Джеймс Грейди
Бесни кучета (4)

4.

— Ето ни пак. Последна сесия. Последен шанс.

Наречете го „пророк“. Наречете го човек с правилни въпроси, на които получава грешни отговори. Наречете доктор Фридман, както го наричахме ние още от първата сутрин, в която наредихме сгъваемите си столове в кръг в средата на окъпаната в слънце стая за групова терапия. Също както направихме и в онзи вторнишки следобед, когато се събрахме за последен път.

— Този следобед — каза доктор Фридман — искам да поговорим за всички вас. Болничната практика никога не е била силната ми страна — продължи той. — Прилагам познанията си по психиатрия за овладяване на кризисни ситуации и в работата си като международен анализатор към ЦРУ. Веднага след като се върна във Вашингтон, се захващам с психологически портрети за Съвета по национална сигурност. Дори няма да ми остане време да прескоча до вкъщи в Ню Йорк. Имах две свободни седмици, преди да започна новата работа, но когато ми казаха, че тук има нужда от хора, заради отпуските и обучението на персонала, веднага се отзовах и вместо да се изтягам по хавайските плажове…

— Щеше да изгориш, докторе.

— Точно така, Ръсел. Винаги търсиш слънчевата страна в безнадеждните ситуации.

Ръсел повдигна слънчевите си очила с пръст.

— Толкова ми е слънчево, че се налага постоянно да нося очила.

— Жалко, че в този живот не е достатъчно да си остроумен — отвърна доктор Фридман. — Както и да е. Възможността да подобря уменията си в болнична среда, да опозная…

— Да опознаеш счупените върхове на стрелите, осигуряващи националната сигурност — прекъснах го аз.

— Винаги се изразяваш поетично, Вик. Сега обаче искам да поговорим за всички вас през призмата на организационния ми анализ, а не на…

— А не на психоанализата — каза Зейн. — Където ние сме психясалите, а ти — анализаторът.

— Не се подценявайте — отвърна лекарят в доктор Фридман. — Вие сте много повече от психясали. В момента сте затворници, които са превзели затвора.

Заместващата сестра с уморения поглед отключи вратата на отделението и влезе. Носеше цял наръч досиета. Измъкна един стол от нашия кръг. Надзърнах и успях да забележа отражението й в тъмния екран на изгасения телевизор в стаята за групова терапия.

— От доста време не сме ръководили нищо — каза Зейн. — Да не говорим пък за това място тук.

— Ключовете са у теб, докторе — добави Ръсел.

— И на всички вас това ви харесва. Не, не ме прекъсвайте.

Петима затворници, седнали на сгъваеми метални столове, се отразиха в очилата на доктор Фридман.

— Моята специалност е функциониране на групите, с фокус върху нетипичните прояви на индивида в стресови ситуации. Но — усмихна се доктор Фридман — длъжностната ми характеристика в досието на ЦРУ е доста по-сполучлива. В нашия потаен свят ме наричат „откривател“.

— Нещо като снайперист? — попита бившият войник Зейн.

— По-скоро като овчар, но в случая не говорим за мен, така че да свършваме по-бързо, за да имаме време двамата със сестрата да отскочим до мотела и да си съберем багажа, преди да тръгнем… — Доктор Фридман пак се усмихна. — Да се върнем към реалността.

— Божичко, ти си открил реалността? — възкликна Ръсел.

— Ей — обадих се, — предлагам да викаме на доктор Фридман „ненадминатия откривател“.

— Ненадминатият откривател! — подчини се Ерик.

— Викайте ми такси и се махам оттук — обади се Ръсел.

— Ти си такси! — извикаха в хор Зейн и Ерик.

— Дано да… — обади се Хейли.

Пляс! Доктор Фридман плесна с ръце и изкрещя:

— Стига!

Лицето му бе почервеняло от гняв.

— Подкачам ви за това, че сте затворници, превзели лудницата, а вие се опитвате да избягате от темата и да пропилеете останалото ни време за терапия!

Психоаналитикът поклати невярващо глава.

— Невероятно е колко ясно виждат нещата лудите. Вярно, изображението е изкривено, но е кристалночисто. Вие пък сте най-наблюдателните и въпреки всичко най-слепите пациенти, които съм имал. Вижте се само, погледнете се и петимата.

Ерик покорно извърна глава.

Ръсел пък вдигна слънчевите си очила още по-нагоре.

— Мен вече ме гледахте днес.

— Така ли? — каза психоаналитикът. — И кого видяхме? Теб или разказа ти?

— Само разкази ни останаха — обадих се аз.

— Това, което е останало на всички ви — отвърна доктор Фридман, — е живот, превърнат в разказ, вместо живот, пълен с разкази. Добре, Ръсел. Теб днес те изслушахме и сега ще те пропуснем, Хейли?

Чернокожата жена тутакси си надяна безизразна маска и я обърна към доктора.

— Знаеш ли защо непрекъснато мърмориш: „дано да си струва“? — попита той.

— Защото е вярно.

— Истината тук е без значение, ако използваш фразата, за да разводниш смисъла на думите или за да измие… — Доктор Фридман затърси по-мека дума. — Ако си служиш с драматизъм, за да избегнеш нещата, от които се боиш. Знам за целия ужас, който си преживяла в Нигерия, както и за ужаса, който си причинила, но в крайна сметка трябва да погледнеш нещата в очите. Да ги погледнеш без… без да се криеш зад щита на преценката.

— Няма значение какво си мислиш, че трябва да направя. Аз умирам.

— Колко удобно. Но всъщност изглеждаш чудесно.

— Външният вид лъже — сопна му се тя.

— И кого по-точно се опитваш да излъжеш ти? — попита психоаналитикът.

Абаносовата й кожа пламна от гняв.

— В страната на слепците едноокият е луд — обадих се.

— На всички нас очите ни са наред, Вик — отвърна доктор Фридман. — Но отклоняването на разговора беше добро. Както и да е. Приключих с Хейли, освен ако тя няма нещо ново за споделяне.

Хейли го изгледа кръвнишки.

Доктор Фридман насочи вниманието си към Ерик.

Закръгленият очилат инженер замръзна на стола си. В очакване. В готовност. Психоаналитикът отвори уста, но явно не намери подходящите думи и пак я затвори. Знаеше, че трябва да каже по нещо за всички, защото в противен случай никой няма да му обръща внимание.

— Ерик, преди два дни Виктор изрази съгласие с Марк Твен, че историята се повтаря единствено в римите. После отбеляза, че „Ерик“ се римува с „Ирак“.

Доктор Леон Фридман поклати глава и клатенето сякаш освободи усмивката му.

— Ако бях поет, като Виктор — продължи той, — може би щях да имам повече от бегла представа за смисъла на всичко това. В твоя случай обаче именно идеите са ключът. Ти си победил Ирак на Саддам Хюсеин още преди първата ни война там, но са те превърнали в робот. Въпреки това трябва да вярвам, че някъде вътре в теб се крие идеята за Ерик като свободно човешко същество. Това не е заповед, но се опитай да си представиш, че има поне ей тонинко разстояние между нарежданията „прави“ и „не прави“ — каза доктор Леон Фридман на шишкавия герой с дебелите очила.

— Това к’во точно означава, по дяволите? — обади се беловласият Зейн.

— „Точно“ е всичко, което ти е останало, нали така, войнико? — отвърна лекарят.

Ерик се намръщи. Все пак прие думите на доктор Фридман като заповед и очерта с ръце четириъгълник, досущ като мим, който се опитва да изгради идеята за пространство.

И докато Ерик играеше пантомима със задачата си, докторът се обърна към Зейн и продължи мисълта си:

— Всичко, през което си минал — бомби, хероин, плетеници от окървавени трупове, горещината на тропическите джунгли, която и досега те разтапя. След Виетнам не си спрял да се биеш, за да можеш да носиш бремето си, без да се разплачеш дори веднъж. Ти си точно това.

— Накъде биеш? — озъби се Зейн.

— Поздравления. Ти победи. Виж какво получаваш за награда. Точно.

Зейн кимна към Ерик.

— Аз не съм него. Не можеш да ми казваш какво да правя.

— Ще ми се да можех — отвърна доктор Фридман. — Щяхме да си тръгнем оттук заедно.

— Сега обаче е време да се върнеш към реалността — обадих се.

— Преди да съм се занимал с теб, така ли, Вик?

Вледених се. Той бе само образ в очите ми. Кожена торба с кокали, лимфа и кръв.

— Зейн, вие с Виктор се римувате — продължи докторът.

— Той не е от моето поколение — възрази Зейн. — Освен това аз никога не съм опитвал безсмислено самоубийство. И не се изключвам.

— Но и двамата сте се побъркали от товара на отговорността — отбеляза лекарят. — Въпреки че ти си се вкопчил здраво в твоя товар, а Виктор използва своя, за да си изкопае гроба.

— Направил съм, каквото съм направил — казах.

— А ако беше направил нещо по-различно в Малайзия, щеше ли да има някаква разлика сега? — попита доктор Фридман.

— Да. Може би в имената на мъртвите.

— Може би. А може би не. Във всеки случай обаче си направил онова, което си могъл.

— И това не е достатъчно, за да оправдае лудостта ми?

— Повече от достатъчно е. Но е крайно време да спреш да плащаш данък на онова, което е можело да се случи тогава, и да започнеш да се занимаваш, с това, което може да се случи сега. Съсредоточи се върху него.

— Или пък да се опитам да го постигна чрез шокова терапия? Също както нашата днешна блиц терапия, нали, докторе? Шоковата терапия обаче, извинявай, Ерик, или както и там да я наричате, не даде резултат. За никой от нас.

Втренчихме се в лекаря — бе прекарал две седмици в усърдна работа.

— Още сме тук — каза Ръсел.

— И ще си останем тук, след като си тръгнеш — добави Хейли.

— Точно.

Слънчевите лъчи проникваха през невидимата идея на Ерик за пространство.

— Това ли искате? — попита психоаналитикът — Нима не го виждате? Настанили сте се удобно, всеки в своето положение, и отказвате да се борите с проблемите си. Отказвате да се борите за място извън тази сграда.

— Аз не мога да си тръгна — каза Хейли. — Умирам.

— Всички умираме — отбеляза докторът. — Никой не знае кога и как. Никой от вас не е дори близо до излекуване. Нямам представа дали въобще някога ще го постигнете. Искам обаче да прогледнете. Един Господ знае какво ще видите. С терапевтична помощ, разбира се.

— И с надрусване — добави Ръсел. — Всички трябва да сме надрусани.

— Лекарствата са средство за подобряване на здравето — отвърна доктор Фридман. — Работата обаче трябва да я свършите сами.

— Кажете ни присъдата, докторе — обадих се за кой ли път.

— Не. Това е ваша работа. Така е било, така и ще бъде. Без значение колко неконтролируем е станал светът, вие винаги ще сте в състояние да произнесете собствената си присъда.

— Мислех, че са ни пратили психоаналитик, а не философ — заяде се Ръсел.

— В някои случаи единствената разлика между двете професии е, че лекарите пишат рецепти.

— И нареждания да заключват хората в лудница — обадих се отново.

— Искате ли да ви напиша заповед за изписване?

Никой от нас не отвори уста.

— Това, което ще напиша, е, че според мен е силно препоръчително лечението ви да премине от фаза поддържане на настоящото положение към мерки за изписването ви.

— Значи ще получиш похвала, задето си намалил бюджета — изкоментира Хейли.

— Да не мислиш, че ми пука за някакъв си бюджет? Работата ми е да гледам дали царят е гол и да извикам, ако е така. Да поемам рискове. В случая ми се струва, че рискът е уместен.

— И какво ще стане с нас? — попита Ръсел.

— Нищо лошо, нищо опасно, нищо в близко бъдеще — излъга доктор Фридман. — Също така нищо, което няма да следя редовно с помощта на персонала на болницата. Дори и при новите ми задължения в Съвета по национална сигурност искам всеки от вас да се чувства напълно свободен да протегне ръка и да се свърже с мен, когато…

Ерик се наведе напред в стола си и протегна ръка към лекаря.

— Нямах предвид веднага, Ерик — спря го психоаналитикът. — По-късно, да речем, чрез имейл.

— Да бе — обади се Ръсел. — Между израелско-палестинските сблъсъци, войната в Ирак, ядрената бомба на Северна Корея и Бог знае още къде, нарковойните в Южна Америка и Бирма, преследването на талибаните из афганистанските планини, терористични атаки в Де Мойн, геноцида в Судан, повяхващите имперски стремежи на Русия, неонацизма в Европа, изсичането на горите в Амазонка, което предизвиква снежни бури в Лос Анджелис, бюджетните битки в Пентагона, разследванията в Конгреса, журналистически скандали и служебни вечери в Белия дом в компанията на загорели холивудски блондинки със сигурност ще се сетиш да провериш какви ги вършат хаховците в Мейн.

Доктор Фридман повдигна рамене.

— Кой иска да си поговорим за новата програма?

В малката ни групичка имаше два лагера — ние и доктор Фридман. Той също го усещаше. Знаеше, че има риск, и въпреки това го бе поел, вместо да се измъкне по терлици. Трябва да му се признае поне това.

— Е — обади се отново след около три минути мълчание, — при положение че единствено аз имам какво да кажа, може би няма смисъл повече да губим времето на групата.

Когато и петимата се изправихме, доктор Фридман каза:

— Сестрата ми донесе доста документи за оформяне и ще остана тук да поработя, така че, ако някой поиска да си поговорим още, може да заповяда.

Ние се ометохме, без да кажем и думичка. Измъкването и забравянето ни се удаваше. Имахме както нужното обучение, така и опит.

И все пак хвърлих поглед зад гърба си. Видях го да седи самичък в стаята за групова терапия, а сестрата да се изнася към вратата на отделението. Забелязах куп папки на стола до него. Проследих как вади писалка от вътрешния джоб на туиденото си сако, как намества очилата със златни рамки върху носа си и обръща изумруденозелените си очи към разтворената в скута му папка.

Прибрах се в стаята си и затворих вратата. След миг чух Ръсел да надува акустичната версия на „(В леглото като) Брайън Уилсън^[1]“ на „Беърнейкид Лейдис“. Усилваше уредбата до дупка, за да не би някой да си помисли, че като слуша балади за душевни терзания, проявява пасивна агресия.

Изключих се. Доктор Джейкъбсън нарича това състояние „дисасоциация“. Лаиците могат да го сбъркат с дрямка. Изтягам се на стола, отпускам клепачи и забравям всичко.

Докато внезапно не се върнах в действителността.

Все още седях на стола. Моят стол. Моята стая. Моите книги. Моят…

Ерик. Стоеше пред мен и пристъпваше смутено от крак на крак като третокласник, който се стиска пред тоалетната.

Вратата на стаята ми зееше. Ерик е отворил вратата! Влязъл е при мен, без никой да му каже! Случваше се за пръв път. Преди беше немислимо, а сега…

Сега стоеше пред мен. Пристъпваше от крак на крак. Лицето му бе бледо, изкривено в мъчителна гримаса.

— Ох-ох — каза Ерик. — Ох-ох!