Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mad Dogs, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петко Петков, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс Грейди
Заглавие: Бесни кучета
Преводач: Петко Петков
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: Роман
Националност: Американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 954-585-706-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3834
История
- — Добавяне
47.
В нощната тишина затрака влак.
Шумът идваше от телевизора в еротичната видеотека под нас.
Навън стоповете на колите оцветяваха мрака в червено.
— Следенето е пълна скука — заяви Ръсел.
Управителят на „Поща за вас“ бе сменен от достопочтен възрастен господин с вратовръзка, който търпеливо очакваше клиенти в осветения офис. С помощта на бинокъла установихме, че чете книга, но не успях да различа заглавието.
— „За къде пътуваш?“ — долетя женски глас от долния етаж.
— Какво кара една жена да се влюби? — попитах Ръсел.
— Ако знам отговора, ще съм идеалният шпионин.
— „Не можем да го направим тук“ — обади се отново женският глас от телевизора.
— Жените си мислят, че онова, което ни кара да си падаме по тях, е… — Ръсел посочи пода с пръст.
— „Какво носиш под роклята?“
— Божичко, ако беше толкова просто, колкото е долу — въздъхна Ръсел.
— „Оооох-ааааах!“
— Моля те, Господи, нека чуваме само тракането на влака! Или само чукането! — замоли се Ръсел.
Господ отвърна на молбите му.
Каза не.
Тракането на влака в нощта. Въздишки и стонове. „По-силно!“ и „Даааа!“ Всички тези звуци се носеха на фона на някаква евтина джазова музика, композирана на компютър, от онези, които пускат в асансьорите и на фона, на които бездуховните палят свещи за по-голям уют.
— Има едно основно правило във вселената — заяви Ръсел. — Не се ебавай с музиката.
— Жени — казах и замълчах в търсене на подходящо продължение.
— Забрави — пресече ме Ръсел. — Не ми говори за любов.
— Че кой ти говори за…
Той скочи на крака. Извърнах стола си, така че да мога да наблюдавам едновременно осветените прозорци на „Поща за вас“ и краченето на Ръсел из помещението.
— Жени — каза той. — Какво съм преживял… Ако знаеш какво всъщност съм преживял. Онова, което се случи в Ню Йорк… Човек би си помислил, че ще си навлека проблемите на Зейн. Не онези с топлото и кошмарите. Не. Големият му проблем. Извадих късмет, но…
— Онова, което ме гризе… Мразя тази шибана музика! — Ръсел погледна вбесено към пода. Закрачи още по-нервно, но музиката продължи да се носи през тънкия под.
— Съгласен съм, че прекрачих границата, но го направих от любов, не е ли така? От любов към страната си. Към свободата. Към справедливостта. Онова момиче стоеше овесено в кенефа и… Превъртях, но превъртях от любов. Не можех да я спася и трябваше да я обичам достатъчно, за да…
Ръсел тропна гневно по пода.
— Стой тук! — казах аз.
— Къде, на майната си, ще отида! Не виждаш ли, че сме затворени тук. Вършим си шибаната работа. Защото обичаме да го правим. Защото обичаме да не ни го правят. Защото сме влюбени в тръпката. Защото…
Отново тропна по пода.
— Жени! — казах на фона на музиката от порнофилма. — Любов!
Ръсел се надвеси над мен. Вдигнах ръка, за да го отблъсна, и напрегнах мускули в готовност да скоча от стола. Опитах се да почувствам енергията на тялото му и в същото време да не изпускам от очи осветените прозорци през булеварда — възрастният мъж седеше, унесен в книгата.
— Онова, което ме подлудява, е мостът на любовта — прошепна Ръсел достатъчно ясно, за да го чуя въпреки тъпата музика. — Ами ако винаги трябва да изминаваш разстоянието от любовта до смъртта?
— Ами ако любовта винаги предполага убийство? — връхлетяха ме думите му.
— Проблем — прошепнах.
— Чакай малко.
Той изскочи от стаята и ме остави на пост сам.
„Няма страшно, всичко ще е наред. Ръсел преодоля проблема си, а в тялото му сигурно са останали все някакви успокоителни. Дори и да е луд, лудостта му надали се изчерпва единствено със стореното през войната…“
През булеварда: „Възрастният все още си седи кротко, чете си книга, сам е, колите минават по Джорджия Авеню, идва време да затваря, всичко ще е наред!“
Подът вибрираше от тракането на влака. Нисък — свирката на локомотива? Актьорите от филма?
Бум!
Счупено стъкло, дрънчене… тишина.
Тропот от крака нагоре по стълбата. Извадих пистолета от кобура.
Ръсел влезе.
— Докъде бях стигнал… А, да, до връзката между любовта, смъртта и младостта. Та в Ню Джърси разбрах, че това не е само налудничаво, но и тъпо.
— Ръсел… В телевизора ли стреля?
— Само веднъж.
— А продавачът?
— Има си метла и стои без работа. Казах му да си попълни формуляр за обезщетение.
— Ами ако се обади на някого?
Ръсел се извърна от прозореца. Очите му мятаха мълнии.
— Ти щеше ли да се обадиш?
Нощта бе тъмна. Вперихме очи в прозореца.
— Следенето е пълна скука — въздъхна Ръсел.