Рей Бредбъри
Вино от глухарчета (4)

* * *

Дядото поведе Дъглас и Том обратно към дома. По средата на пътя край тях профучаха като същински метеори Чарли Удман, Джон Хъф и още неколцина, а притегателната им сила беше тъй неустоима, че откъсна Дъглас от дядо му и от Том и го повлече към дерето.

— Не закъснявай, сине!

— Няма… няма… — Момчетата потънаха в здрача.

Том и дядо му извървяха останалия път в мълчание, но като завиха към къщи, Том възкликна:

— Машина за щастие — да ти хвръкне шапката!

— Не се горещи чак толкова — промърмори дядо му.

Часовникът на съда удари осем.

Часовникът на съда удари девет, ставаше късно, беше нощ на тази малка уличка, в един малък град, в един голям щат на един обширен континент, върху една планета Земя, която се търкаляше надолу в бездната на всемира, устремена към нищото или към нещо, а Том чувстваше всяка една миля от това безкрайно падане. Той седеше пред входната врата, загледан в този шеметно забързан мрак, тъй невинен на вид, сякаш стоеше като закован. Чак когато затвориш очи и си легнеш, тогава чак усещаш как Земята се върти под леглото и кара ушите ти да заглъхват от грохота на черните талази, които преливат и се разбиват о несъществуващи скали.

Замириса му на дъжд. Майка им гладеше и от старо шише за кетчуп пръскаше с вода пресъхналото пране, натрупано зад гърба му.

Имаше само един отворен магазин, оттатък, в съседния квартал — магазинът на мисис Сингър.

Най-сетне, почти когато дойде време мисис Сингър да затваря, майка му се смили и му каза:

— Тичай да купиш половин кило сладолед, но й кажи добре да го натъпче.

Той помоли да купи и една топка шоколадов, защото не обичаше ваниления, и майка му разреши. Стиснал парите, Том хукна бос по топлия вечерен циментов тротоар, под ябълките и дъбовете, към магазина. Градът беше тих и далечен — чуваха се единствено щурците, които пееха в простора отвъд напечените индигови дървета, подпрели звездното небе.

Голите му пети шляпаха по тротоара. Пресече улицата и влезе при мисис Сингър, която се движеше замислено и тананикаше някаква еврейска песен.

— Половинка сладолед, нали? — запита тя. — И топка шоколадов отгоре, така ли?

Той я загледа как вдига металическия капак, как загребва със специалната лъжица и как сгъва картонената кутия, препълнена с „топка шоколадов отгоре, така ли?“. Подаде й парите, взе хладния леден пакет и като го отърка о челото и бузите си, затупка усмихнат към къщи. Зад него светлините на магазинчето изгаснаха, остана да блещука единствена уличната лампа на ъгъла и целият град като че ли заспа.

Когато отвори мрежестата врата, намери майка си още да глади. Изглеждаше сгорещена и раздразнена, но въпреки това му се усмихна.

— Кога ще се върне татко от профсъюзното събрание? — запита Том.

— Към единайсет-единайсет и половина — отвърна майка му. Отнесе сладоледа в кухнята, отвори го. Даде му неговата топка от шоколадов, сложи малко и за себе си, а останалия прибра „за Дъглас и баща ти, като се върнат“.

Вкусваха с наслада сладоледа, сгушени в сърцевината на дълбоката и тиха лятна нощ. Майка му и той, и тази нощ, обвила цялата им малка къща на малката улица. Той облизваше всяка лъжичка, преди да загребе отново, а майка му прибра дъската за гладене, остави горещата ютия да изстива на скарата си, седна в креслото до грамофона и като вкусваше от сладоледа, въздъхна:

— Ей, какъв горещ ден беше! Земята попива жегата и нощем я изпуска. Как ще се спи, не знам.

Седяха, заслушани в нощта, която нахлуваше през всяка врата и прозорец, тласкана към тях от дълбоката тишина, защото батерията на радиото се беше изтощила, а плочите на квартета Никърбокър, песните на Ал Джонсън и на „Двете черни врани“ им бяха дошли до гуша; и тъй, Том седеше на дъсчения под и гледаше навън в черния, черен мрак, притиснал нос о мрежата на вратата с такава сила, че кожата на сплескания връх бе станала на малки тъмни квадратчета.

— Къде остана този Дъг, вече е девет и половина.

— Ще се върне — рече Том, уверен, че Дъглас ще се върне.

Когато майка му излезе да измие чиниите, той я последва. Всеки звук, всяко чукване на лъжица или на чиния се усилваше в нажежената нощ. Тихо се върнаха във всекидневната, свалиха възглавниците от дивана и с общи усилия го изтеглиха надолу, за да стане на двойно легло, каквото всъщност тайно беше. Майка му оправи завивките, разбухна възглавниците. Но когато той започна да разкопчава ризата си, тя се обади:

— Не бързай още, Том.

— Защо?

— Защото аз ти казвам.

— Какво ти е, мамо?

Майка му поседна, сетне стана, отиде до вратата и започна да вика. Той я слушаше, като повтаря: „Дъглас, Дъглас, хей, Дъ-ъ-г! Дъгла-а-а-с!“ — един, два, три пъти. Гласът й политаше навън в летния топъл мрак и не се връщаше. Ехото спеше.

Дъглас. Дъглас. Дъглас.

Дъглас!

Както седеше на пода, някаква ледена тръпка, но не сладоледена, не и зимна, нито пък от лятната жега пропълзя през Том. Той забеляза как очите на майка му търсят, примижават; как стои нерешителна и нервна. Забеляза всичките тези неща.

Тя отвори мрежестата врата. Пристъпи в мрака, слезе по стъпалата, отиде до тротоара под люляковия храст. Той се ослушваше в стъпките й.

Тя отново извика.

Тишина.

Извика още два пъти. Том стоеше в стаята. Всеки миг вече Дъглас щеше да се обади отдолу, откъм края на тясната уличка: „Ето ме, мамо, идвам си, майко. Ида-а-а!“

Но той не се обади. И в продължение на две минути Том остана като закован, вгледан в приготвеното за спане легло, в безмълвното радио, в безмълвния грамофон, в полилея с кристалните висулки, които блещукаха кротко, в килима с червените и розови завъртулки. Нарочно ритна с пръст леглото, да види дали ще го заболи. Заболя го.

Скърцайки, мрежестата врата се отвори и майка му каза:

— Тръгвай, Том. Ще се поразходим.

— Къде?

— Надолу до ъгъла. Хайде…

Той се улови за ръката й. Поеха надолу по улица „Сейнт Джеймз“. Под стъпалата му циментът беше все тъй топъл, а пък щурците пееха още по-гръмко към тъмното небе. Стигнаха до ъгъла, свиха зад, него и тръгнаха към Западното дере.

Някъде отвъд премина автомобил и фаровете проблеснаха в далечината. Отникъде не се усещаше живот, ни светлинка, нито движение. Тук-таме назад, откъдето идваха, бледи светли квадрати показваха, че стопаните още стоят. Но повечето от домовете, притъмнели, вече спяха, в няколко от неосветените места хората стояха и си приказваха шепнешком на предните веранди. Като минаваха оттам, чуваха как проскърцва люлка.

— Да се случи и баща ти да не си е в къщи! — въздъхна майка му. Нейната голяма длан стискаше ръчицата му. — Ах, само да ми падне това момченце! Самотника пак се е върнал. Убива хора. Никой вече не е сигурен. Кой може да знае кога и къде ще се появи Самотника? Само да ми се върне тоя Дъг, тъй ще го напердаша, че ще ме запомни!

Прекосили бяха още един квартал и се намираха пред светия черен силует на германската баптистка църква на ъгъла на улица „Чепъл“ и „Глен Рок“. Зад църквата, стотина метра по-нататък, започваше дерето. Подушваше го. От него се носеше някаква смесена миризма на канал, на гнили листи, на спарена, гъста растителност. Беше широко дере, което прорязваше и опасваше града — денем джунгла, а нощем място, от което да се стои настрани, както често повтаряше майка им.

Близостта на германската баптистка църква би трябвало да му вдъхне смелост, но не стана тъй, защото сградата беше тъмна, бездушна и безполезна, като грамада от развалини на ръба на дерето.

Том бе едва десетгодишен. Почти не знаеше какво е смърт, страх или ужас. Смъртта, това бе восъчната фигура в ковчега, когато беше шестгодишен и прадядо му беше починал — приличаше на сразен орел в своя сандък — безмълвен, далечен, замлъкнал навеки — никога повече нямаше да го наставлява да бъде послушен, никога нямаше да бистри политиката. Смъртта, това бе малкото му сестриче в оная утрин, когато седемгодишният Том се събуди, надникна в люлката и я видя да гледа втренчено към него с някакъв сляп, син, неподвижен и замръзнал поглед, докато дойдоха и я отнесоха в малкото плетено сандъче. Смъртта, това бе, когато месец подир това застана до високото й столче и внезапно осъзна, че тя никога вече няма да седи там, да се смее, да плаче и да го кара да ревнува, че се е родила. Това беше смъртта. Смъртта беше и Самотника — невидим, той се промъкваше, спотайваше се зад дърветата, изчакваше някъде на скрито, за да се появи — веднъж или два пъти в годината в техния град, из тези улици, в тези многобройни места с недостатъчна светлина, и да убие една, две, три жени през трите изминали години. Това беше смъртта.

Ала това сега бе нещо повече от смърт. Тази лятна нощ, долу тук под звездите, обхващаше всички неща, които биха могли да се усетят, да се видят или да се чуят през цял един живот, тя просто сякаш те задушаваше изведнъж.

Отделиха се от тротоара и тръгнаха по една утъпкана, камениста, оградена от буренак пътека, а щурците отекнаха в гръмък, плътен, кънтящ хор. Той стъпваше послушно подир смелата, чудесна, стройна майка — бранителка на вселената. И заедно, един зад друг, те приближиха, стигнаха и спряха в самия край на цивилизацията.

Дерето!

Тук и сега, в този миг, долу в бездната от горист мрак се бяха събрали изведнъж всички неща, които той никога нямаше да опознае, нито да разбере; всички безименни неща гъмжаха в потайната сянка на дърветата, в смрадта на разрухата.

Осъзна, че той и майка му бяха сами.

Ръката й трепереше.

Той усети това треперене… Защо? Нали тя беше по-голямата, по-силната, по-знаещата от него? Нима и тя долавяше тази смътна заплаха, това присягане откъм мрака, тази готова да скочи върху им, спотаила се долу злина? Нима пораствайки, човек не ставаше по-силен? Нима зрелостта не донасяше успокоение? Нима животът не предлагаше убежище? Нима не съществуваше цитадела от плът, достатъчно устойчива срещу заплахите на нощната тъма? Съмненията го попариха. Хладината на сладоледа полази отново в гърлото, в стомаха, в гръбнака, изстуди крайниците му; смрази го като вятър от миналогодишния декември.

Разбра, че всички хора са така; че всеки човек в себе си е сам. Едно единство, една единица от общността, но винаги уплашен. Както тук, сега, застанал на ръба. Ако речеше да изпищи, ако речеше да извика отчаяно за помощ, нима някой би могъл да помогне?

Мракът връхлиташе бърз, всепоглъщащ; в един титанически вледеняващ миг всичко ще свърши. Много преди зората, много преди полицаите с фенерчетата си да успеят да прорежат тъмнината, да стреснат пътеката, много преди хората с уплашени мозъци да му се притекат на помощ. Дори сега да бяха на петстотин метра от него — а той беше уверен, че помощта е някъде наблизо, — за три секунди черният прилив може да се надигне, да отскубне десетте негови години и…

Тежката вълна на човешката самота се стовари върху разтрепераното му телце. И майка му беше самотна. Не можеше да се облегне на светостта на брака, на закрилата на семейната любов, не можеше да се уповава на конституцията на Съединените щати, нито на градската полиция, в този миг не можеше да се позове на никого освен на собственото си сърце, а в него сега нямаше друго освен безпомощно объркване и желание да се подчини на страха. Това беше личен проблем, който търсеше своето лично разрешение. Той също трябваше да приеме самотността си и да се оправя, както може.

Преглътна мъчително, прилепи се до нея. О, божичко, не позволявай тя да умре, примоли се той. Не ни прави нищо лошо. След един час татко ще се прибере от профсъюзното събрание и ако къщата е празна…

Майка му слизаше надолу по пътеката към прастарата джунгла. Гласът му потрепери:

— Мамо, нищо му няма на Дъг. На Дъг нищо му няма. Нищо му няма. На Дъг нищо му няма!

Гласът на майка му беше напрегнат, писклив:

— Винаги оттука минава. Забранила съм му, но тези проклети деца не слушат и пак минават оттука. Някоя нощ ще тръгне оттук и няма да излезе вече.

Няма да излезе вече. Това можеше да означава всичко. Скитници. Престъпници. Мрак. Злополука. И преди всичко — смърт!

Сам във вселената.

В света имаше милиони градчета като тяхното. Еднакво тъмни, самотни, изолирани, изпълнени със страхове и чудеса. Пискливите, фалшиви звуци на цигулката, това бе музиката на малките градчета, на малките градчета без много светлини, но с много сенки. О, тази бездънна, всепоглъщаща самотност. О, тези потайни, влажни дерета. Животът нощем там не беше друго освен ужас — нощем, когато здравомислие, брак, деца, щастие, всичко бе застрашено от безжалостния великан, наречен Смърт.

Майка му извиси глас в мрака.

— Дъ-ъ-г! Дъглас!

Внезапно и двамата разбраха, че нещо не е в ред.

Песента на щурците бе секнала.

Тишината беше пълна.

В живота си той не си спомняше тишина като тази. Тъй пълна. Защо спряха щурците? Защо? Поради какво? Никога дотогава не бяха спирали. Никога.

Освен ако… Ако…

Нещо щеше да се случи.

Като че ли цялото дере напрягаше, сбираше черните си фибри, всмукваше сили от всички спящи околности, отблизо и далеч. От росните гори и долини, от вълнистите хълмове, където, вдигнали глава, кучетата виеха към светлата луна, отвсякъде наоколо тази голяма тишина се всмукваше към един център, чиято сърцевина бяха самите те. Още десет секунди, и нещо щеше да се случи: да се случи. Щурците се спотайваха безмълвни, звездите бяха тъй ниско, че още малко и можеше да ги докосне. Бяха безброй, горещи и ясни.

Тегнеше, тегнеше тишината. Тегнеше, тегнеше и напрежението. Ах, беше толкоз тъмно, всичко бе тъй отдалечено. О, Божичко!

И тогава далеч отвъд дерето се чу:

— Ето ме, мамо! Идвам си, майко!

И пак отново прозвуча:

— Здравей, мамо! Идвам, мамо!

Разнесе се бързото топуркане на гуменки през дъното на дерето и три момчета се появиха устремени, разкикотени. Дъглас, Чък Удман и Джон Хъф, Затичани, разкикотени…

Звездите се свиха като стреснати рогчета на десет милиона охлюви.

Щурците запяха.

Мракът отстъпи уплашен, смутен, разядосан. Отстъпи, отблъсна храната, защото го прекъснаха безцеремонно тъкмо като се канеше да се засити. И докато мракът се оттегляше като вълна от бряг, от нея излязоха три деца, заливащи се от смях.

— Здрасти, мамо! Здрасти, Том! Здравейте!

Лъхна го на Дъглас. На пот, на трева, на мирис на дървета, на клони и на ручей.

— Млади човече, ти ще ядеш пердах, да си го знаеш — заяви майка му. Тя незабавно отпъди страха си. Том разбра, че тя никога и никому нямаше да го признае. Но този страх щеше да се таи в сърцето й всякога, тъй както вече се беше сврял в неговото сърце, завинаги.

Прибраха се у дома и в леглата, в късната лятна нощ, той се радваше, че Дъглас е жив. Много се радваше. За един миг беше си помислил…

Там някъде нататък, в неясната лунна далечина, над един виадукт надолу към равнината летеше влак и свиреше като бездомно металическо създание, безименно и запъхтяно. Обзет от тръпки, Том легна до брат си, заслуша се в свирката на този влак и се замисли за един свой братовчед, които бе живял далеч там в равнината, пресичана сега от забързания влак; един братовчед, който бе умрял от пневмония в една късна нощ преди много, много години…

Вдъхна миризмата на легналия до него Дъг. В нея се криеше магия. Той спря да трепери.

— В две неща обаче съм сигурен, Дъг — прошепна той.

— Кои?

— Нощем е ужасно тъмно — това е едното.

— А другото?

— Дерето нощем не бива да е част от Машината за щастие на мистър Ауфман, ако изобщо я скалъпи.

Дъглас обмисли казаното.

— Я го кажи отново!

Млъкнаха. Ослушвайки се, изведнъж дочуха стъпки, които приближаваха по улицата, под дърветата, стигнаха пред дома им, тръгнаха по пътечката. От леглото си майка им тихичко подвикна:

— Това е баща ни.

Той беше.