Рей Бредбъри
Вино от глухарчета (5)

* * *

Късно през нощта на верандата Лио Ауфман съставяше един списък слепешком, в мрака, и често възклицаваше: „Ах!“, „Да, и това!“, когато се сещаше за още някоя подходяща съставка. Тогава мрежестата врата на къщата изпърха като нощна пеперуда.

— Ти ли си, Лина? — прошепна той.

Тя се настани до него на люлката, по нощница, не слаба, усмихна му се — не като нелюбено седемнайсетгодишно девойче, нито пък отпусната и дебела като нелюбима петдесетгодишна жена, а точно каквато трябваше да бъде — закръглена, стегната, като всяка истинска жена, на всякаква възраст, когато си я обичаш!

Беше чудесна. Тялото й постоянно съобразяваше, подобно на неговото, но по различен начин — тя оправяше децата, вмъкваше се преди Лио в стаята, за да нагоди настроението там според настроението, в което се намираше той. Мисловните й процеси никога не бяха самоцелни — мисли и действия преминаваха от ума в ръцете и от ръцете в ума в един такъв естествен и мирен кръговрат, който Лио не смееше, а и не знаеше как би могъл да изобрази на чертеж.

— Тая машина — обади се тя след време… — тя няма да ни трябва.

— На нас не — рече Лио, — ала понякога трябва да се помисли и за другите. Чудя се какво да наслагам в нея. Филми ли? Радио ли? Стереоскопични калейдоскопи? Всички тия неща, събрани в едно — та когато човек прекара ръка по тях, да се усмихне и да възкликне: „Виж, драги мой, ето това е щастие“.

Да, палеше се Лио, да измисля такава машинка, че каквото и да не му е наред на човека — и краката му да са мокри, й синузит да има, и леглото му да е неудобно, и в три през нощта от кошмари да се стряска, — тя да може да го прави щастлив; машинка, подобна на оная магическа солна мелница, която, хвърлена в океана, доставя непрестанно сол и превръща водата в саламура. Кой не би дал мило за драго, да произведе подобна машина? — Лио отправяше въпроса към света, към града, към жена си!

С тревожното си мълчание седналата на люлката до него Лина изказваше своето мнение.

Той също замълча, отметна глава и заслуша как съскат листата на бряста, разлюлени от вятъра.

Да не забравя и този звук, и той трябва да влезе в машината, каза си Лио.

Миг след това и люлката на верандата, и самата веранда останаха самотни в мрака.

* * *

Дядо им се усмихваше в съня си.

Усетил усмивката и озадачен от нея, той се събуди. Остана да лежи кротко, ослуша се и си обясни тази усмивка.

Защото долови един звук, който бе много по-важен от песента на птиците и шумоленето на новите листа. Веднъж в годината той се пробуждаше по този начин и оставаше да лежи в очакване на оня звук, който оповестяваше истинското начало на лятото. А то започваше в утрини като тази, когато някой пансионер, някой племенник, братовчед, син или внук се появяваше долу на моравата и съпровождан от подрънкването на желязо, тръгваше през уханната лятна трева в постепенно смаляващи се квадрати — от север към изток и от юг към запад. Цветчета от детелина, по някое забравено слънчево глухарче, мравки, клечки, камъчета, изгорели фишеци от миналогодишния Четвърти юли, но най-вече чиста зеленина бликаха във висока струя от потракващата косачка. Хладна, мека струя; дядото си я представи как погъделичква нозете му, разведрява сгорещеното му лице, изпълва ноздрите му с всевечния аромат на едно ново годишно време, с обещанието, че всички ние, че всички ще поживеем още дванадесет месеца.

Да благослови Бог тревокосачката, помисли си той. Кой глупак е измислил годината да започва от първи януари? А, не — би трябвало да назначат човек, който да наблюдава тревата из милионите дворове и полянки в Илинойс, Охайо и Айова и в утринта, когато е достатъчно висока за косене, вместо веселби, свирки и викове да проехти една мощна, развихрена симфония от тревокосачки, които хрускат сочна трева от поляните. Вместо конфети и серпантини хората трябва да се пръскат с шепи трева в оня единствен през годината ден, който наистина олицетворява Началото!

Той изсумтя насмешливо над собственото си пустословие, пристъпи до прозореца, облегна се на рамката в меката слънчева светлина и както предполагаше, съзря един от пансионерите, млад вестникар на име Фористър, да довършва окосяването на един ред.

— Добрутро, мистър Споулдинг!

— Давай, Бил! — викна сърдечно дядото и след малко се озова долу, пред закуската, приготвена от бабата, ала прозорецът в нишата беше отворен, че докато яде, да чува потракването на косачката.

— Възвръща самочувствието тази косачка — обади се дядото. — Послушай я само как чудно бръмчи!

— Скоро и тя ще си изпее песента. — Бабата сложи на масата препълнена чиния с палачинки. — Изнамерили са някаква нова трева — тази сутрин Бил Фористър ще я сади — никога не се косяла. Не зная как я казват, растяла само толкова и нито милиметър по-високо.

Дядото я загледа втрещено.

— Шегите ти са много безвкусни.

— Иди да видиш. И ако искаш да знаеш — ядоса се бабата, — това го измисли Бил Фористър. Новата трева чака на туфи зад къщата. Просто се изкопават малки дупки на разстояние една от друга и тревата се засажда на групички. До края на годината новата трева изтребва старата, и вече не ти трябва никаква косачка.

Дядото не усети как изскочи от стола, профуча през коридора и се озова на външната врата.

Бил Фористър остави машината си и се приближи усмихнат, замижал срещу слънцето.

— Вярно е — потвърди той. — Вчера купих тревата. Реших, докато съм в отпуска, да взема да ви я посадя.

— А мене защо никой не ме е попитал? Ливадата е моя! — викна дядото.

— Ами защото мислех, че ще се изненадате приятно, мистър Споулдинг.

— Е, да, но аз пък съм изненадан неприятно. Я ми покажи тая твоя проклета трева.

Изправиха се пред малките квадратни чимове от новата трева. Дядото я побутна подозрително с върха на обувката си.

— Прилича ми на най-обикновена нашенска трева. Сигурен ли си, че някой шегобиец не те е преметнал рано-рано, преди да си се разсънил?

— Виждал съм я да расте в Калифорния. Ей толкова висока става и повече не мърда. Устои ли на нашия климат, ще ни спести догодина всяка седмица да се разхождаме тука и да поддържаме проклетия треволяк остриган.

— Ето, в това е нещастието на вашето поколение — възкликна дядото. — Слушай, Бил, срам ме е заради тебе, и ти си ми бил журналист! Изхвърляте от тоя живот всичко, което е сложено в него, за да му дава вкус. Пестите ни времето, пестите ни труда — друго не знаете! — Той подритна презрително тревните чимове. — Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово пътешествие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откриваш. Зная — сега вие сте по големите резултати, и не отричам — в това няма нищо лошо. Но човек като тебе, който работи във вестник, трябва да се оглежда и за дребните боровинки, докато бере едри дини. Ти се задоволяваш със скелета, аз пък се взирам за отпечатъци от пръсти; в това също няма нищо лошо. На тази възраст подобни неща тебе те отегчават, а пък аз се питам: дали не е така, защото просто не си се научил да ги цениш? Ако оставим на вас, ще издадете закон за забрана на всички дребни занаяти, на всички дреболии. Ала, тогава няма да си оставите нищо, за което да се улавяте измежду големите неща, и ще видите дявола по пладне да си блъскате ума с какво да се захванете, за да не полудеете. Кажи ми, защо не оставите и природата да ви научи на нещо? Престригването на тревата и плевенето могат да се превърнат в начин на живот, сине мой.

Бил Фористър му се усмихваше благодушно.

— Зная — въздъхна дядото. — Много дрънкам.

— Да ви слушам за мен е истинско удоволствие.

— Тогава урокът продължава. Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глухарчето и кукувичата прежда — също! Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Споулдинг, ескуайър, „Копай в земята, рови се в душата“. Превъртай тези остриета, Бил, и се къпи в пръските от Водоскока на младостта. Край на урока. Още повече, полезно е веднъж в годината да се похапне гозба от глухарчета.

— Кога за последен път сте вечеряли гозба от глухарчета, сър?

— Хайде сега, не се захващай с мене!

Бил подритна леко един от тревните чимове и кимна.

— Нека да ви дообясня за тревата. Расте толкова гъста, че с гаранция изтребва детелината и глухарчетата…

— Мили боже! Значи догодина — край на виното от глухарчета! Значи край на пчелите в нашия двор! Ти, сине, сигурно си полудял! Слушай, колко плати за всичко това?

— По долар на чим. Купих десет чима, за да ви изненадам радостно.

Дядото бръкна в джоба си, измъкна старата дълбока кесия, откопча сребърната закопчалка и извади три банкноти по пет долара.

— Бил, ти удари печалба от цели пет долара с тази сделка. Сега искам да изхвърлиш този товар от безчовечна трева в дерето, на боклука — все ми е едно къде, но те умолявам кротко и хрисимо — не я засаждай в моя двор. Желанието ти е било наистина благородно, ама си мисля, че понеже съм вече на преклонна възраст, първо ще трябва да се слуша моята воля.

— Разбирам, сър — откликна Бил и с неохота мушна парите в джоба си.

— Не се отчайвай, Бил, ще засадиш тревата подир някоя година. Още на другия ден, щом умра, Бил, разрешавам ти да одереш цялата тая ливада. Кажи, ще почакаш ли още пет-шест години стария дърдорко да хвърли петалите, а?

— Като нищо — отвърна Бил.

— В тревокосачката се крие нещо, което не знам как да ти обясня, но за мен този е най-прелестният звук на света, най-свежият звук на сезона, звукът на лятото, и ако той изчезне, ужасно ще ми липсва, ще ми липсва и мирисът на окосената трева.

Бил се наведе и вдигна един чим.

— Хайде, поемам към дерето.

— Ти си един добър, разумен младеж и от тебе ще излезе блестящ и проницателен репортер — заяви дядото, помагайки му да се натовари. — Това да си го знаеш от мене!

Утринта се изтърколи, настъпи пладне, дядото се прибра в стаята си подир обяда, прочете малко от пасторалните стихотворения на Уитиър и се унесе в здрав и дълбок сън. Събуди се в три, когато слънцето струеше през прозорците ярко и бодро. Остана да лежи и с изненада долови старите, познатите, незабравимите звуци.

— Я гледай — каза си той — някой работи с косачката! Че нали тази сутрин окосиха ливадата?

Ослуша се пак. Да, да, не се беше излъгал — неспирното, монотонно потракване се разнасяше наоколо — нагоре, надолу, нагоре, надолу.

Наведе се през прозореца и възкликна:

— Я гледай, Бил. Бил Фористър, какво правиш там? Да не си слънчасал? Нали вече окоси ливадата?

Бил вдигна поглед, усмихна се и му махна.

— Зная! Пропуснал съм някои места!

И докато дядото се излежаваше в леглото през следващите пет минути усмихнат и блажено отпуснат, Бил Фористър косеше ливадата от север към запад, после към юг и накрая, закрит от буйния зелен водоскок, пое към изток.

* * *

В неделя сутринта Лио Ауфман се движеше бавно из своя гараж, сякаш очакваше, че някоя дъска, някоя връзка тел, някой чук или гаечен ключ ще скочат и ще го подканят: „Хайде, започни оттук!“ Но нищо не скачаше, нищо не мръдваше, за да му даде нужния тласък.

Каква трябва да бъде една Машина за щастие? — питаше се той. — Малка ли, че да се носи в джоб? Или голяма, че тя да те носи?

— В едно нещо обаче съм сигурен — каза Лио гласно. — Трябва да е ярка на цвят.

Той сложи една тенекия с оранжева боя в центъра на тезгяха, взе един речник и влезе вкъщи.

— Лина? — Лио се взря в речника. — Кажи ми не си ли ти „весела, безгрижна, възрадвана, засмяна“? Чувстваш ли се „честита, доволна“? Смяташ ли, че нещата са „добре направени и подходящи“, „сполучливи и удобни“ за тебе?

Лина спря да кълца зарзавата и затвори очи.

— Ще те помоля да ми прочетеш пак последното — рече тя.

Той затвори книгата.

— Но аз не искам да спреш и да мислиш цял час, за да ми отговориш. Единственото, за което те помолих, беше да ми отвърнеш с да или не! Значи не си безгрижна, възрадвана, засмяна?

— Безгрижни са кравите, а бебетата и вдетинените старци пък са засмени, Бог да ги пази — рече Лина. — Колкото до възрадвана, как мислиш, Лио? Виж ме как се кискам, докато търкам умивалника…

Той се взря в нея и лицето му стана угрижено.

— Права си, Лина. Просто забравям колко се уморяваш. Ще гледам другия месец да заминем някъде.

— Но не аз се оплаквам! — проплака тя. — Не съм аз тази, която пристига тук с цял един списък и заповядва: „Я си покажи езика!“ Лио, ти питаш ли се, кое кара сърцето ти да тупти през нощта? Не! Следващият ти въпрос сигурно ще е: „Какво е бракът?“ Кой знае, Лио? Най-добре е да не се задават въпроси. Човек, който мисли по този начин, човек, който вечно се пита как върви светът, как стават нещата, такъв човек се сгромолясва от трапеца в цирка, ако е акробат, задавя се, докато се пита как точно се движат мускулите в гърлото му. Яж, спи, дишай, Лио, и престани да ме оглеждаш тъй, сякаш за пръв път ме виждаш в тая къща!

Лина Ауфман се вцепени. Помириса въздуха.

— О, господи, виждаш ли какво направи!

Тя изтегли вратата на фурната. Огромен облак нахлу в кухнята.

— Щастие — изхлипа Лина. — И за пръв път от шест месеца ние се скарахме! Щастие — и за пръв път от двайсет години ще вечеряме не хляб, а въглени!

Когато пушекът се разпръсна, Лио Ауфман си беше отишъл.

* * *

Страховитият трясък, сблъсъкът между човека и вдъхновението, онова разхвърляне на метал, дъски, чукове, пирони, линеали, отвертки продължи много дни. Понякога, обезверен, Лио Ауфман се скиташе из улиците нервен, с изострени сетива, даваше ухо на всеки звук от далечен смях, вслушваше се в шегите на децата, следеше какво ги разсмива. Нощем седеше сред гъмжилото по съседските веранди, слушаше как старците премислят и преценяват живота си, а при всеки изблик на веселие се оживяваше подобно генерал, видял, че силите на мрака са разгромени и че неговата стратегия е била правилна. По пътя към дома си той се усещаше изпълнен с тържество до оня миг, в който се озоваваше в гаража сред мъртвите инструменти и бездушните дъски. Тогава по озареното му лице се изписваше паника и за да скрие чувството си на пълен провал, започваше да блъска и разхвърля наоколо частите на машината, сякаш се бореше с живи същества.

Най-после машината взе да се пооформя и в края на десетте дни и десетте нощи, разтреперан от умора, глух и сляп за всичко останало, полумъртъв от глад, залитащ и унесен, като човек, поразен от гръм, Лио Ауфман влезе в своя дом.

Децата му, които се караха с пронизителни крясъци, замълчаха, сякаш Чумата беше влязла с отзвучаването на дванайсетия час.

— Машината за щастие — изхриптя Лио — е вече готова!

— Лио Ауфман отслабна седем килограма — каза жена му. — От две седмици не е казал нито дума на своите деца, те са изнервени, карат се като кучета, чуй ги! Жена му е изнервена, наддала е цели пет кила, ще й трябват нови дрехи, погледни я! Че машината е готова, това го вярвам. Но да сме по-щастливи? Кой би могъл да каже? Слушай, Лио, махни го тоя часовник, с който си се захванал. Никога няма да намериш кукувица, достатъчно голяма, за да влезе в него! Човек не е създаден да се бърка в тия неща. Това не е срещу Бога, не, но сигурна съм, че е срещу Лио Ауфман. Още една седмица, ако се блъска, както досега, току-виж, погребали сме го в машината му!

Но Лио Ауфман не я чу, той бе зает да наблюдава стаята, която странно се разпадаше пред него.

Интересна работа, мислеше си той, отпуснат на пода.

Мракът се сключи с едно само мигване, а в това време някой му изкрещя три пъти нещо за тази негова Машина за щастие.

Първото, което забеляза на следващото утро, бяха десетина птичета, които трептяха и къдреха въздуха като шарени камъчета, хвърлени в невиждано бистър поток; от тях тенекиеният покрив на гаража тихичко ехтеше.

Глутница улични кучета се присламчваха едно по едно през двора, надникваха в гаража и приглушено скимтяха; четири момчета, две момичета и неколцина мъже се навъртаха нерешително пред пътеката, но накрая събраха смелост и тръгнаха покрай черешите.

Ослушвайки се, Лио Ауфман знаеше какво ги е призовало към неговия двор.

Звукът на Машината за щастие.

Подобен звук би могъл да се чуе откъм кухнята на великана от приказката в тих летен ден. В него имаше всякакво бръмчене — и ниско и пискливо, и монотонно, и променливо. Невероятни храни се печаха там от цяла армия жужещи златни пчели, едри като чаени чаши. Самата великанка, тананикаща си доволно и тихичко, можеше всеки миг да се покаже на вратата, огромна като самото лято, с лице като прасковена луна, и да обгърне с поглед усмихнатите кучета, пшеничено русите момчетии и брашненокосите старци.

— Я! — възкликна Лио Ауфман. — Че аз тази сутрин не съм пускал машината! Хей, Сол!

Сол, който беше на двора, вдигна глава.

— Сол, ти ли я пусна?

— Нали преди половин час ме изпрати да съм я пуснел, за да се загрее?

— Добре, Сол. Забравил съм. Още не съм се събудил. — И пак се отпусна в леглото.

Жена му внесе табла със закуска, поспря се пред прозореца и погледна долу към гаража.

— Кажи ми — запита тя кротко, — ако тази машина е това, за което ми я представяш, може ли сама да ражда деца? Може ли тази машина да превръща седемдесетгодишните в двайсетгодишни? И още — как изглежда смъртта, когато се скриеш там вътре с цялото твое щастие?

— Защо пък да се „скриеш“?

— Ако ти вземеш да умреш от преумора, какво трябва да сторя аз? Да се вмъкна в оня там огромен сандък и да бъда щастлива, така ли? Кажи ми освен това, Лио, какъв ни е животът? Каква ни е къщата, знаеш — ставане сутрин в седем, закуската, децата; всички вие се измъквате докъм осем и половина и тогава оставаме само аз — и прането, аз — и готвенето, аз — и чорапите за кърпене, градината — за плевене, или набързо да отскоча до магазина, или да лъскам сребърните прибори. Не се оплаквам, не! Просто искам да ти напомня как се оправя една къща, Лио, и какво има в нея! Хайде ти да ми отговориш: как съумя да събереш всичките тия неща, които ти изброих, в една машина?

— Но тя не е построена така!

— Ах, извинявай. Не ми е останало време да я разгледам.

Тя го целуна по бузата и излезе от стаята, а той остана да лежи и да вдъхва вятъра, който полъхваше откъм скритата долу машина и бе наситен с аромата на печените кестени, продавани из есенните улици на един Париж, който той никога не беше виждал…

Между омаяните кучета и момчетии един котак се промуши незабелязано и замърка до вратата на гаража под звуците на снежнобелите вълни, които се разливаха по един далечен и спокойно дишащ бряг.

Утре, помисли си Лио Ауфман, утре ще изпитаме машината, цялото семейство, всички заедно.