Алекс Кош
Игра на маски (15)

Глава 3

Утро. Час пик. Метростанция „Октябърская“.

 

В ранното утро Алекс стоеше на станцията и чакаше пристигането на мотрисата. На околовръстната линия, както винаги по това време, ставаше дявол знае какво. Стотици хора се тълпяха на самия ръб на платформата, на косъм да паднат върху релсите, но упорито продължаваха да се притискат напред в желанието си да скочат първи в отворилите се врати. Алекс както винаги стоеше най-отпред, без да отстъпва и на милиметър, непоклатим като скала. Дори най-агресивните и нагли пътници в метрото — хиперактивните бабички, и те не можеха да го избутат с техните колички и чанти. Доста добра тренировка. Жалко, че е непланирана. Обикновено той пътуваше до института по друг маршрут, но днес всичко беше различно.

Плеърът бълваше бързата мелодия на „Арктическа соната“, а в главата на Алекс се носеше топла розова мъгла, в чийто очертания можеше да се различи познато женско личице… Сънят не искаше да отстъпи. Пак и пак Алекс се връщаше към сладките моменти, припомняйки си с усилие образите от съновиденията, макар удивително ясно да помнеше усещането за безкрайно щастие…

И тогава се случи нещо странно. Силна болка в лявата ръка и остро чувство за опасност го върнаха в реалността. Интересно чувство, между другото. Странна вътрешна пустота, сякаш си на опашка пред зъболекарски кабинет и чуваш виенето на бормашинката. И те полазват тръпки по цялото тяло.

Стоейки на перона в очакване на влака и полагайки усилия да овладее болката в ръката, той размишляваше за това, че опитът изкуствено да се създаде шизофрения спокойно можеше да премине към следващ етап. Здравей, мания за преследване!

В тъмнината на тунела се появиха хищните светещи очи на влака. Раздаде се силен, ужасно дразнещ предупредителен сигнал.

Алекс и сам не разбра защо рязко отскочи встрани. Рефлексите го накараха да се дръпне толкова силно, че стоящият от дясната му ръка човек получи доста осезаем удар с лакът в стомаха. А в следващия миг точно от мястото, където до преди секунда стоеше Алекс, право под колелата на приближаващия се влак се хвърли мъжка фигура.

Нямаше нито хрущене, нито вик, нито кръв. Само безполезния писък на спирачки от преминаващия влак и веднага след това неотстъпващ му по сила женски писък.

Без още да осъзнава какво точно се случи, Алекс побърза да изскочи от тълпата и да се отдръпне встрани. За негово щастие, паникьосаните хора изобщо не забелязаха как той се измъква колкото се може по-далеч от местопроизшествието, разблъсквайки всички наляво и надясно.

След като задиша малко по-нормално, Алекс се взе в ръце и се огледа. Концентрацията на хора в станцията беше достигнала своя пик, почти целият влак беше излязъл от тунела, а пътниците, прилепени към прозорците, любопитно гледаха към перона. И още — Селин удивен осъзна, че чувството за опасност беше изчезнало заедно с болката в ръката!

Той бързо направи отпуснато-заинтересованата физиономия на типичен лаик и пристъпи към стоящия точно срещу произшествието възрастен господин. Почти на шестдесет, облечен в чистичък сив костюм, той отвсякъде излъчваше добродушие. На Алекс му оставаше само да се надява, че старецът не е забелязал неговото активно, макар и безмълвно, участие в трагедията.

— Извинете, знаете ли какво става тук? — учтиво се обърна към стареца.

Макар и на пръв поглед въпросът да звучеше цинично от устата на Алекс, но той наистина нищо не схващаше. Разбира се, старецът едва ли би могъл сериозно да помогне за изясняване на щекотливия въпрос, но си струваше да опита.

— Ами някакъв се хвърли под влака — охотно обясни старецът, поправяйки очилата си в огромни рамки.

Алекс раздразнено изсумтя.

„Да, бе, под влака, как пък не! Върху мен се хвърли, при това намеренията му съвсем не бяха приятелски. Но на кого ще пречи някакъв си студент? Освен ако нападателят не ме познава лично, разбира се.“

— Не се притеснявайте, влакът скоро ще потегли — по свой начин интерпретира изсумтяването му старчето.

— Едва ли — отвлечено възрази Алекс. — Докато освободят релсите, докато извикат милицията, а и въобще…

— Всъщност не — със странна смесица от радост и тъга отвърна старецът. — Инструкцията изисква машинистът максимално бързо да освободи релсите и да продължи нататък.

На Алекс му трябваше известно време, за да осъзнае смисъла на казаното. И наистина, защо стотици хора да закъсняват за работа заради смъртта на някакъв си психар. Просто продължава си влакът по пътя, оставяйки кървави следи по релсите!

В това време появилите се служители на милицията вече бяха до кабината на влака и обсъждаха нещо с машиниста. Старецът се оказа прав само половината — след няколко минути влакът наистина потегли, но първо свали всички пътници и се отправи към депото.

Алекс положи много усилия, за да се промъкне обратно към края на перона. Разбира се, малко встрани от местопроизшествието, за да не се набива на очи. Но дори и от разстояние няколко десетки метра той прекрасно виждаше… празните релси! Никакви трупове, отрязани крайници или кръв.

— Прощавайте, какво се е случило? — отново попита стоящият до него мъж, преглъщайки уточняващото „с тялото“.

— Шантава работа! — сви рамене човекът.

„За това се досетих и без тебе!“ — мислено изкрещя Алекс.

— Някакъв ненормалник се хвърли под влака и изчезна.

Именно, изчезна! Но Алекс много добре видя как тялото среща влака в прощална целувка… Наистина шантаво!

Той се отказа да разпитва повече, страхувайки се да не привлече твърде много внимание към себе си, но странният инцидент не му излизаше от главата през целия път до института. Никога не бе имал проблеми с нервите, но когато неочаквано обхванала те мания за преследване получи такова потвърждение, искаш — не искаш, се изнервяш. Алекс постоянно се оглеждаше, преминаваше от вагон на вагон… Като цяло, правеше всичко, което на негово място би правил човек, който току-що е бил обект на планирано нападение. Разбира се, не можеше да е на сто процента сигурен, че това наистина е нападение, но предпазливия и Бог го пази.

* * *

В резултат на хаотичните действия за изплъзване от евентуални преследвачи Алекс едва не закъсня за час. Той влетя в аудиторията буквално секунди преди началото на лекцията, рухна на мястото си и едва тогава въздъхна облекчено.

„Що за живот се очертава? В клуба както и да е, там винаги стават някакви ексцесии… Но в метрото?! Дори до института не мога да стигна нормално. Изглежда някой горе изобщо не ме харесва.“

Той изтри потта от челото си и измъкна тетрадка от раницата.

„Така, успокояваме се и се настройваме за учене. Трябва да оставя настрана всички проблеми на Алекс и да се заема с текущите неща.“

— Здравей.

Селин не веднага разбра, че се обръщат към него.

— А, здравей…

И едва след като Настя Корольова мина покрай него, Алексей опули очи от изненада.

„Тя ме поздрави?! Откъде такава чест? — той едва не изтърва химикалката от поразилата го догадка: — Дали не ме е познала снощи в клуба? Не, няма начин!“. Все пак тогава Корольова щеше да се държи по по-друг начин. Но фактът, че без видима причина се държи толкова приятелски, го навеждаше на определени подозрения. Може би красавицата просто беше решила да поиздевателства над него?

Алексей подозрително се обърна и погледна към Настя и нейната приятелка. Те нещо весело се смееха, разглеждайки снимки в цифров фотоапарат.

Влезе преподавателят и всички заеха местата си. Лекцията започна, но Селин не можеше да се съсредоточи. В главата му се блъскаха глупави мисли и дори днешното покушение… не, предполагаемото покушение, отстъпи на втори план. Но Настя…

Да. Първоначално, когато Алексей осъзна, че с Настя наистина не могат да имат нещо общо, направо не знаеше къде да се дене. Безсънието го караше да обикаля из апартамента подобно на побъркан призрак — поне успяваше да удържи напиращият да излезе навън вой, и то с огромни усилия. В сънищата си постоянно разговаряше с нея, обясняваше й се в любов… Дори и през деня понякога бълнуваше. Точно тогава на помощ му дойдоха тренировките. Отначало ежедневни, а после и по две на ден… В крайна сметка стигна до там, че прекарваше цялото си свободно време по спортните зали. След заминаването на Сенсеич започна да тренира дори повече от обикновено, но заряза бойните изкуства и се отдаде изцяло на акробатиката, трикинга и паркура…

Сякаш за да му се надсмеят, от задните банки се раздаде тихият смях на двете приятелки — Настя и Яна. Явно Рогов и компания бяха решили да пропуснат първата лекция, така че девойките можеха да клюкарстват на воля.

Алексей и досега не проумяваше защо тя толкова му харесва. В поведението й имаше само неща, които му бяха откровено противни… Този пълен с превъзходство поглед, глупавите подигравки над колегите и хихикането по време на лекции дразнеше просто невероятно. Но всичко изброено по-горе решително нищо не променяше.

По дяволите! Стига вече е мислил за нея!

Селин затвори очи и направи кратка разтоварваща медитация.

„Така, а сега да се съсредоточим върху лекцията…“

* * *

Настя и Яна седяха на последната банка и, без да се притесняват особено от преподавателя, обсъждаха снимките от вчерашната нощ в клуба.

— Виж, ето тези момчета показаха истинска класа! Скачаха направо невероятно!

— А на мен повече ми харесват ей тези загорели танцьори — сластно проточи Яна. — Ех, защо не бях там… така щях да се развихря!

Настя кимна в съгласие. Кой каквото ще да казва, но Яна определено знаеше как да се развихри. Рижата фурия беше готова да се весели цяла нощ без спиране, да участва в най-невероятни конкурси и да танцува на пилона или на сцената.

— Следващия път ще отидем заедно — въздъхна Настя. — Със Стас е невъзможно да се ходи по клубовете, не ми дава и на крачка да се отделя от него, дори не потанцувах като хората.

Яна завъртя очи.

— Ревнивец! Добре, че поне не се е сбил с някой, както миналия път. Как изобщо го търпиш?

— И аз самата не знам — прехапа устни Настя. — В началото това дори ми харесваше, докато не започна да ми писва…

— Ще го разкараш? — делово попита приятелката й.

— Още не съм решила. Все пак има нещо в него.

— Глупост има много в него! — изсумтя Яна. — И самодоволство. Въпреки че… не бих имала нищо против да се пробвам с него…

— Ей!

— Шегувам се, просто се шегувам.

Настя положи усилия да се сдържи и да не каже всичко, което мисли за глупавите шегички на приятелката си. Макар да не искаше да й се обижда, но поне укор заслужаваше.

— Между другото, как вървят нещата с онзи танцьор? — лукаво попита тя.

— Майната му! — махна с ръка Яна. — Обсебен е от танците си… През деня и вечерта преподава и си раздава номера на певиците, а нощем участва в представления по клубове… Той и за сън няма време, камо ли за мен.

— С една дума, зарязала си го — уточни Корольова и със сарказъм попита: — Той кой ти е за този месец?

— За какво да ги броя! — изсумтя рижата фурия. — Всички са глупаци. Не разбират, че момичетата трябва да се ценят.

Настя продължи мълчаливо да превърта снимките, направени снощи. Тъй като Стас не й позволяваше да става от масата, тя просто нямаше какво друго да прави, освен да снима на своята „сапунерка“ последен модел всичко, на което й попадне погледа. Качеството на снимките не беше кой знае какво, но понякога се получаваха доста добри кадри…

Тя и сама не разбра какво точно привлече вниманието й към тази снимка. На нея нямаше нищо интересно, просто стоящи на бара хора. Настя дълго гледа едно от момчетата в костюми с изображения на дракони. Изглеждаше й някак познат, но откъде?

— Ехо, ти изобщо слушаш ли ме? — изсъска Яна. — Аз тук си разкривам душата, така да се каже…

— Млъкни малко — отвлечено я посъветва Настя, — че направо ми наду главата. По дяволите, къде съм го виждала?…

— Между другото, аз казах ли ти, че Светка Хорошкова ще се жени? — изведнъж си спомни Яна.

Настя едва не изпусна фотоапарата.

— Наистина ли?!

— Да, и знаеш ли за кого?

— За кого?!

Фотоапаратът веднага бе сложен настрана заедно с всички мисли за странно познатия младеж от клуба.

* * *

Алексей стоеше в горда самота в кафенето до института и бавно поглъщаше обяда си. Добре познатия „Ролтон“ и чай с пица — класическо студентско блюдо, което бавно, но сигурно разяждаше стомаха. Но какво да се прави? Храната в стола беше много… не, МНОГО по-лоша.

За основна добавка към обяда, както винаги, служеше поредната фентъзи сага. Алексей с удоволствие забиваше нос в електронната книга и изключваше за външния свят. Паладини, магове, елфи… Това е животът! И най-важното, колко бързо илюзорният свят изместваше не особено приятната реалност.

Той беше толкова погълнат от четенето, че изобщо не забеляза новите посетители. Веселата компания от младежи и девойки пренареди няколко пластмасови маси, за да седнат заедно. Уви. Свободните маси се оказаха недостатъчно.

— Ей, Селин!

Един от младежите се наведе над Алексей.

— Ти така или иначе вече си ял, върви се поразходи.

„Ех, ти да беше се поразходил някъде по-далече, козел!…“

— Разбира се — противно на вътрешните си мисли отвърна Алексей, пъхна PDA-то в джоба, прибра си багажа и тръгна към изхода.

„За какво са ми допълнителни проблеми? — помисли си логично и веднага мислено се усмихна: — Не, все пак нашето поколение си е поколение с подлички, гаднички и противни мислички. Нали казват, че навремето хората се обръщали учтиво един към друг съвсем не защото е имало вероятност да ги ударят по мутрата!“

Пред вратата той за миг се забави, за да метне раницата на гърба, и точно в този момент в кафенето влезе момиче. Стройна, сякаш въздушна брюнетка с очарователно чипо носле. Не точно по вкуса на Алексей, но като цяло много привлекателна.

„Мило личице — отбеляза Алексей, минавайки покрай нея. — Само небесносиният копринен шал някак си не е за това време. И без това е доста задушно.“

— Ти?!

Момичето буквално се вкопчи в ръката му, принуждавайки го да спре на прага.

— Извинете — смутено промърмори Алексей. — Може ли все пак да мина?

Компанията на масата с интерес се загледа как красивата девойка незнайно защо активно се лепва за мърлявия „зубрач“.

— Нали ти беше там, в Битцевски парк? Познах те по снимката от милицията… Само че тогава беше без очила, нали?

Алексей въздъхна дълбоко и завъртя очи към небето.

Каква беше вероятността да срещне спасеното момиче в другия край на Москва? Впрочем, веднъж той беше попаднал в метрото на Настя. Това си беше късмет! Но да спасиш две момичета по съвсем различно време и то в двата противоположни края на града, а после и двете по странно стечение на обстоятелствата да пресекат жизнения ти път?

— Е, аз обикновено нося лещи — смутено измърмори Алексей. — Как се чувствате? Всичко наред ли е?

— Вече да… — очите на момичето за момент потъмняха, сякаш мислено се пренесе обратно в онзи парк, но тя веднага се съвзе и се усмихна. — Дори не знам как да ти благодаря. Благодаря!…

Тя импулсивно го целуна по бузата и смутено сведе поглед.

„Само първата няма намерение да ми благодари — отбеляза Алексей, докато се изчервяваше. — А втората… Ей, та тя специално е дошла тук! Търсела ме е, за да ми благодари? Но защо точно мен, а не Вася, например? Въпреки че той сигурно е получил своята благодарност още същата вечер.“

— Виж, аз трябва да тичам на лекции — каза бързо, опитвайки се да скрие вълнението си.

— Почакай — още по-силно се смути момичето. — Нека ти дам телефонния си номер. Да отидем някъде на ресторант — искам да ти се отблагодаря по някакъв начин.

„Всъщност, защо не? — неочаквано за себе си реши Алексей. — Понякога е полезно просто за разнообразие… да се общува с нови хора. Още повече, че тя наистина е много сладка…“

И точно по законите на жанра, в момента, когато момичето пишеше на листче своя телефон, пред входа се появиха съучениците на Алексей: Настя, Стас и още няколко момчета. Рогов мълчаливо избута Алексей от пътя си с рамо, принуждавайки го да се прилепи към стената, и направи път на Корольова. Минавайки покрай тях, Настя с интерес погледна момичето, а след това и Алексей.

Той малко се смути, но изведнъж се ядоса на себе си: „Какво, по дяволите, ми става?!“

— Непременно ще ти звънна — усмихна се смутено той. — Между другото, как се казваш?

— Оля — усмихна се в отговор момичето. — Ще чакам да се обадиш. Между другото, баща ми искаше лично да благодари на теб и твоя приятел и помоли да ви поканя на гости някой уикенд.

— О, не знам — честно отговори Алексей.

Олга сви рамене.

— Е, в крайна сметка, звънни, тогава ще решим какво и къде.

— Непременно — отново повтори Алексей.

Тя го целуна по бузата, но този път малко по-близо до устните, и си тръгна преди Селин да успее да каже и дума.

„Леле, а уж е жертва! — удивено си помисли той. — Нещо не изглежда като човек, получил сериозна психическа травма. Сякаш онази нощ не е била нападната от маниак. Макар че нещо в очите й да говори за обратното, както и прикритите с шал синини по врата й…“

Алексей все още стоеше на прага, гледайки как Олга сяда в чисто нова „Тойота Селик“, когато зад гърба му се чу силният глас на Стас:

— Само ми се стори, или този изрод току-що си уговори среща с момиче? Да не би вече да е дошъл краят на света и да са забравили да ми кажат? Или сега на мода са очилатите „зубъри“?

Алекс рязко се обърна, впивайки гневен поглед в Рогов. В главата му проблесна подличката мисъл колко готино ще бъде да зареже всичко и да го пребие до безсъзнание. С удоволствие да му потроши крайниците един по един…

„Ей, я се вземи в ръце!“

Алекс бързо се овладя и само вътрешно се усмихна на подсъзнанието си — не разваляй всичко!

За щастие Стас не забеляза мимолетния изблик на ярост, в противен случай Селин нямаше да се отърве от поредния побой. Затова пък в кафенето се намираше друг човек, който внимателно наблюдаваше поведението на „зубрача“. За голяма негова изненада Алексей отново улови погледа на Настя Корольова върху себе си.

Какви красиви зелени очи има!…

След секундно объркване той се окопити и бързо изскочи от кафенето, като едва не удари Смирнов с вратата. Дебелакът стоеше на входа на кафенето и дояждаше хотдога си, без да рискува да влезе вътре след Рогов и компания.

— Коя е твоята приятелка? — попита той, докато облизваше останките от кетчуп по пръстите си. — Много яка, като гледам колата.

— Ами… — смутено сви рамене Алексей. — Стара позната.

Дори не му се наложи да се напряга, за да се изчерви.

— Не съм я виждал — ухили се дебелият. — Не знаех, че се ползваш с такава популярност сред момичетата.

В джоба на Селин телефонът завибрира и се разнесе мелодията от „Досиетата Х“.

Екранът отново показа, че номерът е скрит.

— Да, Машкин. Всичко ли шифрираш?

Алексей кимна на Смирнов и те бавно тръгнаха в посока на университета.

— Привет, Льошкин. А какво да правя? Писна ми от фенове, на никого не давам телефона си.

— Ха! Ако ми свършат парите, ще знам как да припечеля малко — ще продавам номера ти на твоите фенове на баснословна цена.

— По-добре внимавай — изкикоти се Маша. — Ако се разсърдя, ще ти отрежа нещо ценно. Нали си ме знаеш.

Алекс си спомни на какво беше способна с ножа тази привидно крехка на вид девойка и неволно потръпна.

— О, да, знам! Край, гроб съм.

— Добре, уточнихме се. Виж какво, мислех си… Хайде да се видим половин час по-рано, да си побъбрим. От месеци не сме се виждали.

Алекс прецени предполагаемото време за срещата с „Тигрите“.

— Защо не.

— Тогава, както обикновено, в осем и половина.

— До скоро, Машкин.

Те често сядаха в кафенето близо до залата — както преди, така и след тренировка. Някога, сякаш много отдавна… А беше минала само година.

— Ти наистина ли говори с момиче? — учудено попита Смирнов.

— Ами да — промърмори Алексей, трескаво търсейки варианти за отговори на предстоящите въпроси.

— Та ти си направо донжуан! В кафенето ти се увесват момичета, сега по телефона ти звънят.

— Ама това е…

— И не ми казвай, че е звъняла сестра ти — подсмихна се Смирнов. — Сякаш не знам как се казва.

„О, да — усети се Алексей. — Точно това се канех да кажа. По дяволите! Нерви, всичко е от нерви.“

— Добре, темата е затворена — изведнъж каза Смирнов. — Твоят личен живот не ме засяга. Имам друг въпрос към теб — той заговорнически понижи тон. — Искаш ли да се запишеш в секция по бойни изкуства?

Алексей се опули в приятеля си и с усилие процеди:

— Къде?!

„Да не би всички да са се наговорили? — смаяно си помисли той. — Първо баща ми, сега Смирнов…“

— Какво? — дебелакът за всеки случай се огледа, сякаш се страхуваше, че го подслушват. — На теб не ти ли писна тези задници постоянно да те тормозят?

— Писна ми, разбира се — принуден беше да се съгласи Алексей. — Но насилието не е решение.

Кой знае защо, произнасяйки тези думи, той се почувства лицемер дори повече от обикновено.

— Това им го кажи на тях! — раздразнено кимна Смирнов към кафенето. — Тази сутрин ходих на първото занятие…

— Затова значи те нямаше на лекцията!

— А-ха — Смирнов го изгледа изпитателно. — Така че, ще дойдеш ли?

Селин въздъхна.

— Прощавай, но това не е за мен.

— Е, добре — неочаквано се ободри дебелият. — Когато се науча да се бия, ще мога и теб да защитавам. Треньорът каза, че имам потенциал. Ти наистина ли няма да премислиш? Той е страхотен човек!

„Наивник — раздразнено помисли Алексей. — Треньорите на всички новодошли така говорят… Истински наивник. Но ако не си играех на добро момче, на него нямаше да му се налага да се учи да се защитава сам.“

Настроението му окончателно се развали. Последните думи на дебелака изцяло потопиха Алексей в мръсотия до ушите.

— Не-е — направи гримаса той. — Нали знаеш, че не обичам насилието.

— Но в института се занимаваш с ушу — напомни дебелият.

Алексей сви рамене.

— Това е тайчи — на практика е гимнастика. Там няма нито спаринги, нито силови тренировки.

А Смирнов, между другото, изобщо не ходеше на физическо — здравето му не позволяваше.

— Трябвало е друг стил да избереш — засмя се дебелият. — Например на змията — той направи някакви нелепи движения с ръце, копирани от филми за кунгфу. — Или по-добре на тигъра…

— Само не тигъра — прекъсна го Алексей. — Не понасям тигри.

От друга страна, толкова ли е лошо, че дебелакът най-накрая е намерил сили да се заеме със спорт и да се научи да се защитава? Сенсеич сигурно щеше да каже нещо от рода на „не си струва да се помага на човек, ако той сам не иска да си помогне“.

Те още известно време обсъждаха филми за бойни изкуства, а след това започна часа и не им беше до това.

* * *

В живота на студентите от по-ниските нива на хранителната верига едно от най-важните умения е майсторското изчезване от института преди всички останали студенти. Точно това направи и Алексей, след като предварително беше поискал разрешение от преподавателя да си тръгне десет минути по-рано.

Време беше!

Алекс напусна университета в спокойно темпо, но вътре в него бушуваше истинска буря. Той едва ли не се тресеше в очакване на предстоящата игра. „Зомбиран“ беше една от многото екстремни игри, постоянно измисляни от паркуристите за забавление и отмора.

Стисна силно юмруци.

Ворон ще си плати за вчера. Ще го натикам в калта до ушите!

Денят обещаваше да бъде много наситен. Без да брои лекциите и неочакваното запознанство със спасеното момиче, на Селин му предстоеше още да влезе в „битка“ с един от „тигрите“, после да се срещне с Машка и най-накрая да възобнови занятията в „Рижия дракон“. След толкова дълго прекъсване!

Времето не беше толкова много, така че Алекс набързо се преоблече в своята бърлога и хукна към метрото. Беше готов да покаже класа… Единственото, което го притесняваше, беше избраното от „тигрите“ място. Станция „Красноселска“ се намираше на същото място, където беше и института на Алекс, така че имаше малка вероятност да се натъкне на познати. Впрочем, както показа вчерашната нощ, такава вероятност съществуваше винаги…

Приятелите му вече го чакаха на изхода на метрото. Димон и Вася стояха пред Ленинградската гара и лениво си разменяха кратки фрази. Съдейки по това, което успя да чуе, те за пореден път обсъждаха инцидента в парка. За щастие много добре осъзнаваха колко му е тежко да говори по тази тема, така че не бързаха да го тормозят с въпроси.

— Най-после! — възкликна Вася, хвърляйки предупредителен поглед на Димон. — Уморихме се от чакане.

Разбира се, Селин забеляза странната им реакция при появата му, но предпочете да не задълбава върху темата.

— Камера взехте ли? — попита вместо поздрав той.

Димон потупа висящия на пояса му калъф.

— Аз също взех. Така че ще снимаме от две точки и ще имаме видео в излишък — увери Вася. — Между другото, долу е пълно с народ!

— Така е дори още по-интересно — махна с ръка Алекс. — Да вървим!

Те влязоха в метрото и се спуснаха в прехода между околовръстната и радиалната линии. Там вече ги чакаха „тигрите“: три момчета в еднакви тениски с изображения на озъбена тигрова муцуна. Ворон каза нещо на приятелчетата си и те дружно се засмяха, не забравяйки ехидно да поглеждат към приближаващите се „дракони“. Алекс веднага забеляза сходството между самодоволното лице на главния „тигър“ и рисунката на тениската му. До царя на животните той, разбира се, със сигурност не беше дорасъл, но че си беше хищник, беше.

— Казах ви, че и ние трябва да сме в еднакви дрехи — прошепна Вася в ухото на Алекс. — Виждаш ли колко яко изглеждат!

— Ние да не сме някаква улична банда, а? — изсумтя Селин. — Или секта?

В действителност „драконите“ също имаха облекло със символика, но го ползваха само при представления.

— Привет, коткоподобни! — бодро поздрави Димон.

На „тигрите“ това обръщение явно не им хареса, но въпреки това се въздържаха от подобаващ отговор. Дори Ворон си замълча. Защо ли и вчера в клуба не беше толкова отстъпчив?

— Е, ще те видим ли колко си чевръст? — веднага премина към въпроса Ворон.

Алекс сви рамене.

— Сам си го изпроси. Така ще видиш, че ще ти дойде нанагорно.

Въпреки слуховете, че Ворон никога досега не е губил на „зомбиран“, Алекс беше напълно уверен в превъзходството си. Все пак подготовката в „Рижия дракон“ беше много по-сериозна от тази на който и да е клуб по бойни изкуства.

— Всичко е както обикновено, стандартните правила на „зомбиран“ — Ворон намести ръкавиците си с изрязани пръсти. — Който се изкачи по-бързо на върха, той печели.

На Алекс кой знае защо му се стори, че „тигърът“ има предвид нещо съвсем друго. И по-специално, думата „по-бързо“ явно беше излишна. Изглежда, Ворон щеше да играе максимално твърдо.

— Добре — спокойно отвърна Алекс, а за себе си тихо добави: „Ще видим кой от нас няма да се добере до върха.“

Ворон тупна Димон по рамото.

— Димка ще даде старта, а останалите ще ни чакат на върха.

— За теб, Дмитрий Евгениевич — спокойно отбеляза Димон, докато бавно изваждаше камерата от калъфа.

В продължение на няколко дълги минути те чакаха, докато Вася и един от „тигрите“ с камера се качат горе с ескалатора, за да снимат изкачването.

Най-накрая Димон включи камерата и започна:

— Готови ли сте?

И двамата екстремали мълчаливо кимнаха.

— Готови… Внимание… Старт!

И те хукнаха.

Главната особеност на тази игра, обикновено наричана „зомбиран“, беше времето на провеждането й — в час пик. Или сутрин, когато всички отиваха на работа, или вечер — времето за прибиране у дома. Тълпите в метрото достигаха просто невероятни размери. Пространството пред ескалаторите беше заето от километрични опашки. Хората едва мърдаха, монотонно поклащайки се от крак на крак, подобно на някакви зомбита. Всъщност точно така играта беше получила своето име. Гонка в човешкия поток от точка А до точка Б. В дадения случай до върха на препълнения до отказ дълъг ескалатор.

Проправяйки си път през тълпата, двамата екстремали изобщо не си и помислиха да се качват на препълнените ескалатори, а хукнаха в пространствата между тях. Хващайки се ту за движещите се перила, ту за лампите, те започнаха стръмното изкачване. Ворон тръгна между двата изкачващи се ескалатора, докато Алекс реши да се катери в средата, забелязвайки навреме, че съседният ескалатор не е толкова претъпкан с хора. Единственият сериозен минус беше, че ескалаторът се движеше надолу, а и свободното пространство не беше чак толкова много. Затова пък Алекс имаше възможност да преодолее част от пътя по самия ескалатор. Само че да се хваща за движещите се в различни посоки перила… Опитай да се катериш така. А и нали трябваше постоянно да заобикаля лампите, както и, доколкото е възможно, да не стъпва по ръцете на хората, държащи се за перилата.

Седящата в будката бабка реагира изненадващо бързо и почти веднага започва да крещи в микрофона:

— Прекратете това безобразие! Върнете се на ескалатора!

Да, бе, да, как пък не!

Алекс опита да ускори, но кракът му се подхлъзна и трябваше да се хване за лампата. Но здравата на вид конструкция определено не беше предназначена да поеме теглото на човек и веднага се наклони. Алекс трябваше да покаже чудесата на ловкост, за да не полети надолу и в същото време да запази плафона на място.

А Ворон монотонно се изкачваше нагоре, стараейки се да не поема излишни рискове, но и да не забавя.

„Ама че гадина!“ — ядосано помисли Алекс и се закатери с удвоена сила.

Но в плановете на Ворон явно не фигурираше проста победа. Веднага след като успя да увеличи преднината си до няколко метра, той неочаквано прескочи ескалатора и се озова точно над „дракона“. В следващия миг Ворон се опита да го изрита в лицето.

„Играеш мръсно — удовлетворено отбеляза Алекс, избягвайки удара, и скочи над стоящите на ескалатора хора към съседната провлака. — Е, сега ръцете ми са развързани.“

И двамата екстремали не обръщаха никакво внимание на недоволството, раздразнението и многото други негативни реакции от хората по ескалаторите. Алекс неведнъж настъпваше нечия ръка и продължаваше, оставяйки гневните ругатни да се носят зад гърба му. Изобщо не го вълнуваха — поне до момента, докато някой не се опита да го спре.

Мимоходом се усмихна на някаква красавица, хвърли се напред и бързо се изравни с продължаващия изкачването „тигър“. Без да се колебае, Алекс скочи на гърба му и го блъсна право в стоящите на ескалатора хора. Със закъснение си помисли, че трябва да е по-внимателен с бедните пътници. За съжаление, Ворон вече беше успял да събори няколко души и сега напразно се опитваше да се изправи.

Алекс преодоля няколко лампи нагоре и се обърна:

— Ворон, ти там жив ли си?

Отговор не последва, но Ворон благополучно се измъкна от мелето и се хвърли в надпреварата с нови сили.

Алекс веднага ускори, нямаше желание за нова схватка. Те и така вече бяха привлекли твърде много внимание. Обикновено играеха „зомбиран“ доста по-внимателно. Дори Ворон, въпреки, че се опита да събори Алекс, изобщо не очакваше нападението, искрено вярвайки, че „драконът“ няма да действа така необмислено.

След като бързо преодоляха половината ескалатор, двамата екстремали леко забавиха темпото. С всяка крачка ставаше все по-трудно и по-трудно, особено за Алекс с неговите множество неотшумели контузии. Точно затова Ворон отново успя да го настигне и дори да го изпревари. „Тигърът“ неслучайно се смяташе за най-добрия играч в „зомбиран“: той изненадващо пъргаво се изкачваше нагоре, без изобщо да се хлъзга по лакираната повърхност.

„Сигурно си е сложил специални обувки — раздразнено си помисли Алекс, след като за пореден път забави темпо поради подхлъзване. — А аз се пързалям…“

За щастие на Селин, на финалната права на ескалатора се намери съзнателен гражданин, решил да спре нарушителя на реда. Разбира се, не сполучи, но „тигърът“ загуби ценно време, за да се освободи от неумелия захват на мъжа.

Алекс се възползва максимално от този момент и настигна Ворон. В допълнение, той най-накрая успя да скочи на стъпалата на слизащия ескалатор и хукна срещу движението. За късия свободен участък успя да излезе няколко метра напред. След това отново трябваше да скача обратно, но до върха оставаше много малко и сега вече Алекс беше пред Ворон.

Последните метри преодоля изненадващо лесно, въпреки че само до преди няколко секунди ръцете и краката му заплашваха да откажат от тъпата болка в мускулите.

— Да! — едва успя да изтръгне от гърлото си Алекс.

— Браво! — извика Вася, докато продължаваше да снима всичко случващо се.

Сега им предстоеше да се отдалечат на безопасно разстояние, за да не станат жертва на афектираната милиция. За тяхно нещастие, този път охраната на метрото реагира изненадващо бързо. Четирима души с палки в ръцете изскочиха от двете страни на Алекс. Той рязко спря, отбелязвайки, че и Ворон застина до него.

— Стойте на място!

Разбира се, на Вася и втория „тигър“ охраната не обърна никакво внимание, приемайки ги за обикновени зяпачи.

— Вие двамата идвате с нас — заповяда единият от охраната, докато останалите ги обграждаха, потупвайки недвусмислено с палките.

— Веднага се предавам — ехидно отвърна Алекс.

Той вече пресмяташе най-оптималния път за бягство: между колоните, по балкона, а след това на перона, за да се изгуби в тълпата. Ако до него беше някой от приятелите му, можеха да хукнат в различни посоки, за да объркат преследвачите, но действията на Ворон бяха непредсказуеми.

Кратката среща бе прекъсната съвършено неочаквано. От вратата зад Алекс изскочиха още двама охранители и той трябваше да действа. Но миг преди това Ворон се задейства — той блъсна контейнера за боклук в краката на Алекс и дори се опита да го удари и да го повали на пода.

„Намерил време! — раздразнено си помисли Алекс, докато прескачаше претърколилия се контейнер и избягваше удара на Ворон. — Ах, ти, га…“

Ворон наистина знаеше как да се бие. Движенията му бяха бързи и технични, така че все пак успя да удари Алекс: улучи го под коляното така, че той загуби равновесие и падна върху контейнера. Това значително усложни бягството — Алекс загуби ценно време да възстанови равновесието си и сега охранителите бяха прекалено близо.

Единият се опита да хване нарушителя на спокойствието за ръката, очевидно възнамерявайки да я извие в болезнен захват, но Алекс разтвори пръстите му, разчеквайки ги със сила настрани. Останалите охранители се хванаха за палките, но Алекс първи атакува най-близкия и с рязък удар в слънчевия сплит освободи път за закъснялото си бягство.

„Не исках да става така — помисли си ядосано, докато прескачаше падналия охранител и се насочваше към балкона. — Ах, този Ворон!… Трябва някак да се измъкна от преследването, че някой по-ревностен охранител може и пистолет да извади!“

Той хукна по балкона, като лавираше между колоните и не забравяше да хвърля по някой поглед назад. Впрочем, от това нямаше кой знае какъв смисъл — охранителите не бяха особено силни в бягането, но пък сигурно вече бяха разпространили сигнал за тревога по всички станции. В потвърждение на подозренията му в другия край на балкона се появиха още сиви силуети.

„Ей, какво, по дяволите, става?!“

Алекс рязко спря, покатери се през ограждението и преди появилите се на помощ охранители да успеят да го хванат, скочи на покрива на току-що пристигналия влак. Оттам скочи на перона и веднага потъна в тълпата. По това време на деня станцията беше претъпкана и той успя да се измъкне навън незабелязано.

Скоро Алекс се добра до уговореното място, където отдавна го чакаха останалите.

— Ах, ти, изрод! — нахвърли се веднага на Ворон. — Какво ти стана, по дяволите?!

— Ти се подхлъзна — доволно се ухили другият в отговор. — Трябва да си по-внимателен и да гледаш в краката си…

„Ама че гадина — раздразнено си помисли Алекс. — Но всъщност аз сам съм си виновен, че този изрод успя да ме изненада. Сенсеич за такава небрежност направо щеше да ми набие канчето!…“

— Между другото, на ескалатора ми попречиха, така че резултатът не се зачита — недоволно каза Ворон.

— Много добре знаеш, че това е част от правилата — отмъстително напомни Алекс.

— Вие сигурно сте подкупили този човек!

Димон се засмя.

— Да бе, да харчим пари за теб!

— Ще имаме реванш — обеща Ворон. — И следващия път не разчитай някоя глупава случайност да ти помогне.

„Тигрите“, начело с Ворон, мълчаливо се обърнаха и тръгнаха към метрото.

— Неудачник! — засмя се след него Димон.

Алекс внимателно погледна приятеля си.

— Ъ-ъ… Димон, ти нали не си подкупвал онзи човек?

— Откъде ти хрумна? — изненада се Димон.

— Отдавна те познавам и много добре познавам кога лъжеш.

— Стига, не съм го подкупвал!

— Наистина? — все още съмнявайки се, попита Алекс.

Той и сам не можеше да формулира точно своето усещане, но нещо в поведението на приятеля му го навеждаше на подобни мисли. А и не чувстваше никаква радост от победата, сякаш подсъзнателно усещаше някаква измама.

— Разбира се! — уверено заяви акробатът и тихо добави: — Защо да харча пари? Той работи при мен в сервиза и аз просто го помолих да помогне. А вие само повтаряте: подкупил, та подкупил…

Вася така силно се засмя, че изплаши до смърт минаващата покрай него бабичка.

— Ха-ха, голям номер…

Алекс се взираше с празен поглед в пространството пред себе си.

„Значи това не е никаква победа? Ако не беше капанът, направен от Димон, отново щях да загубя? По дяволите! А и Ворон толкова лесно ме събори, а аз винаги съм си мислил, че съм подготвен за всичко… Не той е неудачник, а аз.“

Той стисна силно юмруци.

— Ей! — Димон притеснено го погледна. — Просто исках да няма проблеми. Трябваше да дадем урок на това парвеню.

— Да… — промърмори Алекс. — Разбира се. Благодаря, Димон…

Отвътре му беше пусто. Само за един миг му откраднаха победата и още нещо много важно. Алекс засега не можеше да формулира странното чувство, но едно знаеше със сигурност: грешката е негова, той правеше нещо не както трябва.

— Днес имам много важна среща, ще се видим утре в залата.

Той се сбогува механично с приятелите си и се затътри обратно към метрото. Чувстваше се отвратително. Единственото, което поне малко го стопляше, беше предстоящата среща с Машка…