Джеймс Грейди
Бесни кучета (24)

24.

Стояхме в осветения център на тунел с бели стени. Двата му края тънеха в мрак. Под обувките ни скърцаха камъчета и песъчинки, а на метър пред нас се простираха стоманени релси. Застоялият въздух миришеше на метал и бетон. Приличахме на камъни в подземната река от хора. Опитвахме се бъдем незабележими. Трябваше да останем невидими. Ако никой не разбереше, че сме натрапили лудостта си в този разумен свят, значи бяхме в безопасност.

Разнесе се дрънчене, рев, свистене и огромна метална комета се стрелна към нас от единия край на тунела. Спирачките изпищяха и мотрисата на метрото застопори композицията. Вратите на вагоните отскочиха и следобедната тълпа ни засмука вътре.

Хейли и Ерик се добраха до една седалка. Ние с Ръсел и Зейн се сборичкахме с останалите пътници, за да останем прави.

Нюйоркчани напираха от всички страни. Строителни работници. Компютърни специалисти. Продавачки с изкуствени къдрици и уморен грим. Две монахини. Бизнесмени с разхлабени вратовръзки. Бруклинска красавица с похотливи токчета и нахакана физиономия. Някой ме настъпи здраво.

— Прощавайте — извини ми се една пуерториканка.

Един бял хлапак с качулка на главата и слушалки в ушите се правеше на уличен бандит и тактуваше в ритъма на рап музиката от плейъра си. В дъното на купето пътуваше ченге, но погледът му се рееше над тълпата — може би не беше на работа.

Автоматичните врати се затръшваха. Мотрисата се хвърли към тъмния тунел.

— Наглеждай Зейн — прошепна в ухото ми Ръсел.

Войникът, оцелял в жестоката джунгла, бе стиснал дръжката над главата си до прималяване. Ниско подстриганата бяла коса лепнеше по главата му. Хапчетата, които бе изгълтал, или не му действаха, или имаха ефекта на пожар. И в двата случая…

— Дръж се, братче! — прошепнах му. — Трябва да останем невидими.

— Горещо! Горещо ми е, Вик! Ад!

— Не, не, не, това е просто метрото.

Следващата спирка люшна здравата пътниците. Вратите се отвориха. В купето ни нахълтаха още около осем милиона пътници. Никой не слезе. Вратите се затвориха. Лашнахме се пак. Задухът от наблъсканите едно в друго тела ни обви.

Последният път, когато Зейн бе изпитал подобна жега, бе в Замъка. Бойлерът в банята не искаше да изключи. Той моментално се пренесе обратно в джунглата и изпотроши стаята за групова терапия, преди пазачите да успеят да го усмирят.

— Нищо ти няма — прошепнах му.

Очите му горяха като въглени.

— Вече сме близо — излъгах го.

— Близо. Вече сме там. Не мога да издържа. Няма да издържа.

— Зейн — прошепнах. — У теб ли е пистолетът?

Друсането на вагона го накара да опули очи и да отвори уста.

— Точно.

— Добре — продължих с лъжите. — Това е добре. Дръж го на сигурно място. Никой не трябва да го вижда.

Спряхме на поредната станция. Спирачките изпищяха. Слязоха доста хора, качиха се по-малко. Натискът на околните отслабна. За минута. Вратите се затръшваха и запечатаха задуха наоколо, мотрисата отново се хвърли в тунела.

— Виктор — прошепна Зейн от ада.

— Всичко е наред.

— Няма да издържа. Не мога да издържа. Не мога. Трябва да направя нещо.

Във вагона ни се возеха невинни пътници, които дори не подозираха, че може да са в опасност. Пътуваше и едно ченге.

Вагонът потракваше. Бучеше. Поклащаше се и препускаше в мрака. Задушаващата жега протягаше пипала… Стягаше гърлата на хората…

Един хладен и спокоен глас разряза нажежения въздух:

— Трррааам-пам-пам. Трррааам-пам-пам…

Ръсел, добрият стар рокаджия Ръсел, се наклони към нещастния Зейн, който стискаше дръжката над главата си като последната опора на света.

— Трррааам-пам-пам, пам-парам, пам-пам.

Едно конте на пет-шест метра от нас побутна приятелчето си.

— Ей, к’во става бе, пич?

Пуерториканката не видя нищо. Слепотата е един от стотиците начини, по които хората в претъпкания вагон на метрото не забелязват другите — в случая увисналия от дръжката над главата му Зейн и Ръсел — рокаджията, огласил спарения въздух с песента си:

— Вой-ни-ци ско-чи-ли от не-бе-сааа-тааа…

На няколко седалки от мен седеше побелял мъж с кожено яке и лице, озарено от приятелство и добронамереност. Та тъкмо той реши да подкрепи усилията на Ръсел и даде своя принос с хубав бас:

— Та-дааа-дааа.

— Без-страш-ниии мъ-жееее…

Подземният влак продължи да пори мрака с потракване и боботене, понесъл хиляди потенциални мъртъвци и една песен. От отсрещните краища на вагона и от отсрещните краища на две десетилетия двама непознати надигнаха гласове и ги сляха с гласа на Ръсел:

— … кои-то па-дат от не-бе-саа-таа, за да умрааат…

Побелелият им пригласяше:

— Та-даа-даа.

Тялото на Зейн се сгърчи от потиснат вик. Вместо да виси от дърво в джунглата, бе увиснал от дръжката във вагона на метрото. Не можеше обаче да отприщи лудостта си, без да изгори всички нас в пламъците й. Отказа да стане такъв предател. Стоеше, вкопчен в дръжката на спарения шумен вагон, със същото отчаяние, с което се бе вкопчил и в пълния си с болка живот. Продължи да стиска и да трепери, докато подхванатата от подземния хор „Балада за зелените барети“ не го обгърна с чувствата, познати още от младостта му. Мотрисата продължаваше да тегли вагоните през тъмния тунел. Зейн продължаваше да стиска дръжката. Стиска я, докато влакът най-сетне не изскочи от тъмнината и не се окъпа в светлините на следващата спирка. Ангелите от тунела пееха за сребърните криле на най-достойните мъже, а Зейн, най-сетне, реши да освободи болката си и избухна в сълзи, които никога, никога досега не бе проливал.

Точно.