Серия
Грийн Таун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dandelion Wine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 76 гласа)

По-долу е показана статията за Вино от глухарчета от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вино от глухарчета
Dandelion wine
Автор Рей Бредбъри
Първо издание 1957 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр автобиографичен роман
Следваща Сбогом лято

Вино от глухарчета е полу-биографичен роман от 1957 на Рей Бредбъри, чието действие се развива през лятото на 1928 в измисления град Грийн Таун (зелен град), Илинойс – псевдоним на дома от детството на Брадбъри в Waukegan, Илинойс.

Заглавието се отнася до виното, направено от листа на глухарчета и други съставки, често цитрусови плодове. В историята, виното от глухарчета, направено от дядото на главния герой, служи като метафора за опаковане на всяка една от радостите на лятото в една бутилка.

Главният герой на историята е Дъглас Споулдинг, 12-годишно момче приличищо донякъде на младия Бредбъри. По-голямата част от книгата е фокусирана върху ежедневието в малък град на Америка, и простите радости на изминалата година.

Предистория и произход

Както пише Бредбъри в есето от 1974 г. „Just This Side of Byzantium“, използвано като въведение към книгата, „Вино от глухарчета“ е пресъздаване на момчешкото детство, преплитайки действителните преживявания на Брадбъри и неговото уникално въображение.

„Сбогом лято“, официалното продължение на „Вино от глухарчета“, е публикуван през октомври 2006 година. Докато „Сбогом лято“ е пряко продължение на сюжета на „Вино от глухарчета“, „Something Wicked This Way Comes“, един роман с напълно различни герои и сюжет, често се свързва с последния поради техните стилистични и тематични сходства. Заедно трите романи оформят трилогията за Зеления Град. А четвъртият том, „Летен ден, Лятна нощ“, ще да бъде публикуван на 31 октомври 2008 година и ще съдържа двадесет и седем истории за Зеления град, седемнадесет от които никога не са били публикувани досега.

Сюжет

Вино от глухарчета е поредица от кратки истории с Дъглас и неговото семейство като повтарящи се герои. Много от главите са били първоначално публикувани като отделни разкази, най-ранният от които е „Нощта“ (1946), а останалите се появяват между 1950 г. и 1957 г. Заглавията на главите, които започват съществуването си като кратки разкази, са посочени в скобите по-долу.

Глава 1 – Дъглас се събужда рано през първия летен ден и извършва последователност на действия, които съвпадат с просветляването на небето и събуждането на жителите на града. Той извършва това по начин, който загатва за магия, като по този начин поставя основата на романа като колекция от житейски случки с привкус на фантазия.

Глава 2 (Просветление) – Дъглас отива с десетгодишния си брат Том и баща им да берат лисиче грозде. Докато Том и баща му се държат сякаш това е най-обикновен ден, то Дъглас усеща необяснимо присъствие около тях. Когато Том приятелски се сборичква с него Дъглас осъзнава какво е: откровението, че е жив. Той намира чувството за славно и освобождаващо.

Глава 3 (Вино от глухарчета) – Виното от глухарчета представлява метафора на лятото, бутилирано за зимния сезон на боледуване и зъзнене. По думите на Дъглас: „Вино от глухарчета. Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа.“

Глави 4 – 5 (Лято във въздуха) – Дъглас открива, че краката му няма да се движат толкова бързо колкото тези на другите момчета, защото гуменките му са износени. Той остава запленен от един чифт чисто нови „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“ на витрината на обущарския магазин и размишлява как нуждата от „магически“ чифт гуменки за тичане по зелената трева е нещо, което само момчетата могат да разберат когато баща му оспорва необходимостта от закупуването им. Местния продавач на обувки, господин Сандерсън отначало не е склонен да продаде обувките на Дъглас, особено след като разбира, че Дъглас няма достатъчно пари, за да ги плати. Дъглас обаче успява да го убеди да пробва един чифт от собствените си гуменки, което припомня на господин Сандерсън времето когато той е бил дете и е тичал като антилопите и газелите. Той се съгласява да даде на Дъглас гуменките в замяна на извършена в магазина работа, с която да плати сметката. Историята свършва с бързащия в далечината Дъглас и господин Сандерсън прибиращ неговите стари гуменки.

Глава 6 - Дъглас показва на Том тефтерче, което използва за да записва в него лятото, под два раздела, озаглавени „Обреди и навици“ и „открития и откровения“. Съдържанието е каквото може да се очаква от дете, включвайки „откровението“, че децата и възрастните враждуват, „защото са от две различни раси и те никога не ще се срещнат“. Том предлага свое собствено откровение – нощта е създадена от „сенките изпълзяващи изпод петте милиарда дървета“.

Глава 7 - Още един летен ритуал бива извършен с поставянето на висящата люлка на верандата – място за разговори по цяла нощ. Дъглас коментира как седенето на висящата люлка е някак „правилно“, защото човек винаги се чувства успокоен от монотонните, непрестанни гласове на възрастните. В унисон с тази атмосфера с привкус на фантазия на романа, главата плавно се движи от реалистично начало, в което семейството окачва люлката, към завършек, почти наподобяващ сън, в който гласовете на възрастните са персонифицирани като отпътуващи в бъдещето.

* * *

— Ах, бабо — викна леля Роза, когато пак се появи долу. — Я погледни на какво ти прилича кухнята! Такъв хаос не съм виждала. Бутилки, чинии, кутии — всичко едно върху друго, нито един етикет не си е на мястото, да се чуди човек как се оправяш. Няма да си простя, ако не ти помогна да поразтребим, докато съм ви на гости. Позволи ми — запретвам ръкави!

— А, не, благодаря ти много — възпротиви се бабата.

Дъглас дочу разговора през стената на библиотеката и сърцето му се разтуптя.

— Ама тук е като в същинска турска баня! — ядоса се леля Роза. — Отварям прозорците и вдигам пердетата, че да се вижда какво правим.

— Светлината ми вреди на очите — каза бабата.

— Ето я метлата. Ще измия съдовете и ще ги подредя. Решила съм да ти помогна, затова не говори!

— По-добре върви да си почиваш — отклони я бабата.

— Но защо, бабче, помисли си само как ще ти се улесни готвенето. Ти си чудесна готвачка, така е, а щом си тъй сръчна сред такава бъркотия — невиждана бъркотия, — представяш ли си какво ще е, когато всяко нещо се сложи на истинското му място?

— Не съм се и сещала… — започна бабата.

— Ами сети се, тогава. Известно е, че съвременните кухненски методи улесняват готвенето с десет до петнайсет процента. Твоите мъже тука и без това се тъпчат като същински прасета на трапезата. А през другата седмица по това време направо ще измират като мухи от преяждане. Храната ще е толкова красива и вкусва, че ножовете и вилиците им ще пощуреят.

— Сериозно ли ми говориш? — бабата започна да проявява интерес.

— Ах, бабичко, не се предавай! — прошепна Дъглас през стената на библиотеката.

Ала за негов ужас той чу как двете се хващат да метат и да бършат, да изхвърлят полупразни торбички, да лепят нови етикети по бурканите, да редят чинии, канчета и тигани в чекмеджета, стояли празни от години насам. Дори ножовете, които дотогава лежаха като улов от сребристи риби по масите, дори и тях подредиха в кутии.

Зад Дъглас стоеше дядо му и той също се закова и остана заслушан близо пет минути. Сетне смутено почеса брадичка и каза:

— Сега като се позамислих, виждам, че в тази кухня наистина цареше страшна бъркотия. Трябваше да се разтреби — това е ясно. И ако онова, което леля Роза твърди, излезе вярно, Дъг, моето момче, утре вечерята ни ще бъде едно необикновено преживяване.

— Сигурно, дядо — кимна Дъглас. — Едно необикновено преживяване.

 

 

— Това пък какво е? — запита бабата.

Леля Роза измъкна някакъв опакован подарък иззад гърба си.

Бабата го отвори.

— Готварска книга! — възкликна тя изумено. Пусна я на масата. — Не ми е нужна! Щипка от това, шепичка от онова, чашка от другото — цял живот все тъй съм готвила…

— Ще ти помогна да напазаруваме — обеща леля Роза. — И понеже заговорихме, сега ти виждам очилата, бабо. Значи от толкова години насам ти се взираш през тези мътни очила с изподраскани стъкла, с изкривени рамки?! Чудя се как си намираш пътя и как не си паднала в чувала с брашното. — Хайде — веднага отиваме за нови очила.

И наистина тръгнаха, бабата, обхваната от изумление, стиснала се за лакътя на Роза — тръгнаха и се скриха в летния следобед.

Върнаха се с продукти, а бабата беше с нови очила и с нова прическа. Приличаше на човек, гонен безмилостно из целия град. Едва си поемаше дъх, когато леля Роза й помогна да влезе в къщи.

— Ето ни пак тука, бабо. И всяко нещо си е там, където му е мястото. А освен това вече можеш и да виждаш!

— Тръгвай, Дъг — подкани го дядо му. — Върви да се поразходим малко, че да огладнеем. Това ще бъде историческа вечер. Ако не е най-вкусната, вечеря, приготвяна до днес, ще си изям жилетката!

Часът за вечеря.

Усмивките се смъкнаха от лицата. След като дъвка една мръвка цели три минути, Дъглас се престори, че си трие устата, и я изплю в салфетката. Видя как Том и баща му сториха същото. Другите мачкаха храната с вилиците, чертаеха пътища и фигурки, правеха цели рисунки в гъстия сос, вдигаха замъци от картофи и тайничко бутаха късчета месо в устата на кучето.

Дядо им стана от масата пръв.

— Просто преядох — извини се той.

Всички пансионери бледнееха и мълчаха.

Бабата човъркаше нервно из своята чиния.

Великолепна вечеря, нали? — обръщаше към всички поотделно леля Роза. — И сготвена цял половин час по-рано от друг път!

Но останалите си представяха, че подир неделята идва понеделник, след понеделника — вторник, и тъй нататък, проточваше се цяла една безкрайна седмица от безрадостни закуски, тъжни обеди и погребални вечери. Скоро трапезарията се опразни. Пансионерите се спотайваха омърлушени по стаите.

Бабата се затътра към кухнята бавно, като ударена от гръм.

— Струва ми се, че това вече надминава всякакви граници! — заяви дядото. Отиде до подножието на стълбището и викна нагоре в прашния залез: — Хей, я слизайте всички тука!

Пансионерите си шушукаха поверително, сбрани и заключени в здрачната библиотека. Дядото поднасяше пред всеки една жокейска шапка. „За спасение на погибающи“ — обясняваше той. Сетне сложи тежко ръка на рамото на Дъглас и му каза:

— Слушай, момчето ми, възлагаме ти една много отговорна задача. Гледай сега… — И той зашепна в ухото му, облъхвайки го с топлия си дружелюбен дъх.

 

 

В следобеда на другия ден Дъглас издебна леля Роза сама в градината, където бе отишла да бере цветя.

— Лельо Роза — рече той с умислено лице, — хайде, искаш ли да те заведа на разходка, още сега? Ще ти покажа дерето с пеперудите — минава се оттука надолу. Искаш ли?

Двамата обиколиха целия град. Дъглас поддържаше разговора припряно, нервно, не смееше да я погледне и непрестанно се ослушваше да чуе колко отброява часовникът на съда.

Като се връщаха към дома, под топлите лети и брястове леля Роза изведнъж хлъцна и се улови за гърлото. Защото пред къщата им, на най-долното стъпало на предната веранда, се мъдреше багажът й, стегнат, и подреден. Отгоре, върху един от куфарите, потрепваше от летния бриз и се розовееше билет за влак.

Пансионерите, десет на брой, седяха вдървено на верандата. Дядото, като някой кондуктор на влак, като кмет, като верен приятел, тържествено слезе по стъпалата.

— Роза — обърна се той към нея, хвана ръката й и я разтърси нагоре-надолу, — имам да ти кажа, нещо.

— Какво е то? — запита леля Роза.

— Лельо Роза — викна дядото — На добър път!

 

 

Чуха влакът да се изнизва в късния следобеден час. Верандата беше празна, багажа го нямаше, стаята на леля Роза беше свободна. В библиотеката дядото се присегна зад томчето със стихове от Едгар Алън По и усмихнат извади оттам шишенце от лекарство.

Бабата се прибра у дома след самотното пазаруване из града.

— Къде е леля Роза?

— Сбогувахме се с нея на гарата — обясни дядото. — Плакахме всички. Не й се тръгваше, но ти изпрати много здраве и каза, че пак щяла да дойде — подир дванайсет години. — Дядото измъкна тежкия си златен часовник. — А сега предлагам да се съберем в библиотеката и да му пийнем по чашка шери, докато баба измайстори едно от нейните главозамайващи пиршества.

Бабата припна към кухнята.

Бъбреха, смееха се и се ослушваха — пансионерите, дядото и Дъглас, и към тях се понесоха тихите звуци откъм кухнята. Когато бабата удари звънеца, втурнаха се вкупом към трапезарията, блъскаха се кой да влезе пръв.

Всеки налапа огромен залък.

Бабата наблюдаваше изражението на пансионерите. Като втрещени те се взираха в чиниите си, ръцете им, безсилно отпуснати на скута, храната изстиваше несдъвкана, в устата им.

— Загубила съм го — извика бабата. — Загубила съм си умението…

И започна да плаче.

Стана и залитна към чисто подредената си кухня, а пръстите й се мърдаха безплодно.

 

 

Пансионерите си легнаха гладни.

Дъглас чу часовника на съда да отброява десет и половина, единадесет, после среднощ, чу квартирантите да се въртят в леглата, като че прилив припляскваше под озарения от луната покрив на големия дом. Знаеше, че всички до един са будни, замислени и натъжени. Мина време и изведнъж той седна в леглото. Взе да се усмихва на стената, на огледалото. Видя се да се смее, когато отваряше вратата и се промъкваше надолу по стълбите. Гостната беше тъмна и миришеше на старост и на самота. Затаи дъх.

Повъртя се из кухнята, постоя в очакване.

После започна да действа.

Измъкна бакпулвера от красивата му нова кутийка и го изсипа в една вехта торба от брашно — там, където бе стоял открай време. Изтърси бялото брашно в едно старо глинено гърне. Извади захарта от металическия буркан с надпис „Захар“ и я разсипа в няколко малки, познати кутийки, надписани с имена на подправки, на прибори и канапи. Наслага зърната там, където бяха седели, откакто ги знаеше, разпилени по дъната на няколко чекмеджета. Смъкна чиниите, ножовете, вилиците и лъжиците и ги струпа обратно по масите.

Откри новите очила на баба си върху полицата над камината в гостната и ги скри в килера. Накладе голям огън в старата печка за дърва със страниците от готварската книга. Към един часа след полунощ буен пламък забуча в черните кюнци, такъв пламък, че всички в къщата, дори и заспалите, се стреснаха от сън. Той чу бабините си чехли да се тътрузят надолу по стълбата в преддверието. Тя се появи в кухнята и стреснато присви очи пред бъркотията, настъпила там. Дъглас се тулеше зад вратата на килера.

В един и половина на тази черна лятна нощ вкусните аромати от кухнята се понесоха по ветровитите коридори на къщата. Един по един надолу по стълбата започнаха да се промъкват пансионерите — жените с ролки на косите, мъжете по хавлии, да пристъпват на пръсти и да надничат в кухнята — кухнята, осветена единствено от буйните пламъци на съскащата печка. И ето там, в черната кухня, в два след полунощ на топлата лятна нощ, бабата се носеше като същинско привидение сред трясъци и блъскане, отново полусляпа, с пръсти, които посягаха инстинктивно в мрака и ръсеха облаци от подправки над врящите тенджери и къкрещите чайници, а лицето й, осветено от огъня, сияеше румено, загадъчно и омайващо, докато тя приготвяше, разбъркваше и отливаше божествените ястия.

Тихичко и безшумно пансионерите постлаха най-хубавата ленена покривка, наредиха блестящите сребърни прибори и запалиха свещи, за да не блести електричеството и да не развали магията.

Дядото, прибирайки се у дома след нощното дежурство в печатницата, остана смаян, като чу някой да чете молитва в сгряната от свещи трапезария.

Ами храната? Месото беше с пикантни подправки, сосовете лютяха от къри, зеленчуците бяха облени с масло, бисквитите лепнеха от бистрия мед; всичко беше ужасно вкусно, сочно и тъй невероятно освежително, че над трапезата се понесе някакво тихо мучене, сякаш прегладняло стадо вилнееше по поляна със сочна детелина. Всички до един благославяха радостно, че са в широките си нощни одежди.

В три и половина в неделната сутрин в дома, затоплен от вкусната изядена храна и дружелюбното настроение, дядото се вдигна от стола и тържествено разпери ръце. От библиотеката той измъкна томче от Шекспир. Постави го на табла, която поднесе на своята съпруга.

— Мила бабичко — рече той, — ще те помоля утре за вечеря да ни приготвиш този чудесен том. Уверен съм, а знам и другите вярват, че когато го сложиш на трапезата ни утре вечерта, той ще бъде крехък, сочен, препечен и вкусен като ароматни гърди на охранен есенен фазан.

Бабата взе книгата в ръце и радостно захлипа.

Застояха се чак до разсъмване, похапнаха някакъв лек десерт, почерпиха се с вино от онези диви цветя, които растяха на полянката в двора, а после, когато първите пилета се вдигнаха от сън и слънцето се зададе по източното небе, всички се измъкнаха нагоре. Дъглас се вслушваше в пукота на изстиващата кухненска печка. Чу как баба му си ляга.

Вехтошарю, призова го той, скъпи мистър Джоунъс, където и да сте сега, знайте, че сте получили моята благодарност, знайте, че съм ви се отплатил. Предадох добрината ви на другите, сполучих — уверен съм, че продължих вашето дело…

Заспа и започна да сънува.

В съня му звънецът биеше и всички вкупом, с радостни възгласи се втурваха надолу да закусват.

* * *

А после най-неочаквано лятото свърши.

За пръв път го разбра, като отиваше към центъра. Том го сграбчи за ръката, хлъцна и посоча към витрината на магазина, където всичко, което се продаваше, струваше по десет цента. Застанаха пред нея като заковани, защото там, подредени, спретнати, невинни и ужасяващи, се мъдреха предмети от някакъв друг свят.

— Моливи, Дъглас, десет хиляди моливи!

— Ах, дявол да го вземе!

Бележници, тефтерчета, тетрадки, гуми, водни бои, линеали, компаси, сто хиляди все такива неща!

— Не гледай нататък, може да излезе мираж.

— Да, да — мираж! — отчаяно изохка Том. — Училище. Училището ни чака! Защо, кажи ми ти, защо тези витрини показват такива неща много преди края на лятото? Развалят ти половината ваканция!

Върнаха се в къщи и завариха дядо си сам на прегорялата, олисяла ливада да бере последните глухарчета. Заеха се да му помагат мълчаливо, но по едно време Дъглас, приведен в собствената си сянка, се обади:

— Том, как мислиш, щом тази година измина така, другата каква ще бъде — по-хубава ли, или по-лоша?

— Откъде да знам? — Том се опита да изсвири нещо на стебло от глухарче. — Не аз съм го майсторил този свят. — Позамисли се и додаде: — Макар понякога да ми се струва, че аз съм го създал. — И той плюна щастливо.

— Имам едно предчувствие — обади се Дъглас.

— Какво е то?

— Идущата година ще бъде още по-чудесна, дните ще са по-светли, нощите по-дълги и по-черни, повече хора ще измрат, повече бебета ще се родят, а центъра на всичко ще бъда аз!

— Ти и още два милиарда други като тебе, Дъг, недей забравя.

— В ден като днешния — прошепна Дъглас, — чувствам, че ще бъда само и единствено… аз!

— Ако ти потрябва помощ — засмя се Том, — викни, и ще се притека.

— Че какво може да помогне едно десетгодишно братче?

— Десетгодишното братче догодина ще е на единайсет. Всяка сутрин ще развивам света като гумената вътрешност на топка за голф, а вечер ще го навивам отново. Ако ме помолиш, може и да ти покажа как се прави…

— Ти си полудял.

— Такъв съм бил — Том кръстоса очи, изплези език — и такъв ще си остана!

Дъглас се изкиска. Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци — в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.

— Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.

Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна.

— Във всеки случай по-умно, отколкото да скътваш разни неща на тавана и там да ги забравяш завинаги. Така поне можеш посред зима за миг или два отново да преживееш летния ден, а изпразнят ли се бутилките, тогава вече лятото си е отишло наистина, не е оставило подире си нищо, над което да се вайкаш, никакви сантиментални парцалаци, над които да се препъваш през следващите четирийсет години. Чисто, бездимно, полезно — това е то, виното от глухарчета.

Момчетата оглеждаха подредените бутилки.

— Ето го първия ден на лятото.

— Това е денят на новите гуменки.

— Вярно! А ето и Зелената машина!

— Прахоляк от стадо бизони и Чин Лин Су!

— Врачката Таро! Самотника!

— Това лято не се е свършило — заяви Том. — И никога няма да свърши. Защото аз завинаги ще помня всичко, което се е случило през всеки един ден на тази година.

— Ами, уви, свърши се, преди още да е започнало — обади се дядо им, който развинтваше винарската преса. — Не помня нищо освен някаква си нова трева, която не трябвало да се коси.

— Шегуваш ли се?

— Не, драга мои, не, Дъг и Том, с годините дните започват да се сливат… не можеш да ги различиш един от друг…

— Нищо подобно! — ядоса се Том. — В понеделник карах летни кънки в Електрическия парк, във вторник ядох шоколадова торта, в сряда цамбурнах в реката, в четвъртък се строполясах от една лозница, какво ли не се случи през тази седмица! А днеска, днешния ден ще го запомня с това, че листата са започнали да червенеят и да жълтеят. Скоро ще се настелят по ливадата и ще започнем да скачаме върху купчините от листа и да ги палим. Днешния ден ще го помня завинаги! Никога няма да го забравя, сигурен съм!

Дядо им погледна през прозорчето на избата към дърветата, които се поклащаха от хладния вятър.

— Разбира се, че няма, Том — успокои го той. — Няма, разбира се.

И те се измъкнаха от меката лъчезарност на виното от глухарчета и се качиха горе, за да изпълнят един от последните ритуали на лятото, защото чувстваха, че е настъпил последният му ден, последната му нощ. Като започна да се здрачава, те осъзнаха, че през изминалите две или три вечери верандите бяха започнали да се опразват много по-рано. Въздухът ухаеше някак си по-различно, по-остро и баба им бе започнала да предлага горещо кафе вместо леден чай; широко разтворените, големи еркерни прозорци с бели пердета, стояха затворени; студеното печено отстъпваше мястото си на задушеното телешко. Комарите бяха избягали от верандата, а щом и те напускаха бойното поле, войната с времето значи бе вече загубена и не оставаше друго, освен и хората да се оттеглят.

Том, Дъглас и дядо им сега стояха там, където бяха застанали преди три месеца — а нима не беше преди цели три века? — на тази предна веранда, която проскърцваше като кораб, отпуснат в нощна дрямка сред усилваща се буря, и започнаха да душат въздуха. Момчетата чувстваха, че костите им са сега като от тебешир и слонова кост, а не като от зелени ментови пръчки и захарни клечки, както в началото на лятото. Ала новият мраз стигна първо до скелета на дядо им, присегна се като ръка на грубиян, която блъска пожълтелите басови клавиши на пианото в трапезарията.

И както се върти стрелката на компаса, тъй се извърна и дядо им в посока на севера.

— Струва ми се — заяви той, — че повече май няма да можем да излизаме тука.

Тримата откачиха веригите от халките на тавана и отнесоха люлката като изгнил ковчег обратно в гаража, сподиряни от вихрушката на първите сухи листа. Чуха как баба им подклажда камината в библиотеката. Прозорците издрънчаха под внезапния порив на вятъра.

Дъглас, който прекарваше последната си нощ в купола на кулата, написа в своето тефтерче:

„Всичко сега тръгва в обратен ред. Като на някои сутрешни кинопрожекции, когато героят изскача от водата върху трамплина. Щом дойде септември, затварят се прозорците, дотогава отворени, събуват се гуменките, нахлузват се тежките обувки, изхлузени през миналия юни. Хората си влизат по домовете като кукувици в часовник. Допреди миг верандите са пълни, на всяка са се скупчили по трийсет души. В следващия вратите се затръшкват, разговорите секват, а от дърветата лудо заваляват листа.“

Той погледна от високия прозорец към околността, където щурците бяха разпръснати като сушени смокини по коритата на потоците, към небето, където птиците скоро, щяха да свърнат на юг, съпровождани от крясъка на есенния гмурец, небето, в което дърветата скоро щяха да се извисят като грамадни запалени факли на фона на стоманените облаци. Оттатък в полята той надушваше как тиквите зреят и мамят към себе си ножа да изреже в тях триъгълното око на фенера, за да пламнат вътре пърлещите свещи. Първите димни воали вече се раздипляха от някои комини, а търкането на желязо о желязо подсказваше, че в някои мазета потичат черните реки на въглищата и се трупат във високи черни купчини.

Но вече беше късно и ставаше още по-късно.

Изправен горе, във високия купол над града, Дъглас вдигна ръка.

— Хайде — събличайте се!

Почака малко. Вятърът духна и изстуди стъклото на прозореца.

— Мийте зъбите!

Отново почака.

— А сега — нареди той накрая, — бързо гасете лампите!

Дъглас премигна. И сънливият град изгаси своите лампи там и оттатък, а часовникът на съда отмери първо десет, после и половина, сетне единайсет и накрая сънената полунощ.

— Бързо последните светлини — ей там и — отвъд…

Той легна в своето легло, край него градът спеше, дерето беше тъмно, езерото се плискаше тихо по бреговете и всички — близките му, приятелите, старците и младежите, всички те спяха и в тази, и в онази улица, спяха и в този дом, и в отсамния, или почиваха в далечните църковни гробища.

Дъглас затвори очи.

Юнските утра, юлското пладне, августовските нощи бяха отминали, свършили се бяха, отлетели бяха завинаги, само чувството за тях се беше запечатало в ума му. Сега пред него се задаваше цяла една есен, една бяла зима, една хладна и зеленееща пролет, в които да си припомня и да си прави равносметка за изминалото лято. А и да е забравил нещо, нали в мазето беше виното от глухарчета, отбелязано с ясни цифри за всеки един от преживените дни. Ще слиза долу често и ще се взира право в слънцето дотогава, докато усети, че го заслепява, сетне ще затваря очи, ще оглежда прогорените места, мимолетните белези, които танцуват по сгорещените клепачи; ще реди, ще пренарежда всяко пламъче и всяко отражение, докато рисунъкът се прояви ярък и чист…

Както си мислеше, той заспа.

И докато спеше, сложи край на лято хилядо деветстотин двадесет и осмо!

Край
Читателите на „Вино от глухарчета“ са прочели и: