Джеймс Грейди
Бесни кучета (3)

3.

Първо почука на отворената ми врата и каза: — Може ли да вляза, Вик?

От дъното на коридора се чу крясъкът на Ръсел: „Откъде да знам?“

Доктор Фридман обаче дори не трепна.

— Изчакай го малко — казах.

Ръсел пак изкрещя: „Също и с руснаците!“

— Уорън Зевън^[1] — казах. — „Адвокати, оръжие и пари“.

— Според теб важно ли е, че Ръсел изпусна „тя“ от текста? „Тя бе също и с руснаците“.

— Може би просто не му е стигнал въздух да го каже.

— Мислиш ли?

Доктор Фридман седна на стола, а аз се настаних на дивана.

— Като стана дума за Ръсел — каза доктор Фридман, — какво мислиш за разказа му тази сутрин на груповата сесия?

— Хубав разказ. Само дето излъга.

— Откъде знаеш?

— Стига, докторе, всички знаем. Знаем го още от първия път, когато чухме историята, преди години.

— Добре де, как разбрахте?

— Заради жицата. Знаем, че лъже — заради жицата.

— По-точно?

— Номерът е, че ако използваш жица, за да удушиш такова дебело прасе като полковник Херцел, най-малкото, което ще ти се случи, е да си нарежеш ръцете. Когато започнеш душенето, жицата се впива в гърлото му, прерязва кръвоносните съдове и кръвта шурва като фонтан: по стените, по огледалото, по него, по теб. На излизане от тоалетната Ръсел трябва да е бил ходещо кърваво петно. Той обаче казва, че се е върнал на масата при главорезите на полковника и никой от тях не му казал и копче. Може да са били тъпи, може да са били пияни, може да са мразели полковника, но със сигурност са щели да забележат опръскания с кръв американец, който уж само отишъл до тоалетната. Най-малкото от инстинкт за самосъхранение е трябвало да попитат какво става. Според Ръсел обаче не попитали. Значи лъже.

— За всичко ли?

— Със сигурност знаем, че не понася Елвис. Знаем също, че фалшивата му самоличност е била на китарист и вокал в някаква група от Орегон, която тръгнала на турне из треторазредни европейски кръчми. В Белград е започнал активно да работи с фалшивата си самоличност, а именно да търси „изгубените си сръбски корени“. Така се е вмъкнал в бандата на главорезите.

— И къде е зрънцето истина в цялата история? — попита психоаналитикът.

Замислих се и казах:

— В клозета.

— Защо?

— Защото в разказа му това е мястото на убийството, горещата точка, епицентърът на събитията.

— Също както Малайзия за теб?

Трябваше да се сетя какво ми готви.

— Ако ти се говори за Азия, отбий се при Зейн — казах. — Той има таен почетен медал от Конгреса за службата си там. Войната му е приключила много преди да се появя аз. Сега са му останали само парче тенекия в чекмеджето на нощното шкафче и споменът, от който му е побеляла косата и който го стряска посред нощ.

— А теб какво те стряска посред нощ, Вик?

— Виж, последната ни среща е. Няма смисъл да се занимаваме с това.

— Напротив, има. Точно поради факта че това е последната ни среща, тайната ти ще е на по-сигурно място при мен, отколкото при доктор Джейкъбсън, който се връща от отпуска.

— Да бе, все едно няма да му оставиш записките си. Да не би за предаване на записки да ви задържат?

— Ти си задържаният, Вик.

— Трябва да ти кажа, че Замъкът е доста хубаво място за задържане.

— Може би, Вик. Но смисълът на живота е в свободата. Във възможността за избор.

Не отвърнах нищо, а той изчака, докато стрелката на секундарника обиколи циферблата.

— Как намираш останалите в отделението?

— Лесно. Не ги пускат много да излизат.

— Виж, Вик, не съм тук, за да ти се подигравам. Но ако ти смяташ да ми се подиграваш… — Докторът повдигна рамене. — Хайде пак: как намираш останалите четирима?

— Изпушили са — всички до един. В добрите дни се чувстват като парцал, в лошите — като бити с тояги. Могат да ме вбесят или да ме разсмеят до сълзи. Във всеки случай обаче се разбираме по-добре, отколкото ни разбирате всички вие. Може би защото сме преживели едно и също и сме стояли на ръба. Вие не сте го правили. Ние сме затворници. Вие не сте. От едната страна сме ние, от другата всички вие — доктори и сестри. Ние петимата, те четиримата… Само те са ми останали.

— Тоест станали сте нещо като семейство.

Изчака ме кажа нещо и запълни мълчанието ми с нов въпрос:

— Какво е мястото ти в това семейство? Баща?

— Не ме товари с такова бреме. Чичо Сам ни е баща.

— Значи всички вие сте му деца. — Доктор Фридман пак повдигна рамене. — Някой от вас смята ли да порасне?

— И повече да не е луд? Това трябва да го кажеш ти. Ти си докторът.

— Мислиш ли още за самоубийство?

— Че кой не мисли? Кой не е мислил?

— Да, но ти си го опитвал. При това два пъти.

— Какво искаш да кажеш? Според теб не го искам истински, или по-скоро, не съм го искал?

— Не. Според мен ти беше откровен до болка за самоубийството.

— В такъв случай излиза, че ЦРУ може би са прави и вече съм абсолютно неспособен да върша работа.

— Глупости. Ти си най-способният луд, когото познавам.

— И защо тогава не успях да се убия?

— Труден си за убиване. Дори и ти срещаш проблеми с това. По-важното е защо си спрял с опитите за самоубийство.

— Може би изчаквам подходящ момент.

— Или по-скоро си търсиш причина да не го направиш.

Очите ни се вкопчиха през стъклената преграда на тишината.

Най-сетне доктор Фридман погледна часовника си.

— Време е да ида при Хейли, за да чуя измислените й симптоми.

— Чопли си ранички, за да докаже, че е болна — казах.

— Ако си разбрал това…

— Другите са лесни.

— Разбира се. Защо според теб толкова много смахнати стават психоаналитици?

— Ей, докторе, да не би и ти да си смахнат?

— Вече не.

Излезе и затвори вратата.

Отделението ни се намира на третия етаж в Замъка. След като доктор Фридман си тръгна, се загледах през бронираното стъкло на прозореца към голите дървета и белите облаци в синьото пролетно небе и усетих, че по бузата ми се търкулва сълза.