Джеймс Грейди
Бесни кучета (9)

9.

Един син микробус работеше на празен ход в мъгливата нощ. От дълбините на Замъка зад паркинга долетя вой. Стойката на шофьора зад волана с нищо не подсказа, че е чул воя. Но със сигурност чу думкането по вратата за пътници и отвори вратата.

Пред нея, в нощния мрак, стоеше жена с манто по-тъмно от какаовата й кожа.

— Готов ли си за тръгване?

В автобуса нахълта албинос — поразително приличаше на Исус — и тежката му ръка стисна рамото на шофьора като клещи.

— Знаеш ли как се излиза оттук?

— Ами… трябва да минете покрай пазачите надолу по пътя… На десетина минути оттук. Ама кои сте…

— Хайде сега да си свършиш работата — изкомандва го белокосият Зейн.

Ерик се подчини на Хейли и се качи в автобуса. Ние двамата с Ръсел се затътрихме към стъпалата, помъкнали тежкия си товар.

— В крайна сметка защо сме на този свят? — продължи да си бъбри Зейн с шофьора. — За да си свършим работата, нали?

— Ами онзи, дето го носят тези двамата… Ей… Да не мислите да го качите тук?

— Рано или късно на всички ни идва времето — увери го Ръсел.

Двамата с него изтърсихме доктор Фридман на седалката точно зад гърба на шофьора.

— Какво му е? — попита той.

— Подгони го карък — обясни Ръсел и се настани в седалката зад безжизнения пътник.

— Ти как си с късмета тези дни? — попита Зейн.

— Амиии… д-д-д-обре — заекна шофьорът. Вече бе разбрал, че нещата не отиват на добре.

Аз се свих на пода току до обувките на доктор Фридман и се обадих:

— Знаеш ли кой си ти?

— Ами… шофьор на автобус.

— Точно! — окуражи го Зейн и смъкна едно черно фенерче, дълго петдесетина сантиметра, от стойката над таблото. Повъртя го малко в ръце, после направи рязко движение, сякаш удря някого по главата с него. — А ние пък сме пътници.

— Карай. — Зейн включи фенерчето, насочи лъча към пода пред първите седалки на десния ред и добави: — Аз ще съм ей там.

Синият бус изпъшка и ни изкара от паркинга. Поехме по дългия криволичещ път през дърветата към охранителния пост, където ни чакаха двама пазачи, въоръжени е девет милиметрови „Глок“ Огледаха микробуса отвън и забелязаха един-единствен пътник, отпуснат в седалката точно зад шофьора — психиатъра.

Единият от пазачите вдигна ръка и пристъпи пред фаровете.

— Отвори си прозореца — изсъсках от пода.

Чакълът отвън изскърца под тежките войнишки обувки.

— Днес май си тръгваш по-рано — долетяха отвън думите на пазача.

— Правя каквото ми наредят — отвърна шофьорът.

— Да де — съгласи се пазачът. — А вие как я карате, докторе?

Сграбчих лакътя на доктор Фридман, вдигнах безжизнената му ръка и… се опитах да помахам вяло.

— Добре. Значи ще се видим утре.

Порталът се плъзна настрани.

Оставих ръката на мъртвеца да тупне окуражително шофьора по рамото.

Синият бус потегли, а порталът се плъзна и отново препречи пътя зад нас.

Подрусвахме се в нощния мрак. От двете страни на пътя дърветата танцуваха като на карнавал. Миришеше на изгорели газове, метал, моторно масло и нещо кисело.

След десетина минути бусът мина покрай червената тухлена сграда с надпис ИПЕМС. В сенките на паркинга отзад дремеха двайсетина коли.

— Спри — наредих на шофьора.

Двигателят на буса млъкна.

— Чисто е! — прошепна Зейн.

Взехме портфейла на шофьора с четиридесет и един долара. Залепихме му устата и му вързахме ръцете за волана.

— Ето — каза Хейли. — Това ще те топли.

Метнахме отгоре му вълнено одеяло като палатка.

Сега всичко, което можеше да вижда, бе мрак. Чу как се отваря вратата на буса. Усети студения полъх на нощния вятър. Извлякоха нещо по металния под на буса. Няколко чифта обувки заскърцаха по чакъла на паркинга.

После вратата на буса се затвори и шофьорът не можеше нито да види, нито да чуе, нито да изкрещи нищо под одеялото в синия бус на безлюдния паркинг някъде в Мейн.