Алекс Кош
Игра на маски (23)

Глава 2

Утро. РГУФК^[1], залата по баскетбол.

 

В спортната зала отекваше ехото на самотни, но много чести удари на топката по дървения под. Ритъмът ту се ускоряваше, ту забавяше, ту рязко прекъсваше, и тогава след няколко секунди се чуваше преминаването на топката през мрежата — кош.

Данил идваше тук всяка сутрин, независимо от времето, настроението или самочувствието. Професионалният спорт не беше просто игра. Всекидневните тренировки, честите пътувания и огромното психическо напрежение бяха постоянни спътници в живота на спортистите. От друга страна, това доста добре се компенсираше с абсолютно безплатното обучение в института, приличния доход и всичките тези безкрайни пътувания. Далеч не всеки можеше да си позволи да пътува в чужбина толкова често, както спортистите, а те и пари получаваха за това. Мачове, тренировъчни лагери, чести почивки в топлите страни — всички тези благини ги осигуряваше спортният клуб.

В този смисъл на Машка и Данил им беше провървяло. Макар че, честно казано, гимнастиката в нашата страна не получава и една десета от бюджета, определен за баскетбола. И това е разбираемо, тъй като баскетболът привлича много повече фенове. За разлика от спортната гимнастика, правилата на всяка игра с топка са доволно прости. Малко хора осъзнават, че на състезанията по гимнастика на спортистите им поставят безброй оценки, докато вкарването на топката в коша или вратата е понятно за всеки. Данил веднъж отиде на състезанията на Машка — две трети от залата беше празна, докато при баскетболните срещи от висшата лига залите винаги бяха пълни. А и е пределно разбираем и хазартен спорт!

Финт, втори, хвърляне от линията за три точки, и топката влиза в коша.

Данил избърса потта от челото си и погледна към часовника.

Девет часа.

Е, тренировката може да се счита за приключена, сега да си вземе душ, да закуси и бегом на лекции. Добре, че в университета спортните зали, аудиториите и стола бяха в една сграда, така поне не се притесняваше, че може да закъснее за час.

Данил взе топката и тръгна към съблекалнята. На изхода се забави малко и се сблъска с още един любител на ранните тренировки. Непознатото момче едва стигаше до рамото на Данил и изобщо не приличаше на баскетболист. Освен това беше непознат, а баскетболистът познаваше всички момчета, трениращи в тази зала.

Младежът спря пред Данил и го изгледа отдолу нагоре.

— Здравей.

— Здравей — автоматично отговори баскетболистът, хвърляйки поглед на госта.

Модерен спортен екип, загоряла кожа и старателно зализана прическа — прекалено лъскав и дразнещ вид за баскетбол. Е, разбира се, подобни контета се срещаха и сред баскетболистите, но се брояха на пръсти. А и крехката му фигура ясно показваше, че той е по-скоро от катедрата по билярд или спортни танци…

— Тренираш ли?

— Да, вече приключих.

— Ще поиграеш ли малко с мен на един кош?

Даниел едва сдържа ироничната си усмивка.

— Трябва да се подготвя за лекциите.

„Да играя срещу такъв недорасляк е просто нелепо — та той дори до коша не може да скочи — без намек за ирония си помисли Данил. — А и разликата в техниката сигурно е огромна. Защо да го унижавам и напразно да си губя времето?“

— Подценяваш ме — с насмешка каза младежът, долавяйки реакцията на баскетболиста.

Веднага след това с едно неуловимо движение открадна топката от ръцете на Данил. Не я изби, което по принцип също не беше толкова лесно да се направи, а я хвана с една ръка и я измъкна от здравите пръсти на професионалния баскетболист. Докато Данил осъзнаваше този удивителен факт, младежът подхвърли топката, подхвана я с върха на пръста си и я завъртя така, че въздухът около нея завибрира.

— Е, добре, да опитаме — Данил бързо се овладя от изненадата и направи подканящ жест. — Започвай.

Младежът с лекота заобиколи баскетболиста и се затича към коша. Като го гледаше колко уверено работи с топката, очевидно не беше новак, но за Данил това нямаше значение. Баскетболистът го настигна преди ринга и без проблем блокира хвърлянето му.

— Само това ли можеш? — подхвърли Данил.

Младежът се отдалечи от коша, канейки се да стреля от тройката, но Данил го следваше плътно и безкомпромисно го блокираше. Поради разликата в ръста и благодарение на опита си той с лекота предотврати всички опити за доближаване до ринга, както и стрелбата от далечно разстояние.

Съперникът му отстъпваше все по-далеч и по-далеч, докато накрая почти опря гръб в противоположната стена. Разбира се, Данил не го последва, а се върна в средата на игрището.

— А какво ще кажеш за това? — извика младежът и изстреля топката към коша.

Ууп!

Точно попадение.

— На глупаците им върви — спокойно отвърна Данил, като едва удържа напиращите на езика му думи, че по правило при игра на един кош се използва само половината от игрището. Посочването на подобни неща би било просто унизително за един професионален играч.

Своите три точки Данил вкара без никакви проблеми — маломерният му опонент просто физически не можеше да го блокира. Същото се случи и следващия път. И по-следващия…

— Мисля, че това е достатъчно — едва сдържайки усмивката си, каза Данил. — Имам часове.

— Хайде, последна топка — предложи противникът му.

Въпреки сравнително активното темпо на игра, той дори не се беше задъхал, което беше доста странно. Впрочем и Данил не се напрягаше особено, но той беше професионалист.

— Както кажеш — лесно се съгласи Данил и хвърли топката в ръцете на младежа. — Давай.

Той дори позволи на противника си да стигне под самия кош, въпреки че можеше да му отнеме топката по всяко време. А след това… скочиха едновременно. Данил отскочи около метър и затвори с ръка коша точно там, където би трябвало да попадне топката. Но противно на предположението на баскетболиста, съперникът му се засили да прави забивка — въпреки че с неговия ръст това беше просто невъзможно. Сякаш в забавен каданс Данил гледаше как младежът се издига все по-високо и по-високо във въздуха. Ето че ръката с топката достига ринга, но силата на скока беше такава, че той продължи още и рингът се оказа някъде на нивото на гърдите му. Данил шокиран наблюдаваше как невисокият младеж забива топката в коша и успява да се извърти така, че просто да седне на него.

— Не — въздъхна младежът, гледайки Данил отгоре. — Не съм добър в баскетбола.

Баскетболистът просто не вярваше на очите си.

— Как…

— Но пък съм силен в друго — продължи младежът с нагла усмивка. — Предизвиквам те на бой по правилата на Рейтинга, Драконе. Да видим как ще играеш на моето поле.

Той ловко скочи от ринга и се отправи към изхода. Минавайки покрай Данил, младежът се спря за миг и щракна с пръсти.

— А, да, казвам се Алан. Клуб „Бронзовия рис“.

* * *

Обяд. Метростанция „Соколники“, недалеч от РГСУ.

 

Слънцето печеше просто безмилостно. Алекс нави ръкавите на ризата си, разкопча копчетата до средата на гърдите и продължи не особено приятния път към източника на знанията. Изворът на мъдростта, така да се каже…

Днес той най-накрая захвърли маската на „зубрач“ и сега отиваше в института в напълно нормален вид: без очила, с нормална прическа и адекватно облекло. Неочакван тласък за тази промяна даде сутрешната кавга с родителите му.

Сестра му проговори за неотдавнашното отиване на Селин младши в нощния клуб и майка му вдигна истински скандал. Веднага си спомни нощното му изчезване и множеството други негови нарушения. За негово щастие основното правило на Селин старши във възпитанието на децата беше пълното отсъствие на забрани. Още от най-ранно детство и той, и сестра му не бяха ограничавани в нищо, никога не бяха наказвани, и само в особени случаи им провеждаха дълги превантивни разговори. Затова дори днешният порив на майка му да постави сина си под домашен арест не можа да преодолее бащиното спокойствие и увереност в собствената правота. В крайна сметка на Алекс му четоха много дълга лекция за доверието, но неочаквано за себе си той се вбеси.

За първи път в живота си нагруби своите родители и като куршум изскочи от апартамента, дори си забрави раницата с всички тетрадки и униформата на „зубрач“. Добре, че поне парите не забрави и успя да зареди картата, иначе сега щеше да е без мобилен телефон.

И ето го крачи по улицата, привличайки любопитните погледи на минувачите. Разбира се, вниманието им привличаше красивата татуировка на дракон на дясната му ръка. Алекс все още не разбираше защо Сенсеич се ядоса толкова много заради нея.

Той погледна към татуировката.

Съучениците му сигурно ще се шашнат, когато се покаже в университета с рижия си дракон…

— Ей, младеж!

Звънкият женски глас го настигна точно пред входа на университета.

„Ето, вече привличам внимание“ — помисли си насмешливо Алекс, обърна се бавно и се сблъска лице в лице с високо червенокосо момиче. По-точно носът му се сблъска с една друга част от тялото й — непознатата се оказа с около половин глава по-висока от него.

— Кхм… — Алекс трудно можеше да се смути, но да кажеш нещо подигравателно, когато лицето ти активно е навряно в нечий бюст, е доста проблематично. Особено ако този бюст е четвърти размер и е с толкова сладка татуировчица…

— Къде зяпаш, изрод?

Той бързо отстъпи назад и крадешком се огледа. За щастие, никой не беше обърнал внимание на този невинен инцидент. Че то съдбата като нищо можеше да му извърти номер, достоен за сапунка — ще го види някой от съучениците му в тази поза и иди после обяснявай.

— Имате ли нужда от нещо? — предпазливо попита Алекс. Опитът му подсказваше, че нищо добро не може да се очаква от подобни агресивни момичета.

По-внимателният оглед окончателно убеди Алекс, че се е натъкнал на професионална баскетболистка. Толкова висока, при това без токчета… А и дългите, с изпъкнали не по женски мускули ръце говореха за сериозна физическа подготовка. Странно, но Алекс не си спомняше да я е виждал в университета, а такава дама си е грях да не запомниш. Мястото й направо не беше за някакво си РГСУ, а за националния на Русия или поне за някой от московските отбори.

Вместо просто да отговори на съвсем елементарния въпрос, момичето направи някакъв странен жест с ръце и изразително погледна татуировката му.

„Да не е болна?“ — логично предположи Алекс, но реши да остави тази мисъл за себе си.

— Рижия! — сякаш се изплю баскетболистката. — Предизвиквам те на дуел.

Алекс леко се изненада.

— Момиче, какво…

— Ще се видим в Рейтинга — изсумтя баскетболистката, измервайки го с презрителен поглед. — Слаботелесен!

Известно време Алекс само тъпо примигваше, след това направи няколко прости упражнения за дишане, подобни на простонародните „ощипи ме“.

— Чао-о — проточи момичето, извърна ефектно гръб и закрачи към метрото.

„Ама че баскетболистка: нахвърля се, крещи, призовава ме някъде си… — Алекс разтри слепоочията си. — Не ми стига боя с «рептилоида», а сега и с тази върлина ще трябва да се бия? Как изобщо ме е намерила?“

След като така и не стигна до някакъв извод, накрая се вля в потока студенти, бързащи за лекции, но за всеки случай си спусна ръкава, за да прикрие татуировката. Съвсем логично беше да предположи, че баскетболистката е реагирала именно на знака на клуба му, така че Алекс предпочете да се презастрахова. Напълно автоматично той стигна до деканата, погледна разписанието и все така безмълвно тръгна по пустеещия коридор към желаната аудитория.

— Льоха!

Смирнов крачеше бързо към него.

— Привет, къде се изгуби?

Дебелакът спря нерешително пред приятеля си и го погледна удивено.

— Ами… семейни работи — уклончиво отвърна Алекс.

— Вчера Рогов и компания те търсеха.

„А, да, той май ми даде някаква курсова работа да му правя — спомни си Алекс. — Само че тетрадките останаха у дома, а и не ми беше до учене. Е, изглежда ще имам проблеми… Или ще започнат проблемите на Стас? Нали реших да зарежа всичките тези игрички на «зубрач».“

— Да вървят по дяволите — махна с ръка Алекс. — Хайде, че ще закъснеем за час.

Смирнов сви рамене, като не преставаше да хвърля подозрителни погледи към странно държащия се Алекс.

— Твоя работа. Но ще ти набият канчето.

— Ще видим — отвлечено отвърна Алекс.

Той постоянно прехвърляше в мислите си странната среща, чувствайки, че за пореден път се е напъхал в неприятности. Момичето го предизвика да се бият, но дали има право да го прави? Сенсеич казваше, че има доста строги правила за отношенията между клубовете. Само че откъде да научи тези правила, когато никой не им ги е обяснил, а на сайта освен самия Рейтинг нищо друго не се вижда с достъпа за гости.

Докато крачеха към аудиторията, Смирнов не сваляше очи от мълчаливия си приятел и най-накрая не издържа:

— Слушай, ти да не си заменил очилата с лещи?

— А? — със закъснение реагира Алекс. — Да, ами… реших да сменя имиджа. Между другото, как вървят тренировките по бокс?

Дебелакът се почеса по главата.

— Не е зле. Вчера беше първият ми спаринг. Отначало страшно… а след това дори интересно. Когато си с каска, не боли толкова много. А и усещането е съвсем друго, не както когато те тормозят Рогов и сие, въпреки че ударите са дори по-силни.

Алекс погледна приятеля си и широко се усмихна.

— Браво, ти си герой.

— Унижението е много по-болезнено от ударите — с неочаквана твърдост каза Смирнов. — Честно казано, аз дори получавах някакво извратено удоволствие от това.

„Страхотно, започва да пораства — доволно си помисли Алекс. — Може би това е първият стадий от пречупване на характера. Ненапразно се смята, че изначално мекия човек може да се промени само под влияние на много сериозни обстоятелства. Затова и, както е написал един мъдрец, «най-силният протест е този, който се надига… от гърдите на най-слабите и търпеливите»^[2]. Кой знае, може пък след някое време тромавият дебелак да дава отпор на всеки самовлюбен изрод…“

Те влязоха в аудиторията, улучвайки момента на предаване на домашните работи. Ивцев стоеше на преподавателския стол, бавно разглеждайки нечия тетрадка, и не обърна никакво внимание на появата им.

— О, не, как е възможно да се допуска толкова глупава грешка? — възкликна ужасено. — Това са основите…

Съсухреният преподавател вдигна поглед към стълпилите се около масата студенти.

— Чия е тази работа?

— Моя — обади се мечкоподобният приятел на Рогов.

— Наистина? — искрено се изненада Ивцев. — Е, тогава е доста добре, не го очаквах от вас. Твърда тройка.

Пред Алекс изскочи Стас.

— Караш ме да се изнервям! — изсъска Рогов, хващайки го за рамото. Погледът на Стас бързо пробяга по облеклото на Алекс, задържа се на прическата и се върна на лицето му. — За какъв дявол си така облечен?! Всъщност не ми пука! Донесе ли работата?

— Работата? — Алекс се намръщи и внимателно свали ръката му. — Забравих я в къщи.

Рогов за миг се ококори.

— Какво?!

— Е, случва се…

Алекс мина покрай изненадания си съученик и седна на своето място.

— Ах, ти, гадинке! — изсъска Стас и се хвърли след него.

— Ей, какво сте наскачали там?! — раздразнено попита Ивцев. — Сядайте по местата си и да не съм чул нито звук!

Рогов размаха юмрук на Алекс и се върна на мястото си.

— Край, сега вече си свършен — притеснено каза дебелакът, седнал до Селин. — Ако искаш, мога да се опитам да ги задържа след часовете, за да имаш време да изчезнеш?

— Не е нужно — парира Алекс. — Нали сам каза, че е време да се опълчим на тези идиоти?

Смирнов беше толкова поразен от изявлението на обикновено пасивния си приятел, че в отговор успя единствено да кимне. След това започна часа и Алекс отново изненада Смирнов: вместо старателно да записва всяка дума на преподавателя, той с отсъстващ вид драскаше в тетрадката някакви драсканици. Впрочем Алекс не считаше това за драсканици, предпочитайки по-демократична дума — рисунки. Той безуспешно се опитваше да възпроизведе малката татуировка от… немалките гърди на баскетболистката.

До края на часа беше успял да нарисува нещо повече или по-малко подобно, и облекчено въздъхна.

Това е!

Постепенно Алекс възвърна обичайната си наблюдателност. Той погледна към приятеля си: Смирнов конспектираше лекцията, като периодически хвърляше разтревожени погледи към него. Още един поглед, но този път далеч не приятелски, той усещаше на гърба си. Изглежда Стас наистина беше много ядосан.

„Не ми пука за този идиот“ — неочаквано ясно осъзна той. След всичко случило се институтските игри изглеждаха като нищожна дреболия. Всъщност не само института, целият му обичаен живот изведнъж се превърна в нещо скучно и недостойно за внимание. Всичките му мисли бяха заети с новия, непознат и тайнствен свят на Рейтинга, както и с предстоящия двубой с „рептилоида“.

„Чудя се колко ли време още ще чакам появата на дракона? — за пореден път си помисли Алекс. — Сенсеич каза, че само с Дух пазител ще можем да изучаваме действително яките техники, а в битката с Белега те биха свършили наистина чудесна работа.“

— Добре, с това лекцията приключи — каза Ивцев, постави тебешира на масата и изтупа ръце. — Ако някой друг иска да предаде работата си, е добре дошъл, останалите сте свободни.

Смирнов скочи и грабна Алекс за ръката.

— Да вървим по-бързо!

От другата страна се втурнаха Рогов и компания.

— Селин, хайде да излезем да си поговорим!

Алекс се изправи на крака.

— Както кажеш…

Той вече се чудеше къде би било по-добре да направят това изясняване на отношенията, за да не ги видят преподавателите, но за немалка изненада на Алекс в разговора неочаквано се намеси Настя Корольова.

— Стас! — тя прегърна младежа през раменете и го повлече към изхода. — Остави ги тези „зубрачи“ на спокойствие, по-добре да седнем в кафенето.

Рогов малко се смути.

— Но…

— Хайде — още по-настойчиво каза Корольова.

Алекс се опита да улови погледа й, да види изненада или интерес, предизвикан от променената му външност, но нищо подобно. Имаше чувството, сякаш освен Смирнов никой друг не е забелязал.

— Имаш късмет — изгледа го Стас и като прегърна Настя през кръста, излезе от залата.

След като изпрати двойката с поглед, Алекс разочаровано въздъхна и започна да събира раницата си.

— Уау, току-що самата Корольова се застъпи за теб! — развълнувано задърдори Смирнов. — Защо изведнъж проявява такъв интерес към теб? Тази седмица те поздрави, а сега и от нейния изрод те спаси.

„Хм, а може и наистина да не е случайно? — изведнъж си помисли Алекс. — Настя започна да ми обръща внимание… Наскоро дори сама се приближи до мен на улицата. Може пък наистина да се интересува от мен?! Не, стой… какво си измислям? Просто е решила за разнообразие да съжали бедния «зубрач», един вид, да покаже човечност. Всеки има пристъпи на спонтанна доброта и, както изглежда, на тях са подвластни дори и лъскавите блондинки.“

— Стига си говорил глупости! — избухна гневно, ядосан по-скоро на себе си, отколкото на добродушния шишко.

От изненада Смирнов седна обратно на мястото си.

— Льоха… ама ти какво?

— Не, нищо — опомни се Алекс. — Да вървим да хапнем нещо, а?

Излиза, че глупавата нервност на Смирнов винаги го е вбесявала и само спокойствието на маската с име Алексей го е спирало да не избухва. Но тъй като вече нямаше намерение да се сдържа, ето че нагруби невинен човек.

За голямо облекчение на Алекс, не минаха и няколко минути и предишната бъбривост на Смирнов се завърна:

— Слушай, а какво ще кажеш да наемеш телохранител? — предложи дебелакът. — В моя клуб има няколко майстори на спорта, може да поговориш с тях. Нека те да се оправят с Рогов и компания.

Алекс едва сдържа смеха си.

Ако каже на момчетата, ще си умрат от смях. След срещите с „рептилоидите“ да се унижава пред натрупали малко мускули съученици?… Идиотизъм! От друга страна, от момента на влизането в Рейтинга той едва ли има право да използва умението си върху обикновени хора. Жалко само, че Сенсеич все още не ги е научил на нещо наистина специално.

— Нека да забравим за известно време тези идиоти — помоли той.

— Добре — веднага се съгласи Смирнов. — Да ти купя ли чай?

— Аха — кимна Алекс. — И една голяма пица за двамата.

Докато Смирнов чакаше на опашката, Алекс седеше и замислено гледаше Стас Рогов. Трите момчета и двете момичета бяха седнали на маса в другия край на кафенето и шумно обсъждаха нещо си. Стас беше прегърнал собственически Настя и периодично поглеждаше към Селин. Разбира се, пресметливите погледи на Рогов не му вещаеха нищо добро.

Алекс се облегна назад в пластмасовия стол и се замисли.

„Е, какво пък, май му дойде времето да го ступам. Само ще трябва да го направя така, че превъзходството да не е прекалено очевидно. Хм… и не в сградата на университета, тук е забранено да се биеш — като нищо ще те изключат! Може би ще е по-добре да направим още един спаринг в спортната зала или да го хвана някъде на улицата…“

В това време Смирнов приключи с опашката и хванал непохватно двете чаши и пицата, тръгна обратно покрай Рогов и компания. Разбира се, здравенякът Жданов не пропусна да го ритне в задника и Смирнов се заля с чая.

Цялата компания се засмя, гледайки как дебелакът вдига чашите от земята и се опитва да се избърше със салфетки. За голямо разочарование на Алекс, Настя Корольова се смееше наравно с другите.

„Докога ще продължават така?! — още по-силно се ядоса Алекс. — Смирнов и така е уплашен до смърт! А Корольова се и подхилква, макар досега да изглеждаше, че е започнала да се държи като нормален човек. Не, трябва да им дам да се разберат на тази компания от идиоти… Да вървят по дяволите и те, и правилата на университета!“

Той стана от стола, но не успя да направи и няколко крачки, когато в джоба му завибрира новия телефон. На екрана светна надписа „скрит номер“, но Алекс не бързаше да вдигне. Най-вероятно това беше Машка — от всичките му приятели само тя си криеше номера. Известно време стоеше в нерешителност, борейки се с порива да се разправи с компанията, но здравият разум все пак надделя и Селин отговори на повикването:

— Слушам.

Крясъците на Машка оглушиха Алекс дори по телефона.

— Имам си Дух пазител!

— Уау! — Алекс веднага забрави за Рогов и компания. — Как се случи?!

— Представяш ли си, някак се отнесох на лекцията — развълнувано започна да разказва Машка. — Дори не осъзнах, че съм заспала. И тогава се появи Духът пазител — розово драконче…

— Какво, наистина ли розово? — втрещено попита Алекс.

— Аха! — Машка почти изписка от щастие. — Тя е толкова сладка!

Алекс седна обратно на масата.

— Тя?!

— Лотта е от древния род Чжу — Червените дракони.

Алекс за известно време блокира.

— Тя ми се представи и обеща да ми направи програма за тренировките. Точно както каза Сенсеич! Можеш ли да си представиш, сега си имам свой собствен Дух пазител, и тя ще ме тренира!

— Страхотно! — възхити се Алекс. — Да можеше и моят да се появи по-скоро! Времето до боя намалява все повече и повече, а той кой знае къде се шляе.

Смирнов дойде на масата.

— Съжалявам, разлях чая — каза смутено той. — Сега ще взема друг…

Алекс хвана ръката на приятеля си и каза, като махна за момент телефона от ухото си:

— Остави, ще хапнем така.

Смирнов послушно седна на масата и се втренчи в една точка.

— Добре, Машка — малко виновно каза Алекс. — Трябва да тръгвам вече, нека да поговорим на тренировката.

— Добре — изобщо не се смути Машка. — До довечера, Льошка.

Той затвори телефона и замислено погледна приятеля си.

— Не се тормози.

— Майната им — измърмори, без да вдига поглед, дебелакът. — Някой ден всичко ще им припомня…

„Трябва да се приключи с това — твърдо реши Алекс. — Съвсем ще побъркат момчето, изроди!“

Той набързо унищожи пицата, но пак закъсня. Звънецът за час звънна и Стас с приятелчетата му изчезнаха зад вратата на залата, преди да бъдат застигнати от заслужено наказание.

„Изглежда ще се наложи да отложим за малко нашия разговор — констатира Алекс и ги последва в залата. — Както и да е, те сами ще ме намерят след лекцията. А ако не… ще трябва аз да организирам срещата.“

Часът продължи както обикновено: някой пишеше в тетрадката си, някой се занимаваше с по-важни неща. Алекс направи няколко слаби опита да слуша лекцията, но мислите му постоянно бягаха в най-неочаквани посоки.

„Интересно, какво ли си е помислила Настя, когато е видяла новия Алексей Селин? По-точно, Алекс. Истинското ми аз… — той бавно издиша, опитвайки се да се отпусне. — Всъщност дали изобщо някой познава истинското ми аз? Семейството ми няма никаква представа с какво се занимавам и как живея. Приятелите? Димон, Вася, Олег, Илюха… те знаят за мен доволно много, но далеч не всичко. Смирнов дори не мога да го нарека приятел — по-скоро един от многото познати, и само момчетата от клуба наистина са ми близки по дух. Може би точно те наистина познават Алекс. Машка, Данил, Тьома, дори и Костя… цялата ни компания израсна в жесток режим на тренировки. Безкрайният процес на самоусъвършенстване, постоянните лъжи към родители и приятели, криенето на самото съществуване на клуб «Рижия дракон» — всичко това ни свързва, правейки от нас едно семейство. Дори и Костя…“

Той така се увлече в мислите си, че не забеляза веднага появата в аудиторията на двама души в полицейска униформа: закръглен четиридесетинагодишен мустакат мъж и младеж на около двадесет. По-младият остана до вратата, намествайки автомата си, а по-възрастният пристъпи към преподавателя и му каза нещо. Ивцев известно време тъпо се пулеше в блюстителя на закона, сякаш не можеше да повярва на ушите си, а после се обърна към аудиторията.

— Селин, вземи си нещата и излез — удивено избъбри старецът, дърпайки нервно брадата си.

След моментна пауза групата избухна в изненадани викове.

— Селин?!

— „Зубърът“ е направил нещо?

— Ха-ха, забавно…

— Загубеняка…

Алекс мълчаливо си събра нещата, кимна на Смирнов и стана.

— За какво те търсят? — успя само да попита дебелакът.

— За глупости — махна с ръка Алекс, макар самият той далеч да не беше уверен в това.

Погледна за миг задните редове и улови изненаданите погледи на Корольова и Рогов. Всъщност така го гледаше цялата група.

„Е, изглежда, че днешният спектакъл се отменя — с лека досада си помисли той и като не можа да се сдържи, помаха с ръка на Стас. — На Рогов ще му се наложи да изчака до утре.“

Алекс излезе от аудиторията след милиционерите, стараейки се да запази спокойствие. Особено го дразнеше това, че открито го измъкнаха от час. Подобен инцидент можеше да се отрази много пагубно както на отношението на преподавателите, така и на изградения образ на „зубрач“ сред съучениците му. Е, за образа както и да е, Алекс и без това беше решил да се откаже от него, но изобщо не му се искаше да има проблеми на предстоящата сесия.

— За какво ме викат? — обърна се навъсено към мустакатия милиционер, докато вървяха по коридора. Ако се съди по възрастта, дебелият би трябвало да е старши в тази двойка, макар че Алекс изобщо не беше наясно с пагоните им и не можеше да е абсолютно сигурен.

Мъжът дори не погледна към него.

— Там ще ти кажат всичко.

„Нещо не е много дружелюбен — напрегна се Алекс. — Ох, не е на добро. Обикновените свидетели не ги ескортират така.“

— Не се притеснявай — неочаквано добродушно се усмихна вторият. Той небрежно намести автомата и избърса потта от лицето си. — Заповядано ни е и прашинка да не падне върху теб.

Първият се изплю на пода.

— Такава чест, твойта…

Последвалите епитети Алекс благополучно ги пропусна покрай ушите си, въпреки че със сигурност щеше да обогати речниковия си запас. Не че ругатните тормозеха слуха му, просто мислите му бяха заети с нещо съвсем различно. Прекалено много варианти имаше за толкова настойчивото му призоваване в милицията.

Те излязоха от университета, изпроводени от любопитните погледи на студентите, и се качиха в уазката. За съжаление на Алекс го сложиха на задната седалка, заедно с недоволния милиционер.

— Да тръгваме — нареди мустакатият.

Колата потегли, излезе от двора на института и се вля в автомобилния поток.

Алекс много искаше да попита къде отиват и защо, но, съдейки по настроението на седящия до него милиционер, адекватен отговор не го заплашваше.

Този път го закараха не в районното, а направо в самата прокуратура. Внушителното, поолющено от времето здание се намираше в центъра на града, в близост до метростанция „Пушкинская“. И тук някъде в Алекс започнаха да се надигат неясни подозрения…

„Е — помисли си той, докато вървеше по коридора покрай застаналия до вътрешната врата часови. — Най-накрая са гледали видеозаписите от ограбената от «рептилоидите» банка. А Сенсеич уж обеща да разреши всички мои проблеми… макар че може ли да се договори с прокуратурата? Между другото, дали са идентифицирали само мен или са се добрали и до Димон?“

Дълъг коридор.

Очукана дървена врата.

Стар познат.

— Здравейте — първи поздрави Алекс.

Остана невъзмутим, макар и малко изненадан. Изобщо не очакваше да срещне тук следователя, водещ делото за убийството на Славик.

— Привет — поздрави късо следователят. — Седни.

Алекс седна на неудобния дървен стол с дразнещата мисъл, че спокойно биха могли да поставят нормални столове. А може пък специално да са подбрали най-кривите, така че посетителите да не се отпускат и да не забравят къде са? Неслучайно в стаята липсваха всякакви вещи освен няколко стола и маса с лаптоп на нея. Съдейки по оскъдната обстановка, явно я използваха за заседателна зала или като стая за разпити.

— Селин, не се притеснявай — неочаквано заговорнически му смигна следователят. — При предната ни среща не успяхме да си поговорим спокойно, защото присъстваха родителите ти. Но сега можем да говорим открито.

„Леле, какво начало“ — съвсем се смути Алекс.

— Да ти се представя отново: капитан Уваров. Един мой стар приятел помоли да се погрижа за твоята безопасност.

— Стар приятел?

— Виктор Тропов. Познаваш ли го?

— И още как — удивено отвърна Алекс. — Той е мой… Кхм…

Следователят се облегна назад в стола.

— Някога Виктор беше и мой… кхм… — той се усмихна — учител. Подозирам, че ние с теб сме посещавали един и същи клуб, но в различни групи. Нормално, аз бях при възрастните, а ти…

— Сто и осемнайсето училище? — подозрително попита Алекс.

— Не, осемдесето — ухили се следователят. — Да не ме проверяваш?

Селин само сви рамене в отговор.

— Групата ни не просъществува много дълго — продължи следователят, — но по-късно по моя молба Виктор проведе семинари по самоотбрана към МВР, а и често ни е помагал в някои случаи.

За тази страна на Сенсеич Алекс не знаеше нищо. Всъщност учениците изобщо не се интересуваха какво прави учителят им извън клуба. Просто така се беше получило. Но Алекс наистина помнеше, че Сенсеич спомена за някакъв познат, който би трябвало да реши всичките му проблеми със закона.

— Да разбирам ли, че Виктор сериозно ви е тренирал през всичките тези години? — следователят замислено въртеше химикалката в ръце, замислен за нещо друго. — Предполагам, че ти спокойно би победил десетина като мен.

Алекс веднага става подозрителен.

— Е, чак десетина…

Изведнъж следователят направи рязко движение и хвърли желязната химикалка в него. Алекс лесно се изплъзна, засичайки навреме прекалено дългия замах. Ако на мястото на следователя беше някой професионалист в мятане на ножове, от толкова късо разстояние всичко можеше да приключи различно. Но в този случай Алекс имаше достатъчно време да прецени траекторията на полета, а при желание дори би могъл да улови химикалката с три пръста, използвайки захват за хвърляне на къси разстояния.

— Отлично — доволно каза следователят. — Така си и мислех.

— Що за шега е това? — раздразнено попита Алекс. Поведението на следователя го вбеси. Ако ще и бивш ученик на Сенсеич, но не беше ли прекалено нагло от негова страна да прави такива проверки? — Вече за втори път ме посрещате в чужд кабинет. С каква цел този път?

— Наблюдателен си — насмешливо отвърна следователят. — Точно както каза Виктор. Той ме помоли да държа под око любимите му ученици в негово отсъствие, в случай, че някой има проблеми със закона. Така че често ми се налага да обикалям по районните управления и да се занимавам с вашите дела…

Алекс се напрегна.

— С „вашите“? Мислех, че само аз имам проблеми със закона…

Следователят избухна в смях:

— Ти последен от всички получи запис в личното си досие.

— А в какво са се забърквали другите? — удиви се Алекс.

— Нека да помисля… — следователят започна да изрежда на пръсти: — Повреда на обществено имущество, превишаване пределите на неизбежната самоотбрана, носене на хладно оръжие, съпротива при арест, непредумишлено убийство…

Убийство?!

Алекс едва не падна от стола.

— Кой?!

— Съжалявам, но тази информация е поверителна.

— Хм… ами, за носене на хладно оръжие ясно кой е — започна да размишлява на глас Алекс, като все още не можеше да повярва докрай на чутото. — Повреда на обществено имущество е характерна за паркуристите, а превишаване на пределите на неизбежната самоотбрана е любимото развлечение на Костя… Макар че на всеки от нас може да се случи да не прецени използваната сила.

Следователят се намръщи.

— Аз предлагам да сменим темата. Сега се интересувам от обира на банката в близост до площад „Пушкин“. Ти и твоят приятел сте записани от камерите по време на бягството на крадците.

— А, вие за това — промълви Алекс, трескаво преценявайки какво може да каже без проблем и какво трябва да остави за себе си. — Ние не знаехме, че това е обир. Просто някакви хора в костюми изтичаха покрай нас…

— Не обърна ли внимание в каква посока избягаха?

— О, не мога да кажа така веднага — честно отговори Алекс. — Но ако имате някаква карта…

— Ей сега ще има — увери го следователят и започна да чука по клавиатурата на лаптопа. — А дотогава ми опиши подробно тези хора.

Алекс честно описа „смитовците“, единствено не спомена невероятната им физика и светещите със зелена светлина очи. Нищо, че този следовател беше познат на Сенсеич, не му се искаше да казва цялата истина.

Следователят посочи на Алекс съседния стол и леко обърна лаптопа към него.

— Това е сателитна снимка на района. С червения кръст е отбелязана сградата на банката. В каква посока избягаха?

На Алекс му трябваха няколко секунди, за да се ориентира в снимката.

— Ето тук по тези покриви, а след това натам…

Той посочи целия маршрут на „смитовци“ чак до сградата със строителната люлка.

— Виждам, че не сте стояли безучастно — отбеляза следователят. — Може би сте се опитали да ги спрете?

— Хм. Ако бяхме искали, щяхме да ги спрем! — изсумтя Алекс и не можа да се въздържи от заяждане. — Но защо ни е да вършим вашата работа?

Изследователят игнорира нападката на Алекс.

— Ще ти оставя визитката си, в случай, че си спомниш още нещо. Дай номера ми и на своя приятел, нека ми звънне тази седмица да си уговорим среща.

Да позвъни?!

— А не можеше ли и с мен да си уговорите среща по телефона, вместо да ме измъквате от час като някакъв престъпник?

— Сигурно би могло — сви рамене следователят. — Но така беше по-бързо.

„По-бързо! — задъха се от възмущение Алекс. — А че така ми прецака цялата характеристика в института!“

Ех, с какво удоволствие би го ударил. Представи си съвсем ясно как бързо се накланя напред и нанася бърз къс удар, но в крайна сметка се сдържа.

— Добре, имам още няколко въпроса към теб — каза следователят, без дори да подозира от каква участ се беше отървал току-що.