Алекс Кош
Игра на маски (14)

Глава 2

Полунощ. Метростанция „Парка на културата“.

 

Алекс изскочи от метрото и с всички сили хукна по практически безлюдната улица. Няколко мърляви мъже, отпиващи вино в сенките, го изпроводиха с незаинтересовани погледи и кротко продължиха своето несъмнено по-важно занятие. Двамата млади, хванати под ръка, изобщо не му обърнаха внимание. Всичко това той отбеляза по инерция — сработи дълго набивания в мозъка навик. Сенсеич винаги казваше, че вниманието е ключът към успеха във всичко. Ако се съди по популярността на Шерлок Холмс и личния опит на Алекс, в тези думи се криеше почти сакрален смисъл.

Селин свърна в пресечката, прескочи на пълна скорост изкопаната насред пътя яма и мислено направи справка с картата в главата си.

Изглежда всичко беше както трябва. Районът му беше познат, нали именно тук за пръв път се срещна с… Алекс трепна: „Не, за това по-добре да не мисля. Трябва някак да се разсея…“

Между другото, за съвременния човек най-лесният начин за тренировка на вниманието беше пътуването в метрото. Запомняш всички, които пътуват с теб във вагона, по основни признаци от рода на червена шапка или идиотски очила, и после след всяка станция бързо оглеждаш хората и определяш кой е слязъл и кой се е качил. Изглежда просто упражнение, но мозъкът се натоварва наистина много. Особено ако се движиш в час пик…

Впрочем Алекс стигна до „Парка на културата“ едва ли не с последната мотриса, така че хора в метрото почти нямаше. Изпълнението трябваше да започне в един и половина след полунощ, и той вече много закъсняваше, нали трябваше и да се преоблече. А за загрявка и дума не можеше да става. От друга страна, на Алекс му провървя, че изобщо успя да се измъкне от вкъщи. Ако не беше тази треска за дачата…

Той тъжно си представи как ще слугува на дачата следващия уикенд. За щастие, този път родителите му си събраха партакешите и благополучно се изнизаха без него. Алекс можеше да пристигне в клуба много по-рано, ако не беше ожесточеният спор за мълчанието на сестра му. Анка отчаяно се пазареше и в крайна сметка Алекс се съгласи да мие съдовете в продължение на три месеца, прехвърли й целия си рейтинг във файлообменната мрежа и обеща да й купи нова флашка…

Пресечката остана назад и отпред се мярна яркият надпис на новия клуб „Троя“. До входа се тълпяха желаещи да влязат, но хората бяха много по-малко, отколкото предполагаше Алекс. Дали защото беше закъснял и шоу програмата отдавна беше започнала, или за откриването на новия клуб е бил поканен само елитът. Във всеки случай паркираните наоколо коли бяха повече от елитни. Алекс неволно подсвирна, когато видя наредените една до друга „Ягуар“, „Ферари“ и „Порше“. Публиката вътре явно беше от лъв нагоре.

Алекс изруга.

За него тази публика не се различаваше от обичайната, но виж с телевизията, чиито микробуси стояха малко встрани от главния паркинг, нямаше особено желание да се среща. Въпреки че това беше негово лично мнение, много от другите момчета нямаха нищо против да се появят „на синия екран“. Групата за представления сформираха наскоро — преди малко повече от два месеца. Всъщност преди това спортистите повече от година отработваха всевъзможни битки с елементи на акробатика в залата, но сглобиха всичко в завършена шоу програма буквално няколко дни след Нова година. Няколко седмици доусъвършенстваха и ето че новоизпечената група „Лудите дракони“ направи дебют в клуб „Ягел“. И нататък всичко си тръгна по реда.

За толкова кратко време — какво са няколко месеца представления за мащабите на вселената? — Алекс успя да види много. Изскачащи на сцената полуголи момичета, размахващи юмруци и огнестрелни оръжия „мутри“, откровени оргии по VIP-масите…

Сякаш оргиите могат да бъдат неоткровени? Първият път той едва не си счупи врата, когато само миг преди скока погледът му се натъкна на… както и да е, няма значение на какво. После нищо, свикна и спря да обръща внимание. В края на краищата, това си беше тяхна работа, да правят каквото си искат, стига да не закачат него. Затова пък представленията в подобни „елитни“ клубове за богаташи носеха добри пари…

Пристъпи към служебния вход, каза си името, показа паспорта и безпрепятствено влезе в клуба. Е, почти… Първо, естествено, го обискираха и обърнаха с главата надолу целия пакет със сценичните дрехи. Ясна работа — за такъв луксозен клуб Алекс изглеждаше направо като последния просяк.

Вътре цареше добре познатия на всеки, обикалял по клубовете, хаос. Музиката блъскаше в плътен поток в лицето, затапвайки на мига непривикналите след тихата улица уши. Дизайнът на клуба някак странно съчетаваше антични мотиви с модерен стил: всевъзможни колони, гръцки статуи и барелефи контрастираха с кожени мебели и светлинни ефекти. Основната зала изненадваше с огромния си размер, спокойно можеше да побере поне хиляда души. Най-вероятно толкова и имаше.

Шарено облечена младеж се вихреше на дансинга, докато задължителните VIP-маси заемаха отделна част от залата точно срещу сцената. Всичко си беше както си му е редът. Само двата огромни плазмени екрана, показващи случващото се на сцената, малко не се вписваха в обичайната картинка.

Алекс пристигна точно навреме за края на представлението на танцова група „Scotch“. През последната година момчетата здраво се бяха развихрили и сега се появяваха на най-известните партита. Алекс се запозна с тях в залата по акробатика, където четиримата танцьори идваха изненадващо редовно. Между другото беше странно, че тук бяха поканили едновременно и тях, и „Драконите“. Все пак „Драконите“ си оставаха аматьори, докато „Scotch“ бяха професионалисти, появяващи се на сериозни сцени, където любители не се допускаха.

— Привет! — извика Димон, докато си пробиваше път през тълпата. — Вече си мислех, че няма да дойдеш.

Акробатът вече беше в сценичния костюм: черно кимоно със стилизиран дракон на гърба, вързана в пиратски стил кърпа и модерни маратонки. Между другото, маратонките бяха подарък от някакъв спонсор и Алекс понятие си нямаше за какво е тази чест.

— Как пък не — ухили се той. — Нали знаеш, че не можете без мен.

— От всеки има нужда — философски отвърна Димон и му протегна гривна с надпис „VIP“, осигуряваща достъп до VIP зоната. — Върви се преоблечи, че сега е наш ред.

Докато Алекс слагаше кимоното със специално изрязани ръкави, „Scotch“ приключиха изпълнението си и нахлуха в съблекалнята.

— Привет, Алекс!

— Привет! — весело отвърна той на старите си познати, докато намотаваше на ръката си кърпа с йероглифи, поръчана специално от Китай. — Как мина?

— Нормално.

— Показа ли на всички кривото си задно салто?

— А ти сега пак ли ще се гърчиш в оня епилептичен припадък, който незнайно защо наричаш танц?

След кратка размяна на ръкостискания и дежурните заяждания, Алекс побърза да се присъедини към приятелите си на сцената.

Водещият — сладкодумен младеж в модерно сако в неподдаващ се на описание цвят, извика по микрофона:

— А сега на сцената ще излязат истински виртуози! Джеки Чан от нерви ще пропуши, Ямакаши от мъка ще се напие. Момичета, опитайте се да не припадате от изблика на чувства, момчета — смирете се, те са по-яки от вас. И така, група „Лудите дракони-и-и“!

Разнесе се популярна музика от филм на Джеки Чан и момчетата започнаха да излитат на сцената с различни акробатични елементи, подреждайки се в някакво подобие на клин. После всеки от седмината младежи пристъпи в центъра и демонстрира кратка програма в различен стил бойно изкуство: карате, капоейра, няколко стила ушу. Разбира се, тези програми се базираха на акробатика и показност, приликата със стандартна ката и таолу беше съвсем далечна. Самият Алекс демонстрира красиво съчетание от елементи на основата на същия тайчи чуан с меч цзян^[1].

Мелодията свърши и се смени с по-тежка музика.

На сцената изскочи Димон с тояга в ръце и без никакво предисловие започна да избива всички наред. Алекс направи салто назад, за да избегне тоягата и веднага получи удар с крак в ухото. Рухна на пода, издиша и се отпусна, изобразявайки труп.

Всъщност Димон настояваше за някаква сюжетна линия в цялото шоу, но момчетата предпочетоха да направят най-обикновено меле, считайки, че за публиката в клубовете най-важното е да има стилно шоу, всичко останало е от лукавия. Алекс трябваше да признае, че в това има известна логика: когато са натряскани до козирката, а често и надрусани с някаква гадост, на хората изобщо не им е до сюжетни линии и засукани режисьорски хрумвания.

Димон натръшка и седмината, изпълни кратко съчетание с тоягата и напусна сцената. След него излязоха капоейристите — момчета и момичета в бели панталони и еротични елечета (разбира се, ставаше дума само за момичетата) и демонстративно изнесоха повалените жертви, освобождавайки сцената.

— А сега от слънчева Бразилия, където има много, много диви маймуни, при нас дойде бойното изкуство „капоейра“! — изненадващо набързо обяви водещият.

Разнесе се популярна бразилска мелодия от филма „Само най-силните“ и започна „рода“^[2].

— Ей, хайде да отидем на бара? — весело предложи Димон, когато напуснаха сцената. — Как си, да не те ударих много силно в ухото?

— Всичко е наред — подсмихна се Алекс, докато наблюдаваше ефектната игра на двама капоейристи. — Слухът ми почти се върна. Да отидем, разбира се.

На бара си поръчаха по бутилка минерална вода. Димон веднага стана сериозен и тихо каза:

— За Славик… без да се чукаме…

Приятелите известно време стояха в мълчание, заслушани в барабанните ритми под предводителството на „беримбау“^[3] в съвременен аранжимент. Доколкото беше известно на Алекс, момчетата предпочитаха да излизат със свои музикални инструменти, но в такъв голям клуб това им желание явно не беше изпълнено.

— Славик не понасяше капоейристите — изведнъж каза Димон.

— Аха — усмихна се Алекс. — Казваше, че от музиката им получава главоболие, въпреки че самият той обичаше да слуша хаус.

— Мда… Ще ми кажеш ли какво все пак се случи в парка? Вася вече ми каза, но той едва ли знае всичко.

Алекс замислено повъртя бутилката в ръка.

— Хайде някой друг път. Сега не искам да мисля за това…

Той тръсна глава в глупав опит да прогони тъжните мисли.

— О’кей — лесно се съгласи Димон и се надигна от стола. — Ще отида да кажа на момчетата, че сме тук. Те сигурно вече си мислят, че са ни загубили.

Докато чакаше приятелите си на бара, Алекс се огледа и несъзнателно проследи с поглед стройната блондинка в другия край на залата.

От известно време момичетата със светла къдрава коса привличаха погледа му като магнит. Много често се улавяше, че върви след някоя девойка с коса, смътно напомняща на тази на Настя. Без да се замисля, по инерция. Изпълнен с желание да я изпревари, да я погледне в лицето…

Алекс въздъхна и отпи от бутилката.

А ако сега настигне тази блондинка? И ако се окаже, че това наистина е Настя? Какво ще й каже? „Здравей, аз съм оня зубрач от първия ред. Помниш ли, навремето те спасих от едни хулигани. По-точно не бях аз, а измислената ми втора личност“. Интересно, веднага ли ще повярва и ще се преизпълни с благодарности или първо ще му се изсмее в лицето и после ще се обади в психиатрията? А и на Алекс не му трябваше благодарността й. Съвсем други чувства искаше да предизвика в нея. Понякога си мислеше, че е готов за всичко… Дори на убийство, само Настя да го заобича.

Той пресуши бутилката и въздъхна така, сякаш пиеше не вода, а нещо алкохолно.

И откъде така изведнъж в главата му се появиха такива странни мисли? А, да, момичето отсреща го изкара от строя…

Погледът му несъзнателно намери познатата прическа и в този момент девойката обърна лице към него.

Настя?!

Алекс презглава се скри под бара, кой знае защо прикривайки се с празната бутилка. В това положение го завариха Димон и Вася.

— Ти какво си пиеш тука самичък? — полюбопитства Вася, сочейки небрежно с гипсираната си ръка. — Я приключвай с тази неблагодарна работа, че вече си взел да се търкаляш по пода!

— Оттук шотовете се пият по-добре — измърмори Алекс, но не бързаше да се изправи. — А къде са останалите?

Димон скептично го изгледа.

— Взеха една маса във VIP зоната на втория етаж…

— Защо не каза по-рано?! — искрено се зарадва Алекс. — Да отиваме веднага!

Мислите в главата му се блъскаха панически.

Разбира се, че Настя може да дойде в този клуб, нали е съвсем близо до дома й. Алекс, естествено, не можеше да не си представи нещо подобно, но беше скрил тази мисъл колкото е възможно по-дълбоко. Не искаше да признае дори пред себе си, че подсъзнателно се надява на случайна среща…

„Тя сигурно е дошла със Стас, а може и с други момчета от групата! — внезапно го осени. — По дяволите! Какво да правя?! Имаме още едно излизане и там имам много скокове, не мога да подведа момчетата. Ще изкарам времето до шоуто на втория етаж с надеждата, че Настя няма да се качи там, а после… Трябва да измисля как да си прикрия лицето по време на изпълнението.“

Първите няколко метра Алекс за всеки случай преодоля на четири крака, чувствайки в гърба си изненаданите погледи на своите приятели.

— Хей, какво става? — вече по-сериозно попита Димон. — Какво не е наред?

— Е, добре! — въздъхна Алекс, сви зад ъгъла и се изправи на крака. — Обяснявам. Нали знаеш, че в института и у дома се опитвам да поддържам образа на примерно момче.

Той за всеки случай върза лентата през лицето си, сещайки се със закъснение, че е трябвало да го направи по-рано, вместо глупаво да пълзи под масата.

— Аха — кимна Димон. — Винаги съм казвал, че това е глупост и лицемерие.

— Не е твоя работа — махна с ръка Алекс. — Та значи, ей там има човек от нашата група. И аз не искам да ме забележи как купонясвам по това време, а и на такова място.

Вася разроши със здравата си ръка и без това чорлавата си коса и направи страшна физиономия.

— А и в компанията на такива тъмни субекти като нас.

— Ето, вече перфектно схвана всичко — облекчено въздъхна Алекс. — Така че хайде да се качваме горе, докато не са ме забелязали.

В горната VIP зала вече се бяха разположили две момчета от „Скотч“ и няколко „дракона“. Разбира се, без никакъв алкохол, защото и двете групи имаха по още едно излизане.

Докато Алекс и Димон спокойно седнаха на масата при приятелите си, Вася се залепи за парапета и отправи орлов поглед към дансинга.

— О, виж какви котенца! — той неприлично посочи с пръст към две красавици на бара. — Сигурно са модели. Стройнички, загорелички…

— Аха — кимна Илюха от „Скотч“, след като лениво извърна глава и погледна в указаната посока. — А знаеш ли на каква диета се подлагат обикновено такива модели?

— Вегетарианска? — ужаси се Вася.

— Кокаинова. Трябват ли ти такива?

Вася сви рамене.

— Че да няма да се женя за тях? — той щракна с пръсти и извади маркер от джоба. — Между другото, сложи един автограф на гипса.

— Твоя си работа — сви рамене Илюха и послушно се подписа до десетината други подписа. — Но си предупреден. И не забравяй, че „компаньонките“ обикновено стоят на бара.

— Ще ти изхарчат всичките мангизи и нищо няма да получиш — подкрепи го Ваня.

— Добре, добре — предаде се донжуанът. — Ще потърсим други. Виж, ей там стои момиче с очила… По дяволите, кой ходи с очила на дискотека, а? От друга страна, библиотекарките със сигурност не са на кокаинова диета… О, не, онази блондинка направо заслепява! Край, аз съм влюбен! Целият съм неин!

Димон и Алекс се загледаха с любопитство в тълпата.

— Онази с дългата коса ли? — млясна с език Димон. — Ей, това момиче съм го виждал!

— Така ти се струва — мигновено реагира Алекс. — Между другото… точно това е моята съученичка. Тя е тук с приятеля си, майстор на спорта по ръкопашен бой, така че тук, Вася, нищо не можеш закачи.

— Майстор на спорта, казваш! — изсумтя гипсираният Казанова. — И такива сме разкарвали…

Алекс тъкмо се канеше да каже на приятеля си всичко, което мисли за нестихващата му любов към момичетата, когато Димон го пресече:

— Съученичка казваш… — бавно проточи акробатът. — Ха! Нали тази спасихме преди две години! Имам добра памет за лица.

Алекс затвори уста и се престори, че е силно заинтересован от нещо на тавана.

— Само не ми казвай, че съвсем случайно си попаднал в нейната група.

— Случайно — механично отговори Алекс.

— Ъ-ъ… вие за какво говорите? — удивено попита Вася, местейки неразбиращ поглед от Алекс към Димон и обратно.

— Просто така, глупости — измърмори Алекс и се обърна. — Димон си търси проблеми.

Акробатът се развесели още повече.

— Значи неслучайно втори курс се прехвърли от факултета по психология в икономика, че дори и в институт на другия край на Москва? Браво!

След няколко минути той сигурно щеше да изкара от релси Алекс, но Вася го изпревари.

— Значи я познаваш? — реши да уточни той.

— Познати сме — неохотно призна Алекс. — В една група учим в края на краищата.

В главата му пулсираше една и съща мисъл: „Защо?! Защо изобщо им казвам това? Това са два напълно различни живота, те не трябва да се пресичат! Аз нарушавам собствените си правила!“

— Пфу… Значи си пропилял шанса си — полушеговито заяви Вася и се надигна от стола. — А аз все пак ще пробвам да се запознаем…

Яростта удари Алекс в главата с такава сила, че той дори не забеляза веднага как инстинктивно стисна юмруци. Тялото му вече беше готово да нанесе удар. В главата му преминаха поредица от образи, подробно описващи по-нататъшните събития…

Той тръсна глава да ги прогони и опита да се отпусне.

От приятелите му не убягна обхваналото го напрежение.

— Успокой се, само се шегувам — за всеки случай поясни Вася, знаейки избухливия нрав на своя приятел.

— Разбирам — каза Алекс тихо и още по-тихо добави: — Ако дори само се доближиш до нея, аз…

— Хей, дори не си помисляй да се биеш тука! — прекъсна го Димон. — Какво ти става напоследък?!

Алекс бавно кимна.

— Извинявайте… просто настроението ми е отвратително.

Яростта постепенно го напусна, оставяйки след себе си противна пустота.

Добре, че Димон го прекъсна. Иначе щеше да каже, че ще пребие до смърт Вася, без да му пука за приятелството и счупената ръка. Ще му потроши всички кости и завинаги ще изтрие от лицето му тази глупава усмивка.

— Ще отида да се поразходя.

Момчетата, мълчаливо наблюдаващи странната сцена, изобщо не реагираха на думите му, преструвайки се, че нищо не се е случило.

Алекс се спусна обратно на първия етаж, смеси се с подскачащата тълпа и приближи до сцената.

Залата буквално подскачаше от ударите на басите. Звукът резонираше в най-неочаквани части на тялото и понякога караше Алекс недоволно да потръпва. Все пак това беше забавление за любители, към които той не принадлежеше. Е, поне докато е трезвен. От друга страна, философията „крамп“^[4] си имаше своя чар. Да изкараш агресията чрез танц — имаше нещо в това. Вярно, Алекс трудно можеше да си представи как би предал в танца не само гнева си, но и причините за него. Май Олег говореше за нещо такова, но Алекс, както винаги, беше пропуснал всичко покрай ушите си. Всъщност точно групата на Олег излизаше в момента на сцената: „крамперите“ едва не се биеха по нея, заливайки се един друг с вълни от ярост. Разбира се, до сериозен бой не се стигаше, но на сцената буквално кипеше от агресия. Танцьорите скачаха един срещу друг, имитирайки силни удари с ръце и крака, и често подозрително напомняха на разярени горили.

Алекс никога не беше опитвал да танцува „крамп“. Но сега нещо вътре в него го накара да започне да се движи в такт с музиката и да се опита да повтори движенията на танцьорите от сцената. Не можеше да се види отстрани доколко добре му се получава, но пък точно сега изобщо не му пукаше.

Да се слееш с музиката и да излееш в движения част от яростта си… Имаше нещо в това!

След известно време, когато мощната, блъскаща по мозъка музика най-накрая се смени с нещо по-малко агресивно, Алекс се отдръпна към бара и си поръча чаша сок. Мускулите му горяха от необичайното натоварване. Или пък просто малко се беше престарал с агресията и си беше разтегнал някоя връзка?

След края на изпълнението Олег взе микрофона от водещия и извика:

— Не забравяйте, че винаги има още един ден!

Залата се отзова с доволен рев, а застаналият пред самата сцена Алекс помаха с ръка на приятеля си.

Олег — създателят на група „Още един ден“ и един от постоянните посетители на родната зала по акробатика, му махна в отговор и изчезна зад сцената.

— И така, видяхте група „Още един ден“! — извика водещият, връщайки си микрофона. — А сега бих искал да направим един малък конкурс…

„О, надявам се никой от съучениците ми да не е видял как подскачах тук? — притеснено си помисли Алекс. — Че днес нещо съвсем през просото карам.“

Погледът му инстинктивно се спря на Стас и Настя. Двойката седеше на една от масите в ъгъла и си гукаше любовно.

Изглежда не са го познали. А и от къде на къде? Едва ли им е до това да се вглеждат в лицата на танцуващите покрай сцената. А дори и да беше така… те просто не биха разпознали в него своя съученик. Шарената лента също много добре прикриваше лицето.

„Защо изобщо се притеснявам?!“

Той с удоволствие изпразни чашата сок, пое дълбоко дъх и погледна към сцената. Водещият влагаше целия си професионализъм да убеждава три момичета да участват в съревнование за някаква евтина тениска. Идеята беше повече от ясна — в края на цялото това шоу победителката трябваше да остане без дрехи…

Няколко минути по-късно Алекс се увери в правотата си и доволно си помисли: „Ех, тече си животът!“

Водещият се оказа истински професионалист: не само, че успя да съблече трите момичета, но и ги накара да танцуват.

— Я, кого виждам?! Алекс! Нарочно ли си се увил с тази лента, за да се криеш?

Гръмогласният баритон с лекота се наложи над ревящата музика и мигновено развали оптимистичното настроение на Алекс.

Само това му липсваше!…

Алекс бавно се обърна, вече знаейки кого ще види.

Ворон^[5]. Самият Константин Воронов — лидерът на една от най-агресивните паркур-групи. В сравнение с наистина големите групи, „Летящите тигри“ изглеждаха доста мижаво, наброявайки едва няколкостотин активни члена. Но точно те се държаха най-нетърпимо към другите групи, и всичко това благодарение на ужасния характер на своя лидер.

— Ворон — разцъфна в крива усмивка Алекс. — Отдавна не сме се виждали.

Въпреки фамилията си, естественият цвят на косата на Ворон беше светлият. Той всячески се опитваше да поддържа съответстващ на името си образ и я боядисваше черна, но честно казано, отстрани изглеждаше много неестествено. В останалото лидерът на „Летящите тигри“ по нищо не отстъпваше на Димон: висок, широкоплещест и с безброй умения, достъпни само за тези, които са се посветили на спорта още от най-ранно детство. На плътно прилепналата му черна тениска изпъкваше озъбена тигрова муцуна, а широките му панталони бяха украсени с надпис „parqour“.

— По-точно от момента, в който позорно избяга от последната ни среща — уточни Ворон.

Позорно? Ако те нападат няколко души с най-различни тежки предмети в ръце, това едва ли може да се счита за нещо друго освен внимателно отстъпление. Е, на теория Алекс би могъл да ги победи всичките, но най-вероятно щеше да му се наложи да нанесе сериозни травми. А да осакатяваш хора, които много добре знаят кой си и къде живееш, е най-малкото глупаво. Ще те помъкнат по съдилища, иди се обяснявай после превишил ли си неизбежната самоотбрана или не. Освен това Ворон съвсем не беше толкова прост, колкото изглеждаше — семейството му притежаваше цяла мрежа от зали за бойни изкуства, а баща му беше шеф на федерация на една от разновидностите на карате. Очевидно и той като Алекс се занимаваше с бойни изкуства от малък и можеше да бъде наистина сериозен противник. За щастие или за съжаление, досега никога не бяха се сблъсквали истински — единственият масов бой в нощен клуб с тяхно участие приключи доста бързо за Ворон…

— Все още не си си платил за счупения нос — напомни Ворон.

Всъщност беше чиста случайност — в мелето Алекс по-скоро инстинктивно, отколкото с умисъл успя да свали Ворон с един-единствен удар в лицето.

— Виждам, че добре си го наместил — подхвърли Алекс. — Кривината почти не се вижда. Да можеше и мозъка си да наместиш толкова лесно.

„Какви ги плещя?! — мислено изтръпна той. — Само да се сбия ми липсва сега. Веднага ще спрат да ни канят на представления, ако предизвикам бой! Това е непрофесионално, също така… А и ще привлече излишно внимание.“

Погледна притеснено към седящите на масата до стената съученици. Защо да изкушава съдбата?

— Искаш да се биеш? — той изгледа насмешливо Ворон. — Можем да излезем навън и да се разберем.

— А защо не направо тук?

„Тигърът“ отлично разбираше нюансите на ситуацията. Те бяха гости и дори да се сбият, най-много да им забранят да стъпват повече в клуба. Но ако на „драконите“ им излезе славата на побойници… Нито един нормален клуб нямаше да ги покани на сцената си.

— Не съм в настроение — продължавайки да се усмихва, отвърна Алекс.

О, как му се искаше да размаже този тип!… Но не бива. Усмивката на Ворон стана още по-широка.

— Дори и ако направя ето така?

С тези думи той плисна в лицето на Алекс почти пълна халба бира.

— Ах, ти…

Алекс се втурна напред, но в следващия миг някой го сграбчи отзад в стоманен захват.

— Спокойно — изсъска в ухото му Димон. — Ще минем и без бой.

— Днес — уточни Вася, размахвайки под носа на Алекс подписания гипс.

„Наистина, какво правя?“ — Алекс опита да се успокои, забелязвайки раздвижването на охранителите. Изглежда, ако бяха продължили, щяха да си имат проблеми.

— Хей, Ворон, нека решим разногласията си като възрастни — навъсено предложи той. — Например с игра на „зомбиран“.

— Става — неочаквано лесно се съгласи Ворон. — Утре в четири на „Красноселска“.

С тези думи той се обърна и си тръгна.

— Ъ-ъ… — Вася озадачено се почеса с гипса по врата. — Той защо се съгласи толкова лесно?

Димон изпрати „тигрите“ с навъсен поглед.

— Сякаш е дошъл в клуба специално, за да предизвика Алекс на „зомбиран“.

— Нищо чудно. Неслучайно казват, че мозъкът му е по-малък, отколкото на… — Вася спря и красноречиво погледна към Алекс. — По принцип, в тази игра той няма равен.

Алекс завъртя очи към тавана и тихо попита Димон:

— Аз, естествено, разбирам всичко, но докога все пак смяташ да ме държиш?

— О, извинявай! — опомни се акробатът и пусна Алекс. — Между другото, време е да се подготвим за представлението, „Скотч“ вече приключват втората си програма.

— Нещо не се напрягат особено много — вече по пътя към съблекалнята отбеляза Димон.

— После имат участие и в гей клуба, така че сигурно си пазят силите — ухили се Вася. — Добре, момчета, постарайте се и заради мен, а аз ще отида да изпия една бира.

Алекс се усмихна.

Шегата беше стара, а и не беше съвсем шега. На танцьорите им се налагаше да ходят къде ли не: на фирмени партита, в гей клубове, при откриване на най-различни търговски центрове, на участия в телевизионни предавания. А и колко забавни истории разказваха „Скотч“ за изцепки на пияната публика. Алекс все още помнеше разказа на Илюха за напили се участници в някакво фирмено парти, решили да покажат на танцьорите какво е истинска „акробатика“, при което едва не си счупили вратовете…

До сцената вече ги чакаше Олег.

— Алекс! — танцьорът го потупа по рамото и го избута към сцената. — Не стой тъпо, време е да покажеш класа.

Да, време е…

Той пооправи кърпата, покриваща долната част на лицето му, и мислено се помоли да не се смъкне по време на представлението.

Водещият вече съвсем открито флиртуваше с танцьорките по монокини и явно нямаше намерение да губи време при обявяването на следващия номер в шоуто.

— И така, с нас отново е група „Лудите дракони“! — изстреля в микрофона и се върна към размяната на многообещаващи усмивки с дългокрака блондинка в леопардови бикини.

При това излизане „Драконите“ изтичваха един по един на сцената и правеха по няколко трика. От гледна точка на Алекс това беше най-оптималният и зрелищен вариант за шоу в клуб.

Алекс изтича пръв, направи махово салто с винт и отстъпи встрани. Следващ беше Димон със серия от флик-флакове, последван от няколко човека с арабски салта и един с махово салто напред. Когато всички заеха своите места, в центъра на сцената излезе Олег и започна да се върти в типичен брейк танц. Всичко това ставаше под тежка ритмична музика, която изобщо не подхождаше на лъскавия клуб, но изглежда на никой не му пукаше.

Алекс продължи да скача някакви елементи, докато очите му жадно обхождаха тълпата.

„Така, от тяхното място сцената не се вижда. Значи няма от какво толкова да се притеснявам…“

Заплесна се и като по чудо не се озова под краката на Димон.

— Какво правиш?! — изсъска акробатът, като едва успя да се приземи след салтото на сантиметри от Алекс. — Стига си се пулил в залата!

— Извинявай — подхвърли рязко в отговор Алекс и като се засили, направи няколко ефектни елемента, завършвайки със салто с полусвито тяло с два винта. Да изпълняваш толкова сложни елементи без нужната концентрация не се препоръчва — може да доведе до доста плачевни последствия. Алекс го знаеше много добре, но както обикновено пренебрегна безопасността.

— По дяволите!

При приземяването почувства как многократно изкълчваният глезен излиза от обичайното си място в ставната капсула. Той бързо пренесе тежестта на другия си крак, но болката вече беше избухнала и за миг пред очите му притъмня.

Алекс отлично помнеше главното правило на сцената: зрителят никога не трябва да разбере, ако нещо се обърка. Преглътна тихия стон, сякаш някой би го чул през грохота на музиката, и бързо се отдръпна встрани. Позволи си кратка почивка, после застана на една ръка и заподскача на място, помагайки си с крака.

За щастие, изпълнението приключи преди да си повреди ръката. Финалните акорди на песента известиха момчетата, че е време да слизат от сцената. Алекс напусна първи, като куцаше и ругаеше под нос. Зад него се понесе Димон:

— Алекс! Какви си ги измисли на сцената?!

— Нищо не съм си измислял — раздразнено отвърна Алекс, влетявайки в гримьорната. — Денят ми е кофти… Мамка му!

Ядосано се стовари на стола и започна да масажира изкълчения си крак.

— А, не, денят няма нищо общо! — избухна акробатът. — Ту в краката ми се мотаеш, ту настрани се заплесваш, подскачаш идиотски… Два винта на сцена без нормална засилка. Учуден съм как не си счупи краката!

— И най-важното, защо?! — присъедини се втурналият се в гримьорната Олег. — Зрителите така или иначе не различават един винт от два винта, за тях салто, флик-флак и колело без ръце е едно и също!

Самият Алекс го знаеше много добре, но просто не можа да устои. Дявол знае какво се беше вселило в него!

Димон много сериозно погледна Олег:

— Слушай, изчакай няколко минути отвън и гледай никой от момчетата да не влиза, трябва да си поговорим.

— Няма проблем — кимна Олег, хвърли притеснен поглед към Алекс и излезе от гримьорната.

Изглежда акробатът беше сериозно ядосан.

— Хей, помня те от преди година. Тогава не беше такъв… такъв…

— … ловък? — тъжно се усмихна Алекс.

— Луд — намръщи се Димон. — Не само, че започна да правиш неща, на които дори аз не се решавам, но и с хората се отнасяш… Изблици на ярост, странни постъпки… Това не е нормално, пич!

Беше видно, че Димон казва подготвена реч. Изглежда отдавна се е подготвял за този разговор.

— Човек би си помислил, че си някакъв супермен! — изсумтя Алекс, избирайки най-малко хлъзгавата тема, и издекламира: — Димон, Димон — това е нашият човек, ако той не може — никой не може! Нали направих двата винта, просто се приземих малко лошо.

— Много добре знаеш за какво говоря! — още повече се напрегна старият му приятел. — Спри да се държиш, сякаш ти е писнало да живееш! Още на Играта забелязах, че с теб нещо не е наред.

— Хайде стига — прекъсна го Алекс. — Всичко е наред…

— Цял живот се занимавам със спорт — продължи акробатът. — Не може да си толкова безотговорен към безопасността си! Акробатиката е един от най-травматичните спортове! Едно погрешно движение, и травма за цял живот, че дори и смърт. Спомни си Славик…

Димон рязко млъкна, осъзнавайки, че не е трябвало да го споменава.

— Добре, прав си — уморено въздъхна Алекс.

Изобщо не му се спореше.

— Или може би просто се фукаш пред това момиче? — изведнъж го осени Димон. — Тя ти харесва. И не отричай, цяла вечер я гледаше.

— Точно обратното, не исках да ме познае — неуверено припомни Алекс. — Прикривах си лицето. Защо ще ми е да се фукам?

В действителност и той самият не знаеше какво иска.

— Но не отричаш, че тя ти харесва? — уточни акробатът.

— Е, да — неохотно отвърна Алекс. — Има такова нещо…

Димон вдигна ръце към тавана.

— Най-накрая си призна! Слушай, ако тя ти харесва толкова много, защо не я спечелиш? Забележи, дори не използвам словосъчетанието „опиташ да спечелиш“. Ти лесно сваляш момичета, а на тази само трябва да й припомниш, че сме я спасили, и ти е в кърпа вързана.

Алекс навъсено гледаше в краката си.

— Не вярвам в такива работи.

— Това, че ще я спечелиш ли? — удиви се Димон. — Но аз те познавам…

— Не! — рязко прекъсна приятеля си Алекс и удари с юмрук по затрупаната с бутилки минерална вода маса. — Не вярвам в такава любов. Както е невъзможно да се довериш на завладяна крепост — със сигурност ще се намерят предатели, планиращи въстание, а и чувствата могат да се възбунтуват в най-неочакван момент. Или сте се харесали още от пръв поглед, или…

— Ти колко си изпил? — подозрително се осведоми Димон.

— А? — Алекс не веднага разбра смисъла на въпроса. — Много добре знаеш, че съм пил само минерална вода и сок.

— Просто ми е странно — подсмихна се Димон. — За замъци някакви заговори. Никога не съм подозирал, че имаш романтични наклонности.

— О, стига — вяло реагира Алекс.

— Кой би си помислил — съвсем се развесели акробатът. — Алекс вярва в митичната любов от пръв поглед.

Селин уморено въздъхна:

— Аз и сам не знам в какво вярвам…

— Виж, аз просто не мога да те позная — вече сериозно продължи Димон. — Нима нашата желязна и безчувствена спортна машина се е влюбила?

— Ти си машина — откликна Алекс, отърсвайки се от предателското развързване на езика. — Както искаш, аз ще се прибирам, че утре трябва да съм в института за първия час.

На вратата се почука.

— Ей, дълго ли ще стоите още?! Искаме да си вземем нещата!

— Влизайте! — извика Алекс и в малката стая веднага нахлу останалата част от групата.

Приятелите запазиха мълчание, усещайки възникналата между тях неловкост, докато не се преоблякоха и не излязоха от гримьорната.

— Утре ще идваш ли на тренировка? — сухо попита Димон.

— Не, имам работа — отвърна Алекс. — Но ще потичам малко…

— Ние с Вася ще поддържаме огъня — акробатът погледна часовника си. — Дашка ей сега ще се появи с колата, ще излизаме тази вечер.

Те си стиснаха ръцете и Алекс побърза да напусне клуба. На самия изход се натъкна на Вася. Неуморният младеж провеждаше майсторски клас на един от капоейристите:

— Запомни, мой млади приятелю — многозначително казваше Вася, положил гипсираната си ръка на рамото на новобранеца. — Това се нарича „да сваляш сливи“. Още щом свърши представлението, без да се преобличаш, отиваш в залата и непринудено заставаш някъде… Както и да е, ако бях излизал на сцената, да, щях да съм безмилостен. Кифлите кълват просто на мига.

— Класика! — възхити се новобранецът.

Вася огледа залата с орлово око.

— А сега ми е време да вървя „да свалям сливи“…

— Но нали не си излизал на сцената? — изненада се новобранецът.

Вася го изгледа от горе до долу.

— На някои не им трябва да са излизали на сцената, за да „свалят сливи“.

Изслушвайки разговора до края, Алекс се засмя и потупа приятеля си по гърба:

— Ти във вихъра си! А аз ще тръгвам.

— Точно когато започва най-интересното? — възмути се Вася. — Е, тогава всички момичета остават за мен!

Те се сбогуваха с фирменото си ръкостискане, а когато Алекс стигна до изхода и се обърна, за да огледа клуба за последно, Вася вече танцуваше с две красавици и изглежда гипсът изобщо не му пречеше. За голямо съжаление на Алекс, Стас Рогов и Настя не се виждаха.

В коридора малко се забави, провирайки се през опашката пред гардероба, и съгласно вселенския „закон на гадостите“ почти лице в лице се сблъска с Рогов и Настя. Двамата стояха на опашката и нещо спореха на доста висок тон.

Оп-па!

Алекс бързо сведе глава, напълно скривайки лицето под качулката, и започна да се провира към изхода.

— Ей, по-внимателно! — извика му някой.

— Извинете — промърмори под носа си Алекс и изскочи през вратата.

В къщи. Майната му на всичко!

Но с това нещастията му не свършиха. Когато излезе на пътя, за да хване такси, неочаквано силно го заболя пострадалата в схватката със зеленоокия ръка.

— Какво пък става сега, мамка му?! — изсъска Алекс, вдигайки обвинително поглед към небето, сякаш някой там горе беше виновен за всички струпали се на главата му несгоди.

И небето с готовност му отвърна със ситни капчици дъжд.

„По-зле няма накъде“ — неочаквано отчетливо проумя Алекс и включи плейъра, за да се откъсне поне малко от не особено гостоприемната реалност.

„Харизма“, както винаги, намери точните думи:

„Аз съм един от тези, които са винаги на ръба,

аз съм един от тези, които са готови на всичко…“

„Е, точно за мен!“ — усмихна се Алекс.

Именно в този момент покрай него мина луксозна черна кола със зелено неоново сияние под купето, която много успешно улучи единствената по цялата улица локва. За щастие, Алекс стоеше достатъчно далеч, така че все пак над кръста остана сух.

— Благодаря — театрално се поклони той на носещата се в посока на клуба кола и се помъкна по пътя с вдигната ръка с надеждата някоя попътна кола да спре.

* * *

Черната кола паркира до клуба, но двигателят остана включен. Водачът и двамата пътници явно не бързаха да излязат на улицата, предпочитайки да изчакат засилилия се дъжд в уютното купе на автомобила.

— Той трябва да е тук — уверено заяви водачът — човек с пресен белег, минаващ от лявото му слепоочие до брадичката.

— Откъде си сигурен? — попита вторият, седнал до шофьора. Мършав, но изненадващо широкоплещест.

— Днес имат представление в този клуб. Всъщност твърде късно открих тази информация, така че най-вероятно вече са приключили, но има шанс младежът все още да е тук. Между другото, хубаво е, че на сайта има пълна информация за него, включително и къде учи.

— Глупаво от негова страна — отбеляза третият, лениво проснат на задната седалка, който от нямане какво да прави ловко превърташе през пръсти монета от пет рубли.

— О, да — подсмихна се човекът с белега. — Хората оставят в интернет толкова информация за себе си, че просто да се изумиш. За няколко часа може да се намерят поне десетина възможни места за нападение…

Мършавият се намръщи.

— А ти сигурен ли си, че това е необходимо?

— Разбира се — рязко отвърна мъжът с белега.

— Но нали Валерий не искаше да ги убива. Тогава, на покрива, той само ги поуплаши, дори падането на онова момче от покрива беше случайност.

— Да — подсмихна се вторият. — Той, както обикновено, малко се престара.

Човекът с белега също се усмихна иронично, но веднага стана сериозен.

— Появиха се нови обстоятелства. Оказва се, че в задния двор на банката е имало и друга камера, която не е отбелязана на схемата на охраната.

— Мамка му!

Седналият на задната седалка мъж ядно стисна монетата с пръсти и тя се сгъна толкова лесно, сякаш беше направена от меко олово.

— Тогава сигурно вече са засекли тези момчета!

— Спокойно — хищно се усмихна мъжът с белега, отваряйки вратата. — Вторият младеж нищо не видя, а този… Него ще го ликвидираме днес. Е, в краен случай утре. И по-добре да не споменаваме нищо на Валерий, че може да травмираме прекалено развитата му съвест.