Алекс Кош
Игра на маски (25)

Глава 4

Пет дни до боя. Клуб „Рижия дракон“.

 

Това беше първият ден на „истински“ тренировки. Учениците дойдоха дори по-рано от обичайното — час преди определеното време. Петимата се срещнаха пред входа, но вместо веднага да влязат в клуба, останаха да стоят на улицата, обсъждайки последните новини.

— На мен ми се присъни Дух пазител! — радостно извести приятелите си Данил. — Той…

— И на мен! — прекъсна го Костя. — Син дракон! Представяте ли си, от Семейството на Небето! Каза ми, че дори ще се науча да летя!

— Дано да е по-скоро — веднага изкоментира Машка. — Надявам се, че тогава ще отлетиш някъде по-далеч оттук. Аз дори прощален ритник няма да пожаля.

Костя й намигна.

— От теб дори ритник съм готов да приема!

— Спрете вече — прекъсна ги Тьома. — Разказвайте, как се случи. Всички сме любопитни.

Данил избута Костя и започна да разказва:

— Заспах направо пред компютъра. Дори не веднага разбрах, че съм заспал. Уж нищо не се промени, но вече сънувах. Драконът се появи точно в средата на стаята, бодро се представи и после много дълго ме разпитва за личния ми живот.

— А какъв е твоят дракон? — полюбопитства Алекс.

„Интересно, а какви всъщност могат да бъдат драконите? — помисли си със закъснение. — Доколкото разбирам, при тях има много различни семейства. Вече знаем за Огнените дракони, като на Машка и Сенсеич, сега се появи Небесен. Какво ли следва?“

— Зелен — гордо каза Данил. — От Семейството на Живота.

— И сега защитник на природата ли ще ставаш? — изкиска се Машка.

— Само ако ти станеш пироманка! — озъби се Данил. — Макар че ти тука по-скоро се побъркваш по хладното оръжие. Голямо чудене ще се чудиш.

Той бързо се шмугна в залата, избягвайки на косъм светкавичния ритник, насочен към задните му части. Останалите ученици със смях ги последваха и само Костя се задържа на входа, крещейки възмутено след тях:

— Ей, нека ви разкажа за моя Дух пазител! Той е от древно Семейство…

Но никой вече не го слушаше.

— Много рано сте дошли — посрещна ги Сенсеич още на вратата.

В Алекс възникна усещането, че сякаш учителят е очаквал пристигането им. Всъщност съвсем логично, той ги познаваше много добре. От друга страна, можеше просто да е чул силните им гласове…

— Ами за да загреем по-отрано… — сякаш се извиняваше, промърмори Алекс.

Сенсеич махна с ръка към съблекалните.

— Преоблечете се и да започваме.

— А знаете ли, че Данил и Костя вече си имат Духове пазители? — веднага зачурулика Машка. — Зелен и Син дракони!

Лицето на учителя не трепна.

— Знам.

— А, вие сигурно си общувате с драконите? — предположи Машка.

— Не, просто момчетата ми звъннаха още през нощта и ми разказаха всичко — той се намръщи. — Между другото, изобщо не е задължително да звъните нощем. Ако животът ви не е пряко застрашен, може да изчакате до сутринта.

Костя и Данил се направиха, че много бързат за съблекалнята.

— Побързайте — подкани ги Сенсеич.

Учениците набързо се преоблякоха и се върнаха в залата.

— Всички да седнат.

Петимата послушно се отпуснаха на дюшеците. Сенсеич седна в поза „лотос“ и огледа учениците с доволен поглед.

— А сега да започваме със загрявката!

Алекс се спогледа неразбиращо с Машка и обърна поглед към учителя в очакване на пояснения.

— Аз отдавна ви уча на чи гун, но никой, освен Тьома, все още дори не се е опитал да го използва сериозно — както обикновено започна отдалече учителят. — С елементарните медитации, които правите сутрин и вечер, вие помагате на организма да натрупа енергия и да се възстанови по-бързо, но това е все едно да използвате последен модел лаптоп като поставка за кафе.

„Знае как да прави сравнения“ — усмихна се Алекс.

— Какво всъщност е загрявката? — зададе въпрос Сенсеич и веднага сам си отговори: — Загряване на мускулите, разтягане на сухожилията, ускоряване на кръвообращението, повторение на някои базови елементи. Всичко това, разбира се, е правилно, но отнема прекалено много време. Да сте ме виждали мен някога да правя шпагат?

— Ъ-ъ… не — отговори за всички Алекс. Той наистина не си спомняше да е виждал някога Сенсеич да загрява или да се разтяга.

— Аз ще ви науча да правите всичко това с помощта на вътрешна концентрация и управление на съзнанието. Всичко, което трябва да се направи, е да накарате тялото да си мисли, че загрява. Ако степента на самовнушение е достатъчно висока, мисълта става реална.

„Звучи, както винаги, просто — помисли си Алекс, гледайки съсредоточените лица на приятелите си. — Но как на практика да го направя? С помощта на самохипноза? Дори и ако успея, просто ще си мисля, че съм загрял, а на практика само ще получа травма…“

— Сега ще ви обясня стъпка по стъпка какво трябва да се направи. Мисля, че за Тьома това няма да е никакъв проблем. А за останалите… Ще трябва да отделите целия ден за овладяване на основите на практическото прилагане на чи гун.

— И ще успеем да го овладеем само за един ден? — попита със съмнение Алекс.

Всички достъпни му източници като един твърдяха, че подобни техники се овладяват дори не за месеци, а за години!

— Нали помните, винаги съм казвал, че най-важното нещо е основата? С добра основа можете да започнете да изучавате наистина сложни неща, без да се страхувате от травми или мултиплициране на грешките. Всъщност точно с тази база се занимавахте през всичките тези години под мое ръководство, повтаряйки монотонно основните медитативни комплекси.

— Тоест ще можем бързо да овладеем тази и другите техники? — зарадва се Машка.

— Както винаги, всичко зависи само от вас — сви рамене Сенсеич. — А сега на работа!

Уви, „работата“ се оказа добре познатата им медитация. Само че този път от тях се искаше ни повече, ни по-малко от това да затоплят мускулите си и да усилят сърцебиенето си. За постигане на нужното състояние използваха специална асана^[1] — поза от йога.

— В тази поза вашата вътрешна енергия ще промени своето движение в необходимата посока — припомни за всеки случай учителят.

Алекс не знаеше много за йога, всъщност направо се объркваше от всичките тези хатха, бхарма и прочие глупости, но смисълът на различните пози и преплитания на пръстите все пак разбираше. Нееднократно му се налагаше да прелиства специализирана литература, а и Сенсеич често изнасяше лекции по темата. А в ефикасността на тези техники Селин се беше убедил от собствен опит — идеалното му зрение беше живото доказателство за това.

— Но аз все още не чувствам никаква вътрешна енергия — недоволно каза Костя, повтаряйки точно думите на Алекс. Това беше преди няколко години, но отговорът на учителя беше същият:

— Не е нужно да я чувстваш. С течение на времето ще се научиш, а дотогава… Ти не чувстваш как кръвта тече по вените ти, но това не й пречи да изпълнява всички свои функции. Така е и с вътрешната енергия, за да я използваш, изобщо не е нужно да я чувстваш.

Учениците послушно се съсредоточиха върху асаната и точката под пъпа. Теоретично точно там се намираше централният възел на вътрешните енергийни потоци, но едва ли някой наистина го усещаше. От друга страна, Алекс имаше смътното подозрение, че Тьома е преминал на някакво ново ниво на възприятие, овладявайки „желязната риза“, и сега просто скромничи. Нормално, едва ли е останал същия, след като е усвоил толкова сложна техника!

Алекс отвори очи и хвърли поглед на застаналия до него русокос паркурист. Това дали не трябва да се прояви по някакъв начин? Може би някаква аура или нещо подобно? Сенсеич например, когато се би с „рептилоидите“, целият светеше. Във всеки случай в Тьома не се забелязваха никакви външни промени.

„Така… и какво да правя, ако не чувствам нищо? — затваряйки очи, си помисли Алекс. — Може би да пробвам да включа въображението си? «Представете си меч в ръката и той наистина ще се появи». Да бе, да! Ако всичко беше толкова просто, тогава всеки глупак щеше да го прави. От друга страна, нали има методика на обучение, при която спортистите мислено си повтарят определени движения и с времето мускулите ги запомнят^[2]. Тоест достатъчно е да си представя, че те работят, и мозъкът ще изпрати в тях необходимия импулс. Това перфектно се пресича с принципите на действие на чи гун…“

Те прекараха няколко часа в работа над новия вид медитация и дори постигнаха известен успех. Във всеки случай, Данил уверяваше, че се чувства като желе, и дори седна на своя максимален „почти-шпагат“. Изглеждаше доста убедително, тъй като преди на баскетболиста му трябваше загряване не по-малко от двадесет минути за това. Алекс също се почувства необичайно бодър, но беше склонен да припише резултата на добрия сън и обилната закуска.

— Е, какво, сега готови ли сте за тренировка?

Сенсеич се надигна от „лотоса“ с едно бързо движение, докато в същото време на учениците им отне известно време да си възвърнат чувствителността в краката. Впрочем изтръпването премина почти мигновено — ежедневните тренировки си казваха думата.

— Ще изучаваме ли мистични техники? — радостно попита Машка. — Моят Дух пазител е от Семейството на Огъня, определено трябва да усвоя някое огнено кълбо!

— Тогава нека Духът пазител те учи на него — усмихна се Сенсеич. — А сега ще продължиш да хвърляш своите игли. Колкото се може повече, от всяко положение. Търси ново приложение и нови техники на хвърляне. Добре си го измислила, остава само да доведеш умението си до нужното ниво.

Машка показа език на Сенсеич, но не успя да сдържи доволната си усмивка. Похвалите от учителя бяха твърде редки, за да бъдат игнорирани.

— А аз?! — бързо попита Алекс. — Аз какво да правя?

— Единственото нещо, което можеш да правиш сега, е усилено да се заемеш със самоконтрола — Сенсеич много сериозно го погледна в очите. — Трябва възможно най-скоро да се научиш самостоятелно да влизаш в сатори, а силата на тази техника зависи само от твоята концентрация.

Алекс сведе поглед и смутено повтори въпроса на Машка:

— А не може ли да се науча да създавам невидим меч или да правя нещо подобно?

— Мечтай си — изхихика Костя. — Ти дори Дух пазител нямаш още.

— Да видим с какво ще ти помогне твоят син дракон, когато те ступам — мигновено избухна Алекс.

Сенсеич завъртя очи към тавана.

— Точно за тази липса на самоконтрол говорех — въздъхна той. — Хайде, слагайте корите и започвайте двубои за загрявка. До десет победи. Костя и Алекс, Данил и Тьома, Машка — с мен.

„Ама че загрявка! — ужаси се Алекс. — Та това са един-два часа!“

Разбира се, на глас никой нищо не каза. Съдейки по доволния поглед на Костя, той се радваше на възможността отново да изпробва новата си техника върху вечния съперник.

— Пак ли ще крещиш? — намръщено попита Алекс, докато стягаше предпазните кори. — Не можеш без фокуси, а?

— Мога — ухили се Костя. — Но с тях е по-забавно.

След няколко минути на размяна на леки удари те преминаха към отработване на серии от удари. Това беше обичайна схема, затова те сменяха вида на ударите напълно автоматично. Отначало само с ръце, после с крака, атака напред, отстъпване назад. Смесени серии от близка дистанция, удари с крак с отскок…

— А сега с пълна сила! — безразсъдно извика Алекс.

И започна една безкрайна размяна на удари. Периодично някой падаше на тепиха, но веднага скачаше на крака и боят продължаваше. Приблизително същото ставаше и с останалите ученици. Най-накрая истинската работа започна…

* * *

Късно вечерта. У дома.

 

Алекс почти не помнеше как се прибра. Тренировката толкова го изтощи, че дойде на себе си вече в леглото. В главата му блуждаеха смътни спомени от пътя до вкъщи, вечерята и поредната вяла кавга със сестра му, но всичко беше покрито с такъв слой мъгла, че той го възприемаше по-скоро като сън, отколкото като реални спомени.

Претърколи се на другата страна и устреми поглед в прозореца — към светещата с мека и студена светлина луна.

„Ех! Колко е хубаво да се отпуснеш след тежка тренировка… — той затвори очи, но веднага пак ги отвори, чувайки тихо шумолене под леглото. — Това пък какво беше? Плъх?!“

Продължи да лежи, загледан в тавана, в очакване на още някакъв звук, който да потвърди или опровергае догадката му. И звукът наистина се повтори, но този път на съвсем различно място — откъм компютъра. А след това почти веднага от противоположния край на стаята и изпод леглото.

„Глупост някаква — изненадано си помисли Алекс. — Дали не сънувам? Що за нечакано участие в мистично действие? Или са някакви хлебарки?“

Той се наведе и погледна под леглото.

Като че ли нямаше нищо.

Алекс вдигна глава и замръзна от изненада. Във въздуха точно пред него висеше малко черно облаче. Приличаше на малка топка, постоянно променяща формата си, сякаш в търсене на определено състояние. В един момент наподобяваше някакво животно, после кола, после птица…

„Луда работа! — глупаво си помисли Алекс, гледайки странното представление. — Май започвам да се досещам какво е това! Машка описваше появата на нейния Дух пазител по доста сходен начин, но нейният дракон й се присъни, а при мен явно е решил да се появи в нашия свят.“

В това време към черното облаче, набрало доста сериозен обем, изведнъж се присъедини още едно — червено.

„Стоп, а защо два облака?“ — не разбра Алекс.

Червеното облаче беше малко по-малко, някъде колкото юмрук, но сменяше формата си много по-бързо от черното. Под възхитения поглед на Алекс облаците продължаваха да се променят. И ако черното все още не можеше да вземе решение за формата си, червеното бързо прие очертания на драконово тяло: скоро ясно се откроиха глава, опашка, крила и лапи. Но червеният не спря, а продължи да оформя тялото на дракона, добавяйки към него все повече и повече подробности. Скоро пред погледа на Алекс стоеше почти точно копие на дракона на Сенсеич, само че с по-ярък червен цвят.

В това време черният облак най-накрая определи формата си, но противно на очакванията на Алекс, това съвсем не беше втори дракон…

Котка?!

Преди Алекс да успее да се изненада истински, разноцветните облаци изведнъж започнаха да светят. Все по-ярко и по-ярко…

Избухналата светлина го удари в очите толкова силно, че за известно време Алекс ослепя. Когато най-накрая успя да възстанови донякъде зрението си, във въздуха над тях червеният дракон трескаво размахваше ципести крила, а на масата седеше малък, колкото нормална котка, черен тигър.

— Ти какво правиш тук?! — изрева тигърът с изненадващо плътен баритон.

— Теб трябва да те питам същото! — дрезгаво отвърна червеният дракон.

Алекс отвори уста от изненада, гледайки как невероятните същества се обсипват едно друго с обиди:

— Ти си космата жаба!

— Топка вълна, пълна с молци!

— Син на замразен гущер!

— Митологично недоразумение!

Постепенно те преминаха към съвсем невероятни словосъчетания, някои от които възхитиха Алекс със своята витиеватост. Осъзнавайки цялата абсурдност на случващото се, той със закъснение си помисли, че виковете на дракона и тигъра може да събудят родителите и сестра му. Тази мисъл го накара да излезе от вцепенението си и да започне да действа.

— Какво правите?!

Драконът рязко млъкна и погледна към Алекс.

— Аха, носителя.

— Моят носител — басово изръмжа черният тигър.

— Какво? — раздразнено реагира драконът. — Аз го избрах и минах през портата на Семейството на Огнените дракони.

— А аз минах през портата от страна на Семейството на Тигрите на мрака — спокойно отвърна тигърът и първи се обърна към Алекс — Бяко Тан.

— Рон-Тиан — бързо се представи червеният. — Огнен дракон.

— Може ли малко по-тихо — помоли Алекс и със закъснение се изненада: — Ъ-ъ… а защо сте двама? И защо има тигър? Все пак аз съм член на клуб „Рижия дракон“.

Драконът се настани на масата срещу тигъра.

— Аз също бих искал да знам.

Черният тигър внимателно погледна Алекс.

— Някой в Храма е направил грешка.

Под погледа на жълтите му очи Алекс се сви.

— Предполагам…

— Нещо много крехък ми изглеждаш за носител — отбеляза Рон-Тиан.

— И дребничък — добави тигърът.

„Ха, намерили на кого да скачат — раздразнено си помисли Алекс, започвайки да идва на себе си и повече или по-малко трезво да оценява ситуацията. — Но защо все пак са двама?!“

— Както кажете, гиганти — леко се озъби Алекс и отмъстително добави: — Чудя се какво ще правите, когато крясъците ви докарат тук моите роднини? Как ще им обясните появата си?

— Носител, ти си идиот — високомерно каза черният Бяко Тан. — Никой няма да дойде тук.

— Но…

Червеният дракон размаха криле, разпръсквайки листата по масата, и се издигна във въздуха.

— Ей, не обиждай носителя!

Той изграчи някак странно и се гмурна надолу, атакувайки тигъра.

Алекс едва не падна от леглото, когато червеното люспесто тяло прелетя покрай него. Бяко Тан избягна ноктите на нападателя и скочи на нощното шкафче.

Духове или не, но следите от нокти по масата бяха съвсем истински.

— На ти! — извика драконът и пред погледа на изненадания Алекс създаде истинска огнена топка. Файърболът увисна във въздуха за няколко секунди, като жужеше и искреше, и се понесе към тигъра. Той ловко отскочи встрани и огненото кълбо се разби в стената, оставяйки прилична вдлъбнатина. Искрите се разлетяха във всички посоки, но за щастие на Алекс, не подпалиха нищо. Но ако това чудо беше ударило компютъра…

— Хей, спрете! — опомни се Алекс и скочи от леглото. — Ще ми унищожите стаята така!

Червеният дракон продължи да атакува и блъсна противника си с цяло тяло, но секунда преди това черният тигър изчезна и се появи в другия ъгъл на стаята.

— Няма да избягаш! — възбудено изкрещя драконът, но вече не бързаше да напада.

Ответният удар на черния тигър беше не толкова ефектен, но пък доста по-ефективен. Рехавите сенки в ъгъла на стаята неочаквано се сгъстиха и се изстреляха към Рон-Тиан като тънки тъмни лентички. Част от тях драконът успя да избегне, но някои достигнаха целта си, залепнаха за крилата му и го свалиха на пода. В същия миг всички сенки на стаята се впуснаха към него и го увиха, оформяйки голям черен пашкул.

Алекс очаровано и едновременно уплашено гледаше разиграващото се пред очите му. Беше толкова невероятно — докосването до нещо мистично и дори малко приказно.

Избухна огън и за миг превърна пашкула в ярък факел, унищожавайки всички сенки и без изобщо да навреди на червения дракон. Но пък засегна килима.

Миризмата на изгоряло изтръгна Алекс от вцепенението и го принуди да действа. Той се изправи между духовете и размаха ръце.

— Спрете най-накрая!

И двамата се втренчиха в Алекс така, сякаш той беше главният им враг.

— Не се меси! Това си е наша работа!

Алекс бавно започна да се вбесява.

— Вашите проблеми си ги решавайте някъде другаде!

— Ти ли ще ми казваш какво да правя, човеченце? — веднага настръхна Рон-Тиан. И без много да му мисли, червеният дракон създаде огромно огнено кълбо и го хвърли право в Алекс.

Алекс веднага падна на пода, пропускайки искрящата топка над себе си. След част от секундата рамката на прозореца с трясък излетя на улицата, отнасяйки със себе си и част от стената.

— Идиот! — ужасено извика Алекс. — Какво правиш?!

— По-спокойно, носител — изсумтя Бяко Тан. — Това е просто сън. А червения недорасляк ей сега ще го успокоя…

Сън?!

Алекс удивено се огледа и провери усещанията си. Това изобщо не приличаше на сън, а по-скоро точно на обратното. Стаята изглеждаше още по-реална, отколкото обикновено. Той съвсем ясно виждаше всяко ъгълче, дори и най-ситните букви по кориците на книгите, наредени на рафта. Всяка прашинка и власинка на килима…

— Кой кого ще успокоява! — изрева драконът, но вместо отново да атакува тигъра, остана да виси във въздуха. — Усещаш ли това? Времето изтича!

— Какво време, за какво говорите?! — изнерви се Алекс.

И сякаш в отговор на въпроса му стаята внезапно се разми, сякаш зрението му рязко се влоши поне с десет диоптъра. Така и щеше да си помисли, ако драконът и тигърът не продължаваха да са на фокус.

— Пространството се свива! — извика Бяко Тан.

И двата Духа пазители без видима причина нападнаха Алекс.

— Това е моят носител!

— Не, моят!

Алекс инстинктивно се закри с ръце и веднага извика от болка — драконът и тигърът започнаха да го драскат с нокти, сякаш възнамеряваха да му одерат цялата кожа от ръцете. От болка очите му се напълниха със сълзи.

— Махнете се!

— Търпи, носител — някак отдалече стигна до него баритонът на черния тигър.

В следващия миг Алекс отвори очи, отдръпна се рязко назад с цяло тяло и болезнено удари глава в стената. Кожата на ръцете му гореше така, сякаш дълго време са го горили с нагорещена ютия. Тихо проклинайки през зъби, той известно време просто лежа, страхувайки се дори да мръдне. След няколко минути болката утихна дотолкова, че вече беше в състояние да се огледа и да започне да мисли повече или по-малко трезво.

Разбира се, събуди се в стаята си. Изглежда, Духовете пазители не лъжеха и всичко, което се случи, наистина беше просто много реалистичен сън. Забулената в полумрак стая изглеждаше напълно нормално: никакви следи от сажди, разпръснати листа или избит от огнено кълбо прозорец. Ако не беше ужасната болка в засегнатите от ноктите ръце, този сън щеше да изглежда най-обикновен…

Алекс се пребори с виенето на свят и внимателно стана от леглото. Поклащайки се леко, той стигна до компютърното бюро, седна и включи настолната лампа.

— Леле! — прошепна, щом видя пострадалите си ръце на светлината на лампата. — Ега ти съня… — вместо очакваните драскотини пред очите му се мъдреха две съвсем пресни татуировки! Рижата татуировка беше изчезнала, а на нейно място се кипреше силуетът на червен дракон. На другата му ръка се беше появило отлично изработено изображение на черен тигър. — Значи ли това, че сега имам два различни Духа пазители?!…