Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грийн Таун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dandelion Wine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 90 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)
Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Рей Бредбъри. Вино от глухарчета

Преведе от английски: Жени Божилова

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мери Василева

Американска I издание. ЛГ V. Тематичен № 13 9537621311/6256–32–1979.

Дадена за набор на 21. II. 1979 година. Подписана за печат на 27. VI. 1979 година.

Излязла от печат на 13. VII. 1979 година. Поръчка №97. Формат 84×108/32.

Печатни коли 15,50. Издателски коли 13,02. Цена на книжното тяло 0,59 лева. Цена 0,64 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1979

 

Ray Bradbury. Dandelion Wine, 1957

Bantam Pathfinder edition, 1973

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от NomaD)
  3. — Корекция от moosehead

Статия

По-долу е показана статията за Вино от глухарчета от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вино от глухарчета
Dandelion wine
АвторРей Бредбъри
Първо издание1957 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанравтобиографичен роман
СледващаСбогом лято

Вино от глухарчета е полу-биографичен роман от 1957 на Рей Бредбъри, чието действие се развива през лятото на 1928 в измисления град Грийн Таун (зелен град), Илинойс – псевдоним на дома от детството на Брадбъри в Waukegan, Илинойс.

Заглавието се отнася до виното, направено от листа на глухарчета и други съставки, често цитрусови плодове. В историята, виното от глухарчета, направено от дядото на главния герой, служи като метафора за опаковане на всяка една от радостите на лятото в една бутилка.

Главният герой на историята е Дъглас Споулдинг, 12-годишно момче приличащо донякъде на младия Бредбъри. По-голямата част от книгата е фокусирана върху ежедневието в малък град на Америка, и простите радости на изминалата година.

Предистория и произход

Както пише Бредбъри в есето от 1974 г. „Just This Side of Byzantium“, използвано като въведение към книгата, „Вино от глухарчета“ е пресъздаване на момчешкото детство, преплитайки действителните преживявания на Брадбъри и неговото уникално въображение.

„Сбогом лято“, официалното продължение на „Вино от глухарчета“, е публикуван през октомври 2006 година. Докато „Сбогом лято“ е пряко продължение на сюжета на „Вино от глухарчета“, „Something Wicked This Way Comes“, един роман с напълно различни герои и сюжет, често се свързва с последния поради техните стилистични и тематични сходства. Заедно трите романи оформят трилогията за Зеления Град. А четвъртият том, „Летен ден, Лятна нощ“, ще да бъде публикуван на 31 октомври 2008 година и ще съдържа двадесет и седем истории за Зеления град, седемнадесет от които никога не са били публикувани дотогава.

Сюжет

Вино от глухарчета е поредица от кратки истории с Дъглас и неговото семейство като повтарящи се герои. Много от главите са били първоначално публикувани като отделни разкази, най-ранният от които е „Нощта“ (1946), а останалите се появяват между 1950 г. и 1957 г. Заглавията на главите, които започват съществуването си като кратки разкази, са посочени в скобите по-долу.

Глава 1 – Дъглас се събужда рано през първия летен ден и извършва последователност на действия, които съвпадат с просветляването на небето и събуждането на жителите на града. Той извършва това по начин, който загатва за магия, като по този начин поставя основата на романа като колекция от житейски случки с привкус на фантазия.

Глава 2 (Просветление) – Дъглас отива с десетгодишния си брат Том и баща им да берат лисиче грозде. Докато Том и баща му се държат сякаш това е най-обикновен ден, то Дъглас усеща необяснимо присъствие около тях. Когато Том приятелски се сборичква с него Дъглас осъзнава какво е: откровението, че е жив. Той намира чувството за славно и освобождаващо.

Глава 3 (Вино от глухарчета) – Виното от глухарчета представлява метафора на лятото, бутилирано за зимния сезон на боледуване и зъзнене. По думите на Дъглас: „Вино от глухарчета. Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа.“

Глави 4 – 5 (Лято във въздуха) – Дъглас открива, че краката му няма да се движат толкова бързо колкото тези на другите момчета, защото гуменките му са износени. Той остава запленен от един чифт чисто нови „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“ на витрината на обущарския магазин и размишлява как нуждата от „магически“ чифт гуменки за тичане по зелената трева е нещо, което само момчетата могат да разберат когато баща му оспорва необходимостта от закупуването им. Местния продавач на обувки, господин Сандерсън отначало не е склонен да продаде обувките на Дъглас, особено след като разбира, че Дъглас няма достатъчно пари, за да ги плати. Дъглас обаче успява да го убеди да пробва един чифт от собствените си гуменки, което припомня на господин Сандерсън времето когато той е бил дете и е тичал като антилопите и газелите. Той се съгласява да даде на Дъглас гуменките в замяна на извършена в магазина работа, с която да плати сметката. Историята свършва с бързащия в далечината Дъглас и господин Сандерсън прибиращ неговите стари гуменки.

Глава 6 - Дъглас показва на Том тефтерче, което използва за да записва в него лятото, под два раздела, озаглавени „Обреди и навици“ и „открития и откровения“. Съдържанието е каквото може да се очаква от дете, включвайки „откровението“, че децата и възрастните враждуват, „защото са от две различни раси и те никога не ще се срещнат“. Том предлага свое собствено откровение – нощта е създадена от „сенките изпълзяващи изпод петте милиарда дървета“.

Глава 7 - Още един летен ритуал бива извършен с поставянето на висящата люлка на верандата – място за разговори по цяла нощ. Дъглас коментира как седенето на висящата люлка е някак „правилно“, защото човек винаги се чувства успокоен от монотонните, непрестанни гласове на възрастните. В унисон с тази атмосфера с привкус на фантазия на романа, главата плавно се движи от реалистично начало, в което семейството окачва люлката, към завършек, почти наподобяващ сън, в който гласовете на възрастните са персонифицирани като отпътуващи в бъдещето.

* * *

Оставиха шумно празните чаши от ванилената сода, над устните им се мъдреха бели мустачета, които те откриха с език, облизаха ги и се разсмяха.

— Ах, каква глупава история! — кискаше се Лавиния. — Толкова шум за нищо. Ужасно се притесних!

— Много съжалявам — засрамено промълви Хелън.

Часовникът показваше вече единадесет и половина. Излезли бяха от тъмното кино, побягнаха от тълпата мъже и жени, забързани навсякъде, наникъде, и вече на улицата взеха да се присмиват на Хелън. Хелън пък се опитваше да се смее на себе си.

— Когато хукна нагоре по пътеката и като закрещя: „Дайте светлина!“, имах чувството, че ще умра, Хелън! Горкият човечец!

— Братът на директора, пристигнал от Ръсин!

— Нали му се извиних — оправда се Хелън, загледана в голямата перка на вентилатора, която продължаваше да върти топлия среднощен въздух, да бърка и да разбърква миризмите на ванилия, на малина, на мента и на лизол.

— Не трябваше да се отбиваме тука. Полицията предупреди…

— О, по дяволите полицията — засмя се Лавиния. — От нищичко не ме е страх. В този момент Самотника е на хиляди мили оттук. Ще се върне най-рано след месец и тогава вече полицията наистина ще го пипне, ще видите. Ама какъв хубав филм, нали?

— Затваряме, госпожици. — Продавачът изгаси светлините в хладната тишина на белите плочки.

Вън улиците бяха като пометени от коли, от хора и от камиони. Ярки светлини все още грееха от витрините на малките магазинчета, където затоплени восъчни манекени вдигаха розови восъчни ръце, искрящи от синьо-бели брилянтени пръстени, или разголваха оранжеви восъчни нозе, за да покажат красиво бельо. Жарките сини стъклени очи на куклите гледаха как момичетата се носят надолу по празното речно дъно на улицата, а образите им се отразяваха във витрините като цветя под мрачни развълнувани води.

— Как мислите, ако извикаме, ще ни се притекат ли на помощ?

— Кои?

— Манекените, хората от витрините.

— Оу, Франсин!

— Какво пък…

Хиляда души, безжизнени и мълчаливи, стояха във витрините, и трима души вървяха по улицата, и всеки път, щом удареха с токчетата си по горещия плочник, ехото ги съпровождаше подобно пушечни изстрели от фасадите на отсрещните магазини.

Червена неонова реклама примигна бледо и взе да жужи като умиращо насекомо, когато минаха край нея.

Напечени и бели, пред тях се стелеха безкрайните улици. Полюляващи се и стройни в полъха на ветреца, който едва докосваше листнатите им очертания, дърветата охраняваха от двете страни трите малки жени. Погледнати от кулата на съда, те приличаха на три далечни магарешки бодилчета.

— Франсин, първо ще изпратим тебе.

— Не, аз ще те изпратя тебе.

— Глупости. Ти живееш чак до Електрическия парк. Ако ме изпратиш, после ще трябва да прекосяваш дерето сама. И не дай боже шумка да трепне, ще се повалиш мъртва от страх.

Франсин каза:

— Бих могла да остана да спя при тебе, защото ти си нашата красавица!

Продължиха да вървят, носеха се като три спретнати и строги манекена по лунното море от зелени морави и бетон, а Лавиния гледаше как черните дървета се отмятат едно подир друго край нея, слушаше гласовете на своите приятелки, които си приказваха, опитваха се дори да се смеят, и на нея й се стори, че нощта се раздвижва, сетне започва да тича, докато те вървяха бавно, и всичко й се привидя забързано и посипано с нажежен сняг.

— Я хайде да попеем — предложи Лавиния.

Запяха „Свети ни, свети, ти, жътвен месец.“

Пееха тъжно и тихо, хванати подръка, но не смееха да погледнат назад. Усещаха как горещият тротоар започва да изстива под нозете им, а те вървяха, вървяха…

— Чуйте! — каза Лавиния.

Заслушаха се в лятната нощ. Летни щурци и далечният звън на часовника при съда, отброяващ единадесет и четиридесет и пет.

Чуйте!

Лавиния се ослуша. На една от верандите изскърца люлееща се пейка и в мрака, безмълвен, сам на своята люлка, мистър Търл бе излязъл да изпуши една последна пура. Виждаха жарката пепел да се поклаща напред-назад.

Светлините започнаха да чезнат, да гаснат една по една. Светлините в малките къщици, светлините в големите домове, жълтите светлини, зелените ветроупорни фенери, свещи, газеничета, лампите над верандите и всичко живо се беше заключило с месинг, желязо и стомана, всичко, каза си Лавиния, всичко — е затворило, залостило, увило и прислонило. Тя си представи хората в озарените от луната кревати. Представи си ги как дишат равномерно в летните нощни стаи, в безопасност, и заедно. А ето ни и нас, помисли си Лавиния, стъпките ни отекват по горещите летни нощни тротоари. Самотните улични лампи светят надолу и отразяват пияните ни сенки.

— Ето те у дома, Франсин. Лека нощ.

— Моля ви се, Лавиния, Хелън, спете у нас. Късно е, почти е полунощ. Ще ви постеля в гостната. Ще сваря горещ шоколад — много ще е приятно! — Франсин държеше и двете и не ги пускаше.

— Не, благодаря ти — отказа Лавиния.

Франсин се разплака.

— Не започвай отново, Франсин — смъмра я Лавиния.

— Не искам да умираш — хълцаше Франсин, — а сълзите се търкаляха отвесно по страните й. — Толкова си чудесна и мила, искам те да живееш. Моля ти се, много те моля!

— Знаеш ли, Франсин, не си представях, че това толкова те е разстроило. Обещавам ти — щом се прибера, ще ти телефонирам.

— О, обещаваш ли?

— И ще ти кажа, че нищо ми няма! Обещавам, А утре ще си направим пикник в Електрическия парк. Сандвичите от шунка ще ги приготвя аз, искаш ли? Повярвай ми, аз ще живея вечно!

— Значи ще ми телефонираш?

— Нали ти обещах?

— Лека нощ, лека нощ! — Франсин изтича нагоре и бързо изчезна зад една врата, която се затръшна и щракна с тежкото резе още в същия миг.

— А сега ще отведа тебе — заяви Лавиния на Хелън.

* * *

Часовникът на съда отброяваше пълния час. Звуците се носеха над един град, който бе празен, по-празен отвсякога. Звуците глъхнеха над празни улици, над празни паркинги и празни дворове.

— Девет, десет, единадесет, дванадесет — отброи Лавиния, а Хелън крачеше до нея, хванала я подръка.

— Не се ли чувстваш някак особено? — запита Хелън.

— В какъв смисъл?

— Ами като си представиш, че крачим тук по тротоара, под сянката на дърветата, а всички други са притихнали зад заключените си врати и спят? Всъщност ние сме единствените живи хора навънка в този час поне на хиляда мили наоколо.

Шумовете на дълбокото топло дере започнаха да долитат до тях.

След миг вече бяха пред дома на Хелън и останаха там продължително, загледани една в друга. Вятърът довея мирис на окосена трева. Луната залязваше в заоблачаващото се небе.

— Смятам, че ще е безполезно, ако те поканя да пренощуваш тука, нали, Лавиния?

— А, не, отивам си.

— Понякога…

— Какво понякога?

— Понякога на хората сякаш им се иска да умрат. Ти се държа странно през цялата вечер.

— Просто защото не ме е страх — каза Лавиния. — Най-вероятно е да съм обзета от любопитство. И мога да мисля с ума си. Логично е Самотника да не бъде наоколо. При всички тези полицаи и тази шумотевица.

— Полицаите спят сладко, завити презглава.

— Тогава приеми, че това ме забавлява — рисковано е, но не дотам. Ако имаше и най-малката опасност нещо да ми се случи, бъди уверена, че непременно щях да остана тука.

— А може би една част от тебе просто вече не иска да живее.

— Ах, ти и Франсин сте невъзможни! Честна дума!

— Изпитвам чувство на вина. Аз ще си пия горещ шоколад, а в това време ти ще си в дъното на дерето и ще пресичаш моста.

— Пийни една чашка и за мене. Лека нощ.

Лавиния Небз закрачи сама надолу по тъмната улица, надолу в мълчанието на късната лятна нощ. Всички прозорци край нея бяха тъмни, далече някъде излая куче. Още пет минути, каза си тя, и ще си бъда у дома. След пет минути ще се обадя на глупавата малка Франсин. Ще…

Тогава чу гласа на мъжа. Един мъжки глас пееше далече между дърветата:

В лунна нощ ти и аз…

Тя забърза.

Гласът продължаваше:

Прегърнати в захла-а-а-с…

Надолу по улицата, в бледата лунна светлина един мъж вървеше бавно и отпуснато.

Мога да почукам на някоя от тези врати, ако потрябва — успокои се Лавиния.

— „Къде си, юнска нощ…“ — изпя мъжът и размаха палката в ръката си. — „Луната и ти…“ Я гледай кой бил тук! Много неподходящ нощен час за самотни разходки, мис Небз!

— Полицай Кенеди!

Естествено, нима можеше да бъде някой друг?

— Трябва да ви изпратя!

— Благодаря, ще се прибера сама.

— Но нали живеете отвъд дерето?…

Да, помисли си тя, но през дерето аз не минавам с никой мъж, та бил той и полицай. Откъде да знам кой всъщност е Самотника?

— Не, не — отказа Лавиния. — Ще бързам.

— Все пак ще чакам. Потрябва ли ви помощ, извикайте. Гласовете тук ехтят. Ще дотичам веднага!

— Благодаря.

Тя продължи напред, а той остана да си тананика сам под лампата.

Стигнах, помисли си тя.

Ето го дерето.

Стоеше на ръба на първото от сто и тринадесетте стъпала, които водеха надолу по стръмния склон, сетне се пресичаше двадесетметровият мост, а после нагоре по склона, до Парк стрийт. И за всичко това един единствен фенер. След три минути, окуражи се тя, ще вмъквам ключа в моята ключалка. Нищо не може да се случи за някакви си сто и осемдесет секунди.

И заслиза надолу по безкрайните тъмнозелени стъпала, към дълбокото дере.

— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет стъпала — отброяваше Лавиния шепнешком.

Изпитваше чувството, че тича, но всъщност не тичаше.

— Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет стъпала — отдъхна си тя.

Една пета от пътя! — ободри се Лавиния.

Дерето беше дълбоко и черно, тъмночерно! А светът беше останал назад, светът на спокойно спящите хора, на заключените врати, градът, дрогерията, киното, светлините, всичко, всичко беше изчезнало. Съществуваше и живееше единствено дерето, черно и огромно, надвесено над нея.

— Ето на̀, нищо не ми се случи! Наоколо няма жива душа! Двайсет и четири, двайсет и пет стъпала. Помниш ли онази страховита история за привидения, която си разказвахме като деца?

Вслуша се в потракването на обувките си по стъпалата.

— Историята за човека в черно, който влиза у вас, а ти вече си легнала. Сега стъпва на първото стъпало, към стаята ти. Ето го — на второто стъпало. Изкачва третото, четвъртото и петото! Ах, как се смеехме и пищяхме на тази история! Ужасният черен човек е вече на дванадесетото стъпало, ето го — отваря вратата и се изправя до леглото ти. „Пипнах ли, те!“

Тя изпищя. Подобен писък чуваше за първи път. Никога не беше крещяла тъй пронизително. Спря се, замръзна, вкопчи се о̀ дървеното перило. Сърцето й биеше до пръсване. Звукът от ужасеното му туптене оглушаваше околността.

— Ето го, ето го там! — крещеше тя безмълвно. — В дъното на стълбата. Там под лампата стои мъж! Не, сега се скри! Но той чакаше там!

Ослуша се.

Тишина.

Мостът беше пуст.

Няма никой, каза си Лавиния, успокоявайки сърцето си. Никой. Глупачка! Как можах да си припомня точно онази история. Гъска такава! Ами сега какво да правя?

Сърцето й се поуспокои.

Да повикам ли полицая — дали ме е чул като крещях?

Ослуша се. Не се чуваше нищо. Нищо.

Ще продължа нататък. Ах, тази идиотска история!

Тя тръгна отново и продължи да брои.

— Трийсет и пет, трийсет и шест, отваряй си очите, остава и да паднеш. Ох, каква съм глупачка… Трийсет и седем стъпала, трийсет и осем, девет, четиридесет, и още две, стават четиридесети две — почти половината от пътя.

Отново се вцепени.

Спокойно, каза си Лавиния.

Направи крачка. Разнесе се ехо.

Направи втора крачка.

Второ ехо. Друга крачка, частица от секундата по-късно.

— Някой върви след мене — прошепна тя на дерето, на черните щурци, на тъмнозелените невидими жаби и на черния поток. — Някой слиза по стълбата след мене. Не смея да се обърна.

Нова стъпка, и ново ехо.

— На всяка моя стъпка и те правят по една.

Стъпка и ехо.

С треперещ глас тя запита дерето:

— Вие ли сте, полицаю Кенеди?

Щурците бяха млъкнали.

Щурците се ослушваха. Нощта се вслушваше в нея. В този миг далечните топли нощни ливади и околните топли нощни дървеса направо замряха; листакът, шубракът и звездите дори, всичко замръзна и се заслуша, да чуе как лудо блъска сърцето на Лавиния Небз. И някъде, стотици мили надалеч оттук, в някоя пуста равнина, несмущавана дори от влакова свирка, на някоя пуста гара, някой самотен пътник, зачел вестник под мъждукащата светлина на голата електрическа крушка, в този миг вдига стреснато глава, заслушва се, запитва се: — Какво ли е това? — И кимва: — Изглежда, някакъв кълвач почуква по кух дънер. А всъщност това беше Лавиния Небз, нищо друго, освен сърцето на Лавиния Небз.

Тишина. Тишината на лятна нощ, полегнала на хиляди мили околовръст, покрила земята като бяло помътено море.

Бързо, по-бързо! Тя слизаше по стълбите.

Тичай!

Зазвуча музика. Беше нелепо, беше идиотско, но тя чу бурния прилив на музиката, която пулсираше в нея, и осъзна, докато тичаше, докато тичаше, подгонена от паниката и лудия страх, че в някоя част на ума си тя разиграва пред себе си сценка, че я озвучава с бурните акорди от някаква измислена драма и сега музиката вилнееше у нея, смазваше я, ставаше все по-гръмка и по-гръмка, все по-бърза и по-бърза, смъкваше я и я пришпорваше да тича надолу, надолу, към бездната на дерето.

Помогни ми още мъничко, примоли се тя. Сто и осмо, девето, сто и десето стъпало! Дъното! А сега тичай! Прибягай през моста!

Даде заповед на нозете си как да действат, впрегна ръцете, тялото, самия страх; изкомандва всичките си части в този момент на паника и ужас и хукна над грохотните води на реката, по кънтящите, трополящи, разклатени, почти одухотворени, гъвкави дъски на моста, сподиряна от бурните стъпки подире й, почти по петите й, а след нея кънтеше музиката, музиката, и тя пищеше и се давеше след нея.

Той е по петите ти, не се извръщай, не поглеждай, видиш ли го, ще се вдървиш, ще се схванеш от страх. Бягай, само бягай!

Прибяга през моста.

Ах, господи, моля те, господи, помогни ми да изкача склона! Хайде сега, нагоре по пътеката, сега между хълмчетата, о боже, колко е тъмно и колко е самотно. Сега и да извикам, няма кой да ме чуе; тъй или инак, не мога и да викам. Ето го края на пътеката, ето я улицата, о, боженце, моля те, запази ме, прибера ли се жива, никога вече не тръгвам сама; глупачка бях, признавам си, глупачка съм, не съм знаела какво значи ужас, но ако ми помогнеш да се прибера, никога вече не ще изляза без Хелън или без Франсин! Ето я улицата. Сега — през нея!

Лавиния прекоси улицата и се втурна по тротоара.

Ох, най-сетне, верандата! Домът ми! Ах, господи, дай ми още време да вляза, да заключа вратата и да се успокоя!

И ето там — колко е глупаво, че го забеляза — защо се занимава сега с това, няма време, време няма — но тъй или иначе, там, мярна се пред очите й — на парапета на верандата се мъдреше чашата с недопита лимонада, която бе оставила отдавна, преди година, преди половин вечер! Чашата с лимонада седеше спокойно, безучастно на перилото… и…

Чу собствените си тромави стъпки на верандата, ослуша се и долови как ръката й драще и стърже ключалката с ключа. Чу ударите на сърцето си. Чу пронизителния писък на вътрешния си глас.

Ключът влезе.

Отключвай вратата, по-бързо, по-бързо!

Вратата се отвори.

Сега влез. Тръшни я!

Тя затръшна вратата.

— А сега заключи, сложи резето, заключи! — изхлипа тя отчаяно.

Заключвай здраво, здраво!

Вратата бе заключена и здраво зарезена.

Музиката изчезна. Лавиния отново се ослуша да чуе сърцето и го чу как забавя удари в тишината.

У дома! Ах, господи, най-сетне, спасена у дома! Спасена, спасена и пак спасена, у дома! Облегна се изнемощяла на вратата. Спасена, спасена. Чуй. Тишината е пълна. Спасена, спасена, о слава на бога, спасена, у дома. Никога вече не ще изляза нощем. Тука ще си стоя. Никога, никога вече няма да мина през дерето. Спасена съм, спасена, спасена, у дома, ах, колко хубаво, колко е хубаво, спасена съм! Спасих се вътре, вратата ми е заключена здраво. Чакай!

Я погледни през прозореца!

Погледна през прозореца.

Ами разбира се, там няма никой! Жива душа. И никои не е тичал след мене. Сега вече дишаше по-спокойно и беше готова да се присмее на себе си. Това е толкова логично. Ако някой ме е преследвал, той непременно щеше да ме хване! В тичането изобщо не ме бива… Няма никой — нито на верандата, нито на двора. Каква съм глупачка. Бягала съм — от какво? От нищото. Това дере е, безопасно като осветен площад. Тъй или инак, добре, че се прибрах у дома. Домът е едно топло и уютно гнезденце, единственото място, където си в безопасност.

Тя протегна ръка към ключа на лампата — и се вцепени.

— Какво? — запита тя. — Какво? Какво?

Зад гърба й във всекидневната някой тихичко се изкашля.