Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адреналин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Игры масок, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Форматиране и корекция
proffessore (2017 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Алекс Кош

Заглавие: Игра на маски

Преводач: Пламен Панайотов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Художник: Олег Бабкин

Коректор: Пламен Панайотов; NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6055

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Три следобед. Площад „Пушкин“.

 

Алекс излезе от прокуратурата в приповдигнато настроение. Всичко се реши възможно най-добре: вече нямаше никакви проблеми със закона и си намери нов познат в органите. В същото време Алекс не се довери на Уваров дотолкова, че да бъде откровен с него. Затова се налагаше да помни всички свои отговори — за да не се изтърве случайно или да си противоречи. Следователят беше професионалист и си знаеше работата, но Алекс изглежда се справи.

„Бързо мина! — помисли си доволно той, докато бавно крачеше към метрото. — А се чувствам така, сякаш ме е държал три часа.“

От площад „Пушкин“ се чуваха глухи удари, вплетени в причудливи и удивително хармонични ритми. Излизайки иззад ъгъла на сградата, Селин видя събрала се пред паметника тълпа и седящ на ниска табуретка мъж с доста колоритен външен вид. Дългокос, с късо кожено яке и кожени панталони, той удряше с палки по пластмасови кофи. Много от събралите се наоколо хора танцуваха в ритъма и Алекс дори видя няколко капоейристи, организирали си нещо като малка „рода“.

„Имам много свободно време до тренировката, а изобщо не ми се прибира в къщи… Идея!“

Извади от джоба мобилния си телефон, намери в контактите номера на Оля и без никакво колебание натисна бутона за избиране.

— Слушам ви — чу след известно време сладко, но много сериозно гласче.

От такава официалност Селин за миг се обърка.

— Оля? Аз съм Алекс, вие ми оставихте онзи ден номера си.

— О, здравей! — за радост на Селин, гласът на момичето мигновено омекна. — Сега паркирам, момент така.

Алекс спря пред входа на метрото и се огледа. Може би да се увери, че никой не го подслушва, или просто да запълни времето, докато чака.

— Готово, паркирах.

— О, спазваш стриктно правилата и не говориш по телефона, когато караш — подкачи я Алекс.

— Разбира се — засмя се момичето и гордо добави: — Между другото, за година шофиране нямам нито едно нарушение.

— Браво на теб! — искрено се възхити Алекс. — Никога не съм вярвал на приказките за жените шофьори.

Последва кратка пауза.

— И така…

— И така, какво ще кажеш да отидем в някое кафе? — предложи най-накрая Алекс, неволно прекъсвайки момичето. — О, искаше да кажеш нещо?

— Приблизително същото — засмя се Оля. — Трябва да благодаря някак на своя спасител.

— Но приятелят ми също участва в това — припомни Алекс. — Тогава би трябвало и него да извикаме.

Разбира се, той веднага съжали за казаното, но не можеше да си върне думите обратно. А трети, особено такъв любител на момичета като Вася, определено щеше да е излишен.

— На него вече му благодарих — отвърна Оля, карайки Алекс да се стегне още повече. — В словесна форма. Но не бих вечеряла с него — не е мой тип.

Тук Алекс просто не намери какво да каже, само се опита да скрие облекчението си.

— Сега свободна ли си?

— Нека да помисля… — проточи момичето. — Отивам на няколко изключително скучни лекции, където ще кисна в задушна аудитория и ще слушам дърдоренето на старата фурия за икономическата криза в Аржентина.

— Това е много важно — усмихна се Алекс.

— О, да — в тон му отговори Оля. — А ти къде си сега?

— На площад „Пушкин“.

— Отлично! Аз съм на „Дмитровка“, до двадесет минути мога да съм при теб.

Алекс доволно се усмихна.

— Тогава ще чакам срещу кинотеатъра, близо до фонтана, тук един свири на барабани, не можеш го пропусна.

Той прибра телефона в раницата, изпразни джобовете си от всичко и тръгна право към капоейристите.

— Привет, момчета — поздрави ги Алекс и хвърли раницата на постамента на паметника до нечии други вещи. — Може ли да се присъединя?

— Разбира се — усмихна се тъмнокож младеж. — От къде си?

— А, не съм от вашите — махна с ръка Алекс. — Просто мога едно-друго…

— Да поиграем? — предложи младежът.

Той влезе в кръга с един от капоейристите, избягна удара с крак, направи салто, после застана на стойка с една ръка, разтваряйки крака в шпагат. Сигурно тези елементи имаха някакви смешни имена на португалски, но Алекс не ги знаеше. Но пък ако не друго, поне да размахва крака можеше по-добре от мнозина. Трикингът включваше в себе си много елементи от капоейра, така че Алекс направи доста добро представление. Той така се увлече, че напълно загуби представа за времето. Всичките му сетива бяха отдадени на играта и ритъма…

Удар с крак с отскок.

Отдръпване.

Още един удар.

Странично салто.

Още едно отдръпване, финт и мощен удар в левия крак в главата…

Алекс спря в последната секунда. Още съвсем малко, и обикновения танц можеше да се превърне в бой с доволно печален изход. Все пак рефлексите са си рефлекси — ако нанасяш удар, той трябва да достигне целта си.

За щастие, Алекс падна на тротоара, успявайки като по чудо да промени траекторията на удара си. Отработеното приземяване на четирите крайника се получи котешки меко и едва ли някой в публиката изобщо забеляза и осъзна опасността на момента.

Алекс се изправи и въздъхна с облекчение.

Успя на косъм…

— Браво на теб! — намигна му тъмнокожият капоейрист. — Успя да се въздържиш, когато Саня не видя удара.

— Аха — радостно се усмихна Алекс.

Приятно е, когато разбиращ човек по достойнство оцени усилията ти.

— Браво!

Алекс се обърна и с изненада видя Оля сред зрителите. Елегантна прилепнала рокля, подчертаваща хубавата й фигура, дълга тъмна коса, прибрана на плътна опашка — истинска бизнес дама!

— Хм… и отдавна ли си тук? — кой знае защо се смути той.

— Тъкмо пристигнах — усмихна се момичето. — А ти си много добър! Такива невероятни неща правиш.

— Това е нищо — веднага се напъчи Алекс. — Още загрявах.

Оля намигна и му размаха пръст.

— А аз вече умирам от глад!

Алекс се сбогува с капоейристите, взе си раницата и нерешително застана пред Оля.

— Къде отиваме?

Момичето го хвана под ръка и го придърпа към себе си.

— Знам наблизо един чудесен японски ресторант…

Изминаха не повече от двеста метра, свиха в малка уличка и наистина се озоваха пред табела в японски стил. Ресторантът със смешното име „Япона-сан“ се оказа доста уютно място, пълно почти наполовина с посетители. Те седнаха на една маса в ъгъла, поръчаха си най-различни вкусотии и се разговориха.

Оля се оказа приятно мило момиче и изненадващо добър събеседник. За първи път от много време Алекс се чувстваше спокойно и комфортно със съвършено непознат човек. Макар че той вече знаеше за нея доста неща: Оля едновременно завършила две висши образования, ходела на курсове по испански (английски вече знаела до съвършенство) и сериозно се занимавала с танци за двойки — хастъл, меренге и прочие „латински“. Някак си това не се връзваше особено с образа на разглезена дъщеря на богат татко, който Алекс си беше създал преди срещата. Пред такова момиче ти се иска да изглеждаш колкото се може по-добре, и той неусетно за себе си се разбъбри. Разказа за това, че се бори за златна диплома, за всички успехи в спорта, за паркура… добре поне, че се сдържа и не се раздрънка за клуба. Но не се поколеба да покаже няколко клипа от залата по акробатика и с джемове[1] от паркура.

— И ти тренираш всеки ден? — възхитено попита Оля.

Алекс сви рамене.

— Ами, всъщност обикновено по няколко пъти на ден.

— Защо ти е?

— Ъ-ъ… Това е част от моя живот, предполагам…

Алекс винаги се объркваше, когато му задаваха този въпрос. Как да обясни непресекващия порив към самия процес за самоусъвършенстване? Не стремеж към идеално тяло или да можеш да изпълниш някакви си елементи и да удряш мутри, не. Полученото удовлетворение от самия процес на собствената ти промяна, покоряването на нови висини, подобряване на уменията… Както казва Сенсеич, „започни да променяш света със себе си“, или нещо подобно. Постепенно тренировките стават толкова неотменна част от живота, колкото съня или яденето.

— Адреналинов глад — кимна разбиращо момичето.

„Защо на всички все адреналинов глад им е в устата?! — раздразнено си помисли Алекс. — Измислил някой си термина и сега всички го използват наред, без изобщо да се опитват да вникнат в смисъла. Адреналиновият глад си е едно обикновено физическо заболяване, свързано с липсата на този хормон в организма. Всичко останало има по-скоро психологически характер и е със съвсем различни корени.“

— Ей, а защо изобщо не се боиш да скачаш така? В крайна сметка, едно грешно движение и можеш да получиш много сериозни наранявания — Оля неволно докосна синината на врата си. — Казват, че акробатиката е един от най-травматичните спортове…

„Да, много по-травматичен от което и да е бойно изкуство — мислено се съгласи Алекс. — По-опасни могат да са само скоковете на батут…“

— Мен ли не ме е страх? — той неволно си спомни колко дълго се подготвя психически за двойното задно салто, как го мъчеха нощни кошмари и колко дълго не можеше да се справи с треперенето на коленете. — Сигурно в целия свят няма по-страхлив от мен!

— Но ти правиш такива невероятни неща: обратни салта, скачаш от покрив на покрив…

Алекс се усмихна.

— И какво?

— Ами нали във всеки един момент може да се приземиш лошо, да се подхлъзнеш, да не прецениш правилно собствените си сили… — момичето потръпна. — И да останеш инвалид за цял живот.

— Предполагаш, че не мисля за това ли? — Алекс недоволно се намръщи. — Постоянно мисля. Понякога дори нощем ми се присънват кошмари.

Неусетно започна да се разгорещява.

— След всяка травма и неуспешен скок, след всяко прекъсване на тренировките се налага да се боря със страха с удвоени сили!

Оля се намръщи, очевидно опитвайки се да си представи какво е всеки ден да излизаш победител от битката със самия себе си.

— Но това е ужасно! — тихо каза тя. — Защо се подлагаш на такива опасности?

— Трудно е да се обясни — сви рамене Алекс. — Да работиш върху себе си и да се стремиш към съвършенство? Да усещаш сила и лекота в тялото си? Да усещаш тръпката?…

Момичето го погледна лукаво:

— Изглежда и ти самия често си мислил за това.

— Аз за много неща мисля — уклончиво отговори той.

Тази тема вече започна да го притеснява, но скоро донесоха храната и разговорът някак естествено се измести в друго русло. Във всеки случай Алекс получаваше истинско удоволствие от общуването с Оля. Именно поради тази причина той едва не закъсня за тренировка, губейки всякакво чувство за време. В суровата реалност го върна един на пръв поглед безобиден въпрос:

— Алекс, а каква е твоята мечта? — изведнъж попита Оля.

Той я погледна изненадано и сви рамене.

— Както при всички… Повече пари, предполагам.

— А най-съкровената? — не се успокои момичето. — Помисли добре.

— Ами…

Той послушно се замисли коя би могла да се счита за най-съкровената му мечта. Може би тази, която не искаше да признае дори пред себе си. Нещо много смело и глупаво едновременно…

Алекс стисна юмруци.

„И в действителност аз имам такава мечта! Мечтая за това, сега до мен да стои друго момиче… Разбира се, Оля е много мила, приятно е да се говори с нея, но нещо все пак липсва. Може би онова странно чувство, което се появява всеки път, когато видя Настя Корольова…“

— Не мога да ти кажа — произнесе с усилие. — Това е твърде… лично.

Такъв подлец, както сега, не се беше чувствал никога в живота си… Да седи в заведение с красиво момиче и да си мисли за това как на нейно място трябва да седи друга! Стана му противно от самия себе си.

— О, по дяволите! — опомни се той, извади мобилния и погледна часа. — Закъснявам за тренировка!

— Хайде, стига — усмихна се смутено Оля, когато Алекс спешно поиска сметката. — Нали аз те поканих…

— Въпросът е принципен — настоя той.

Алекс и сам не разбираше смисъла на своето правило, но не можеше да позволи на момиче да плати сметката. Никога и никъде. Дори това да е родната му сестра. Между другото, подлата гадинка често се възползваше от глупавото правило на по-малкия си брат, за да си похапне солидно за негова сметка.

— А тренировката далеч ли е от тук? — попита момичето, когато излязоха на улицата. — С кола съм, мога да те закарам.

— Защо не? — съгласи се Алекс. — Кога друг път красиво момиче ще ме закара на тренировка. Момчетата просто ще се пръснат от завист.

— Стига! — смути се Оля.

На Алекс му беше приятно да види милата усмивка на момичето, но вината не го напускаше. В колата известно време седя мълчаливо, без да знае какво да каже и как да се държи, но след това Оля разведри обстановката, като разказа няколко случки от своя шофьорски опит, и разговорът потръгна.

Спряха срещу клуба и Алекс нерешително погледна момичето.

— Е, аз ще тръгвам. Беше ми много приятно да се видим.

Олга нежно се усмихна.

— Прекарах чудесно, благодаря ти!… — тя не дочака Алекс и сама го целуна по бузата, едва докосвайки го с края на устните. — До следващия път.

— До тогава — сведе поглед Алекс.

Той усещаше, че тази среща никога няма да се състои. Щеше да е прекалено нечестно по отношение на такова мило момиче — да прекарва времето си с нея, докато мечтае за друга. Макар че да се разговаря с Оля беше наистина леко и приятно, нямаше смисъл да заблуждава и нея, и себе си. Най-удивителното беше, че Алекс с някакво шесто чувство усещаше, че тя също отлично го разбира. Лъжеха се един друг, знаейки много добре, че повече никога няма да се видят…

* * *

Алекс стоя на тротоара, докато колата на Оля не се скри зад завоя.

— Одобрявам твоя избор.

Той едва не подскочи от изненада. За щастие, това беше просто Данил. Изглежда баскетболистът го беше видял отдалече благодарение на високия си ръст и беше решил да се пошегува. Но най-изненадващото беше, че Алекс изобщо не почувства приближаването му.

— Едва не получих инфаркт — въздъхна той. — Така няма да оживея до боя с „рептилоида“.

Те си стиснаха ръцете и баскетболистът намигна:

— Истинска класа!

— Да, и на мен ми харесва този модел… — престори се на неразбрал Алекс. — „Тойота Селик“ ми е мечтата.

Данил се засмя.

— Говорех за момичето.

— А, за нея ли? Аз я спасих от „рептилоидите“ — махна с ръка Алекс. — Срещнахме се просто за да ми благодари. Тя е момиче от елита, дъщеря на милиардер, какво мога да й дам аз?

„Сега себе си ли успокоявам? — с горчивина си помисли Алекс. — Както и да е, така или иначе нищо нямаше да се получи…“

Баскетболистът подсвирна.

— Дъщеря на милиардер? Ожени се! Чуваш ли ме? Още утре! Такова бонбонче, а и с такъв баща…

— Стига и ти — махна с ръка Алекс и бързо смени темата: — Ти чу ли, на Машка й се присънил дракон!

— Има си хас, тя разказва на всички наред.

Алекс бутна входната врата.

— Розов, нали така?

— Иска й се, най-вероятно — предположи Данил.

От залата се разнесе раздразнено звънко гласче:

— На мен ли ми се иска?!

— Сега загазих! — завъртя очи баскетболистът. — Ама че слух…

Машка застана пред тях, разкрачила крака и скръстила ръце на гърдите си.

— Тя наистина е розова!

— Ама аз не споря — бързо каза Данил. — Ще ни я покажеш ли?

— Разбира се!

Машка се обърна с гръб към тях и си вдигна тениската.

— Това вече съм го виждал — усмихна се Данил.

— Гледай по-внимателно, Лотта се всели в татуировката! Рисунката стана по-ясна и промени цвета си!

Да, изглежда татуировката наистина се беше променила. Дракончето сега изглеждаше много… по-живо. А и татуировката изглеждаше доста по-детайлна като качество от онези, които си бяха направили преди година.

— Имам си свое собствено драконче! — възторжено изписка Машка. — Толкова е готино!

— А-ха — засмя се Данил. — Сега го научи да носи пръчка и да лае.

— Какво пък, идеята е добра — не забеляза насмешката момичето. — На всякакви фокуси ще я науча.

От треньорската стая надникна Сенсеич.

— Вече ви казах, че Духовете пазители ще бъдат ваши учители. Те няма да носят пръчки, няма да ви помагат в боевете и няма да се появяват при първия ви зов като домашни любимци. Не искам да ви разстройвам, но в духовната йерархия драконите са по-висши от нас и няма да се посвенят да ви го напомнят при всеки удобен случай.

„По-висши от нас? Хм… кой кого тогава всъщност призовава? — удивено си помисли Алекс. — Машка заспа в час и й се присъни Дух пазител. Значи може самият дракон да е направил така, че тя да се появи в съня му в удобно за него време?“

— А… ти знаеш ли как да призовеш Духа пазител? — подозрително попита той Машка. — Тя каза ли ти как?

— Понятие си нямам — смути се Машка. — Лотта само се представи, каза за предстоящата тренировка и изчезна — гимнастичката погледна Сенсеич. — Вие казахте, че ще ни научите на техниката на призоваване малко по-късно?

— Точно така — спокойно каза той. — Но сега трябва да се фокусирате върху това в най-кратък срок да изучите поне най-простите бойни техники. Вече сме в Рейтинга. Клубовете могат да ви предизвикат на бой във всеки един момент…

— Всъщност вече ни предизвикаха — смутено каза Данил. — Тази сутрин в университета ми се лепна някакъв странен младеж… Каза си и клуба — „Бронзовия рис“.

— Ама че работа! — изненада се Машка. — А мен никой не ме предизвиква… чак е обидно.

От съблекалнята излязоха Костя и Тьома.

— Привет. За какво е този шум? — ухили се Костя. — О, Алекс, не е добре да закъсняваш за тренировка.

— Майната ти — изсумтя по навик Алекс. — Няма да повярвате, но днес и мен ме предизвикаха на бой. Някакво високо момиче с добре напомпани мускули. Не си каза клуба, но — той извади на джоба на раницата лист от тетрадка с рисунка — на гърдите й се кипреше ей такава татуировка.

— Той и гърдите й успял да огледа — изсумтя Машка, но, както и всички останали, с интерес погледна рисунката.

Сенсеич се усмихна, както му се стори на Алекс, одобрително.

— Това е клуб „Черните хиени“, предупредиха ме за тях. Любимото им забавление е да ступват новите, които тъкмо са се присъедини към Рейтинга. „Хиените“ са в третата стотица на Рейтинга, но за вас те са все още далеч напред.

Данил щракна с пръсти.

— Разгледах Рейтинга „Рисовете“ са на сто и осемдесето място. Но това не е толкова лошо, в сравнение с онези „рептилоиди“…

„По-добре да бях в неведение — обречено си помисли Алекс. — Вчера дори нарочно не го отворих този глупав Рейтинг. Колкото по-малко знаеш — толкова по-добре спиш.“

— „Нефритената жаба“ се намира на сто петдесет и трето място — напрегнато каза Машка. — Честно ли е да се организира толкова неравностоен бой?!

— Леле! — успя само да каже Алекс.

Костя сложи ръка на рамото му.

— Е, приятелю, изглежда, че си труп.

— Не смей да говориш така! — гневно извика Машка.

Алекс изблъска ръката на Костя и успокояващо погледна Машка.

— Ще видим кой кого.

— Ще видим — съгласи се Сенсеич. — А сега закъснелите — бързо се преоблечете и да започваме тренировката.

— Аз вече съм по екип — каза Алекс, събу обувките си и хвърли раницата на пода. — Винаги готов.

Данил се втурна в съблекалнята.

— Ще съм бърз!

Момчетата бързо започнаха да загряват, за да подготвят поне малко мускулите, а Сенсеич пристъпи в центъра на залата и седна в поза „лотос“.

— Преди да започнем тренировката, искам да ви проведа кратка лекция — предупреди той, протегна ръце пред себе си и направи странна фигура с пръсти. — За драконите.

Всички ученици интуитивно почувстваха важността на момента и се въздържаха от коментари и въпроси.

Сенсеич седеше напълно неподвижно, но започна да се движи татуировката на ръката му. В течение на няколко минути, докато Алекс се разтягаше, татуировката стигна до пръстите, а след това започва да приема обем. Без каквито и да са светлинни ефекти, звуци или магически заклинания, просто и непретенциозно, тя се превърна в съвсем истинско драконче. Гъвкавото телце в мръсно-оранжев цвят, дълго около половин метър, бързо се премести на рамото на Сенсеич и обви с опашка врата му. Направо динозавърче с хищна, но и донякъде сладка муцунка.

— Каква прелест! — разплу се в усмивка Машка.

Алекс и останалите момчета мълчаливо разглеждаха госта.

— Това ли е техниката на призоваване? — най-накрая попита Алекс.

— Това е — каза с усмивка Сенсеич. — Запознайте се, това е моят Дух пазител, името му е Гаар.

В този момент от съблекалнята изскочи Данил.

— Уау!

Без да откъсва очи от дракончето, той бързо зае своето място сред другите и започна да загрява.

— А може ли да го докосна? — с несвойствена за него плахост попита Тьома.

— Опитай — сви рамене учителят. — Той е напълно материален.

Тьома колебливо протегна ръка.

— Махни си ръцете! Аз съм отровен! — със странен гърлен глас изграчи драконът, карайки младежът да отстъпи, а останалите ученици да замръзнат от изумление. — Привет, неудачници.

— Привет — неуверено отвърнаха учениците.

Дори обидна дума, казана от съвсем истинско драконче, не предизвикваше нищо друго освен умиление.

— То и говори? — възхити се Костя.

— Кой тук е „то“?! — изграчи дракончето, като по този начин предизвика взрив от смях сред учениците, и извърна муцунка към Сенсеич. — И тези недорасляци смяташ да посветиш в тайните на нашето семейство?

— Не са толкова зле, колкото изглежда на пръв поглед — усмихна се Сенсеич и изкомандва: — Застанете в мабу!

Учениците послушно заеха така наречената „стойка ездач“. За разлика от класическата стойка, когато краката се поставят на ширина три и половина стъпала, те предпочитаха да практикуват по-широка и по-ниска позиция. Въпреки това основните правила си оставаха същите: успоредни стъпала, изпънат гръб, тазът — издаден напред, бедрата — успоредни на пода.

Алекс гледаше крехкото драконче и се чудеше с какво би могло да му помогне подобно същество? Всъщност, по думите на Сенсеич драконите ще са нещо като наставници, и така или иначе няма да се бият…

Няколко минути по-късно Сенсеич започна обещаната лекция:

— Още от древни времена драконите в Поднебесната били считани за мъдри, добри и уважавани същества. Отдавали им високи почести, в тяхна чест устройвали всевъзможни празници. В днешно време това се е превърнало в обикновена бутафория, но някога… Драконите наистина покровителствали жителите на Поднебесната наравно с много други същества, които умеели да преодоляват границата между духовния и реалния свят, но тях ги почитали повече от всички други. Неслучайно именно драконите станали символ на императорската власт и даже императорският трон се наричал „драконовия трон“, а сред многото титли на императора за най-почетна се считала „Живия дракон“…

— Тоест, те реално са съществували? — уточни Тьома.

— А ти как мислиш? — раздразнено попита драконът. — Разтъркай си зъркелите.

Алекс и Машка се спогледаха. В погледа на другия всеки прочете един и същ неизказан въпрос: „И това същество е по-висше от нас в духовната йерархия?“. А какъв език само, като на хамалин!

— Ей, дългия, бедрата по-успоредни! — неочаквано изграчи драконът към Данил.

Сенсеич, сякаш нищо не се е случило, продължи да разказва:

— Разбира се, наред с драконите, светът на духовете се обитава и от най-различни други създания: китайски лисици-върколаци, японски сикагами и синигами, домашни и водни духове, европейски върколаци, най-различни гноми, русалки и змейове. В действителност те са просто неизброими, веднъж погледнах в регистъра на духовете, та този талмуд е по-дебел от речника на Дал.

— Глупави човечета! — изкоментира драконът. — Мислят, че като са записали няколко имена, и вече са наясно. Светът на духовете е безкраен, много от нас просто нямат работа с хората, затова никога няма да узнаете за тях. Има и духове-затворници, които самите ние никога няма да пуснем във вашия свят, и само за това трябва да сте ни благодарни до гроб!

Сенсеич изненадано погледна дракона.

— Ти какво толкова се разбъбри?

— Трябва да уча сукалчетата на ум и разум, докато не е станало прекалено късно — спокойно отговори Гаар.

— Като че ли вече не е станало прекалено късно — промърмори под нос Алекс. Въпреки присъствието на истински Дух пазител в залата, всичките му мисли бяха заети с предстоящия двубой с „рептилоида“.

Драконът веднага го фиксира с жълтите си очи.

— А ти не си и помисляй да губиш от някакъв си гущер! За един „дракон“ това ще бъде истински позор!

— Винаги съм си мислел, че драконите също принадлежат към рептилоидите? — неуверено се обади Машка.

— Какво?! — размаха крила драконът. — Да сравняваш небесни създания с някакви си животни?! Ние сме духовете на промяната, духовете на самия живот! — той внимателно изгледа учениците. — Слушайте и запомняйте: Храмът на Дракона е най-силният, влиятелен и уважаван храм в Китай. Вие сте единствените официални представители на Храма тук, в Русия. Нямате право да подвеждате нашия Храм, да позорите неговото име и името на учителя си. Между другото, и моето име също.

Нещо в тази реч смути Алекс.

Ами да, разбира се! Нали в Рейтинга има вече клуб на дракона! При това е на първо място! Но защо… защо тогава драконът ни нарече единствените официални представители на Храма на Дракона?

— А клуб „Сребърния дракон“? — изрази мислите му Тьома. — Те не принадлежат ли към Храма?

— Принадлежат… — неохотно отвърна драконът. — Това е дълга история. Но официални представители на Храма на Дракона сме само ние. Добре, Виктор, продължавай тренировката!

Изглежда, по тази тема Гаар повече нямаше да каже нищо. На помощ веднага му се притече Сенсеич:

— Сега, след като встъпителната реч вече е казана, нека се върнем към тренировката. Ще започнем с детайлен анализ на сблъсъка с „рептилоидите“. Алекс и Костя ще ни разкажат подробно за хода на боя, а ние ще оценим техните действия, ще им посочим грешките и ще направим някои изводи за тактиката на бой с „рептилоиди“.

Подобни „разбори“ те правеха след всеки сериозен бой или спаринг. Често дори записваха схватките със Сенсеич с камера, за да могат после да преценят отстрани всички свои грешки. За съжаление, този път видеозапис на боя нямаше, така че трябваше подробно да опишат всички събития от началото до края. При това Сенсеич им каза да започнат разказа още от нощния клуб. Някои подробности Алекс предпочете да пропусне, например присъствието на съучениците му в клуба, затова пък задълбочения анализ на боя с Белега помогна на Алекс да забележи някои интересни подробности. Например странното усещане за пълна концентрация, позволило му да се бие с „рептилоида“ практически като с равен.

— Когато вече започвах да губя боя с „рептилоида“, с мен се случи нещо… — започна той и подробно описа своите усещания на учителя.

— Съдейки по твоето описание, това е било спонтанно влизане в състояние „медитация във всеки момент“ или „медитация в движение“.

— Сатори? — изненада се Тьома. — Интересувах се от този въпрос, когато изучавах задълбочено теорията на чи гун. Понякога това състояние се нарича още „просветление“.

— Точно така — потвърди Сенсеич. — Понякога в екстремни ситуации в човек могат да се пробудят най-неочаквани способности. Независимо дали става дума за невероятна сила, издръжливост или изостряне на интуицията — всичко, което е нужно за оцеляване. Алекс е имал късмета да усети върху себе си чувството на „просветлените“.

Тьома погледна учудено приятеля си.

— И как влезе в него?

Тук Алекс малко се смути:

— След удара в главата…

— Ами да! — засмя се Костя. — Типично за теб. Докато не те хлопнат по главата, не започваш да се биеш сериозно.

Алекс беше твърде фокусиран върху това как да удържи срамното треперене на коленете си от продължителното стоене в „стойка ездач“, за да отговаря на поредната закачка на Костя. Впрочем, ако се съди по отсечения характер на забележките, трудности изпитваха всички.

„Интересно — неочаквано си помисли той, поглеждайки към приятелите си, — кой ли от тях е превишил пределите на неизбежната самоотбрана и е убил човек? По принцип, всеки е способен да направи нещо подобно при определени условия… Но Сенсеич винаги ни е учил да преценяваме силата си и убийството едва ли ще е било случайно.“

— Добре, достатъчно — съжали ги Сенсеич. — Поразтъпчете крака и ще продължим разбора по време на разтягането.

Момчетата със стонове и охкания изпопадаха на пода и започнаха да разтриват мускулите на краката си. Все пак двадесет минути в мабу беше всичко друго, но не и удоволствие. Особено, ако я държиш по всички правила под бдителния поглед на учителя и критично настроения Дух пазител. Между другото, дракончето някак си успя да изчезне така, че Алекс дори не забеляза. Очевидно се беше завърнал в тайнствения свят на духовете, ставайки отново татуировка на ръката на Сенсеич.

Разборът се върна към началото на сбиването с Белега. Алекс старателно възпроизведе хода на боя до пристигането на Костя и след това. Костя, на свой ред, описа подробно своята част от краткия сблъсък, до появата на Сенсеич. Макар да наблягаха основно на бойните навици на Белега, и останалите „рептилоиди“ бяха подложени на щателен анализ. Учениците веднага изразиха искреното си недоумение защо „рептилоидите“ от клуба, намиращ се на толкова високо място в Рейтинга, не използват никакви специални техники.

— Какво се учудвате? Във всяка школа по бойни изкуства има ученици на различни нива — водещи бойци, създаващи престиж на клуба, и останалите — средняци и новаци. Освен това използването на специални техники извън Рейтинга се следи внимателно и се наказва много строго, така че е възможно „рептилоидите“ просто да не са искали да рискуват да привличат излишно внимание към себе си.

Първият вариант обнадеждаваше Алекс много повече, защото ако Белега наистина беше сдържал най-силните си техники, то нищо добро не го очакваше.

След като разгледаха няколко прийома, с чиято помощ Алекс би могъл да доведе схватката до победа, те направиха поредица от тренировъчни спаринги. Костя предложи да удари Алекс по главата, за да предизвика състоянието сатори, но бързо избяга, подгонен от въоръжената с катана Машка.

Сенсеич насмешливо наблюдаваше бягащите из залата ученици, но това занимание скоро му омръзна:

— Стига вече!

Учениците послушно седнаха на пода.

— Време е да се разпределят постъпилите предизвикателства помежду ви — продължи Сенсеич, — и по-точно, да вземем решение за едно от тях. Както вероятно знаете, едно предизвикателство бе отправено към Данил, а друго — към Алекс. Тъй като Алекс вече е зает с боя с „рептилоида“, второто предизвикателство ще трябва да го приеме някой от вас.

Костя седна в поза „лотос“ и сложи ръце зад главата си.

— Защо да се бия за него?

И веднага съжали за думите си.

— Това е страхотно! — зарадваха се веднага Тьома и Машка.

— Хей, все още не съм се отказал! — запротестира Костя.

— Късно е вече — изсумтя Машка.

Костя махна с ръка.

— Промених мнението си. Предпочитам да приема предизвикателството и после постоянно ще му напомням за това, както и че му спасих кожата от „рептилоидите“.

— Ти си ме спасил?!

— Аз!

— Всъщност Алекс го спасих аз — скромно се прокашля Данил.

— Аз също щях да го спася! — обади се и Машка. — Само да ми се бяхте обадили!

Сенсеич развеселено плесна с ръце.

— Успокойте се. Ще има време да го спасявате, сега има по-важна тема за разговор. Второто предизвикателство, разбира се, ще вземе Мария.

— Ура! — изкрещя силно Машка.

Алекс изобщо не споделяше радостта на приятелката си. Не му се искаше особено момичето да се излага на опасност.

— А аз? — някак отчаяно попита Тьома.

— И аз! — скочи Костя. — Аз също искам!

— Вие оставате за следващия път — спокойно отвърна Сенсеич.

„Всъщност е съвсем логично да сложи Машка срещу друго момиче — беше принуден да признае Алекс след известен размисъл. — В крайна сметка тя е не по-слаба от всеки от нас, ако не и по-силна. Просто ние все още се отнасяме към нея като към обикновено момиче и заради нашето отношение тя няма истински противници, за да израства и да се самоусъвършенства“ — той погледна към гимнастичката, но веднага сведе поглед.

Машка винаги усещаше, когато я гледа.

— Какво гледаш? — весело попита тя.

— Косата ти е разрошена.

— Да бе — недоверчиво изсумтя момичето, но за всеки случай пристегна наново косата си с ластика. — И кога ще се състоят боевете ни с Данил?

— Мисля, че най-добре би било да ги проведем по същото време, когато е и боят на Алекс, тоест след шест дни. Ето защо от днес нататък цялото си свободно време ще посветите на подготовката за предстоящите боеве.

— Да забравя за института? — зарадва се Костя. — Винаги съм „за“!

— Ти не участваш в боевете — ехидно му напомни Машка.

Костя се изпъчи.

— Не мога да ви оставя в такъв труден момент.

— Всеки ден ще имате индивидуални занятия, както и групови в различни състави — продължи Сенсеич. — До утре ще направя за всеки от вас индивидуална програма.

Всички видимо се оживиха, само Машка недоволно се намръщи:

— Имам състезания тази седмица, не мога да ги пропусна.

— Ще се наложи да ги пропуснеш — твърдо каза Сенсеич, обходи с внимателен поглед учениците и подчерта: — Никой от вас тримата няма да успее да се подготви сериозно за боя за такъв кратък срок. Шест дни са нищо. За щастие, аз имам източници, които ще ни дадат известна информация за нашите противници, докато в същото време никой в Рейтинга не знае абсолютно нищо за нас.

— Това е добре! — зарадва се Данил.

— Бедата е, че всъщност нямаме и нищо за криене — усмихна се Алекс. — Ние наистина не умеем нищо специално.

Сенсеич се усмихна лукаво.

— Точно това ще трябва да запазим в тайна.

— А ние с Костя ще участваме ли в тренировките или по-добре да не ви се пречкаме? — навъсено попита Тьома и Костя веднага го подкрепи:

— Да, какво ще правим ние?

— Как какво ще правите? — изненада се Сенсеич. — Без вас двамата няма да стане, нали вие ще ми помагате да подготвя тези слабаци. Стягайте се, утре започват истинските тренировки…

Бележки

[1] джем — съкращение от английското Jam-session. Така са наричали музикално изпълнение от непознаващи се помежду си музиканти, които импровизират без никаква подготовка и предварителни уговорки. В този случай се подразбира подобно импровизирано събиране, но с изпълнения по паркур.