Джеймс Грейди
Бесни кучета (7)

7.

Замъкът е на пет етажа.

На първия се намира администрацията — врати с електронни ключалки, помещението на охраната, компютърната система за контролиране на достъпа и движението, монтирана още преди голяма част от тайния бюджет на Замъка да бъде пренасочена към финансиране на войната в Ирак.

На втория се помещава медицинската част с операционна зала, в която могат да ти сменят физиономията и отпечатъците или да ти извадят куршум от тялото. Можеш да си живееш на втория етаж цял живот и да не разбереш нищо за съседите отгоре.

Третият етаж е предназначен за отделения „Ейбъл“, „Браво“ и „Крейзивил“^[1].

В „Ейбъл“ се отсяда за кратко. Временна истерия. Ако например си бил в шпионски самолет, разбил се над джунглата, и си се отървал с леки наранявания, но не можеш да кажеш откъде ги имаш, те пращат тук. Или пък си бачкал в Пентагона, но напоследък те тормозят кошмари за световния апокалипсис — ядрени гъби, биологични оръжия, такива неща. „Ейбъл“ дава подслон на пациенти с леки оплаквания, онези, които докторите могат да върнат в редиците.

„Браво“ е за пречупените, на които обаче все пак трябва да помогнеш. Да речем, безразсъдно смелите глави от бейрутските улици, имали лошия късмет да ги направят на кайма. Те обикновено са в състояние да се доберат до дома след половин година терапия в Замъка. Ветеранът от отделение „Браво“ откарва бинтованата си глава вкъщи и води „пълноценен живот“ пред телевизора в хола, завит добре с лъжите си. Прекарва остатъка от дните си в очакване изперкалата му жена най-сетне да го напусне и да го остави да се звери в телевизионния екран или да човърка в компютъра, който Агенцията за национална сигурност следи двадесет и четири часа в денонощието, в очакване пощальонът да донесе чека с пенсията, която на теория не получава.

Нашето място е „Крейзивил“. Всички отделения се заключват, но за да излезеш от нашето, ти трябва допълнителен набор кодове. Петимата прекарахме дни наред, докато успеем да се доберем до тях. Професионалисти от нашия ранг би следвало да се справят доста по-бързо. Да не забравяме обаче, че сме луди. Макар и не съвсем извън строя, но все пак напълно отписани. Никой не очакваше, че някога отново ще се появим на бял свят.

Четвъртият етаж е Главната улица. Там е столовата с автоматизираната линия за сервиране. Главната разполага с „интернет клуб“, от който можеш да ровиш из световното киберпространство. Е, разбира се, пазачите следят всяко натискане на клавиш. През 2003 Ръсел имаше „преживяване“ с една от служителките от охраната, която останала толкова заинтригувана от списъка с песни, свалени от него от интернет, че си направи труда да го види на живо и се изгуби в бездните на слънчевите му очила. Администрацията все пак я залови и тя се разплака горчиво. Кълнеше се, че сексът бил по взаимно съгласие, че никой друг, освен Ръсел не я е просвал по очи на бюрото, но въпреки това я откомандироваха в Аляска и я заточиха в някакъв задръстен подслушвателен пост на Агенцията за национална сигурност. До интернет клубът е залата за фитнес с тежести и пътечката за ходене на Ерик, както и облицованото с огледала балетно студио на Хейли, което Ръсел, Зейн и аз използваме за тренировки по кунгфу.

Петият етаж на Замъка представлява дълъг коридор със заключени врати.

Щом стъпиха на облените в слънце теракотени плочки на петия етаж, черните ми обувки проскърцаха издайнически. Притиснах се до вратата на стая номер шест и от нея ме лъхна на амоняк и сълзи. Потропах едва чуто сигнала ни и отместих капака на шпионката. Вътре бе един от онези хора, към които дори любовниците им се обръщат на фамилия, така че прошепнах:

— Малкълм!

Изчакай го. Няма време, трябва да се омитаме, иначе… Чакай.

Най-сетне се чу гласът му:

— Ти си Виктор, нали?

— Да.

— За последно идва жената. Хейли. Преди две закуски. Донесе ми лимонова кифла с маково семе. Беше станала тъмновиолетова.

— Опитваме се да идваме по-често.

— Животът, е сложен. Не е лесно да се идва.

— Това не е извинение.

— Но е истина. Ти беше пръв. Промъкна се тук. Отне ми доста време, докато проумея, че си истински… Не го изядох! Прекарах цели векове в самота, преди да се появиш. Благодаря.

— Е, ние също се радваме, че те открихме. — Малкълм не можеше да види усмивката ми през заключената врата. — Промъкването тук ни поддържа във форма. Помогна ни да запазим идентичността си. Освен това можеше да сме на твое място. Никога не го забравяме. Можеше да сме на твое място.

— А дали е възможно да стане обратното и аз да ида там, където сте вие?

— Разбира се — излъгах, но бързо възвърнах откровеността си. — Пък и те харесваме.

— Такъв съм си аз, очарователен от малък.

— Малкълм, ще си ходим.

Тишина. Поне дванадесет удара на сърцето. Опрях се на стоманената врата.

— Кои? — попита най-сетне той.

— И петимата. Хейли, Зейн… Ръсел вече няма да може да носи уокмена си тук и да ти пуска музика. Щеше ми се да можехме да пускаме Ерик да идва тук сам, за да се опознаете по-добре, но не посмяхме, защото…

— Защото имаше шанс в пристъп на лудост да го шашна и съвсем да откачи.

— Да. Слушай, набъркаха ни в едно поръчково убийство. Или по-скоро ни го тропосаха.

— Колко убити?

— Засега само един.

— На мен ми натресоха седем трупа. И то още първия път. Помниш ли 74-та? Никсън?

— Тогава съм бил още пеленаче. Съжалявам, но трябва да бягаме.

— Искаш да кажеш, че тръгвате на мисия. Не е обикновено бягство. На мен говори сега! Разкарай тези цици! Кога?

— Ми вече сме кажи-речи тръгнали.

— Аз съм се пробвал седем пъти. Всъщност шест, защото първият не би трябвало да се е случвал, но… И това беше моя грешка, така ли? А също и тоалетната на летището! Виктор?

— Аха?

— Бягайте бързо!

— Дръж се, Кондор!

— Махнали са всички дръжки, дори на вратата няма.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, носим вар, носим тухли, носим на бой! Мога ли да помогна с нещо?

След четиридесет минути охраната, която принципно не бе с достатъчна численост, за да опази Замъка, щеше да тръгне към отделение C, за да ни качи на асансьора и да ни отведе в столовата на четвъртия етаж.

— Можеш ли да отброиш три хиляди удара на сърцето и да се разкрещиш? Да накараш всички наоколо да крещят?

— Дадено.

Хукнах по коридора към стълбището. Броенето му ме догонваше:

— Три хиляди. Шестдесет и четири. Две хиляди деветстотин деветдесет и девет. Две хиляди деветстотин деветдесет и три. Четиридесет и седем…