Джеймс Грейди
Бесни кучета (5)

5.

Доктор Фридман седеше на металния стол в обляната в слънце стая за групова терапия. Мъртъв.

Нещо ми подсказваше, че е така, още в мига, в който Ерик ме въведе в стаята за групова терапия, въпреки че не бях съвсем сигурен, докато не притиснах пръсти към гумената плът на врата на доктора и те не успяха да напипат пулс.

В бърлогата си Ръсел бе минал на „Бийтълс“ — „Белия албум“. Мелодията на „Всеки крие нещо, освен мен и маймуната ми“ се чуваше чак в стаята за групова терапия, в която двамата с Ерик стояхме до седящия мъртвец.

Тогава забелязах размазаната кръв в дясното ухо на доктор Фридман.

— Ерик, бягай да доведеш останалите! Веднага! И само тях, чу ли!

След две минути и петимата гледахме втренчено отпуснатото тяло на лекаря.

— Тръгнал си е по-рано от планираното — отбеляза Ръсел. — Виж тук — казах и посочих размазаната кръв в дясното ухо на доктор Фридман.

Зейн прихвана дългата си бяла коса с ръка, наведе се над трупа, огледа го и каза:

— Аха.

— Някой е ходил на училище — обади се пак Ръсел. — Съжалявам, докторе.

— Какво има? — включи се и Хейли.

— ОСПА — осведоми я Ръсел.

ОСПА — Отбрана срещу прикрита атака. Засекретена програма за обучение, разработена и провеждана съвместно от Пентагона и Управлението. Непослушни момчета като Ръсел, Зейн и мен минават през нея. Подобно на военната програма ОСМП — Отбрана срещу механично проникване — ОСПА прикрива онова, на което учи. ОСМП може да те научи как да се предпазиш от механично проникване или, както е по-известно, „взлом“ и със сигурност ще те защити от шперцове и касоразбивачи. ОСПА пък учи на „отбрана“ срещу „прикрита атака“. Като например какви трикове може да използва противникът, за да те очисти в Банкок. Ако ги знаеш, имаш много по-голям шанс да напуснеш града жив и здрав. Разбира се, истинските знания ги придобиваш от реалните ситуации… На американските шпиони им е забранено да убиват.

— Не си е изпипал работата докрай — отбеляза Ръсел. — Вкарали са му нещо през ухото и са проболи мозъка, но каквото и да е било, се е задържало прекалено дълго и кръвта е потекла навън. В банановите републики това може и да мине за удар, но тук съдебният лекар веднага ще се усети.

— Точно — измърмори Зейн.

— Не той трябваше да умре — изкоментира Хейли.

— Логиката подсказва, че го е убил някой от нас — казах.

— Оръжие, мотив, възможност — включи се Ръсел.

— Искаше да промени всичко — отбеляза Зейн. — Нали така ни каза.

— Седеше си тук в залата — продължих. — Сам-самичък. Всички сме имали възможност.

— Никой от нас не е искал това — каза Хейли.

— Е, доктор Фридман, изглежда, ти победи — изкоментира Ръсел. — Всичко се промени.

И го потупа по рамото, явно с намерението да му честити победата. Докторът обаче се свлече от стола и се просна на пода.

— Без да искам! — Ръсел повдигна рамене, сякаш искаше да каже „стават грешки“.

— Какво брилянтно изпълнение обаче — казах. — Седим си тук заключени като жертвени агнеци. Идеалните убийци. Доказано опасни и доказано изперкали. Никой няма да повярва, че сме невинни. Е, какво, ние ли сме го убили?

Огледах физиономиите на останалите — Ръсел, Зейн, Хейли, Ерик. Те огледаха моята.

— Не! — възкликнахме в един глас.

— Ако не сме ние, тогава кой? — попита Хейли.

— Има по-важен въпрос — обади се Зейн. — Ние ли сме на мушката?

— Абсолютно — отвърнах. — Ако ЦРУ състави психологически портрет на убиеца и обвини някой от нас — живи ще ни одерат. Ако пък по някакво чудо успеем да убедим Управлението, че сме невинни, тогава виновният е друг, а ние се превръщаме в свидетели и в огромен риск за убиеца или за човека, който го прикрива.

— О, Боже — намеси се и Ерик — О, Боже.

Извърнахме се вкупом към вратата на отделението. Беше заключена.

— Още час до вечеря — каза Зейн.

— Кюфтета — допълни Ерик.

От стаята на Ръсел се разнесоха акордите на „Докато китарата ми плаче нежно“.

— Здравата я загазихме — констатира Зейн.

— Застанали сме като на гюме, а на всичко отгоре сме и в опасност — допълни Хейли.

— Има и още нещо — намесих се. — Аз лично съм бесен. Забравете за това, че някакъв наемник е върлувал из отделението и е нагласил нещата така, че чиновниците има да се блъскат в стените като стадо побеснели слонове. Ще ни заключат. Ще ни преместят. Ще продължат да ни тъпчат с наркотици. Кой знае какво още ще им хрумне да направят с нас. Но аз казвам: майната му на това. Някой е видял сметката на доктора. А той не го заслужаваше. Ей това ме вбесява.

— Да не би да сме казали нещо, което не трябва? — зачуди се Хейли.

— Още по-зле — отвърна Зейн. — В такъв случай значи наистина са ни погнали.

— Призраци. — Поклатих глава. — Рано или късно те настигат. Винаги.

— Затворниците вече няма да управляват тази лудница — обади се отново Ръсел.

— Каквото и да се случи, ще е ужасно — отсъди Хейли. — Въобще няма да се замислят кои сме. Какво сме преживели. Какво ни се случва в момента. Как се е отнесла съдбата с нас.

— Голямото зло е по петите ни, каквото и да е то — отсече Зейн.

— Обещаха, че тук сме в безопасност — каза Ерик.

— Излъгали са те — присмя му се Ръсел.

Във физиката критична маса се постига, когато минимален брой индивидуални елементи, необходими за протичане на трансформационен процес, се съединят в общ времеви и пространствен континуум.

Да вземем нас. Петима маниаци. Шпиони. Добре обучени, опитни професионални параноици, програмирани „да правят нещо“. Неизлечимо жигосани, но все пак величия, пък било то и бивши. Сила, с която трябва да се съобразяваш. Понастоящем заключени в някаква сграда. И то с труп, който е успял да спечели уважението им. Труп, за който, най-вероятно, ще бъдат натопени. Наоколо бродят пазачи, които ще разберат за издънката след по-малко от час. Нямаше какво да спечелим, но всичко, което все още притежавахме, бе заложено на карта.

Физиците, психиатрите и снайперистите обичат да говорят за спусъка. За събитията, които отключват верижната реакция. Сетя ли се за спусъка, си спомням внезапната вълна от тишина, която ни заля в стаята за групова терапия онзи вторнишки следобед на април, когато дискът в уредбата на Ръсел свърши.

Не помръднахме.

Петима маниаци, втренчили се в труп на пода.

Без музика за фон.

— Имаме две възможности — обобщих. — Или оставаме тук и понасяме всичко, което ни е подготвила съдбата…

— Или? — попита Ръсел.

— Или си плюем на петите.