Джеймс Грейди
Бесни кучета (23)

23.

Нюйоркският ни хотел представляваше грозна девет етажна никелова постройка, забита между богаташки кооперации на 23-та улица, далеч от мястото, на което зарязахме тойотата.

С влизането в хотелското фоайе попаднахме в облак от прахоляк и цигарен дим. Нещо ми подсказваше, че не сме първите, които в отчаянието си са открили тук място да се надрусат.

Докато се качвахме по стълбите, Зейн прошепна:

— Рисковано е да се качим горе всички заедно.

— Прав си — отвърнах. — Сами обаче не се справяме толкова добре.

Превърнахме една от стаите в щаб. Сутрешното слънце се опитваше да си пробие път през щорите, закрили мръсния прозорец.

Преброихме хапчетата, оправихме „аптечките“ си и разработихме матрици.

Първо се заехме с подялбата на хапчетата. Нямахме избор.

Работехме по спомени. Зейн и Хейли разпределиха седемдесетте и девет хапчета на четири купчинки — антидепресанти, стимуланти, успокоителни, неизвестни.

— Какво ще кажете за тези трите, беличките? — попита Ръсел. — Почти съм сигурен, че са нещо подобно на риталин. Някакъв нов боклук, предназначен да успокоява детските мозъци.

— Тийнейджъри — изкоментира Зейн. — Светлото бъдеше на нацията.

— Тъмното бъдеще на нацията — поправих го.

— Няма от моите хапчета за ХИВ — забеляза Хейли.

Не посмяхме да разбием илюзиите й. Лъжите, с които всеки живее, са си негова работа. Или най-малкото на психиатъра му.

Направихме различни предположения и си раздадохме дози, подобни на онези, които вземахме в Замъка.

— Според вас какво влияние ще окаже това върху шансовете да изпълним замисъла си? — попита Хейли.

— Тази хапчета могат само да позагладят ръбовете. — Зейн повдигна рамене. — Да ни спечелят малко време, през което може вече да сме превъртели, но да не го разбираме. По дяволите, може дори и да прикрият на какво всъщност сме заприличали. Или да ни подтикнат към някакви щуротии, които въобще не сме правили досега.

— С една дума, може би ни остават само още три дни нормална лудост — заключих аз. — Затова нека се хващаме на работа и да видим докъде ще я докараме.

Ръсел погълна хапчетата, чийто ефект познавахме, с бутилка минерална вода. Взе едно и от непознатите бели хапченца и го подхвърли в шепа.

— Хайде!

Оправянето на „аптечките“ ни отне пет минути.

— Останали са ни четиристотин тридесет и четири долара — каза Хейли. — Абсолютно нищо за Ню Йорк.

— Имаме и пистолет, нали? — Погледнах Зейн.

— Не с цял пълнител обаче — отвърна той. — Липсват ни повечето патрони.

— Стига бе — отвърнах.

Разработване на матрици — същността на всяка шпионска операция.

Матриците всъщност представляват банки с информация, които осмислят провеждането на шпионско разследване или операция. Анализаторите в съвременните шпионски централи създават нещо като карти, базирани на известните им факти и основателни предположения, с помощта на компютри. Карти, които запълват мониторите или се прожектират на стени, за да разкрият връзки, възможни причини и следствия, хора, които трябва да се нещо повече, отколкото изглеждат, тъй като са прекалено заплетени в мрежата от всевъзможна информация в матрицата.

Ние обаче не се намирахме в съвременна шпионска централа, като например тази на ЦРУ. Бяхме сврени в някакъв нюйоркски хотел. Единственият компютър, с който разполагахме, бе лаптопът на доктор Фридман, а той нямаше нужните програми, с които да изработим матрици. Налагаше се да свършим работата „по бабешки“.

Ръсел раздаде на всички химикалки и цветна хартия, купена от една книжарница. Нарязахме я на правоъгълници, големи колкото карти за игра. Всяка карта щеше да носи името на определен човек, място или предмет.

Върху виолетовите карти Ръсел написа: Босна, Сърбия, полковник Херцел, рокендрол бандата, служила му за прикритие, с имената на всичките й членове, дори името на командващия си офицер.

Зейн избра червена хартия. Написа: старши сержант Джодри. Направи карти и за Виетнам, Лаос, специалните части, Патет Лао^[1], Виетконг^[2].

Хейли бе с жълто. На нейните листчета се появиха имената на Клер, Кристоф, Кен, Джана, руснаците, Нигерия, Париж и Прага. От нея излязоха и картите, „хероин“, „петрол“ и „плутоний“.

На Ерик се падна зелена хартия. Той даде своя принос с: Ирак, Саддам Хюсеин, майор Аман, имената на свръзките си, оръжия за масово унищожение. Оказа се с най-тънкото тесте карти.

— Хайде, Вик — подкани ме Зейн. — Напиши й името.

Сребристо. Цветът ми бе сребристо. Ръсел ми подаде химикалка. Всички ме гледаха. Чакаха.

Химикалът в ръката ми потрепваше, но все пак успя да изпише буквите, които образуваха името на Деря.

— Браво, Вик — поздрави ме Хейли.

— Доктор Фридман ще се гордее — обади се Ерик.

Останалите думи бързо запълниха сребристите ми карти: Малайзия, Ал Кайда, единадесети септември, Център за борба с тероризма. Две карти — за всеки от опитите ми за самоубийство.

Розовите карти на доктор Леон Фридман попълнихме заедно. ЦРУ, университетите, в които е учил, Съветът по национална сигурност, Белият дом. Ерик се зае с лаптопа на доктора и извади от него всяко съществително, всяко име, всеки адрес.

— Трябва да разберем колкото може повече за него — каза Хейли.

— Нали затова дойдохме на разузнаване точно тук — каза Ръсел.

— Първата фаза приключи — обади се Зейн. — Ред е на втората.

Сестра Смърт получи кафяви карти. На шофьорската й книжка, издадена в Мериленд, се мъдреше името Нан Портър. Голяма част от информацията в портативния й компютър, с размерите на длан, се състоеше от инициали и телефонни номера без кодове за избиране или адреси. В портмонето открихме и служебна карта със снимката й от военната болница „Уолтър Рийд“ във Вашингтон.

Кайл Русо, нарочен от нас за мозъка на операцията, наградихме с бяла карта.

— В Китай бялото е цветът на скръбта — казах.

— А тук го асоциираме с непорочност — отбеляза Хейли. — Иди, че разбери.

— Когато разберем Кайл Русо, всичко ще ни се изясни — обеща Зейн. — Само да го пипнем.

— Чакайте! — викнах. — Забравихме един човек. Един, който можем да пишем на всички карти!

Останалите ме изгледаха.

— Малкълм — казах. — Ако не друго, поне ни помогна да избягаме, така че заслужава карта.

Определихме му сива карта и написахме на нея псевдонима му — „Кондор“.

Зейн и Ерик накачиха с тиксо повече от двеста разноцветни карти на мръснобялата хотелска стена. Течението, предизвикано от лошата изолация, помръдваше щорите на прозореца и по картите ни играеха слънчеви зайчета.

— Леле! — възкликна Хейли.

Ръсел поклати глава.

— Сега си изправен до стената, копеле.

— Ето това сме ние — отбеляза Зейн. — Ето докъде сме стигнали.

— Не — възразих. — Оттук почнахме. Сега вече сме доста по-далеч.

— Кои са пресечните точки на стената? — попита Зейн.

— Всички сме писали Замъка — отвърна Ръсел. — Също и ЦРУ, макар че Хейли, Ерик и аз сме били в оперативното управление, Зейн е служил в армията, а Виктор на две места — в оперативното управление и в центъра за борба с тероризма.

— Доктор Фридман също е работил за Управлението — казах аз. — Освен това наскоро са го повишили и е трябвало да започне работа в Съвета по национална сигурност. Помните ли историята за това как се изгубил в Белия дом?

— Основните пресечни точки са доктор Фридман, сестрата и Кайл Русо — обади се Хейли.

— Хайде да използваме истинското й име, иначе ще го забравим — предложи Зейн. — Портър. Нан Портър.

— Извън Мейн пресечната точка е Вашингтон — допълних аз.

— Значи сме се насочили в правилната посока — каза Ръсел.

— Това, че познаваш географията, не означава, че знаеш къде си — отбелязах.

— В момента сме се надрусали в някаква хотелска стая в Ню Йорк и копоите са по петите ни — контрира Ръсел.

— Но защо? — попита Хейли.

— Защото избягахме от лудницата — отговорих й.

— Добре де, съгласна съм, че след като сме бегълци, е нормално добрите да ни гонят — съгласи се Хейли. — Но защо ни гонят и лошите? Това „защо“ е същото „защо“, което уби доктор Фридман.

— Убийството не е само „кой“ и „как“ — подкрепи я Зейн. — Тук на стената — той кимна към цветните картончета — ни липсва „защо“.

— Там сме само ние — обади се Ръсел.

— Реално погледнато… — продължи Зейн.

— Реално погледнато ли? — прекъснах го.

— Убийството на доктор Фридман — продължи невъзмутимо той — е или вътрешна, или външна работа. Като имаме предвид, че сестрата е била само марионетка, значи е замесен повече от един човек, тоест става въпрос за конспирация.

— Значи е или удар на ЦРУ, или работа на външни хора, насочена срещу Управлението — обобщи Ръсел.

— А може ли да е нещо друго? — попитах.

— Може да ме сметнете за луд… — почна Зейн.

— Ти си си луд! — изстреля Ерик.

— … но трета възможност просто не виждам — завърши Зейн.

— Така е — съгласих се. — Въпреки това имам чувството, че на стената или нещо е в повече, или пък липсва.

— Главата ме заболя от толкова приказки — оплака се Хейли.

— Вече има достатъчно болка — обади се Ерик.

— Ясно. Някой да усеща промяна от хапчетата, които изгълтахме? — попита Ръсел.

— Не — отвърнах аз. — Но пък поне състоянието ми спря да се влошава.

Вперихме очи в стената. Не открихме никакви нови въпроси или отговори, които да ни помогнат. Зейн и Ерик свалиха картончетата, в случай че някой реши да влезе в стаите ни, докато ни няма. Изчакахме слънцето да се спусне ниско и следобедните тълпи да наводнят улиците.

Когато часовникът ми показа 4:37, казах:

— Време е.