Алекс Кош
Игра на маски (19)

Глава 6

На следващия ден. Метростанция „Соколники“, РГСУ.

 

Цялата първа половина на деня мина като в мъгла. Алексей усърдно се стараеше: писа някакви записки, решава задачи, но мислите му бяха другаде. Тренировката в „Рижия дракон“ го изкара от релси и силно разклати самоувереността му. Машка, Данил, Костя, Тьома… наистина бяха работили сериозно върху себе си: бяха изучавали нови техники и постоянно бяха правили спаринги. Но дори въпреки явното изоставане от останалите ученици в изпълнението на домашното задание настроението на Селин не можеше да се нарече лошо. Най-важното беше, че тренировките в „Рижия дракон“ се възобновяват! Откога само чакаше този ден… И в края на краищата още не се знаеше какво ще каже Сенсеич за идеята му с раздвоението на личността, ами ако му хареса? Жалко само, че така и не успя да доведе работата до край, зависна по средата…

— Селин, реши ли тази задача?

Яростният шепот на Стас Рогов, подкрепен от осезаемо сръгване в гърба, го откъсна от размишленията и го върна в реалността.

— Да — механично отвърна Алексей.

— Дай си тетрадката.

Той послушно подаде тетрадката на седящия зад него младеж.

„Аз обичам акробатиката и паркура! — той облегна глава на ръката си и затвори очи. — Разбира се, бойните изкуства също са яки, спор няма, но чак до фанатизъм за тях не стигам.“

Удар с тетрадка по главата го извести, че Рогов е преписал решението.

— Като решиш следващата, веднага ми я дай — чу той вместо благодарност.

А Сенсеич както обикновено, ги изненада всички: „Просто да има какво да правите, докато ме няма“. В неговия си стил — да се държи абсолютно непредсказуемо.

След часовете той седеше напълно сам в кафенето и се чудеше как да представи на Сенсеич историята с изнасилвача и смъртта на приятеля си. Днес никой не го разсейваше с глупави разговори — Смирнов явно още не беше се възстановил след първата тренировка по бокс и почиваше у дома. Така става, когато неспортувал човек направи пълноценна тренировка. На сутринта цялото тяло така боли, сякаш те е газил камион. Дебелакът сигурно не може дори на крака да се изправи.

„Надявам се до утре да се възстанови — помисли си Алексей, допивайки кафето. — Че дори и отличниците не бива да се откъсват за дълго от учебния материал.“

Следващата лекция се точеше невероятно бавно. Вече просто не го свърташе на едно място, а до тренировката в клуба имаше толкова много време. Оставаше му само да седи и да чака…

* * *

Денят тръгна на зле още от сутринта. Всичко започна със счупения нокът — още тогава Настя трябваше да се усети, че нещо не е наред. После стана поредната караница със Стас и ето че сега се прибира в къщи с метрото. Разбира се, Стас щеше да я закара независимо от кавгата, но Настя реши да прояви твърдост. Ще се прибере сама. А Рогов нека да изкара почивните дни без нея и добре да помисли за своето поведение.

Девойката крачеше бавно по пътя, наслаждавайки се на топлото слънце, и гледаше минувачите през тъмните очила. Винаги й беше харесвало, че очилата скриват очите й и не позволяват на другите да виждат къде точно гледа. Ако момчетата, както тя подозираше, се възползват от това, за да разглеждат женските прелести, то Настя просто се чувстваше малко по-защитена. Очилата сякаш я изолираха от външния свят.

На половината път до метрото настигна Селин. Младежът вървеше бавно, забил поглед в краката си, и видът му беше повече от мрачен.

„Дали Стасик пак не го е тормозил? — логично предположи момичето и се намръщи. — Така ти се пада, щом си толкова жалък, че не можеш да се погрижиш за себе си.“

— Ей, Селин!

И сама не разбра защо изведнъж реши да го догони и да започне разговор.

Младежът се обърна и удивено се втренчи в нея.

— Ъ-ъ, здравей…

Настя го настигна и тръгна до него.

— Как си?

— Хм… — Селин отново смутено заби поглед в земята пред себе си. — Горе-долу. Странно е, че ти… питаш…

Очевидно искаше да изрази изненада, че тя изобщо говори с него.

— Ние все пак учим заедно.

— Ами да…

Известно време вървяха мълчаливо, без да могат да намерят подходяща тема за разговор. Всъщност те наистина нямаха нищо общо освен групата в университета.

— Защо днес си без приятеля си?

— Смирнов ли? — младежът сви рамене. — Той реши да започне да спортува.

— Да спортува?! — искрено се изненада Настя. — И какъв спорт?

Селин се забави доста, преди да отговори.

— Бокс.

Уау! Този дебелак?!

— Само не казвай на приятелчето си — навъсено помоли Селин. — Той и така докара Игор до нервен срив.

Какво толкова, че са попрекалили малко с дебелака. Заслужава ли си да се прави чак такава трагедия от това? Затова пък сега той ще се научи да се защитава сам и поне малко ще влезе във форма, ще поотслабне.

— Всяко зло — за добро — констатира на глас Настя.

— Ти такова оправдание ли намираш за своя приятел? — попита Селин.

Настя изненадано се втренчи в обикновено тихия си съученик.

— Ха. И защо ми е да се оправдавам пред теб?

— И аз не знам — Селин за първи път от началото на разговора я погледна в очите. — А тази поговорка е глупава. Така и твоята смърт ще бъде „за добро“. Ако ще се казва нещо подобно, то трябва да звучи като „от всичко трябва да можеш да извличаш полза“. В това число и от отрицателните събития.

— Ето че твоят приятел е извлякъл поука.

— Но това изобщо не оправдава действията на твоя човек — още по-рязко каза Селин.

Настя кой знае защо се смути.

— Да, понякога той постъпва не много красиво. Но Стас не е лош човек, няма…

Селин отново се загледа в краката си.

— Ти знаеш по-добре.

— Да, знам по-добре! — отвърна раздразнено Настя и добави: — Въпреки че някои от неговите постъпки аз също не ги одобрявам. Но в действителност той е съвсем друг…

Тя за известно време се замисли за не особено мекия характер на Стас, а когато отново погледна към Селин, той бързо отмести поглед. Но Настя все пак успя да забележи как нещо странно проблесна в очите му.

— Е, както и да е, аз исках да отида до магазина — опомни се Настя. — Чао.

— Чао.

Селин очевидно искаше да каже още нещо, но промени решението си и се затича към метрото.

„И все пак той е някак странен — помисли си тя, докато крачеше към магазина. — И неуравновесен. Ту не вдига очи и само си мърмори нещо под нос, ту започва да се гневи… Не, права беше Яна, че нещо не е наред с него.“

* * *

Алекс очарован гледаше след отиващото си момиче, скрит зад палатката за сладолед, и в същото време се чувстваше като пълен идиот. Първият разговор с Настя се превърна в глупав спор и цяла буря от емоции.

„По дяволите, защо изобщо ме заговори?! — помисли си раздразнено. — Някак си преди, когато не ме забелязваше, беше много по-лесно…“

След като проследи как стройната фигура се скрива зад вратите на някакъв моден магазин, Алекс се отправи към дома, за да набере сили преди предстоящата тренировка.

Впрочем, у дома не го оставиха да почива — заедно с баща си тръгнаха по магазини. Било дошло време за пролетно засаждане на дачата и трябвало да се купи най-различен инвентар. За щастие успяха да се справят с тази важна работа и Алекс отиде навреме на тренировката.

„Точно като в добрите стари времена“ — си помисли с умиление, докато се преобличаше и си разменяше закачки с Костя.

— Е, да поработим както си знаем — каза Сенсеич, когато всички излязоха от съблекалнята. — Загрейте.

И тренировката си тръгна по реда. Първо загрявка, после отработване на удари и леки спаринги. Обикновено на тренировките учениците си споделяха един на друг разни нови удари и техники, съветваха се със Сенсеич за всевъзможни тактически прийоми. Но днес учителят само мълчаливо оценяваше физическата форма и навиците на своите ученици, като от време на време спираше тренировъчния процес и даваше ценни коментари.

Някъде по средата на тренировката Сенсеич нареди на всички да седнат на пода.

— Днес ще ви разкажа защо ходих в Китай, както и с какво ще се заемем с вас в близко бъдеще. Ще започна с това, че нашият клуб вече се явява представител на Храма на Дракона — един от осемнадесетте най-древни храма в Поднебесната.

Тьома, като един от основните любители на китайската история, не можа да се сдържи:

— Да разбирам ли, че за тези храмове знаят далеч не всички?

— Разбира се, става дума не за общоизвестни храмове, а за нещо като тайни школи по бойни изкуства. Отидох в Китай, за да получа разрешение от Настоятеля най-накрая да пристъпя към вашето истинско обучение и посвещение в тайните на Храма на Дракона.

Тук вече учениците не издържаха на любопитството:

— И за това ви трябваше цяла година?

— А за кого получихте разрешение?

— Какво ще ни учите сега?

— А ще мога ли да хвърлям енергийни топки като вас?

Сенсеич се засмя.

— Хайде едно по едно! Там трябваше да се подложа на редица смъртно опасни изпитания, за да потвърдя нивото си на лично майсторство и то да е достатъчно за преподаване на мистични техники. И една година е абсолютният минимум, на който можех да разчитам. Това е на практика с връзки, така да се каже.

Алекс и останалите ученици попиваха всяка дума на учителя.

— Получих разрешение да проведа ритуала за въвеждане и сега ми предстои да ви връча нещо много важно.

— Някое мегаоръжие? — развълнувано попита Машка. — Супермеч?

— Не, нещо много по-добро — Сенсеич извади от джоба си малка кутийка и отвори капака.

Учениците се наведоха напред, за да разгледат по-добре съдържанието й. Вътре лежаха шест червени плода с кръгла форма, покрити с многобройни пъпчици.

— Това са личи — „очите на дракона“ — каза Сенсеич. — Един от сортовете китайски вишни.

— Да, приличат малко на очи — призна Костя. — И защо са ни на нас?

— Това не са обикновени плодове, те са израсли в градината на Храма на Дракона и притежават някои важни и много специфични свойства. В частност, помагат да се настроиш към деликатния свят на духовете и са нещо като маяк, привличащ Духовете пазители.

— Кого, кого?

Алекс учудено изгледа приятелите си. Нима са толкова изостанали? Не, все пак да четеш фантастика е наистина полезно.

— Преди година вие вече видяхте моя Дух пазител — онзи дракон.

— Уха, значи и аз ще си имам свое драконче?! — възхити се Машка и погледна плодовете със съвсем различен поглед. — А може ли да не е риж, а розов?

Данил се изкиска.

— Според цвета на чантата ти ли, или какво? Ама че си…

— Че защо не… — мигновено се изчерви Машка. — Може пък Духът пазител да е и красив…

Тьома взе от кутията един плод и с интерес го повъртя в ръце.

— И какво ще правим с тях?

— Ще ги изядете, разбира се. Но е много важно да ги изядете заедно с костилката.

Учениците взеха „очите на дракона“, почистиха ги от ципата и ги изядоха.

— Хей, вкусно е — изненада се Машка. — Няма ли още?

— Стига вече — усмихна се Сенсеич. — Сега сте белязани и остава само да чакате.

Алекс се заслуша в усещанията си след поглъщането на тайнствения плод, но не почувства абсолютно нищо.

— Какво да очакваме?

— Поява на дракон в съня ви. По време на сън вашето съзнание ще бъде достатъчно свободно, за да може Духът пазител да се свърже с него. И когато установите връзка с него, ще може да го призовавате в нашия свят. Мисля, че това ще се случи в следващите няколко дни.

— Но къде ще ги държим? — попита Данил. — Страхувам се, че няма да ме разберат в общежитието, ако под леглото ми живее дракон.

— Аха, а мен в къщи сякаш ще ме разберат — подсмихна се Алекс.

— С това проблем няма да имате — увери ги Сенсеич. — Това са духове, а не истински влечуги. Да ги храните в общоприетия смисъл също няма да ви се наложи. Драконите и другите духовни същности изначално нямат нищо общо с нашия свят, те не са материални. За да се появят в нашия свят, Духовете пазители трябва да създадат духовна връзка с човек. След това човекът използва специална техника за призоваване, за да се материализира духът в нашия свят за известно време.

Костя се прозя.

— И за какъв чеп са ни изобщо тези духове-пазители?

Алекс по навик погледна Машка и видя в очите й истинска изненада. Ами да, глупав въпрос, та това е толкова готино — да си имаш собствено домашно драконче!

— Те са вашия пропуск в света на висшите бойни изкуства. Без Дух пазител овладяването и на най-простите енергийни техники може да отнеме десетилетия.

Тьома направо подскочи.

— А с тях?

— Сами разбирате, че е невъзможно да се назове точно време за овладяване на техниките, а и съвършенството няма предел… — Сенсеич лукаво се усмихна. — Но мисля, че след няколко месеца вече ще сте усвоили нещо ново.

Алекс озадачено се почеса по темето.

Някак всичко изглеждаше много неясно.

— Не бързайте да задавате въпроси, отговорите на които можете да получите и без моя помощ — напомни Сенсеич.

Да, такъв беше неговият принцип на обучение, точно затова момчетата се стараеха внимателно да обмислят всеки зададен въпрос. Разбира се, това далеч не винаги се получаваше, но на никой не му се искаше да изглежда глупав в очите на учителя.

— А ние ще можем ли да видим вашия Дух пазител? — плахо попита Машка.

— Разбира се — Сенсеич притвори очи за известно време. — Но не и днес. Той е зает в момента.

— Че с какво може да е зает един дух? — изненада се Алекс.

Сенсеич се изправи и се приближи до стената с оръжия.

— Те си имат свой собствен свят и свой собствен, особен живот. Когато се запознаете с тях, ще разберете за какво говоря. А сега мога да ви покажа нещо малко по-друго, но не по-малко интересно. Вчера Мария повдигна една много интересна тема за силата на мисълта… — той взе един от мечовете и го завъртя няколко пъти. — Че е достатъчно да си представим оръжие в ръката и то ще се появи там. Всъщност това наистина е така.

Той сложи на масата една стъклена бутилка от минерална вода, явно решил да демонстрира любимия трик с разрязването на бутилката на две части. От всички ученици само Машка можеше да го повтори, но и тя не беше напълно усвоила техниката.

— Твърда ръка. Правилен ъгъл и сила на удара…

Мечът проблесна като светкавица и горната половина на бутилката падна на масата.

— Невероятно! — тихо прошепна Машка, гледайки очаровано меча в ръцете на Сенсеич. — Надявам се, че и аз някой ден ще достигна такова майсторство.

Учителят остави меча и протегна ръка с изпънати пръсти пред себе си.

— А сега гледайте внимателно. Представяме си, че все едно ръката ни се удължава с невидимо острие, което може да разреже каквото си пожелаем.

Ръката му очерта изящна траектория във въздуха и за част от секундата на Алекс му се стори, че вижда полупрозрачно острие, излизащо директно от пръстите на Сенсеич.

— Хо-оп! — с тон на истински магьосник каза учителят и нанесе няколко удара по разрязаната на две бутилка, застанал на метър и половина от масата. Сега бутилката се оказа нарязана на четири парчета. Учениците внимателно разгледаха повърхността на парчетата и ако следите от меча напомняха на обикновени разрези, то невидимото острие сякаш беше стопило стъклото.

— Невероятно! — възхитено прошепна Тьома. — Просто някаква фантастика…

— И колко още има — Сенсеич погледна часовника си. — О, не. С това мисля да приключим днешната среща. Ще продължим утре по същото време. Всички ли ще могат да дойдат?

— Разбира се! — хорово отговориха учениците.

И още как! Цяла година чакаха завръщането на учителя и просто не можеха да си позволят да пропуснат и една тренировка. Още повече сега… Когато започваха толкова невероятни събития в живота им и в живота на клуб „Рижия дракон“.

— Льошка, изчакай ме да вървим заедно — помоли Машка и се скри в женската съблекалня.

Костя рязко се обърна и първи напусна залата.

— Нищо не се е променило — Данил потупа Алекс по рамото и съчувствено каза: — Пак ще си изкара яда на тебе. Дръж се, човече!

— Да не повярваш — измърмори под нос Алекс, влизайки последен в съблекалнята. — Държи се като идиот, а после се изненадва, че Машка не може да го понася.

Мъжката съблекалня представляваше неголямо помещение с пет стоманени шкафчета за дрехи и няколко пейки. Сега в клуба тренираха общо четирима младежи, петото шкафче остана от времето, когато с тях тренираше и Егор Зимнородский. Той напусна „Рижия дракон“ след нещастен инцидент. Дали във връзка със сериозната травма или по някакви други причини, но семейството му се премести да живее в Америка и оттогава Егор не се беше обаждал на старите си приятели.

Алекс не си взе душ, а бързо се преоблече и първи изскочи от съблекалнята. Много искаше да поговори с учителя на четири очи.

— Виктор Михайлович!

Сенсеич седеше на масата и четеше някакви разпечатки.

— Да, Алексей, вече се появиха въпроси ли?

Въпроси колкото искаш, че и отгоре, но сега Алекс си мислеше за нещо съвсем различно. В ръцете си внимателно стискаше купчина листа формат A4, съдържащи най-важната работа в живота му. Макар че той, разбира се, я беше оплескал… Да кажем така, просто много важна работа.

— Не. Бих искал да ви дам моите записки… за хода на малък психологически експеримент.

— Да? — заинтересува се Сенсеич. — Това ли е, с което си се занимавал през цялото това време?

— Включително и с това — кимна Алекс. — Е… по-точно през цялата година се занимавах основно с това. Акробатиката, паркурът и тайчи не влизат в сметката.

Сенсеич поклати глава.

— Аз не бих отхвърлил толкова лесно тайчи чуан. С каквото и да си се занимавал, изкуството на „Великия предел“ пази в себе си много въпроси и ражда много отговори.

Бла-бла-бла!…

Алекс въздъхна раздразнено, но се въздържа от коментар. Въпреки че много му се искаше да каже какво мисли за така нареченото бойно изкуство. Ами не чувстваше в себе си никаква вътрешна енергия, каквото и да опитваше! Цяла година усилени занимания не донесоха абсолютно нищо. Дори бойното приложение на този мек и грациозен стил оставаше съмнително, да не говорим за някакви мистични техники. Не, демонстрираното от Сенсеич преди година беше невероятно, но Алекс твърдо вярваше, че това изкуство трябва да има съвършено друга основа.

— Добре, ще ги прочета — Сенсеич добави разпечатката към своята и прибра всичко в чантата. — Е, скучахте ли тук без мен?

— Не точно — честно отговори Алекс.

— Никой ли не е имал някакви по-сериозни проблеми?

— В какъв смисъл?

— Ами… знам ли — Сенсеич неопределено сви рамене. — В живота всичко се случва.

Алекс веднага си спомни за това „всичко“, което наскоро се случи в неговия живот. Но струва ли си да разказва за това как на два пъти е губил схватка с непознати? От друга страна, в зеленооките явно имаше нещо свръхестествено и това спокойно можеше да се счита за оправдание. Но да се оправдава още в първия ден от връщането на учителя? Особено след нещастния спаринг с Костя. А като се има предвид и това, че Алекс остана единственият, който не отчете свършеното през годината… Картинката се очертаваше не особено изгодна.

„Не, това по-добре да го оставя за утре — твърдо реши Алекс. — А и вече няма време. Утре ще дойда по-рано и ще му разкажа всичко…“

— Ами май всичко беше нормално. За останалите не мога да кажа нищо, имахме малко контакти през тази година.

— Виж, ако има нещо… подозрително, или просто странно, веднага се свържи с мен. Нали знаеш, че винаги съм готов да помогна.

Алекс започна да се изнервя. Отново имаше чувството, сякаш Сенсеич вече знае за всичките му премеждия, но иска да го чуе от него.

— Не, наистина, всичко е нормално.

— Добре — не настоя учителят.

Алекс бързо излезе от треньорската стая и се сблъска с момчетата.

— Ние ще тръгваме, че ще изтървем метрото — мрачно каза Костя. — А и почва да ръми, не искам да се намокря, ако се усили.

— А ти чакай Машка, нали й обеща — прихна Данил и вдигна ръка за сбогуване. — Тя като истинска жена поне още два часа ще остане там.

Костя хвърли намръщен поглед на Алекс, обърна се и излезе от залата, без да се сбогува.

— Нищо ново под слънцето — каза на прощаване Тьома.

Алекс изруга и се облегна на стената, готов да изчака колкото трябва, но въпреки опасенията Машка излетя от съблекалнята само няколко минути по-късно.

— Готова съм.

— Можем да догоним другите — без особен оптимизъм предложи Алекс.

— Остави ги — махна с ръка Машка. — По-добре да се разходим на спокойствие.

Ако Алекс беше малко по-наблюдателен, можеше да забележи странния поглед на приятелката си. Уви, беше прекалено зает със собствените си мисли.

По пътя за метрото така ентусиазирано обсъждаха последната тренировка, че далеч не веднага забелязаха преследвачите. Двама мъже от кавказка националност с явно недружелюбни намерения се пристроиха зад бавно крачещата двойка.

— Гледай, сега ще става нещо — изкикоти се Машка.

— Аха — мрачно се съгласи Алекс.

В светлината на неотдавнашния опит за убийство той не споделяше веселото й настроение. Имаше немалка вероятност това да не са обикновени бандити, а някой далеч по-опасен.

В това време от портата точно пред тях излезе още един мъж.

— Ей вие, давайте парите — заповяда късо мъжът.

Преследвачите застанаха от двете им страни, за да не им позволят да избягат.

— Парите? — облекчено пое дъх Алекс. — Майната ти!

Единият от стоящите зад тях мъже се опита да блъсне Алекс, но той, без да поглежда назад, отстъпи встрани и му нанесе заден удар с крак право в слабините. Преди другите да реагират, Алекс довърши превития мъж с ритник в лицето и той утихна.

— Вторият е мой! — бързо заяви Машка и направи точно същия удар, а после добави и коляно в лицето.

Останалият на крака кавказец изпсува и извади нож от джоба си.

При вида на ножа лицето на Машка придоби замечтано изражение. Тя прокара език през устните си и игриво произнесе:

— Мм… хубав модел. Wildfire ограничена серия. Винаги съм искала да го пробвам в действие… — тя пристъпи към кавказеца. — И откъде една отрепка има такава луксозна играчка?

По това как кавказецът държеше ножа веднага ставаше ясно, че никога не се е обучавал в бой с ножове и затова Алекс не се притесняваше особено за Машка.

— Кучка!

Мъжът се опита да наръга Машка, но тя с лекота избягна ножа, стовари юмрук по китката му така, че кавказецът веднага пусна оръжието, и завърши схватката с рязък ъперкът. Ударът попадна точно в брадичката.

Кавказецът с изненадан израз на лицето се свлече на земята. Разбира се, силата на удара не бе достатъчна, за да повали такъв здравеняк. Тайната беше в техниката му на изпълнение. Ударът в брадичката под определен ъгъл предизвиква толкова силно сътресение на мозъка, че човек на мига губи съзнание. Има и друг вариант, когато противникът след такъв удар остава в съзнание, но престава да чувства тялото си. Очевидно нещо подобно се случи и с кавказеца.

— Е, ще тръгваме ли? — бодро попита Машка, вдигайки ножа от асфалта. — Мм… каква прелест! Попълнение за колекцията.

— И много ли такива имаш? — полюбопитства Алекс.

— Нали знаеш, че не ги броя — сви рамене девойката. — Мисля, че са няколко десетки. В Москва отрепки колкото искаш…

* * *

Вече почти пристигнал вкъщи, Алекс отново се върна мислено към днешния разговор с Настя Корольова. Съдейки по това как защитаваше Стас Рогов, при тях всичко е сериозно и Настя явно го обича. Е, или поне много го харесва. Във всеки случай, определено няма на какво да се надява. Ето защо трябва по някакъв начин да се разсее и да забрави за нея.

Дали да не набере телефона на спасеното момиче? Или да си съхрани нервните клетки и просто да отиде на гости на някоя бивша приятелка? Не, бившите определено отпадат. Всъщност може да се обади на Оля…

Той извади мобилния и набра номера й.

Заето.

Е, значи не е писано.

Алексей постоя още известно време пред входа, загледан в почти пълната луна. Въздухът след дъжда беше изненадващо свеж и някак си не по градски чист. Прозорците на многоетажните блокове създаваха причудлива мозайка, в която смътно се различаваха китайски йероглифи и силуети на дракони. Впрочем, след днешните истории не беше абсолютно никаква изненада да ги вижда на всяка крачка.

„Ех, колко е свежо — помисли си със задоволство. — Не всичко е толкова лошо…“

И като по заповед изведнъж силно го заболя ранената ръка.

— Хм, да не би да реагира на времето? — замислено измърмори Алексей, гледайки безоблачното небе. — Пак ли ще вали?

Дворът се освети от жълта светлина и зад ъгъла на съседната сграда се показа черна кола, чието дъно излъчваше приглушена зелена светлина.

„Ама че фукльо“ — недоволно си помисли Алекс, хвърляйки преценяващ поглед на колата.

Той не беше много наясно с марките, но този хищнически силует изглеждаше просто страхотно. Ако имаше достатъчно пари, и той самия би си купил нещо подобно. И сигурно също щеше да сложи най-различни неонови джаджи.

Ръката го заболя толкова силно, че направо не знаеше къде да се дене. Прииска му се да стигне до леглото, да зарови лице във възглавницата и тихо да завие. Макар здравият разум да му подсказваше, че е по-добре да се вземе в ръце и да медитира.

Във всеки случай, както скоро се изясни, всичко това отпадаше. В дома го очакваше още една приятна изненада: сестра му се беше отървала от „робството“ и по този повод беше организирала домашно мини-парти. Робство тя наричаше удобната си, добре платена и абсолютно ненатоварваща я работа. Впрочем, сега Ана Селина беше намерила още по-мързелива и по-добре платена работа. И поради тази причина кланът Селин му беше отпуснал края.

Входната врата отвори леко подпийналата виновница за тържеството и веднага след топлото посрещане в стил „Какво правиш тук?“ го запозна със своите успехи и го повлече към масата. Наложи се да изпие чаша червено вино. Определено гадост, но поне полезна за здравето, както Алексей се утешаваше. А и ако изпие повечко, болката в ръката ще се притъпи…

— А знаете ли, че виното предпазва от сърдечно-съдови заболявания? — той погледна към родителите си над ръба на чашата и отпи. — Премахва отлагания на нещо си там по стените на кръвоносните съдове…

— Виното също така успешно се бори и с бактериите — добави баща му. — Но това не е повод да ставаш алкохолик.

Анка изсумтя.

— Разбирам за малкия, той е побъркан на тема здраве. Но ти, тате, защо така изведнъж си започнал да се интересуваш от тези глупости?

— Имах пациент с подобна обсебеност — веднага започна да се оправдава Селин старши.

Алекс недоволно се намръщи. Защо хората винаги започват да се оправдават, ако ги обвинят в прекомерна загриженост за собственото им здраве? Какво му е лошото или срамното? О, извинете, аз не пия и не пуша, занимавам се със спорт и се грижа за фигурата си. Такъв съм загубеняк.

Маргарита Селина замислено погледна сина си.

— Ако си толкова обсебен за здравето си, тогава защо постоянно се прибираш в синини?

Алексей наведе глава, страхувайки се да я погледне в очите.

„Дали все пак не е забелязала синината под окото? Или… може би… винаги ги е забелязвала, но просто не се е издавала? Но… Не, виното ме удря в главата. Просто не нося на алкохол и лесно се напивам. А и тази болка в ръката ми пречи да мисля нормално.“

— Та значи, този мой пациент беше пристрастен към нетрадиционните методи на лечение — опита се да разведри обстановката баща му. — Такива неща пробваше на себе си: гладуваше, после се тъпчеше с най-различни гадости, дупчеше се с игли. При мен го изпратиха след като решил да си прави кръвопускане, защото бил настинал, и едва не умрял.

Стационарният телефон иззвъня. Този звук се чуваше толкова рядко, че направо го бяха забравили и в началото никой не реагира.

— Аз ще вдигна! — Анка пъргаво изчезна в коридора и почти веднага извика: — Малък, за тебе е!

Алексей неохотно остави вечерята и стана от масата.

„Кой ли може да ме търси на стационарния? Никой от приятелите ми не го знае. Дали не е някой от института… но пък толкова късно? Във времена на мобилни телефони стационарните бавно, но сигурно се превръщат в атавизъм и като правило обаждането по тях не обещава нищо добро.“

Алексей взе слушалката и леко предпазливо каза:

— Ало.

— Алексей Селин? — учтиво попита мъжки глас.

Подобни уважителни обръщения, като правило, не завършват с нищо добро.

— Да, аз съм — с известно забавяне отвърна Алексей.

Шестото му, седмото и т.н. чувства закрещяха в един глас за предстояща опасност, а болката в ръката му така се усили, че едва не изпусна слушалката.

— А аз съм твоят нов познат с прекрасните зелени очи.

На Алексей му бе достатъчна само част от секундата, за да разбере кой му звъни.

— Ти?!

— О, спомни си — доволно произнесе събеседникът му и неочаквано твърдо продължи: — А сега ме чуй! Съвсем спокойно, без да плашиш семейството си и без да викаш милиция или нещо подобно, ще излезеш и ще отидеш на площадчето отсреща.

— Майната ти! — реагира, преди изобщо да помисли, Алексей.

— Нали не искаш нещо лошо да се случи на сладката ти сестричка? Тя е толкова фина, точно по мой вкус. А и мамчето…

— Млъкни!

— Разбра ме — спокойно продължи гласът. — Ще те чакам след пет минути. Не се ли появиш, ще пострадат семейството ти и приятелите.

Алексей известно време тъпо слуша сигнала в слушалката, опитвайки се да си събере мислите. Както обикновено се случва в екстремни ситуации, в първия момент в главата му нямаше нищо друго освен вечния въпрос „какво да правя?“, а после мислите му полетяха с невероятна бързина. Отговорите на въпросите „как ме откриха?“ и „кой е виновен?“ бяха ясни. Във времена на „съученици“, „контакти“ и прочие бази данни с адреси, пароли и изяви да се открие човек е от просто по-просто. И за това можеше да вини само себе си… Но кой да знае, че ще стане така?!

Алексей с треперещи крака влезе в кухнята.

— Приятели се обадиха, помолиха… да им занеса една тетрадка… След пет минути ще сляза на улицата.

— Ама че приятели! — изсумтя Анка. — „Млъкни“, „Майната ти“!…

Алексей й хвърли убийствен поглед, но не каза нищо и излезе да се облече в коридора.

Време! Изобщо нямаше време… На кого може да се обади? Разбира се, на Сенсеич!

Алексей излезе от апартамента, тръгна надолу по стълбите и набра номера на Сенсеич.

Не е достъпен!

По гърба му пробягаха ледени тръпки.

„На кой друг да се обадя? На Машка? — Алексей потърка слепоочията си с пръсти. — Не. Не искам да я застраша… Костя! Той и живее най-близо от всички!“

За щастие, той се оказа достъпен.

— Какво става? — попита вместо поздрав Костя.

— Слушай. Имам много сериозен проблем — бързо заговори Алексей. — След няколко минути имам среща, след която най-вероятно няма да съм жив.

Костя недоверчиво изсумтя.

— Тогава не отивай.

— Заплашиха родителите ми. Трябва да отида… Не успях да се свържа със Сенсеич, опитай ти.

— Добре — стана сериозен Костя. — Къде е срещата?

— В градинката близо до дома ми. Помниш ли, веднъж там празнувахме рождения ден на Данка.

— Там съм след двадесет минути — прецени Костя. — Ще звънна на Сенсеич и останалите. Ти само гледай да издържиш.

— Добре — въздъхна Алексей. — И друго… Не се обаждай на Машка, това е прекалено опасно.

— Разбрах.

Алексей натисна бутона за край на разговора и погледна часовника. Бяха минали около пет минути.

„Интересно, дали ще се разстроят много, ако закъснея с пет минути? Повече може да е опасно, но едно малко забавяне ще е добре дошло за Костя. Въпреки че накъде по-опасно от това? Зеленоокият в края на краищата не ме кани на преговори…“

Алексей бавно се спусна по стълбите и нерешително спря пред желязната врата.

„Е, всичко вървеше към това. Твърде странен ден беше днешният, че да мине без инциденти — той сви юмруци, въпреки силната болка в ръката. — Освен това нали самият аз исках да намеря това копеле, за да отмъстя за Славик!“

Той си пое дълбоко дъх и натисна бутона за отваряне на вратата. Тя изписка в отговор.

* * *

„Няма място за отстъпление — Алекс с всички сили блъсна желязната врата и тя се удари в стената. — Отстъпление… Кога съм отстъпвал?! Пред кого? Никога не е било, няма и да бъде!“

Поддал се на краткия пристъп на гняв, той дотича до градинката само за минутка. Но когато трябваше да пристъпи в слабо осветената алея, яростта му бързо се стопи, отстъпвайки място на здравословна предпазливост.

Алекс се закова на място, без да има сили да направи и крачка. Мъждеещите лампи осветяваха три тъмни фигури.

„Е, ето че дойдох…“

Пред него стояха трима мъже със светещи във вечерния полумрак зелени очи. Лицата им бяха съвършено спокойни, дори по-скоро умиротворени, и само в единия — с белега на бузата, понякога се прокрадваше намек на задоволство. Или може би просто така му се струваше и всичко беше просто игра на сенките…

— Какво, реши да спасиш семейството ли? — спокойно попита онзи, когото Алекс веднага кръсти Белега. — Похвално.

Алекс не каза нищо.

Мозъкът му се опитваше да намери изход от опасната ситуация, но пасува пред невероятните физически способности на „смитовците“. В допълнение, изпитото вино и адската болка в ръката сериозно затрудняваха адекватното възприемане на действителността.

— Ние сме честни хора — продължи Белега. — Така че ще се биеш само с един от нас и ако спечелиш, ще те пуснем. Честна дума.

„Аха, разбира се. Направо ти повярвах, гадино… — Алекс се опита да успокои треперенето, обхванало тялото му. — Вероятността да победя някой от тези мутанти е практически равна на нула. Но дори и ако като по чудо се получи… Ти така или иначе няма да ме пуснеш. Аз съм прекалено опасен свидетел, при това на две престъпления. Ох, голям съм късметлия…“

Алекс знаеше, че няма къде да бяга. Да, дори и да се измъкне, „смитовците“ така или иначе с лекота ще го догонят и ще му извият врата. Всъщност защо да се изненадва? Той от самото начало осъзнаваше, че отива на заколение…

Да се бие невъоръжен с такива противници беше просто глупаво, но и да грабне лежащото в краката му дърво или камък не изглеждаше много по-умно. Единственото, което можеше да направи, беше възможно най-незабелязано да измъкне от джоба си мобилния и да го стисне в юмрук, добавяйки по този начин малко повече тежест в удара си. Другата му ръка го болеше толкова силно, че в момента той направо не я чувстваше.

— Е, и аз самия си мечтаех за реванш — Алекс се усмихна кисело, разбирайки отлично безизходността на ситуацията.

Единственото, което му оставаше, бе да бави времето до пристигането на Костя и останалите.

Белега пристъпи напред.

— Сам разбираш, че това искам да го направя лично.

Подчертаването на думата „това“ не оставяше и най-малко съмнение в неговите намерения. Белега явно беше готов незабавно да пристъпи към действие, но това не влизаше в плановете на Алекс.

— Какво, извратеняко, премахваш свидетелите ли?

Другите изненадано погледнаха Белега.

— Вие познавате ли се?

Алекс го прониза догадка.

— Значи вие не знаете, че този човек…

Белега се хвърли напред и заби крак под коляното му преди да успее да довърши изречението си. Алекс не успя да отдръпне крака си и бруталният удар мигновено го лиши от равновесие.

По крака му се разля адска болка, но на Алекс вече не му беше до това.

Белега се нахвърли върху него и нанесе удар с лакът в лицето, който Алекс успя да блокира с кръстосани ръце и веднага пропусна удар с коляно в стомаха.

И отново силата на удара беше такава, че краката му буквално се подкосиха. Той се претърколи през глава, гневно припомняйки си злополучната чаша вино. Изпитото силно влияеше на координацията и възприятията, но кой знае защо изобщо не притъпяваше болката.

„Как можах да забравя за силата на неговите удари?! Ако ще продължава така, определено няма да издържа до пристигането на Костя — той мислено прокле дългия си език. — Но кой да знае, че думите ми само ще ускорят началото на боя. Така, стига толкова! Това копеле уби Славик! Толкова ли съм некадърен, че да не мога да отмъстя за него?!“

Яростта изпълни цялото му същество. Сърцето му заби ускорено, в кръвта му нахлу доза адреналин и Алекс мигновено забрави излишните мисли. Предпазливостта и разума отстъпиха на заден план.

— Хайде, ела насам! — повече на себе си, отколкото на противника, изсъска Алекс, и вече по-уверено добави: — Този път няма да се отървеш само с белег.

Белега сякаш чу думите му и нападна отново. В последния момент Алекс направи движение, сякаш се кани да отстъпи, и бързо хвърли в лицето на противника си скрития в ръката мобилен телефон. Белега инстинктивно вдигна ръка нагоре, отбивайки летящия предмет, и веднага получи мощен ъперкът в челюстта. Но въпреки логиката не рухна на земята като подкосен, а просто отстъпи и изненадано разтърси глава.

— Не е лошо — одобри той. — Но явно не е достатъчно, за да ме повалиш.

Алекс стисна юмруци, осъзнавайки своето безсилие. Отново прекалено различни нива. А зеленоокият дори още не беше използвал онази странна техника със скокове и плюене.

И така, какво му остава? Да бяга? Да бе!

Той си пое дълбоко дъх, освобождавайки съзнанието си от излишни мисли, и направи движение от тайчи чуан за изхвърляне на излишната енергия. Отговорът дойде от само себе си: ако не можеш да победиш със сила, трябва да използваш други методи. Макар да не вярваше особено в специалните свойства на тайчи, това изобщо не му пречеше да използва техниката „отблъскващи ръце“. Ако ударите са прекалено силни и бързи, няма нужда да ги блокираш, а внимателно да променяш траекторията им.

Междувременно Белега замислено докосна челюстта си и сякаш за себе си взе решение:

— Добре, стига сме си играли.

По изражението на лицето му и неговия глас Алекс разбра, че сега започва истинската битка.

Вдишване-издишване.

Не позволявай пак на чувствата да надделеят над разума.

Вдишване-издишване.

Правилното коремно дишане е ключът към успеха.

От Белега го деляха само няколко крачки. Алекс беше сигурен, че противникът му ще ги преодолее за част от секундата, но вместо това зеленоокият започна да се движи умишлено бавно.

Вдишване-издишване.

Без замах, Белега нанесе удар под коляното, и тук Алекс с изненадваща яснота осъзна, че противникът му продължава да се движи със същата бързина. Просто собствената му скорост за възприемане се беше ускорила!

Той с лекота измести крака си от траекторията на удара и дори успя навреме да види ръката, насочена към гърлото му и леко да промени траекторията й встрани. Да, игричките наистина бяха свършили, боят беше на живот и смърт.

Вдишване-издишване.

Дори с неочаквано ускорени реакции Алекс едва смогваше на всички движения на зеленоокия, а за контраатака не смееше и да мечтае. Но в плановете на Белега явно не влизаше продължителна размяна на удари. Вместо това той с рязко движение се хвърли в краката на Алекс и го повали на земята. Седнал отгоре му, зеленоокият започна да го обработва с удари в лицето, но за щастие Алекс доста умело се прикриваше с ръце — опитът от боевете без правила си казваше думата.

Алекс отлично осъзнаваше, че трябва бързо да разкара от себе си своя противник и да се изправи на крака, но това не беше толкова лесно. Белега пресичаше всичките му опити да се измъкне и не му позволяваше да си поеме дъх, засипвайки го с множество удари. На Алекс му оставаше само да се свие на топка и старателно да прикрива лицето си.

Но един удар все пак пропусна.

Очите му се замъглиха и той „отплува“. Обзе го замайване и загуба в пространството. В ушите му подобно звън на камбана прозвучаха думите на Сенсеич: „Лежащия не го бият, лежащия го убиват“.

Вдишване-издишване.

Въпреки шоковото състояние, тялото му продължаваше да работи по привичните алгоритми. Ударът сякаш изби от главата му всички излишни мисли, остана само способността ясно да анализира случващото се.

Прикрий лицето с ръце. Сега рязко извий гръб, веднага се извърти встрани и махни противника от себе си.

Скачайки на крака, Алекс веднага атакува Белега с нисък удар с крак, но той успя да се изтърколи встрани и зае бойна стойка. Алекс веднага отбеляза, че подобна позиция на краката не е характерна за нито едно от известните му бойни изкуства: нисък клек с равномерно разпределение на тежестта между двата крака. Глупаво.

Алекс се възползва от това, че зеленоокият му подлага главата си толкова удобно, и нанесе удар с крак. Белега без проблем отдръпна глава от линията на удара, но леко загуби равновесие, и Алекс просто го блъсна с две ръце, събаряйки го на земята. Зеленоокият мигновено скочи на крака и отново се хвърли в атака, но първият удар Алекс с лекота „пропусна“ покрай себе си, а после използва силата на противника, за да направи елементарен захват на ръката. Раздаде се тихо изхрущяване, ръката на зеленоокия се усука неестествено в лакътя и увисна безпомощно. Вместо да се отдръпне, Белега опита да удари с другата ръка, но Алекс отново използва техниката от тайчи чуан, пропусна удара покрай себе си, като му добави малко импулс в правилната посока. В резултат Белега се превъртя през глава и рухна на земята, падайки с цялата си тежест върху счупената ръка.

„Има добра реакция и чудовищна сила — хладнокръвно констатира Алекс. — Но изобщо не може да се бие! Как така не съм го забелязал по-рано?“

Противно на очакванията му, зеленоокият дори не гъкна, но и не припадна, а се претърколи и бавно се изправи на крака.

„Нещо позагуби пъргавина“ — доволно си помисли Алекс и веднага загуби концентрация.

И съвсем не на време, защото другите двама зеленооки решиха да се включат в боя. Алекс получи удар с крак в гърба и се претърколи на земята. Удар в хълбока го настигна, въпреки че успя да промени посоката на падането. А после още един…

Дъхът му секна.

Той се сви на топка в очакване на следващите удари, но те така и не последваха.

— Льоха!

Навярно за първи път в живота си Алекс наистина беше щастлив да чуе този глас.

Костя!

Алекс се претърколи през рамо, изправи се на крака и бързо се огледа. За негово огромно съжаление Белега вече заемаше вертикално положение. Двете му приятелчета бяха отстъпили на няколко крачки от Алекс и хладнокръвно разглеждаха неканения гост.

Костя от своя страна също ги огледа внимателно и видяното явно не му хареса.

— Само трима?!

— Това са мутанти — обиди се Алекс. — Виж ги само — очите им светят в тъмното.

— Глупости! — изсумтя Костя.

Той застана до Алекс, отметна кичур коса пред очите си и спря погледа си на Белега, усещайки с някакъв животински инстинкт, че той е главният.

— Ей, ти, да ступвам този идиот е изключително моя привилегия!

„Ама че изрод! — възмути се Алекс. — И как съвсем не навреме се появи, почти бях довършил онзи с белега!“

— Ти пък кой си? — недоволно се поинтересува Белега.

За изненада на Алекс, зеленоокият явно не се притесняваше особено за счупената ръка. Дали още го държеше шока от болката или това беше поредната невероятна способност, но той спокойно движеше контузената ръка и дори не се мръщеше!

— Правилно се интересуваш — криво се усмихна Костя. — Трябва да знаеш кой те е наплескал. За да запомниш за в бъдеще с кого не трябва да се закачаш.

— Още един любител на разговорите? — викна раздразнено Белега и махна с ръка към приятелчетата си: — Вие довършете този, а аз ще се заема с неканения гост.

Алекс се усмихна.

„Какво, не рискуваш да се биеш с мен един на един? Добре. Но те чака изненада — Костя не е по-слаб от мен. А ако съм честен, дори е малко по-силен. Но само малко!“

Костя по навик се втурна напред, но Алекс го спря, поставяйки ръка на рамото му.

— Този с белега е със счупена дясна ръка — каза тихо. — Техниката им е никаква, но силата и скоростта им са просто невероятни.

— Гледай и се учи — махна с ръка Костя. — Аз ще се оправя и с тримата.

„Самоуверен глупак — раздразнено помисли Алекс. — Е, какво пък, да видим…“

За съжаление на учениците от клуб „Рижия дракон“ зеленооките предпочитаха да действат по свой собствен начин. Двамата тръгнаха да заобикалят Костя от двете страни, за да стигнат до Алекс, а Белега направи няколко крачки встрани и сграбчи ограждението — висяща между невисоките стълбове верига. Рязко дръпване, и тя се откъсна първо от единия стълб, после и от другия. Тогава той стъпи на веригата, напъна се… и откъсна парче дълго около пет метра.

— Уау! — ахна от изненада Костя, отстъпвайки назад към Алекс.

Белега намота част от веригата на юмрука си и със злобна усмивка започна да я върти над главата си.

— Нали каза, че ръката му е счупена!

— Счупена е — неуверено потвърди Алекс. — Дори чух изхрущяването…

Но защо тогава Белега въртеше над главата си тежката верига точно със същата ръка?

Зеленооките нападнаха едновременно в опит да разделят приятелите. Но Алекс реши да им развали плана и атакува Белега, оставяйки на Костя привилегията да се разправи едновременно с двама противника.

Белега замахна с веригата, но Алекс ловко я избягна и направи подсечка. Разбира се, не успя. Затова пък веднага получи удар по рамото с веригата. Ръката му мигновено се парализира, принуждавайки го да отстъпи.

При Костя нещата не бяха много по-добри. С един зеленоок той евентуално би могъл да се справи, но двама определено му идваха в повече. Въпреки предупреждението на Алекс не беше готов за нечовешката бързина и сила на противниците си. За разлика от Белега, те не тръгнаха да се играят игрички, а веднага атакуваха с пълна сила. За чест на Костя, той издържа доволно дълго — почти десет секунди.

— Изглежда имаме проблем! — извика Костя, докато бързо отстъпваше под натиска на двамата зеленооки.

— А ти какво си мислеше?!

Алекс за миг се разсея и веригата едва не го улучи в лицето.

„Ако Сенсеич не се появи в най-близко бъдеще, яко ще го загазим“ — осъзна отчетливо, отстъпвайки все по-назад и по-назад. С крайчеца на окото си мярна как Костя се свлича под ударите на зеленооките, но не можеше да му помогне.

За тяхно щастие учителят имаше невероятната способност да се появява на точното място в точното време.

— И как се нарича това?!

Виктор Михайлович, сякаш нищо не се е случило, наблюдаваше схватката, облегнат на ствола на едно от дърветата. Нещо повече, той най-вероятно стоеше така от доста дълго време.

Теоретично Алекс би трябвало да се зарадва от появата на учителя, но тонът, с който беше произнесена единствената фраза, го накара силно да се усъмни в късмета си. Сенсеич явно не беше доволен от своите ученици.

— Учиш ги, учиш — продължи междувременно Виктор Михайлович, — а те с някакви си трима рептилоида не могат да се справят.

Рептилоида?!

— Ти пък кой си? — подозрително попита Белега.

Сенсеич се отблъсна от дървото и бавно „доплува“ до Костя с плавната си фирмена походка. Колкото и да е странно, вместо да застанат на пътя му, зеленооките мълчаливо се отдръпнаха.

— Алексей мога да го разбера — Сенсеич хвана Костя за яката и го изправи на крака — но от теб не го очаквах!

Алекс направо подскочи от такава несправедливост, но все пак предпочете да замълчи.

— Мрф! — изхриптя Костя и изплю кървава слюнка.

Изглежда за кратката схватка беше пострадал дори повече от Алекс.

— Какво спряхте? Хванете го! — опомни се най-накрая Белега.

Зеленооките едновременно скочиха във въздуха и атакуваха Сенсеич. Скоростта на скоковете им беше просто нечовешка, но учителят без никакъв проблем прихвана ударите и на двамата и буквално ги разпръсна в различни посоки.

— Вие направихте много сериозна грешка, рептилоиди — спокойно каза той.

Алекс и Костя отлично познаваха този тон. Те бързо се спогледаха и прочетоха в очите на другия една и съща мисъл: „Свършени са“.

— Какъв си ти, бе?! — изръмжа Белега, замахна и удари Сенсеич с веригата.

Вместо да избегне чудовищния по сила удар, учителят с едно мълниеносно движение на ръката хвана края на веригата и я дръпна към себе си. Но Белега беше достатъчно силен, за да остане на място. Веригата, дебела колкото човешки палец, се изпъна и със силен звън се скъса точно по средата.

— Ти от Рейтинга ли си? — изсъска зеленоокия, като едва успя да се задържи на крака. — Не те познавам!

— От Рейтинга — спокойно каза Сенсеич и някак особено сведе длани. — Но не в тази страна.

Момчетата не можеха да повярват на очите си: в тъмното тялото на Сенсеич засия с тъмно-оранжева светлина. Не, по-скоро изглеждаше обгърнат от странно светеща… Алекс би я нарекъл аура, но някак си не искаше да прибягва до такава популярна терминология.

Белега атакува Сенсеич с поредния невероятен скок, предхождан от плюнка в лицето. Учителят избягна познатата на Алекс зелена слуз и посрещна нападателя с прост удар с длан в гърдите. Поемайки пълната сила на удара, зеленоокият прелетя такова разстояние, сякаш го беше ударила кола на пълна скорост.

Алекс дори за секунда си помисли, че обувките му ще останат на място, както понякога се случва при много силен челен удар с кола.

— Точно така! — радостно извика Костя.

И пак Белега се изправи на крака толкова лесно, все едно не беше получил никакви увреждания. Но вместо отново да атакува Сенсеич, той се втурна да бяга. Така постъпиха и другите зеленооки.

— Аз ще го поема! — извика Костя и се втурна след единия.

Алекс все още се чувстваше така, сякаш го беше блъснал влак, но да остане на място, разбира се, не можеше.

— Мой е! — извика и се хвърли след Белега.

„Този път няма да ми избягаш!“

— Алекс! Спрете! — догони ги викът на Сенсеич.

Но Алекс не му обърна никакво внимание. Яростта замъгляваше погледа му, обагряйки действителността в пурпурно червено. В главата му пулсираше една-единствена мисъл: да отмъсти!

И отново той гонеше човека с белега. Тъмната фигура се мяркаше между дърветата, създавайки усещане за леко „дежа вю“.

„Трети път няма да те изтърва!“

Отпред вече се виждаха ярките светлини на шосето и се чуваше ревът на колите. Алекс тичаше на ръба на силите си, но не успяваше да приближи Белега, тичащ на няколко метра пред него.

А той прескочи ниската преграда и без да забавя скорост, изтича на платното и започна ловко да маневрира между колите.

Последният път Алекс не продължи с преследването, но сега…

Без да се замисля, той се втурна между колите и започва да повтаря маневрите на Белега.

Въпреки сравнително късния час, трафикът по шосето беше повече от натоварен.

На два пъти Алекс почти попадна под нечии колела, но за сметка на това успя да съкрати разделящото ги разстояние. Белега вече беше преминал пътното платно, когато Алекс се реши на рискована маневра. Въпреки че „се реши“ не беше най-подходящата дума — всичко стана прекалено бързо, за да решава каквото и да е.

Пред последната кола Алекс не забави, за да я пропусне, а с все сили се оттласна с два крака и прелетя като „риба“ над нея. В действителност този елемент се наричаше „салто с полет“ и най-характерното за него беше, че през по-голямата част от полета позицията на тялото беше успоредна на земята.

Излизайки от предпазното претъркулване, Алекс се завъртя и нанесе удар с крак в глезена на Белега. Ударът се получи слаб, но все пак наруши равновесието на зеленоокия. Алекс се хвърли напред на четири крака с намерението да продължи преследването, но неочаквано получи силен удар в хълбока. В следващия миг тъмнината го обгърна.