Алекс Кош
Игра на маски (27)

Глава 6

Три дни до боя. Дом, сладък дом.

 

За Алекс утрото настъпи непривично късно. Въпреки че си легна още в десет, се събуди чак след петнадесет часа.

„Уау! — искрено се изненада той, протегна ръка към мобилния и погледна часа. — Голям сън ударих — направо съм проспал деня! Вчера бях толкова уморен, че дори не се сетих да наглася алармата.“

Но пък с изненада установи, че се чувства просто прекрасно. Умората беше изчезнала като с магия! Сякаш ги нямаше всичките тези синини и драскотини.

Той внимателно се огледа и едва не падна от леглото. Синините наистина бяха изчезнали! Едва ли е от чудодейната сила на йода, по-скоро беше резултат от вчерашното къпане в тайнственото езерце. Впрочем това не беше чак толкова важно, главното беше, че се чувства просто превъзходно.

Страхотно!

Алекс бодро скочи от леглото и хукна да си вземе душ, отбелязвайки със закъснение, че вкъщи няма никой. Изглежда всички бяха заминали на работа, оставяйки го да спи като труп. Което си беше доста странно. Той си знаеше, че всяка сутрин все ще се намери някой да прекъсне съня му по най-нагъл начин: било то крещящата сестра или желаещата да поговори със сина си майка.

По време на закуска мобилният му телефон звънна.

„Вася“.

„Е, да видим какво иска“ — реши Алекс след известен размисъл.

— Привет.

— Здрасти! Ще идваш ли на тренировката днес?

— Къде? — не разбра Алекс.

— Групата имаме нова тема в момента. Грубо казано, силови упражнения на улицата. Обикновени упражнения като набирания, лицеви опори и други подобни, но насочени към развитие на уменията и мускулите, необходими в паркур. Събираме се на „Калужска“ да поскачаме и в същото време да обсъдим всичко това, може и видео да погледаме.

Алекс си спомни, че вчера Димон му беше писал нещо за това в „ICQ“-то.

— Ами, не знам…

— Какво се дърпаш? Мен днес гаджето ме канеше на кино, а аз й отказах заради тази работа.

— Къде ги намираш такива момичета? — подсмихна се Алекс.

— Ти да мълчиш — парира го Вася. — Поканиха те в ресторант, нали, уж за спасяването. Аз също спасявах, между другото, но мен нещо не ме поканиха!

„Той пък откъде знае за това?!“ — изненада се Алекс.

— И така, идваш ли?

Алекс си призна, че наистина би било хубаво да се разсее. Постоянното напрежение преди предстоящата битка, всичките тези нови и нови загадки… разбира се, това изтощаваше. Може би именно тренировката с приятелите щеше да му върне вътрешното спокойствие.

— Убеди ме — въздъхна най-накрая. — Щом дори такъв инвалид като теб идва…

— Гипсът не пречи на паркура. Хайде тогава да се срещнем някъде към три без десет на „Маяковска“.

— Добре, до тогава.

Алекс изключил телефона и почти веднага получи SMS от Машка: „Добро утро =) Събуди ли се?“

„Аха. Как беше тренировката?“

„Супер. За днес Сенсеич приключи с мен и сега съм свободна до вечерната тренировка. Да отидем на кафе?“

„Обещах да се срещна с приятели да тренираме.“

„Каква тренировка? Малко ли са ти тези в клуба? Вчера едва дишаше!“

„Това е съвсем друго — паркур. Ще поскачаме малко. Трябва да се поразсея…“

„Идвам с вас. Отдавна исках да пробвам.“

Алекс взе предвид стандартното женско закъснение и прецени времето на срещата:

„За 14.30 на «Калужска» ще успееш ли?“

„Разбира се.“

„Добре, ще се видим там. И моля те, не вземай никакви оръжия със себе си!“

Приключи спокойно със закуската, после реши да медитира малко, за да си подреди мислите. Вслуша се в себе си и с изненада установи, че се чувства напълно възстановен. След това прекара известно време да загрее по метода на Сенсеич и накрая пробва да възстанови вчерашните си усещания. Къпалнята, недостига на въздух, а после невероятната лекота в цялото тяло… Засега не се получаваше особено добре, но Алекс чувстваше, че е близо до желаното усещане.

Половин час по-късно той вече влизаше в метрото. По това време на деня беше необичайно пусто. Никаква блъсканица. Сънени и спокойни хора. Цялата бодрост на Алекс отлетя нанякъде и той едва не задряма, отпуснат на седалката. За да се ободри отново и да се настрои на желаната вълна, реши да погледа видеоклипове по акробатика и паркур.

„Ммм… трябва да опитам да скоча серия задни салта по различни обекти — си мислеше, докато превърташе за пореден път клип с много яки скокове. — Например от ограда на ограда или нещо подобно. Само да намеря подходящо място. Вярно, ще е опасно… Ха, това вече ще е много забавно — да се пребия няколко дни преди двубоя с «рептилоида»!“

Но много му се искаше да опита нещо подобно. Точно сега Алекс усети вкус към живота. Когато ти предстои бой на живот и смърт, неволно започваш да цениш дори най-простите житейски радости. В допълнение, това можеше да е последната му среща с приятелите. Въпреки че той прогонваше мислите за възможна загуба, изходът от боя беше непредсказуем. Единственото, което му оставаше, беше да даде всичко от себе си в тренировките и да не си позволява никакви пораженчески настроения.

Излизайки на „Калужска“, Алекс веднага фиксира с поглед застаналата в центъра на залата Машка. Момичето се беше облегнало на една от колоните и четеше някакво списание. Разбира се, на корицата се мъдреше не някой фотошопски мачо, а поредното хладно оръжие. Други списания гимнастичката просто не я вълнуваха.

„Ех, хубава е, омайницата!“ — с някаква братска гордост отбеляза Алекс.

Без да осъзнава, или давайки вид, че на осъзнава, Машка привличаше погледите на всички минаващи покрай нея мъже. Прилепналият спортен клин и късата тениска бяха много подходящи за миниатюрната й спортна фигура.

И тогава Алекс забеляза Вася. Вечно неспокойният му приятел беше заел стойка на хрътка, надушила плячка, и изпиваше с очи Машка.

„Това трябва да го чуя“ — помисли си Алекс, когато осъзна какво предстои да се случи.

Той бързо се вля в човешкия поток, за да приближи незабелязано до Машка. Това му напомни за старата детска игра, измислена от Сенсеич за развитие на вниманието и за трениране на състоянието на постоянна готовност. Учениците се дебнеха един друг на най-неочаквани места, като целта беше да си нанесат някакъв удар. Разбира се, между момчетата се разгоря истинска война, която обикновено завършваше с поредната сериозна битка между Алекс и Костя.

Той успя да се скрие зад съседната колона точно в момента, когато Вася „подходи“ към гимнастичката, и можеше съвсем ясно да вижда и чува всичко, което се случва.

— Привет — чаровно се усмихна младежът. — Казвам се Вася, а ти?

— Има ли значение, след като вече си тръгваш? — хладно отвърна гимнастичката, откъсвайки за миг поглед от списанието.

„Ох, сега ще става, каквото ще става“ — изхихика Алекс.

— Ти сигурно спортуваш — сякаш нищо не се е случило, продължи Вася. — Личи си по спортната фигура. Аз също обичам спорта.

— И на теб също ти личи — Машка изразително погледна към гипсираната му ръка.

— Разбира се — доволно кимна Вася. — Личи си по пружиниращата ми спортна походка.

— По-скоро по хипертрофиралите бицепси — от Машка продължаваше да вее хлад. — Колкото до походката — продължи тя, — всички тези глупави подскоци по време на ходене се считат за вредни за ставите.

— О, хайде! — махна с ръка Вася и веднага смени темата. — Знаеш ли… още щом те видях, веднага разбрах, че това е съдба. Вярваш ли в любовта от пръв поглед?

Гимнастичката изсумтя и демонстративно погледна към перона, но Вася упорито продължи да се придържа към плана си:

— Хайде да отидем на кино. Или предпочиташ други забавления?

— Предпочитам други момчета — снизходително отвърна Машка.

Но Вася не беше лесен за разкарване.

— А какво не ти харесва в мен? Само кажи и ще се променя. Любовта прави чудеса!…

Машка започна да губи търпение.

— Просто млъкни.

— Е, това не е градивна критика, макар че на теб много ти отива да си ядосана…

Вася взе ръката й с намерението да я целуне.

— Край, писна ми — реагира тя, с ловко движение го стисна за китката и болезнено я изви.

Като не можеше повече да се сдържа, Алекс излезе от мястото си, почти задушавайки се от смях.

— Машка, гледай да не му счупиш и втората ръка.

— Отдавна те забелязах — изобщо не се смути гимнастичката. — Това твой приятел ли е?

— Ами да — през смях каза Алекс.

— Близък приятел — бързо уточни Вася, разтривайки китката си.

— Аха, недалечен — продължи да се забавлява Алекс.

— Не говори глупости — обиди се Вася. — Не знаех, че това е твоята приятелка.

Под насмешливия поглед на Машка Алекс се смути.

— Е, не точно приятелка… просто приятел. Така де, ние не излизаме… — той бързо смени темата: — Да вървим, другите ни чакат на улицата.

После прегърна Машка през раменете и тръгнаха към изхода.

— Е, фатална жено, ще им покажем ли класа днес?

— Разбира се — върна насмешката гимнастичката. — Но ти по-добре си пази силите, довечера ни предстои поредната серия кръгови спаринги.

Те излязоха на улицата и веднага забелязаха групата паркуристи. Всички бяха по анцузи и тениски, стояха скромно до павилиона с напитки и се забавляваха, като коментираха минаващите момичета. Олег и още няколко момчета от „One More Day“ носеха фирмените си тениски, другите бяха облечени кой както намери, а Димон направо беше гол до кръста, подлагайки на слънчевите лъчи мускулестия си торс. За немалка изненада на Алекс сред паркуристите беше и Тьома.

— Вече сме всички — доволно констатира Олег, ръкува се с Алекс и Вася и кимна за добре дошла на момичето.

— Привет, Машка! — леко изненадано поздрави Тьома. — И ти ли си решила да се занимаваш с паркур?

— Ами Алекс ме нави да пробвам.

„Да бе, навил съм я. Тя сама поиска!“ — възмути се вътрешно Алекс, но премълча, за да не подложи на риск тленното си тяло. Въпреки че на пръв поглед облеклото на Машка беше много леко, Алекс беше почти сигурен, че тя има скрито някъде хладно оръжие.

— А ти какво правиш тук? — подозрително се обърна той към Тьома.

— Олег ме покани. Веднъж играхме заедно на рождения ден на някакво списание и решихме да потренираме заедно…

— Всеки познава всеки, какво се изненадваш? — усмихна се Димон. — В Москва не са чак толкова много хората, занимаващи се сериозно с паркур и акробатика. Почти сме като семейство, братле.

Подхвърляйки си закачки и шеги, компанията паркуристи се отправи към мястото за тренировка. Ако се съдеше по обърканите обяснения на Олег, предстоеше им да вървят доста време.

Димон явно се канеше да говори за нещо с Алекс, но Машка обърка всичките му планове.

— Алекс, имам малък подарък за теб — смутено каза тя, държейки ръката му.

Момчетата се размениха разбиращи усмивки и им позволиха да останат сами.

— Ах, ти! Обичам подаръци — доволно потри ръце Алекс. — Давай по-бързо.

— Ами… Знам, че не обичаш хладно оръжие… — тя извади от джоба си малка дамска чантичка. — Но в светлината на последните събития ще ми е много по-спокойно, ако носиш със себе си ето това.

Алекс взе неочаквания подарък, повъртя го в ръце и отвори затвореното с лепка джобче.

— Уау! — изненада се той.

Плоската торбичка от черен плат се оказа калъф за миниатюрен, с размерите на кредитна карта, метален бокс. Стоманеният квадрат с отвори за пръстите и остри ъгли не изглеждаше чак толкова страшно оръжие, но това беше само на пръв поглед. Алекс още на момента, дори и без да притежава такива големи познания в областта на хладните оръжия като Машка, можеше да измисли поне няколко начина да го използва в близък бой. Освен това беше сигурен, че това нещо има отличен баланс и се държи във въздуха не по-зле от метателните ножове на Машка.

— Спокойно можеш да го съхраняваш в портфейла — каза гимнастичката.

— Ех, ако го имах и преди — усмихна се Алекс. — Благодаря ти, Машкин, сега вече мога да се чувствам ако не защитен, то поне въоръжен и опасен.

— Въоръжения и опасния, защо не каза, че имаш такива красиви приятелки? — тихо се промъкна към тях Вася.

Машка го погледна пренебрежително, ускори крачка и настигна Тьома.

— Ммм… студена жена — чувствено измърка Вася. — Обичам такива!

— Не бих те съветвал — намръщи се Алекс.

Ако в началото заинтересуваността на Вася го забавляваше, сега започна да го дразни. Резкият преход от едното чувство към другото отдавна не беше нещо изненадващо за него, но го караше да се замисля и внимателно да се самоанализира. Именно това беше главното домашно задание на Сенсеич: да се научи да разбира всички свои чувства, да не им позволява да го завладеят, но и да не ги задържа в себе си.

— Ей, Алекс, май най-накрая си намери приятелка, а? — Димон сложи ръка на рамото му и прошепна заговорнически: — И е супер, напълно одобрявам твоя избор. Ти заради нея ли напоследък пропускаш тренировки?

— Не, какво говориш — бързо започна Алекс. — Ние просто сме приятели от детинство. Тя ми е като сестра.

— Е, тогава си просто глупак — обобщи Димон.

Междувременно паркуристите се добраха до желаното място.

— Пристигнахме! — доволно каза Олег. — Страхотно, нали?

— Супер — успя само да каже Алекс.

Наистина, това място беше просто създадено за практикуване на паркур. Всичко сочеше, че доскоро тук е кипяло строителство: три частично довършени етажа на сграда, до нея струпани бетонни блокове и изоставена строителна техника. Дали виновна беше неусетно настъпилата криза или нещо друго, но точно сега тук дори пазач нямаше. Огромните стоманени конструкции на крановете, различните по височина бетонни блокове, недовършените стени — всичко това даваше безгранични възможности за въображението на паркуристите.

Приятелите струпаха на куп раниците си и се разпръснаха по цялата територия на обекта, търсейки интересни места за скокове и спокойно започнаха да загряват. Единственото изключение се оказа Тьома. Без да го е грижа за загрявката, той веднага се втурна да скача по покривите. Скочи с краката напред към една висока стена и направи „кат лип“^[1] — хвана се с ръце за ръба, опрял пръстите на сгънатите си крака пред себе си. След това се набра силово и се качи на покрива на първия етаж. Изтича по ръба до края, без да спира нито за секунда, направи арабско салто, прескочи някакъв варел и се скри от погледите им.

— Неуморим — коментира Олег. — Виж какво прави без загрявка!

Алекс лениво се прозя и се облегна на стената. Той много добре знаеше, че Тьома предварително беше загрял мускули и сухожилия, още докато чакаше край метрото. Имащ добра основа по чи гун, русокосият паркурист усвояваше уроците на Сенсеич много по-бързо от останалите момчета и затова вече напълно се възползваше от така наречената „ментална загрявка“. Между другото, Алекс трябваше да направи същото.

— Аз засега малко ще помедитирам, а ти защо не направиш кратък встъпителен курс на нашата приятелка? Но имай предвид, че Машка е гимнастичка — проверена и подготвена отвсякъде.

Олег дори уста не успя да отвори.

— Аз ще й покажа всичко! — веднага подскочи Вася. — А ти не хъркай много силно като медитираш, да не ни разсейваш.

— Какво ще ми показваш, инвалид? — изсумтя Машка.

Вася се намръщи.

— Нищо, аз и с гипса съм много добър. Хайде да започнем с теория…

Затваряйки очи, Алекс се откъсна от външния свят и бързо се приведе в състояние на транс. Както казваше Сенсеич, трябва постоянно да работиш над себе си, да се концентрираш върху всяко свое действие, изцяло да се отдаваш на всяко занимание, изучавайки всеки мускул, костица и сухожилие в тялото си. Той усети как мускулите му се пълнят с кръв и тялото му става леко. С всеки дъх, с всеки удар на сърцето…

— Най-важното нещо е равновесието — проби през мъглата на медитацията му гръмкият глас на Вася. — И базовият елемент, формиращ цялата техника, съвсем не е салтото, не са и „маймунджилъците“. Не. „Акураси“^[2] — скокът от място, това е основното оръжие на паркура.

Алекс отвори очи и продължи да слуша лекцията на Вася.

— Първото нещо, което трябва да научиш, е да правиш качествени скокове на дължина, без да губиш равновесие. Например, от една греда на друга.

Макар Вася да не бе така отдаден на паркура като Олег, Димон и останалите, по мнението на Алекс съвсем не беше далеч от истината. Най-важното нещо за паркуриста беше равновесието и умението да се приземява. Ето защо заедно с „акураси“ следваше да научи Машка и на „претъркулване“ — за гасене на инерцията, но кавалерът явно не искаше момичето да се търкаля в прахта.

— Е, това е разбираемо — кимна гимнастичката, периодично поглеждайки към развихрилия се на заден план Тьома.

Русокосият паркурист се засили по покрива, скочи напред, изпъна тяло като струна, изпълнявайки елемент „супермен“ от комиксите, направи салто и се приземи в купчина пясък.

— Тука гледай! — извика му Олег.

След което се засили, отблъсна се от едната стена, после от другата и се хвана за ръба на съседния покрив. Последва силов изход, кратка засилка до следващата стена, две крачки нагоре по нея и махово салто назад с полувинт.

— Опа!

— Сладурче — иронично го изчетка Тьома, измъквайки се от купчината пясък.

— Да започнем с основите — продължи междувременно с обясненията Вася. — Скочи от място ето тук.

Той посочи към бетонен блок с височина малко над кръста на невисоката гимнастичка. Ако се съдеше по формата, това би трябвало да е някаква легнала колона.

Машка мълчаливо скочи върху колоната, погледна хитро към Вася и направи странично салто, приземявайки се обратно на нея. Беше видно, че за спортната гимнастичка скоковете на широката трийсет сантиметра колона не представляват никакъв проблем. Замисли се за миг и като прецени разстоянието, направи комбинация „флик-флак — салто назад с право тяло“ и демонстративно изтупа ръце.

— Какво още трябва да науча?

Алекс наблюдаваше изражението на приятеля си и се опитваше да не избухне в смях.

— Кхм… — Вася го погледна. — Може би и сама бързо ще се ориентираш във всичко, просто повтаряй каквото правят другите. Да вървим да погледаме момчетата, а аз и фотоапарата ще взема, да поснимам…

Като остави Машка да усвоява основите на паркур под зоркия поглед на Вася, Алекс се качи на стената по същия път, по който и Олег.

— Ще отида да поогледам наоколо — извика той отгоре и се отправи да проучи недовършената сграда. От най-високата точка се откриваше отлична гледка към подскачащите по територията на строежа паркуристи. Болшинството отработваха базови скокове, докато Тьома и Олег се забавляваха сериозно, като правеха наистина сложни елементи.

„А какво интересно бих могъл да измисля аз?“

Погледът му бе привлечен от множеството бетонни блокове, нахвърляни на разстояние около два метра един от друг и оформящи своеобразна полоса с препятствия. Олег скачаше от един блок на друг със завъртане на 360 градуса по време на скока, а бягащият след него Димон успя да направи салто напред и като по чудо се приземи на тясната около половин метър повърхност.

Какво казваше Сенсеич за сатори? Много често хората го достигат в екстремни ситуации, както се случи вчера, когато Алекс едва не се удави. Би било логично да се опита отново да достигне до това състояние именно в момент на опасност. А какво може да е по-екстремно от супер сложен акробатичен скок? Още повече пък ако говорим за поредица от скокове…

Едва започна да си представя визуално това, което се канеше да прави, и нервно потръпна. Всеки професионален спортист знае много добре колко е важно да прогони от въображението си най-сложните елементи. Но тук неговото въображение малко го предаде. На Алекс му трябваха няколко минути, за да си представи ясно всички скокове.

— Я дайте да ви покажа как се прави! — той слезе от покрива и скочи на първия блок. — Само освободете и шестте блока.

Сега трябваше да се потопи в състояние на пълен самоконтрол — медитация в движение, медитация при всяко движение. Отпусна се максимално и се съсредоточи върху изпитаните вчера усещания. Предчувствието за смърт — слабостта, болката, а след това лекотата в цялото тяло и невероятната яснота на възприятията.

Оставаше само да проиграе за последно всички движения в главата си и можеше да започва. Доскоро още с визуализацията на първия скок по цялото му тяло пробягваха нервни вълни. Сега елементите не изглеждаха толкова неизпълними.

Така, трябваше да направи само няколко прости акробатични елемента. Най-трудната част беше да не пропусне някой блок, в противен случай… Височината на всеки блок беше не повече от метър и половина, но да паднеш от такава височина с главата надолу, и то на асфалт… И това при условие, че не си се убил предварително на ръба на бетона.

Алекс застана на първия блок и погледна през рамо останалите пет, преценявайки разстоянието между тях. За съжаление, то не бе еднакво, така че се налагаше да коригира скоковете в движение.

— Какво смяташ да правиш? — попита Димон. — Да не би да искаш да скачаш на задно салто от блок на блок?

Алекс мълчаливо кимна.

— Ти да не си луд?! — подскочи Олег.

Машка му изшътка:

— Не се бъркай.

— Но това е опасно, мамка му — присъедини се и Вася. — Дали не трябва да се подсигуриш.

Алекс погледна приятелите си и уверено се усмихна:

— Спокойно.

Но в себе си увереност не усещаше. Само бушуващия в кръвта адреналин и лека слабост в коленете. Все пак изпълнение на скокове „в темпо“ предполагаше постоянна промяна на центъра на тежестта. Да спреш на половината път беше практически невъзможно…

„Всичко е наред — успокои се сам. — Главното е да уловя онова усещане за отчужденост и вътрешно спокойствие. Всичко ще мине като по вода.“

След като направи кратка серия от дихателни упражнения, той се съсредоточи… и наистина влезе в състояние на сатори!

Скок. Времето сякаш спря, макар да му беше пределно ясно, че всичко става за десети от секундата.

Първото салто се получи малко криво заради лекото вълнение. Но щом краката му докоснаха блока, той веднага изхвърли ръце назад и се отблъсна силно с крака, влизайки във втория скок. Погледът му автоматично отчете, че се приземява точно в средата на блока. На третия блок се приземи много по-уверен, дори имаше време да следи за позицията на краката. Четвъртият блок стоеше малко по-далече и Алекс едва успя да удължи салтото си до него, като се приземи само на пети. Въпреки колебливото приземяване, за спиране беше прекалено късно. Наклони се леко назад, използвайки инерцията, и на практика влезе във флик-флак. Приземяването на петия блок се получи много ниско, освен това повърхността му се оказа не особено равна, така че се наложи тежестта да се поеме основно от единия крак. Инерцията го отпрати напред и за да не загуби равновесие, той замахна със свободния крак. Маховото салто се получи много високо и той добави завъртане около оста си.

Алекс почувства нещо нередно в момента, когато краката му докоснаха земята. Той излезе от състоянието на сатори с чувството, че е изпил поне бутилка водка: със забавени реакции, омаломощен и с ужасно главоболие. Изглежда нервното напрежение се отрази на тялото доста по-силно, отколкото по време на тренировките със Сенсеич.

— Това беше невероятно! — възхитено извика Димон. — Жесток си, пич!

— Да, страхотно беше — потвърди Вася. — А за камерата ще го повториш ли?

На Алекс му идеше да го удари, но нямаше и капчица сила.

— Какво?! Значи не си го снимал?!

— Ами ти не каза — сви рамене Вася.

— Сякаш не знаеш, че всичко трябва да се снима без човека да знае — смъмри го Олег. — Лоша поличба е, ако правиш сложни трикове специално за пред камера.

— Да, знам…

„Хм, ясно — въздъхна Алекс. — Зазяпал се е в Машка…“

— Ей, тук някакви други момчета дойдоха! — извика един от паркуристите от покрива. — Казват, че търсят Алекс.

— Още някой от нашите? — логично предположи Олег.

Алекс озадачено погледна приятеля си.

— Но защо търсят мен?

Отговорът на този въпрос дойде няколко секунди по-късно, когато иззад бетонната купчина се появиха група младежи в черни тениски с изображения на тигри.

— Пфу, дявол да го вземе, само този липсваше! — от сърце въздъхна Вася и Алекс беше напълно съгласен с него.

Ворон иронично-приветливо им помаха с ръка.

— Затова обичам социалните мрежи, заради глупостта на потребителите им — той приближи до Алекс и самодоволно се ухили. — Хората сами пишат къде и кога ще прекарат времето си, без изобщо да се притесняват, че всеки може да го прочете.

„Мда… колко ненавреме се появяваш! — раздразнено си помисли Алекс. — Ако не беше тази моя слабост, на момента щях да ти набия канчето.“

— Алекс, виждам, че тук правите сериозна тренировка — продължи Ворон. — Какво ще кажеш да добавим малко конкурентен дух?

— За какво говори той? — подозрително попита Олег.

— Откъде да знам? — сви рамене Алекс.

Машка пристъпи до Алекс и тихо попита:

— Какво всъщност става тук? От другата страна на сградата идват още шестима в същите тъпи тениски.

„Така… петима с Ворон и още шест, стават общо дванайсет. А паркуристите са само девет. По принцип никакъв проблем, ние тримата с Тьома и Машка ще ги победим и сами, но все пак по-добре да се избягват такива сблъсъци…“

— И що за съревнование предлагаш този път? — навъсено попита Алекс.

Ворон с лекота скочи на един от блоковете и го погледна отгоре.

— Какво ще кажеш за една малка Игра?

— Не става — рязко отвърна Алекс, поглеждайки към групата момчета в черни тениски. — Писна ми от тези Игри.

Останалите паркуристи застанаха до Алекс и Олег, готови да се намесят по всяко време.

— Страх ли те е?! — злорадо попита Ворон.

Алекс никога не е можел да се похвали с особено търпение.

— Ти веднъж вече загуби. Не искам да си пилея времето с неудачници.

Машка тихо се изкиска в юмрука си, а и останалите паркуристи не можаха да сдържат усмивките си.

— Тогава ще трябва да си решим проблемите по другия начин.

Ворон скочи от блока с ефектно махово колело.

— Ако човекът толкова много иска да се бие, ступай го набързо и да приключваме — демонстративно гръмко предложи Машка. — Виж го какъв е хилавичък.

Алекс не подценяваше Ворон, особено в светлината на последната среща. Все пак там, в метрото, паркуристът беше показал доста добро владение на бойните изкуства. Разбира се, Алекс с удоволствие би се сбил с него, но все още не беше се съвзел след скачането по блоковете. Очевидно състоянието на сатори отнемаше твърде много от вътрешните сили, а той нямаше представа кога ще успее да се възстанови.

— Ей, а защо да не поиграем? — неочаквано предложи Тьома. — Ще бъде интересно, никога не съм участвал в тази ваша Игра.

„Сякаш не той самият винаги се отказваше от участия — раздразнено си помисли Алекс. — Духът на съревнованието, виждате ли, не го устройвал, а сега изведнъж му се приискало да опита. Намерил време!“

— И аз нямам нищо против — присъедини се към разговора Димон.

— Наистина?

Е, Димон винаги с радост участваше, той си беше хазартен за трима. Честно казано, и самият Алекс нямаше нищо против да победи Ворон още веднъж. Но струваше ли си да рискува само няколко дни преди двубоя с „рептилоида“?

— И аз искам — веднага се включи и Машка.

— Закъде без теб — въздъхна Алекс и погледна въпросително към Ворон: — Какви са правилата?

Ворон се ухили.

— Няма правила.

— Супер! — зарадва се Димон.

— Що за глупост? — намеси се Олег. — Да не сте се побъркали?

— Страх ли те е? — подигравателно попита Ворон.

На Алекс му костваше много усилия да се сдържи и да не го цапардоса в лицето. Самодоволната му физиономия наистина дразнеше.

— Играем четирима на четирима! — изръмжа гневно Алекс.

Той, Димон, Тьома и Машка… нея така или иначе нямаше да успее да разубеди.

— Петима на петима — поправи го Олег. — И аз искам да играя — той сви юмруци. — Ще видим кой тук се страхува.

— Отлично! — Ворон кимна към момчетата в черни тениски и четирима от тях мълчаливо пристъпиха напред.

На Алекс му направи впечатление, че никога досега не беше ги виждал, въпреки че много добре познаваше по лице всички членове на „Стоманените тигри“. Този факт му се стори твърде подозрителен, за да го остави просто така.

— Димон, ти виждал ли си някога тези момчета? — тихо попита Алекс.

— А? — Димон сви рамене. — Като че ли не.

„Така си и помислих — констатира Алекс. — Ворон едва ли ги е довел случайно.“

Той се загледа по-внимателно в телосложението на новите противници: слаби, но не и мършави, с добре развити вратове и предмишници. Приличаха на борци, но движенията им бяха твърде отсечени и подсказваха по-скоро за някой вид карате. Пръстите на ръцете не бяха криви, но пък бяха покрити с едва забележими мазоли — следствие на дългогодишни тренировки блъскане по чучела.

Димон извади монета.

— Ези или тура?

— Ези — веднага избра Ворон.

Днес на Алекс явно не му вървеше — падна се ези.

— „Ловци“ — самодоволството на Ворон не знаеше граници. — Между другото, съвсем случайно в себе си имам знаци, подобни на онези от вашата Игра — един от „тигрите“ подаде на Ворон пакет с връзки. — Има два цвята — той се усмихна криво, — сив и риж. Мисля, че на вас вторият ще ви подхожда повече, а?

Алекс, Тьома и Машка веднага настръхнаха.

— Риж? — с пресъхнали устни повтори Алекс. — А защо не оранжев?

— Но нали вие сте рижи — Ворон погледна Машка, а след това и Тьома. — Вие двамата също сте от клуба, нали?

— Този дебил да не е от Рейтинга? — реагира най-бързо от всички Машка. — Не си ни казвал, че познаваш някой от там.

Олег и Димон гледаха приятелите си, без да разбират нищо.

— Ъ-ъ… Рейтинг… за какво говорите?

— Няма значение — махна с ръка Алекс. — Ще ви обясня по-късно — и вече по-тихо добави специално за Машка. — Нямах представа, че е от Рейтинга!

Подозрителната инициатива на Ворон приемаше все по-опасен обрат. Алекс нямаше никаква представа как да обясни на приятелите си всичко това за толкова кратко време и да не показва несигурност пред „тигрите“. Изглежда, точно на това беше разчитал и Ворон, подкачайки ги дали ги е страх.

— Да започваме! — открито подигравателно извика Ворон. — Територията на Играта ще бъде този строеж. Надявам се, че няма да се уплашите и да избягате? — той подаде на Алекс знаците с оранжев цвят, а сивите раздаде на своите хора. — Няколко минути преднина ще ви стигнат ли?

— Напълно — отвърна Алекс и махна с ръка на приятелите си.

„Жертвите“ го последваха, обсъждайки бързо предстоящата Игра.

— Значи трябва да пазим знаците си, така ли? — уточни Машка. — Нещо като стражари и апаши?

— Аха — потвърди Алекс. — Само те моля без оръжия, нали?

— Оръжия? — повтори Димон.

„О, да, те не знаят нищо за увлеченията на Машка — усети се Алекс. — Но сега нямам абсолютно никакво време да обяснявам.“

— Ей, ти помоли да не вземам нищо със себе си! — възмутено напомни Машка.

Тьома се обърна и още веднъж огледа „тигрите“.

— Не ми харесват тези момчета…

Алекс беше напълно съгласен с него — внезапната поява на Ворон беше твърде подозрителна. Едва ли щеше да се появи тук без ясен план за действие, а и намекът за Рейтинга определено не беше случаен.

— Ти сещаш ли се за някакви „тигри“ в Рейтинга? — тихо се обърна Алекс към русокосия паркурист.

— Знам ли — сви рамене Тьома. — Там са сума ти животни от семейството на котките. Но ако тези момчета са от който и да е клуб в Рейтинга, със сигурност ще са много по-добре подготвени от нас — той хвърли поглед към Димон и Олег. — Сигурен ли си, че си струва да ги замесваш в това?

— Нямам избор — въздъхна Алекс. — Освен това те са проверени момчета, не са някакви слабаци. Ти ще тръгнеш с тях, а аз — с Машка. И най-добре не се разделяйте.

Оставаше му да се надява, че Тьома при нужда ще ги защити, а той ще успее да удържи Машка да не използва хладно оръжие.

На малката строителна площадка беше почти невъзможно да се скриеш, а и никой не се канеше да го прави. Тьома, Димон и Олег се изкачиха до самия връх, а Алекс и Машка решиха да се поразходят из лабиринта от недовършени стаи.

— Ей, какви проблеми имаш с тези момчета? — попита Машка. — Този боядисания явно не те обича много.

— Това е меко казано — усмихна се Алекс. — Сега всичко е много по-цивилизовано, но наскоро се опита да ми счупи краката. Издебна ме след тренировка и ме нападна с група приятелчета…

Някъде на покрива се раздаде грохот и тропот на крака.

— Изглежда вече са започнали лова — логично предположи Алекс.

— Защо ни е да бягаме от тях? — попита Машка. — Просваме ги и приключваме.

— Смисълът на Играта е да не позволиш да ти вземат знака — напомни Алекс. — Никой не се кани да се бие.

Въпреки че той не беше много убеден в това — от Ворон можеше да се очаква всичко.

— Ние нали няма да се крием? — лукаво попита момичето. — Че тук дълго ще ни търсят.

Алекс само би се радвал на това. Прекалено подозрително изглеждаха мълчаливите момчета в тениски с изображения на тигри. Той интуитивно се досещаше, че има смисъл да избягва срещата с тях. В допълнение, все още чувстваше лека слабост в краката и не беше уверен в собствените си сили.

— Ей, тъпанари! Ние сме тук! — с колкото сили има извика Машка, карайки Алекс да подскочи от изненада.

— Ти какво…

— Мислех, че обичаш веселбата — намигна Машка.

— Да, направо я обожавам — завъртя очи нагоре Алекс. — Обикновено…

Чу се шум от стъпки и от ъгъла изскочи Ворон в компанията на два „тигъра“.

— Ето къде сте се скрили!

— Спотайваме се като мишки — весело потвърди Машка. — А сега опитайте да ни догоните.

И те хукнаха по коридорите на недовършения втори етаж, прескачайки тук-там срещащите се купчини боклук и строителни материали. За щастие на „жертвите“, стените все още не бяха завършени и нямаше опасност да се озоват в място без изход. Алекс и Машка тичаха между носещите колони, опитвайки да се откъснат от преследвачите си, но Ворон и „тигрите“ ги следваха плътно.

— Да се разделим — подхвърли Алекс, уверен, че всички „тигри“ ще хукнат след него.

И те се разделиха, но въпреки предположението на Алекс, след него продължи само Ворон. Бързо се спусна по стълбите към долния етаж и продължи да бяга. Тук повечето стени бяха завършени и изплъзването стана доста по-трудно, тъй като лесно можеше да се озове в помещение без изход. Влизайки в поредната стая, Алекс, почти без да намалява скоростта, скочи през прозореца. Като по чудо избягна сблъсъка с лежащия на земята бетонен блок, претърколи се настрани и веднага се втурна обратно в сградата през близката врата. Но целите стени на помещението бяха закрити от чували с цимент и единственият изход оставаше вратата, от която бе влязъл.

— Пипнах те — прозвуча зад гърба му.

Алекс се обърна.

— Не бързай да се радваш.

Ворон скочи към Алекс, явно искаше да вземе знака. Алекс сведе рамо, за да не позволи на противника си да го достигне, но изглежда „тигърът“ имаше други планове. Ръката му мина над бицепса и продължи движението си, превръщайки се в удар с лакът в гърлото. Алекс едва успя да подложи китка, но въпреки това гърлото му пострада болезнено. Ворон, без да спира, го хвана за шията и го натисна надолу за удар с коляно. Алекс успя да блокира удара с две ръце, но лакътя в гърба нямаше как да избегне. Потисна пристъпа на кашлица и както беше свит, хвана Ворон за крака и го повали по гръб. Те се затъркаляха по пода, като всеки трескаво се опитваше да улови в захват някой крайник на противника си, а в същото време и да не позволи удар в лицето. Накрая Алекс се извъртя, отхвърли с крака Ворон и се претърколи встрани. В схватката освен за защитата трябваше да мисли и за това как да предпази знака, което допълнително го затрудняваше.

След като се убеди, че знакът е още на мястото си, Алекс пристъпи към изхода, но Ворон пъргаво препречи пътя му.

— Къде тръгна?

Разбира се, нали точно за това въвлече Алекс в Играта. За да може най-накрая да има възможност да се разправи с него, само не беше ясно защо му трябваше да въвлича и останалите във всичко това? Въпреки че тук вината беше по-скоро на Алекс, а Ворон просто се беше подготвил предварително за такава възможност.

„Какво пък, щом толкова иска да се бие…“

Алекс нападна първи и веднага зададе високо темпо на боя. Усещаше, че се движи достатъчно бързо и без използването на сатори. Също така почти веднага разбра, че значително превъзхожда Ворон по опит. Твърде необмислено и ненужно използваше сложни похвати „тигърът“. Технично, но глупаво. Никакви финтове, просто директно нападаше, без изобщо да мисли за защита. Създаваше усещането, че бърза да приложи върху Алекс колкото се може повече прийоми.

Възползвайки се от поредната грешка, Алекс му нанесе удар в слънчевия сплит, а след това го свали с подсечка.

— За какъв дявол си се вкопчил толкова упорито в мен? — попита Алекс, докато Ворон лежеше на бетонния под и жадно гълташе въздух.

— Г-гадняр — едва процеди през зъби „тигърът“.

— Това не е отговор — въздъхна Алекс. — Добре, ти си полежи тук и се замисли за поведението си, аз ще тръгвам.

И той се отправи към изхода, но бързо се обърна, почувствал внезапна опасност.

Ворон стоеше на колене със затворени очи и мърмореше нещо под нос. С някакво шесто чувство Алекс усети, че ако не го спре, това ще завърши много зле за самия него. В полумрака на помещението той ясно видя как около Ворон започна да се появява едва забележимо синкаво сияние. И определено не беше игра на светлината. Сиянието по-скоро напомняше на онова, което се появи около Сенсеич по време на боя му с „рептилоидите“.

Алекс скочи към Ворон и му нанесе рязък удар с крак в лицето, от който „тигърът“ рухна на пода. Сиянието веднага изчезна.

— На магьосник тръгнал да се прави — малко нервно изръмжа Алекс.

Вече беше направил няколко крачки към изхода, когато изведнъж си спомни въпроса на Машка и реши да се върне. Самият Алекс искаше да разбере защо Ворон толкова много го мрази. Не можеше такава омраза да се вземе от нищото.

— Ворон, сега ще ти задам един въпрос, и по-добре да ми отговориш честно… — започна той.

В следващия миг се раздаде лек пукот и точно над лежащия на пода Ворон се появи примигващ със синя светлина тигър. На големина колкото истински, но значително отстъпващ му по материалност — през призрачния тигър можеше да се види отсрещната стена. Изглеждаше като съставен от стотици тъмносини парченца, между които просветваше ярък син пламък.

— Какво, по…

Алекс направи крачка към вратата, готов във всеки един момент да се хвърли в бягство.

— Ти пък кой си?

Тигърът мълчаливо стоеше над Ворон, впил искрящите си сини очи в Алекс.

„Може би изобщо не е материален? Просто илюзия?“ — предположи Алекс.

Сякаш прочел мислите му, тигъра глухо изрева и прокара лапа по пода, оставяйки с ноктите си дълбоки следи в бетона.

— Разбрах — вдигна успокояващо ръце пред себе си Алекс. — Тръгвам си.

Но тигърът явно нямаше намерение да го пуска. Изви гръб и с котешка ловкост се хвърли върху Алекс.

Претъркулване…

Алекс се изплъзна от атаката, но сега изходът беше препречен от тигъра, а на рамото на паркуриста се появи прясна драскотина.

„Мамка му — трескаво си помисли Алекс, докато се оглеждаше. — Да бягам? Със сигурност ще ме догони. Да му говоря? Дори не съм сигурен, че този тигър изобщо ме разбира…“

И тогава усети как по лявата му ръка пробяга странен импулс. Като смесица от лек токов удар и докосване до лед. Поглеждайки надолу, той с удивление видя как черната татуировка някак си се изпарява от кожата, превръщайки се в черен дим. Не, все пак не беше обикновен дим, по-скоро сянка… или дори мрак.

Синият тигър наклони глава, наблюдавайки с любопитство случващото се. Същото правеше и Алекс. Мракът бързо прие вече познатите му очертания и няколко секунди по-късно между него и тигъра се появи малкият черен Бяко Тан.

— Ти?! — изненада се Алекс.

„А аз си мислех, че призоваването на Дух пазител в реалния свят е възможно само с помощта на специална техника. Сигурно точно това е правел Ворон, когато го ударих… Но аз не направих нищо подобно!“

Бяко Тан известно време си игра на втренчени погледи със синия тигър, без да обръща внимание на Алекс. Сякаш мина цяла вечност… Но накрая синият тигър изсумтя и по царски бавно се върна до лежащия на пода Ворон.

— Той няма да те закача — раздаде се баритонът на Бяко Тан.

— О — отпусна се Алекс. — Благодаря ти… Слушай, имам нужда от твоята помощ и за още нещо…

— Тихо — прекъсна го тигърът и бързо заговори: — Не мога да остана дълго време във вашия свят. За теб е по-добре да се махнеш оттук възможно най-бързо. Духът пазител ще защитава своя носител и може отново да започне да се изнервя. Запомни най-важното: не е нужно да казваш на когото и да било за това, което се случи тук, дори и на своя учител.

Алекс сви рамене.

— Щом казваш… но…

— Това е много важно! Не забравяй.

Веднага след това Бяко Тан отново се превърна в черен облак, плъзна се към ръката на Алекс и попи в кожата. Усещането пак беше като изгаряне, но младежът почти не почувства болката, намирайки се все още под впечатленията на тези неочаквани събития.

За да не изнервя застаналия над Ворон син тигър, той бързо се изнесе от помещението. В главата му се въртяха десетки въпроси, но беше толкова разтърсен от случилото се, че дори не можеше да ги формулира точно. Не всеки ден се срещаш с призрачни тигри.

Впрочем точно сега не му беше до дълги размишления, приятелите му все още бяха изложени на сериозна опасност. Алекс излезе от сградата, качи се върху огромен стоманен контейнер за по-голяма видимост и почти веднага ги забеляза. Тьома и Димон бягаха от двама „тигри“ на третия етаж на сградата, докато не достигнаха края й. Димон веднага се хвана за ръба, за да се спусне на втория етаж, докато Тьома се опита да отклони вниманието на преследвачите. „Тигрите“ атакуваха паркуриста с такава агресия, че веднага стана ясно — тях Играта не ги интересуваше много. Димон слезе на втория етаж в момента, когато един от „Тигрите“ успя да нанесе удар с крак на Тьома и буквално го измете от покрива.

Алекс съвсем ясно видя как Тьома прелита почти десет метра и пада върху купчина пясък. Едва ли беше получил сериозна травма — паркуристът можеше да се приземява не по-лошо от котка. Но след него веднага скочи един от „тигрите“ с явното намерение да се приземи директно отгоре му. Последващите събития са оказаха скрити от погледа на Алекс от ъгъла на сградата, но той беше сигурен, че Тьома се е отдръпнал и ще даде отпор на нападателя.

Алекс скочи от контейнера, за да побърза на помощ на приятеля си, но тогава чу шум точно над главата. Почувствал интуитивно опасност, той отскочи настрани и на мястото, където беше току-що, се приземи един от „тигрите“. Без да каже нито дума, младежът атакува Алекс буквално с градушка от удари.

„Това определено не е Играта!“ — само това успя да си помисли Алекс, преди окончателно да се потопи в битката.

Време за празни мисли нямаше, „тигърът“ се биеше… като тигър. Атакуваше, без изобщо да мисли за защита, пробивайки всички блокове на Алекс, и сякаш дори не забелязваше неговата съпротива.

Алекс така и не разбра кога пропусна удара, от който „отплува“. В следващия миг той усети, че пада на земята и губи съзнание…

* * *

Малко по-рано. Някъде наблизо.

 

Мария тичаше по коридорите, опитвайки се напразно да се откъсне от преследвачите си. Дори нямаше нужда да се обръща, за да се увери, че „тигрите“ не изостават нито крачка.

„Ама че пъргави гадини! — помисли си раздразнено, докато правеше поредния остър завой. — Така могат и да ме стигнат!“

Както се оказа, Машка съществено подценяваше „тигрите“. На поредния завой един от тях, без да намалява скоростта, се затича към противоположната стена, направи няколко крачки по нея, после се отблъсна и се приземи точно пред момичето.

Единственото, което успя да направи при такава скорост, беше да се опита да заобиколи „тигъра“ покрай стената. Той не се опита да я спре, а просто я препъна. След като направи грациозен полет, Мария влезе в салто, болезнено усети някои неравности по пода, и отново скочи на крака.

Но „тигрите“ вече бяха до нея. Единият хвана момичето за ръката, извивайки я в болезнен захват, а вторият се опита да свали знака. Мария се изви с цяло тяло, изплъзвайки се от захвата, и в същото време ритна в лицето нападателя. После се оттласна с ръце от пода и нанесе удар с двата крака в гърдите на единия от „тигрите“. Веднага след това премина в активно нападение, усърдно атакувайки най-уязвимите части на тялото: слабините, шията и лицето. Тя се въртеше като пумпал, но нито един от ударите й не нанесе сериозни щети. „Тигрите“ успешно отбиваха атаките й и Машка искрено съжали, че по молба на Алекс остави всичките си оръжия у дома.

Като не постигна никакви резултати, тя реши да се оттегли, но „тигрите“ нямаха никакво намерение да я пуснат. За немалка изненада на момичето, те изобщо не й отстъпваха по бързина, показвайки чудеса на ловкост и точност. Двата „тигъра“ с лекота избягваха нейните удари и при това търпеливо я изблъскваха към стената.

„И защо реших да послушам Льошка точно днес! — раздразнено си помисли Мария. — Поне иглите да бяха в мен… Но тези момчета определено са доста по-пъргави от Костя и Алекс!“

Тя се разсея само за секунда, но това беше напълно достатъчно на „тигрите“, за да я свалят на земята. Преди да успее да гъкне, вече беше притисната към бетонната повърхност без никаква възможност да мръдне. Единият от „тигрите“ безцеремонно откъсна знака от ръката й и Мария веднага се почувства свободна.

— Простаци! — изсумтя тя, докато ставаше от пода и се изтупваше.

„Тигрите“ мълчаливо се разбягаха в различни посоки, без да обръщат никакво внимание на момичето. Това би било наистина обидно, ако не изглеждаше малко плашещо…

„Ох, умее да си избира врагове Льошка — въздъхна момичето. — Глупчото ми той!…“

* * *

Прас.

В следващия момент Алекс вече лежеше на земята и гледаше в небето.

— Какво?!

Той скочи на крака и се огледа. Погледът му веднага попадна на младежа, който го беше нокаутирал. „Тигърът“ тъкмо излизаше от помещението, от което самият Алекс беше излязъл преди малко, метнал на рамо Ворон.

— Ей, я чакай! — ядосано извика Алекс.

Не понасяше да губи, затова въпреки болката в главата и слабостта по цялото тяло беше готов да продължи боя.

— Знакът ти е в мен — за първи път проговори младежът. — Така че да се бием няма смисъл, вие вече загубихте.

— Ах, ти…

„Тигърът“ се обърна и спокойно тръгна покрай сградата, без да обръща внимание на възмутените викове на Алекс.

„Непробиваем просто — раздразнено си помисли Алекс и последва «тигъра», като за всеки случай спазваше дистанция от него. — Той каза, че вече сме загубили. Тоест… иска да каже, че «ловците» са събрали всички знаци?! Но нали Играта започна само преди десетина минути!“

Излизайки иззад ъгъла на недовършената сграда, той веднага видя приятелите си. Цялата компания се беше събраха на площадката с бетонните блокове и нещо емоционално обсъждаха на висок глас. В групата бяха Димон, Олег и Машка, липсваше само Тьома. Недалеч от тях стояха момчетата в черни тениски, точно към тях се отправи и несловоохотливият „тигър“.

— Льошка! — махна му с ръка Машка.

Алекс се приближи до приятелите си и едва тогава забеляза седналият на земята Тьома. Русокосият паркурист изглеждаше подозрително блед.

— Как си? Видях как полетя от покрива…

— Да… пълна идиотщина — махна с ръка Тьома и веднага изохка, хващайки се отстрани. — На всеки може да се случи…

— Да, дреболия някаква — нервно изкоментира Вася. — Когато те видях как падаш, си помислих: край с него.

— Да, отнесоха ни като куцо пиле домат — навъсено призна Димон. — Дори не разбрах какво направи с мен. Хоп — и вече се търкалях на земята без знак.

В това време „тигрите“ спокойно напуснаха територията на строежа, без изобщо да поглеждат в посока на паркуристите. Мълчаливите момчета в черни тениски явно не бяха толкова прости, щом без проблем бяха пробили „желязната риза“ на паркуриста. Между другото, най-вероятно само благодарение на тази техника Тьома не беше получил по-сериозни наранявания по време на падането. Не е толкова лесно да паднеш от височината на третия етаж и да се отървеш с лека уплаха.

— Май съм счупил ребро — намръщи се русият паркурист.

Е, или не само с лека уплаха.

— Това е гадно! — искрено каза Алекс. — Трябва незабавно да те закараме в болница.

А толкова му се искаше да разкаже на Машка и Тьома за срещата със светещия тигър, но не можеше да го направи, докато паркуристите бяха наоколо.

— Аз ще отида да взема колата, а вие излезте на пътя — извика един от паркуристите и хукна навън.

— Има ли още травми? — опомни се Алекс.

— Сериозни няма — поклати глава Олег. — Е, ако не броим моралните. Ние всички загубихме, тези момчета наистина са яки и играят много твърдо. Откъде ли ги е взел Ворон?

— Неговото семейство са собственици на клуб по бойни изкуства — напомни Димон. — Оттам си е подбрал загубеняците.

Алекс и Тьома се спогледаха.

Не, подбрал беше не загубеняци, а сериозно подготвени бойци, участници в Рейтинга. Макар Ворон да беше глупак, който така и не се научи да се бие нормално, тези момчета победиха по всички пунктове учениците на „Рижия дракон“.

Алекс взе багажа, а Димон и Олег помогнаха на Тьома да се изправи на крака. Скоро злополучният строеж остана зад гърба им, както и горчивият вкус на поражението. Нямаше смисъл да го преживява чак толкова, защото чувстваше, че се е сблъскал с наистина сериозни противници. „Тигрите“ използваха точно толкова сила, колкото им трябваше за постигане на целта. Именно затова Олег и Димон издържаха най-дълго от всички и се разминаха без травми. Паркуристите не тръгнаха да демонстрират колко са яки, а играха в обичайния си стил, носейки се като луди из цялата строителна площадка.

— Между другото — изведнъж си спомни Машка. — Ти така и не ми отговори, защо той те мрази толкова?

— Вече ти казах, представа си нямам — откровено призна Алекс. — Ние и преди сме се заяждали, но никога не сме стигали до крайности. И изведнъж, преди около месец, той ме нападна с приятелите си с явното намерение да ме прати в болница.

Вася тихо се прокашля:

— Ъ-ъ… ти наистина ли не си спомняш?

— А трябва ли?

— След представлението в клуб „Дайкини“…

Алекс честно се опита да си спомни събитията, но не му се получи много добре. Всичко му беше като в мъгла.

— Пийнахме си доста добре… — Вася погледна Машка, въздъхна и продължи: — И ти там се заигра с едно червенокосо момиче.

— А, Ритка — Алекс неразбиращо погледна приятеля си. — Е, с нея се позабавлявахме малко, но оттогава не съм я виждал, дори телефона й не взех.

Димон се ухили.

— Да, бе, малко! Заключихте се в гримьорната…

Алекс изшътка на приятеля си, опитвайки се да скрие смущението си пред Машка, и раздразнено се обърна към Вася:

— И какво всъщност искаш да кажеш?

— Ворон я ухажва от много време. Истинска любов — театри, кино и така нататък. Нейната приятелка още тогава ми разказа.

„Само наранен влюбен ми липсваше — ужаси се Алекс. — Ето за какво значи е цялата работа. Но откъде можех да знам?! Тя сама дойде при нас след шоуто заедно с приятелката си… Ох, лоша работа!“

— Мъже — презрително обобщи Машка. — Никога не съм можела да разбера как вие, момчета, можете да въздишате по едно момиче и в същото време да се срещате с десетки други.

„Да, това е една от многото загадки на мъжката психология — призна Алекс и внезапно си спомни как се вбеси, когато Вася се засили към Настя Корольова. — Сега напълно разбирам чувствата на Ворон. На негово място аз щях да направя същото.“

— Право в десетката — съгласи се Вася. — Аз също никога не съм го разбирал. Как не те е срам да си такъв сваляч, Алекс?

— Замълчи вече — обади се в защита на приятеля си Димон. — Разликата между тебе и него е като между Казанова и Квазимодо.

„Леле, какво сравнение! — изненада се Алекс. — А се нарича приятел…“

— Квазимодо, да! — избухна в смях Вася. — Много подходящо сравнение.

— Е, благодаря ти — изсумтя възмутено Алекс.

— Аз за теб се старая — сви рамене Димон и замислено погледна приятеля си. — Но кой би си помислил, че сериозният Ворон е такъв романтик? Знаеш ли, мисля, че ако бях на твое място, щях да се извиня…

— Сякаш това ще промени нещо — изсумтя Алекс, опитвайки се да скрие смущението си.

За щастие, в този момент паркуристите излязоха на пътя, където вече ги чакаше колата. В крайна сметка в нея се качиха Алекс, Тьома, Машка и Димон, а останалите, въпреки бурните протести на Вася, се отправиха по домовете. В спешното отделение на Тьома му направиха рентген, който показа не твърде приятна присъда — фрактура на три ребра. Почивка, антибиотици, и пак почивка…

Приятелите позвъниха на Данил, за да ги вземе от болницата и да закара Тьома у дома, а след това останалите — на тренировка. Докато го чакаха, тримата се отдадоха на тъжни размишления какво ли предстои да направи с тях Сенсеич. И никакви опити на Димон не можаха да подобрят настроението им…

— Хей, това е просто една загуба — ядоса се най-накрая Димон. — Какво толкова сте увесили нос?!

Да, ясно, Тьома беше притеснен заради счупените ребра. Няма нищо по-лошо от сериозна травма за човек, свикнал да тренира по няколко пъти на ден и който не може да си представи живота си без спорт. Алекс можеше само да се досеща за навъсеността на Машка, затова пък много добре знаеше причината за собственото си лошо настроение. Направо не можеше да повярва, че, без дори да знае, е направил такова ужасно нещо. Не е особено приятно да се чувстваш мръсник… Това беше дори по-лошо, отколкото усещането за пълния и безусловен разгром, който им нанесоха „тигрите“.

— На мен, например, изобщо не ми е приятно да научавам за грозните постъпки на приятелите си — мрачно отбеляза Машка.

— Сякаш аз обичам да научавам за собствените си лоши постъпки — измърмори Алекс.

След тези думи Димон призна поражението си и повече не се опита да повдигне настроението им.

— Добре, прибирам се у дома — заключи той.

— Ще те изпратя — веднага скочи Алекс.

Те излязоха от болницата и спряха на стълбите.

— Слушай, Дим, аз наистина ли съм такъв мръсник, а? — неочаквано и за себе си попита Алекс.

Димон се усмихна.

— Честно ли?

Алекс бързо кимна.

— Ти си самовлюбен, обсебен от собствената си персона егоист, на който не му пука за околните — Димон го потупа по рамото. — Но ти си и мой приятел. Така че ако имаш сериозни проблеми, веднага ще ми кажеш, нали? Виждам, че в последните дни съвсем си излязъл от релси…

— Благодаря ти — искрено каза Алекс. — Но с това трябва да се справя сам. Веднага щом се появи възможност, всичко ще ти обясня. Обещавам.

— Ще разчитам на това — Димон вече тръгваше, но изведнъж се обърна и му намигна. — А момичето как само ти се цупи! Има нещо май?

— Вече ти казах, че сме само приятели! — извика Алекс, но Димон се беше обърнал и само махна с ръка.

„Ама че досада — раздразнено си помисли Селин. — Колко пъти да му повтарям, че Машка ми е просто приятел?!“

Той се върна в болницата при другите и хвана края на разказа на Тьома за сблъсъка с „тигрите“.

— Всъщност ребрата ми не се счупиха по време на падането — изненада всички Тьома. — Тогава успях да задействам „желязната риза“ и се отървах дори без натъртване.

— Но как тогава ги счупи?

— Счупи ми ги „тигъра“ — намръщи се Тьома. — Още с първия удар, представяш ли си? Използвах „желязната риза“ и дори не го блокирах, за което си и платих… Между другото, твоите приятели направо ги отнесоха, нищо не успяха да направят. Тези „тигри“ се оказаха доста по-силни, отколкото можех да си представя.

— Така е — Машка се намръщи. — Отдавна не съм губила толкова обидно…

Най-накрая те останаха сами и можеха спокойно да обсъдят срещата с „тигрите“. За огромно съжаление на Алекс той не можеше да разкаже за появата на своя Бяко Тан и призрачния тигър. Все пак това му беше първото стълкновение с чужд Дух пазител — ако, разбира се, той беше именно такъв. Но черният тигър даде съвсем ясно да се разбере, че всичко трябва да остане в тайна.

Докато Машка разказваше на приятелите си за кратката среща с „тигрите“, Алекс я гледаше замислено, размишлявайки върху думите на Димон.

„И защо той реши, че Машка чувства нещо към мен? За толкова години това отдавна щеше да излезе наяве, ние с нея си знаем практически всичко един за друг.“

— Видя нещо интересно ли? — насмешливо попита гимнастичката.

— Ъ, кхм…

Алекс беше забравил, че тя винаги усеща погледа му.

— Момчета, нека не се поддаваме на песимистични настроения само няколко дни преди боевете — неочаквано каза Тьома. — Ребрата ще оздравяват бързо и скоро ще съм във форма. А вие двамата трябва да се съсредоточите върху тренировките. Някой ден непременно ще отмъстим на тези момчета за това позорно поражение.

— Точно така! — съгласи се Машка.

Алекс се усмихна.

— Да, първо ще разпердушиня „рептилоида“, а после ще се заема с „тигъра“, който ми взе знака!

— За начало ще трябва да преживееш днешната тренировка — ехидно напомни Тьома.

„Фасулска работа! — реши да се заеме със самовнушение Алекс. — Нали сега си имам сатори…“

* * *

По същото време. На другия край на Москва.

 

Ворон рухна на леглото и се загледа в тавана.

„По дяволите! Нали получих това, което исках?! «Тигрите» смачкаха Алекс и приятелчетата му! Защо тогава се чувствам толкова тъпо?!“

Разбира се, той много добре знаеше причината за ужасното си настроение. Ворон беше бесен за това, че позорно загуби от основния си противник. Разбира се, момчетата от клуба без проблем се справиха с паркуристите и приятелите на Алекс от „Рижия дракон“. В крайна сметка нали точно за това Ворон се беше обърнал за помощ към старите си познати от младшата група на „Стоманения тигър“. Някога и самият той беше в нея, но впоследствие заряза тренировките и се зае с акробатика и паркур.

Въпреки буйния си нрав, най-малкият син на семейство Ворон никога не си беше падал по бойните изкуства. Е, може би с изключение на някои демонстрации от ушу, или ефектни удари от капоейра или трикинг. Това му беше наистина интересно. Но никога не беше обичал да се бие. Разбира се, случваше му се да взема участие в мелета, обикновено в пристъп на гняв, но благодарение на семейните тренировки всички битки на улицата завършваха с бърза и безусловна победа. Що се отнася до Рейтинга… Ворон не искаше да има нищо общо с него. Като всеки нормален човек, той предпочиташе да се весели и да получава от живота удоволствия, а не да си губи времето в спортните зали. И той се забавляваше до тогава, докато не срещна нея…

Любов? Увлечение? Той не се замисляше над такива сложни категории. Просто Рита го привличаше. Искаше му се да е до нея, да чува смеха й, да вижда усмивката й… И момичето с удоволствие приемаше неговото ухажване. Те обикаляха по кина, театри, кафенета, говореха си много. Но Рита постоянно казваше, че макар Ворон да й харесва, тя все още не е готова за сериозна връзка.

„Глупак! — раздразнено си помисли Ворон. — Какъв глупак съм бил!“

Сега той знаеше, че тя просто го е използвала. Веднъж Рита му призна, че го обича по-скоро като приятел. Да го чуеш от момичето, което харесваш, след няколко месеца на безплодно ухажване… не беше особено приятно. Той мълчаливо се обърна и си тръгна, като си обеща никога повече да не я търси. За съжаление, само седмица по-късно пътищата им се пресякоха в един от московските нощни клубове. Същата вечер „Летящите тигри“ имаха представление заедно с някаква нова група акробати — „Лудите дракони“. И именно един от членовете на тази група прекарваше времето си с Рита. Самодоволният младеж веднага не се хареса на Ворон, а след това се случи нещо, което го накара истински да намрази Алекс. Ворон хвана двойката да се забавлява в съблекалнята…

Ворон скочи от леглото и закръстосва стаята.

„Ще се добера до него! Ще изтрия самодоволната усмивка от лицето му! — той рязко спря и щракна с пръсти. — Точно така! Всичко, което ми трябва, е да го предизвикам на бой в Рейтинга! Разбира се, най-напред трябва да се подготвя подобаващо, сега явно не съм достатъчно силен… Дори с моя Дух пазител не мога да се справя. И досега не мога да разбера защо Бяко Рю пусна Алекс? Дяволският тигър даже не ми обясни поведението си, а просто мълчаливо се оттегли в своя свят…“

Ворон не разбираше мотивацията на Бяко Рю. Тигърът се появяваше на призива му само когато си искаше и не беше словоохотлив. Духът пазител очевидно нямаше намерение да тренира своя носител, дори когато Ворон наистина го искаше. А след като той заряза тренировките…

„Значи ще трябва да се обърна за помощ към Женя — въздъхна Ворон. — Той е нашият заслужил треньор…“

Взе набързо душ, преоблече се и се отправи към по-големия си брат в клуба по бойни изкуства „Стоманения тигър“. Клубът беше наблизо, на около километър разстояние. Семейството на Ворон притежаваше голяма четириетажна сграда, напълно обзаведена за нуждите на майсторите и адептите на бойните изкуства: няколко просторни боксови зали, басейни, сауни, фитнес зали и специални стаи за медитация и симулационни занятия. Обикновените ученици нямаха достъп до всички помещения, а най-тайните от тях бяха скрити дълбоко под земята. Разбира се, Ворон като член на семейството на основателите на клуба имаше достъп до всички зали, но много рядко се появяваше там.

Евгений Воронов — по-големият брат на Ворон, напротив, беше посветил на клуба целия си съзнателен живот и на двадесет и осем години беше станал най-добрия му боец. Е, след баща им, разбира се. Евгений живееше в клуба, клубът беше неговият живот и мислеше само за Рейтинга. Идеален син на фанатичния им баща, какъвто Ворон изобщо не искаше да става.

Той намери брат си, както винаги по това време, да води групови занятия с по-малките, непосветени в тайната на Рейтинга, ученици. Вечно небръснатият, мършав и прегърбен мъж със сенки под очите вървеше между тях и от време на време коригираше движенията им. Учениците в обичайни спортни екипи овладяваха най-елементарните движения на стила „чан-чуан“ — дългия юмрук. Стил, характеризиращ се с широка амплитуда на движенията и много скокове и удари с крака. Именно заради визуалната му красота, а така също и заради високите изисквания за гъвкавост и подвижност на ставите, този стил беше често предпочитан за начало — позволяваше да се подготвят учениците за по-твърдите стилове и да не се отегчават.

Ворон влезе, покланяйки се предварително на залата, после на учителя, и приближи към брат си.

— Може ли за момент.

— Продължавайте без мен — заповяда Евгений и излезе от залата заедно с по-малкия си брат. — Е, какво толкова се е случило, че така изведнъж се появяваш в клуба?

Ворон се сдържа и не тръгна да казва на брат си какво мисли за него, за клуба и за скапания Рейтинг. Вместо това само се усмихна и с известно усилие произнесе:

— Искам да тренирам в основната група и да участвам в боевете на Рейтинга.

— Винаги си казвал, че изобщо не ти пука за Рейтинга — напомни брат му, повдигайки изненадано вежди. — Вместо истински да работиш върху себе си, ти предпочете циркаджийството и развлеченията.

— Да, аз и сега не понасям глупавия ви Рейтинг! — раздразнено се съгласи Ворон. — От най-ранна възраст им набивате в мозъците: работи над себе си, ти ще станеш най-добрия, изкачихме се една степен нагоре… Писна ми!

— Тогава защо така изведнъж реши да възобновиш тренировките?

Ворон сви юмруци и криво се усмихна:

— Просто сега в Рейтинга има един човек, когото искам добре да подредя…