Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адреналин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Игры масок, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Форматиране и корекция
proffessore (2017 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Алекс Кош

Заглавие: Игра на маски

Преводач: Пламен Панайотов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Художник: Олег Бабкин

Коректор: Пламен Панайотов; NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6055

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Четири дни до боя. Клуб „Рижия дракон“. Обяд.

 

Прас!

Алекс получи удар в рамото, завъртя се с цяло тяло, използвайки получената инерция, и нанесе нисък удар с юмрук в ребрата. Данил направи блок, но силата на удара го накара да отстъпи крачка назад, променяйки дистанцията. Алекс веднага нанесе удар с крак под коляното, но баскетболистът го понесе без проблем и отговори с удар в лицето. Отново блок.

— Мачкай! — весело извика Костя някъде на заден план. Алекс не го видя, съсредоточен изцяло върху спаринга.

С Данил си размениха по още няколко удара, преди баскетболистът за пореден път да нанесе на Алекс серия чисти удари по корпуса. Разбира се, не с пълна сила, но също доста осезаеми.

— Губиш — подсмихна се баскетболистът. — Но почваш да задобряваш.

Алекс уморено се отпусна на пода, за да си поеме малко дъх, но веднага трябваше да вдигне ръка, за да хване небрежно подхвърления от Машка текстолитов меч. Между другото, катаната беше съобразена с всички характеристики на оригинала, включително предпазителя и толкова важния баланс.

— Не се отпускай! — бодро заяви момичето. — Ще ти дам малък шанс и ако се възползваш от него, може и да спечелиш поне този бой.

Но вече втори кръг Алекс дори не можеше да докосне гимнастичката с тренировъчния меч. Приблизително същото се случи и сутринта, само че тогава вместо мечове използваха тояги.

От днешния ден започнаха безкрайна поредица от кръгови спаринги: учениците правеха петнайсетминутни боеве на територията на противника. Тоест Алекс първо трябваше да се срещне с Тьома, после да отработва близък бой с Данил, да се бие с мечове и други оръжия с Машка, след това с пълна сила с Костя. А след най-тежкия финален бой със Сенсеич настъпваше времето на задълбочен анализ на всички спаринги. Сенсеич заяви, че само подобен вид тренировки може да ги приведе в нужното състояние и да ги подготви за непредсказуемите боеве в Рейтинга.

Следващите петнайсет минути се превърнаха в чисто издевателство: той се въртеше като змиорка в тиган, но въпреки това не можеше да избегне и половината удари. С оръжие в ръце Машка се превръщаше в смъртоносен вихър от непредсказуеми атаки.

— Трябва да бъдеш като листо на вятъра — високопарно заяви Машка, докато за пореден път го удряше по ръката.

— Защо тогава се чувствам като пиле, попаднало в перките на хеликоптер — изсъска Алекс.

— Време! — радостно извика Костя. — Мой ред е да натупам този неудачник!

Алекс отскочи към стената, държейки тренировъчния меч пред себе си.

— Ей, това не е по правилата! — възмути се Костя.

„Ох, какво правя? — опомни се със закъснение Алекс. — Много съм зле, мозъкът ми блокира… май съм прекалено уморен, а и по главата доста ме биха…“

Той пусна меча и с тежка въздишка пристъпи към следващия спаринг.

— Let̀s mortal combat begin! — избоботи Костя.

Те размениха няколко удара, и почти веднага Алекс се оказа повален. В днешните спаринги нямаше право на партер, така че всяко падане условно се считаше за загуба.

— Не, днес със сигурност не ми е ден — измърмори под нос Алекс. — Вече трети ден непрекъснат побой…

Въпреки това той отново се изправи на крака и продължи схватката.

Удар.

Блок.

Удар. Контраудар.

Отново блок.

„По дяволите, как боли! — Алекс едва сдържа стона си и само скръцна със зъби. — Всичките ми крайниците са в синини. Ох, отвикнал съм от сериозни спаринги…“

Както казваше Сенсеич, трябва да направиш блока толкова здраво, че противникът ти да загуби желание да нанася удари. За да постигнат това, учениците постоянно удряха по дървената макивара и работеха по двойки. Но това блъскане по твърди повърхности искаше постоянна практика, а през последната година Алекс повече се занимаваше с акробатика и паркур, откровено забравяйки за единоборствата. Именно затова сега отстъпваше на останалите ученици и много по-трудно понасяше тренировките…

Костя спря удара си пред самото лице на Алекс и раздразнено попита:

— И колко време още ще тъпееш?

— Майната ти — ядно отвърна Алекс, отблъсквайки ръката му. — По-добре гледай себе си.

— Виктор Михайлович, отказвам да се бия с това аморфно създание! — извика Костя.

Сенсеич прекъсна разговора с Машка и приближи към Алекс и Костя.

— Какво пак става?

— Той се движи буквално като охлюв!

„Как не — гневно помисли Алекс. — Но пък пред очите ми всичко плува, чувството е, все едно се движа във вода. Аз още от срещата с «рептилоидите» не съм се оправил, а тук такива натоварвания… Ако ще продължава така и по-нататък, за двубоя с Белега ще ме закарат в инвалидна количка.“

Сенсеич приближи до Алекс, хвана го за брадичката и го погледна в очите.

— Така-а… — възкликна доволно. — Изглежда си достигнал предела.

— Нещо много бързо — веднага изкоментира Костя. — Слабак!

— Вървете да обядвате — неочаквано нареди учителят. — Не бързайте и си починете няколко часа.

Учениците хукнаха с радостни викове към съблекалнята, за да си вземат душ и да отидат в любимата закусвалня. В дните на подготовка за боевете всяко прекъсване на тренировките за тях се превръщаше в глътка свобода и дългоочакван отдих. Обикновено дори нямаха сили за разговори и дежурни закачки, просто поглъщаха огромни количества от любимите си ястия, за радост на добродушните сервитьорки. Така беше и днес…

— Мм… добре! — въздъхна Данил, облегна се назад в стола и потупа корема си. — Животът стана по-хубав.

— Аха, аз най-накрая спечелих срещу Машка в бой с тези тъпи ножове — доволно заяви Тьома.

Гимнастичката едва не се задави.

— Та ти използва „желязна риза“, така не е честно! Ако играехме не до първа кръв, а до попадение, щеше да си издухан!

— Добре де, не се оправдавай — махна с ръка паркуристът. — Научи се да признаваш поражението.

— Аха — ухили се Костя. — Както прави Льоха.

Алекс беше толкова уморен, че дори не си направи труда да отговори. Само леко повдигна вежди и неохотно се обърна към прозореца, отпивайки от четвъртата за деня енергийна напитка.

— Млъкни! — застъпи се за приятеля си Машка. — Не забеляза ли, че Алекс прави по няколко пъти повече спаринги със Сенсеич от нас? А това определено изсмуква силите.

— Но Алекс има два Духа — с лека завист отбеляза Костя. — Полага му се двойно натоварване.

„Ето защо е толкова ядосан днес! — просветна му на Алекс. — Костя не може да понесе да го превъзхождат в нещо. Тази сутрин реагира с явно недоверие на историята на Алекс за появата на дракон и тигър, не искайки да изостава дори в броя на Духовете пазители. Но после Сенсеич призова Гаар и той потвърди думите на Алекс, уточнявайки, че доколкото знае, такова нещо се случва за първи път, а в Семейството на Огъня сега всички са бесни. Това знание изобщо не подобри настроението му…“

Без да обръща особено внимание на разговора на приятелите си, Алекс седеше и равнодушно гледаше преминаващите автомобили. Апатията и равномерната болка в цялото тяло сякаш го отделиха от външния свят с невидима бариера. Дори не разбра кога припадна. Във всеки случай, когато дойде на себе си, масата вече беше празна, а приятелите му обсъждаха съвсем различна тема.

— Ние все още не знаем нищо за нашите противници — недоволно отбеляза Машка. — Както казва Сун Цзъ[1], непобедимостта е заключена в самия теб, възможността за победа в заключена в противника.

— Аха, остава и Хагакура[2] да цитираш — засмя се Данил. — Когато започнах да чета тази боза, едва не умрях от смях. Казват, че японците и до ден-днешен използват нейните принципи в бизнеса… А почти цялата книга е за това как по-добре да умреш!

— Така ли мислиш — веднага го парира Машка. — Камасутра също е деветдесет процента боза и само малка част е посветена на секса. Но това не ни пречи да черпим полезна информация от нея.

Костя веднага наостри уши.

— Искаш ли да поговориш за това?

— Е, със сигурност не и с теб.

„Но Машка е права! — вяло си помисли Алекс. — Ние така и не успяхме да се доберем до някаква информация за тези, с които ще трябва да се бием. Затова Сенсеич ни е подкарал в кръгови спаринги, за да сме готови за всичко. Във всеки случай поне мен ме побърква безпощадно.“

Всеки спаринг със Сенсеич се превръщаше в опасен атракцион — той използваше най-неочаквани техники. В средата на боя започваше да хвърля мандарини, имитирайки атака от огнени топки. След това, в подготовка за боя с „рептилоида“, започваше да плюе вода, с която предварително си е напълнил устата. Идеята беше, че истинският боец трябва да е готов на всичко и по всяко време, но на практика много малко хора можеха да реагират бързо и адекватно на неочакваното. Това състояние на постоянна готовност изискваше непрекъсната работа върху себе си, а за изминалата година Алекс прекалено се беше отпуснал…

Алекс като в сън се надигна от стола и кимна към вратата.

— Да вървим вече.

— Да — Костя се протегна с цяло тяло. — Време е да се върнем към любимия ми вид тренировка — да пребивам Льоха.

За немалка изненада на момчетата, Алекс предпочете да запази мълчание, нищо, че заядливата забележка на Костя беше вярна. Но кой можеше да каже колко усилия му костваше това мълчание.

Сенсеич ги посрещна на входа, но облечен с обикновени дрехи, а не за тренировка.

— Алекс, с теб трябва да отидем на едно място.

— А тренировката?! — възмути се Данил. — Всяка минута е от значение. В края на краищата ние все още не знаем нищо за нашите противници.

Изглежда думите на Машка за готовността за схватките все пак го бяха впечатлили.

— Между другото — Сенсеич извади някаква флашка от джоба си. — Намерих ви записи от боеве на вашите противници. Смятах следобед да ги гледаме заедно, но сега ще трябва да минете без мен.

Алекс не можеше да повярва на късмета си.

— Какво, и записи с боеве на Белега ли има?

— Уви, нямам — поклати глава Сенсеич. — За него всъщност се знае много малко. Ръководителят на клуб „Нефритената жаба“, макар и да се срещнахме, отказа да разкрие каквато и да е информация за учениците си. В действителност, практиката е всяка информация за силата и уменията на бойците да се пази в строга тайна.

— Сигурно е било много трудно да се доберете до тези записи? — предположи Машка.

Сенсеич многозначително премълча.

* * *

Предната вечер.

 

Виктор се отпусна на възглавницата и прегърна Светлана.

— И какво казваше за този „рептилоид“?

„Котката“ игриво прокара остри нокти по гърдите на „дракона“ и измърка:

— Говори се, че вече е овладял частично преобразуване. В последния бой на този „рептилоид“ му израснаха нокти и разкъса гърдите на своя противник. Вярно, това беше преди три години, но оттогава не е участвал в боеве на Рейтинга.

— Защо?

— „Нефритената жаба“ изкара други бойци.

— И какво умеят те?

— Мой ред е — усмихна се Светлана. — Защо приехте всички предизвикателства? Тези клубове са на много по-високо ниво в Рейтинга. Ако бяхте отказали, никой нямаше да го възприеме като страхливост.

— Ние сме „дракони“ — напомни Виктор.

Според него това би трябвало да обясни всичко, но „котката“, изглежда, така и не го разбра.

— По същата причина дадох свободен достъп до цялата информация за учениците си — търпеливо започна да обяснява „драконът“. — Искам недвусмислено да покажа на всички, че ние не се страхуваме от никого и ще дадем отпор на всеки.

„Котката“ изсумтя:

— Да откажеш бой с много по-силен противник — това не е страхливост, а разумна преценка.

— По-добре да загубиш с чест, отколкото да отстъпиш позорно — Виктор хвана ръката на Светлана и нежно я целуна. — А ти имаш ли достъп до записи на боеве, които ме интересуват?

„Котката“ се протегна с цяло тяло, изви гръб и насмешливо го погледна в очите.

— Записи? Какви са тези записи?

Виктор сграбчи момичето в обятията си и всички въпроси бяха отложени за по-късно…

* * *

— В общи линии, прегледайте записите — обобщи след кратка пауза Сенсеич. — Като се върна, ще обсъдим всичко — той кимна на Алекс. — Събирай си нещата и да тръгваме.

Той послушно изтича за раницата, след това се качиха в колата на Сенсеич и излязоха на пътя, водещ извън града. На първо време Алекс мълчеше и не смееше да пита за целта на пътуването. В същото време не го напускаше странното предчувствие, че замисъла на учителя може да се окаже много по-болезнен от обикновена тренировка.

— Ъ, мм… а къде и защо отиваме? — не издържа най-накрая той.

Алекс много добре знаеше, че Сенсеич винаги дава точно толкова информация, колкото счита за нужно. Щом не каза още отначало за местоназначението, едва ли щеше да отговори на въпроса. Но пък си струваше да опита.

— Ще видиш — както и очакваше Алекс, учителят не отговори на въпроса и веднага смени темата: — Между другото, отправих запитвания към Храмовете на Дракона и на Тигъра. Но не съм сигурен, че „тигрите“ изобщо ще отговорят, а от „драконите“ да чакаш отговор в близко бъдеще не се надявай — най-старият Майстор живее в планините и не е толкова лесно да се стигне до него.

— А не може ли просто да му звъннат? — озадачено попита Алекс.

— Ами всъщност… — Сенсеич се поколеба. — Някои от майсторите са толкова стари, че така и не успяват да овладеят съвременните технологии.

— И са толкова стари, че не знаят как се ползва телефон?! — изуми се Алекс.

— Да, точно толкова са стари — потвърди Сенсеич. — Според слуховете, някои от тях са на стотици години.

Съвсем неочаквано Алекс получи множество отговори на така и незададени въпроси и сега просто не знаеше какво да прави с получената информация. Изглежда думите на Сенсеич за безпрецедентността на едновременната поява на два съвсем различни Духове пазители се потвърди. Същото каза и драконът Гаар. Дали е добро или лошо ще се изяснява после, а сега… Може да се опита да получи още малко информация за размисъл.

— А какви са взаимоотношенията между Храмовете на Тигъра и на Дракона?

Сенсеич го погледна бързо.

— Напрегнати. В Световния Рейтинг Драконите и Тигрите заемат първо и второ място. Сам разбираш, че това означава постоянно съперничество, интриги… Между другото, това, че имаш два Духа пазители всъщност ти дава възможност да се биеш както като представител на Драконите, така и като представител на Тигрите. Доколкото знам, такова нещо никога не се е случвало.

— А може ли да се види този Световен Рейтинг? — полюбопитства Алекс. — На сайта не го намерихме.

— После ще ти пратя линк — кимна Сенсеич. — В Световния Рейтинг няма разделение на клубове, както се прави в много страни. Има просто Тигри, Дракони, Хиени и така нататък. За участия в световния Рейтинг се избират най-добрите представители от всички страни.

— Страхотно!

— Между другото, щом вече започна този разговор… — Сенсеич се поколеба. — Като цяло, казвай ми всичко, което ще правят твоите Духове пазители, и най-вече този черен тигър. Не знам появата му случайна ли е или не, но във всеки случай трябва да бъдеш много внимателен.

— Добре…

„Значи остава да чакам появата на червения дракон Рон-Тиан и на черния тигър Бяко Тан в сънищата си — помисли си Алекс. — Ще бъда внимателен, но ако някой от Духовете пазители може да ми помогне в битката с «рептилоида», няма да ми пука кой ще е — тигъра или дракона. Тренировките в клуба засега не ми носят нищо друго освен синини. Разбира се, аз наистина подобрих формата си и без проблем бих участвал в кое да е състезание по ръкопашен бой, но дали срещу «рептилоида» обикновените сили и реакции ще са достатъчни за победа?“

Алекс беше толкова уморен през последните дни, че не усети как заспа. Уж само мигна, а когато отвори очи, колата вече се движеше по едва забележима горска просека.

— Добро утро — усмихна се Сенсеич, спря колата и изгаси двигателя. — Ето че пристигнахме.

Слънцето вече клонеше към залез, когато те слязоха от колата и тръгнаха по старателно утъпкана пътечка навътре в гората. Задаването на въпроси беше безполезно и Алекс просто се наслаждаваше на невероятната чистота на този остров от зеленина. Странно, но не се виждаше никаква следа от каквото и да е човешко присъствие: нямаше бутилки, нито опаковки от шоколадови бонбони или други отпадъци, от които страдаха дори най-потайните места на крайградските гори.

Пътечката ги изведе на полянка с малко езерце. Огледално гладката повърхност на водата заемаше изненадващо малко пространство — не повече от десетина квадратни метра — и изглеждаше като декоративно езеро. Малкият дървен мостик, стигащ до средата на водоема, се вписваше удивително хармонично. И наистина, цялото това място беше буквално пропито с някакво първично спокойствие, въпреки малко прекалената картинност.

— Какво е това прекрасно място? — искрено се възхити Алекс.

Той направи няколко крачки по дървения мостик и дълбоко вдъхна свежият, леко влажен въздух.

— Това е специална къпалня — поясни Сенсеич, заставайки до него. — Дори и в най-горещите дни температурата на водата не надвишава пет градуса. Казват, че това е свято място. Обърни внимание колко прозрачна и чиста е водата.

— Невероятно! — Алекс погледна въпросително към учителя си. — А защо дойдохме тук?

— Нека пак да си припомним какво е това сатори — игнорирайки въпроса му, нареди Сенсеич.

— Ами… — Алекс се замисли за момент. — Състояние на просветление в дзенбудизма. Когато човек напълно губи своето „аз“ и се слива с околния свят. В резултат на това — ускоряване на реакциите, допълнителни сили… като цяло, използване на скритите резерви на организма.

— Точно така — кимна Сенсеич. — Разбира се, ти каза религиозната версия на това понятие. На практика под загуба на собственото „аз“ се има предвид не изчезването на личността като такава, а само да се отървеш от „вътрешния монолог“ — всички ненужни мисли, които обичат да изпълзяват в главата в най-неподходящия момент. Това е умение да се съсредоточиш върху настоящия момент и да получиш на свое разположение всичките си вътрешни сили.

Алекс направи гримаса.

— Звучи много сложно… и дълго.

— Дълго и още как — съгласи се Сенсеич. — За съжаление, аз нямам време да те обучавам на сатори по всички правила. Така че ще трябва да се възползвам от добрия стар метод…

Ударът в гърдите беше толкова бърз и неочакван, че Алекс не успя да реагира. В първите няколко секунди дори не осъзна как изобщо се оказа във водата. После се отблъсна от дъното и се втурна към повърхността, но вместо да излезе, удари чело в нещо твърдо. Едва не издиша останалия му въздух от изненада и логично предположи, че е точно под дървения мостик. Бързо прокара ръце по протежение на преградата, блокираща достъпа му до въздуха, и заплува първо наляво, после надясно… но така и не можа да се добере до повърхността. Имаше чувството, че цялото езерце е покрито с плоскости от някакъв гладък материал.

Алекс отвори очи, спомняйки си чистотата на водата, но по някаква причина не виждаше абсолютно нищо. Сякаш навън беше късна нощ, а не ден. Мислите в главата му се понесоха с чудовищна скорост и нищо полезно нямаше в тях — над всичко властваше желанието да глътне малко въздух. Но вместо да се хвърли да търси начин да изплува, Алекс се отпусна и опита да забави сърцето си, за да пести от така ценния кислород.

„Защо той ме бутна в езерото? — започна да размишлява. — Очевидно това е някакво изпитание. Трябва да се измъкна оттук, но как да го направя? И с какво е покрил повърхността?!“

Алекс направи още няколко опита да намери пролука в преградата и дори пробва да изследва дъното, но ефект нямаше.

Дробовете му започнаха да се раздират от болка, а последиците от кислородния глад го удариха в главата. Вече не можеше да се контролира и с всички сили заби ръце в непознатата повърхност. В главата му пулсираше само една мисъл: „Нима ще умра?!“ Пред очите му притъмня… И изведнъж някаква ръка го сграбчи за косата и го измъкна от водата.

Алекс бързо вдъхна дългоочакваната порция въздух, а след това се закашля. Дробовете му изгаряха от болка, но главата му веднага се проясни и заедно с това светът веднага придоби невероятна яснота.

— Как се чувстваш? — попита с любопитство Сенсеич.

Алекс известно време просто се наслаждаваше на кислорода и накрая подозрително погледна езерото. Не можеше да разбере какво го спираше да излезе? Повърхността на къпалнята изглеждаше съвсем нормално, което не се връзваше особено със странното произшествие.

— Защо го направихте? — попита най-накрая.

Той имаше странното подозрение, че току-що се е провалил в някакво важно изпитание, и гневът се бореше в него с чувството за вина.

— Не ми отговори на въпроса.

— Добре се чувствам — раздразнено отвърна Алекс. — Но защо трябваше да ме хвърляте във водата?!

Вместо да отговори на въпроса, Сенсеич неочаквано го удари в рамото. Алекс инстинктивно направи блок и застана в защитна стойка.

— Отлично! — доволно потри ръце Сенсеич. — Ето виждаш ли, успя да блокираш удара ми, а само преди няколко минути те повалих с крак точно със същия удар.

— И какво?

Алекс изобщо не схващаше накъде клони учителят. Усещането за лекота си беше отишло, оставяйки след себе си добре познатата умора и болките по цялото тяло.

— Запомни добре това състояние. Следващият път, когато медитираш, се върни към този момент. Съсредоточи се на мига, когато почувства близостта на смъртта, а след това възстанови максимално пълно в съзнанието си момента на излизане от водата и онова чувство на лекота в главата и тялото.

„Ами да, разбира се! — най-накрая разбра Алекс. — Нали почувствах нещо подобно и тогава, по време на битката с «рептилоида»! Само не толкова… ярко изразено, може би.“

— Това ли е сатори?!

— Това е първата стъпка към постигането му — уточни Сенсеич. — Отправната точка, от която ти предстои да започнеш — той погледна треперещият от студа ученик. — Върви в колата, там има хавлия и дрехи за преобличане.

Докато Алекс се подсушаваше и преобличаше, Сенсеич застана неподвижно на моста, втренчен в повърхността на водата. Алекс прецени, че ще е по-добре да остане в колата и да не му пречи.

Половин час по-късно те вече бяха на пътя за Москва.

— Днес може да си починеш — зарадва го Сенсеич. — И утре ела в залата след пет вечерта. Трябва да проведа индивидуални занятия с другите ученици.

„Интересно, и останалите ли ще доведе при езерцето или ще измисли нещо друго?“

— Възстановявай се и опитай да се настроиш на състояние сатори по време на медитация — продължи Сенсеич.

— Разбрах — кимна Алекс. — Трябва да се настройвам на това, което почувствах в къпалнята… Между другото, вие откъде знаете за това място?

— Преди време наехме една дача недалеч от тук. Това място се счита за свято, водата в него идва от много дълбоко и затова е толкова чиста.

Алекс въздъхна.

— Удивително място. Мисля, че почувствах нещо… наистина успокояващо.

— Според легендата, някога оттук е минал свят човек, ударил с тоягата си в земята и създал това езерце. Нямам представа защо е решил да го направи, но оттогава хората внимателно пазят мястото.

„Това обяснява защо гората е толкова необичайно чиста — помисли си Алекс. — Жалко, че не запомних пътя — ами ако реша да се върна? Възможно е странното езерце да има и други специални свойства, освен ей така да си втвърдява повърхността. Може би синините ми ще изчезнат по-бързо? Ех, това ще бъде страхотно! Стоп, да не се отклонявам от темата…“

— А защо не можех да се измъкна от езерцето?

Сенсеич се ухили.

— Защото аз така пожелах.

„Ясно, на този въпрос отговор няма да получа — Алекс се загледа през прозореца към червеното сияние на късния залез, обхванало цялото небе. — Както и на много други. А може би това не е чак толкова лошо? Повечето хора живеят в своите си малки, напълно познати светове и дори не подозират колко много неща не знаят. А тук от загадки не знаеш накъде да се обърнеш, все едно си Алиса в страната на чудесата.“

Сенсеич го остави близо до дома му и отиде да се включи във вечерната тренировка. По пътя за вкъщи Алекс се отби в аптеката да купи мазила и йод за травмите. Ако се съдеше по броя на синините, днес пак ще трябва да спи покрит с причудливи йодни краски и равномерен слой мехлем. Каквото е нужно, само и само на сутринта да се чувства по-добре.

В къщи цареше удивително спокойствие. Дори свръхактивната му сестра днес си беше взела почивен ден и лежеше в стаята си в компанията на лаптопа. Най-накрая Алекс успя спокойно да хапне и да си почине, разцъквайки пред компютъра. Съобщенията от приятелите му, изумени от отсъствието му от тренировките, бяха смесени със спам и уведомления от най-интересните теми от различни форуми по бойни изкуства и паркур.

Въпреки че тренировките в клуба заемаха почти цялото му време, на Алекс му липсваха паркура и акробатиката. Имаше определена прелест в това, че се сражаваш не с реален противник, а единствено със самия себе си. А и никой не ти прави синини. Колко може да ходиш посинен?! Друго си е просто да се отпуснеш и да се забавляваш с приятелите си…

Той въздъхна замечтано и се присви от рязката болка в хълбока.

„Не, не и в близко бъдеще. Трябва да пазя силите си за тренировките, за да се подготвя максимално добре за боя с Белега. Славик, той непременно ще си плати за твоята смърт! Обещавам…“

Алекс протегна ръце напред и загледа татуировките на черния тигър и червения дракон.

— Е, къде сте, когато има такава нужда от вас?

Разбира се, Духовете пазители така и не се появиха.

Въпреки че Алекс беше включил „ICQ“-то в режим „невидим“, замига ново съобщение от Димон.

„Привет! Къде изчезна? Аз тук намерих едно готино местенце в центъра, утре ще ходим с момчетата да потренираме. Ела на «Калужска» в три часа!“

Алекс затвори прозореца, оставяйки съобщението без отговор. Не му се искаше да отказва на приятеля си, а и нямаше нито сили, нито желание да отговаря на въпроси. Изключи компютъра, обработи всички синини и след много кратка вечерна медитация легна да спи, обещавайки си твърдо да започне работа върху сатори още от утре.

Бележки

[1] Сун Цзъ — автор на най-известния древнокитайски трактат по военна тактика.

[2] Хагакура (яп.), буквално „Скрит под листата“. Практическо и духовно ръководство на воина, проповядващо Бушидо — самурайския кодекс на честта. Смята се, че много от предписанията на този трактат японците и сега успешно прилагат в живота и бизнеса.