Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грийн Таун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dandelion Wine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 90 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)
Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Рей Бредбъри. Вино от глухарчета

Преведе от английски: Жени Божилова

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мери Василева

Американска I издание. ЛГ V. Тематичен № 13 9537621311/6256–32–1979.

Дадена за набор на 21. II. 1979 година. Подписана за печат на 27. VI. 1979 година.

Излязла от печат на 13. VII. 1979 година. Поръчка №97. Формат 84×108/32.

Печатни коли 15,50. Издателски коли 13,02. Цена на книжното тяло 0,59 лева. Цена 0,64 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1979

 

Ray Bradbury. Dandelion Wine, 1957

Bantam Pathfinder edition, 1973

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от NomaD)
  3. — Корекция от moosehead

Статия

По-долу е показана статията за Вино от глухарчета от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вино от глухарчета
Dandelion wine
АвторРей Бредбъри
Първо издание1957 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанравтобиографичен роман
СледващаСбогом лято

Вино от глухарчета е полу-биографичен роман от 1957 на Рей Бредбъри, чието действие се развива през лятото на 1928 в измисления град Грийн Таун (зелен град), Илинойс – псевдоним на дома от детството на Брадбъри в Waukegan, Илинойс.

Заглавието се отнася до виното, направено от листа на глухарчета и други съставки, често цитрусови плодове. В историята, виното от глухарчета, направено от дядото на главния герой, служи като метафора за опаковане на всяка една от радостите на лятото в една бутилка.

Главният герой на историята е Дъглас Споулдинг, 12-годишно момче приличащо донякъде на младия Бредбъри. По-голямата част от книгата е фокусирана върху ежедневието в малък град на Америка, и простите радости на изминалата година.

Предистория и произход

Както пише Бредбъри в есето от 1974 г. „Just This Side of Byzantium“, използвано като въведение към книгата, „Вино от глухарчета“ е пресъздаване на момчешкото детство, преплитайки действителните преживявания на Брадбъри и неговото уникално въображение.

„Сбогом лято“, официалното продължение на „Вино от глухарчета“, е публикуван през октомври 2006 година. Докато „Сбогом лято“ е пряко продължение на сюжета на „Вино от глухарчета“, „Something Wicked This Way Comes“, един роман с напълно различни герои и сюжет, често се свързва с последния поради техните стилистични и тематични сходства. Заедно трите романи оформят трилогията за Зеления Град. А четвъртият том, „Летен ден, Лятна нощ“, ще да бъде публикуван на 31 октомври 2008 година и ще съдържа двадесет и седем истории за Зеления град, седемнадесет от които никога не са били публикувани дотогава.

Сюжет

Вино от глухарчета е поредица от кратки истории с Дъглас и неговото семейство като повтарящи се герои. Много от главите са били първоначално публикувани като отделни разкази, най-ранният от които е „Нощта“ (1946), а останалите се появяват между 1950 г. и 1957 г. Заглавията на главите, които започват съществуването си като кратки разкази, са посочени в скобите по-долу.

Глава 1 – Дъглас се събужда рано през първия летен ден и извършва последователност на действия, които съвпадат с просветляването на небето и събуждането на жителите на града. Той извършва това по начин, който загатва за магия, като по този начин поставя основата на романа като колекция от житейски случки с привкус на фантазия.

Глава 2 (Просветление) – Дъглас отива с десетгодишния си брат Том и баща им да берат лисиче грозде. Докато Том и баща му се държат сякаш това е най-обикновен ден, то Дъглас усеща необяснимо присъствие около тях. Когато Том приятелски се сборичква с него Дъглас осъзнава какво е: откровението, че е жив. Той намира чувството за славно и освобождаващо.

Глава 3 (Вино от глухарчета) – Виното от глухарчета представлява метафора на лятото, бутилирано за зимния сезон на боледуване и зъзнене. По думите на Дъглас: „Вино от глухарчета. Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа.“

Глави 4 – 5 (Лято във въздуха) – Дъглас открива, че краката му няма да се движат толкова бързо колкото тези на другите момчета, защото гуменките му са износени. Той остава запленен от един чифт чисто нови „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“ на витрината на обущарския магазин и размишлява как нуждата от „магически“ чифт гуменки за тичане по зелената трева е нещо, което само момчетата могат да разберат когато баща му оспорва необходимостта от закупуването им. Местния продавач на обувки, господин Сандерсън отначало не е склонен да продаде обувките на Дъглас, особено след като разбира, че Дъглас няма достатъчно пари, за да ги плати. Дъглас обаче успява да го убеди да пробва един чифт от собствените си гуменки, което припомня на господин Сандерсън времето когато той е бил дете и е тичал като антилопите и газелите. Той се съгласява да даде на Дъглас гуменките в замяна на извършена в магазина работа, с която да плати сметката. Историята свършва с бързащия в далечината Дъглас и господин Сандерсън прибиращ неговите стари гуменки.

Глава 6 - Дъглас показва на Том тефтерче, което използва за да записва в него лятото, под два раздела, озаглавени „Обреди и навици“ и „открития и откровения“. Съдържанието е каквото може да се очаква от дете, включвайки „откровението“, че децата и възрастните враждуват, „защото са от две различни раси и те никога не ще се срещнат“. Том предлага свое собствено откровение – нощта е създадена от „сенките изпълзяващи изпод петте милиарда дървета“.

Глава 7 - Още един летен ритуал бива извършен с поставянето на висящата люлка на верандата – място за разговори по цяла нощ. Дъглас коментира как седенето на висящата люлка е някак „правилно“, защото човек винаги се чувства успокоен от монотонните, непрестанни гласове на възрастните. В унисон с тази атмосфера с привкус на фантазия на романа, главата плавно се движи от реалистично начало, в което семейството окачва люлката, към завършек, почти наподобяващ сън, в който гласовете на възрастните са персонифицирани като отпътуващи в бъдещето.

* * *

— Таласъм — изкрещя Том.

— Не, не — обади се нечий глас. — Това съм аз.

Дяволската светлина се изливаше в тъмната, ухаеща на ябълки спалня. От малкото бурканче за мармелад, увиснали сякаш във въздуха, святкаха многобройни здрачни снежинки, палеха се и гаснеха непрестанно. В това мътно озарение очите на Дъглас грееха бледи и сериозни. Беше толкова загорял, че лицето и ръцете му се разтваряха в мрака, а нощницата, му приличаше на нетленен дух.

— Божичко! — изсъска Том. — Двайсет и пет, петдесет светулки!

— Ш-т, тихо!

— За какво са ти?

— Колко пъти вече ни спипват да четем с фенерче под завивките, кажи де? А тъй и през ум няма да им мине за какво ми е бурканче със светулки. Ще си кажат, че е някакъв нощен музей.

— Ах, гений си, Дъг!

Но Дъглас не отвърна. Той постави внимателно пулсиращия и сигнализиращ източник на светлина върху нощната масичка, взе молива и съсредоточено се захвана да пише надълго и нашироко в своя бележник. Светулките, грееха, гаснеха, грееха, гаснеха, в очите му пробляскваха триста мимолетни отблясъка на светлозеления цвят, а той усърдно — отначало десет, а след това цели двадесет минути редеше печатните букви, подреждаше и пренареждаше, пишеше и пренаписваше всички факти, които бе събрал и натрупал безразборно през лятото. Том го наблюдаваше, хипнотизиран от малките пламъчета на насекомите, които подскачаха и се блъскаха едно о друго в буркана, докато накрая заспа, подпрян на лакът, а Дъглас продължаваше да пише. На последната страница той обобщи така:

Човек не може да разчита на предметите, защото:

… машините например се развалят или ръждясват, или изгниват, или пък никога не ги завършват… или ги затварят в гараж завинаги…

… с гуменките човек може да тича с определена бързина и до определена далечина, а сетне земята отново те хваща в плен…

… и трамваите. Трамваят, колкото и да е голям, спира дотам, докъдето му свършват релсите…

 

 

Човек не може да разчита на хората, защото:

… те го напускат.

… непознати умират.

… хора, които са ти близки, умират.

… приятелите умират.

… хора убиват други хора също като в романите.

… собствените ти родители могат да умрат.

 

 

Следователно!…

Пое си много дълбоко дъх, изпусна въздуха бавно, пое си дъх отново и го изпусна като въздишка, между здраво стиснати зъби.

Следователно.

Написа заключението с огромни печатни букви.

Следователно, щом трамваите, автомобилите, приятелите и първите приятели могат да заминат за известно време или да те напуснат завинаги, да ръждясат, да се развалят или да умрат, и щом хората могат да бъдат убивани, и щом някой като например прабаба, която щеше уж да живее вечно, може да умре… щом всички тези неща са истина… тогава… аз, Дъглас Споулдинг, някой ден… също ще…

Но светулките, изтощени сякаш от подобни мрачни мисли, неусетно се бяха изгасили.

Тъй или инак, повече не мога да пиша, каза си Дъглас. Няма да пиша повече. Няма, няма да го завърша тази вечер.

Погледна към Том, който беше заспал, подпрян на лакътя и на дланта си. Побутна китката на Том и Том се срина с въздишка на леглото.

Дъглас хвана мармеладеното бурканче, пълно със студените тъмни купчинки, и бледите светлинки изведнъж затуптяха, сякаш се бяха съживили от докосването на ръката му. Вдигна бурканчето и то освети треперливо страницата с неговата равносметка. Последните думи не бяха дописани. Но вместо да ги допише, той пристъпи към прозореца и отвори рамката с мрежата. Отвъртя капачето на буркана и изсипа светулките, които се изляха в блед порой от искрици в тихата нощ. Разпериха криле и отлетяха.

Дъглас ги проследи в техния полет. Разпръснаха се като бледите лъчи на последния залез, в историята на един умиращ свят. Отидоха си от дланта му като последните капчици от една сгряваща надежда. И предадоха на мрака лицето, тялото и кухотата в неговото тяло. Оставиха го празен, подобно на мармеладения буркан, който той, без да осъзнава, отнесе със себе си в леглото и го прегърна, опитвайки се да заспи…

* * *

Тя стоеше в своя стъклен ковчег нощ подир нощ, тялото й се топеше от карнавалната жарава на лятото, замръзваше от всепроникващите зимни ветрове, тя чакаше, свила уста в сърповидна усмивка, навела изрязания си орлов, восъчно-гладък нос над бледорозовите си сбръчкани ръце, разперени неизменно над ветрилото от карти. Врачката Таро. Прелестно име. Врачката Таро. Пускаш едно пени в сребърния отвор и далече долу, отзад и вътре започва да пъшка и да се зацепва някаква машина, раздвижват се ръчки, завъртват се колела. В своя сандък врачката вдига лъскаво лице и те заслепява с един-единствен, остър като нож поглед. Неумолимата й лява ръка се протяга надолу, да удари и разтроши загадъчните черепи по картите таро, да подплаши дяволите, обесените, отшелниците, кардиналите и клоуните, а главата е наведена ниско, за да прозре в твоите злополуки или в смъртта ти, в надеждите ти или в твоите болести, в сутрешните ти възраждания и нощните ти смърти. Сетне заситнява с едно тънко перо по гърба на една от картите и ти я пуска през улея в ръката. Подир което врачката с един последен премрежен поглед се вцепенява отново в своята вечна поза и остава да стои тъй седмици, месеци, години наред в очакване на следващото бакърено пени, което да я върне от забравата. Сега, восъчно мъртва, тя следеше момчетата пред нея.

Дъглас остави отпечатъци на пръстите си по стъклото.

— Ето я на̀.

— Че това е восъчна кукла — установи Том. — Защо толкова искаше да ми я покажеш?

— Стига с тия твои „защо“! — кресна Дъглас. — Защото, затова, разбра ли, за това!

Защото… потъмняха светлините в павилиона… защото…

В един хубав ден ти откриваш, че си жив.

Каква експлозия! Какво сътресение! Какво просветление и какъв възторг!

Смееш се, танцуваш от радост, крещиш!

Но скоро след това слънцето изведнъж се скрива. Изсипва се сняг, ала никой не го вижда в августовското пладне.

На каубойската сутрешна прожекция миналата събота един човек се строполи мъртъв на нажежения до бяло екран. Дъглас изкрещя. Години наред милиарди каубои биваха застрелвали, обесвани, изгаряни, смазвани до смърт пред очите му. Обаче сега с точно този човек…

Той никога повече няма да може да върви, да тича, да седи, да се смее, да плаче, никога вече няма да може да върши нищо, каза си Дъглас. Сега се вкочанясва. Зъбите на Дъглас затракаха, сърцето в гърдите му се вледени. Затвори очи и се остави спазъмът да го разтърси.

Трябваше да избяга от другите момчета, защото те изобщо не мислеха за смъртта, кискаха се и подвикваха на мъртвеца, сякаш все още беше жив. Дъглас и умрелият бяха заедно в лодката и се отдалечаваха навътре, а другите оставаха на ярко озарения бряг, тичаха, скачаха, опиянени от движението, нехаеха, че Дъглас и другият си отиват, отиват си и накрая потъват в мрака. Разплакан, Дъглас се вмъкна в ухаещата на лимон мъжка тоалетна и там започна да повръща с такъв напън, сякаш на три пъти пуснаха пожарен кран през гърлото му.

А докато изчакваше напънът в гърлото му да премине, Дъглас си мислеше: Като си спомня само колко познати измряха през това лято! Полковник Фрийли умря! А пък аз едва в този миг го осъзнавам; защо ли? Прабаба умря, и тя. Умря наистина. И не е само това, ами… Той се смрази. Аз! Не, мене те не могат да убият! Охо, могат и още как! — обади се един глас. — Всеки момент, в който пожелаят, могат да го сторят, все едно колко ще риташ и ще пищиш, просто полагат една огромна длан отгоре ти, и свършваш… Не искам да умра! — изкрещя Дъглас пронизително, но безмълвно. И все пак то ще стане един ден — каза гласът, — един ден то ще се случи…

Отвънка слънцето озаряваше нереални улици, нереални сгради, хората се движеха бавно като под светъл и тежък океан от чист горивен газ, а той си мислеше, че ей сега сегичка вече наистина ще трябва да се прибере и да довърши последния ред в своето евтино тефтерче: Някой ден аз, Дъглас Споулдинг, ще трябва да умра…

Цели десет минути му трябваха да събере сили и да прекоси улицата, сърцето му започна да се успокоява, той приближи до Павилиона за игри и развлечения и видя загадъчната восъчна врачка там, където я знаеше открай време, вечно спотайваща се в хладния прашен мрак, скрила под ноктите си людските съдби и нещастия. Минаващ автомобил освети с фаровете си павилиона, подгони сенките и восъчната жена сякаш кимна бързо на Дъглас да влезе.

Той се бе отзовал на нейния знак, а пет минути по-късно излезе ободрен, убеден, че ще живее. Сега обаче трябваше да я покаже и на Том…

— Също като жива е — възкликна Том.

Наистина е жива. Ще видиш.

Пусна едно пени в отвора.

Нищо не последва.

Дъглас викна към другия край на павилиона, на собственика мистър Блек, който седеше върху обърната щайга за бутилки, често отпушваше едно големичко шише с кафеникава течност и отпиваше на големи глътки.

— Хей, нещо й има на тази врачка.

Мистър Блек тръгна нататък с полузатворени очи, дъхът му миришеше остро и силно.

— Все нещо им има — ту на кегелбана, ту на панорамата, ту на електрическия стол. — Той блъсна сандъка. — Хей, я ти там! Съживи се! — Врачката се мъдреше невъзмутима. — Повече пари хвърлям, за да я оправям, отколкото ми носи. — Мистър Блек бръкна зад сандъка и окачи пред лицето й надписа „Повредена“. — Ама не е само тя, дето е повредена. Аз, вие, градът, държавата, целият свят — всичко е повредено! По дяволите! — закани се с юмрук на жената. — Боклукчийската яма за тебе, чуваш ли ме, боклукчийската яма! — Тръгна си обратно и като се пльосна върху щайгата, взе да опипва пак монетите в кожената кесия на пояса си, сякаш го болеше стомах.

— Но не е възможно — не е възможно да е повредена — потресен възкликна Дъглас.

— Стара е вече — обясни Том. — Дядо казва, че била тук още откакто той самият бил момче, че и от по-рано. Все трябва да дойде ден, в който да се повреди и…

— Хайде, моля ти се — зашепна й Дъглас. — О, моля ти се, много те моля, покажи на Том как пишеш!

Пусна крадливо още една монета в отвора.

— Моля ти се…

Момчетата залепиха носове о стъклото, а дъхът им замъгли повърхността.

И тогава из дълбините на сандъка се понесе шепот, задвижи се колело.

Врачката бавно вдигна глава и погледна момчетата, в очите й се четеше нещо, което ги смрази, а ръката й започна да пише с някаква луда бързина напред-назад по картите таро, да спира, да забързва отново, да се връща. Главата й клюмна, едната ръка остана неподвижна, някакъв трепет разтърси машината, а дясната ръка пишеше, спираше подхващаше отново и накрая се вцепени с такъв гърч, че стъклата на сандъка зазвънтяха. Лицето на врачката остана приведено в напрегнато механично страдание, свито като топка. Машината хлъцна, превъртя се зъбчато колелце и една мъничка карта таро се хлъзна надолу и кацна в очакващата я Дъгласова шепа.

— Жива е! Пак проработи!

— Какво предсказва картата, Дъг?

— Същото, каквото ми предсказа и в събота! Слушай…

И Дъглас прочете:

Хей, трала-ла!

 

Глупци са хората,

че тичат към смъртта!

 

Смей се и танцувай, от смърт не

се страхувай.

 

Пий до пресита, танцувай до насита

и си припявай:

 

Хей, трала-ла!

 

И вятър да те смита, и буря да

налита, пей си:

 

Хей, трала-ла!

— Само това ли казва? — разочарова се Том.

— Накрая има „Предсказание: Чака те дълъг и бурен живот“.

— Е, това вече е нещо. А сега хайде да ми предскаже и на мене.

Том пусна монетата. Врачката потрепера. В ръката му падна карта.

— Който последен избяга, той е задникът на врачката — спокойно изрече Том.

Хукнаха с такава скорост, че собственикът ахна и стисна четиридесет и пет медни пенита в единия юмрук и тридесет и шест в другия.

 

 

Отвън, под тревожния блясък на уличните лампи, Дъглас и Том направиха едно ужасяващо откритие.

Картата таро беше празна, на нея не пишеше нищо!

— Не може да бъде!

— Не се вълнувай Дъг. Чисто и просто празна карта, язък за пенито.

— Не е само празна карта, не е само язък за пенито, ами е въпрос на живот и смърт.

Под трептящата, насичана от еднодневки светлина на уличната лампа Дъглас гледаше с пребеляло лице към картата и я въртеше насам и натам с надежда да открие някакви скрити думи.

— Свършило й се е мастилото.

— Мастилото й никога не се свършва!

Погледна към мистър Блек, който седеше, допиваше си бутилката и ругаеше, без да подозира колко е щастлив, че живее в павилиона. Моля те, боже, зашепна Дъглас, не позволявай да се разочаровам и от павилиона. Достатъчно е, че в истинския свят приятели изчезват, хора се убиват и ги погребват, нека поне този чудесен павилион да си остане такъв, какъвто си е открай време, моля те, много ти се моля…

Дъглас изведнъж осъзна защо тъй силно бе привличан от павилиона през цялата изминала седмица и особено тази вечер. Защото този павилион представляваше цял един приказен свят, положен там завинаги, свят познат и сигурен, установен, свят без изненади, с неговите лъскави сребърни процепи за монети, с ужасната горила зад стъклото, неспирно пробождана от восъчния герой в опита му да освободи още по-восъчната героиня, и с монотонния плискащ се звук на прожектора, който срещу едно само пени, с глава на индианец задвижваше в мрака под голата електрическа крушка кръглата панорама със злополучните приключения на кийстоунските фантета, сблъскващи се безспирно или готови да се блъснат о влакове, камиони, трамваи, безспирно политащи от вълноломи в океани, но без да се удавят, защото отново се втурваха да се блъскат о влакове, камиони, трамваи и да се хвърлят от същите опасни, мили и познати вълноломи. Светове в световете, това бяха тези спектакли по за едно пени, които ти задвижваш, за да видиш как се повтарят познатите церемонии и заклинания. Доще ли ти се, ето че авиаторите братя Райт се вдигат с вятъра в първия самолет над село Китихоук, Теди Рузвелт разтяга смайващата си усмивка, Сан Франциско се застроява и изгаря, изгаря и се застроява пак, докато има потни пенита да хранят самозадоволяващите се машини.

Дъглас огледа този нощен град, където всеки миг или след миг би могло да се случи какво ли не. Ах, колко малобройни бяха денем, а пък и нощем в този град отворите, в които да пуснеш своето пени, колко малко на брой бяха картите, слагани в твоята длан, за да ги прочетеш, а и като ги прочетеш, колко ли от тях криеха някакъв смисъл? Там, в света на хората, колко пари и време и молитви се пропиляваха така — без нищичко насреща.

А тука, в павилиона на чудесата, можеш да пипнеш мълния — електрическата машина — пипни я, ако можеш, хвърля по тебе светкавици, щипе те, съска и разтопява разтрепераните ти пръсти, докато ти се мъчиш да отделиш една от друга хромираните й дръжки. Удряш с юмрук по една торба и веднага разбираш колко стотици фунта мускулатура има в ръката ти, за да цапардосаш света, когато потрябва. Пипваш ръката на робота и в индианска хватка изливаш своя гняв, а от гнева ти светват половината електрически крушки на таблото, по горния му ръб излизат фойерверки и възвестяват чутовната ти сила.

С две думи, в павилиона, когато извършиш това и това, резултатът е такъв и такъв. И ти излизаш оттам пречистен като от непознат до този час за тебе храм.

А сега? Сега какво?

Врачката още мърдаше, но беше занемяла и вероятно скоро щеше да умре в своя стъклен ковчег. Погледна към мистър Блек, който хъркаше, отрекъл всички светове, дори и своя собствен. Рано или късно нежните машини ще ръждясат от немара, кийстоунските фантета ще замрат завинаги наполовина в езерото, недоуловени и недосмазани от локомотива; братя Райт никога няма да вдигнат отново във въздуха моторното си хвърчило…

— Слушай ме, Том — заяви Дъглас, — налага се да седнем в библиотеката и там да си изясним тази работа.

Запътиха се надолу по улицата, а бялата ненаписана карта минаваше от ръцете на единия в ръцете на другия.

 

 

Поседяха вътре в библиотеката, край зелените сенници на лампите, седяха и отвънка на каменния лъв, провесили нозе от гърба му, дълбоко замислени.

— Тоя тип Блек само й крещи и се заканва да я убие.

— Че убива ли се нещо, което никога не е било живо, Дъг?

— Заканва й се на врачката, все едно, че е жива или е била жива, или знам ли го! Крещи й тъй, че тя накрая може и да се е отчаяла. А може и да не се е отчаяла, ами да си е намислила как тайно да ни предупреди, че животът й е в опасност. Със симпатично мастило. Или с лимонов сок, знам ли? Тук има някакво известие, което тя не е искала мистър Блек да види, ако надникне в картата, докато сме в павилиона му. Сетих се! Имам кибрит.

— Е, а защо да ни пише, можеш ли да ми кажеш, а, Дъг?

— Дръж картата. Ха така! — Дъглас драсна клечката и я раздвижи под картата.

— Олеле! Думите не са написани на пръстите ми, Дъглас, махай кибрита!

— Гледай! — викна Дъглас. Появила се бе тъпичка паяжинена драскулка, която взе да се оформя в спирала от невиждани криволичещи калиграфски букви, черни върху бялото… една дума, две, три думи…

— Картата, картата гори!

Том изрева и я пусна.

— Изгаси я с крак!

Но докато успеят да се изправят и да я стъпчат с крак върху каменния гръбнак на древния лъв, карта се превърна в черна люспа.

— Ах, Дъг, сега никога няма да узнаем какво е пишело там!

Дъглас бе вдигнал черните ситни топли останки в дланта си.

— Напротив, аз видях. Запомних думите.

Пепелта се размърда и зашепна в дланта му.

— Помниш ли в онази комедия с Чарли Чейз миналата пролет, когато оня французин започна да се дави и непрекъснато крещеше нещо на френски, което Чарли Чейз не можеше да разбере. Secours, secours! И после някой преведе на Чарли думите. Той скочи във водата и спаси човека. Е, със собствените си очи аз го видях написано на тази карта. Secours.

— А защо го е написала на френски?

— За да не го разбере мистър Блек, глупчо!

— А не, това си беше обикновен воден знак, който излезе, като опърлихме картата… — Том видя израза на Дъглас и занемя. — Окей, само не почвай. Може да е пишело наистина „съка“ или нещо такова, възможно е. Но имаше и друга думи…

— Пишеше: мадам Таро. Сега вече ми е ясно. Слушай, Том, мадам Таро е истинска, живяла е преди много години, предсказвала е бъдещето. Веднъж й видях снимката в енциклопедията. От цяла Европа се трупали хора, за да им гледа. Е, кажи сега, не ти ли е ясно? Напъни си мозъка и мисли Том, мисли!

Том седеше гърбом на гърба на лъва и гледаше нагоре по улицата, където блещукаха светлините на павилиона.

— И това там е истинската мадам Таро, така ли?

— Да, вътре в оня стъклен сандък, под червените и сини копринени дипли, под оня стопен стар восък, там е истинската мадам Таро! Вероятно преди много години някой й е завидял или я е мразел и затова я е залял с восък, запечатил я е завинаги и тя се прехвърляла от злодей на злодей, докато след векове довтасала тук, в Грийн Таун, Илинойс — да работи за дребни пенита с глава на индианец вместо за коронованите глави на Европа!

— Кои злодеи? Да не би мистър Блек?…

— Мистър Блек е черен, носи черна риза, панталоните му, и те са черни, връзката му е черна. Злодеите във филмите се обличат в черно, така ли е?

— А защо не е дала знак още миналата година или по-миналата?

— Знам ли, тя може би всяка вечер от сто години насам пише по картите с лимонов сок, но хората четат обикновените й съобщения и досега никой освен нас не се е сетил да прекара кибрит под картата и да прояви истинското известие. Добре, че аз знаех какво значи това secours!

— Ясно де, написала е „помощ“! А после?

— После — ще я спасяваме.

— Да я измъкнем изпод носа на мистър Блек, тъй ли? И нас да ни затворят вместо врачката в стъклени сандъци, да ни залеят с восък за идващите десет хиляди години, тъй ли?

— Не бой се, Том. Ето я библиотеката. Ще се въоръжим с разни заклинания и магически еликсири и ще се браним от мистър Блек.

— Мистър Блек го оправя един-единствен еликсир, Дъглас — каза Том. — Вечер, като събере повечко пари, той… я чакай, чакай да видя! — Том измъкна някакви монети от джоба си. — Това можа да оправи работата, Дъг, ти върви да четеш ония книги, а пък аз ще се върна и ще си пусна петнайсет пъти кийстоунските фантета; не ми омръзва да ги гледам. Докато пристигнеш в павилиона, изпитаният еликсир може да е проработил за нас.

— Да се надяваме, Том, че знаеш с какво опасно нещо се захващаш.

— Кажи ми, Дъг, ти искаш ли да спасиш царкинята, или не?

Дъглас се завъртя и скочи.

Том изчака люлеещите се врати на библиотеката да спрат и да се затворят. Сетне скочи от гърба на лъва и се скри в нощта. На стъпалата на библиотеката пепелта от картата таро трепна и изхвърча.

 

 

Павилионът беше тъмен; машините на китайския билярд се тулеха неясни и загадъчни като странни драскулки в прахоляка на великанска пещера. Картинките в кръглата панорама бяха нагласели така, че Теди Рузвелт едва започваше да се усмихва, а братя Райт тъкмо завъртваха дървената перка. Врачката се мъдреше в сандъка, с помътнели восъчни очи. Но изведнъж едното й око проблесна. Лъч От електрическо фенерче проникна през прашните витрини на павилиона. Нечие тежко тяло се заклати към заключения вход, в ключалката застърга ключ. Вратата се разтвори с трясък и остана да зее. Разнесе се тежко дишане.

— Аз съм, моето момиче — залитна мистър Блек.

По улицата се зададе Дъглас, забил нос в някаква книга, а от един съседен вход изскочи Том.

— Ш-т, тихо! — предупреди го Том. — Готова работа! Петнайсет пъти кийстоунските фантета; а мистър Блек, като ме чу да пускам толкова пари, ококори се, отвори машината, измъкна пенитата, изхвърли ме, затвори павилиона и прекоси отсреща към киното за магическия си еликсир.

Дъглас се присламчи нататък, надникна в тъмния павилион и видя двете горили — едната неподвижна, взела в прегръдките си восъчната героиня, а другата, застанала като замаяна в средата на салона, да се поклаща от крак на крак.

— Ах, Том — възхити се Дъглас, — ама наистина си гениален. Направо прелива от магически еликсир, видя ли го?

— Гениален съм, прав си. А ти какво откри?

Дъглас почука книгата и заговори шепнешком:

— Както ти казах, мадам Таро предсказвала всичко за смъртта, за съдбата и всякакви такива в богатските гостни, ала направила една голяма грешка. Предсказала поражението и смъртта на Наполеон, казала му го направо в лицето! И тогава…

Дъглас погледна отново през прашната витрина към онази далечна фигура, отпуснала се безмълвно в стъкления сандък, и замълча.

— Secours — измърмори той. — Оня тип Наполеон взел и се обадил в работилницата за восъчни фигури на мадам Тюсо и им заповядал да пуснат врачката Таро във врящия восък; и ето сега… сега…

— Гледай, гледай, Дъг, виж го там мистър Блек! Какво е хванал — палка ли, или е нещо друго?

Така беше. Вътре огромният мистър Блек залиташе и ругаеше ожесточено. И гневно размахваше голям туристически нож пред лицето на врачката.

— Разправя се с нея, защото тя единствена от всичко друго в проклетия му павилион прилича на човек — каза Том. — Но нищо няма да й направи… Ей сега ще се строполяса на пода и ще захърка.

— А, не, драги, не е така — притесни се Дъглас. — Разбрал е, че ни е предупредила и че идем да я освободим. Не му се ще да разкрием престъпната му тайна и нищо чудно тази вечер да я унищожи веднъж завинаги.

— А откъде ще знае, след като и ние самите го разбрахме чак като си отидохме оттук?

— Насилил я е да си каже; пуснал е монети в машината; единственото, в което тя не може да излъже, са картите, всичките му там черепи и кокалаци на картите таро. Просто не й е възможно да говори неистини — сигурно му е дала карта с образите на две валета, като две малки деца, разбираш ли? А това сме ние, с палки в ръка, как идваме по улицата.

— За последен път! — надуваше се мистър Блек откъм мрака на павилиона. — Пускам пенито. И за сетен път те питам, дяволите да те вземат! Отговори ми — ще ми донесе ли пари този проклет павилион за игри, или да обявявам фалит? Ах, проклетата му жена; мъдри се тука, риба такава, а пък аз загивам от глад! Давай картата. Тъй! Я да я видя? — Доближи картата до светлината.

— О, божичко! — възкликна шепнешком Дъглас. — Бъди готов.

— Не! — изрева мистър Блек. — Лъжкиня! Лъжкиня! На̀ ти! — Той стовари юмрук по сандъка. Стъклото експлодира във водопад от искрящи звезди и се разсипа в мрака. Врачката остана оголена, изложена на открития въздух, сдържана и спокойна, в очакване на следващия юмрук.

— Не! — втурна се Дъглас през вратата. — Стойте, мистър Блек!

— Стой, Дъг! — викна подире му Том.

При крясъка на Том мистър Блек се извърна. Вдигна ножа над главата си, сякаш да го забие. Дъглас се вцепени. Изведнъж, като изцъкли очи и мигна един-единствен път, мистър Блек се извъртя в пълен кръг и се повали с гръб към пода, ала докато се стовари долу, изминаха сякаш хиляди години, електрическото фенерче изхвръкна от дясната му ръка, а ножът се изхлузи като сребърна риба от лявата.

Том пристъпи и се наведе в мрака над дългото проснато тяло.

— Да не е умрял, Дъг?

— Не е, призля му от предсказанието на мадам Таро. Гледай го, като попарен е. Картите му трябва да са били ужасни.

Човекът на пода дишаше шумно в съня си.

Дъглас събра разпръснатите карти таро и разтреперан, ги мушна в джоба си.

— Хайде, Том, да се пръждосваме оттук, преди да е станало късно.

— Наистина ли смяташ да я отвлечем? Ти си луд!

— Аха, значи искаш да станем съучастници и подстрекатели на едно още по-страшно престъпление! На едно убийство!

— Стига, моля ти се, може ли да се убие една стара, парцалива кукла?!

Дъг обаче не го чуваше. Той се пресегна към отворения сандък и тогава, сякаш го беше чакала прекалено отдавна, восъчната врачка Таро изпусна една шумоляща въздишка, наведе се към него и бавно-бавно се отпусна в обятията му.

 

 

Градският часовник възвести девет и четиридесет и пет. Луната се бе вдигнала високо и озаряваше небето с топла, но смразяваща светлина. Плочникът лъщеше като тежко сребро, по което минаваше черна сянка. Минаваше Дъглас, прегърнал предмета от кадифе и магически восък, и често спираше да се притули сам-самин в кръглите сенки на трептящите дървеса. Ослушваше се, вперил поглед назад. Отнякъде притича мишка. Иззад ъгъла се подаде Том и се закова до него.

— Дъг, нарочно се забавих. Останах да видя дали мистър Блек, така де… но той се размърда… и взе да ругае… Ах, Дъг, ако те пипне с тая негова кукла! Какво ще кажат нашите? Че сме крадци!

— Тихо!

Ослушаха се в лунната река на улицата зад тях.

— Да знаеш, Том, позволявам ти да ми помогнеш да я спасим, но само ако спреш да я наричаш „кукла“, ако не викаш толкова и ако не се влачиш подире ми като утрепан.

— Дадено, ще помогна! — Том я прихвана от другата страна. — Ха, че тя била лека!

— Била е още млада, когато Наполеон… — Дъглас замълча. — Старите хора са по-тежки — по това познавам.

— Но защо? Само ми обясни защо е цялото това тичане за нея, Дъг. Защо?

Защо ли? Дъглас премигна и се спря. Събитията се бяха развили с такава бързина, той тъй се бе увлякъл и кръвта му дотолкова се беше разбушувала, че отдавна вече беше забравил защо. Едва сега, като вървяха по тротоара, а сенките падаха като черни пеперуди по клепачите им и откъм ръцете им се носеше спарена миризма на прашен восък, едва сега той намери време да се размисли за причината и да заговори за това бавно, с глас замечтан, като лунната светлина.

— Преди няколко седмици, Том, открих, че съм жив. Боже, колко се зарадвах. А после, преди няколко дни в киното, осъзнах, че един ден ще трябва да умра. Дотогава не се бях сещал за това. И внезапни си го представих така: Младежкото дружество се закрива завинаги — край на летните лагери и веселби; училището се закрива навеки — а училището не е нещо чак толкова ужасно, колкото разправяме; прасковите край града изсъхват, дерето го запълват и никъде вече няма място за нашите игри, а пък аз лягам от тежка болест, пада черен мрак… И се уплаших. Не знам, объркан съм; затова ето какво искам да направя: да помогна на мадам Таро. Ще я скрия за няколко седмици или месеци, докато се оправя с магическите книги в библиотеката и разбера как се развалят магии, за да я освободя от този восък и пак да си тръгне по белия свят подир всичките изживени мъки. А тя от благодарност ще ми хвърли едни рисувани карти с нейните си дяволи, чаши, мечове и кости и ще ми каже — кои помийни ями да заобикалям, за да не падна вътре, и кой четвъртък следобед да си оставам в леглото за по-сигурно. И ще живея вечно или ужасно дълго.

— Как е възможно да вярваш на тия измишльотини!

— Ей така — почти си вярвам. Внимавай сега, ето го дерето. Ще пресечем покрай боклукчийската яма и…

Том спря. Спрял го беше Дъглас. Момчетата не се извърнаха, но ясно чуваха стъпките, които бухаха тежко подире им, всяка стъпка подобна на изстрел, подаден откъм дъното на сухото езеро наблизо. Някой крещеше и ругаеше.

— Том, оставил си се да те проследи!

Както тичаха напред, нечия гигантска ръка се пресегна, разбута ги настрани и сред тях изникна мистър Блек, който пердашеше наляво и надясно, и момчетата, проснати разревани на тревата, видяха как се развихря лудият гняв на този човек, как надалече пръскат слюнките през зейналата му уста и острите зъби. Държеше врачката за врата в едната ръка и гледаше към момчетата с огнен поглед.

— Това тука е мое! Ще правя с него, каквото си ща! Кой ви позволи да ми я крадете? Тя е крива за всичките ми беди — за беднотията ми, за работата, за всичко. Ей това заслужава!

— Не! — изрева Дъглас.

Като мощен железен катапулт огромните ръце запратиха врачката към небето, крехкото тяло се разпери, завъртя се на фона на звездите и се понесе надолу, сподиряно от гневни клетви и фучене, стовари се в боклукчийската яма и там се затъркаля, повличайки подире си цели преспи от боклуци, пепел и прахоляк.

— Не! — проплака Дъглас, седнал на края и вгледан надолу. — Не!

Едрият мъж се възправи на хребета на хълма, задъхан от гняв.

— Ти да благодариш, че тебе не те джаснах там, разбра ли?

И си тръгна, залитайки, падна веднъж, стана, взе да си говори сам, да се кикоти, сетне започна да кълне и накрая си отиде.

Дъглас седеше на ръба на дерето и плачеше! Мина много време, докато си избърше сълзите. Погледна към Том.

— Том, знаеш ли, че е късно? Татко вече е тръгнал да ни търси. Отдавна трябваше да сме си у дома. Тичай по улица „Уошингтън“, вземи татко и го доведи тука.

— Да не си решил да слизаш в дерето?

— Тя сега вече е градска собственост — щом е на бунището, никому не е притрябвала, дори и на мистър Блек. Кажи на татко за какво го водиш тука и че не трябва да го видят, като се връща в къщи с нея и мене. Аз ще я пренеса по задния път и никой няма да разбере.

— Ама за какво ти е пък на тебе — всичките й машинарии са изпочупени.

— А можем ли да я оставим на дъждовете, можем ли, кажи, Том?

— Ясно.

Том тръгна бавно.

Дъглас се спусна по склона, през купищата сгурия, стари хартии и празни консервени кутии. По средата спря и се ослуша. Вгледа се в многоцветния здрач надолу по стръмнината.

— Мадам Таро? — тихичко пошушна той. — Там ли сте, мадам Таро?

В огряното от луната дъно на дерето му се привидя, че бялата й восъчна ръка се помръдва. Вятърът носеше лист бяла хартия. Дъглас обаче се запъти нататък…

 

 

Градският часовник възвести полунощ. Светлините в почти всички околни къщи бяха изгасени. В гаража-работилница двете момчета и мъжът стояха и гледаха към врачката, която седеше нагласена и спокойна в стар плетен стол край покрита с мушама масичка за карти, а върху масичката, разперени във фантастични ветрила от клоуни, папи, кардинали, черепи и кости, слънца и комети, лежаха картите таро, пазени от нейната восъчна длан.

Говореше баща им:

— … го зная какво е. Навремето, когато бях момче и циркът си тръгнеше от града, хуквах да обирам всички стари афиши. Сетне се хванах да развъждам зайци и се запалих по фокусничество. На тавана измислях фокуси, но накрая все не ми излизаха. — Кимна към врачката. — О, спомням си как преди трийсет години тя ми предсказа бъдещето. Е, хайде, момчета, почистете я хубаво и после лягайте. А в събота ще й сковем специален сандък. — Баща им тръгна към вратата на гаража, но се спря, когато Дъглас развълнувано се обади:

— Татко. Благодаря. Благодаря, че дойде с мен дотука. Благодаря.

— О, чудо голямо! — махна с ръка баща им и изчезна.

Двете момчета, останали насаме с вещицата, се спогледаха.

— Ама как знаменито само я пренесохме — направо по средата на главната улица, четиримата, ти, аз, татко и врачката! Страхотен е татко, няма друг като него!

— Утре отивам и направо купувам останалите машинарии — от мистър Блек — каза Дъглас. — Вместо да ги изхвърля на боклука, ще си прибере десет долара.

— Ами да, разбира се — Том погледна старицата в плетения стол. — Също като жива е. Какво ли може да има в нея?

— Малки, тънички пилешки костици. Единственото, останало от мадам Таро, след като оня Наполеон…

— А машинарии няма ли? Слушай, хайде да я разпорим и да видим!

— И на това ще му дойде времето, Том.

— Кога?

— Ами след година, след две — като стана четиринадесет-петнадесетгодишен, тогава може да го направим. Сега ме интересува единствено това, че си е при мене. А утре се хващам със заклинанията, за да я освободя завинаги от тази магия. Някоя нощ ще се чуе, че една непозната млада италианка в лятна рокля е минала през центъра, купила си е билет за Изтока, народът я е изпратил на гарата, дочакали са да тръгне влакът и сетне всички ще се надпреварват да разправят каква хубавица била. Чуеш ли нещо такова, Том — а ти знаеш как ся разнасят новините, особено като не са разбрали нито откъде е, нито накъде е тръгнала, — та чуеш ли това, ще разбереш, че съм успял да разтуря магията и да я освободя. И тогава, както ти казах, след година-две, в същата вечер, когато влакът ще я отнася оттук, ще настъпи часът да срежем восъка. След като нея вече няма да я има, тогава ти разрешавам да откриеш вътре единствено колелца, зъбци и пружини. Разбра ли?

Дъглас взе ръката на врачката и започна да я движи над картите — по танца на живота, над разлюлените във веселие мъртвешки кости, по фаталните дати и съдбоносните дни, по орисиите и щуротиите, тя почукваше, докосваше, мърмореше и движеше пръстите с похабените нокти. Лицето й бе наклонено от някакво тайнствено равновесие и извърнато към момчетата, а очите й блестяха ярко и втренчено в светлината на голата електрическа крушка.

— Искаш ли да ти предскаже бъдещето, Том? — тихо запита Дъглас…

— Искам.

Из надипления ръкав на врачката се хлъзна карта.

— Видя ли, Том? Скрила си я е и сега ни я подхвърля! — Дъглас вдигна картата към светлината. — Празна е. През нощта ще я поставя в кибритена кутия с химикали. Утре отваряме кутийката и прочитаме съобщението!

— Какво ли ще пише?

Дъглас стисна очи, да различи думите по-ясно.

— Ще пише така: „Сърдечна благодарност от вашата покорна слугиня и длъжница, приятелката ви мадам Флористан Мариана Таро, хиромантка, душелечителка й прорицателка на съдби и злощастия.“

Том се закиска и блъсна брат си по рамото.

— Давай нататък, Дъг, и още какво, какво още?

— Чакай да видя… А, да: „Хей, трала-ла… смей се и танцувай… от смърт не се страхувай, танцувай до насита, и си припявай хей, трала-ла!“ И по-нататък: „Том и Дъглас Споулдинг, всичко, каквото си пожелаете през своя живот, ще го получите…“ И ще пише, че ще живеем вечно, ти и аз, Том, ще живеем вечно…

— И всичките тези неща — само върху една карта ли?

— Всичките, всяка думичка, Том.

Свели глави под светлината на електрическата крушка, двете момчета и врачката се взираха в красивата, но празна бяла карта и блесналите им очи разчитаха всички умело прикрити думи, които скоро щяха да изплуват из бледото забвение.

— Хей — обади се Том шепнешком.

И Дъглас отекна с развълнуван глас:

— Хей…