Алекс Кош
Игра на маски (31)

Епилог

Нощ. Няколко дни по-късно, някъде в центъра.

 

Алекс не вярваше на очите си. Хора се появяваха на най-неочаквани места: стояха на покривите, висяха по стълбовете, и дори по електропроводите! При това някои от присъстващите дори най-развинтеното въображение не би оприличило на хора. Например, излязлото от канализационната шахта мръснокафяво създание определено не можеше да се нарече човек. И изобщо не ставаше дума за цвета на кожата, просто главата му напълно липсваше! Тялото на странното създание навеждаше на мисълта за тения, и, въпреки че съществото се извисяваше на почти три метра височина, долната му част все още беше скрита в канализацията.

Целият състав на клуб „Рижия дракон“, ако не броим лежащия в болницата Костя, стоеше на удивително пренаселената за толкова късен час улица. Както многократно се беше убеждавал Алекс по време на набелязването на нови интересни маршрути с групата за паркур, центърът на града криеше безброй тайни и невероятни кътчета.

Именно такова място беше и това дворче. Няколко изоставени сгради с частично разрушени стени образуваха причудливо подобие на древния Колизеум, изпълнено с невероятни зрители. И всички се бяха събрали, за да станат свидетели на битката между двама представители на клубове от първата стотица на Рейтинга. Сенсеич им беше обещал наистина завладяващо зрелище, да не говорим за факта, че дори самото попадане на подобно мероприятие беше истинска чест за ученици от толкова нископоставен в Рейтинга клуб.

Алекс внимателно разглеждаше двамата мъже, застанали в центъра на двора. С нищо незабележителни фигури, най-обикновени дрехи и отпуснати пози. Единият на около четиридесет години, другият — максимум на двадесет и пет.

— Виж! — шокирано прошепна Машка и посочи нагоре.

Алекс вдигна глава и се смая: точно над тях във въздуха се носеше влюбена двойка. Момче и момиче се държаха за ръце и нещо тихо обсъждаха, понякога се смееха и гледаха надолу. А на гърбовете им бързо, но абсолютно безшумно пърхаха прозрачни крила.

— Надявам се, че не са от клуб „Гълъби“ — притеснено прошепна Данил. — Че после не можем се изми…

— Какви ги говориш — нервно се обади Алекс, — та това са водни кончета. Не виждаш ли?

— Аз на ваше място не бих се шегувал така — тихо ги посъветва Сенсеич. — Тук дори и последния слабак ще ви размаже по асфалта.

Алекс въздъхна и погледна завистливо здравеняка, застанал до тях. Изглеждаше като излязъл от корицата на списание за бодибилдинг, истинско олицетворение на най-новите достижения на съвременната медицина.

И как иначе! Все пак това са висшите нива на Рейтинга.

Сенсеич пренебрежително се намръщи.

— Не, те не са дори в топ двадесет. Средняци. Истинските майстори са в състояние да контролират външния си вид и никога няма да се появят в обществото… така — той кимна към застаналата недалеч от тях бронирана гъсеница.

Машка се престори, че ще повръща.

— Ама че мутанти!

— Просто са отдали част от своята човешка същност в замяна на сила — Сенсеич изразително погледна Алекс. — Глупаво, но ефективно.

За съжаление, Алекс се досещаше за какво именно намеква учителят. За кой ли път вече през последните дни той прехвърляше в главата си битката с „рептилоида“ и стигаше до разочароващия извод, че Духът пазител беше спасил живота му. С други думи, Алекс се беше оказал прекалено слаб, за да победи Белега сам! Горе-долу същото почувства и когато разбра, че е победил Ворон на „зомбиран“ само благодарение на помощта на Димон. Не е лесно да признаваш собствените си слабости…

Алекс си пое дълбоко дъх. Трябваше да положи значителни усилия, за да прогони тъжните мисли и да се справи с отвращението към самия себе си. В това време боят започна. Осъзна го с леко закъснение, тъй като и двамата бойци продължаваха да стоят на местата си и дори не мърдаха. Шестото чувство му подсказа, че двубоят вече е започнал, но на някакви други нива, недостъпни за неговите възприятия. Единственото нещо, което можеше да види, беше едва различимото сияние на техните аури: червена около младия и виолетова около по-възрастния.

— Виж как святкат! — сръга го с лакът Машка.

Алекс отлично виждаше как аурите на съперниците нарастваха все повече и повече, докато накрая не влязоха в контакт. След това започнаха да се притискат една друга, като искряха и преливаха в невероятни цветове.

— Сега ще става нещо — логично предположи Тьома.

Сякаш беше пророк: аурите се разгаряха все по-ярки и по-ярки, докато не се превърнаха в блестящи сфери. И тогава се случи нещо абсолютно невероятно — сферите започнаха да преливат в нещо…

— Леле-е-е! — хлъцна Данил.

— Фантастика! — включи се и Машка.

Аурите се трансформираха. В ярките преливания започнаха да се мяркат някакви странни образи, които с течение на времето ставаха все по-отчетливи и накрая оформиха две озъбени муцуни. Виолетовата напомняше на огромна мечка, а червената — на нещо съвсем демонично.

Чак тогава двамата противници пристъпиха един към друг и започнаха боя.

— Обърнете внимание — с нравоучителен тон се обади Сенсеич. — В момента битката се води както на физическо, така и на енергийно ниво.

— А що за муцуни са това? — нервно попита Данил.

— Аурата на всеки човек е отпечатък на психиката му. Така че принципно в различни моменти тя приема най-невероятни форми.

Противниците продължаваха да си разменят удари и според Алекс никой нямаше ясно изразено предимство. Аурите също се биеха помежду си и от тях хвърчаха малки парченца, които вятърът отнасяше. Но тук червеният демон определено надделяваше над мечката.

— Залагам на червения — потвърди наблюденията му Тьома. — Видимо превъзхожда противника си по сила.

— Абсолютно — съгласи се Алекс.

— Хм, не знам — не се съгласи Машка. — Според мен техниката на близък бой на онзи с меченцето е по-добра.

Само Машка можеше да нарече огромната глава с озъбена паст „меченце“. Но в едно нещо беше права — в ръкопашния бой притежателят на виолетовата мечка наистина вземаше превес. Затова пък в астрален план, или както там се наричаше това, което ставаше с техните аури, демонът видимо побеждаваше.

В един момент демонът успя да нанесе особено силен удар на мечката и да сграбчи челюстите й. Мъжът веднага пламна като факел и се затъркаля по земята.

— Ъъ… — ококори се Алекс.

— И техниката на близък бой не го спаси — изкоментира Тьома.

— Гадост — съгласи се Машка. — Ще оживее ли?

Сенсеич сви рамене.

— Откъде да знам? В Рейтинга работят отлични специалисти, казвал съм ви го стотици пъти.

Приятелите толкова често питаха за здравето на Костя, че направо побъркаха учителя си. Той се умори да повтаря, че нищо не заплашва здравето на приятеля им и че ще бъде изписан от болницата в рамките на няколко дни. Но те трудно можеха да го повярват, защото още помнеха как изглеждаше Костя след боя.

— Е, как ви се струва този огнен младеж? — сякаш нищо не е станало, попита Сенсеич.

— Готин! — веднага отвърна Машка. — Направо прилича на магьосник, като Гандалф, само че доста по-мускулест.

— Това вече не е бойно изкуство, а дявол знае какво — мрачно се обади Тьома. — С какво изобщо може да му се противопостави човек? С ракетна система „земя-земя“ ли?

Алекс наблюдаваше как изнасят на носилка загубилия.

— Струва ми се, че и тя няма да помогне. Честно казано, това не бяха бойни изкуства, а по-скоро дуел на двама магове!

Машка стисна юмручета.

— Значи какво се получава — всичко, което сме учили, сега вече не ни е нужно? Досегашните ни обикновени двубои — тя замълча за миг, — работата с хладни оръжия… всичко е било напразно?

— Нищо подобно — поклати глава Сенсеич.

— Но тези хора правят невероятни неща! — Данил буквално подскачаше от обзелите го чувства. — Мятат енергии, действат с такава скорост, че едва успяваме да различим движенията им… Какъв е смисълът от нашите знания?

Сенсеич тъжно погледна към баскетболиста.

— И защо тогава ви учих, пита се?

— Пътят е по-важен от целта? — колебливо предположи Алекс. — По време на обучението ние не просто работим над техниката и мускулите, но и закаляваме духа си?

— Точно така! — искрено се зарадва учителят. — Все още не си напълно загубен за света на висшите бойни изкуства. Но не трябва да се забравя и това, че вие видяхте двубой от много високо ниво. За да постигнете такова владеене на тялото и енергията ви трябват дълги години упорити тренировки, а дори и тогава… Не забравяйте, че дори и при свръхскорост се използват пак същите техники.

— Точно така, а и да не забравяме, че ние спечелихме два двубоя от три! — отбеляза Алекс.

— И все още сме на последно място в Рейтинга — мрачно напомни Данил.

— Не за дълго — оптимистично заяви Машка.

— Наистина ли го вярваш?

„Изглежда Данил пак го удари песимизма — отбеляза Алекс. — Напоследък все по-често започна да му се случва.“

Сенсеич насмешливо погледна учениците.

— Спокойно, бъдещето е пред вас. Между другото, след месец ще се бия с този Гандалф.

Учениците се опулиха.

— Ще се биете с това чудовище?!

— Аха. Днес пристигна предизвикателство от клуб „Огнената маймуна“, и аз силно се съмнявам, че някой от вас ще може да я приеме.

Алекс опита да си представи как се оказва един на един с това чудовище и веднага го побиха тръпки.

— Ужас!

Сенсеич погледна часовника си.

— Добре, да се прибираме по домовете, за днес шоуто свърши.

Тьома, Данил и Сенсеич тръгнаха към колите, а Машка и Алекс решиха да поостанат.

— Нещо много бързо си тръгваме — разочаровано каза момичето. — Бих искала да погледам още малко… — тя продължаваше да гледа с огромен интерес заобикалящите ги хора. — Тук всичко е толкова странно…

Алекс също се оглеждаше, но не го правеше чак толкова открито като приятелката си. Въпреки това беше достатъчно внимателен, за да забележи на един от зрителите позната тениска с образа на озъбена тигрова муцуна. Той се загледа и… не повярва на очите си — срещу него крачеше самия Ворон.

— Какво правиш тук? — искрено се изненада Алекс.

— Мисля, че същото, което и ти с твоите приятели — доволно се ухили Ворон. — Едва ли знаеш, но моят брат е най-добрият боец на клуб „Стоманените тигри“ — тридесети в Рейтинга.

— Радвам се за него — подсмихна се Алекс. — Но ти защо си тук?

Ворон изкриви устни в принудена усмивка.

— Ако вашият клуб някога се измъкне от дълбокото дъно, тогава ще ти покажа защо съм тук. А сега… за съжаление, никой няма да ми позволи да сляза до твоето ниво.

Без да дочака отговор, Ворон се обърна и отиде при приятелите си. Но Алекс нямаше и намерение да му отговаря — беше въпрос на чест.

— Ти вече ни показа нивото си, идиот такъв! — извика след него Машка. — Нос тръгнал да вири тука. Трийсето място, голяма работа! Ние ще те…

— Успокой се — намръщи се Алекс.

Той току-що си спомни, че се канеше да се извини на Ворон при следващата им среща, но прекалено неочаквана се оказа появата му, а и физиономията му беше твърде самодоволна.

* * *

Някъде наблизо…

 

Евгений Воронов стоеше до колата в очакване на по-малкия си брат. Той видя как Костя се приближи до група младежи и проведе с тях не особено дружелюбен разговор. За щастие, до бой не се стигна. Изглежда, превантивната беседа за достойнството и самоуважението все пак имаше нужния ефект.

— Кой беше този? — попита брат си, когато той се приближи.

Костя се качи в колата и гневно тръшна вратата.

— О, един изрод. Нищо особено, техният клуб е на последното място в Рейтинга.

— „Рижия дракон“? — заинтересува се Евгений.

— Аха. А ти откъде знаеш?

— Следя за новините — уклончиво отвърна по-големият брат. — Ако бях на твое място, не бих се приближавал до тези момчета.

— Това пък защо?!

— Татко има определени планове за този клуб. Там има едно момче с татуировки на тигър и дракон…

— Алекс?!

— Възможно е — сви рамене Евгений. — Това е работа на татко, по-добре него питай. Като цяло, ние изобщо нямаме нужда от конфликти с този клуб.

— Какво?! — избухна Костя. — Може би ще трябва и приятелчета да станем с тях?!

— Успокой се — намръщи се Евгений.

— Защо?! — продължаваше да се ядосва Костя. — Ще го държа под око този изрод, като съм плътно до него.

„Тигърът“ завъртя очи към небето.

— Баща ни вече има хора в обкръжението му. А ти тренирай по-усърдно, първият ти бой е след месец.

— Да, помня, помня — въздъхна Костя.

— Добре — съжали го по-големият брат. — Веднага след като изпълни своята функция, ще помоля татко да ви организира бой. Така става ли?

— Ще видим — ядосано измърмори Костя и се обърна към прозореца. — Да тръгваме…

* * *

Машка и Алекс вървяха бавно по улицата, гледайки възхитено към две слабички момичета, носещи се по електропровода. Съдейки по доволните изражения на лицата им, за тях това беше нещо подобно на каране на ролкови кънки. Никакво напрежение, просто забавно развлечение.

— Пфу, каква пошлост! — изсумтя Машка. — Сигурно нарочно са си сложили полички.

— Според мен е страхотно — не се съгласи Алекс и продължи да гледа към момичетата, докато накрая не го заболя вратът.

Раздаде се мелодия на мобилен телефон и Машка извади от чантичката си кокетно телефонче „мида“.

— Да. Здравей! Аха, аз вече приключих. Разбира се, че нямам нищо против много-много късна вечеря. Добре, до скоро. Целувам те!

— Нов ухажор? — попита Алекс.

— Аха — кимна Машка. — Твоят приятел се оказа толкова упорит.

Алекс се спря.

— Вася?!

— Самият той.

— Ама ти какво?! — ококори се Алекс. — Не можа да намериш някой по-добър ли?!

— Е, защо пък не? — безгрижно попита Машка. — Той е забавен.

Алекс и сам не знаеше защо, но мисълта, че тя ще отиде на среща с Вася изключително много го вбеси.

— Вася сменя момичетата всяка седмица — каза раздразнено.

Машка се изкиска.

— Мислиш, че аз сменям момчетата по-рядко ли?

— Ами…

Всъщност той си нямаше представа какво се случва в личния й живот. За неговите похождения Машка винаги слушаше с удоволствие, но виж за своите любовни дела предпочиташе да си мълчи.

— Успокой се, Льошка — ослепително се усмихна тя. — Или ще си помисля, че ревнуваш.

Алекс се задави.

— Да ревнувам? От какво?!

Машка насмешливо и в същото време много внимателно го погледна в очите.

— Е, знае ли човек.

— Ние сме просто приятели! — внезапно озлобен, изстреля Алекс.

— Разбира се, приятели — кимна Машка, целуна го по бузата и изведнъж скочи. — Ще тръгна със Сенсеич, до утре!

Той така и остана да стои по средата на улицата, чувствайки непонятна безпомощност и странна празнота в себе си. Стараейки се да не гледа след бягащото момиче, Алекс пристъпи към колата на Данил и изведнъж замръзна.

Не може да бъде!

Бавно обърна глава, за да разгледа по-внимателно отражението си. Преди малко му се стори сякаш по стъклото пробяга силует със светещи в червено очи.

„Сторило ми се е — облекчено си помисли Алекс, като не видя нищо друго освен уморената си физиономия. — Най-обикновена игра на светлината.“

Данил излезе от колата и притъпи към него.

— Идваш ли?

Възползвайки се от отсъствието на баскетболиста, Тьома веднага усили музиката максимално:

„Настъпи нощ — време за битки,

Ако не спиш, то дай ми знак,

Ако безличен е бил сивият ден,

Ти си един от нас!“

— Да се махаме оттук — кимна Алекс, все още мислейки за странните фокуси на отражението. — Трябва добре да се наспим, Сенсеич каза, че утре започват истинските тренировки.

— Какво, пак ли?! — едновременно изреваха Данил и Тьома.

Автомобилът потегли със свистене на гуми и бързо набра скорост. От свалените стъкла на лъскавата „Хонда“ се разнесоха думите на песента:

„Братко мой,

Кръвта ни свърза

В древен ритуал.

Братко мой,

Разчитай на мен,

Винаги ще съм до теб!“