Джеймс Грейди
Бесни кучета (47)

47.

В нощната тишина затрака влак.

Шумът идваше от телевизора в еротичната видеотека под нас.

Навън стоповете на колите оцветяваха мрака в червено.

— Следенето е пълна скука — заяви Ръсел.

Управителят на „Поща за вас“ бе сменен от достопочтен възрастен господин с вратовръзка, който търпеливо очакваше клиенти в осветения офис. С помощта на бинокъла установихме, че чете книга, но не успях да различа заглавието.

— „За къде пътуваш?“ — долетя женски глас от долния етаж.

— Какво кара една жена да се влюби? — попитах Ръсел.

— Ако знам отговора, ще съм идеалният шпионин.

— „Не можем да го направим тук“ — обади се отново женският глас от телевизора.

— Жените си мислят, че онова, което ни кара да си падаме по тях, е… — Ръсел посочи пода с пръст.

— „Какво носиш под роклята?“

— Божичко, ако беше толкова просто, колкото е долу — въздъхна Ръсел.

— „Оооох-ааааах!“

— Моля те, Господи, нека чуваме само тракането на влака! Или само чукането! — замоли се Ръсел.

Господ отвърна на молбите му.

Каза не.

Тракането на влака в нощта. Въздишки и стонове. „По-силно!“ и „Даааа!“ Всички тези звуци се носеха на фона на някаква евтина джазова музика, композирана на компютър, от онези, които пускат в асансьорите и на фона, на които бездуховните палят свещи за по-голям уют.

— Има едно основно правило във вселената — заяви Ръсел. — Не се ебавай с музиката.

— Жени — казах и замълчах в търсене на подходящо продължение.

— Забрави — пресече ме Ръсел. — Не ми говори за любов.

— Че кой ти говори за…

Той скочи на крака. Извърнах стола си, така че да мога да наблюдавам едновременно осветените прозорци на „Поща за вас“ и краченето на Ръсел из помещението.

— Жени — каза той. — Какво съм преживял… Ако знаеш какво всъщност съм преживял. Онова, което се случи в Ню Йорк… Човек би си помислил, че ще си навлека проблемите на Зейн. Не онези с топлото и кошмарите. Не. Големият му проблем. Извадих късмет, но…

— Онова, което ме гризе… Мразя тази шибана музика! — Ръсел погледна вбесено към пода. Закрачи още по-нервно, но музиката продължи да се носи през тънкия под.

— Съгласен съм, че прекрачих границата, но го направих от любов, не е ли така? От любов към страната си. Към свободата. Към справедливостта. Онова момиче стоеше овесено в кенефа и… Превъртях, но превъртях от любов. Не можех да я спася и трябваше да я обичам достатъчно, за да…

Ръсел тропна гневно по пода.

— Стой тук! — казах аз.

— Къде, на майната си, ще отида! Не виждаш ли, че сме затворени тук. Вършим си шибаната работа. Защото обичаме да го правим. Защото обичаме да не ни го правят. Защото сме влюбени в тръпката. Защото…

Отново тропна по пода.

— Жени! — казах на фона на музиката от порнофилма. — Любов!

Ръсел се надвеси над мен. Вдигнах ръка, за да го отблъсна, и напрегнах мускули в готовност да скоча от стола. Опитах се да почувствам енергията на тялото му и в същото време да не изпускам от очи осветените прозорци през булеварда — възрастният мъж седеше, унесен в книгата.

— Онова, което ме подлудява, е мостът на любовта — прошепна Ръсел достатъчно ясно, за да го чуя въпреки тъпата музика. — Ами ако винаги трябва да изминаваш разстоянието от любовта до смъртта?

— Ами ако любовта винаги предполага убийство? — връхлетяха ме думите му.

— Проблем — прошепнах.

— Чакай малко.

Той изскочи от стаята и ме остави на пост сам.

„Няма страшно, всичко ще е наред. Ръсел преодоля проблема си, а в тялото му сигурно са останали все някакви успокоителни. Дори и да е луд, лудостта му надали се изчерпва единствено със стореното през войната…“

През булеварда: „Възрастният все още си седи кротко, чете си книга, сам е, колите минават по Джорджия Авеню, идва време да затваря, всичко ще е наред!“

Подът вибрираше от тракането на влака. Нисък — свирката на локомотива? Актьорите от филма?

Бум!

Счупено стъкло, дрънчене… тишина.

Тропот от крака нагоре по стълбата. Извадих пистолета от кобура.

Ръсел влезе.

— Докъде бях стигнал… А, да, до връзката между любовта, смъртта и младостта. Та в Ню Джърси разбрах, че това не е само налудничаво, но и тъпо.

— Ръсел… В телевизора ли стреля?

— Само веднъж.

— А продавачът?

— Има си метла и стои без работа. Казах му да си попълни формуляр за обезщетение.

— Ами ако се обади на някого?

Ръсел се извърна от прозореца. Очите му мятаха мълнии.

— Ти щеше ли да се обадиш?

Нощта бе тъмна. Вперихме очи в прозореца.

— Следенето е пълна скука — въздъхна Ръсел.