Алекс Кош
Игра на маски (21)

Глава 8

Виктор Михайлович Тропов замислено наблюдаваше бягащия ученик. Колко много се бяха променили всички за тази година. Но най-много, разбира се, се беше променил Алекс и, за съжаление, към по-лошо. Прекалено беше разклатил психиката си със своите експерименти, макар че той и преди не се контролираше особено добре. Оставаше му само да се надява, че тези игри с личности в крайна сметка ще му помогнат да намери хармония със самия себе си.

От друга страна, той беше изумен и възхитен от своя ученик. Разбира се, методиката на разделяне на съзнанието не е нова — още по времето на Втората световна война са се правили опити в тази област. Но просто така, от нулата, постепенно да се самохипнотизираш… Невероятно! Двадесетгодишният младеж само за година беше подчинил собственото си „аз“ и го беше принудил да се подчинява безпрекословно. Единственият проблем — за Алексей всичко беше нещо като игра. Информационната епоха слагаше своя отпечатък върху психиката на днешната младеж: филми, компютърни игри, книги… Всичко това изкривяваше реалността в съзнанията им. Така и Алекс, създавайки изкуствено раздвоение на личността, явно се е заиграл. И ако веднага не осъзнае грешката си и не спре, ще свърши с диагноза шизофрения в някоя затворническа килия. Между другото, Виктор не за първи път решаваше проблем на Алексей. Имаше един много щекотлив случай, когато просто като по чудо успя да предпази ученика си от необмислена постъпка. Изострената му интуиция го подтикна да отиде в общежитието точно в момента, когато Селин се канеше да пребие човека, изнасилил сестра му. Без какъвто и да е план и логика, просто нахълтал в общежитието в пристъп на гняв и… Наложи се да му обяснява цялото безумие на неговото поведение и да реши проблема сам.

Впрочем, този път няма да му обяснява къде са му грешките. Пътят на воина — това е пътят на самоосъзнаването. Отговорите и решенията не бива да се поднасят на сребърен поднос — такива откровения са безполезни. Не. Той трябва сам да осъзнае своите грешки…

Виктор седна на земята, съсредоточи се и мислено се обърна към своя Дух пазител — дракон на име Гаар:

— Е, какво ще кажеш да посетим „рептилоидите“ и да им обясним каква сериозна грешка са направили.

Съдейки по това колко усилия му костваше да изпрати мислената фраза, Духът пазител явно беше отлетял много надалеч. Не по-малко трудно беше да приеме отговора на дракона:

— Направо смъртоносна грешка. Проследих „рептилоидите“ до дома им и те чакам тук.

Виктор бавно тръгна към колата си — малко очукано от времето „Ауди“ A3, отвори вратата и седна зад волана. Завъртя ключа и двигателят се отзова с равномерно ръмжене.

— Идвам — мислено каза Виктор и излезе от двора.

Гледаше пътя, но си мислеше за нещо съвсем различно. Въпросите на учениците предизвикаха вълна от спомени, отнесли го далеч назад в миналото.

* * *

Виктор започва да се занимава с бойни изкуства още като малък. Той беше по-скоро крехко дете и в училище съучениците му постоянно го биеха. Притесненият му баща — пенсиониран полковник — го заведе в току-що откритата школа „Самбо 70“. Годината, както лесно можеше да се отгатне, беше 1970, и тогава учеше в седми клас. Две години по-късно Рига бе домакин на първото Европейско първенство по самбо и разбира се, запаленият по борбата Виктор беше сред зрителите. Точно тогава, на парада на участниците, сред които бе и Япония, той за пръв път видя демонстрации на карате. Невероятното бойно изкуство плени въображението му с твърдите си и в същото време грациозни движения. След като се върна обратно у дома, Виктор успя да намери тайна група от също такива запалени фенове, които тренираха по видеокасети и съмнителни книги. Постепенно той премина от карате към китайските бойни изкуства, намирайки в тях много повече, отколкото беше търсил. След няколко години всички клубове по карате бяха обединени в една организация и Виктор стана „неформатен“. Тогава беше на двадесет и три години. Между другото, колкото и да е странно, но в армията не го взеха по здравословни причини, колкото и да се молеше. От 1981 г. забраниха карате и всичко, свързано с него: правителството въведе наказателна и административна отговорност за „умишлено трениране на карате“. И тъй като да обяснява на чиновниците разликата между ушу и карате беше абсолютно безполезно, Виктор окончателно мина в нелегалност, продължавайки самостоятелни занимания по ушу, но при това продължи активно да тренира самбо. И ненапразно! През 1986 г. Виктор Тропов заедно с други спортисти отиде на турнира за Купата на Азия по самбо.

За ужас на треньорите той се провали, като дори не успя да стигне до финала. И то не защото отстъпваше на опонентите си по майсторство. Не. Просто Виктор отдавна беше надраснал самбото и беше загубил интерес към този спорт. Главната му цел беше не шампионата, а самото пътуване до Банкок. Азия го привличаше като забранения плод в райската градина. И все пак той и понятие си нямаше какво точно иска да постигне. Но за негово щастие съдбата реши всичко сама: един ден към него се приближи дребен азиатец и на развален руски го попита доколко силно „руският борец“ обича бойните изкуства. Странният въпрос обърка Виктор, но той отговори честно: бойните изкуства са целият му живот. Така се запозна с човека, превърнал се в негов билет към новия живот.

Азиатецът се оказа китаец, настоятел на храма Тян Лун — прочутият в определени кръгове Храм на летящия дракон. Всъщност точно тези определени кръгове бяха „Рейтинга“, част от който стана и Виктор след няколко години обучение в Храма. Нямаше никаква представа как Храмът реши въпроса с преместването му в Китай, но в Москва се завърна в компанията на Гаар — Рижия дракон, чак през 1989 година. Ако зависеше от Виктор, той щеше да остане да живее в Китай, но Храмът на дракона го изпрати в родината му с важна мисия — да основе в Москва специален клуб по бойни изкуства под патронажа на Храма.

За начало Виктор реши да създаде най-обикновен за времето си клуб по карате. Нае училищна спортна зала, разлепи обяви и зачака. Още на първата тренировка дойдоха много хора. Не чак прекалено много, но групата се формира доста бързо — в края на месеца вече тренираше около тридесет човека. Но той много бързо разбра, че никой от тези момчета никога няма да достигне нужното ниво — за тях това беше просто развлечение, докато на Виктор му трябваха хора, живеещи с бойните изкуства. Продължи да води занятията по така нареченото карате-до, но сериозно се замисли за други варианти. Клубът носеше добри доходи, които му позволяваха да не се притеснява особено за насъщните проблеми. И, разбира се, проблемите дойдоха сами.

Когато един от учениците попита между другото дали клубът е към Федерацията на японските бойни изкуства, Виктор сви рамене. Защо? Както се оказа по-късно, това беше сериозна грешка. В края на една от тренировките в залата се появиха гости от същата тази федерация и му предложиха да мине сертифициране и да се присъедини към общността на „истинските носители на традицията“. Защо не? Виктор прие предложението и каза, че е готов по всяко време да премине необходимите изпити.

На уречения ден пристигна на събеседване във федерацията и тук го чакаше изненада. Таксата за влизане във федерацията се оказа огромна. Както му обясниха, сумата включвала и част от доходите на клуба от преди да се присъедини към федерацията. Не че на Виктор му се свидеха парите, но безочието не го обичаше под каквато и да е форма. И не прощаваше. Тръгна си, оставяйки цялата „приемателна комисия“ да се търкаля на пода.

Още на следващия ден в залата се изсипа цяла делегация от оскърбени в най-съкровените си чувства членове на федерацията. Разбира се, Виктор ги просна всички до един, но твърдо реши да затвори клуба. Той вече беше изпълнил своето предназначение — Виктор успя да се запознае с някои полезни хора и си беше подбрал достойни ученици.

За неговите цели му трябваха не просто ученици, а хора с истински потенциал. Не гении, не. Тук не ставаше дума за умствени способности, а по-скоро за сила на духа. Що се отнася до любовта към бойните изкуства, тя може да се развие и по-късно. И преди всичко да възпита нужните качества още от най-ранна възраст. Точно затова едновременно с групата на големите той започна да набира и деца от началното училище. Странното беше, че успя много бързо да набележи подходящи деца. Те се открояваха от общата маса, но всеки по свой собствен начин. Маша — с невероятната си ловкост, Костя — с войнствеността си, Данил — с реакциите си, Тьома със силата, а Стас удивително лесно усвояваше всякакви, дори и много сложни за осемгодишните деца движения. Само Алексей Селин не се открояваше с абсолютно нищо, освен с невероятната способност да си навлича неприятности…

* * *

Виктор излезе от колата и се огледа.

— Гаар.

Драконът безшумно кацна на рамото му.

— Бива си го района — докладва той. — Очевидно не е за бедни — навсякъде около нас е парк с дървета. Има няколко небостъргача, обградени с не особено внушителни метални огради, но пък на всеки ъгъл има камера. При най-малкия признак на опасност ще се изсипят тълпа охранители с автомати, а може и с нещо по-силно.

— Изненада ме.

Разбира се, Виктор нямаше намерение да се показва пред видимите и невидими камери, нито пък да докосва някакви датчици.

— Гаар, на кой етаж са?

— На десетия — мислите на дракона издаваха сарказъм. — Но няма да те мъкна на гърба си.

— Сам ще се оправя — махна с ръка Виктор.

В момента беше застанал на десетина метра от оградата, но така, че да не го вижда нито една камера. Разбира се, Виктор не знаеше къде точно са разположени те, затова пък съвсем отчетливо би усетил чуждия поглед, независимо дали е човешки или бездушното око на камера. И съдейки по усещанията си, сега не го гледаше никой.

Порови за миг в чантичката на кръста си и измъкна намотана стоманена корда с привързан към нея вариант на нож за хвърляне. След като претегли ножа в ръка и пресметна нещо на ум, той бавно започна да размотава кордата.

— Вятърът е югозападен — услужливо подсказа драконът. — Или все пак да ти помогна?

Виктор мълчаливо направи рязко движение с ръка и ножът изчезна в мрака.

— Ха! — изпрати той на дракона мислен образ на морално удовлетворение.

Както се и очакваше, ножът полетя по права линия и се заби в стената на нивото на третия етаж. Стиснал със зъби оставащата корда, Виктор хвана най-ниския клон на дървото, повдигна се и запълзя нагоре. След като се изкатери няколко метра, той изпъна неразличимата в мрака корда и я завърза към дебел клон. Тъй като дървото не беше много високо, ъгълът на изкачване се получи доста голям — от порядъка на тридесетина градуса, но Виктор това не го притесняваше особено.

Време е за представление!

Пое дълбоко дъх да се концентрира и направи първата крачка. После втората. И ето че вече стоеше на тънката стоманена корда на няколко метра над земята.

Противно на законите на физиката, Виктор не се придвижваше подобно на въжеиграчите — изобщо не залиташе и дори не се опитваше да пази равновесие.

Главното е вътрешното равновесие — хармонията със самия себе си.

Виктор бавно напредваше по опънатата корда, издигайки се все по-високо и по-високо. Над камерите. Над почиващите охранители. В посока отворения прозорец, водещ към стълбището. Явно дори и богатите излизат да пушат на стълбите.

Няколко минути по-късно той вече се качваше по стълбите към десетия етаж.

— Апартамент 1012 — кратко го информира драконът. Гаар висеше във въздуха на нивото на десетия етаж, надничаше в нужния прозорец и описваше обстановката: — И тримата са седнали на бара, пият някаква гадост и нещо обсъждат.

Виктор спря на стълбището на десетия етаж, без да смее да излезе в коридора. Камери.

— Пробвай откъм мен — предложи Гаар. — Прозорецът на съседната стая е открехнат.

— Идвам.

Виктор отвори прозореца на стълбището и погледна навън. Драконът седеше на парапета на десетина метра от него. Да пропълзи по практически гладката стена без подходящи средства беше невъзможно. За обикновения човек. Но и да използва сила Виктор също не можеше, имаше голяма вероятност да започне да свети. Не пред камерите, разбира се, а пред тези, които могат да „виждат“. Точно затова „рептилоидите“ не бяха използвали действително сериозни техники срещу хлапетата. Защото ако внезапно се появи някой от Рейтинга, щяха да имат сериозни проблеми.

Виктор извади още един нож с корда и прецени траекторията. Уви, освен самата стена на сградата нямаше абсолютно нищо, за което да се закачи — терасите бяха вътрешни и не стърчаха навън.

— Не искаш ли малко помощ? — услужливо се поинтересува Гаар.

— Почивай — спокойно отвърна Виктор.

Оттласна се от корниза и скочи навън. Майсторът си е майстор — скокът беше с такава сила, че преди да започне да пада, той успя да се извърти и да метне ножа в стената на нивото на дванадесетия етаж, точно на линията между прозореца на стълбището и желания апартамент.

Намотаната на ръката корда се изпъна, поемайки тежестта на Виктор, но противно на законите на физиката не се вряза в кожата — не само Тьома владееше техниката „желязната риза“.

Увиснал на кордата, Виктор изтича по стената, докато не стигна до желания прозорец. Хванал с ръка края на перваза, той закрепи кордата там и с котешка пъргавина скочи в апартамента. При това не използва нищо, което би могло да подскаже принадлежността му към Рейтинга — „желязната риза“ беше само пасивна техника.

— Просто роден за крадец — коментира драконът. — Неправилна специализация си избрал.

— Млъкни малко. Разсейваш ме.

Зад съседната врата се чуваха гласове.

— Там спорят за нещо.

Да се втурва в стаята нямаше смисъл, точно както и да се опитва да прониква незабелязан. Затова Виктор спокойно отвори вратата и влезе в стаята с думите:

— Така, както вече казах…

Тримата мъже едновременно скочиха от столовете си и се опулиха в неканения гост. Напълно човешките им до преди това очи започнаха да се изпълват със зелена светлина.

— … това беше голяма грешка от ваша страна.

Белега вдигна кухненски нож и пристъпи напред.

— Кой си ти?

— Просто един учител, чиито възпитаници по-добре да не докосваш.

Единият от зеленооките мълчаливо извади изпод масата пистолет и започна да стреля. Без предупреждение. И без да жали патроните. Едновременно с първия изстрел Белега и вторият „рептилоид“ изплюха в него топки зелена слуз.

Част от секундата преди това Виктор направи незабележимо за невъоръжено око движение с тялото, избягвайки първия куршум и топките слуз, премина в салто и едновременно метна два ножа.

Стрелецът, които до преди малко можеше да се нарече зеленоок, все още стоеше на крака, въпреки че от очите му сега стърчаха стоманените дръжки на ножовете. Постоя така няколко секунди, после бавно падна на колене и заби лице в пода.

— Кой друг иска да опита? — спокойно попита Виктор, докато изтупваше панталоните си.

Двамата зеленооки стояха на място, без да смеят да мръднат. Но погледите им бяха приковани не в мъртвия им приятел, а в неканения гост.

Виктор много добре знаеше какво виждат в момента: ярко светещи с червена светлина очи и оранжево сияние около цялата му фигура. Сега той не сдържаше силата си, показвайки на противниците си своето истинско лице.

— Чудесно — продължи безстрастно. — Тогава да се залавяме за работа.

Виктор погледна към стоящия до Белега зеленоок.

— Ти не си ми нужен.

Миг и в крака на опитващия да си тръгне „рептилоид“ се заби нож. А след още секунда дръжката на също такъв нож вече стърчеше от окото му.

Белега реши да се възползва от момента и да се измъкне, но Виктор с тих вик го спря:

— На място!

Разбира се, той вложи в тези думи частица вътрешна сила, накарала мускулите на противника временно да се превърнат в безсилно желе.

После пристъпи към Белега, хвана го за брадичката и погледна в избледнелите, но все още слабо проблясващи със зелена светлина очи.

— Ти ще бъдеш добра мотивация за един от възпитаниците ми.

— Защо да го правя? — слабо възрази Белега.

Виктор приближи лице до лицето на „рептилоида“ и нежно прошепна:

— Не ти ли се иска да поживееш още малко?