Алекс Кош
Игра на маски (2)

Глава 1

Ранно утро. Метростанция „Соколники“.

Една от аудиториите на Руския Държавен Социален Университет.

 

Първи час. Не стига, че трябваше да се домъкне до института в девет сутринта, но и предметът беше идиотски — статистика. С нея и в нормално състояние не всеки може да се справи, да не говорим за толкова ранен час. Аудиторията тихо и мирно подремваше над тетрадките. Само най-упоритите полагаха титанични усилия и преписваха от дъската множеството формули. Но пък и омразните на всеки преподавател разговори по това време просто липсваха — кой би тръгнал да си бъбри толкова рано сутрин?! Пълна глупост.

Настя старателно се опитваше да слуша гласа на Ивцев, но сутрин тихото тенорче на съсухрения преподавател имаше странно приспивно свойство. Към средата на часа клюмаха глави дори най-изтъкнатите „зубрачи“, въпреки че благоразумно се бяха подсилили със силно сутрешно кафе.

— Е, за индекса на покупателната способност на рублата се разбрахме, сега ще преминем към…

Настя вече изчете всички надписи по изписаната банка, няколко пъти си провери маникюра, поигра си с мобилния телефон и дори направи няколко много слаби опита да слуша лекцията. Нищо не можеше да я спаси от сутрешната летаргия и скука. Тя отваряше и затваряше клепачи все по-бавно и по-бавно, докато в един прекрасен момент се отнесе.

Какво?!

Главата й се плъзна по дланта, на която се беше подпряла, и момичето ококори очи.

„Заспах все пак! Не, така няма да стане, спешно имам нужда да правя нещо. Важното е да не слушам гласа му, иначе със сигурност ще се отнеса. Интересно, дали Ивцев не заработва допълнително като хипнотизатор? Ако не, бих му написала добри препоръки…“

Настя старателно примига няколко пъти, за да прогони остатъците от съня, и плъзна поглед по аудиторията. Аха. Цялата „галерия“ се беше превърнала в царство на съня. Онези там дори не се преструваха, че слушат — покрили лица с длани и откровено спят. Останалите се борят със съня с променлив успех и само разположилите се на първия ред „зубрачи“ изписваха обемисти записки. По робското старание създаваха впечатлението, че записват не само всички думи и формули, а дори мимиките и жестовете на преподавателя. Подлизурковци!

Момичето разтегна пухкавите си устни в ехидна усмивка.

Четиримата „зубрачи“ работеха не само за себе си. След лекцията със сигурност щяха да ги хванат още в коридора, да им вземат записките и да ги копират за цялата група. И Стасик със сигурност щеше да донесе едно копие на своята кралица…

Стасик… Силен, уверен в себе си, а и шампион на Института по някакъв си там ръкопашен бой. Точно такъв бойфренд би бил достоен за най-хубавото момиче на света. Въпреки че…

Настя прехапа устни и вдигна нагоре зелените си очи.

„Ще видим. А дотогава нека да потича наоколо, да поухажва!…“

— Корольова, а вие?

— Боя се, че тя вече е заета — изкиска се зад гърба й непоправимият шегаджия Нефедов.

„Ух, рижа гадина!“ — по навик реагира Настя и вдигна невинни очи към преподавателя.

— Да, Валерий Дмитриевич?

За какво пита?! Макар че какво значение има, тя така или иначе няма да може да отговори.

Всъщност Настя не беше типичната блондинка от вицовете, въпреки че наистина това беше естественият цвят на косата й. Но за разлика от своите приятелки, тя наистина учеше и беше отличничка напълно заслужено… но при наличие на голямо количество формули винаги е изпитвала трудности. Затова беше просто безполезно да се напъва в статистиката, още повече, че… при Ивцев достатъчно е да отиде на изпита с къса поличка, сладка усмивка — и шестицата й е в кърпа вързана. Така че защо да се напряга излишно?

— Припомнете ми как се изчислява общият индекс на стокообмена?

Разбира се, да му припомни! Този ходещ справочник в живота си никога нищо не е забравял. Попитай го кой е отсъствал от статистиката точно преди два месеца и той без колебание ще назове не само имената на виновните студенти, но и предполагаемите причини за отсъствието им.

— Валерий Дмитриевич, аз не си спомням много добре тази тема…

— Мога ли аз да отговоря — веднага се намеси Селин.

Очилатият „зубрач“ както винаги седеше на първия ред точно пред катедрата на преподавателя. В протрити джинси, сива риза, абсолютно странна прическа и панически играещи очи. Една от най-желаните цели за присмех на цялата група. Разбира се, след седящия до това глупаво недоразумение дебелак с подчертано еврейска външност.

— Отговорете — благосклонно разреши Ивцев. — А вие, Корольова, би трябвало да се срамувате.

Аха, мечтай си!

Настя гнусливо-недоволно изгледа Алексей Селин, за пореден път си отбеляза цялата абсурдност на облеклото му, и заби нос в тетрадката. Виж го ти него, умник! Толкова радостно отговаря, сякаш само това е чакал през цялото време. И говори като типичен шизофреник — бързо, объркано, гълтайки края на думите… не го ли е гнус от него си?

* * *

Алексей отговори на зададения от преподавателя въпрос и с чувство на изпълнен дълг продължи търпеливо да пречертава огромния график, като не забравяше да вмъква подробни обяснения и препратки към формулите. Работа трудна, скучна, но и полезна. И ако щат всички тези задници три пъти да копират записките му, ползата няма да е особено голяма — почеркът на Алексей приличаше повече на китайски йероглифи, отколкото на нормални руски букви. И работата изобщо не беше до грозен почерк, правеше го съвсем умишлено. Впрочем истинският му почерк също не можеше да се нарече особено изящен, но най-малкото с повече упоритост можеше да се различат отделните букви в него.

Прилежният студент уморено раздвижи пръсти и с усилие на волята сподави прозявката още в зародиш.

— А сега, ако сте успели да запишете всичко… — Ивцев мина покрай Алексей, погледна в тетрадката му и изсумтя одобрително. — Да минем към задачите.

Най-голямата полза от подробните записки е да се покаже уважение към преподавателя. Колкото и да хитрееха студентите, всеки преподавател прекрасно знае кой наистина сериозно учи и кой безделничи. В девет от десет случая това дава значително предимство при изпитите. А ако се отчете и колко много неща се запомнят при записване на хартия… Подготовката за изпита обикновено се свежда до еднократно препрочитане на записките.

Прецизният разчет позволява с минимални усилия да се постигне висока успеваемост и хоп — отпред вече се мярка безплатно образование и президентска стипендия.

Погледът на Алексей сам се плъзна от тетрадката към изрисуваната банка.

„Ас скъридата“.

Наистина, „скъридо“, какво си се размечтал. Я по-добре не се разсейвай…

* * *

След приключването на часа около преподавателя се скупчиха студенти, желаещи да покажат курсовите си работи, а Алексей бавно си събра нещата и тръгна да закуси. Той много отдавна беше предал всичко и си беше получил зачота.

Както обикновено, в тесните коридори на родния институт цареше ужасна бъркотия. Студентите се тълпяха покрай залите, търкаха с гърбове весело-бежовите стени, като обсъждаха всичко, което е позволено, и с удвоена енергия това, което не е. Алексей не без усилие се добра до едно от безбройните кафенета, търпеливо изчака опашката и дори по някакво чудо успя да намери свободна маса.

Пица и невъзможно горещ чай. Класическа студентска закуска. И все пак по-добре от помията в добрата стара „съветска“ столова на първия етаж.

— Селин!

„Е, само това липсваше! — раздразнено си помисли Алексей. — Няма да ти позволят дори за малко да си починеш.“

При него на масата седнаха тримата съученици Стас, Игор и Женя — местните спортни звезди, а освен това ужасно нагли и самоуверени задници. Вярно, момичетата кой знае защо харесват такива като тях, което понякога те кара да се замислиш за промяна на имиджа…

Алексей докара слаба и някак леко виновна усмивка.

— Привет, момчета.

Игор грабна от масата парчето пица, а Стас отпи от пластмасовата чаша с горещия чай и тупна Селин по рамото.

— Подхвърли днешната лекция по статистика.

— Разбира се — с готовност отвърна Алексей и измъкна записките от раницата.

Мечкоподобният Женя дръпна опърпаната тетрадка от ръцете му и бързо я прелисти.

— Колко пъти да ти казват да пишеш четливо! — раздразнено изръмжа борецът тежка категория, като видя първата страница. — Пишеш с краката. Помисли за бедните си съученици, които ще трябва да разгадават драсканиците ти!

Алекс кимна послушно, едва сдържайки доволната си усмивка.

— Ще се постарая.

Аха, мечтай си. Може би ще искаш и домашната да ти направя?

— Между другото, ще видиш ли какво не ми е наред с домашната? Че Ивцев вече за трети път я връща.

Светлокосият, висок и надут красавец Стас Рогов се ухили, демонстрирайки идеално равни бели зъби. Гордостта на института, победител в шампионата на Москва по ръкопашен бой, той никога не се беше отличавал с особен ум и съобразителност. Алексей и до сега не разбираше как такива като Рогов успяват да вземат изпити при наистина взискателни преподаватели, като Ивцев например. В края на краищата статистикът със сигурност не вземаше пари, той беше човек принципен. Е, преподавателите ги натискат от катедрата, казват им да не придирят много на спортистите, че все някой трябва да защитава честта на института по състезанията. И все пак за Алексей си оставаше загадка как така Стас не беше загубил нито един зъб по време на спарингите? Или всичко това си е чудо на протезирането?

— Разбира се, ще погледна — въздъхна Селин и си помисли раздразнено: — „Глупак, той ще продължи да те връща дори ако всички домашни са ти съвършени. Просто Ивцев прекрасно знае, че ти самичък и пример за трети клас не можеш да решиш — очевидно твърде често са те били по главата на тренировките. Колкото и протекции да имаш отгоре, това няма да попречи на преподавателите да си направят удоволствието да те скъсат няколко пъти.

Стас хвърли на масата тетрадката си и се надигна.“

— Е, чао. Очаквам утре да е готово.

Тримата се отдалечиха в посока деканата, оставяйки Алексей да си довърши закуската. Той намести очила, прибра в раницата тетрадката на Стас и взе останките от успялата да изстине пица.

Обидно? Малко. Но ще трябва да търпи… Вече му стана навик.

Но не му дадоха да почине спокойно.

— Тези изроди пак ли ти взеха лекциите? — с тъжна усмивка попита Игор Смирнов, докато сядаше срещу него.

— Аха… — измърмори с пълна уста Алексей.

Пълничкият нисичък младеж с подчертано еврейски черти на лицето също влизаше в числото на малкото студенти, дошли в Института за никому ненужни знания. Точно поради тази причина, а и благодарение на мудността и затлъстяването си, Смирнов беше станал любима мишена за подигравки и тормоз от всички състуденти. Разбира се, на Алексей му беше жалко за приятеля, но някъде на границата на съзнанието често изпълзяваше подлата мисъл — по-добре той, отколкото аз.

— На мен и досега не са ми върнали тетрадката по оценка на недвижими имоти — сякаш се изплю Смирнов. — Така че не се изненадвай, ако изведнъж лекциите ти мистериозно изчезнат.

Алексей довърши пицата и философски отговори:

— Голяма работа.

— Изумен съм от твоето спокойствие и пасивност — с неочаквана жар продължи Смирнов. — Те ни мислят за хора втора ръка! Правят каквото си искат…

— Не съм спокоен — не се съгласи Алексей. — А за пасивността — тя е най-лесния начин за излизане от създадената ситуация. Ти например постоянно ги дразниш със своята съпротива и тези задници получават все повече перверзно удоволствие всеки път, когато те бият.

Дебелакът известно време мълча, взрян в една точка, после въздъхна и опита да се усмихне.

— Ти трябваше да отидеш в катедрата по психология.

— Всъщност се канех… — по инерция отвърна Алексей, но навреме си прехапа езика. — По принцип, аз просто осъзнавам своето безсилие и не искам да влошавам ситуацията.

Смирнов тъжно въздъхна.

— Да… Безсилие… — той сви ядно юмруци и очите му се замъглиха. — Само ако можех да се бия.

— Глупости — намръщи се Алексей и небрежно избърса устните си със салфетката. — Защо ти е? В нашия свят отдавна вече управлява не грубата сила, а ума. След няколко години тези гадини ще идват при теб да те молят за работа или за пари назаем.

За себе си той помисли, че това, разбира се, едва ли щеше да се случи. Бащата на Стас Рогов притежаваше мрежа от елитни автосервизи и нямаше да остави любимия си син без пари и работа. Но какво пречи съдбата да се пошегува? Например семейният бизнес да фалира.

Следващите часове групата им трябваше да подготвя домашните си по одит. Но в книжката на Алексей вече цяла седмица се кипреше подписа на Евгений Степанович, така че той с чисто сърце се зае да оползотвори свободното си време. Е, с какво би могъл да си запълни времето двадесет годишен студент? Някои играеха на PSP^[1] или пишеха SMS-и, но Алексей предпочиташе книги… Фентъзи, фантастика, исторически романи — всичко, което му попаднеше в ръце.

Разбира се, нямаше как да измъкне книга от раницата точно под носа на преподавателя, но пък малкият му PDA^[2] много добре се вписа до тетрадката.

Гноми, елфи, паладини… Часовете минаха бързо. Той дори не чу звънеца и започна да си прибира нещата едва когато Смирнов го сръга с лакът.

— Стига си спал.

— А? Да, да…

След като пропусна цялата група, за да не се блъска на вратата, Алексей излезе в коридора, погледна часовника в мобилния си и си нахвърли задачите: да отскочи до библиотеката… ами всъщност това беше всичко. Той и така вече закъсняваше. Добре, че е сряда — къс ден, иначе щеше да му се наложи да пропуска часове, което му се случваше изключително рядко.

На половината път до библиотеката го настигна Смирнов.

— Льоха, почакай! Накъде си тръгнал?

— Да върна учебника — сви рамене Алексей. — А след това у дома, днес ще имаме гости…

Дебелият тъжно кимна.

— Е, ами добре тогава… Аз си мислех да отскочим до компютърния клуб да поиграем.

— Другата седмица непременно ще отидем — обеща Алексей. — Но сега наистина не мога.

— Да, разбирам. Добре, тогава до утре.

Сбогувайки се с приятеля си, Алексей набързо се отби в библиотеката да върне учебника. Разбира се, пак му се навикаха — служителите в институтската библиотека приемаха за свой дълг да се карат на студентите — ама вижте как го връщате, казваха, преди да го вземете беше в идеално състояние… Да бе, да. Старият учебник по психология от началото на деветдесетте години ей така си пожълтя за месеца, през който стоеше на бюрото на Алексей.

Той търпеливо изслуша всички оплаквания, само периодично поглеждаше към висящите над рафтовете с книги часовници, за което в крайна сметка заслужи почетното звание „достоен студент“. О, да! За това си струва да загуби четвърт час и много нервни клетки.

Излизайки в двора на Института, Алексей се присъедини към пъстрата тълпа от студенти и тръгна към изхода.

Отпуснатото състояние накара мислите му да текат по пътя на най-малкото съпротивление — „мисля за това, което виждам“. А какво може да види човек, когато монотонно се движи в плътен поток от хора? Ами тиловете им… Но Алексей рядко вдигаше глава, все по-често гледаше в краката си. И това не беше от някаква скромност, не. Просто психология — някои хора, когато вървят по улицата, гледат направо, други гледат над главите, а такива като Алексей впиват поглед в земята. Смята се, че тази посока на погледа е явен признак за липса на самоувереност, но в действителност тя говори много повече. Разбира се, говори само на онези, които са готови да слушат…

Алексей се усмихна криво и за миг затвори очи, отпускайки се напълно. Странно усещане, когато ставаш част от тълпата, незабележима песъчинка, малка капчица в огромно море. Това разтваряне в нещо голямо затъпява и успокоява, приспива и те кара да се движиш в такт с крачещите покрай теб хора. Човекът е социално или по-просто казано — стадно същество. Особено силен стаден ефект може да се наблюдава при всякакви там демонстрации, концерти, или, например, при футболни мачове. А какви са сутрин опашките в метрото? Филмите за зомбита са просто почивка. Но въпреки това Алексей обичаше да се разтваря в тълпата и да става невидим, един от многото. Така беше по-спокойно и по-безопасно…

Излизайки от института, песъчинката на име Алексей неохотно се отдели от основния поток и свърна в двора на една от близките сгради. По този начин пътят до метрото се съкращаваше почти тройно, да не говорим за икономиите от автобусни билети. Жалко само, че за този път знаеше почти целия институт.

Преди да успее да направи и десетина крачки, го изпревари позната закръглена фигура. Смирнов! Дебелакът профуча край него, като се клатушкаше смешно наляво-надясно и размахваше чанта.

— Ей, накъде така? — извика Алексей, а покрай него минаха още три фигури.

Все познати лица. Русокосият красавец Стас, Женя и Игор.

„Не е на добре това — веднага определи той. — Макар че, ако се съди по факта, че ме подминаха, днес проблемите са за Смирнов. Значи няма за какво да се притеснявам…“

За свой срам, в сърцето си той се радваше, че този път триото избра да издевателства не над него. Освен това радостта се спотайваше не толкова дълбоко, колкото му се искаше…

Преследвачите настигнаха дебелака и го повалиха на земята. Последваха няколко удара с крака и взрив от весел смях.

Алексей спря нерешително, страхувайки се дори да мръдне. Странно вцепенение скова цялото му тяло. Просто не знаеше какво да прави. Дали да се обърне и да избяга оттук по живо, по здраво, или… да се намеси? Глупости. Какво би могъл да направи срещу трима спортисти кротък човек на интелектуалния труд, какъвто е той? Освен да им приказва, докато загубят съзнание… макар че съзнание най-вероятно щеше да загуби именно Алексей.

Докато той нерешително стоеше на едно място, Смирнов получи още няколко не прекалено силни, но и не много приятни ритника. Алексей вече с лекота можеше визуално да определи силата на всеки удар, тъй като многократно ги бе изпитвал върху себе си. Погледът му автоматично отбелязваше силата на замаха, точката на прилагане на сила и възможната физическа вреда…

— Това е за да не си криеш лекциите следващия път! — извика Стас.

За разлика от своите приятели той не се увличаше в побоя, повече наблюдаваше отстрани. Дали не си пазеше обувките? Това синче на богати родители винаги се обличаше като конте, предпочиташе да носи видимо скъпи и модни дрехи: впити дънки, крещящи обувки с високи подметки, плътно прилепнали по мускулестото му тяло тениски.

— Дебелак! — добави тежката си дума и не по-малко силен удар Игор.

Пред погледа на Алексей се появи друга подобна сцена. Само преди седмица триото го беше напъхало в коша за боклук пред очите на почти половината институт. Беше ужасно… срамно. По-добре така, в пресечката да си го получиш… поне никой няма да види позора ти.

— Махнете се от мен! — пронизително изкрещя Смирнов.

Ридаейки с пълен глас, той се опитваше да се предпази с ръце и крака, но напразно — тримата младежи със смях подскачаха около него, като периодически му нанасяха не много силни удари с крака. За тях всичко това беше просто обичайната игра.

След като още известно време се наслаждаваха на безсилието на дебелака, те го оставиха да се търкаля на земята и тръгнаха обратно към института. Разбира се, пътя им минаваше покрай застиналия като стълб Алексей.

— Ей, Селин — минаващият покрай него Стас леко го чукна в рамото с юмрук. — Какво стоиш като статуя? Отпусни се.

— Вие защо… — колебливо започна Алексей.

— Във всяка група си има изкупителна жертва. И тихомълком трябва да се радваш, че в този момент това не си ти.

Веднага щом трите кикотещи се момчета изчезнаха зад ъгъла, Алексей изтича до приятеля си и се опита да му помогне да се изправи на крака. Дебелакът се измъкна от ръцете му, отстъпи крачка назад и гневно извика:

— Ти… защо не направи нищо?!

Алексей сви рамене, чувствайки се едновременно виновен и раздразнен от факта, че приятелят му не може да разбере такива прости неща.

— А какво можех да направя?

Смирнов прокара ръка по лицето си, напразно опитвайки се да избърше сълзите. Под зачервените му очи се виждаха пресни синини, а целите му дрехи бяха измачкани и набити с прах. Но това не беше нищо в сравнение с вида на Алексей, когато излезе от коша за боклук…

— Не знам… — дебелият вдигна с треперещи ръце чантата си и без да погледне към Алексей, някак тъжно прошепна: — Без значение… каквото и да е!

Селин сложи утешително ръка на рамото му, но Смирнов с все сили го блъсна и побягна.

— Игор, почакай!

— Разкарай се!

Алексей поправи очилата си и беше на път да го последва, но след кратък размисъл реши, че Смирнов засега е по-добре да остане сам. Много добре помнеше, че и самият той след подобни инциденти предпочиташе известно време да е сам… и все пак човек наистина свиква с всичко. Просто някои успяват да свикнат по-бързо от други. Утре непременно трябва да поговори с него… да го успокои някак, да го поободри.

Измъкна мобилния си от джоба, едва погледна към екрана и се ужаси. Безбожно закъсняваше!

Няколко минути по-късно Алексей вече летеше по тротоара, разпръсквайки гълъби и внимателно заобикаляйки всевъзможни препятствия.

* * *

„Мамка му, картата пак е изтекла! А опашката пред касата е направо огромна, как да се наредиш… Трябва все пак да се стегна и да преправя изтеклата карта за метрото, а дотогава… няма граници, има само препятствия под формата на бодлива тел и охрана!“

Алекс небрежно придърпа над очите бейзболната си шапка, намести раницата и се огледа.

Аха!

Мигновено забеляза двойката младолики милиционери близо до крайния ляв турникет и хищно се усмихна.

Да вървят по дяволите, нека гледат! Нещастници!

Хората в метрото по това време на деня не бяха толкова много, така че той без особени проблеми се засили и скочи върху един от турникетите. Спря за миг да се огледа и скочи обратно с обикновено странично салто. Просто, но ефектно и красиво.

Ченгетата реагираха с известно закъснение — той вече си мислеше, че скокът му е останал незабелязан.

— Хей, ти, акробата, я стой на място!

— Майната ви! — подхвърли в движение Алекс и хукна надолу по стълбите.

С викове и ругатни служителите на реда се втурнаха след него. Разбира се, Алекс тичаше по-бързо. И дори опитите на особено съзнателни граждани да задържат нарушителя, като застанат на пътя му, не можеха да бъдат сериозна пречка.

Влакът вече стоеше на перона, но очевидно не бързаше да потегли. Алекс изтича напред, подминавайки вагоните един след друг, и хлътна в последния само миг преди вратите да се затворят. Доблестната милиция изоставаше на цели три вагона, но въпреки това самоотвержено скочи във влака.

„Упорити“ — със задоволство отбеляза Алекс, пристъпвайки към противоположните врати, въпреки че във вагона имаше свободни места.

Той по принцип не сядаше в метрото, съвсем основателно смяташе, че седалките са предназначени за възрастни хора, деца, лица от женски пол и тъпи нещастници, неспособни да се задържат на крака по време на пътуването. Много често не успяваше да се сдържи, когато виждаше как някое хлапе се натиска на седалката и упорито се прави, че не забелязва стоящата над него старица. В резултат на това некултурните особи от мъжки пол като правило се оказваха на пода… Най-интересното беше, че доста често хората около него не само не се възмущаваха, но и всячески подкрепяха подобни кардинални мерки.

Алекс леко се усмихна, спомняйки си един от многото подобни епизоди. А именно, когато в същия момент във вагона пътуваха и няколко милиционери, които дори го аплодираха…

„И като стана дума за милиционери — спомни си Алекс. — Скоро ще цъфнат и в моя вагон. Тогава вече ще стане весело!“

Но уви, на „Красноселска“ милиционери така и не се появиха. Дали решиха, че е обречена работа, или… ами да, просто да имат време да се подготвят за залавянето! В последното Алекс се убеди още на следващата станция.

Канеше се да слезе на кръговото, но милиционерите го принудиха да промени малко плановете си. След като пропусна пред себе си хората към „Комсомолска“, той пристъпи към изхода… и се сблъска лице в лице с ченгето.

Оп-па.

Алекс отстъпи назад и бързо се метна към съседната врата, но и там го чакаше униформен.

— Мислеше, че ще ти се размине, а?! — със задоволство попита милиционерът, докато влизаше във вагона. През другата врата, красноречиво потупвайки с гумената си палка, влезе колегата му.

Вратите вече бавно се затваряха.

Алекс нямаше намерение да влиза в директен контакт със закона. Разбира се, лесно можеше да им напъха гумената палка и на двамата на едно специално място, но това вече нямаше да е обикновена лудория, а сериозно нарушение на закона. В разцвета на силите си, младият човек изобщо нямаше намерение да си докарва допълнителни проблеми.

За щастие, погледът му попадна на отворено прозорче за проветряване.

Точно това му трябваше!

Бързо изхлузи раницата от раменете си и я хвърли на перона. После, преди още милиционерите да успеят да реагират, сграбчи хоризонталния парапет над главата си, отблъсна се от пода и с ловко движение плъзна тяло в тесния отвор. Като по чудо не остърга нос или чело в ръбовете на прозореца, излетя навън, претърколи се през рамо на перона и скочи на крака.

Влакът потегли. Единият от милиционерите се втурна към апарата за връзка с машиниста, а вторият опули очи в беглеца.

Алекс направи красноречив жест с ръка.

— Чао, чао!

Нищо особено, но все някаква загрявка преди Играта.

Той погледна към таблото с часовника.

Времето летеше, ще трябва да побърза!

Изпроводен от втрещените погледи на околните, станали неволни свидетели на акробатичния му номер, той се затича към изхода. Налагаше се да бърза, стартът на Играта нямаше да се отложи дори заради него.