Рей Бредбъри
Вино от глухарчета (11)

* * *

— Том? — обади се Дъглас, — искам да ми обещаеш само едно, може ли?

— Може. Какво?

— Нищо, че си ми брат, и нищо, че по някой път ме е яд на тебе — обещаваш ли никога да не ме изоставяш?

— Искаш да кажеш, че вече ще ми даваш да идвам с теб и с другите, като тръгвате нанякъде, така ли?

— Ами… да… дори и това. Но най-вече искам да кажа да не ме изоставяш изобщо, разбираш ли? Да не те сгазва кола и да не падаш в пропасти.

— А, няма, разбира се! Ти мене за какъв ме смяташ?

— Защото, ако недай Боже се случи най-лошото и доживеем до дълбока старост — да речем, до четиридесет — четиридесет и пет, — можем да купим някоя златна мина в Запада, да си седим там, да пушим царевични реси и да си пуснем дълги бради.

— Да си пуснем бради, представяш ли си!

— Затова ти казвам, не ме напускай и не позволявай да те сполетява нищо лошо.

— Разчитай на мене — обеща Том.

— Ама мен не ме е страх от теб самия — обясни Дъглас. — Мен ме е страх от Господ, той да не обърка нещо.

Том се замисли над тези думи. — Не се страхувай, Дъг — успокои го Том. — И той се старае, доколкото може.

* * *

Тя се зададе откъм банята — сложила си беше йод на пръста, който бе порязала здравата, като си режеше от кокосовия кейк. В този миг пощаджията изкачи стъпалата към входната веранда, отвори вратата и влезе. Вратата се затръшна. Елмира Браун подскочи стреснато.

— Сам! — кресна тя. Размаха порязания си пръст, за да го разхлади от йода. — Още не мога да свикна, че мъжът ми е пощаджия. Всеки път, като влизаш, ми изкарваш ума!

Сам Браун стоеше с полуизпразнената пощаджийска чанта и се почесваше по главата. Извърна се и погледна навън, сякаш изведнъж в лятната и свежа утрин беше се спуснала гъста мъгла.

— Рано се връщаш днеска, Сам.

— Не можах да се сдържа — отвърна той някак смутено.

— Изплювай камъчето — какво е станало? — Тя пристъпи към него и се вгледа в очите му.

— Може да е нищо, а може и много да значи. Току-що занесох пощата на Клара Гудуотър, в горната страна на улицата…

— На Клара Гудуотър, тъй ли?

— Хайде сега, не се нервирай де! Книжна пратка от издателство Джонсън Смит, Ресин, щат Уисконсин. Книгата се казваше… почакай да се сетя… Той присви напрегнато чело, сетне го отпусна. — „Албърт Магнус“ — тъй беше. „Одобрени, доказани, пригодни и природни Египетски тайни или…“ — Той заби поглед в тавана, да си припомни написаното. — „Бяла и Черна магия за хора и животни, Разкриване на тайните познания и мистерии на древните философи!“

— И това — на Клара Гудуотър, тъй значи!

— Докато й го носех, надникнах в първите страници, какво лошо има в това? „Скритите тайни на живота, разбулени от прочутия учен, философ, химик, естественик, психомист, астролог, алхимик, металург, магьосник, тълковател на мистериите на мъдреците и магьосниците, тъй както и на скритите възгледи на многобройни изкуства и науки — неясни, ясни, практически и т.н.“ Така беше! Боже-е-е, мозъкът ми бил като фотографически апарат. Думите съм ги запомнил, само значението не ми е съвсем ясно, но…

Елмира стоеше, вгледана в порязания си пръст, сякаш друг някой го бе насочил към нея.

— Тъй значи, Клара Гудуотър — промърмори тя.

— Погледна ме право в очите, като й го подадох, и каза: „Сега вече ще стана първокласна магьосница! За нищо време ще се дипломирам. Ще отворя салон. Ще правя магии на групи и поотделно, на малки и големи, на млади и стари.“ А сетне се изкиска, заби нос в книгата и си влезе.

Елмира се вгледа в синьото петно на ръката си, опипа с език един разклатен зъб.

Затръшна се врата.

Том Споулдинг, който клечеше на предния двор на Елмира Браун, вдигна поглед. Тръгнал беше из махалата да понагледа как са мравките и беше открил един чудесен мравуняк с голям отвор, в който огненочервени мравки от всички големини се трепеха нагоре-надолу, режеха въздуха с пипалцата си и като безумни завличаха части от умрели скакалци и частички от птичета в дълбините на земята. Ала това тук бе нещо друго: мисис Браун залиташе на ръба на верандата си, сякаш току-що бе разбрала, че светът се носи надолу в космоса с шестдесет милиарда мили в секунда. Зад нея беше мистър Браун, който не знаеше колко са милите в секунда, а и да знаеше, щеше да му е все едно.

— Слушай, Том! — викна му мисис Браун. — Нужна ми е морална подкрепа и душа невинна като агнеца божий. Тръгвай с мене!

И тя се юрна напред, а под нозете й гинеха мравки, хвърчаха цветове от глухарче и се отваряха дупки в цветните лехи на съседните дворове, през които пердашеше, без да се замисля.

Том остана да клечи, загледан в раменете и гръбнака на мисис Браун, която летеше надолу по улицата. Положението на плешките й обещаваше събития мелодраматични и безразсъдни, нещо, според Том непривично за която и да било дама, макар под носа на мисис Браун да личеше зачатъкът на пиратски мустак. Миг след това той крачеше редом с нея.

— Мисис Браун, изглеждате ми разлютена до смърт!

— До лудост, момче, ясно ли е?

— Внимавайте! — викна й Том.

Мисис Елмира Браун се простря върху едно желязно куче, което в съня си охраняваше зелената трева.

— Ах, мисис Браун!

— Ето, видя ли? — Мисис Браун седеше, без да мръдне. — Това ми го направи Клара Гудуотър! Магия!

— Магия ли?

— Остави сега това, момче. Ето ги стъпалата. Ти мини напред и скъсай всички невидими нишки от пътя ми. Натисни оня звънец и веднага си дръпни пръста, иначе токът ще те овъгли!

Том изобщо не докосна звънеца.

— Хей, Клара Гудуотър! — Мисис Браун клъвна бутона с порязания си пръст.

Оттатък в хладните сенчести празни стаи на голямата стара къща иззвънтя и заглъхна едно сребърно звънче.

Том се ослуша. Още по-навътре се дочу шумолене, като че тичаше някакво мишле. Сянка, най-вероятно духнато от вятъра перде, се размърда в далечната гостна.

— Здравейте — обади се тих глас.

И сякаш от нищото пред тях зад мрежестата врата изникна мисис Гудуотър, свежа като стръкче джоджен.

— Я, здравейте, Том, Елмира. — Какво…

— Дошла съм да говоря аз! По въпроса за намерението ви да практикувате като новоизлюпена магьосница!

Мисис Гудуотър се усмихна.

— Аха, съпругът ти е значи не само пощаджия, а и пазител на закона. Носът му е ей толкова дълъг!

— Не ви е надничал в пощата.

— По цели десет минути се бави от къща до къща, за да се киска над хорските, картички и да мери обущата, изписани с колетна пратка.

— Не е въпросът какво е видял, ами какво сте му казали за новите си книги.

— Пошегувах се. „Сега вече ще стана магьосница!“ — щом му го казах, и Сам хукна тъй, сякаш насочих към него светкавица. Мозъчната кора на този човек е без нито една гънка.

— Вчера и другаде сте се похвалили за тази ваша магия…

— Имаш пред вид, наглежда, нашия „Сандвич клуб“…

— Където аз демонстративно не бях поканена.

— Но ние всички знаем, че в този ден ти си при баба си.

— Винаги бих могла да променя деня, определен за баба, стига да ме поканят другаде.

— Е, и какво чак толкова е станало там? Докато ядях сандвича от шунка с туршия, казах високо: „Най-сетне ще се дипломирам за магьосница. От години се уча на магии!“

— Точно тъй ми го казаха и на мен по телефона!

— Чудесно нещо са модерните изобретения! — засмя се мисис Гудуотър.

— Като знам, че сте председателка на женското дружество „Орлови нокти“ почти от Гражданската война насам, според мен — казвам ви го право в очите — си служите с магия, за да получавате мнозинство, признайте, че е така!

— Нима тук има място за съмнение, госпожо? — запита мисис Гудуотър.

— Новите избори са утре и аз искам да зная ще се кандидатирате ли за още един мандат и най-вече — нямате ли срам?

— На първия въпрос отговарям с „да“, а на втория — с „не“. Слушайте какво, госпожо, тези книги съм ги поръчала за малкото си братовчедче Роул. Десетгодишен е и още наднича в шапките да търси омагьосани зайци. Обясних му, че да се намери в шапка заек е толкова трудно, колкото да се открие мозък в главите на някои хора, които бих могла и да назова, ала той продължава да наднича и затова му изписах тези подаръци.

— И върху сто библии да се закълнете, пак няма да ви повярвам.

— Тъй или инак, честен кръст. Обичам да дразня хората с тези магии. Всички жени изкудкудякаха, когато взех да обяснявам за моето магьосничество. Жалко, че те нямаше там.

— Затова пък утре ще бъда и ще се боря срещу вас със златен кръст и с всички сили на доброто, които успея да сплотя зад себе си — закани се Елмира. — А засега искам да зная, какви още магически боклуци сте струпали в дома си?

Мисис Гудуотър посочи навътре, към една маса, опряна о стената.

— Накупила съм най-различни магьоснически билки. Миришат необикновено и Роул умира от щастие. Ей в онази малка торбичка има змийско биле, това е омайниче, а това е мораво рогче; туй е черна сяра, а за това разправят, че било прах от човешки кости.

— Прах от човешки кости! — Елмира се дръпна назад и ритна Том по глезена. Той извика.

— А с този горчив пелин и с тия листа от папрат можеш, ако поискаш, да спреш куршум във въздуха и да летиш насън като прилеп — според глава десета от тази малка книжка. За подрастващи момченца е полезно да си залисват ума с такива неща. Обаче, като те гледам, ти май смяташ, че Роул е плод на моята фантазия. Да ти дам адреса му в Спрингфийлд, искаш ли?

— Да, непременно — заяде се Елмира, — а щом му пиша, ще вземете автобуса за Спрингфийлд, ще отидете в Централната поща, ще измъкнете писмото и ще ми отговорите с подправен детски почерк. Знам ви аз вас!

— Признайте, мисис. Браун — ще ви се да сте председателка на дружество „Орлови нокти“, нали? От десет години насам все за това мечтаете. Сама се предлагате. И всеки път получавате един-единствен глас. Вашият собствен. Чуй ме сега, Елмира, ако искаха да те изберат, до една жените щяха да гласуват за тебе. Но както гледам, не виждам друг да е мръднал и пръст за тебе освен ти самата. Слушай! Аз ще те предложа и аз ще гласувам за тебе утре. Искаш ли?

— Значи загубена съм! — възкликна Елмира. — Миналата година по изборите едва не умрях от простуда; невъзможно ми беше да мръдна от леглото, за да си проведа кампанията от човек на човек. Предишната пък си счупих крака. Много странна работа. — Тя присви очи и мрачно изгледа жената зад мрежестата врата. — Но това не е всичко. Миналия месец си порязах шест пръста, десет пъти си ожулих коленете, два пъти паднах от задната веранда — два пъти! Счупих един прозорец, изтървах четири чинии, една ваза за долар и четиридесет и девет от магазина на Биксби и да знаете, отсега нататък ще плащате за всяка счупена чиния — в дома ми и в двора.

— Значи до Коледа да фалирам — каза мисис Гудуотър. Тя отвори мрежестата врата, излезе бързо и вратата се затръшна. — Елмира Браун, кажи ми, на колко си години?

— Не може да го няма в някоя от магическите ви книги. На трийсет и пет!

— Боже мой, като си помисля само — цели трийсет и пет години живот като твоя… — Мисис Гудуотър сви устни и притвори очи, докато се мъчеше да пресметне нещо. — Това е приблизително дванайсет хиляди седемстотин седемдесет и пет дни и ако сметнем по три от тях на ден, това са дванайсет хиляди суматохи, дванайсет хиляди напразни притеснения и дванайсет хиляди беди. Един истински, добре запълнен живот, Елмира Браун. Дай да ти стисна ръката!

— Не ме докосвайте! — отстъпи Елмира.

— Знаете ли вие, госпожо, че сте една от най-непохватните жени в целия Грийн Таун, щат Илинойс? Не е възможно да седнеш, без да намачкаш стола под себе си като хармоника. Невъзможно е да се изправиш, без да ритнеш котката. Не си прекосила ливада, без да цамбурнеш в кладенеца. Животът ти представлява един продължителен провал, Елмира Алис Браун, и аз не виждам нищо лошо в това, ако си го признаеш открито.

— Бедите не са били от непохватност, ами защото вие сте се навъртали някъде край мен, когато съм изтървавала тенджерата с фасула или пък ме е хващал ток от контакта у дома.

— Драга моя, в град, малък като нашия, всеки се намира близо до всекиго по едно или друго време на деня.

— А, значи признавате си, че сте се навъртали наблизо.

— Признавам си, че съм родена тука, да, но давам мило за драго да съм се родила в другия край на страната, Върви при зъболекаря си, Елмира, и го запитай, не би ли могъл да изтръгне този твой змийски език?

— О! — възкликна Елмира. — О, о, о!

— Ти ме извади из кожата. До този момент магиите не бяха ме интересували, но май ще трябва веднага да се захващам с тях. Слушай! Сега ти ставаш невидима. Докато стоиш тук, аз те омагьосвам. Ти изчезваш от погледа ми.

— Не е вярно!

— Вярно е — настоя — вещицата, — аз всъщност и досега не съм те забелязвала.

Елмира извади джобното си огледало.

— Ето ме! — Вгледа се по-внимателно и хлъцна. Присегна се, сякаш настройваше арфа, и откъсна един-единствен косъм. Разгледа го, като че беше експонат. — До този миг на главата ми не е имало ни един бял косъм!

Вещицата се усмихна очарователно.

— Сложи го в буркан с вода и сутринта ще намериш червейче. О, Елмира, я се погледни най-сетне! Възможно ли е от толкова години все другите да са криви за дървените ти крака и твоята заплесия? Чела ли си Шекспир? Той дава малки обяснителни ремарки: Смут и суетня. Това си точно ти, Елмира. Смут и суетня! А сега тръгвай си, преди да съм опипала цицините по главата ти и преди да съм те урочасала да се отровиш през нощта! Къш-ш!

И тя размаха ръце, сякаш Елмира бе цял рояк от нещо.

— Брей, че напаст са мухите това лято! — каза мисис Гудуотър.

После влезе вътре и сложи куката на мрежестата врата.

— Чертата е теглена, мисис Гудуотър — заяви Елмира, като скръсти ръце. — Давам ти последна възможност. Да се оттеглите от председателка на „Орлови нокти“ или да се преборите с мене утре, когато ще ви отнема мястото в честна борба. Ще доведа и Том. Невинно, добро момче. Невинност и доброжелателство — те ще спечелят борбата.

— Не ме мислете за толкова невинен, мисис Браун — обади се момчето. — Мама казва…

— Млък, Том, добрият си е добър! Ти ще стоиш от дясната ми страна, чу ли, момче!

— Да, госпожо — рече Том.

— Ако доживея до утре — въздъхна Елмира, — защото тази дама е в състояние да направи образа ми от восък и да ме промуши в сърцето с ръждива игла. Ако утре сутрин откриеш в леглото ми голяма спаружена смокиня, Том, да знаеш кой ми е направил магия. И мисис Гудуотър ще си остане председателка до сто деветдесет и петата си годишнина.

— Не сте права, госпожо — възропта мисис Гудуотър, — та аз сега съм вече на триста и пет. На времето още ми викаха „вечната“. Тя насочи показалец към улицата. — Абракадабра-цимити цам! Е?

Елмира изтича надолу по стъпалата.

— Утре! — закани се тя.

— До утре, госпожо! — подвикна в отговор мисис Гудуотър.

Том вървеше подир Елмира и ту побутваше, ту подритваше мравките по тротоара.

Като пресичаше пътечката пред един гараж, Елмира изпищя.

— Какво ви стана, мисис Браун? — стресна се Том.

Една кола, която се измъкваше на заден ход от гаража, бе минала през палеца на десния Елмирин крак.

Настъпи среднощ, а кракът на Елмира все още тупаше от болка, затова тя стана, слезе в кухнята, хапна малко студено пиле и състави един подробен и съвсем точен списък. Първо, болести през изминалата година. Три простуди, четири атаки от лошо храносмилане, една от подуване на корема, артрит, лумбаго, нещо, което тя смяташе за подагра, силна бронхитна кашлица, начална астма, някакви обриви по раменете, плюс възпаление на средното ухо, вследствие което бе залитала като пияна муха цели няколко дни, болки в гръбнака, главоболия и световъртеж. Стойност на лекарствата: деветдесет и осем долара и седемдесет и осем цента.

Второ, предмети счупени и повредени в домакинството през изминалите дванадесет месеца: две лампи, шест вази, десет чинии, един супник, два прозореца, един стол, една възглавница от канапето, шест чаши и един абажур от канделабъра. Обща стойност: дванадесет долара и десет цента.

Трето, болките й през тази нощ. Прегазеният палец я болеше много. Стомахът й се бъркаше. Гърбът й се беше схванал, нозете й туптяха мъчително. Очите я боляха като овъглени. В устата си сякаш беше сдъвкала парцала за прах. Ушите й шумяха и бучаха. Какво струваше всичко това? Изчисляваше го, докато се връщаше в спалнята.

Десет хиляди долара за душевни страдания.

— Бъди любезна да уредиш това, преди да съм завела съдебен иск! — рече тя полугласно.

— Какво — сепна се съпругът й.

Тя си легна.

— Нищо, просто отказвам да умра.

— Моля? — не разбра той.

— Няма да умра! — заяви тя, забила поглед в тавана.

— И аз не искам — отвърна съпругът й, обърна се и захърка.

 

 

На другата сутрин мисис Елмира Браун стана рано, отиде до градската библиотека, отби се в аптеката, върна се вкъщи и тъкмо разбъркваше някакви химикали, ето че съпругът й Сам с празна чанта се прибра за обяд.

— Обядът е в хладилника. — Елмира бъркаше някаква зелена попара в голяма стъклена чаша.

— Господи, какво е това? — възкликна съпругът й. — Прилича на млечен шейк, киснал четиридесет дни на силно слънце. Сякаш е хванал мухъл.

— Магия се оправя само с друга магия.

— Нима смяташ да изпиеш това?

— Да, преди да съм влязла в клуба „Орлови нокти“ за голямата битка.

Самюел Браун подуши буламача.

— Послушай ме. Първо изкачи стълбите, че после го изпий. Какво си разбъркала вътре?

— Сняг от ангелски криле, всъщност ментол, който охлажда адските огньове, които те изгарят — тъй пише в книгата, която намерих в библиотеката. — Сок на прясно откъснат грозд, за да те осенят ясни и светли мисли пред лицето на черните видения — така е казано. Тъй също червен ревен, кремотартър, бяла захар, белтък от яйце, изворна вода и пъпки от детелина, пропити със силата на благодатната пръст. Мога да ти изреждам цял един ден. Ето го списъка, добро — срещу лошо, бяло — срещу черно. Не е възможно да загубя!

— А, че ще спечелиш, не се и съмнявам — каза съпругът й. — Въпросът е дали ще си жива да го разбереш!

— Мисли си само хубави мисли. Отивам да взема Том против уроки.

— Бедното момче — въздъхна мъжът й. — Както казваш, невинно, а може и да го разкъсат на парчета през този съдбоносен ден в „Орлови нокти“.

— Нищо няма да му стане на Том — каза Елвира и като взе шупналия буламач, скрит в кутия от овесени ядки, излезе из вратата, без да си закачи полата и без да й се пусне бримка на новите чорапи. Забелязвайки това, тя стигна до дома на Том, изпълнена със самодоволство, а той я чакаше там, както му бе наредила, в белия си летен костюм.

— Пфу! — възкликна Том. — Какво носите в тази кутия?

— Самата съдба — отвърна Елмира.

— Дано да е така — въздъхна Том, като подтичваше на две крачки пред нея.

Салонът на женското дружество „Орлови, нокти“ беше пълен с жени, които си надничаха в огледалата, придърпваха си полите и се питаха една друга не им ли се показват комбинезоните.

В един часа по стълбите се изкачи мисис Елмира Браун, придружавана от момченце в бели дрехи. То стискаше носа си с два пръста и едва отваряше едно око, за да види къде стъпва. Мисис Браун погледна към жените, после хвърли поглед към кутията от овесени ядки, отвори капака, надникна вътре, и бързо го затвори, без дори да вкуси от онова, което се намираше там. Тя закрачи навътре, съпровождана от шумолене на тафтена пола — шепотът на жените я следваше като прилив.

Седна на един заден ред с Том, а Том изглеждате по-нещастен отвсякога. Едното му око, което бе отворено, огледа женската тълпа и се склопи завинаги. Както седеше, Елмира измъкна напитката и бавно я изгълта.

В един и тридесет председателката, мисис Гудуотър, удари с чукчето и всички жени с изключение на десетина замлъкнаха.

— Уважаеми госпожи — разнесе се гласът й над лятното море от коприни и дантели, гарнирани тук-там с бели или прошарени къдрици, — дойде денят за нови избори. Но преди да започнем, нека изслушаме мисис Елмира Браун, съпруга на нашия изтъкнат графолог…

Над салона се понесе тих кикот.

— Какво е това графолог? — Елмира сбута Том в ребрата.

— Не зная — ядосано отвърна Том, все още със затворени очи и с чувството, че този лакът го блъсна някъде от нищото.

— … съпруга, както вече казах, на нашия изтъкнат експерт по разчитане на почерци Самюел Браун… (несдържан смях)… от Пощите на САЩ — продължи невъзмутимо мисис Гудуотър. — Та мисис Браун желае да ви каже нещо. Заповядайте, мисис Браун.

Елмира се изправи. Столът зад нея се притвори назад и щракна като капан за мечки. Тя подскочи и се залюля на токовете си, които скърцаха така, сякаш всеки миг щяха да се стрият на прах под петите й.

— Много имам за казване — заяви тя, стиснала в една ръка празната кутия от овесени ядки и една библия. С другата сграбчи Том и се понесе напред, блъсна няколко жени по лактите, измърмори: „Отваряй си очите! Пази се, не виждаш ли!“, стигна до подиума, извърна се и обърна чашата с вода, която потече по масата. Изгледа смръщено мисис Гудуотър, сякаш тя й беше крива, и я остави да попие водата с малката си носна кърпичка. Сетне със скрито тържество измъкна празната чаша от кутията, размаха я под носа на мисис Гудуотър и прошепна:

— Знаете ли какво имаше тука? Сега то е вътре в мене, госпожо. Опасана съм от магически кръг. Нито нож може да ме нарани, нито секира да ме посече.

Глъчката от женските приказки заглуши думите й.

Мисис Гудуотър кимна, вдигна ръка и всички млъкнаха.

Елмира стискаше здраво ръката на Том. А Том стискаше здраво очи, разтреперан от притеснение.

— Уважаеми госпожи — започна Елмира, — съчувствам ви от сърце. Зная какво сте препатили през изминалите десет години. Зная защо неотстъпно гласувате за мисис Гудуотър. Всички вие се грижите коя за син, коя за дъщеря и за съпруг. Съобразявате се с месечни доходи. Всяка от вас ще се притесни, ако млякото й се вкисне, ако хлябът не втаса, ако сладкишите останат клисави. Никоя не би желала в дома й да влязат болести — заушка, шарка или магарешка кашлица. Всяка от нас трепери мъжът й да не катастрофира с автомобил, да не го хване ток от жиците с високо напрежение край града. Краят на всичко това вече дойде! Сега ще си отдъхнете. Край на стомашните киселини и край на болките в гърба, край — защото зная как да разваля магията и как да прогоним злите духове от тая вещица, която е сред нас!

Всички взеха да се оглеждат, ала не видяха вещица.

— Вещицата е нашата председателка! — извика Елмира.

— Това съм аз! — махна с ръка към присъстващите мисис Гудуотър.

— Днеска отидох в градската библиотека — Елмира се опря на катедрата. — Потърсих противодействия. Как да се отървем от хора, които използват другите, как да принудим вещиците да ни оставят и да избягат от нас. И открих начин да се преборим за своите права. Усещам в мен да се надига една сила. Магията, съставена от всякакви полезни корени и химикали, е в мене. Взех… — тя млъкна и се олюля. Примигна. — Взех кремотартър и… Взех… бели миши уши, мляко, подквасено на лунна светлина, и… — Елмира замълча и се замисли. Стисна устни, а от вътрешността й се надигна някакъв тих звук, който тръгна нагоре и се измъкна из крайчеца на устните й. Тя притвори за миг очи, за да разбере къде се спотайва в момента силата й.

— Прилоша ли ви, мисис Браун? — запита мисис Гудуотър.

— Нищо ми няма! — бавно отговори мисис Браун. — Прибавих моркови на прах и коренче от магданоз, скълцано на много ситно; хвойнови зърна…

Тя отново спря, сякаш някой й беше извикал млъкни, и вдигна поглед да огледа присъстващите.

Тогава забеляза, че стаята бавно започна да се върти, първо отляво надясно, а сетне отдясно наляво.

— Корени от розмарин и цвят от лютиче… — някак провлечено пропя тя. Отпусна ръката на Том. Том отвори едното си око и я погледна.

— Дафинови листа, листенца от латинка…

— Май най-добре ще е да седнете — предложи мисис Гудуотър.

Една жена от края на реда стана и отвори прозореца.

— Сушен индийски пипер, лавандула и семе от киселица — додаде мисис Браун и спря. — Хайде сега, започва изборът. Вие гласувайте, аз ще броя.

— Имаме време, Елмира — успокои я мисис Гудуотър.

— Няма, няма! — Разтреперана, Елмира вдъхна на пресекулки. — Не забравяйте, госпожи, вече няма от кого да се плашите. Постъпете тъй, както отдавна ви подсказва сърцето. Гласувайте за мене, и… — Стаята отново беше започнала да се движи, този път отгоре надолу и отдолу нагоре. — Почтеност в ръководството… Всички, които са за мисис Гудуотър, да кажат „да“.

— Да — изрече цялата стая.

— Които са за мисис Елмира Браун, да кажат „да“ — измънка Елмира с отслабнал глас.

След малко самотният й глас изрече:

— Да!

И тя остана на подиума, като ударена от гръм.

Мълчанието изпълваше стаята от стена до стена. И в тази тишина мисис Елмира Браун издаде нещо като грачене. Сложи ръка на гърлото си. Извърна се и погледна замаяно мисис Гудуотър, която в този миг, някак си между другото, измъкна от чантата си малка восъчна кукличка, в която бяха набучени няколко ръждиви кабарчета.

— Том — изпъшка Елмира, — заведи ме до дамската тоалетна.

— Да, госпожо.

Тръгнаха бавно, сетне забързаха, накрая хукнаха. Елмира побягна напред, разбута навалицата, стъпи на пътеката между редовете… Отвори вратата и зави наляво.

— Не там, Елмира, надясно, надясно! — изкрещя мисис Гудуотър.

Елмира зави наляво и изчезна.

Разнесе се тропане от въглища, насипвани в шахта.

— Елмира! — Жените се понесоха навън като девически баскетболен тим, блъскайки се една друга.

Единствена мисис Гудуотър изтича по права линия.

Завари Том надвесен над шахтата на стълбището, стиснал се здраво за перилата.

— Четиридесет стъпала! — хълцаше той. — Цели четиридесет стъпала до най-долната площадка!

През следващите дни и месеци, че и години подир това се разказваше, как като някой отчаян пияница Елмира Браун се изтърколила по тези стъпала, удряйки се о всяко от тях по дългия си път надолу. Твърдяха, че когато започнала да се търкаля, вече била загубила съзнание, от това скелетът й бил съвсем отхлабен, тъй че всъщност се търкаляла по стъпалата, а не се блъскала о тях.

Когато спря най-долу, тя премигна и се почувства по-добре, защото бе изхвърлила по пътя си онова, от което й беше призляло. Е, наистина, тъй беше насинена, че сякаш беше татуирана. Обаче нямаше ни изкълчена китка, нито дори навехнат глезен. Само през следващите три дни държеше главата си малко накриво и гледаше някак с крайчеца на очите, вместо да се извърне и да погледне. Но най-странно от всичко бе да се види как мисис Гудуотър, озовала се в долния край на стълбата, сложи в скута си главата на Елмира и зарони сълзи върху й, докато останалите жени се тълпяха възбудено наоколо.

— Елмира, обещавам ти, Елмира, кълна ти се стига да оживееш, само да не умреш, чуй ме, Елмира, слушай! Отсега нататък ще правя магии само за добро. Край на черната, само бяла магия! До края на живота си, ако зависи от мене, ти няма вече да се препъваш в железни кучета, да се спъваш о прагове, да си порязваш пръста, нито да падаш по стълби! Елизиум, Елмира, рай — това ти обещавам! Само ми оживей! Гледай, изваждам кабарите от куклата! Обади ми се, Елми-и-ра! Хайде, проговори ми, седни! Отиваме горе, ще гласуваме отново. Председателка ще станеш, обещавам ти, председателка на женското дружество „Орлови нокти“, ще те изберем с мнозинство, нали така, госпожи?

При тези думи всички госпожи тъй се разтресоха от плач, че трябваше да се подпират една друга. Том, който наблюдаваше отгоре, отдаде сълзите на настъпила смърт.

Беше стигнал до средата на стълбището, когато се срещна с жените, които се изкачваха нагоре с вид на същества, оцелели след динамитна експлозия.

— Бягай от пътя ни, момче!

Най-отпред вървеше мисис Гудуотър, която се смееше и плачеше едновременно.

Следваше я Елмира Браун, която вършеше същото.

А подир тях двете нагоре се катереха останалите сто двадесет и три членки на дружеството, които не знаеха от погребение ли се връщат, или са тръгнали на бал.

Том ги изчака да отминат и поклати глава.

— Не им трябвам повече — промърмори той. — Хич не им трябвам.

И стиснал се здраво за перилата, той се смъкна крадешком по стълбите, преди да са усетили, че го няма.