Джеймс Грейди
Бесни кучета (29)

29.

Студ. Влага. Мрак.

Думите, обградили ме на плажа, докато слушах плясъка на вълните в нощта.

Студ. Влага. Мрак.

Шпионски думи.

Студ. Като Студената война. Като „безмилостно“. Като света на невидимите битки, предхождащи куршумите и бомбите на истинската война. Като „студен гроб“.

Влага. Като в „мокра поръчка“. Като „кръв“. Като в онова, което тайните служби на бившия Съветски съюз наричат „неутрализиране“, „покушение“, „убийство“.

Мрак. Като „подмолен“. Като „черен“. Като „черна каса/ работа/свят“.

Хейли се приближи към мен по мокрия пясък. Усмивката й грееше, очите й блестяха на лунната светлина. Взирахме се в мрака, а вълните се разбиваха близо до нас в опит да измокрят обувките ни и да напръскат със сол лицата ни. Над главите ни блещукаха милиарди жълти точици.

— Според теб колко от тези звезди вече са мъртви? — попита тя. — А ние просто си седим тук и чакаме светлинните им да изгаснат, за да потвърдят смъртта.

Нищо не казах.

— Питал ли си се някога защо казваме „там“? — попита отново Хейли. — Имам предвид — там, в океана?

Отново не отговорих.

След десетина вълни Хейли пак се обади:

— Защото ако океанът не беше „там“, тук щяхме да се удавим.

Вълните пляскаха току под краката ни.

— Хайде усмихни се — продължи тя.

— Студено ми е.

— Тогава се прибери в джипа. — Тя кимна към крадената кола, паркирана малко по-нагоре на плажа и осветена от луната. — Зейн ще дежури пръв. Взел е пистолета и е легнал ей там, зад камъните. Ръсел ще го смени след два часа. Като знам колко му се иска да държи пистолет, със сигурност няма да се успи. Ела с мен. Престори се, че обичаш да спиш свит в кола, паркирана на плажа.

Послушахме плясъка на вълните още малко.

— Какво те тревожи? — попита отново Хейли. — Вече направихме голямата поразия.

— Просто искам…

Думите заседнаха в гърлото ми.

— Хайде де. Виж колко е романтично тук, кажи ми онова, което искам да чуя.

— Иска ми се всичко да стане както трябва. Въпреки че онова, което направихме, си е чиста лудост. Ние сме си луди.

— И всички сме в един кюп.

— По собствена воля ли? — Забих думите в нея като кама.

— Няма значение — парира тя. — Проблемът не е в това.

— Разбира се, че е в това.

— Няма значение — повтори тя. — Кажи ми какъв е истинският ти проблем?

— Ами ако сме объркали всичко? Ако всичко това е просто една огромна грешка? Бягството. Идването тук, на този безлюден плаж в Лонг Бийч, за да избегнем засадите, които ни очакват на излизане от Ню Йорк? Ако хапчетата, които набави, не свършат работа, значи разполагаме с не повече от три дни, преди да изкрейзим съвсем. От три дни сме по пътищата, а не сме стигнали доникъде. Ами ако бъркам?

— Мъртъв ли е доктор Фридман? — попита Хейли. — Или всичко това е масова халюцинация?

— Мъртъв е. Бях на помена му.

— Голям купон, нали?

На лицето ми не изгря очакваната усмивка.

— Сам ли умря, или го убиха?

Мълчанието ми потвърди убийството.

— И вместо да се накиснем като извършители, както го е замислил някой, ние избягахме. В края на краищата можем пак да се провалим, но поне не се предаваме. И в голяма степен го дължим точно на теб.

— Но какво ще стане, ако се издъня? Не ми пука за мен, а за вас…

— Нагърбил си се да спасиш света, нали? — попита Хейли. — Може и така да е. Но надали ще надскочиш себе си. Онова, което не можеш да свършиш…

— Си го плащаш — довърших аз.

— Всички си плащат.

Вълните продължаваха да пляскат.

— Всички го знаем — продължи Хейли. — Всички се съгласихме с условията на играта.

— Може би трябва пак да си помислите.

Вълните стигнаха до обувките ни.

— Нали помниш как Ръсел взе онова противозачатъчно? — попита Хейли.

— Аха.

— Сега не иска да изхвърли другите две.

— Това е…

— Лудост? — попита тя.

Разхилихме се.

— Ръсел смята, че едното хапче се е жертвало за него, въпреки че е дошло на този свят точно, за да бъде хапче. Може би точно то е предизвикало пробива му. Колкото и абсурдно да звучи, човек е склонен да намери смисъл в подобен абсурд, след като години лечение с подходящи медикаменти не са дали никакъв резултат. Както и да е, Ръсел просто отказва да изхвърли другите две. Отказва да прекрати съществуването им. Струва му се погрешно.

— И какво смята да прави?

Обърнахме едновременно глави и погледите ни се срещнаха на лунната светлина.

— Ръсел няма да хвърли двете бели хапчета, защото другарчето им може би му е помогнало — отвърна Хейли. — Дори и да не е така, дори и да боли, Ръсел е лоялен. Така че, защо, по дяволите, си мислиш, че ще изостави онова, което започнахме заедно?

— Ръсел не е от хората, които се отказват.

— Никой от нас не е.

Вълните пляскаха неуморно.

— Така че не се тревожи дали си сбъркал, или не. Това е общо дело.

Останахме на брега дълго. Костите ми се превърнаха в парчета лед.

— За нея ли си мислиш? — попита Хейли.

— Не — казах истината: с празно сърце. — Редуцирах мисленето за нея до три пъти дневно. Първо — когато се събудя, после — като заспивам, ме нападат цяла камара спомени.

— А кога е третият път?

— Веднъж дневно. Когато се съмне и осъзная, че все още съм жив. То е като… сълза.

Тръгнахме към джипа.

— Я си представи, че всъщност няма да умреш скоро — казах аз.

— Да бе. Все едно е истина.

— Не — отвърнах. — Просто си представи, че онова, с близката ти смърт, е лудост.

— Добре — съгласи се Хейли. — Представих си. И какво?

— Ами получаваш онова, което смъртта ще ти отнеме.

— Аха — отвърна тя. — Страхотно.

Пясъкът скърцаше под обувките ни.

— Какво ми каза за Ръсел и белите хапчета? Или ми го каза само за да подкрепиш тезата си?

— А ти как мислиш? — попита Хейли.