Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грийн Таун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dandelion Wine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 90 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)
Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Рей Бредбъри. Вино от глухарчета

Преведе от английски: Жени Божилова

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мери Василева

Американска I издание. ЛГ V. Тематичен № 13 9537621311/6256–32–1979.

Дадена за набор на 21. II. 1979 година. Подписана за печат на 27. VI. 1979 година.

Излязла от печат на 13. VII. 1979 година. Поръчка №97. Формат 84×108/32.

Печатни коли 15,50. Издателски коли 13,02. Цена на книжното тяло 0,59 лева. Цена 0,64 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1979

 

Ray Bradbury. Dandelion Wine, 1957

Bantam Pathfinder edition, 1973

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от NomaD)
  3. — Корекция от moosehead

Статия

По-долу е показана статията за Вино от глухарчета от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вино от глухарчета
Dandelion wine
АвторРей Бредбъри
Първо издание1957 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанравтобиографичен роман
СледващаСбогом лято

Вино от глухарчета е полу-биографичен роман от 1957 на Рей Бредбъри, чието действие се развива през лятото на 1928 в измисления град Грийн Таун (зелен град), Илинойс – псевдоним на дома от детството на Брадбъри в Waukegan, Илинойс.

Заглавието се отнася до виното, направено от листа на глухарчета и други съставки, често цитрусови плодове. В историята, виното от глухарчета, направено от дядото на главния герой, служи като метафора за опаковане на всяка една от радостите на лятото в една бутилка.

Главният герой на историята е Дъглас Споулдинг, 12-годишно момче приличащо донякъде на младия Бредбъри. По-голямата част от книгата е фокусирана върху ежедневието в малък град на Америка, и простите радости на изминалата година.

Предистория и произход

Както пише Бредбъри в есето от 1974 г. „Just This Side of Byzantium“, използвано като въведение към книгата, „Вино от глухарчета“ е пресъздаване на момчешкото детство, преплитайки действителните преживявания на Брадбъри и неговото уникално въображение.

„Сбогом лято“, официалното продължение на „Вино от глухарчета“, е публикуван през октомври 2006 година. Докато „Сбогом лято“ е пряко продължение на сюжета на „Вино от глухарчета“, „Something Wicked This Way Comes“, един роман с напълно различни герои и сюжет, често се свързва с последния поради техните стилистични и тематични сходства. Заедно трите романи оформят трилогията за Зеления Град. А четвъртият том, „Летен ден, Лятна нощ“, ще да бъде публикуван на 31 октомври 2008 година и ще съдържа двадесет и седем истории за Зеления град, седемнадесет от които никога не са били публикувани дотогава.

Сюжет

Вино от глухарчета е поредица от кратки истории с Дъглас и неговото семейство като повтарящи се герои. Много от главите са били първоначално публикувани като отделни разкази, най-ранният от които е „Нощта“ (1946), а останалите се появяват между 1950 г. и 1957 г. Заглавията на главите, които започват съществуването си като кратки разкази, са посочени в скобите по-долу.

Глава 1 – Дъглас се събужда рано през първия летен ден и извършва последователност на действия, които съвпадат с просветляването на небето и събуждането на жителите на града. Той извършва това по начин, който загатва за магия, като по този начин поставя основата на романа като колекция от житейски случки с привкус на фантазия.

Глава 2 (Просветление) – Дъглас отива с десетгодишния си брат Том и баща им да берат лисиче грозде. Докато Том и баща му се държат сякаш това е най-обикновен ден, то Дъглас усеща необяснимо присъствие около тях. Когато Том приятелски се сборичква с него Дъглас осъзнава какво е: откровението, че е жив. Той намира чувството за славно и освобождаващо.

Глава 3 (Вино от глухарчета) – Виното от глухарчета представлява метафора на лятото, бутилирано за зимния сезон на боледуване и зъзнене. По думите на Дъглас: „Вино от глухарчета. Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа.“

Глави 4 – 5 (Лято във въздуха) – Дъглас открива, че краката му няма да се движат толкова бързо колкото тези на другите момчета, защото гуменките му са износени. Той остава запленен от един чифт чисто нови „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“ на витрината на обущарския магазин и размишлява как нуждата от „магически“ чифт гуменки за тичане по зелената трева е нещо, което само момчетата могат да разберат когато баща му оспорва необходимостта от закупуването им. Местния продавач на обувки, господин Сандерсън отначало не е склонен да продаде обувките на Дъглас, особено след като разбира, че Дъглас няма достатъчно пари, за да ги плати. Дъглас обаче успява да го убеди да пробва един чифт от собствените си гуменки, което припомня на господин Сандерсън времето когато той е бил дете и е тичал като антилопите и газелите. Той се съгласява да даде на Дъглас гуменките в замяна на извършена в магазина работа, с която да плати сметката. Историята свършва с бързащия в далечината Дъглас и господин Сандерсън прибиращ неговите стари гуменки.

Глава 6 - Дъглас показва на Том тефтерче, което използва за да записва в него лятото, под два раздела, озаглавени „Обреди и навици“ и „открития и откровения“. Съдържанието е каквото може да се очаква от дете, включвайки „откровението“, че децата и възрастните враждуват, „защото са от две различни раси и те никога не ще се срещнат“. Том предлага свое собствено откровение – нощта е създадена от „сенките изпълзяващи изпод петте милиарда дървета“.

Глава 7 - Още един летен ритуал бива извършен с поставянето на висящата люлка на верандата – място за разговори по цяла нощ. Дъглас коментира как седенето на висящата люлка е някак „правилно“, защото човек винаги се чувства успокоен от монотонните, непрестанни гласове на възрастните. В унисон с тази атмосфера с привкус на фантазия на романа, главата плавно се движи от реалистично начало, в което семейството окачва люлката, към завършек, почти наподобяващ сън, в който гласовете на възрастните са персонифицирани като отпътуващи в бъдещето.

* * *

Той измъкна едно тефтерче от пет цента. Измъкна химически молив марка „Тикондерога“. Отвори тефтерчето. Наплюнчи молива.

— Том — каза. — Ти с твоите статистики ме наведе на една идея. И аз ще правя като тебе. Ще си водя бележки. Например: ясно ти е, че през всяко лято повтаряме неща, които сме правили и предишното лято, нали?

— Като какво например, Дъг?

— Като например приготвяне на вино от глухарчета, купуване на нови гуменки, изстрелване на първия фишек за сезона, приготвяне на лимонада, първият трън в петата, бране на диво лисиче грозде. Всяка година все същите неща, все по същия начин, без промяна и без разлика. Това е едната половина на лятото, Том.

— А другата половина?

— Неща, които правим за най-първи път.

— Като например маслините, дето ги ядохме, това ли?

— По-важни работи. Като например да открием, че дядо или татко не знаят всичко на този свят.

— Да-а-а, ама те знаят всичко, каквото може да се знае, разбра ли!

— Не се заяждай, Том, защото вече съм си го написал в раздела Открития и откровения. Те не знаят всичко. Но в това няма нищо лошо. И това също съм го открил.

— Какви други нови глупости си надраскал там?

— Че съм жив.

— Хе, хе — това е старо.

— Това, че мисля за него, че го забелязвам, то е новото. Човек прави разни неща и не обръща внимание. А сетне внезапно, оглеждаш се и изведнъж осъзнаваш какво правиш, и всъщност тогава е първият път, когато истински го правиш. Ще разделя лятото на два дяла. Първата част на тефтерчето ми е озаглавена Обреди и навици. Първата гъба за годината. Първото тичане бос в тревата за годината. Първото схващане от страх в езерото за годината. Първата диня. Първият комар. Първото бране на глухарчета. Това са все неща, които правим непрестанно, без да се замисляме. А тук, отзад, както ти казах, е разделът Открития и откровения, или по-скоро — „Прояснения“, разкошна дума, или „Предчувствия“ — какво ще кажеш? С други думи, правиш си там нещо обикновено и познато, като например разливаш в бутилки вино от глухарчета и го записваш в „Обреди и навици“. А сетне се замисляш над него и онова, което си помисляш, все едно глупаво или умно, го вписваш в „Открития и откровения“. Виж какво съм записал за виното: Във всяка затворена бутилка съхраняваме по един голям къс от лято 1928 — как го намираш това, Том?

— Загубих ти мисълта още преди една миля.

— Виж, тук има пък друго. В първия раздел Навици. Пиша: Първо скарване и пердах за лято 1928 от татко, сутринта на 24 юни. А тук отзад, в Откровения казвам така: Възрастните и децата враждуват за това, защото са от две различни раси. Погледни ги тях и ще видиш, че са различни от нас. Погледни ни нас — виж колко различни сме от тях. Различни раси „и те никога не ще се срещнат“[1]. Запомни го добре и не го забравяй, разбра ли, Том?

— Браво, Дъг, напипал си го, напипал си го! Точно така е! Ние се разбираме с мама и татко. Тегло, тегло от сутрин чак до вечеря. Гениален си, Дъг!

— През тези три месеца, всеки път, като забележиш нещо, което се върши постоянно, казвай ми го. И в първия понеделник на септември, на Деня на труда, ще направим равносметка на лятото и тогава ще видим какво ще излезе.

— Имам нещо готово за тебе, Дъг. Вземай молива. На света има пет милиарда дървета. Проверил съм го в една книга. Под всяко дърво има и сянка, нали така? Познай тогава, от какво става нощта? Ще ти кажа — сенките изпълзяват изпод петте милиарда дървета! Представяш ли си го? Сенките се понасят из въздуха, мътят му водата, тъй да се каже. Да има как да го измислим, че да затиснем тия дяволски пет милиарда сенки под дърветата, тогава ще ни оставят да играем чак до среднощ, разбираш ли, Дъг, просто защото няма да има никаква нощ! Ето, виждаш ли: нещо старо и нещо ново.

— Точно — и старо, и ново. — Дъглас наплюнчи жълтия химически молив марка „Тикондерога“, име, което страшно му харесваше. — Повтори ми сега…

Има пет милиарда дървета и под всяко дърво има сянка…

* * *

Така е — лятото, това бяха обреди, всеки със своето място и време. Обредът на лимонадата или на изстудения чай, обредът на виното, на гуменките — но можеше и без него, и накрая, непосредствено след тях, изпълнен с тихо достолепие, идваше обредът на висящата люлка на покритата входна веранда.

Около залез слънце на третия ден на лятото дядо им се върна от входната врата и се загледа усмихнато в двете железни халки на тавана на верандата. Пристъпи към обкичения с мушкато парапет също като капитан Ахав[2], отглеждащ притихналия кротък ден и кроткото небе, наплюнчи пръст да провери откъде духа вятърът и си съблече палтото, за да усети не е ли още хладно за по къси ръкави в часа на залеза. Отвърна на поздравите на другите капитани от съседните, обкичени с цветя веранди, излезли и те да разузнаят благаткото земно вълнение на времето, глухи за мнението на съпругите си — едни доволни, а други разлютени като къдрави малки пудели, скрити зад черните мрежести врати на верандите.

— Готово, Дъглас, ще я поставяме.

В гаража намериха, изтупаха и изнесоха навън люлката за тихите нощни летни празненства, люлеещата се пейка, която дядо им окачи за халките в тавана на верандата.

Понеже беше по-лек, Дъглас пръв опита люлката. Миг след него дядо им страхливо отпусна първожреческата си снага до момчето. И усмихнати един на друг, кимайки си леко, те се залюляха безшумно напред-назад, напред-назад.

След десет минути баба им се появи с кофа и метла, да измете и да измие верандата. Измъкнаха от къщата още столове — люлеещи се, с прави облегалки, всякакви.

— Винаги предпочитам да се изнасям вън в началото на лятото — заяви дядо им, — преди да са се завъдили комарите.

Към седем, ако стоиш отвънка пред прозореца на трапезарията и се ослушваш, дочуваш как столове се отдръпват със скърцане от масите, как някой някъде почуква по жълтите клавиши на старо пиано. Драскат се кибрити, първите мръсни чинии гъргорят в сапунената пяна и потракват на полиците, някъде отвъд приглушено засвирва грамофон. А после, когато вечерта смени часа, в дом след дом по здрачните улици, под огромните дъбове и брястове, хората започват да излизат на заветните веранди, също като човечетата от барометрите, които ни показват какво ще бъде времето.

Първо чичо им Бърт, след него обикновено дядо им, след дядо им баща им и някой от братовчедите — мъжете излизаха първи в сладостния здрач, обвити от тютюнев дим, оставили жените оттатък, в охлаждащата се вече кухня да приказват и да възстановяват реда в своето царство. Под козирката на верандата бръмваха мъжките гласове. Нозете се вдигаха на парапета, момчетата наклякваха по изтърканите стъпала или накацваха по парапета на верандата, откъдето по някое време на вечерта или момче, или саксия се изтърсваше непременно долу.

Накрая, подобно привидения, мярнали се за миг през мрежата на вратата, вън се появяваха баба им, прабаба им и майка им, а мъжете се размърдваха, отместваха се и им сторваха място. Жените носеха различни ветрила: сгънати вестници, бамбукови метлички или напарфюмирани носни кърпи, за да раздвижват въздуха покрай лицата си, докато си приказват.

На другия ден никой не беше в състояние да си припомни нищо от онова, което се беше казало предишната вечер. Все едно беше за какво си говореха възрастните; важното беше гласовете им да се носят над нежната папрат, оградила верандата от трите й страни, важното беше тъмата да изпълва града като черна вода, изливана над къщите, а пурите да мъждукат сред напева на безкрайните разговори. Женските приказки се носеха на вълни и дразнеха първите комари, които яростно се виеха във въздуха. Гласовете на мъжете попиваха в гредите на старата къща; стигаше ти да замижиш, да сложиш ухо на дървения под и ето ти мъжките гласове — те тътнат като далечно политическо земетресение, неспирно, постоянно, с едва забележима промяна в звука.

Дъглас се просна по гръб на сухия дъсчен под на верандата, блажен и успокояван от тези гласове, които щяха да бъбрят до безкрай, да заливат с пороя на думите отпуснатото му тяло, затворените му очи, сънливия му слух во веки веков. Люлеещите се столове пееха като щурци, щурците скърцаха като люлеещи се столове, а пък в обраслото, с мъх буре под капчука до трапезарията вече се въдеше новото поколение от комари, вечната тема за разговори през безкрайните идващи нощи на лятото.

Да се седи на лятната нощна веранда беше дотолкова приятно, безгрижно и спокойно, че човек не усещаше насита. Това беше един от обредите, които бяха истински и вечни; припалването на лулите, бледи ръце, които движат куките за плетене в здрача, похапването на увитите в станиол, заледени плодови торти, влизането и излизането на всички тези хора. Защото по някое време на вечерта всичко живо се извървяше от тука; съседите от долната страна, хората от отсрещната къща; мис Фърн и мис Робърта, които прошумяваха в своя електрически автомобил, качваха Том или Дъглас за едно кръгче около квартала, а сетне влизаха за малко и сядаха да поохладят сгорещените си лица; или пък мистър Джоунъс, вехтошарят, скрил коня и фургона си в уличката и зареден до пръсване с мисли, който изкачваше стъпалата с вида на човек, решен за първи път да каже онова, което всъщност повтаряше неспирно, и което някак си наистина изричаше като за първи път. И най-накрая се появяваха децата, пръснали се навънка в мрака да доиграят последната игра на криеница или на прескочикобила — връщаха се задъхани, запотени, мятаха се безшумно като бумеранги по меката ливада, за да потънат под ромона на разговорите откъм верандата, които ги смиряваха и укротяваха…

О, какво незабравимо блаженство — да лежиш в такава нощ сред уханието на папрат и треви, в нощта на шепнещите сънливи гласове, които правеха този мрак още по-сънлив. Възрастните бяха забравили, че той е там, тъй тихо, тъй безмълвно се бе сгушил Дъглас, заслушан в плановете, които те гласяха за неговите и за своите бъднини. Гласовете отекваха и се носеха заедно с лунните облачета цигарен дим, еднодневките, подобно оживели ябълкови цветове, почукваха лекичко по далечните улични лампи и гласовете отлитаха към идните години…

* * *

Тази вечер пред магазинчето за пури мъжете пак се бяха събрали да изгарят дирижабли, да потопяват бойни кораби, да взривяват заводи за динамит — с две думи, да се омайват от вкуса на онази бактерия, скрита в сбръчканите им уста, която в скоро време щеше да ги простре в гроба. Облаците на изтреблението изригваха и се носеха с дима от пурите им край един притеснен човек, който стоеше, вслушан в шума от погребалните лопати и ехото на прощалното „Всичко е пепел, всичко е пръст“. Този човечец беше Лио Ауфман, градският златар, който накрая ококори големите си тъмни, воднисти очи, вдигна детските си ръчици и смаян, викна:

— Млъкнете! В името на бога, махнете се от тези гробища!

— Колко си прав, Лио — възкликна дядо Споулдинг, тръгнал на вечерна разходка с внуците си Дъглас и Том. — Но знаеш ли, Лио, ти и единствено ти ще ги оправиш тези прокобници. Я хайде да измислиш нещо, което да направи бъдещето по-светло, по-привлекателно, по-радостно. Нали изобретяваш велосипеди, нали изобрети хитроумните уреди в увеселителния павилион, нали си нашият киномеханик, идва ти отръки!

— Точно така — обади се Дъглас. — Изобретете една Машина за щастие.

Мъжете се засмяха.

— Не, не се смейте — възкликна Лио Ауфман. — За какво са досегашните машини? Да разплакват човека! Така е! Щом човек и машина са готови да се разберат — хоп, някой прибави по някое винтче, самолетите пускат отгоре ни бомби, автомобилите ни хвърлят в пропастите. Какво смешно има в молбата на момчето? Нищо, нищо…

Гласът му заглъхна, когато Лио се запъти към бордюра на тротоара, за да погали велосипеда си, сякаш бе живо същество.

— И какво ще загубя? — мърмореше си той. — Малко кожа, изтъркана от пръстите, малко метал и малко сън. Ще я направя, ще видите!

— Слушай, Лио — викна подире му дядо им, — не сме искали…

Ала Лио Ауфман беше вече далеч, той въртеше педалите в топлата лятна привечер, а гласът му се носеше към тях: „Ще я направя…“

— Да знаете — промълви Том с благоговение, — че той наистина ще я направи!

* * *

Достатъчно беше да го погледнеш как върти педалите по здрачните тухлени улици, за да разбереш, че Лио Ауфман е от хората, които обичат да пътуват и с наслада да се заслушват в шумоленето на магарешките тръни сред високата трева, разклатена от жаркия летен вятър, или в съскането на жиците по нагизнатите от дъжд електрически стълбове. Беше човек, който не страдаше от безсънните си нощи, а се изпълваше с възторг при мисълта, че огромният часовник на вселената се развива или може би се навива — кой би могъл да каже? В тъмните нощи, напрегнал слух, той вярваше ту едното, ту другото…

Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото — раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?

Колелата на неговата Машина за щастие се въртяха изхвърляха златните отражения на спиците си в свода на мисълта му. Машина, която да помогне на момчетата да се преобразят от мъхеста кожичка на праскова в бодлива шипка, а на девойките — от попови лъжички в сочни праскови. А в старостта, когато нощем духът се понася над земята, защото ударите на умореното сърце не го оставят да заспи, тогава откритието му ще отвежда човека в селенията на смъртта леко, тъй неусетно, както заспиват момчетиите през ранна есен в купи от дъхаво сено…

— Татко!

Шестте му деца — Сол, Маршал, Джоузеф, Ребека, Рут и Наоми — на възраст от пет до петнайсет, изтичаха през двора, за да поемат колелото му, и се скупчиха върху му.

— Чакахме те. Има сладолед!

Докато приближаваше към входната веранда, той чувстваше как жена му се усмихва в мрака.

Минаха пет приятни минути, в които всички ядяха, а после, вдигнал високо лъжицата с лунния на цвят сладолед, сякаш в нея бе загребана тайната на естеството, която трябваше да се вкусва предпазливо, той се обади:

— Лина? Какво ще кажеш, да се опитам ли да измайсторя една Машина за щастие?

— Нещо лошо ли е станало? — стреснато го запита тя.

Бележки

[1] „Изтокът е Изток, Западът — Запад, и те никога не ще се срещнат“ — цитат от стихотворение на Ръдиард Киплинг. — Б.пр.

[2] Герой от романа на Х. Мелвил „Моби Дик“ — Б.пр.