Джеймс Грейди
Бесни кучета (36)

36.

— Съжалявам — казах на Кари.

— Сигурно го казваш на всички момичета, които отвличаш.

Лежеше върху белия чаршаф на тясното легло, русата й коса бе пръсната по бялата възглавница. Носеше черна блуза и черни панталони, беше боса. Закопчаните й с белезници ръце бяха върху корема й. Бе вързана за леглото с въжето за пране от гаража. Приличаше на мумия. Не откъсваше очи от тавана.

— Кари Руд истинското ти име ли е?

— Защо?

— Мога да ти викам всякак, но искам да знам коя си всъщност.

— Значи всичко, което се предполага да направя, е да си кажа името, чина и серийния номер.

— Ако правиш само това, което се изисква от теб, рано или късно се превръщаш в робот.

— Засега ми е добре.

— Да — отвърнах на прикованата за леглото жена. — Виждам.

— А ти как се справяш с лудостта си? — попита Кари.

Повдигнах рамене. „Не й казвай, че ефектът на лекарствата вече не се усеща“.

— И ти ли, като Ръсел, ще се разскачаш из стаята и ще ми крещиш?

Може би вече бе започнала да се досеща, че сме на прага да се сринем.

— Ръсел няма да ти направи нищо лошо, освен ако…

— Ако поставиш „освен ако“ от едната страна на уравнение, резултатът най-вероятно ще е „кой знае“.

— Опитваме се.

— Какво се опитвате?

Ето как й разказах за доктор Фридман. За кръвта в ухото му. За сестра Смърт и за засечката на Ръсел, и за удара на Зейн, който се опитваше да си спаси живота, но всъщност помогна на сестрата да сложи край на своя. За матриците. За това как преметнахме телефонната операторка. За Кайл Русо.

— Вие двамата с Ръсел поне си изяснихте някои неща — каза тя.

— Ти ли стоеше пред онзи апартамент в Ню Йорк?

— Разбира се — отвърна Кари.

— Ще ми се да зная кога лъжеш.

— Ще ми се да зная кога си луд.

— Какво е да работиш за Управлението в наши дни? — попитах.

— А защо си мислиш, че работя за ЦРУ?

— Не съм глупак. Заглушителите и различните карти за самоличност не са по вкуса на ФБР. Освен това, ако Управлението бе позволило на Бюрото или на други ченгета да ни гонят, със сигурност щеше да има нещо по въпроса в новините. Така че ти и екипът ти сте от старата ми Фирма и действате под прикритие.

— Фирмата е страхотно местенце. — Тя ми се усмихна съучастнически. — Божичко, няколко такива като вас ще ни дойдат добре. След единадесети септември наеха още началници със скъпарски костюми и вратовръзки, вместо да вземат хора, които умеят да вършат работа. Сега обаче най-сетне всички разбират, че хората като вас са прекалено ценни, за да ги пропиляваме с лека ръка.

— Браво, почти се хванах.

Тя повдигна рамене, доколкото й позволяваха въжетата, и попита:

— Сега ли ще се опиташ да изкопчиш отговор на въпросите си?

— Едва ли знаеш отговора на единствения въпрос, който ме интересува. А дори и да го знаеш, сигурно ще ме излъжеш. Така че какъв е смисълът?

Трябваха й три минути, за да клъвне.

— Добре, предавам се. Кажи сега какъв е единственият ти важен въпрос?

— Чудя се дали не работиш за някой продажник на служба в Управлението — казах. — Това е единствената възможност да си ни открит враг. Ако доктор Фридман е убит от външни хора, тогава цялото Управление и ти включително сте окей. Вие сте просто куршуми, които са прелетели покрай целта. Но ако някой продажник е видял сметката на доктор Фридман, тогава или си една от тях, или си им марионетка. Но поне невинна марионетка.

— Вие сте хората, които ме вързаха с въжета.

— Нашите няма да ги отвържа. Що се отнася до другите, нямам нито времето, нито… нервите да разбера какви точно са.

— И какво според теб, аз продажница ли съм?

— Не.

— Защо?

— Прекалено си добра.

— Не чак толкова. Хванахте ме.

— Не съм казал, че си съвършена. Имах предвид… инстинкти, вяра.

Тя извърна поглед.

— Какво ще кажеш за колата в гаража? — попитах възможно най-безразлично.

— Белият кадилак?

„Слава богу! Истински е!“

— Сигурно си мислите, че ако видят толкова екстравагантна кола, хората ще се загледат в нея, а няма да обърнат внимание на пътниците. Няма да стане обаче.

— Налага се да работим с това, което имаме — отвърнах.

— Какво ти е на веждите? — Кари се намръщи.

— Нищо им няма. Не се притеснявай. Играх си с огъня.

— Да не се притеснявам значи.

— Не искаме да ти направим нищо лошо. Няма да позволя. Когато Зейн…

— Той не ме докосна така, както мъж докосва жена. Поне това му признавам.

— Абсолютно! — отвърнах. — Няма начин да го направи. Не би го направил. Той е добър човек.

— А ти?

— Понякога.

— Да — отвърна тя, — виждам.

„Това трябва да означава нещо! Не би го казала просто ей така!“

— Виктор? Виктор!

— А? Ох. Да?

— Защо го правите? Знам, че сте… объркани, но от друга страна, имаш право, не сте наивни, умни сте и знаете как стоят нещата. Можете да предвиждате събитията. А всичко това…

— Тогава ни се стори най-правилното решение.

— А сега?

„Да — помислих си. — А сега? Вече четири дни сме по пътищата и започвам да се отнасям. Ами другите… Може да не издържим цяла седмица, преди всичко да се разпадне“.

— Какво ще правите с мен? — попита Кари.

— Ъъъ…

— Можем да измислим нещо — каза тя.

— Добре.

— Първо обаче трябва да ме развържеш.

— А, не. Няма да стане.

— А какво ще стане?

— Мога да ти кажа, но ми се ще да ми повярваш.

— Вик… Казаха ми всичко за вас. Знам за Малайзия и за онази жена…

— Деря — помогнах й.

Кари поклати глава.

— Отваря се една врата и — Бум.

— Така стават хубавите работи.

— Предполагам. — Кари повдигна рамене, изгледа ме и продължи: — А какво те е прихванало сега?

— Не чу ли? — попитах с пълното съзнание, че това не е нито времето, нито мястото да й казвам всичко. — Луд съм.

— Знам за двата ти опита за самоубийство. Разбирам болката ти.

— Дано се лъжеш — прошепнах.

— Ако говориш за…

— Заспивай — казах и тя долови хладните нотки в гласа ми. — Аз съм първа смяна. Ще съм наблизо. Ще те пазя.

— Или нещо такова.

— Да — отвърнах. — Да.

Изгасих лампите. Настаних се в един стол. Свих ангелските си крила и потънах в мрак.