Джеймс Грейди
Бесни кучета (30)

30.

В утрото на четвъртия ден сива мъгла обгърна плажа. Приливът разбиваше стоманеносиви вълни в брега. Краденият джип си кротуваше на пясъка. Виждах на не повече от петнадесетина метра пред мен, но все пак различавах анемичната трева покрай магистралата. Потръпнах от студения вятър. Всяко вдишване носеше миризма на мокър пясък и студено море, всяко издишване раждаше облаче пара с кратък живот.

В мъглата, на магистралата близо до нас, се затръшна врата на кола.

Чу се отдалечаващо се ръмжене на двигател.

От мъглата изскочи човек с дълго палто.

Веднага забравих, че съм схванат, намръзнал, гладен и изморен.

Зейн и Ръсел изникнаха от двете ми страни.

— Непознат обект на банкета на магистралата — казах аз.

— Точно — потвърди Зейн.

— Значи е истина — обади се Ръсел.

— Истина е онова, което виждаме всички.

— Божичко, дано си прав — изстена Ръсел.

— Виктор, идваш с мен — изкомандва войникът Зейн. — Ръсел, вземи снаряжението.

Ръсел се спусна към джипа.

Двамата със Зейн се отдалечихме един от друг, така че да не могат да ни повалят с един откос. Закрачихме към магистралата.

— Ей, вие двамата! Какво правите там? — обади се привидението.

Жена. Възрастна жена. С дъждобран и гумена шапка, вързана върху боядисаната й черна коса. Тебеширенобялото й лице бе набраздено от бръчки и оцветено с руж. Бледите й пръсти се бяха извили като птичи нокти. Стоеше на банкета на магистралата и ни гледаше.

— Дойдохме да погледаме океана — отвърна Зейн, когато стигнахме до нея.

— Защо? — На асфалта зад гърба й се мъдреха три големи пазарски чанти, както и дамска чанта с размерите на раница. — Няма значение. За кой автобус сте?

— Моля?

— За кой автобус сте попитах.

Зейн се намръщи.

— Нашият автобус е… син.

— Какво значение има цветът? — отряза тя. — Особено пък ако се мотаеш по плажа, когато дойде. Или си в автобуса, или в мъглата. Атлантик Сити ни взема оттук. — Мъглата се разсея за момент и успяхме да забележим, че малко по-нагоре по магистралата чакат още две жени. — Двойното М на Ен Джей спира точно тук.

— Ен Джей?…

Тя ме прекъсна с нетърпелив жест.

— Добре де, сложили са му някакво ново префърцунено име, ама ние си го знаем като „Норт Джърси Мега Мол“. Вие двамата какво, мислите ли да се възползвате от офертата за преспиване?

Късметът се състои в това да видиш шанса си и да го грабнеш.

— На какво разстояние… Колко време е с автобус до магазина? — попитах.

— Час и половина, макар че в тази проклета мъгла… И в носа да ти бръкнат, няма да видиш.

— Лоша работа — каза Зейн и забелязах, че се мръщи.

— И каква точно е далаверата? — попитах. — Останалите… а бе, паркирахме ей там, за да не ни удари някой, докато…

— Значи освен вас има и други, така ли? — Подобната на птица дама присви очи.

— Братле — казах на Зейн, — иди и… иди и накарай Чичо Сам да докара всички тук.

— Ако и чичо ви ще идва, ей там, по-нагоре, има отбивка, където да паркира. Пъхнете една десетачка под чистачките и ченгетата няма да ви бутнат поне два дни.

Зейн забърза надолу по плажа към колата и подвикна през рамо:

— Да не тръгнете без нас.

Дамата с птичето тяло ме потупа по рамото и каза:

— Дръж се за Бърнис и се не бой.

— Разчитам на това — уверих я. — За автобусната компания ли работиш?

— Глупости! — възмути се тя. — Да не съм луда да им играя по свирката?

Бърнис ни се присмя, че сме тръгнали така неподготвени, и ни снабди с пазарски чанти, достатъчно големи, за да поберат плячката от магазина, която очевидно нямаше да влезе в нашите „аптечки“. След малко към нас се присъединиха и други купувачи. Пенсионирани двойки. Майка и леля с приказлива бъдеща булка на около двадесет, ухаеха на лак за коса. Една корейка.

Ръсел отиде да паркира джипа и докато се връщаше, автобусът за Атлантик Сити изпълзя от мъглата. Целият бе покрит с реклами на казина. Десетина комарджии побързаха да се качат. Автобусът ги отнесе, а ние останахме да висим на банкета.

След десетина минути се дотътри и нашият сребрист автобус.

— Не ми бутайте парите си — извика Бърнис и набързо подреди малобройната ни група в нестройна опашка. — Ще си вземеш билети в автобуса. Намери си място, миличък. Никой не иска да виси прав час и половина.

Ние петимата се настанихме на задната седалка.

— Дано да си струва — измърмори Ръсел.

— С билетче в ръка сме в по-голяма безопасност, отколкото в крадена кола — казах аз. — Ще се смесим с тълпата и ще заличим следите си. Ще станем толкова незабележими, че направо ще изчезнем.

Зейн подуши дрехите си и изсумтя:

— Не сме много за обществен транспорт.

— Имаме нужда да се опънем и да се наспим както трябва — каза Хейли.

Ерик кимна.

Сребристият автобус ръмжеше в мъглата, а Бърнис сновеше по пътеката между седалките.

— Една, взе ли си удобните обувки? Джанис, снаха ти не хареса ли онзи юрган? Каза ли й за докторите? Недей да мърмориш, Мелвин, винаги можеш да седнеш на някоя пейка в магазина и да зяпаш фустите. Агнес, искаш ли билетче, или си с карта?

— Оскар — викна Бърнис на шофьора на автобуса. — Искаш ли аз да ги проверя? Разбира се, че искаш — отговори си сама. — Щом има кой да ти върши работата.

Когато стигна до нас, вече бях разбрал достатъчно, за да кажа:

— Нямаме карти и искаме пълна програма, включително стаи в мотела.

Бърнис бе оставила гумената шапка и дъждобрана на седалката си. Носеше розов трикотажен анцуг. Между лъскавите й черни къдрици надничаше затъкната зад ухото й незапалена цигара.

— Имате закуска — каза тя и ни раздаде ваучерите. — Автобусът ще ви свали пред мотела, преди магазинът да отвори, така че нападнете шведската маса. Беконът свършва бързо.

Строгите й зелени очи ни изгледаха изпитателно.

— Стаите ви са от 17-а до 21-ва, вие си решавате кой къде ще спи. Дайте ваучерите на рецепцията.

— Искат ли кредитна карта? — попита Зейн.

— За тях няма значение. Бездруго автобусът утре няма да тръгне, докато не са платени всички сметки в мотела.

Огледа бялата коса на Зейн и присви очи.

— Имаш ли внуци?

— Ъъъ… не.

— Деца — тъкмо решиш, че окончателно са ти разбили сърцето, и те излизат на бис. Мога да си спестя някои проблеми, но от друга страна, ми е хубаво да ги виждам.

Огледа ни — петима непознати, настанили се на задната седалка на автобуса. Белокосият без внуци. Чернокожата, която не изглеждаше да е сестра на нито един от останалите. Пълничкият очилатко, кацнал на края на седалката. Чорлавият рокаджия, когото нито една баба не би желала да види в къщата си, прегърнат с безценната й внучка. Поетът с размътен поглед и неуловима усмивка.

— Странно семейство сте вие.

— Кое семейство не е странно? — казах.

Птичите пръсти помачкаха незапалената цигара, която допреди миг бе зад ухото й.

— Семейства — изсумтя Бърнис. — Майките постоянно ти натякват неизречени съвети. Бащите никога ги няма, дори когато киснат в проклетия фотьойл в хола. За братята и сестрите да не говорим. Не стига, че те товарят с проблемите си, ами и ти губят времето. Децата не искат и да чуят как е било навремето и затова хабер си нямат какъв е животът.

Бялата пръчица се размърда между остарелите й пръсти.

— Мислех, че пушенето в автобуса е забранено — обади се Зейн. — Заради пожарите и рака.

— Не съм пушила от години — осведоми ни Бърнис и забучи цигарата зад ухото си.

Сребристият автобус се включи в по-голяма магистрала.

Бърнис се загледа през прозореца.

— Когато бях малка, ходехме от магазин на магазин по улицата. После построиха огромните хипермаркети, от които не се налага да излизаш, така че не виждаш нито слънце, нито дъжд. Сега вече има компютри, стига да знаеш как да ги ползваш и да си добре с парите. Няма нужда да излизаш от къщи или дори да говориш с доставчика. Свободен си да си стоиш заключен по цял ден. Истинските магазини пък примамват с безплатни автобуси хора като нас, които само си търсят причина и място за разходка.

— Или си в автобуса, или в мъглата — отвърнах й с нейните думи.

— Да — съгласи се тя, но констатацията не й хареса.

След два часа бяхме настанени в съседни стаи на мотела. Вече бяхме успели да опустошим шведската маса, а Ръсел пое достатъчно кафе, за да застъпи първото дежурство и да се съгласи да ни изпере дрехите. Ние пък се отпуснахме в истински легла. От коридора се чу гласът на Бърнис — подканваше някого да си размърда задника. Отпуснах се в прегръдките на безпаметния сън.

След седем часа взривихме полицейската кола.