Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адреналин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Игры масок, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Форматиране и корекция
proffessore (2017 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Алекс Кош

Заглавие: Игра на маски

Преводач: Пламен Панайотов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Художник: Олег Бабкин

Коректор: Пламен Панайотов; NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6055

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Градинката до метростанция „Пушкинская“.

 

Алекс изскочи на площада точно в три следобед. Поне толкова показваше цифровият часовник, монтиран на покрива на една от близките сгради, а да бърка в джоба за своя него откровено го мързеше.

Участниците в Играта трудно можеха да не бъдат забелязани. Няколкото десетки млади хора, облечени в анцузи с най-невероятни цветове, изпълваха центъра на малката градинка. Струпали на купчина шарените си раници, те спокойно се разтягаха, увиваха стави с ластични бинтове и тихо си говореха нещо. Хората хвърляха предпазливи погледи на странното сборище и внимателно заобикаляха групата. Не е за вярване, такава тълпа, а не се виждат нито бутилки бира, нито цигари. Стряскащо. Що се отнася до милицията, с нея имаха някои договорки, осигуряващи на участниците в Играта определена свобода на действие, така че мяркащите се от време на време униформени не им обръщаха никакво внимание.

Алекс тихо и кротко приближи до играчите, кимна на когото трябва и се зае с подготовката си, като се стараеше да не обръща внимание на любопитните погледи и тихите шушукания зад гърба си. Бандаж на лявото коляно, контузено по време на отработването на задно салто със завъртане на 360 градуса и приземяване на един крак. После пристягане на глезена на десния крак с ластичен бинт…

Алекс не успя да сдържи крива усмивка.

„Едва на двайсет, а вече съм почти развалина. Скоро съвсем ще се разпадна… Спортувайте, деца, за да бъдете здрави… да бе, да. Единственото, което наистина ще спаси здравето ви и няма да му навреди — това е лечебната гимнастика. Но на кой му се занимава с нея? Толкова е скучно!“

Той нави на левия си лакът цели три метра ластичен бинт, раздвижи ръка за проверка и скочи на крака.

— Готов!

Другите участници отдавна бяха приключили с подготовката си и в момента напомняха по-скоро на египетски мумии, отколкото на откачени екстремни спортисти. Играта — това не ви е обикновена тренировка в добре тапицирана зала или елементарни скокове през огради, и то в мека трева. Малко бяха тези, които излизаха от това изпитание без синини и ожулвания. Понякога травмите бяха доста сериозни, но до летален изход още не се беше стигало — всички участници в Играта бяха подготвени хора, преминали предварителен подбор сред „свои“.

— Моля за малко внимание!

Слабият загорял младеж, изглеждащ по-възрастен от повечето хора в градинката, вдигна ръка, за да привлече вниманието към себе си. За разлика от останалите, той беше облечен в дънки и риза, видимо ограничаващи движенията му. Но Дан нямаше намерение да участва в Играта, той беше не само нейният организатор, но и главен съдия.

— Просто за всеки случай, за да няма после неразбрали, напомням правилата. Отборите са два: червен и син. Вече сте видели картата с територията на Играта, така че ще помоля да се придържате към нейните граници. Позволено е всичко, освен пряк контакт. За несхватливите — забранено е да се биете, забранено е и физически да блокирате опитите да се вземе знака, макар че може да се извъртате и извивате колкото си искате. Побеждава отборът, сърбал най-голям брой знаци в края на Играта. Въпроси?

Алекс въпроси нямаше. А и какви би могъл да има, след като той, също като обясняващият правилата Дан, беше от основоположниците на Играта? По-точно Алекс беше просто първият участник, опасното развлечение го измисли именно Дан. Говореше се, че е един от първите руски паркуристи, макар че в този случай това беше доста проблематично за доказване.

— А ченгетата?

Аха, някой от зайците[1] — подсмихна се Алекс.

Наистина, този нисичък мускулест младеж с модна прическа а ла билярдна топка досега не беше го виждал. Телосложението на новобранеца досущ напомняше на гном от приказките. Липсваха само брадата и топора.

— Всички ченгета в зоната на Играта са предупредени и няма да се намесват. За какво мислите, че отидоха входните ви такси?

— За Спешна помощ? — предположи друг новобранец, висок, облечен в червен анцуг Адидас.

И наистина, по време на Играта в една от пресечките винаги дежуреше линейка. При Дан всичко беше изпипано — плачевният опит от досегашните Игри беше позволил да се изготви списък с определени мерки, които да гарантират безопасността.

— Също като на състезание — отбеляза бръснатият „гном“.

Ами да. Когато се търкаляш със счупен крак в канавката, тогава разбираш какво значи добра организация. Трябва все пак да се прави разлика между екстремизъм и идиотизъм.

— Сега всеки ще изтегли лента от торбата, за да се разделите на отбори. След това ще хвърлим жребий за това кой ще е ловец и кой — плячка.

Алекс с правото на „старо куче“ бръкна първи за парче плат. Червен. Щастлив цвят, с него никога не беше губил. А със синия — да, веднъж му се случи.

Отстъпи встрани и започна бавно да кръстосва крака. Имаше още време. Докато всички изтеглят ленти, докато уточнят стратегията, докато хвърлят жребий… Прекалено много зайци имаше днес, Играта набираше популярност и привличаше все повече и повече хора. Имаше не по-малко от четиридесет души — своеобразен рекорд. А в първата Игра участваха само шестима. Тогава далеч не всичко беше уредено, дори съдии нямаше, а и от ченгетата трябваше да се пазят. Ех, къде са сега момчетата от тази първа шесторка? Алекс единствен продължаваше активна дейност, останалите, в това число и Дан, се заеха със сериозна организационна дейност и по-малко травмиращи спортове. От друга страна, на колко беше Алекс тогава? На шестнайсет? А всички други гонеха двадесет и пет.

— И аз съм от червените — заекът с лъснатото кубе пристъпи към Алекс и протегна ръка. — Гном.

Алекс здраво стисна подадената му ръка и отбеляза за себе си колко добре се вписва прякорът. Изглежда жанра фентъзи беше доста разпространен в средите на екстремалите. Самият Алекс не понасяше всички тези детски приказки, а и за какъв дявол да си губи времето над книгите, когато може да го използва за тренировки?

— А ти наистина ли си онзи… — заекът се поколеба.

— Аха — кимна Алекс, — самият той.

Гном неуверено се усмихна.

— Страхотно.

— Аха — автоматично отвърна Алекс и веднага се намръщи.

Още малко и може да се превърне в абсолютно пасивен, вечно комплексиран слабак, като малкото братче. Хлътна в спомени като някаква жена. Остава и скъпа мъжка сълза да пролее сега!

Той си пое дълбоко дъх да се отърси от неочаквано обхваналата го тъга и весело попита:

— Готов ли си?

— Да!

Скоро стана ясно, че почти целият му отбор се състои от зайци. Имаше само няколко души, участвали в две предишни Игри, но те пък можеха да се похвалят с толкова много травми, че дори Алекс беше принуден да подсвирне почтително.

— Каква ще ни е тактиката?

Целият отбор безмълвно беше признал Алекс за водач, дори не го попитаха за мнението му по въпроса. Е, добре. Той отдавна (за да бъдем точни, от четвъртата Игра, когато го беше подгонил цял отбор от десет души) беше разбрал, че при съвременните условия без екипна работа и елементарна взаимопомощ победата е практически невъзможна. Дори за него. А в дадения контекст това говореше много повече.

— В началото на Играта в никакъв случай не се придвижвайте сами. Също така не е желателно да правите тълпа, така че най-добре тичайте на групи от по двама-трима — тогава без особени проблеми ще можете да се разделяте и така да намалите броя на преследвачите. Скриването и изобщо влизането в сгради се счита за лош тон, освен ако не ви гонят поне трима-петима човека.

Зайците слушаха Алекс така, сякаш от думите му зависеше цялото им бъдеще. Всъщност за много от тях Играта наистина беше изключително важна: начинът, по който ще се представят днес, ще определи статута им в общността. Човек зловещо напомня на животно — най-силният получава най-вкусните хапки и най-хубавите женски. Ето защо участниците бяха готови да направят и невъзможното заради призрачния статус. И по точно същата причина, повечето от играчите на синия отбор, ако днес станат „ловци“, ще се опитат да хванат Алекс. За добро или зло, но той отдавна вече се беше превърнал в нещо като легенда в общността на уличните любители на адреналин.

— Забранено е физически да пречите на вземането на знаците — продължи да говори на отбора си Алекс това, което отдавна беше известно на всички. — Въртете се и се извивайте колкото си искате, но да ги защитавате с ръце или още повече с крака не се допуска в никакъв случай. Да отнемате вече взет знак обратно също не се препоръчва.

В групата на „червените“ мнозина се засмяха.

— А какво ще стане, ако не спазя някое от изискванията? — обади се някой.

Алекс хищно се усмихна.

— Освен, че ще си го получиш в зъбите и от двата отбора? Ще бъдеш вкаран в черния списък и никога повече няма да можеш да участваш в Играта. А и в половината гимнастически зали в Москва също никога няма да те пуснат.

— Ясно — веднага станаха сериозни „червените“.

— Пет минути до старта! — гръмко обявен Дан. — Закрепете знаците и приберете излишните дрехи. Часовници, ключове, пръстени — всичко да се свали. Раниците ви ще се охраняват.

Алекс свали фланелката, разкривайки покрито с прилично количество белези тяло. Погледите на всички зайци веднага залепнаха за татуировката, обхващаща цялото мускулесто рамо чак до лакътя. Без да обръща никакво внимание на реакцията на членовете на отбора, Алекс нахлузи на левия си бицепс червена лента, която на практика представляваше най-обикновен широк ластик с лепка, на която беше прикрепен знака — най-обикновено парче плат.

Екстремалът се подсмихна.

Спомни си как на първата Игра използваха някакви стикери и десет минути след началото всички знаци бяха изпопадали. Тогава Играта се сведе до просто детско забавление, изцяло основано на доверието на играчите един в друг.

Той внимателно огледа участниците от синия отбор. Аха, Димон е тук, както обеща! А това… момиче?! Наистина много рядък гост на Играта… Чакай малко, та това е новата страст на Димон. Сега всичко е ясно. Акробатът излиза с нея вече цели три месеца — това е истински рекорд за него. С нещо Даша успя да го покори и привлече за дълго време. Може би с неприсъщата за девойка смелост и котешката грация на бивша спортна гимнастичка?

Алекс пристъпи към Дан като представител на „червените“. От „синия“ дойде, разбира се, Димон. Мускулестият акробат както винаги носеше любимите си шорти от колекцията на Джеки Чан, които си беше поръчал от самия Китай като ревностен фен на този прекрасен актьор. Между другото, постоянните фигури, на които бръснеше главата си, също нещо подозрително много напомняха на буквите JC.

— Ези или тура? — обърна се Дан към Алекс.

— Ези.

Монетата излетя във въздуха. Падна на протегнатата длан. Тура.

— „Ловци“ — избра Димон, погледна ехидно към Алекс и направи движение с ръка, сякаш стреля с пистолет. — Днес си мой.

Алекс се засмя и направи не по-малко красноречиво движение, показващо точното място, където Димон може да отиде със своите неосъществими мечти.

— Ще видим.

„Така, значи Димон днес ще е преследвач. Ще тича след мен, за да ме принуди да се изморя, докато не ме вкара в капан — осъзна Алекс. — «Сините» вече опитаха това миналата Игра, тогава направо като по чудо успях да се измъкна от преследвачите, като скочих на съседна сграда. Разстоянието между покривите беше най-малко пет метра и никой не посмя да ме последва. Какво пък… този път ще трябва да измисля нещо ново…“

Той се върна с бавни крачки при отбора си, като пътьом претегляше шансовете за победа и възможностите да постигнат каквото и да е тактическо предимство.

Резултатът от Играта до голяма степен зависеше от съгласуваността на действията на отбора на преследвачите. Но да накараш екстремали — индивидуалисти по природа, а и непознаващи се един друг, да съгласуват своите действия, беше мисия, пораждаща сериозни съмнения. А на „жертвите“ това само щеше да е от полза.

— „Червените“ — „жертви“, „сините“ — „ловци“ — гръмко обяви Дан. — Минута до старта!

Алекс огледа за пореден път скупчилия се отбор на „червените“, избирайки вече познатия му бръснат гном и високия младеж в червен анцуг Адидас, също попаднал в тяхната група.

— Ти и ти, може да бягате с мен.

Глупаците се зарадваха, сякаш са им оказали голяма чест. Наивници, още не знаят, че са нужни главно за отвличане на вниманието, а и то само на първо време.

„Червените“ се приготвиха да бягат.

— Начало на Играта!

Двадесет души с червени превръзки на бицепсите се хвърлиха напред толкова бързо, сякаш от това зависеше живота им. Първият рефлекс — да избягаш колкото се може по-далеч, така че да се скриеш от очите на преследвачите. Алекс трябваше да признае, че в дадения случай идеята съвсем не беше лоша, така че побягна в челните редици.

Но това не продължи дълго. Едва скрил се от погледа на преследвачите, той започна да забавя темпото, пропускайки напред основната група. Гном и Адидас бързо схванаха мисълта му и също забавиха.

— След мен! — заповяда Алекс и свърна в една от тесните улички.

Разбира се, беше обмислил действията си много внимателно. Когато проучваше картата, беше огледал за възможни пътища за отстъпление и сега тичаше по предварително набелязан маршрут. Неспортсменско? Глупости. Главното е да победиш и да не се изложиш!

Алекс хищно се усмихна.

— Мисля, че по-голямата част от „сините“ ще продължат по главната улица — поясни тичешком. — А ние засега ще изчакаме в покрайнините.

— Мислех, че е забранено да се крием — отбеляза Адидас.

— Че кой се крие? — удиви се Алекс, преминавайки на ходом. — Ето ние сме по средата на улицата и си крачим. Ако искат, да ни хващат, но не искат.

Гном погледна назад и се подсмихна.

— Струва ми се, че ей онези момчета много даже искат да ни хванат.

Алекс не губи време да проверява кой е този толкова умен, че да го проследи, а веднага хукна. Първо, не искаше да пилее скъпоценно време, и второ, и без това знаеше кого ще види. Най-вероятно Димон се беше досетил как ще постъпи Алекс, и сигурно беше взел петима със себе си, за да си улесни задачата. Разбира се, с десетина помощника щеше да му бъде още по-лесно да изтощи Алекс, но това вече щеше да изглежда направо като признание за безпомощност.

Тримата младежи тичаха по улиците, карайки минувачите да отстъпват встрани и да изпращат екстремалите с леко любопитни погледи. Същата участ сполетя и петимата преследвачи. Разбира се, бягащите в центъра на града полуголи момчета привличаха вниманието, но някак вяло: хората реагираха на появата им по-скоро по инерция, отколкото от реален интерес. Е, бягат младите по улицата, какво толкова?

Алекс в движение скочи върху двуметрова дървена ограда, ограждаща малък паркинг. Гном и Адидас повториха не особено сложната маневра и веднага скочиха от другата страна, а Алекс спря за момент, за да погледне назад. Изглежда беше подценил Димон. Той тичаше в компанията на цели седем „сини“.

— Нещастници! — весело извика Алекс и скочи на паркинга.

Зад гърба си чу глухите удари по оградата, а пред него…

Адидас и Гном скачаха с ужасяващ грохот по покривите на колите. В главата на Алекс като мълния избухна въпросът — защо им е този вандализъм? И веднага намери обяснението. Дори три. Зъбати, ръмжащи и пръскащи слюнка. Хищните очички на плъхоподобните бултериери фиксираха Алекс с явен гастрономичен интерес и той за пръв път в живота си се почувства наистина като плячка. Точно като прасенце с розова зурличка и нежни месести бузки.

Кучетата нападнаха неочаквано и мълниеносно. За щастие миг преди това Алекс беше отскочил към най-близката кола и устремилото се към шията му животно пропусна с няколко сантиметра. Скочи на капака, а после и на покрива на ниско БМВ и веднага се прехвърли на съседния хамър. Кучетата го последваха, но двете се хлъзнаха по предния капак и бързо се озоваха на асфалта, за разлика от третия звяр, който дори успя да скочи след Алекс. Но младежът вече се беше окопитил и като отстъпи встрани, го посрещна със силен ритник в мускулестите гърди.

Цялото това действие отне не повече от пет секунди, а след това, под оглушителния злобен лай на кучетата и одобрителните викове на възседналите оградата преследвачи, Алекс повтори маневрата на другите, като заподскача по покривите на колите до отсрещната страна на паркинга.

— Въпреки това няма да избягаш! — разпалено извика Димон след него, но не рискува да го последва. Първо, притесняваха го продължаващите да лаят зверове, и второ, от разположената в отсрещния край будка най-накрая се накани да надникне пазача. Алекс напусна паркинга миг преди неговата поява и на „синия“ не му остана нищо друго, освен да заобиколи тичешком.

Скачайки от оградата, Алекс се огледа, но изглежда Адидас и Гном благополучно се бяха изнесли, без да изчакат водача си. Мислено похвали момчетата, осъзнали най-накрая, че в неговата компания ще им бъде доста по-трудно да избягнат близък контакт със „сините“. Без да губи излишно време, той се шмугна в най-близката уличка и побягна с всички сили. Отлично разбираше, че ако Димон и компания пак го настигнат, измъкването съвсем нямаше да е толкова лесно.

След като направи няколко завоя, Алекс се озова в относително тесен проход между постройките и спря нерешително. Двуетажната офис сграда почти допираше до високия жилищен блок. Опитният му поглед веднага определи, че разстоянието е идеално за катерене.

Да се качи на покрива или да продължи с тичането?

Решавайки, че тепърва го чака много тичане, Алекс опря ръцете на едната стена, а краката на другата, и бавно започна да се изкачва. Първо премести нагоре ръцете, после краката… Получаваше се, макар и доста бавно.

Беше стигнал на височина почти два човешки боя, когато иззад ъгъла изскочи Димон.

— Намерих го! — извика зарадвано.

Алекс освободи едната ръка и направи неприличен жест с пръсти.

— Няма да ни стигнат![2]

И едва тогава му хрумна, че макар и да се е изкачил на три-четири метра височина, Димон като нищо можеше да го стигне, ако използва стената.

Явно до същата мисъл стигна и Димон. Той се втурна напред, преодолявайки разделящите ги метри за няколко секунди.

Но Алекс също не губеше време и бързо започна да мести ръце и крака.

— Няма да се измъкнеш! — разпалено изръмжа Димон и се затича по стената. След като направи няколко крачки по нея, в пика на траекторията се оказа точно под Алекс и дори докосна с пръсти рамото му, но до знака не успя да се добере.

След като се приземи на асфалта, паркуристът гръмко изруга и погледна нагоре.

— Дали да не те сваля с нещо? О! Какво ще кажеш за обувка в челото?

— Това е неспортсменско — изсумтя Алекс, който почти беше стигнал покрива.

Димон сви рамене.

— Убеди ме. Тогава ще трябва да пълзя след теб. Само не ми плюй на главата!

Алекс най-накрая докосна с ръце ръба на покрива и като освободи крака, увисна на ръба на сградата. Рязко набиране, и вече беше на покрива.

Погледна надолу, помаха с ръка на приятеля си и извика:

— Не се притеснявай, няма да плюя… но пък ако някоя тухла случайно падне… — той направи вид, че се замисля. — Е, добре, живей засега. Но не се надявай, че ще ме намериш на покрива, когато най-накрая довлечеш старите си кокали тук.

— Няма да се измъкнеш! — размаха юмрук Димон. — Каквото и да правиш, ще те докопам!

Подсвирквайки весела мелодия, Алекс пресече покрива, набра се на плътно долепената триетажна сграда, а от нея се спусна на следващата постройка. Тя се оказа магазин с оптимистичното заглавие „Комфорт“ — на покрива стояха огромни, с човешки размери, старомодни сини букви, останали от времето на „Универмаг“ и „Столова“.

Алекс надникна през буквата „О“ и изпита истинско удоволствие от открилия се малък зелен парк. Гледката щеше наистина да е много красива, ако се абстрахира човек от носещите се отляво и отдясно на този минипарк потоци коли. Между другото надникна точно навреме, за да стане свидетел на преследването на двама от червения отбор. Като се вгледа по-добре, Алекс разпозна в преследваните Гном и Адидас, които толкова навреме напуснаха компанията му. Гонеха ги цели четирима: носеха се с крясъци през градинката, като прескачаха храстите и плашеха минувачите.

Някак не е много справедливо разпределението на силите — отбеляза Алекс. — Ще им трябва помощ на момчетата. Зайци са все пак…

— Ей! — извика колкото сила има той.

В разгара на преследването никой не би му обърнал внимание, дори ако викът му не беше заглушен от ревящите коли. Но пък всички излизащи от магазина клиенти като по команда вдигнаха глави нагоре.

Алекс за миг се замисли и после извика:

— Игра!

Този път викът му по някакво чудо беше чут. Алекс размаха ръце, за да го забележат, и изигра кратка пантомима, представяща представителите на „сините“ в не много приятна светлина. Някои от минувачите станаха неволни свидетели на бенефиса на паркуриста и дори го аплодираха за изобретателността му. Двама от четиримата преследвачи си размениха кратки реплики и свърнаха към магазина.

Дали ще се качат?

Да, ще се качат, при това доста лесно. Архитектурата на магазина се оказа изненадващо удобна — строителите сякаш специално бяха оставили малко празно пространство между блоковете, за да има за какво да се захващаш с пръсти.

Алекс отстъпи от ръба на покрива и се втурна в обратна посока…

— А ето ме и мен! — радостно извести Димон, изскачайки на покрива от другата страна. — Не ме ли очакваше?

Алекс се разля в доволна усмивка.

Хе-хе, това ще бъде весело!

Отстъпи назад и застана на ръба на покрива с гръб към улицата, огледа се за секунда да прецени посоката на скока и се оттласна с крака. При салтото във въздуха успя да види висящите на стената „сини“ и останалия на покрива Димон. Удар с крака в асфалта, задно претъркулване през рамо…

— Чао, чао!

И той отново се затича. Пресече пътя, после прескочи ниската ограда и влетя в станалата му почти като родна малка градинка. Но този път преследвачите го следваха на не повече от няколко метра, затова Алекс реши да пообиколи малко между дърветата с надеждата да се откъсне поне на десетина крачки. Уви, не се оказа толкова лесно. Тримата „сини“ начело с Димон го следваха плътно…

Осъзнавайки, че така не може да продължава вечно, Алекс предприе опит да се отърве от опашката си. Когато за пореден път премина през градинката, той скочи на пътното платно и се стрелна буквално пред бронята на преминаваща кола. Зад него се раздаде писък на спирачки и тъп удар. Изглежда някой от „сините“ беше решил да изпита съдбата си и го беше последвал. Но не му се беше получило. Всъщност точно на това и разчиташе Алекс.

Обърна се за миг и бързо оцени ситуацията, убеждавайки се в точността на своите изчисления. В тази част на улицата движението беше еднопосочно и колите нямаха достатъчно разстояние да развият висока скорост. Старичката жигула беше изскочила от завоя точно в момента, когато Алекс прескочи оградата. Паркуристът изтича пред самия капак на колата, принуждавайки шофьора да удари спирачки, и така още повече да намали скоростта. По този начин, дори на мястото на тренирания екстремал да беше най-обикновен човек, той вероятно щеше да се отърве най-много с една-две фрактури. Разбира се, под колата не попадна Димон. Акробатът имаше достатъчно мозък в главата да не скача след Алекс, но един от „сините“ зайци беше решил да рискува и сега лежеше на тротоара, като държеше крака си и ругаеше наред. Без да чака по-нататъшното развитие на събитията, Алекс хукна напред по улицата и бързо свърна в арката на близката къща.

Дишаше тежко и с усилие овладя тръпките по цялото тяло, после постепенно забави и накрая премина на ходом.

„Да, почти ме бяха хванали — с недоволство отчете Алекс. — А до края на Играта има още мно-ого време… трябва да си пазя силите и малко да отдъхна някъде.“

Разбира се, неписаните правила забраняваха да се криеш от преследвачите си, но Алекс такива дреболии много рядко го спираха. Той бързо намери малко ресторантче и като се огледа за всеки случай, се шмугна в едва забележимата врата.

Звънът на звънчетата извести отегчения барман на бара за появата на нов посетител. Между другото, заведението се оказа съвсем прилично: за това говореха не само красиво наредените върху рафтовете непознати на Алекс напитки, но и видимо качествения дизайн на цялото помещение. Заведението беше оформено в най-добрите традиции на гангстерските филми, липсваха само горилите с размер на гардероб.

Алекс вдъхна хладния, старателно озониран от климатика въздух, и доволно се усмихна.

— Здравейте.

Младият барман го огледа отдолу-нагоре и се изкриви в някакво подобие на усмивка. Разбираемо — голият до кръста, зачервен и запъхтян младеж едва ли изглеждаше като сериозен клиент. От друга страна, докато гостът се държеше културно, да се заяжда нямаше смисъл.

— Какво желаете? — с лека насмешка попита барманът, без да обръща внимание на поздрава.

— Вода, ако обичате — без колебание отвърна Алекс и се настани на високия стол пред бара.

Не че нямаше пари, просто сокът беше прекалено тежка напитка — после щеше да му е трудно да скача, пепсито пък беше прекалено сладко — ще му остави привкус на захар в устата, а за нещо алкохолно по време на физически натоварвания и дума не можеше да става. Сърцето и черния дроб все още му трябваха…

Барманът с непроницаемо лице му наля чаша вода, изчака, докато Алекс я изпразни, и с неприкрито злорадство заяви:

— Струва триста рубли.

Добре, че Алекс си беше изпил водата, в противен случай със сигурност щеше да се задави от такава наглост.

— Да не е с разтворено сребро или нещо подобно? — удиви се той. — Или е специално доставена от планински извори в Тибет?

Барманът сви рамене, без да обръща внимание на глупавите въпроси.

— Добре — изсумтя Алекс и бръкна в джоба на дънките. — Ето ти петдесет рубли, харчи си ги на воля.

Вместо да приеме с благодарност щедрото възнаграждение, барманът невъзмутимо извика:

— Вадик! Клиентът отказва да плати!

„Що за глупости? — уморено си помисли Алекс. — Дори вода не те оставят да пиеш на спокойствие…“

И тогава се появи Вадик.

Едва ли някой би нарекъл Алекс хилав. В момента, както беше без тениска, по телосложение напомняше по-скоро на Брус Лий след година посещения във фитнес клуб и студио за татуировки. Но Вадик… Зеленокожият Хълк щеше да пукне от завист, ако влезеше в този бар. Огромната бяла тениска плътно прилепваше по масивния торс и раменете, поне двойно по-широки от тези на Алекс. При това мускулите не бяха на грозни буци като при тежкоатлетите или културистите, а изрично подсказваха за увлечение към по-активни спортове от рода на борба с кафяви мечки или дърпане на слонски хоботи. Бръснатата глава с щръкнали уши изглеждаше като гротескна пародия на фона на тялото… А начинът, по който стърчаха ушите, говореше за многократно счупване на хрущялите. Тоест здравенякът активно се занимаваше със свободна борба или самбо.

— Този ли? — с изненадващо тънък за такава грамада глас попита Вадик. Впрочем, май всеки глас щеше да е тъничък за този великан.

„Сякаш в бара има други — вътрешно се усмихна Алекс. — Умник!“

Барманът мълчаливо кимна, едва прикривайки доволната си усмивка. После бързо заряза това глупаво занимание и открито се ухили.

— Проблем ли искаш? — с известна леност попита едрият мъж.

Алекс за миг се замисли, пресмятайки наличното свободно време.

— А защо пък не?

Веднага след тези думи той направи няколко меки крачки встрани от бара. С такъв „биотанк“ по-добре да се биеш на максимално свободно пространство. Няколко движения от „38-а форма“ на тайчи чуан[3] за освобождаване от напрежението, отпускане на съзнанието и съсредоточаване върху предстоящия бой…

Вадик с любопитство следеше Алекс и неочаквано попита:

— Тридесет и осма форма?

— Аха — автоматично отвърна Алекс. — Ей, откъде знаеш?

Вадик се смути.

— Ами занимавам се малко…

— Какъв стил? — делово попита паркуристът.

Той искрено се надяваше биячът да не е забелязал недоверието, блеснало в погледа му. Все пак е трудно да се повярва такава „горила“ да се занимава с ушу[4], че дори и с един от „вътрешните“ стилове[5]. Обикновено подобни планини от мускули не се интересуват особено от вътрешна енергия и прочие „глупости“. Какво ти, на тях изобщо и бойно изкуство не им трябва! Ако такова чудовище те перне дори веднъж, направо можеш да си поръчваш ковчега…

— Чен — едрият мъж се приближи до бара, седна на стола и направи подканящ жест. — Сядай, ще пийнеш ли нещо?

Алекс изобщо не се смути, седна обратно на мястото си и погледна насмешливо към шашнатия барман.

— Боя се, че парите няма да ми стигнат.

Биячът приятелски потупа Алекс по рамото.

— Всичко е за сметка на заведението.

— Тогава още една чаша вода — скромно помоли Алекс, опитвайки се колкото е възможно по-дискретно да раздвижи изтръпналото от досега с огромната лапа на Вадик рамо. — И така, при кого тренираш?

Бележки

[1] заек — новобранец.

[2] в оригинала „Нас не догонят!“ — от популярна песен на руския дует Тату (бел. на прев.).

[3] тайчи чуан — (от китайски) „юмрукът на великия предел“. В китайската космология „великият предел“ се нарича постоянното редуване на двете начала ин и ян.

[4] ушу — буквално „бойни изкуства“.

[5] подобно разделение на стиловете в ушу е свързано с източната практика да разделят всяко явление на две страни — „ян“ (активна, външна) и „ин“ (пасивна, вътрешна). И ако „външните“ стилове се характеризират с агресивност и динамични техники, то „вътрешните“ са по-меки и естествени, и затова много по-сложни за усвояване.