Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грийн Таун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dandelion Wine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 90 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)
Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Рей Бредбъри. Вино от глухарчета

Преведе от английски: Жени Божилова

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мери Василева

Американска I издание. ЛГ V. Тематичен № 13 9537621311/6256–32–1979.

Дадена за набор на 21. II. 1979 година. Подписана за печат на 27. VI. 1979 година.

Излязла от печат на 13. VII. 1979 година. Поръчка №97. Формат 84×108/32.

Печатни коли 15,50. Издателски коли 13,02. Цена на книжното тяло 0,59 лева. Цена 0,64 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1979

 

Ray Bradbury. Dandelion Wine, 1957

Bantam Pathfinder edition, 1973

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от NomaD)
  3. — Корекция от moosehead

Статия

По-долу е показана статията за Вино от глухарчета от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вино от глухарчета
Dandelion wine
АвторРей Бредбъри
Първо издание1957 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанравтобиографичен роман
СледващаСбогом лято

Вино от глухарчета е полу-биографичен роман от 1957 на Рей Бредбъри, чието действие се развива през лятото на 1928 в измисления град Грийн Таун (зелен град), Илинойс – псевдоним на дома от детството на Брадбъри в Waukegan, Илинойс.

Заглавието се отнася до виното, направено от листа на глухарчета и други съставки, често цитрусови плодове. В историята, виното от глухарчета, направено от дядото на главния герой, служи като метафора за опаковане на всяка една от радостите на лятото в една бутилка.

Главният герой на историята е Дъглас Споулдинг, 12-годишно момче приличащо донякъде на младия Бредбъри. По-голямата част от книгата е фокусирана върху ежедневието в малък град на Америка, и простите радости на изминалата година.

Предистория и произход

Както пише Бредбъри в есето от 1974 г. „Just This Side of Byzantium“, използвано като въведение към книгата, „Вино от глухарчета“ е пресъздаване на момчешкото детство, преплитайки действителните преживявания на Брадбъри и неговото уникално въображение.

„Сбогом лято“, официалното продължение на „Вино от глухарчета“, е публикуван през октомври 2006 година. Докато „Сбогом лято“ е пряко продължение на сюжета на „Вино от глухарчета“, „Something Wicked This Way Comes“, един роман с напълно различни герои и сюжет, често се свързва с последния поради техните стилистични и тематични сходства. Заедно трите романи оформят трилогията за Зеления Град. А четвъртият том, „Летен ден, Лятна нощ“, ще да бъде публикуван на 31 октомври 2008 година и ще съдържа двадесет и седем истории за Зеления град, седемнадесет от които никога не са били публикувани дотогава.

Сюжет

Вино от глухарчета е поредица от кратки истории с Дъглас и неговото семейство като повтарящи се герои. Много от главите са били първоначално публикувани като отделни разкази, най-ранният от които е „Нощта“ (1946), а останалите се появяват между 1950 г. и 1957 г. Заглавията на главите, които започват съществуването си като кратки разкази, са посочени в скобите по-долу.

Глава 1 – Дъглас се събужда рано през първия летен ден и извършва последователност на действия, които съвпадат с просветляването на небето и събуждането на жителите на града. Той извършва това по начин, който загатва за магия, като по този начин поставя основата на романа като колекция от житейски случки с привкус на фантазия.

Глава 2 (Просветление) – Дъглас отива с десетгодишния си брат Том и баща им да берат лисиче грозде. Докато Том и баща му се държат сякаш това е най-обикновен ден, то Дъглас усеща необяснимо присъствие около тях. Когато Том приятелски се сборичква с него Дъглас осъзнава какво е: откровението, че е жив. Той намира чувството за славно и освобождаващо.

Глава 3 (Вино от глухарчета) – Виното от глухарчета представлява метафора на лятото, бутилирано за зимния сезон на боледуване и зъзнене. По думите на Дъглас: „Вино от глухарчета. Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа.“

Глави 4 – 5 (Лято във въздуха) – Дъглас открива, че краката му няма да се движат толкова бързо колкото тези на другите момчета, защото гуменките му са износени. Той остава запленен от един чифт чисто нови „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“ на витрината на обущарския магазин и размишлява как нуждата от „магически“ чифт гуменки за тичане по зелената трева е нещо, което само момчетата могат да разберат когато баща му оспорва необходимостта от закупуването им. Местния продавач на обувки, господин Сандерсън отначало не е склонен да продаде обувките на Дъглас, особено след като разбира, че Дъглас няма достатъчно пари, за да ги плати. Дъглас обаче успява да го убеди да пробва един чифт от собствените си гуменки, което припомня на господин Сандерсън времето когато той е бил дете и е тичал като антилопите и газелите. Той се съгласява да даде на Дъглас гуменките в замяна на извършена в магазина работа, с която да плати сметката. Историята свършва с бързащия в далечината Дъглас и господин Сандерсън прибиращ неговите стари гуменки.

Глава 6 - Дъглас показва на Том тефтерче, което използва за да записва в него лятото, под два раздела, озаглавени „Обреди и навици“ и „открития и откровения“. Съдържанието е каквото може да се очаква от дете, включвайки „откровението“, че децата и възрастните враждуват, „защото са от две различни раси и те никога не ще се срещнат“. Том предлага свое собствено откровение – нощта е създадена от „сенките изпълзяващи изпод петте милиарда дървета“.

Глава 7 - Още един летен ритуал бива извършен с поставянето на висящата люлка на верандата – място за разговори по цяла нощ. Дъглас коментира как седенето на висящата люлка е някак „правилно“, защото човек винаги се чувства успокоен от монотонните, непрестанни гласове на възрастните. В унисон с тази атмосфера с привкус на фантазия на романа, главата плавно се движи от реалистично начало, в което семейството окачва люлката, към завършек, почти наподобяващ сън, в който гласовете на възрастните са персонифицирани като отпътуващи в бъдещето.

* * *

Два пъти годишно на двора изнасяха големите тежки килими, за да ги изтупат, и ги слагаха там, където те изглеждаха напълно чужди и някак си самотни — върху тревата на моравата. После откъм къщата се появяваха баба им и майка им, понесли нещо, което напомняше облегалките на онези разкошни столове от вито желязо в голямата сладкарница. По една от тези големи телени тупалки се връчваше на всеки един, затова те се нареждаха така: Дъглас, Том, баба им, прабаба им и майка им, скупчени като вещици и зли духове над прашните шарки от стара Армения. А после по знак, подаден от прабабата, всички вдигаха тупалките и започваха да блъскат по килимите.

— На̀ ти! На̀ ти още! — викаше прабаба им. — Дръжте бълхите, момчета, трепете въшките!

— Ех, мамо, моля ти се, чуваш ли се! — мъмреше баба им своята майка.

Всички се кискаха. Прашната вихрушка се къдреше наоколо им. Сетне смехът им се превърна в кашлица.

Порой от мъх, пясък, златни снежинки от рязан тютюн — всичко това трептеше и се виеше в облъсквания и разпенен въздух. Когато поспряха, момчетата видяха, че следите от техните обувки и от обувките на по-възрастните, утъпквани безброй пъти върху основата и вътъка на килима, сега са се изличили под упоритите набези на тупалките върху този ориенталски бряг.

— Ей тук мъжът ти си разля кафето! — и баба им друсна един на килима.

— Тука пък ти изтърва сметаната! — прабаба им вдигна облак от прах.

— Виж къде са го протрили. Ах, момчета, ах, момчета!

— Двойна бабо, я гледай — мастило от твоята писалка!

— Глупости! Аз пиша само с червено. А това е най-обикновено синьо!

Бух!

— Гледай пътеката, протъркана от вратата на коридора до вратата на кухнята. Храната, и пак храната! За какво друго тичат лъвовете към водопоя. Я сега давайте да го обърнем и да го постелем от другата страна.

— Още по-сигурно ще е, ако не пускаме мъжете вътре.

— Да ги караме да се събуват пред вратата.

Прас, прас!

Сега вече простряха килимите на въжетата да ги донатупат. Том се вгледа в сложните плетеници от спирали и завъртулки, в цветята, в загадъчните фигури, в характерните шарки.

— Хей, Том, не се заплесвай. Удряй, момче!

— Забавно е да разпознаваш разни неща — оправда се Том.

Дъглас го изгледа недоверчиво.

— Е, и какво разпозна?

— Ами целия тоя град, хората, къщите, нашата! — Прас! — Нашата улица! — Бух! — Това черното тук е дерето! — Бух! — А това тук са прабаба, баба и мама. — Бух! — От колко години е този килим?

— Петнайсет.

— Петнайсет години хора ходят по него, различавам следите от всяка обувка — възкликна Том!

— Боже мой, сине, ама и ти си едно кречетало! — засмя се прабаба им.

— Виждам всички неща, случили се в този дом всичките тези години — всичко е отбелязано? — Бух! — Цялото минало, но мога да предвидя и цялото бъдеще. Чакай сега, ето — присвивам очи, оглеждам шарките и виждам къде ще се скитаме, къде ще тичаме и ще се крием от утре нататък.

Дъглас спря да удря и размаха тупалката.

— И какво още виждаш в килима?

— Най-вече конците — обади се прабаба им. — Изтрила му се е козината, личат си вече конците. Вижте как тъкачът си е оставил следите.

— Точно тъй! — загадъчно заяви Том. — Следи насам, следи нататък. Виждам ги до една. От страшни злодеи. От непоправими грешници. Тук следи от лошо време, тук от слънчево. Пикници. Банкети. Ягодови пиршества. — С тупалката той почукваше знаменателно ту тук, ту там.

— Браво бе, чудесна реклама за моя пансион — викна баба им, сгорещена от тупането.

— Всичко е тук, скрито в мъха. Наведи главата на една страна, Дъг, притвори си едното око. То се знае, най-добре е да е вечер, да сме си в къщи, килимът да е проснат на пода, лампата да свети и тъй нататък. Тогава сенките са най-различни, светли и тъмни, виждаш следите по всички посоки, с ръка раздвижваш космите насам и нататък. Лъха ти на пустиня, ей Богу! Гореща и пясъчна като вътрешност на саркофаг, с мумията в него. Виж тук червеното петно, това е Машината за щастие, обхваната от пламъци!

— Това ще е доматен сос от нечий сандвич — намеси се майка им.

— Не, не, Машината за щастие — настоя Дъглас и се натъжи, че я вижда да изгаря там. Толкова бе разчитал на Лио Ауфман да поддържа реда в света, да поддържа усмивките по лицата, да накланя към слънцето малкия жироскоп, който се криеше у Дъглас, да оправя посоката всеки път, когато Земята залитваше към открития космос и непрогледния мрак. Но напразно — пред него лежеше безумното изобретение на Ауфман, превърнато в пепел и въглени. Бух! Бух — развъртя тупалката Дъглас.

— Виж! Виж! Ето го електрическия автомобил! Ето ги мис Фърн! Мис Робърта! — горещеше се Том. — Ту, ту! — Бух!

Всички се засмяха.

— Ето ги и вървите, които те придържат за живота, Дъг, целите са на възли. Прекалил си с киселиците. И с туршията преди лягане.

— Къде са, покажи ги! — взря се Дъглас.

— Ето я тази, за годината, която идва, и онази там, за след две години, и тая — за три, четири, пет, години от днес нататък!

Буф! Тупалката изсъска като змия в безокото небе.

— И още, един удар, за да пораснем! — викна Том.

И тъй силно изпердаши килима, че прахолякът от пет хиляди столетия изхвръкна из стреснатата тъкан, замръзна във въздуха за един страховит миг и докато Дъглас се взираше да различи основата, да разпознае вътъка в тези треперещи шарки, арменският прашен порой се сгромоляса безшумно върху него, над него, под него и покрай него и го затрупа завинаги пред самите им очи…

* * *

Старата мисис Бентли тъй и не усети как започна онази история с децата. Виждала ги бе неведнъж скупчени като еднодневки или маймунки в бакалницата, между зелето и гроздовете от банани, усмихвала им се бе и те й бяха отвръщали с усмивка. Наблюдаваше ги зиме как пробиват пъртина в новия сняг, есенес — като вдишват мъглите, напролет — като вдигат фъртуна от ябълкови цветове, но не се дразнеше от тях. Що се отнасяше до нея, домът й всякога, блестеше от ред и чистота, всяко нещо си беше на мястото, подовете лъщяха, бурканите с консерви се мъдреха един до друг като войници, иглите й за шапки стърчаха от специалните игленици, а в чекмеджетата на долапите в спалнята й се криеха, скътани спретнато дреболии, събирани през изминалите години.

Мисис Бентли бе от хората, които събират. Събираше билети, стари театрални програми, дантелени парцалчета, шалове, билети за влакове; изобщо, всички етикетчета и знаци за нещо, което е било.

— Имам цяла грамада от грамофонни плочи — обичаше да се хвали тя. — Ето го Карузо. Купихме я в 1916 в Ню Йорк; аз бях на шейсет и Джон беше жив. Тази тук е Джун Мун, тя е, струва ми се, в деветстотин двайсет и четвърта, веднага след като почина Джон.

Всъщност това бе най-тежката загуба в нейния живот. Единственото нещо, което с истинско удоволствие бе докосвала, слушала и съзерцавала, тя не беше успяла да скъта. Джон лежеше далеч някъде в зелената равнина, надлежно надписан, затворен в сандък и скрит под тревата, а от него не бе останало друго освен високия му копринен цилиндър, бастуна и официалния му костюм, закачен в долапа. Всичко друго бе проядено от молците.

Но затова пък беше съхранила онова, което можеше да се съхранява. Роклите й на розови цветя се свиваха сред нафталинови топки в големи черни сандъци, до кристалните сервизи от нейното детство — домъкнала ги бе всички със себе си, когато се пресели в този град преди пет години. Съпругът й бе отдавал под наем недвижимите си имоти в няколко града и подобно на шахматна фигурка от пожълтяла слонова кост тя се беше придвижила от място на място, продала бе всичко и накрая се беше установила в този чужд град, самотна сред сандъците и мислите си, които бяха и тъмни, и грозни, като същества от допотопна зоологическа градина.

Историята с децата се случи към средата на лятото. Като излизаше да полее бръшляна край предната веранда, мисис Бентли видя две невъзмутими момиченца и едно момченце да се излежават спокойно на двора й и да се наслаждават на гъделичкането на тревата. В мига, в който мисис Бентли навеждаше над тях усмихнатото си, жълто като маска лице, иззад ъгъла, като изпод магическа пръчка, се показа една количка за сладолед. От нея звънтяха ледени напеви, бистри и звънки като кристални винени чаши, докоснати от познавач, и приканваха всички нататък. Децата седнаха бързо и извъртяха глави подобно слънчогледи към слънцето.

Мисис Бентли запита:

— Яде ли ви се? Ела насам! — Сладоледаджията спря и тя размени с него монети срещу фунийки с истински „Ледников период“. Децата й поблагодариха със заскрежени устни, а очите им оглеждаха критично високите й старомодни обувки и бялата й коса.

— Искате ли да си близнете? — предложи момченцето.

— Не, детето ми. Стига ми колкото съм стара и замръзнала; и най-жаркият ден вече не може да ме разтопи — пошегува се мисис Бентли.

Понесли своите малки ледници, децата пристъпиха към верандата и се наредиха едно до друго на сянка върху люлеещата се пейка.

— Аз съм Алис, това е Джейн, а този е Том Споулдинг.

— Приятно ми е. Аз пък съм мисис Бентли. Викаха ми Хелън.

Децата я загледаха удивени.

— Не вярвате ли, че са ми казвали Хелън? — запита старицата.

— Не знаех, че и старите жени носели малки имена — примигна Том.

Мисис Бентли се засмя горчиво.

— Иска да каже, че никой не се обръща към тях на малко име — обясни Джейн.

— Мила моя, когато и ти остарееш като мене и на теб няма да ти казват Джейн. Старостта е ужасно официална. Към нея винаги се обръщат на презиме. Младите не обичат да наричат старите с малките им имена. Струва им се прекалено вятърничаво.

— А вие много ли сте стара?

— Спомням си птеродактила — засмя се мис Бентли.

— Не, ама колко сте стара?

— На седемдесет и две.

Замислени, те дълго близаха леденото си сладко.

— Това е дълбока старост — заяви Том.

— Сега не се усещам по-различно, отколкото когато бях като вас — отвърна старата дама.

— Колкото нас?!

— Да. Някога и аз бях хубаво малко момиченца като теб, Джейн, и като теб, Алис.

Те останаха мълчаливи.

— Какво има?

— Нищо — Джейн се надигна.

— А, не бързайте толкова. Още не сте изяли сладоледа… Я ми кажете, какво всъщност ви стана?

— Мама казва, че не е хубаво да се лъже — каза Джейн.

— Така е. Много е лошо — съгласи се мисис Бентли.

— И не ми дава да слушам лъжи.

— Но нима някой те е излъгал, Джейн?

Джейн я погледна, а сетне смутено отмести очи.

— Вие ме излъгахте.

— Аз ли? — Мисис Бентли се разсмя и сложи малката си тънка ръка на сърцето. — За какво те излъгах?

— За това, колко сте годишна. И че сте били малко момиченце.

Мисис Бентли настръхна.

— Но аз наистина съм била малка преди много, много години, била съм момиченце също като вас.

— Алис, Том, хайде, тръгвайте.

— Почакайте — отвърна мисис Бентли. — Не ми ли вярвате?

— Не зная — отвърна Джейн. — Не вярвам.

— Но това е смешно! Че то е съвсем очевидно. Всеки е бил млад по някое време.

— Но не и вие — прошепна тихичко Джейн, свела поглед. Изблизаната сладоледена фунийка бе паднала долу и лежеше на дъсчената веранда сред ванилено езерце.

— Но разбира се, че съм била и осем, и девет и десетгодишна, като всички вас.

Двете момиченца се изкискаха.

Очите на мисис Бентли заблестяха ядосано.

— Хайде, какво съм седнала и аз да си губя цялата сутрин и да споря с десетгодишни хлапета. Излишно е да споменавам, че и аз съм била на десет години и глупава точно колкото вас!

Момичетата се засмяха. Том се мъдреше смутен.

— Подигравате се с нас — изкиска се Джейн. — Не е възможно да сте били десетгодишна, нали, мисис Бентли?

— Я да се пръждосвате оттука! — викна внезапно старицата, защото вече не можеше да издържа погледите им. — Забранявам ви да се смеете така!

— И нали името ви не е наистина Хелън?

— Разбира се, че е Хелън!

— Довиждане — викнаха момиченцата и продължиха да се кискат, докато тичаха през двора, под просторните сенки, а Том ги следваше бавно. — Благодарим ви за сладоледа!

— И аз като вас съм играла на дама! — викна подире им мисис Бентли, но те си бяха отишли.

 

 

Останалата част от деня мисис Бентли прекара в нервно настроение — блъскаше чайници и чинии, шумно приготви скромния си обед и от време на време отиваше до входната врата с надеждата да хване ония нахални хлапетии в някой от веселите им набези в късния следобед. Но дори и да бе ги спипала, какво би могла да им каже? Защо всъщност чак толкова се бе раздразнила от тях?

— Как е възможно? — оплака се мисис Бентли на тънката, напръскана с розички чаена чаша. — Никой досега не се е съмнявал, че съм била малко момиченце. Какво глупаво, какво ужасно нещо от тяхна страна. Не съжалявам, че съм остаряла — не, не съжалявам, ала съм възмутена, че тъй ме ограбиха от моето детство!

Тя си представи децата как тичат под хралупестите дървета, стиснали в заледените си пръсти нейното детство, невидимо като въздуха.

След като се навечеря, просто ей тъй, без никаква причина, тя се загледа в ръцете си, които подобно две призрачни ръкавици по време на спиритически сеанс с някаква свръхестествена увереност свиваха разни предмети в една парфюмирана кърпичка. А сетне излезе на предната веранда и половин час преседя там вдървена.

Внезапно, като нощни птици, дечурлигите притичаха край нея, а гласът на мисис Бентли ги накара да спрат.

— Какво обичате, мисис Бентли?

— Елате тука на верандата! — нареди им тя и момичетата изкачиха стъпалата, а Том ги последва бавно.

— Какво обичате, мисис Бентли? — натъртваха това „Бентли“, като басов клавиш на пиано, натъртваха го умишлено, сякаш я наричаха с малкото й име.

— Искам да ви покажа едни съкровища. — Тя разтвори парфюмираната кърпичка и надникна вътре, сякаш очакваше самата да се изненада. Измъкна оттам едно извито гребенче, много мъничко и нежно, с ръбче, по което пробляскваха фалшиви диаманти.

— Ето това го носех, като бях деветгодишна — заяви тя.

Джейн го повъртя в ръка и възкликна:

— Ах, че е хубаво!

— Дай да го видя — дръпна й го Алис.

— А това пък е пръстенчето, което носех на осем години — каза мисис Бентли. — Сега ми е малко. Като погледнеш през него, вижда се кулата на Пиза, сякаш ей сега ще падне.

— Я да я видим как се наклонява? — И момичетата взеха да си го подават една на друга, докато накрая Джейн го сложи на пръста си. — Но то ми става! — възкликна тя.

— А гребенчето пък става на моята глава! — ахна Алис.

Мисис Бентли измъкна няколко стъклени топчета.

— Гледайте — призова ги тя, — на времето си играехме с тях.

Хвърли ги и те се разпиляха по верандата като съзвездие.

— И накрая — това! — Тържествуващо, тя измъкна последния си коз, снимка в пощенски формат, и на нея самата тя — седемгодишна, с рокличка като жълта пеперуда, със златни къдрици, с големи мънистеносини очи и ангелски, свити устенца.

— Това момиченце кое е? — запита Джейн.

— Това съм аз!

Двете момиченца се вгледаха в снимката.

— Не ви прилича — заяви Джейн. — Стига да иска, всеки може да си намери отнякъде такава снимка.

Загледаха я продължително.

— Още снимки имате ли, мисис Бентли? — запита Алис. — Ваши, вече като по-голяма. Имате ли снимка на петнайсет години, имате ли на двайсет, и после на четирийсет и на петдесет?

Момичетата се закискаха ликуващо.

— Не съм длъжна да ви показвам нищо! — избухна мисис Бентли.

— Тогава и ние не сме длъжни да ви вярваме — озъби се Джейн.

— Но тази снимка тук доказва, че и аз съм била млада!

— Това е друго някое момиче, като нас. Взели сте я отнякъде.

— Аз бях омъжена!

— Ами къде е мистър Бентли?

— Почина много отдавна. Ако сега беше тук, той щеше да потвърди колко млада и хубавка бях на двайсет и една.

— Но той не е тук и не може да ни го потвърди, а това какво доказва?

— Имам брачно свидетелство.

— И това може да сте го взели отдругаде. Ще ви повярвам, че наистина сте били млада само когато някой друг ми каже, че ви е виждал като десетгодишна — Джейн изрече това със затворени очи, за да подчертае колко уверена е в думите си.

— Хиляди хора са ме виждали, но сега те са умрели, глупаче такова — умрели са, или са болни, живеят в други градове. Тук аз не познавам жива душа, преместих се едва преди няколко години, тъй че никой тука не ме е виждал млада.

— Ето на̀, казах ли ви? — Джейн хвърли поглед на другарчетата си. — Никой не я е виждал!

— Слушай! — Мисис Бентли хвана детето за китката. — Човек трябва да умее да вярва. Един ден и вие ще остареете като мене. Хората и за вас ще казват същото. „О, не, ще казват. Тези лешояди никога не са били колибри, тези кукумявки не са били авлиги, тези папагали не са били сини птички!“ Един ден и вие ще станете като мене!

— Няма да станем! — викнаха момичетата. — Ще станем ли? — запитаха се една друга.

— Ще почакаме, ще видим! — тросна се мисис Бентли.

А в себе си каза: „Ох, божичко, децата са си деца, старците — старци, и нищо не свързва децата със старците. Децата не са в състояние да си представят промяна, която не могат да видят.“

— Кажи ми — обърна се тя към Джейн, — не си ли забелязала как майка ти се променя с годините?

— Не — отговори Джейн. — Тя си е все същата.

И това беше вярно. Хората, с които живееш непрестанно, не се променят ни на йота. Само когато не си виждал някого от дълго време, когато е заминал надалече и сетне се върне, тогава се стряскаш от промяната в него. И мисис Бентли се почувства като жена, пропътувала с някакъв бърз черен влак цели седемдесет и две години; а сега, когато най-сетне слиза пак на старата гарова платформа, всички ахват удивено: „Хелън Бентли, нима това си ти?“

— Май че вече трябва да си вървим — каза Джейн. — Благодаря ви за пръстенчето. Точно по мярка ми е.

— Благодаря за гребена. Чудесен е…

— Благодаря за снимката на момиченцето.

— Чакайте — аз не ви ги подарявам! — викна мисис Бентли, но те вече тичаха надолу по стъпалата.

Те са наши, наши!

— Недейте — примоли се Том, който тичаше след момичетата. — Върнете й ги!

— Няма. Тя ги е откраднала! Били са на друго някое дете. Откраднала ги е. Благодаря! — провикна се Алис.

И тъй, колкото и да крещя подире им, момиченцата бяха изчезнали като еднодневки в нощта.

— Извинявайте — обади се Том от двора и погледна към мисис Бентли. А после изчезна и той.

— Взеха ми пръстенчето, гребенчето и снимката — проплака мисис Бентли, разтреперана на стъпалата. — О, аз съм ограбена, ограбена; те бяха част от живота ми.

 

 

Часове наред тази нощ тя остана да лежи будна сред сандъците и джунджуриите си. Погледна към купищата подредени дрехи, кичила и оперни пера и се запита гласно:

— Нима наистина ми принадлежат?

Или това беше измамното хитруване на старица, която се опитва да се убеди, че има минало? Всъщност, щом нещо свърши, то си е отишло. Човек живее само в настоящето. Може на времето да е била момиче, ала сега не беше. Детинството й си бе отишло и нищо не бе в състояние да й го върне.

В стаята полъхна нощен ветрец. Бялата завеса се развя и повлече един тъмен бастун, който от години стоеше облегнат на стената до другите джунджурии. Бастунът потрепера и като пресече снопа от лунна светлина, падна с меко тупване. Златното му тяло проблесна. Бе официалният бастун на съпруга й. Стори й се, че сега той го насочва към нея, както бе правил неведнъж на времето, когато с мекия си тъжен, разумен глас се бе опитвал да спори с нея в някои от техните малобройни спречквания.

— Децата са прави — би й казал той сега. — Нищо не са ограбили от тебе, мила моя. Тези неща не ти принадлежат тук, в този миг. Те са принадлежали на нея, на другото ти аз, преди много и много години.

Ах, въздъхна мисис Бентли. А сетне сякаш стара грамофонна плоча взе да се върти под съскаща стоманена игла и тя си припомни един разговор с мистър Бентли; мистър Бентли, тъй спретнат, с червен карамфил на безупречно чистия ревер, й беше казал тогава: „Мила моя, ти май никога не ще разбереш какво нещо е това, времето! Все се опитваш да бъдеш онова, което вече си била, вместо да бъдеш личността, която си сега, през тази вечер. Защо ги събираш тези билетни контроли и театрални програми? След години те могат само да те огорчават. Хвърли ги, мила моя.“

Но мисис Бентли вироглаво си ги беше запазила.

— Ще видиш, това ще е напълно безполезно — продължил беше мистър Бентли, отпивайки от чая си. — Колкото и да упорстваш да останеш онова, което си била, ти можеш да си единствено това, каквото си сега, на това място. Времето хипнотизира. Когато си деветгодишен, струва ти се, че винаги си бил на девет и всякога ще бъдеш. Когато си на трийсет, струва ти се, че всякога си бил закрепен на този светъл ръб на средната възраст. А станеш ли на седемдесет, винаги и завинаги си на седемдесет. Човек живее в настоящето, той е впримчен в своето младо „днес“ или в старото си „днеска“, но друго „днеска“ на този свят не съществува.

Това бе един от малобройните кротки спорове в техния спокоен брак. Мистър Бентли до края не можа да свикне със склонността й към съхраняването на дреболии.

— Бъди това, което си, и погреби онова, което не си — казал й беше той. — Билетните контроли са хитруване. Скътването на предмети е като измамен фокус с огледала.

Ако бе доживял до тази нощ, какво ли би казал?

— Събираш празни пашкули. — Това би й казал. — Все едно да пазиш корсети, в които никога не можеш да се пъхнеш пак. За какво са ти? Можеш ли да, докажеш, че наистина си била млада? Снимките ли? Не, снимките лъжат. Снимките, това не си ти.

— А клетвените декларации?

— Не, мила моя, ти, това не е нито датата, нито мастилото, нито хартията. Ти, това не са тези сандъци, пълни с боклуци и прахоляк. Ти си си ти само тук, и сега — настоящата ти!

Мисис Бентли кимна одобрително на спомена и въздъхна облекчено.

— Да, прав си, ти си прав.

Позлатеният бастун лежеше безмълвен на осветения от луната килим.

— Щом съмне, ще сложа край на всичко това — обеща му тя — и ще се оставя да бъда единствено това, което съм, а не някоя друга, от предишните години. Да, точно туй ще сторя.

И заспа…

 

 

Утрото беше слънчево и свежо, а пред входа, почуквайки леко на мрежестата врата, се мъдреха двете момиченца.

— Имате ли нещо друго да ни дадете, мисис Бентли? Още нещо от украшенията на момиченцето?

Тя ги поведе през коридора, към библиотеката.

— Дръж това — и подаде на Джейн костюма, с който бе играла дъщеря на мандарин, когато бе петнайсетгодишна. — Ето и това, това също. — Един калейдоскоп, една лупа. — Вземайте всичко, което ви хареса — подкани ги мисис Бентли. — Книги, кънки, кукли, всичко — ваши са.

— Наши ли?

— Само ваши. А ще ми помогнете ли да свършим една работа за не повече от час? В задния двор ще наклада голям огън. Изпразвам сандъците, изхвърлям този боклук за боклукджията. Това не е мое. Нищо никога никому не принадлежи.

— Ще ви помогнем — обещаха те.

Мисис Бентли поведе шествието към задния двор, вървяха с пълни ръце и носеха кибрит.

И тъй, чак до края на лятото двете момиченца и Том висяха пред входната врата на мисис Бентли като мушитрънчета, кацнали на жица. А разнесяха ли се сребърните звуци на сладоледаджията, входната врата се отваряше, мисис Бентли излизаше оттам с ръка, заровена в отвора на среброустата й кесия, и още половин час те оставаха там, на предната веранда — децата и старата дама, да всмукват хладина в горещината, да ближат шоколадените ледени шушулки и да се кискат. Най-сетне бяха станали приятели.

— На колко сте години, мисис Бентли?

— На седемдесет и две.

— А на колко бяхте преди петдесет и две години?

— Пак на седемдесет и две.

— Никога не сте бивали по-млада, нали, никога и не сте носили кордели и дрехи като нашите?

— Никога.

— А имате ли малко име?

— Казвам се мисис Бентли.

— И открай време все в тази къща си живеете, нали?

— Все в тази.

— И никога не сте били красива?

— Никога!

— Никога, никога — през един милион трилион години, така ли? — Двете момиченца очаквателно се навеждаха към старата дама в натегнатата тишина на четвъртия час на летния следобед.

— Никога — отекваше мисис Бентли, — никога, през един милион трилион години.