резултат на това следващата от поредицата статии в „Ню Йорк таймс“ разглеждаше нейното дело, личността и мотивите й. Статията разкриваше, че през седемдесетте, когато музеят „Метрополитън“ е бил на крачка от фалита, госпожа Хаутън еднолично спасила тази свята американска институция с дарение от десет милиона долара. Но дори и споменът за нейното благородство и безкрайна щедрост не успя да спре отново бликналия поток на мълвата, че именно тя е отмъкнала от музея кръста на Кървавата Мери. По този повод бяха взети интервюта от неколцина достолепни дами, които са я познавали, в това число и от Енид, която упорито настояваше, че госпожа Хаутън е била неспособна да извърши подобно злодеяние. После някой си спомни, че клюката била тръгнала от Флоси Дейвис, и един репортер се опита да влезе при старицата, обаче Енид се намеси и учтиво го помоли да си върви. Обясни, че Флоси била вече много възрастна жена, имала деменция и се разстройвала много лесно. И едно интервю като нищо би могло да я убие.

Превъзходно уцелвайки момента, аукционната къща „Сотбис“ проведе грандиозен търг за продажба на бижутата на госпожа Луиз Хаутън. Изгаряйки от любопитство да научи нещо повече за бившата собственичка на своя апартамент, Ана-Лиза Райе бе в първите редици на наддаващите. По принцип не бе голяма любителка на бижутата, но докато съзерцаваше изложените в кадифени кутии скъпоценности на госпожа Хаутън, усети, че я обхваща странна носталгия. Вероятно някакво усещане за свързващата нишка на традицията и за това как животът на една жена може да повлияе живота на друга. Може би точно затова майките оставяха в наследство бижутата си на своите дъщери. С предаването на собствеността те сякаш прехвърляха цялата си женска сила и власт в ръцете на следващото поколение. Но освен това оставаше и въпросът за принадлежността, за това, че нещата трябва да си стоят на правилното място. Изхождайки от всички тези разумни и по-скоро емоционални аргументи, тя стигна до заключението, че бижутата на госпожа Хаутън трябваше да си останат там, където винаги са били — в големия триетажен апартамент на Пето авеню № 1. И така, наддавайки ожесточено по време на търга, тя успя да изкупи дванадесет от тях. А когато ги донесе в дома си и подреди огромните кадифени кутии за бижута върху бюрото си, се изпълни със странното и напълно необяснимо чувство, че най-сетне апартаментът й е завършен.

Надали имаше по-подходящ момент за първи път да излезе сред обществото с бижутата на госпожа Луиз Хаутън от големия благотворителен бал на фондация „Цар Давид“. И сега, застанала пред огледалото в обширната си мраморна баня, тя сложи на ушите си чифт обици е диаманти и перли, а после се отдръпна назад, за да се огледа. Огромните перли бяха в естествено жълт цвят, който отлично допълваше червеникаво-кестенявата й коса и сивите й очи. Това я накара да си спомни отново за Били и за това колко би бил доволен и от вида на апартамента, и от нея самата. Докато поставяше обиците в най-подходяща за лицето си позиция, беше стресната от гласа на Пол.

— За какво си мислиш?

Тя се обърна и го видя, застанал на прага и вторачен изпитателно в нея.

— За нищо — побърза да отговори, а после добави: — Ти какво правиш толкова рано у дома? Мислех си, че ще ме чакаш направо на бала!

— Промених решението си — отсече той. — Това е нашата голяма вечер! И реших, че още от самото начало трябва да бъдем заедно!

— Много мило от твоя страна.

— Не звучиш особено щастлива.

— Напротив, щастлива съм, Пол. Просто си мислех за Били Личфийлд. Това е всичко.

— Пак ли? — изръмжа съпругът й.

— Да, пак! — натърти тя. — Той беше мой приятел! И вероятно никога няма да спра да мисля за него!

— И защо? — изненада се Пол. — Та той е мъртъв!

— Да, така е — отбеляза е горчивина тя, мина покрай него и влезе в голямата спалня. — Но ако Санди не беше хванат, той все още щеше да е жив! — Отвори гардероба си и отбеляза: — Ти не трябва ли вече да се приготвяш?

— Какво общо може да има Били с всичко това? — не се отказваше от темата съпругът й, като междувременно събу обувките си и започна да разхлабва вратовръзката си. — Искам най-сетне да престанеш да мислиш за този Били Личфийлд!

— Да не би вече да си станал мисловна полиция?

— Просто е време да продължиш напред — отбеляза той, докато разкопчаваше ризата си.

— Защото именно Били е продал на Санди кръста! — извика внезапно тя. — Санди сигурно ти е казал.

— Не ми е казвал — отбеляза спокойно Пол. — Но във всяка бизнес маневра съществува по някой случаен елемент, който човек не може да предвиди. Очевидно в дадения случай този случаен елемент е бил Били Личфийлд!

— Какви ги говориш, Пол? — извиси глас Ана-Лиза, като излезе от гардеробната си със златисти обувки с висок ток в ръка. — Каква бизнес маневра? — Отвори кутията за бижута и извади оттам една гривна от платина и диаманти, която също бе принадлежала на госпожа Луиз Хаутън.

— Говоря за Санди Брюър — поясни Пол. — Ако не го бях отстранил, сега нямаше да седиш тук и да си слагаш бижутата на госпожа Хаутън!

Ана-Лиза се вцепени.

— Какво искаш да кажеш? — попита накрая, като се опитваше да си сложи гривната.

— Хайде, стига! Отлично знаеш, че Санди се канеше да ме уволни! Заради онзи дребен пропуск по китайската сделка. Откъде можех да зная, че Били Личфийлд е замесен със Санди и кръста?! Но ако наистина държиш да стигнеш до дъното на нещата, в крайна сметка се оказва, че всичко това е по вина на Сам Гуч! Ако Сам не ни беше срязал жиците, нямаше да бъда принуден да направя онова, което направих!

— А ти какво точно направи, Пол?

— Изпратих имейл до „Таймс“ във връзка с кръста — отговори делово Пол, докато изпъваше врат, за да стегне вратовръзката си. — Детска игра! Като на домино — бутваш една плочка и всичките след нея падат!

— А аз си мислех, че Крейг Акио е изпратил имейла — отбеляза Ана-Лиза, като полагаше огромни усилия да звучи естествено.

— Това също беше детска игра — махна с ръка съпругът й. — Фалшив имейл адрес — всеки може да го направи! — облече си фрака. — Но този удар определено си го биваше! Брилянтно изпълнение! Великолепен начин да се отървеш от двама души наведнъж, като ги оставиш да се изтрепят взаимно!

— Божичко, Пол! — възкликна Ана-Лиза с леко треперещ глас. — Възможно ли е някой около теб да се чувства в безопасност?

— Не и в тази сграда! — отсече той, като се насочваше към гардероба си. — Все още не съм измислил как да се отърва от онази проклета Минди Гуч и копеленцето й Сам! А когато ги изхвърля, смятам да върна апартамента им към първоначалната му слава — на огромен склад.

Той нахлузи елегантните си официални обувки и й подаде ръка.

— Готова ли си? — А когато видя, че тя все още се опитва да си сложи гривната, предложи: — Дай да ти помогна!

— Не! — дръпна ръка тя. И точно в този момент халкичките щракнаха в леглата си. Засмивайки се нервно, тя добави: — Няма проблеми! Ето че успях и сама!

* * *

Първото нещо, което Ана-Лиза направи, когато пое председателството на комитета по организирането на благотворителния бал, бе да прехвърли събитието в наскоро ремонтирания хотел „Плаза“. Сега, докато слизаше от лимузината, която Ана-Лиза специално й бе изпратила, Енид Мърл кимна одобрително. „С реставрирането на този велик хотел вероятно и самият Ню Йорк възвръща старата си слава“ — мислеше си тя, докато се изкачваше по огромния червен килим, отвеждащ към централния вход. От двете страни беше строена задължителната тълпа папараци и чувайки името си, Енид спря за момент и кимна усмихнато, безсъмнено поласкана от факта, че те все още държаха да имат и нейната снимка. Вътре беше строен шотландски оркестър гайдари. Сякаш от нищото до нея се материализира млад мъж в черен костюм, подаде й ръка и изрече:

— Ето ви и вас, госпожо Мърл! Ана-Лиза Райе ме помоли да ви ескортирам до залата!

— Благодаря ви! — усмихна се отново поласкана Енид.

Филип бе предложил да дойде с нея — както в доброто старо време, — но Енид му беше отказала. Заяви, че ще се справи идеално и сама, а освен това сега, когато вече беше сгоден, редното бе да се появи е годеницата си. Подчерта, че е крайно време всички да продължат напред. Поради което Филип и Шайфър бяха тръгнали напред, за да доставят удоволствие на пресата — точно така, както и трябваше да бъде.

Събитието щеше да се проведе в златистобялата бална зала, която се намираше на третия етаж. Досега Енид винаги се бе качвала по стълбите, които бяха мраморни и я караха да се чувства като във филм, но сега любезният млад човек я отведе директно към асансьора. Когато влязоха, Енид погледна металната кутия и поклати глава.

— Някак си няма същият ефект! — промърмори.

— Моля? — погледна я неразбиращо младежът.

— Нищо, нищо. Няма значение.

Когато вратите на асансьора се отвориха, пред тях се разкри огромно фоайе, където при подобни случаи се провеждаше коктейлната част. Когато се огледа и видя, че всъщност нищо около нея не се е променило, Енид се почувства като че ли по-добре. И тогава от залата се появи и Ана-Лиза Райе, целуна я и по двете бузи и възкликна:

— Много се радвам, че успя да се присъединиш към нас!

— О, за нищо на света не бих пропуснала подобно събитие, скъпа! — усмихна се благо Енид. — Първото ти самостоятелно благотворително събитие! При това и председател на организационния комитет! Нали ще изнесеш реч? Председателят на комитета винаги изнася реч!

— Разбира се. Надрасках си нещо този следобед.

— Добро момиче! — похвали я Енид. — Притеснена ли си? Ако е така, не трябва! Не забравяй, че си се срещала е президента и с него не си била притеснена!

Ана-Лиза пое ръката на Енид, отведе я към стената на залата и прошепна:

— Пол е сторил нещо ужасно! Току-що ми го каза! Изплъзна се от устата му, докато се обличахме, и…

Енид я прекъсна:

— Каквото и да е то, ти трябва да го забравиш! Точно сега трябва да си го изхвърлиш от ума! Трябва да се държиш така, сякаш всичко около теб е цветя и рози, защото хората го очакват от теб!

— Ама…

— Били Личфийлд щеше да ти каже същото, повярвай ми! — отсече Енид. А после, когато забеляза ужаса в очите на Ана-Лиза, потупа успокоително ръката й и добави: — Оправи изражението си, скъпа! Така! Вече е по-добре! А сега можеш да продължиш! Наоколо има цяла зала с хора, които искат да поговорят с теб!

— Благодаря ти, Енид! — кимна Ана-Лиза.

Отдалечи се, а Енид започна да се разхожда сред хората. Покрай стените бяха подредени няколко дълги маси, върху които се намираха предметите за благотворителния търг. Енид се спря пред огромна цветна снимка на гигантска яхта. Под нея имаше описание на яхтата и лист, върху който наддаващите можеха да запишат офертите си. „Забележителната“ — гласеше името на яхтата. „Двеста и петдесет футова яхта. Четири големи каюти с огромни легла. Дванадесет души екипаж, включително инструктори по йога и гмуркане с кислороден апарат. Свободна през юли. Наддаването започва от двеста и петдесет хиляди на седмица.“

Енид вдигна очи и зърна до себе си не кого да е, а самия Пол Райе.

— Трябва да заложите на тази яхта тук, господин Райе! — отбеляза тя.

По някаква неизвестна причина Пол я изгледа на кръв, макар Енид да предположи, че това трябва да е обичайната му реакция, когато го заговарят относително непознати хора.

— Наистина? И защо? — промърмори той.

— Всички знаем за вашия прочут аквариум! — продължи мило Енид. — Очевидно е, че обичате рибите. А тази яхта разполага с инструктор по гмуркане на борда си! Не забравяйте, че океанът е като гигантски аквариум! Гмуркали ли сте се някога?

— Не — отсече Пол.

— Чувала съм, че било много лесно да се научиш — изрече любезно Енид и се отдалечи.

Гонгът обяви началото на вечерята.

— Нини! — възкликна Филип, най-сетне успял да открие леля си сред тълпата. — Цяла вечер те търся! Къде беше?

— Побъбрих си малко с Пол Райе.

— И защо, за бога, ще си бъбриш точно с него? Особено след всички неприятности, които причини на нашата кооперация?!

— Защото харесвам съпругата му! — заяви Енид. — Не мислиш ли, че би било прекрасно, ако с Пол внезапно се случи нещо и съпругата му остане сама в апартамента, без него?

— Аха, замисляш убийство, така ли? — засмя се Филип.

— Разбира се, че не, скъпи! Но знаеш, че и преди се е случвало.

— Какво се е случвало? Убийства ли?

— Не. Инциденти.

Филип подбели очи и я поведе към главната маса, където освен Ана-Лиза и Пол, и Шайфър, разбира се, имаше още неколцина човека, които Енид не познаваше, но които се оказаха делови партньори на Пол. Шайфър седеше до Пол, до нея седеше Филип, а след това идваше мястото на Енид.

— Прекрасно събитие! — обърна се Шайфър към Пол от благоприличие.

— Права сте! Отлично е за бизнес! — съгласи се той.

Филип постави ръка върху облегалката на стола на Шайфър и леко докосна врата й. Тя се приведе към него и двамата си размениха кратка целувка. От другата страна на масата Ана-Лиза ги наблюдаваше със завист. Двамата е Пол никога повече нямаше да имат подобна близост. Докато се изправяше, за да изнесе речта си, тя се запита какво изобщо ще имат оттук нататък.

Отправи се към подиума. На монитора пред нея бе качено копие на речта й. Ана-Лиза обгърна с поглед морето от лица. Някои бяха изпълнени с очакване, а други — отпуснати самодоволно. И защо да не бъдат самодоволни? Всички бяха богати, много богати! Имаха си хеликоптери, самолети и множество къщи в провинцията. И предмети на изкуството. В изобилие. Точно като тях с Пол. Хвърли поглед към него. Той барабанеше нервно с пръсти по масата, като че ли нямаше търпение целият този цирк да свърши.

Ана-Лиза Райе си пое дълбоко дъх и правейки завой от първоначалната си идея, обяви:

— Искам да посветя този благотворителен бал на моя добър приятел Били Личфийлд!

Пол се стресна, присви очи, обаче тя продължи:

— Били изживя живота си, прекланяйки се пред изкуството, а не пред парите — факт, който вероятно звучи светотатствено за всички вас, хората от света на финансите. Ала Били познаваше истинската стойност на изкуството — знаеше, че тя не се състои в цената на платното, а в богатството, с което то зарежда душата. Тази вечер всички ваши дарения ще отидат за децата, които са лишени от привилегията да притежават изкуство в живота си. Но ние от фондация „Цар Давид“ можем да променим това!

Ана-Лиза се усмихна, пое си дълбоко дъх и продължи:

— Миналата година събрахме над двадесет милиона долара. Тази вечер се надяваме да съберем още повече! Кой желае да бъде първи и да направи своето дарение?

— Аз! — извика един мъж от предната редица. — Половин милион долара!

— Половин милион и тук! — подвикна друг.

— Един милион! — изкрещя трети.

— Два милиона!

За да не остане назад, Пол се изправи и изрева:

— Пет милиона!

Ана-Лиза го изгледа безстрастно. А после кимна, усещайки внезапен прилив на вълнение. Наддаването за дарения продължаваше.

— Още пет милиона! — извика друг.

Само за десет минути всичко приключи. Ана-Лиза бе събрала тридесет милиона долара. „Да — помисли си удовлетворено тя. — Именно за това беше всичко!“

След като се завърна на мястото си, Енид протегна ръка и докосна нейната. За да чуе шепота й, Ана-Лиза трябваше да се приведе леко:

— Браво на теб, скъпа! Дори и госпожа Хаутън не би се справила по-добре! А Били много би се гордял е теб! — Хвърли крадешком поглед на Пол, придърпа Ана-Лиза още по-близо до себе си и допълни: — Ти изумително приличаш на нея, скъпа моя! Просто не забравяй да го направиш с мярка!

* * *

Шест седмици по-късно Ана-Лиза Райе се приведе над перилата на суперяхтата и проследи с поглед Пол и инструкторът по гмуркане как изчезват под повърхността на водите в Големия бариерен риф. Обърна се и почти моментално до нея се озова един от членовете на екипажа.

— Мога ли да ви донеса нещо, госпожо Райе? Може би студен чай?

— Благодаря, би било прекрасно! — кимна младата жена.

— Кога бихте искали да сервираме обяда? — продължи морякът.

— Когато господин Райе се върне. Към един.

— Той смята ли пак да се гмурка следобед?

— Надявам се, не — отговори Ана-Лиза. — Или поне не би трябвало да го прави.

— Точно така, мадам! — кимна морякът и се запъти към камбуза, за да донесе чая.

Ана-Лиза се изкачи два етажа по-нагоре към най-горната палуба, където около малък басейн бяха подредени осем шезлонга. В единия край имаше красив навес с още столове под него, а в другия — бар. Ана-Лиза се излегна на един от шезлонгите и докосна тиковата му рамка. Чувстваше се отегчена. Това бе ужасна мисъл, особено за човек, който се намираше на двеста и петдесет футове суперяхта. На малката палуба над нея се намираше хеликоптерът, моторната лодка, водните ски и още цял куп други морски играчки, които те можеха да използват както си искат. Но тя вече нямаше желание за нищо. Двамата с Пол бяха на тази яхта от цели две седмици и тя нямаше търпение да се завърне на № 1, където можеше да бъде далече от Пол поне през деня. Обаче той не искаше и да чуе за връщане. Бе се влюбил в новото си хоби — гмуркането, и отказваше да съкрати почивката. Бе изтъкнал, че е похарчил два милиона долара за тази яхта в яростна битка с друг наддаващ богаташ, когото бе успял да прецака със сто хиляди разлика, така че сега възнамерявал да извлече максимума от парите си. А тя не можеше да спори с него по този въпрос. Освен това, бе добавил той, именно онази стара дама от долния етаж — как й беше името, Енид някаква си — го бе насочила към яхтата и нейните възможности.

На Ана-Лиза това й се стори странно, както и забележката на Енид да не забравя да го направи с мярка. Все още не проумяваше какво е искала да й каже нейната приятелка, но пък не се съмняваше, че, подобно на всички други, и Енид си мечтаеше Пол да не живее в сградата. Може пък да си е казала, че един месец без омразния на всички Пол Райе е по-добре от нищо. Не че има повод да се тревожи чак толкова. Пол и без това непрекъснато повтаряше как, след като се върнат на № 1, ще продадат апартамента си.

— Там е твърде тясно за нас! — оплака се той.

— Та ние сме само двама, Пол! — контрира го Ана-Лиза. — Колко пространство ти трябва, за да завладееш света?

— Много! — бе отговорил той, без изобщо да долови сарказма й.

Тя само се бе усмихнала, но както напоследък й бе станало навик, не бе отговорила нищо. Откакто Пол й бе разказал как е уредил падението на Санди Брюър, а оттам — и смъртта на Били Личфийлд, Ана-Лиза прекарваше дните си на автопилот, опитвайки се да измисли какво да прави със съпруга си. Тя вече не познаваше този човек — а той бе много опасен! И когато веднъж повдигна темата за развода, той не искаше и да чуе за подобно нещо.

— Ако чак толкова искаш да се местиш — събра смелост да каже една вечер тя, докато той хранеше рибките си, — може би трябва да го направиш. А аз да задържа апартамента…

— Имаш предвид като при развод ли? — попита той, без да я поглежда.

— Да, Пол. Знаеш, че това е напълно нормално в наши дни.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти дам апартамента?

— Ами, защото свърших толкова много работа по него може би.

— Но с моите пари! — отбеляза подигравателно той.

— Но аз се отказах от кариерата си заради теб! Преместих се в Ню Йорк!

— Не че това ти беше особено трудно, нали? — изгледа я насмешливо Пол. — А аз си мислех, че тук ти харесва. Мислех, че си обикнала № 1! Макар че, честно казано, не мога да разбера защо.

— Не е в това въпросът.

— Права си! — кимна Пол, обърна се и застанало бюрото си. — Наистина не е в това въпросът! Въпросът е в това, че за развод изобщо не може да става и дума! Наскоро проведох няколко срещи с индийското правителство. Възможно е да отида и с тях на същата сделка, която направих с китайците. Следователно точно сега един развод би предизвикал много неудобства.

— А кога ще бъде удобно? — бе попитала тя.

— Нямам представа — отсече той и натисна един бутон на компютъра си. — От друга страна, както вероятно си научила от историята с Били Личфийлд, смъртта често е най-практичното разрешение на проблемите! Защото ако Били не беше умрял, вероятно щеше да отиде в затвора. Което би било ужасно, особено предвид нещата, които знаем, че се случват по затворите с мъже като него!

Така тя получи своя отговор. И оттогава насам знаеше, че е само въпрос на време, преди Пол да отстрани и нея от пътя си. Кое ли дребно камъче щеше да преобърне колата на разума му? А сега, продължавайки да стои при него, тя вече се чувстваше като в затвор — бе принудена непрекъснато да го наблюдава, да се опитва да отгатва настроенията му и да живее в страх от деня, когато няма да успее да го умилостиви с нищичко.

Половин час по-късно Пол се върна от поредното си гмуркане, пълен с информация за разнообразния морски живот, който бил видял долу. Точно в един часа двамата седнаха на противоположните краища на дългата маса, покрита с бяла ленена покривка, и започнаха с омари и цитрусова салата.

— Ще се гмуркаш ли следобед? — обади се по едно време тя.

— Още обмислям. Ще ми се да разгледам корпуса на потъналия „Индевър“ — корабът на капитан Джеймс Кук.

Влязоха двама сервитьори, облечени в сиви униформи с бели ръкавици. Те отнесоха чиниите и внимателно поставиха на масата сребърните прибори за десерта.

— Бихте ли желали още вино, мадам?

— Не, благодаря — кимна Ана-Лиза. — Имам леко главоболие.

— От атмосферното налягане е. Променя се. Утре е възможно да имаме лошо време.

— Аз обаче искам още вино! — отсече високо Пол.

Докато сервитьорът пълнеше чашата му, Ана-Лиза отбеляза:

— Ще ми се да не се гмуркаш днес следобед! Знаеш, че е много опасно да се гмуркаш повече от два пъти на ден! Особено след като си пил!

— Изпил съм по-малко от две чаши! — изтъкна Пол.

— Но са напълно достатъчни! — опита се да го вразуми тя.

И както беше в стила му, Пол продължи да прави точно обратното на онова, което тя го посъветва. Отново надигна чашата си и заяви:

— Това си е моята почивка! Ще правя каквото си поискам!

След обяда Ана-Лиза се запъти към каютата, за да си подремне. Докато лежеше на огромното легло, Пол се появи, за да се преоблече.

— Ами… не знам — отбеляза той и се прозя. — Може пък наистина ще бъде добре да не се гмуркам повече.

— Радвам се, че проявяваш здрав разум! — кимна тя. — Освен това чу какво каза сервитьорът — налягането пада! Нали не искаш да попаднеш в някоя морски щорм?!

Пол погледна през илюминатора и типично за себе си, автоматично контрира:

— Нищо подобно! Навън си е все така слънчево! Ако не отида сега, може да минат дни, преди гмуркането да стане отново възможно!

Докато Пол навличаше водолазния си костюм, към него се приближи капитанът на яхтата с графика на гмурканията му и заяви:

— Господин Райе, длъжен съм да ви напомня, че това ще ви бъде третото гмуркане за деня! Не можете да останете долу повече от тридесет минути, от които трябва да предвидите и десет за изплуване!

— Много добре познавам съотношението време — азот — кислород! — сряза го Пол. — От тригодишен се занимавам с математика!

И като вдигна маската на лицето си, той скочи в океана.

Докато Пол се спускаше — безтегловен и с вече познатата детинска радост от освобождаването от гравитацията, която беше наскоро открил, към него се присъедини и инструкторът. Край Големия бариерен риф водата бе особено бистра, дори и на двадесет и пет метра дълбочина, така че Пол не срещна никакви трудности в откриването на потъналия кораб. Той беше изумителен. Докато плуваше около корпуса му, Пол се изпълни с усещане за истинско блаженство. Ето затова не можеше да спре да се гмурка! А после си спомни нещо от наръчника за гмуркане и се опита да си напомни, че това леко замайване, което усещаше, вероятно е знак за предстоящо азотно натравяне. Но бързо отхвърли подобна мисъл. Разполагаше с още пет-десет минути. Замайването обаче се засили и тогава Пол видя как инструкторът му прави знак да тръгва нагоре. Но вместо да последва съвета му, Пол се плъзна напред във водата. За първи път през живота си не можеше да мисли рационално. За първи път отричаше строгите правила на чудовищните числа, които ръководеха целия му живот още от детството. За първи път беше свободен!

Инструкторът заплува след него и онова, което последва, бе подводна схватка, достойна за филм на Джеймс Бонд. Накрая инструкторът взе превес, приплъзна се зад гърба на Пол и го подхвана. Бавно двамата започната да се издигат към повърхността на океана. Ала вече беше прекалено късно. Едно въздушно мехурче се бе оформило и заклещило в гръбнака на Пол. И докато той се издигаше, мехурчето бързо се разширяваше. Когато Пол Райе достигна повърхността, мехурчето експлодира и разкъса окончателно нервите на гръбначния му стълб.

* * *

— Ехооо! — подвикна Енид Мърл на Ана-Лиза Райе. Ана-Лиза надникна през перилата на терасата, където надзираваше издигането на голяма бяла сватбена палатка, и зърна размахалата възбудено ръце своя съседка. — Ей сега ми се обади един репортер! Санди Брюър е осъден! Отива в затвора!

— Ела тук и всичко ми разкажи! — извика в отговор Ана-Лиза.

Няколко минути по-късно, запъхтяна, Енид се появи на терасата и започна да си вее с ръка.

— Боже, толкова е горещо! Направо не мога да повярвам, че през септември може да има такива горещини! За събота го дават тридесет и три градуса, представяш ли си?! Нищо чудно да има и буря!

— Няма проблеми — усмихна се Ана-Лиза. — Вече си имаме палатка, както и цял апартамент! Между другото, разчистих почти всички неща от балната зала горе, така че вече можем да ходим и там!

— Как е Пол? — запита от куртоазия Енид.

— Все така — отговори Ана-Лиза с тихия примирен тон, който бе възприела за тази тема, след което по навик кимна тъжно е глава. — Бях при него тази сутрин.

— Скъпа, направо не знам как издържаш всичко това! — продължи задължителните си реплики Енид.

— Е, винаги има шанс на някакъв етап да се възстанови. Нали казват, че ставали и чудеса!

— Е, тогава ще си имаме още един Стивън Хокинг! — изрече окуражително Енид, като я потупа по ръката.

— Между другото, реших да даря на болницата известна сума за построяването на крило на името на Пол. Макар и Пол никога да не излезе от кома, възможно е след десет години някой със същия проблем да се възстанови!

— Правилно си решила, скъпа! — кимна одобрително Енид. — И все така продължаваш да ходиш при него всеки ден! Възхитително!

— О, разстоянието не е много голямо! Само тридесет минути е хеликоптер! — махна е ръка Ана-Лиза и я покани да влязат в уютния хлад на апартамента. — Но сега ми разкажи всичко за Санди!

— Така! — кимна Енид и пое огромна глътка въздух, достойна за новината, която се канеше да съобщи. — Осъдили са го на пет години затвор!

— Ужасно!

— Прокурорът бил решил да го използва за назидание. Вероятно няма да изкара целия срок — може би само две години и половина, три. А после, когато излезе, вече никой няма да си спомня за него. Винаги става така. Единственото, което не успях да разбера в цялата тази история, е как изобщо Санди Брюър е успял да се докопа до кръста!

— Не знаеш ли? — изгледа я усмихнало Ана-Лиза.

— Не, скъпа. Наистина не знам!

— Ела с мен! Ще ти покажа нещо!

И поведе Енид нагоре към голямата спалня. Там, на бюрото й седеше грубата дървена кутия, която госпожа Хаутън бе завещала на Били Личфийлд.

— Познаваш ли тази кутия? — попита домакинята и надигна капака. Извади бижутата на госпожа Хаутън, които беше купила на търга, посочи лостчето на дъното и вдигна кутията по-близо до очите на Енид. — Има фалшиво дъно!

— Господи, Боже мой! — възкликна Енид, грабна кутията и започна да я разглежда. — Значи ето къде го е държала! — Върна кутията на новата й собственичка и добави: — Напълно типично за Луиз! Да скрие нещо, като го остави пред очите на всички! А как успя да стигнеш до тази кутия, скъпа?

— Даде ми я Шайфър. След благотворителния бал на фондацията. Била трогната от онова, което казах за Били, и настоя аз да я взема.

— А тя как се е добрала до нея?

Ана-Лиза се усмихна, погледна я дяволито и отбеляза:

— Очевидно и това не знаеш, нали? Е, взела я е от апартамента на Били в деня, когато го намери.

— Умно момиче! — кимна одобрително Енид. — Толкова съм щастлива, че двамата с Филип най-сетне ще се оженят!

— Хайде да се качим горе! — подкани я весело домакинята. — Искам да видиш балната зала!

— О, скъпа, божествено е! — извика Енид, когато прекрачи огромните дъбови порти.

Подът бе възвърнал стария си шахматен вид от черен и бял мрамор, аквариумът беше изчезнал, а мраморната камина беше наскоро полирана, за да разкрие гравюра, разказваща историята на богинята Атина. За щастие Пол не бе докоснал тавана, така че херувимите и другите фрески си стояха непокътнати. Из цялата зала бяха пръснати малки масички, столове и вази, пълни с люляк и бели лилии. Огромното помещение ухаеше наистина божествено. И сега, докато оглеждаше възстановената камина, Енид кимна одобрително и отбеляза:

— Великолепно! Постигнала си много нещо за кратко време!

— О, аз съм много ефективна! — отвърна с усмивка Ана-Лиза. — Пък и имах нужда от нещо, с което да си запълвам времето, защото толкова скоро след инцидента е Пол все още не е прилично да се показвам по обществени места.

— Абсолютно правилно си преценила, скъпа! Даже още шест месеца ще бъде така! Но пък едно частно мероприятие в собствения ти апартамент е нещо съвсем различно! Освен това само със седемдесет и пет гости!

— Между другото, позволих си да поканя също така Минди и Джеймс Гуч, както и Сам — уточни Ана-Лиза. — Мисля, че Минди е една от онези дърти вещици от приказките на Братя Грим, които ако не ги поканиш, после вършат какви ли не поразии!

— И тук си напълно права — съгласи се Енид. — Освен това винаги е много приятно да има и деца на сватбата! — огледа залата с удоволствие и възкликна: — Боже, как хубаво сме си прекарвали в тази бална зала! Когато Луиз беше жива и все още млада, разбира се. Всички се надпреварваха да бъдат канени на нейните партита и после всички идваха! От Джаки Онасис до Нуреев! В онези години принцеса Ерейс беше все още само Ерейс Кели. Дори кралица Елизабет ни удостои с присъствието си веднъж! Водеше си лична охрата — красиви млади мъже в ушити по поръчка костюми.

— Но как така госпожа Хаутън се е оказала крадец?! — не можеше да проумее Ана-Лиза. — Или поне така изглежда отстрани.

Енид се залюля леко и Ана-Лиза я хвана за ръката, за да не падне.

— Добре ли си? — попита, отвеждайки я до един фотьойл.

— Добре съм, мила, добре съм — потупа я успокоително по ръката възрастната жена. — От жегата е. Старите хора не се справят много добре с жегата. Точно затова непрекъснато слушаме онези страховити истории за старци, починали по време на гореща вълна. Може ли малко вода, ако обичаш?

— Разбира се — кимна Ана-Лиза и натисна бутона на интеркома. — Герда? Би ли донесла, ако обичаш, една чаша вода е лед за госпожица Мърл?

Водата пристигна веднага и Енид отпи голяма глътка от нея.

— Така. Вече е по-добре! Та за какво говорехме, скъпа?

— За кръста. И госпожа Хаутън.

Енид извърна очи и отбеляза:

— Ти толкова много приличаш на нея, скъпа! Забелязах го още тогава, на благотворителния бал!

Ана-Лиза се засмя и отбеляза:

— Да не би да искаш да ми кажеш, че и аз имам скрито антично съкровище в апартамента си?

— Не, скъпа. Госпожа Хаутън не беше крадец! Тя беше много други неща, но задигането на антични предмети от музеите не беше в неин стил.

Ана-Лиза приседна на малкия бален стол до възрастната жена и запита:

— Тогава как се е озовал у нея?

— Много си любопитна — отбеляза притеснено Енид.

— Просто ми е интересно.

— Някои тайни е най-добре да си останат такива — тайни.

— Но Били Личфийлд плати с живота си за това!

— Да, скъпа! — кимна Енид, като потупа ръката й. — И до момента, в който ми показа кутията, за нищо на света не бих допуснала, че Били Личфийлд би могъл да бъде замесен в продажбата на кръста! Това също не беше в стила му!

— Беше отчаян — изрече тъжно Ана-Лиза. — Сградата им беше на път да се превърне в кооперация, а той не разполагаше с пари, за да си купи апартамента. Беше убеден, че ще бъде принуден да напусне Ню Йорк!

— Ах, Ню Йорк! — въздъхна Енид и отпи нова глътка вода. — Ню Йорк открай време си е бил трудно място за живеене. В крайна сметка този град е по-силен от всички нас. Живея тук вече повече от седемдесет години и виждам как всичко се повтаря отново и отново. Градът продължава напред, но човекът в него — не, и който не успее да го направи, бива прегазен. Опасявам се, че точно това е станало и с Били. — Енид се отпусна назад във фотьойла и въздъхна: — Уморена съм, скъпа. Бавно, но сигурно остарявам!

— Нищо подобно! — възрази Ана-Лиза. — А що се отнася до Били, виновният е само Пол! Една вечер Санди Брюър му показал кръста. А Пол си помислил, че Санди се кани да го уволни заради загубата на двадесет и шест милиона долара в сутринта на прочутия ден на Погрома на интернет! Затова Пол веднага отишъл в едно интернет кафене и изпратил нелегален имейл до „Таймс“!

— Ясно! — кимна Енид, най-сетне подредила пъзела. А после, махвайки с ръка, сякаш искаше да прогони всичко това надалеч, добави: — Както винаги съм казвала, нещата винаги се нареждат така, както трябва!

— Дали? А аз все още държа да узная как госпожа Хаутън се е сдобила с кръста! — Погледна Енид право в очите, без въобще да примигне. „Само Луиз можеше да прави така!“ — каза си Енид. А после Ана-Лиза изрече тихо: — Енид, моля те! Дължиш ми истината!

— Така ли? — опита се да се засмее възрастната жена. — Е, може и да е така. Иначе кой знае какво щеше да стане с апартамента! Добре тогава! Ако толкова много искаш да чуеш истината, ще я получиш! Не Луиз е отмъкнала кръста от музея — сторила го е моята мащеха, Флоси Дейвис! Флоси пък го взела, защото била глупава и наивна и решила да си има нещо лъскаво. Луиз я забелязала да го прибира, а след това накарала Флоси да й го даде — с намерението после да го върне в музея. Обаче Флоси разполагала с компрометираща информация срещу Луиз — била напълно убедена, че Луиз е убила съпруга си!

Ана-Лиза скочи от изненада.

— Но нали ти ми каза, че е починал от стафилококова инфекция?!

Енид въздъхна и отговори:

— Така знаех нещата аз! Но след като Били умря, отидох при Флоси и си поговорихме. А след това отскочих и до библиотеката. Стана ясно, че Рандолф Хаутън действително се е върнал на № 1 с някаква инфекция. Но едва на следващия ден ненадейно започнал да се влошава и само дванадесет часа по-късно издъхнал! Причината за смъртта му така и не била изяснена напълно — съвсем обичайно заключение за онези години. Тогава не разполагаха с техниката и оборудването, с които разполагат днес. Затова най-логичният извод бил, че именно инфекцията го е убила. Обаче Флоси не се вързала на тази история! Доколкото схванах, една от прислужниците на Луиз казала на Флоси, че точно преди смъртта си Рандолф изгубил гласа си и не можел да обели и думица. А това е един от симптомите на отравяне е беладона. Много старомодно, между другото.

— Значи Луиз е била убийца? — ококори се Ана-Лиза.

— Луиз преди всичко беше страстна градинарка — отговори Енид, подбирайки думите си. — Някога имаше парник на една от терасите си, но веднага след смъртта на Рандолф го махна, Флоси настоява, че именно там била отглеждала беладоната. А ако наистина е било така, тя със сигурност е имала нужда от парник, за да я отглежда. Това растение не може да оцелее на пряка слънчева светлина.

— Ясно! — кимна Ана-Лиза. — Предполагам нещо такова си имала предвид да направя и аз на Пол.

— В никакъв случай! — отрече Енид. — Макар наистина да ми мина през ума, че в крайна сметка смъртта на Рандолф беше за добро! После Луиз стори толкова много за този град! Но ако всичко това се беше случило в наши дни, на нея никога нямаше да й се размине. А твоят съпруг, както знаем, е все още жив! И аз знам, че ти не би му сторила никакво зло.

— Разбира се — усмихна се загадъчно Ана-Лиза. — Той вече е напълно безобиден!

— Което е прекрасно, скъпа моя! — добави Енид и се изправи. — А сега, когато вече знаеш всичко, аз наистина трябва да тръгвам! Тази седмица с Шайфър ще си разменим апартаментите, така че трябва да започвам да си прибирам багажа!

— Разбира се — кимна Ана-Лиза. Хвана под ръка Енид и я придружи по стъпалата два етажа по-надолу. На входната врата спря, обърна се и отбеляза: — Не си ми казала само още едно нещо — защо госпожа Хаутън го е направила?

Енид се усмихна, наклони глава и изрече:

— А ти как мислиш? Защото съпругът й искаше да продаде апартамента, разбира се! — Направи пауза, изгледа младата жена и добави съзаклятнически: — А сега и ти трябва да ми кажеш още едно нещо — как го направи?

— Нищо не съм направила! — сви рамене Ана-Лиза. — Просто помолих Пол да не ходи да се гмурка за трети път.

— Ама, разбира се! — светнаха очите на старицата. — Типично мъжкарска реакция! Мъжете никога не слушат и правят точно обратното на онова, което им кажеш!

Само час по-късно Филип откри леля си в кухнята, стъпила на един стол, да вади разни неща от най-горната полица на един шкаф.

— Нини! — извика рязко той. — Какво правиш, ако смея да попитам? Работниците ще опаковат всичко! — Хвана я за ръка, помогна й да слезе и добави: — Утре е сватбата ми! Ами ако паднеш? Ами ако си счупиш таза?

— Е, ако… — въздъхна тя, като го потупа успокоително по бузата. А после, сещайки се за Ана-Лиза, допълни: — И без мен всичко ще продължи. Животът винаги продължава — по един или друг начин!

* * *

Утрото в дена на сватбата на Шайфър и Филип беше горещо и задушно. Очакваше се облаците да се разнесат, но се говореше за евентуални бури през втората част на деня. В прегрятата кухня на апартамента на семейство Гуч Минди и Джеймс преглеждаха каталог за хладилници.

— Знам, че е само една селска къща, но това не ни пречи да я направим както трябва! Все пак можем да си го позволим, нали така?! А после поне двадесет години няма да ни се налага да се притесняваме за друга! — отбеляза Минди, погледна към Джеймс и се усмихна. — А след шестнадесет години ще бъдем в средата на шестдесетте! И ще имаме почти четиридесетгодишен брак! Няма ли да бъде страхотно?!

— Да — кимна Джеймс с типичната си от последните няколко месеца нервност.

Минди все още не бе казала нищо по темата за Лола, но пък и не беше необходимо, фактът, че му бе изпратила онези разпечатки на блога й, бе повече от достатъчен. И Джеймс си знаеше, че те никога нямаше да разговарят за това, както не говореха и за нещо, което не вървеше в брака им. Но за Минди, разбира се, това негласно споразумение не важеше — поне когато разказваше за брака им в блога си.

— Е, какво мислиш? — попита тя сега. — По-малкият или по-големият? Аз бих избрала по-големия, макар че е с три хиляди долара по-скъп. Все пак Сам ще си кани приятели през лятото, така че ще имаме нужда от повече място за храна!

— Мисля, че идеята ти е страхотна!

— А между другото, купи ли тоалетна хартия и домакински ролки? — изгледа го въпросително тя.

— Още вчера. Не си ли забелязала още? — рече Джеймс.

— Виж какво, Джеймс, напоследък съм доста заета! С този ремонт на къщата и превръщането на блога ми в книга направо не мога да си вдигна главата от работа. Което ми напомня, че Сам ще доведе на сватбата своята малка приятелка. Помолих Тайър Кор да дойде у нас към два, за да вземе Сам, а после двамата ще отидат на гара „Пен стейшън“, за да посрещнат Доминик. Тя пристига от Спрингфийлд, Масачузетс. Така че можеш само да ми благодариш — реших, че ще предпочетеш да прекараш деня си сам, за да можеш да се отдадеш на писането на новата си книга!

— Благодаря — смотолеви Джеймс.

— И още едно нещо! — продължи назидателно Минди. — Доминик е племенницата на Били Личфийлд! Иронично, нали? Но очевидно такъв е животът и светът наистина е тесен. Сам се запознал с нея на тенислагера, а тя ще заминава през есента в училището на мис Портър. Така че гледай да не изречеш нещо неприятно за Били! Тя е много чувствително момиче! Иначе няма какво да я съжаляваме. Сам казва, че наследила три милиона долара от завещанието на Били. Парите били в швейцарска банкова сметка. Кой би си помислил, че Били е разполагал с толкова много пари?!

По-късно през същия ден, някъде в ранния следобед, Лола Фабрикънт се събуди в леглото на Тайър Кор изтощена. Тайър беше излязъл — вероятно пак изпълняваше поръчки на онази кошмарна Минди Гуч. Лола се обърна и по навик веднага включи телефона си. Съботите би трябвало да са й свободни, обаче новият й шеф — лудият режисьор Харолд Димик, вече й беше изпратил шест нетърпеливи имейла, настоявайки тя да отиде в апартамента му, за да му каже какво да облече за сватбата на Шайфър и Филип. За момент през главата на Лола премина мисълта да не му отговаря, но после размисли. Харолд Димик имаше чудати навици и рядко говореше, но пък беше толкова луд, че трябваше да плаща на асистентите си заплата от осемдесет хиляди долара годишно, за да задържи някого при себе си. А Лола се нуждаеше както от работата, така и от парите, затова се бе научила да се примирява с Харолд и с ненормираното си работно време. Харолд току-що бе започнал снимките по някакъв независим филм и работеше почти денонощно, което означаваше, че и тя трябваше да работи така.

Тя стана, отиде в банята и наплиска лицето си с вода. Улавяйки отражението си в огледалото, тя за пореден път се запита какво точно бе станало с живота й. След като Джеймс бе престанал да се среща с нея, късметът й много скоро се преобърна. Марке се изпари, а заедно с него и блогът му „Шпионката“ и колкото и да беснееше, че той й дължи още две хиляди долара, Лола не бе в състояние да стори нищичко. Бе успяла да оцелее съвсем сама още мъничко, но парите й започнаха да се изпаряват много бързо, поради което бе принудена да помоли Тайър да й позволи да се премести при него. А после дори се опита да си намери нормална работа, но се оказа, че Джеймс е бил прав за ефекта от писанията й в секс рубриката. Всеки потенциален работодател като че ли знаеше за нея и тя не успя да си уреди дори интервю. А след това, по време на едно от задължителните й вече застоявания пред № 1, се бе сблъскала случайно с Шайфър Даймънд. Шайфър я бе забелязала да стои до храстите пред кооперацията на Флоси Дейвис и бе нарочно пресякла, за да я поздрави.

— Здравей, хлапе! — бе извикала, сякаш бяха стари приятелки и тя не й беше откраднала Филип. — Питах се какво ли става е теб. Енид ми каза, че си се върнала.

Лола се опита да си напомни, че мрази Шайфър Даймънд, но тогава усети, че попада под магията на личността й — та тя беше в крайна сметка звезда, така че ако трябваше да подари Филип на друга, то по-добре да е на Шайфър Даймънд, отколкото на някоя двадесет и две годишна хлапачка като нея самата! И така Лола осъзна, че без да иска, започва да си излива душата пред Шайфър и тогава Шайфър бе предложила да й помогне, изтъквайки, че това е най-малкото, което можела да стори за нея. Така тя й бе уредила среща с Харолд Димик — един от режисьорите на „Майка игуменка“. Благодарение препоръките на Шайфър, Харолд я беше наел, но откакто го познаваше, Лола си даде сметка, че намесата на Шайфър не е била чак толкова решаваща — Харолд се оказа такъв идиот, че само някоя толкова отчаяна като Лола би приела да работи за него.

— Ха, значи най-сетне си станала! — възкликна Тайър, връщайки се вкъщи.

— Снощи работих до три през нощта, ако си спомняш! — сряза го тя. — Не всеки има удобна работа от девет до пет като теб!

— По-добре кажи от девет до седем — поправи я Тайър. — А освен това нашата Гуч ме кара да работя и днес! Трябва да заведа хлапето й на гарата, за да посрещне приятелката си!

— Боже! — възмути се Лола. — Защо не може да го направи сама? Та това е нейното дете, все пак!

— Тя работи! — отсече важно Тайър. — По книгата си!

— Сигурно ще е ужасна! Надявам се да бъде пълен провал!

— Точно обратното — ще стане бестселър! Още отсега получава стотици хиляди отзиви за блога си!

— Е, най-малкото от всичко би могла да ни покани на сватбата!

— Хей, ама ти май все още не схващаш, нали? — изгледа я презрително Тайър. — Ние е теб сме нищо! Ние сме прислугата!

— Хубаво! — викна обидено Лола. — Щом искаш да се възприемаш като прислужник, давай! Обаче не включвай и мен!

— И какво смяташ да правиш по този въпрос? — изгледа я предизвикателно той.

— Във всеки случай не смятам да стоя със скръстени ръце и да чакам нещо да ми се случи! Съветвам те и ти да не правиш това! Виж какво, Тайър — отбеляза, влезе в миниатюрната кухничка и извади от хладилника бутилка минерална вода, — лично аз не смятам да продължавам да живея по този начин. От известно време разглеждам рекламите за имоти. Забелязах един миниатюрен апартамент на приземния етаж на една сграда на Пето авеню — между Единадесета и Дванадесета улица, само за четиристотин хиляди долара. Сградата съвсем скоро е станала кооперация.

— Ясно. Старата сграда на Били Личфийлд!

— Та с твоите сто хиляди годишно и моите осемдесет, това прави деветдесет хиляди след данъците. Което ще рече — почти осем хиляди на месец! Смятам, че би трябвало да можем да си позволим подобна ипотека, а?

— Ясно — кимна Тайър. — И апартаментът вероятно е колкото кутия за обувки.

— Бивш склад е, но какво от това? Все пак е на Пето авеню!

— А следващото, което ще предложиш, е да се оженим, нали? — изгледа я Тайър.

— Е, и? Да не би да се надяваш да намериш някоя по-добра от мен, а?

— Ще си помисля — отговори той. По небето бяха започнали да се събират тъмни облаци. Чу се гръмотевица. — Идва буря. Аз най-добре да взема да тръгвам!

Но докато двамата със Сам чакаха на „Пен стейшън“, облаците се изтеглиха без капчица дъжд. И когато излизаха от гарата на Седмо авеню, следвани от Доминик — тя беше мършаво хлапе с рядка руса коса, както отбеляза наум Тайър, — въздухът бе все още толкова горещ и задушен, че вече бе започнал да замайва главите на хората. Тайър спря едно такси и набута подопечните си хлапета на задната седалка.

— Никога досега не съм идвала в Ню Йорк! — изписка Доминик. — Толкова е претъпкано! И толкова грозно!

— Още не си видяла хубавото! Не се тревожи, хлапе, става все по-хубаво! — успокои я Тайър.

Докато таксито пълзеше по Пето авеню, над долната част на Манхатън отново екна гръмотевица. Небесата се отвориха точно в мига, в който таксито спря пред №1. Върху главите на тримата младежи закапаха капки с големината на грахови зърна.

— Подгизнах! — изпищя Доминик и се втурна към сградата.

Роберто се втурна към тях с чадър, но вече беше твърде късно.

— Бива си го времето, а, Сам?! — усмихна се той.

Сам изтри водата от лицето си и отбеляза:

— Казват, че скоро щяло да се проясни.

— В това няма съмнение! Ще се проясни точно за сватбата! Госпожа Райе винаги получава онова, което иска! — изрече многозначително портиерът и му намигна.

В чест на събитието фоайето беше украсено със стотици свежи бели рози. Доминик се огледа изумена — всичко й се виждаше като в приказка: униформените портиери, тежката ламперия, красивите рози.

— Не мога да повярвам, че живееш тук! — възкликна тя, обръщайки се към Сам. — Когато порасна, и аз ще дойда да живея тук!

— Късмет! — изхили се Тайър.

Уханието на цветята изпълни апартамента на семейство Гуч и достигна до чувствителните ноздри на Минди. Седнала пред компютъра си, тя вдиша дълбоко приказния аромат, затвори очи и се отпусна назад в стола си. Кога бе започнало това мистериозно и абсолютно непознато до този момент усещане на доволство от съдбата? Дали тогава, когато Ана-Лиза Райе се завърна в апартамента си без Пол? Или всъщност бе започнало по-рано, когато тя откри блога си? Или може би се бе прокраднало у нея, когато разбра, че Джеймс прави секс с Лола? Господ да благослови малката курва! Благодарение на Лола, сега двамата с Джеймс най-сетне имаха перфектен брак — Джеймс вече не смееше да й противоречи, а тя вече не се притесняваше, че не може да му осигури секс. Нека да си хваща по някоя мръсница от време на време, щом толкова иска! А тя вече имаше всичко, за което можеше да мечтае!

Сега Минди отпусна пръсти върху клавиатурата на компютъра и написа: РАДОСТТА ДА НЯМАШ ВСИЧКО.

Спря за момент, събра си мислите и започна:

„Защо трябва да усложняваме излишно живота си? Защо не приемем, че той може да бъде и по-лесен? Да кажем «добре дошъл» на късмета, а останалото — да върви по дяволите!“