Джеймс Грейди
Бесни кучета (35)

35.

— Замислете се — каза Кари, докато колата се провираше през някакъв потънал в мрак краен квартал. — Аз съм страхотен шанс за вас! Имате голям късмет, че ме открихте!

— Така ли било? — попита Зейн.

На една пресечка намалихме. Вляво светеше розов неонов надпис.

— Не така.

Зейн може би продължаваше разговора си с Кари или ми даваше наставления. Подкарах през квартала — беше доста занемарен, строен още след Втората световна война.

— Трябва да си откраднем нова кола — обади се Ръсел.

— Не! — възрази Кари. — Аз съм вашият начин да останете живи. В края на краищата затова съм тук, нали? Ще звъннем един телефон и ще уредим спасението ви. Без специални части. Без наемни убийци. Можем да ползваме и вашите хора от Мейн. Ще им обясните всичко.

— Ей, момчета — обади се Зейн, — някой някога да е повярвал на обясненията ви?

— Двадесет и пет часа в денонощието — отвърна Хейли, вече бе излязла от вцепенението си.

— Добре тогава, забравете за обясненията — отвърна разпалено пленницата ни. — Мислете за оцеляване. Преди да се срещнем в „Каменният кон“, ви издирваха за две убийства, които по всяка вероятност са извършени с едно и също оръжие. Искате ли да ви кажа каква беше задачата на екипа ми? — продължи тя и сама отговори на въпроса си. — „Открийте ги, обезвредете ги и ги върнете“.

Може би лъжеше, а може би не.

— Шефовете не искаха шум и бъркотии. Беше ги грижа единствено всички да се приберат.

— Накъде да карам? — попитах на следващия ъгъл. — Навсякъде има само къщи.

— Сега вече — продължи Кари — бягате от закона, лепнахте си етикет на убийци, които могат да действат отчаяно, жестоко и на всичкото отгоре са параноици. Въоръжени сте с петте пистолета на екипа ми, както и с амуниции, гранати…

— Значи викаш, шефовете искали всичко да стане без шум и бъркотии? — обади се Ръсел.

— Гранатите са светлинно звукови — отвърна Кари. — Нищо в сравнение с това, което ви чака по-нататък. Ето, ние например имахме електрошокови палки. Познайте дали колегите след нас въобще са си направили труда да вземат нещо подобно. Обезвредихте двама агенти. Отвлякохте мен. Шефовете ще ме отпишат като ранена или мъртва. Сега вече ще ви подгонят като бесни кучета.

Продължавахме да караме по тъмните заспали улици на Америка.

— Така значи — каза Ръсел. — Аз пък си мислех, че сме най-добрите от котилото.

— Бяхте — отвърна Кари.

Минахме покрай една къща тъкмо когато лампите й изгаснаха.

— Точно това усложнява нещата за всички — продължи Кари. — По същата причина, ако не ми позволите да ви върна, ще пуснат в ход тежката артилерия.

— Любимата ми артилерия — прошепна Зейн.

„Дали Кари си дава сметка колко ирония има в шегата на Зейн? — зачудих се. — Дали знае, че «тежката артилерия» въплъщава едновременно мечтите и страховете му? Дали знае, че опасенията за изнасилване, докато ръката му я опипваше, са напълно излишни поради лудостта му. Дали си дава сметка, че моята собствена лудост не ме възпря да…“

— Погледнете вляво! — извиках и натиснах спирачките, като рискувах някой да забележи червените светлини. — Ръсел, виж онази стара къща с големия гараж и оградата. Пред вратата има нахвърляни вестници. Кутията е задръстена от поща.

— Разбрах!

— Ще завия наляво и ще разузнаем.

Ерик изключи лампата в купето. Ръсел се измъкна навън и затвори вратата толкова внимателно, че почти не се чу звук. Избягна светлината на фаровете, стопи се в нощта и изчезна от огледалото за обратно виждане още преди да направя левия завой.

Започнах обиколки в квартала. На седмата Ръсел изникна от сенките на старата къща, махна ми да спра и когато изгасих фаровете, изтича към нас.

— Лудница! — прошепна. — Трябва да дойдете да видите!

— Хейли — казах и изгасих шумния двигател, — поеми волана. Ерик, провери белезниците.

Двамата с Ръсел се промъкнахме между гаража, долепен до къщата и оградата на съседите. Не излаяха кучета. Задната врата изскърца, промушихме се през нея и се озовахме в кухня, застлана с балатум.

— Беше отворено — прошепна Ръсел.

— Това са крайните квартали — отвърнах шепнешком, — но все пак…

— Проверих горния етаж — продължи да шепне Ръсел и заобиколи хладилника. — Има три празни спални и една баня. Тук долу са трапезарията, холът, кабинет със старо бюро и тази кухня. Мислех, че съм сам.

Пистолетът, окачен на колана ми, внезапно ми се стори тежък поне сто килограма.

Ръсел открехна една врата в кухнята. През нея се процеди лъч светлина. Лъхна ме миризма на гараж — бензин, гуми, масло, циментов под, прах, инструменти, миризма на трева, заседнала между ножовете на косачката още от миналото лято.

Може би и още някаква миризма.

— Няма прозорци. Проверих — осведоми ме Ръсел.

— Какво…

— Влез.

Думата „гараж“ доста подценява помещението, в което се оказахме. По-скоро приличаше на пещера с неоново осветление. Мечтата на всеки автомонтьор — с място, достатъчно за четири коли. По протежение на двете стени беше опнат по един огромен тезгях. Имаше огромни червени сандъци за инструменти. Хидравличен крик. Подвижни лампи. Туби с масло. На една от стените бяха окачени регистрационни номера от всеки щат.

В центъра на гаража, като крал, разположил се удобно на трона си, се мъдреше бял кадилак модел ’59-а. Отвореният преден капак правеше колата да прилича на огромен раззинал паст звяр.

Мъртвецът стоеше на колене. Беше подпрял чело на една туба с масло. Имаше къдрава бяла коса, носеше сини дънки, дънкова риза и сива вълнена жилетка.

— Обзалагам се, че е сърдечен удар — каза Ръсел.

От климатика в ъгъла ни лъхна топъл въздух.

— Изстинал е — каза Ръсел, — проверих го.

Изгледах го.

Той изгледа мен. После каза:

— Ще стане.

Кимнах.

Ръсел тръгна към кухнята. Изгасих осветлението. Гаражът потъна в мрак и изведнъж се изпълни с миризми. Миризма на бензин и студен метал, на масло и бетон, на топлата струя въздух, която галеше косъмчетата по врата ми. Чувах единствено дишането си и ударите на сърцето си. И ударите на сърцето на мъртвеца, подпрял глава върху тубата с масло. Точно срещу мен стоеше огромната звероподобна бяла кола, раззинала капак да ме погълне, макар че мракът поглъщаше и двама ни. Макар и да не виждах очертанията й, тя бе тук. Знаех го. Знаех също, че тя знае за присъствието ми в гаража й. Знаех какво иска. Знаех, че не мога да й откажа.

Точно тогава разбрах, че коктейлът от хапчета вече не действа.

„Ако аз започвам да откачам, какво ли става с другите?“

Повече от четири дни по пътищата. Дори и без хапчетата, които купихме от училището, би трябвало да изкараме поне още два дни. Сега обаче…

На металната врата на гаража се почука. Същия сигнал използвахме в Замъка, за да покажем на Малкълм, че някой от нас е отишъл да го види.

Натиснах копчето.

Машинката вдигна вратата на гаража. БМВ-то чакаше на алеята, с изгасени фарове. Веднага щом крадената ни кола се вмъкна вътре, затворих вратата. Хейли изгаси мотора.

Включих лампите в гаража. Всички се наредихме около беловласия труп.

— Това можеше да съм и аз — каза Зейн.

— Да — отвърна Ръсел, — но не си. Изглежда, смъртта е накарала нашия човек да коленичи като за екзекуция и му е отнесла главата.

— Смъртта винаги прилича на екзекуция — обади се Хейли.

— Никой да не го пипа — предупреди Зейн. — И внимавайте какви ги вършите. Не бива да привличаме вниманието на съседите или на патрулиращи ченгета.

— Ерик — казах аз, — спри климатика в гаража.

Ръсел откачи едно навито въже за простиране от стената. Двамата със Зейн вкараха Кари в къщата. Хейли зае пост до тъмния прозорец на хола. Аз открехнах входната врата и прибрах вестниците и пощата от верандата. Разходих се из къщата. Включих някои лампи.

— Името му е, по-скоро е било, Хари Мартин — казах на оперативната в хола.

Ръсел пазеше Кари в една от спалните горе, възможно най-далеч от изхода. Нямах проблем с това. Ръсел и Кари — сами в спалня. Изглеждаше ми напълно нормално за нашето положение. Не ги мислех.

— На седемдесет и една години — продължих да разказвам за човека, на чиито столове седяхме. — Доколкото мога да кажа, никога не се е женил няма деца. Собственик на бензиностанция. Обичал да играе боулинг. Проверих телефона му. Пет обаждания за последните шест дни, три от тях без номера.

— Телефонни търговци — обади се Ерик.

— Другите две са отпреди няколко дни. Единият номер е на местна аптека, а другият е частен дом.

— Вероятно просто са му връщали обажданията — каза Зейн.

— Явно никой не знае, че е мъртъв, защото никой не го е било грижа дали е жив — отбелязах. — Дори и някой друг, освен нас да е забелязал вестниците и пощата на верандата, просто е махнал с ръка.

— Ами съседите? — попита Хейли.

— На хладилника е закачил с магнит три детски пастелни рисунки — отвърнах. Погледнах разкривените имена на децата под тях, после забелязах абитуриентските им снимки на стената.

— Съседски деца — каза Зейн. — Отдавна отлетели.

— На другите снимки са родителите му или баба му и дядо му. Приятели от шестдесетте и седемдесетте. Куче с коледна шапка на главата, снимано тук в хола. На телевизора се вижда президентът Клинтън. Тази е най-скорошната.

— На календара в кухнята няма записано почти нищо — каза Хейли. — Час при лекаря, при зъболекаря. Следващите няколко седмици са празни. Докога ще останем?

— Поне до утре — отвърнах. — Кари има право…

— Ако това е истинското й име.

— Както и да е, права е — продължих аз. — Щом онези от „Каменният кон“ се свестят и докладват за случилото се, всички ще минат в повишена бойна готовност и ще изпратят потери след бесните кучета.

— Колко можем да останем преди… — Хейли кимна към гаража. — И не говоря само за миризмата.

Повдигнах рамене, защото сърцето и мислите ми бяха на горния етаж.