Джеймс Грейди
Бесни кучета (41)

41.

Кари избяга в сутрешната мъгла на шестия ден.

Свалихме слънчевите очила още щом излязохме от гаража и с помощта на картите, взети от мъртвия ни домакин, открихме един щатски път без барикади от полицейски коли и тайни агенти с вечно разкопчани палта върху бронираните жилетки. Страняхме от междущатската магистрала, където движението постоянно се наблюдава. Заредихме в една семейна бензиностанция, чиито собственици бяха прекалено носталгични по отминалите дни, за да си сложат охранителни камери. Хванахме един път към пустошта, наречена Пайн Барънс.

Нощната мъгла танцуваше в светлината на фаровете. Пътят се стрелкаше право напред. Не забелязахме други коли. Предимно мълчахме. Никой не спеше.

Нищото, през което пътувахме, стана от черно-сиво. Мъглата се процеждаше между хилави борове и дъбове, обрамчили пътя. Бяхме на прага между деня и нощта. По едно време Зейн се обади:

— Трябва да… спрем.

— Пак ли? — попита Ръсел.

— Пих доста кафе — въздъхна Зейн. — Освен това вече пътуваме от часове.

— Няма проблем — каза Хейли. — И мен ме назори.

Белият кадилак слезе от главния път и пое по един страничен. Под гумите заскърца чакъл. Спряхме. Вдигна се прахоляк.

Раменете ми горяха, гърбът ми бе схванат, десният крак ме болеше. Слязох от колата и изстенах. Другите също се изнизаха навън и се запротягаха. Зейн помогна на вързаната Кари да се измъкне.

Тишината обгръщаше всичко, белезникавата мъгла криеше върховете на дърветата. Свежият въздух изпълни дробовете ни като манна небесна. Миришеше на борове и мокра кора.

— Не се вижда на повече от десет-петнадесет метра в гората — каза Ръсел.

— Не се тревожи — успокои го Зейн. — Тук сме си само ние. Ей сега се връщам — додаде към мен.

— Идвам с теб — обади се Хейли.

— Щом като тя отива — каза Кари, — ще ида и аз. Това май ще е последната ми възможност да го направя, нали, момчета.

— Тогава ще дойда и аз — обадих се.

Зейн ме изгледа с непроницаемо изражение.

— Ръсел — добавих, — ключът е на таблото.

— Няма проблем — отвърна Ръсел. — Двамата с Ерик ще се оправим. Само гледайте да свършите по-скоро и да се разкараме оттук.

Отправихме се към гората, която граничеше със заблатена местност.

— Накъде да вървим? — попита Хейли.

— Няма значение — казах. — Гората стига чак до пътя.

Чакълът под краката ни се смени с влажна пръст, изгнили листа и камънак. Всяка стъпка отприщваше миризми на кал и прогнили клони. Струйки мъгла се виеха около глезените ни. Едва виждахме през клоните на дърветата и сивкавата пелена. Мъглата се сгъсти. Издигаше се от влажната земя, докато не започна да поглъща десет метровите борове, току-що отърсили се от прегръдката на зимата. Някъде там, над главите ни, трябваше да е небето и изгряващото слънце.

Чу се плясък от крила на невидими птици.

Поведох групата по най-лесния възможен път. Кари доста се поизмъчи с вързаните си крака по пресечения терен. Продължихме напосоки още двайсетина метра.

— Хайде стига вече сме вървели — обади се напрегнато Зейн.

— Трябва да открием подходящо… ето тук.

Гората се отдръпна и откри пред очите ни полянка с големината на тенис корт. Един дъб бе ударен от гръмотевица и поваленият му дънер му бе разцепен на две като чатал. Всяка от половините се бе превърнала в удобна пейка.

— Това е нашето място — каза Хейли.

Зейн потропваше нетърпеливо с крака, докато гледахме как Хейли води вързаната ни пленница към поваления дъб.

Кари се насочи към далечния край на дъба. Хейли поизостана. И двете бяха с гръб към нас.

И двете надзърнаха през рамо.

— Хайде стига сте зяпали! Вършете си работата! — нареди Хейли.

Двамата със Зейн се обърнахме към притихналата, впримчена в мъгла гора. Чух как си разкопчава ципа и аз — защо пък не — също свалих моя. Чухме как Хейли и Кари свалят панталоните си.

Урината затрополи по листата.

— Аааа — въздъхна Зейн.

Присъединих се към него, а той каза:

— Не можеш да се противиш на природата.

Зад нас Хейли знаеше, че Кари е приключила бързо, и сега полека-лека се оправя, така че самата тя наруши утринната тишина с мощна струя. Привърши, изправи се и се наведе, също като Кари, за да си вдигне панталона и да се оправи и тогава…

Кари… Развързани ръце! Развързани крака!… Опря дясната си ръка на дънера, преметна се през него и се озова очи в очи с Хейли. Използва инерцията от скока, за да се завърти на левия си крак, да направи ново завъртане и да скъси разстоянието между себе си и изненаданата си пазителка. Десният й крак изсвистя във въздуха и бялата маратонка на мъртвеца удари Хейли в лицето.

Хейли залитна и щеше да падне дори без да се е препънала в дънера.

Нещо дълбоко в нея обаче просто отказа да падне. Наречете го воля. Наречете го опит. Наречете го кураж. Докато политаше към влажната земя, Хейли измъкна пистолета от колана си, хвърли го към нас и изкрещя.

Двамата със Зейн се извърнахме, все още с ръце на дюкяните, но с идеята да ги запълним с нещо по-практично от това, което държат в момента.

Видях Кари приведена до дънера. Видях развързаните ръце. Видях я как стрелка с очи Хейли, ядосана, че я е лишила от пистолет. Видях я как се извърта и хуква с развързани крака през дърветата.

Не стреляй, не трябва да стреляш по нея!

Махах с ръце, за да разбутам клоните от пътя си. Прескачах дънери. Подхлъзнах се на камък, но продължих да тичам през гората. Чух, че Зейн търчи някъде зад мен. Зърнах синята риза на Кари през клоните и мъглата. Чух тежкото й дишане, трошенето на клонки и тежките стъпки.

Клонките ме удряха през лицето. Деряха челото ми. Блъснах се в едно дърво. Тичах. Влажният горски въздух нахлуваше в дробовете ми на огромни порции. „Кари е в страхотна форма!“ Не мисли. Не спирай. Тичай. Хвани я. Трябва да я хванеш.

Преследвачи и бегълка се стрелкаха между дърветата в мъглата. Очите ни търсеха трескаво. Видях я, че се оглежда за пролука в гъсталака и се чуди в коя посока да поеме. Знаеше, че я гоним, че я виждаме, и за миг се изправи пред нас в цял ръст.

Мъртвецът ни помогна да я хванем.

Тя прескочи тясното корито на един пресъхнал поток, но големите маратонки я подведоха — едната се подхлъзна. Докато се изправяше и се опитваше да запази равновесие върху влажната земя, обувката се плъзна встрани, а глезенът й потегли в другата посока. Кари извика, а ние изскочихме от дърветата на десетина метра зад гърба й. Тя се втурна към няколко тополи.

Видяхме, че куцука, но продължи да тича още трийсетина метра с навехнат глезен през дърветата. Измъкна се от храсталака и се запрепъва по някакъв чакълест път. Пак се подхлъзна и падна по очи. Изправи се. Закуцука напред по пътя, който се губеше в мъглата. Не спря. Не се предаде.

Докато не кацна на мушката на пистолета ми.

— Стой! — извиках.

Чу, че обувките ми скърцат по чакъла зад гърба й. Забави крачка и спря.

— Не ме карай да стрелям! — изкрещях.

Чух шум от прекършени клони зад гърба си.

Приятелчето ми Зейн изскочи на пътя. Измъкна пистолета и извика:

— Недей!

Кари вдигна във въздуха изподрасканите си ръце. Беше оставила белезниците и въжето до разцепения дънер на дъба. Отмъкнала кламер от бюрото на мъртвия ни домакин и през цялото време го крила под горната си устна. Когато клекнала до дървото, отключила белезниците и развързала въжето. Сега ръцете й бяха празни и ги вдигна, за да ги разгледаме добре, преди да се обърне към нас.

Видя, че съм застанал на средата на пътя, леко присвил колене, стиснал пистолета с две ръце.

Видя и Зейн, изникнал от шубраците на три метра вдясно пред мен. И той я държеше на мушка.

Телата ни образуваха триъгълник в мъгливото утро на чакълестия горски път.

Внезапно ме връхлетя прозрение.

— Недей! — изкрещя Зейн.

„Има предвид Кари“, помислих си и на свой ред извиках:

— Кари! Край с глупостите! Всичко свърши!

— Никой да не прави нищо! — изкрещя отново Зейн.

— Не е време да умираш! — казах аз. — Сега е моментът да бъдеш истински шпионин!

— Какво? — попита Кари.

— Какво? — повтори като ехо Зейн.

„Дръж здраво пистолета!“, искаше ми се да му изкрещя, защото забелязах как дулото му потрепва. Сигурно бе уморен не по-малко от мен. С пресъхнало гърло, с учестено дишане, със сърце, което заплашва да изскочи от гърдите. Сигурно ни беше по-лесно да успокоим дишането си от Кари с издрасканите й ръце, с навехнатия глезен, с обезумелия поглед, уловил дулата на два пистолета, жадни да й пратят оловни целувки.

Кари проследи как се придвижвам бавно към нея, с дуло, насочено в сърцето й.

— Коя си ти? — извиках. — Какво правиш?

Пистолетът на Зейн се поколеба между мен и Кари.

— Виктор! Ти си тук! С нас! Не се изключвай, човече! И моля те, спри! Не мърдай повече! Трябва да спреш!

Стоях на пет метра от Кари, в средата на чакълестия път. Зейн бе застанал близо до дърветата, пистолетът му потрепваше като валмата мъгла. Отново викнах на Кари:

— Коя си ти?

— Какво искаш да кажеш? — Тя ме зяпна. — Знаеш коя съм.

— Точно!

— По дяволите всички тези лъжи! — извиках. — Забрави легендата си и другата си легенда. Забрави задачата си и истинската си задача. Забрави дали си искала да ни хванеш, или да ни убиеш. Забрави националната сигурност и онова, което трябва да знаеш; забрави, че не трябва да те хващат и че не трябва да се дъниш пред шефовете; забрави за кариерата, забрави всичко това и погледни нещата от друг ъгъл!

— Вик — обади се Зейн, пистолетът му продължаваше да е все така несигурен. — Спокойно…

— Знаеш ли кои са? — попитах тихо Кари, за да не ме чуят нечии скрити в мъглата уши.

Тя премигна, повдигна рамене.

Това означаваше, че дори и да е на страната на лошите, все още имаме шанс.

— Ти си шпионка — продължих. — А това означава, че си нашето спасение.

— Моля? — възкликнаха Кари и Зейн в един глас.

— Шпионинът трябва да разбере истината.

Тя поклати глава.

— Но вие няма как да знаете дали не играя двойна игра, ако някой въобще играе двойна игра.

— Ще поема риска — отвърнах. — Вече става прекалено сложно.

Свалих пистолета.

Зейн вдигна пистолета си нагоре.

— Ти си шпионин — продължих към Кари. — И си тук, на майната си, в мъглата. С нас. Добре, пратена си да ни ликвидираш. Не ми пука защо, от кого и как. Сега това няма значение. Сега си говорим направо. Ти си нормална, ние сме луди — и какво от това?

— В този момент, ако съберем защо с достатъчно на брой какво, се получава защо не — продължих. — Защо всички сме тук? Защо умря доктор Фридман? Ако сме го убили ние, тогава какво се е случило със сестра Смърт? Ако не сме взели пистолета, с който е застреляна, от нея, тогава откъде е дошъл? Ако пък сме го взели от нея, тогава защо го е имала? Дали са я претърсвали основно, включително ректално? Не мисля. В крайна сметка тя е работила временно в психиатрична клиника. Защо мобилният й телефон е купен на името на някаква фирма, точно както пише в дебелите книги? И кой е Кайл Русо.

— Просто име, надраскано на бяло картонче, закачено над предното стъкло на кола, открадната от мъртвец.

— Точно — отвърнах с думите на Зейн, като се надявах, че и той схваща накъде бия. — Но защо?

— Защото е възможно. Понякога това е единственото и напълно достатъчно обяснение за случващото се.

— Много си готина! — прошепнах.

Кари се изчерви. Очите й най-сетне се откъснаха от пистолета в ръката ми.

— Какви ги дрънкаш?

— Същността на твоята операция, на всяка операция, е знанието. Ако просто ни хванеш или застреляш, ще си останеш същата невежа като преди. Тук и сега имаш възможност да си себе си и да свършиш онова, което трябва.

— Моля?

— Бъди шпионин. С нас. Шпионирай ни.

— Да не би… Предлагаш ми да се присъединя към глутницата ви бесни кучета?

— Не ставай смешна. Ти си нормална. Но вече си ни свидетел. Превърни го в предимство и направи нещо повече от това да се мъкнеш с нас, докато ние правим един дявол знае какво.

— Или пък да си остана на този чакълест път. Мъртва. — Каза го, без дори да мигне.

— Можем да те застреляме по всяко време. Избери нещо по-добро, по-умно, по-истинско. Бъди ни свидетел. Бъди себе си. Бъди шпионин. Разбери онова, което не знаеш.

— И после?

— Когато стане „после“, постъпи така, както намериш за добре. Докладвай на шефовете. Остани доволна от работата си.

— Ако ви помогна, най-вероятно няма да мога да се измъкна.

— Никой не се измъква — отвърнах. — И така, какво избираш?

— Прав е — обади се Зейн. — Направи го. Ако не друго, трябва да си с нас, за да си свършиш работата възможно най-добре. Защото ние ще продължим, а твоят край няма да е по-щастлив от нашия.

— И ще… ми се доверите… да тръгна с вас?

— Разбира се, че не — отвърнах. — Просто ще ти повярваме, че си шпионин.

— Ами ако… — каза Кари.

— Ако, ако, ако! — изкрещях. — Ела с нас и разбери. Или хващай пътя.

Махнах с пистолета зад гърба й.

— Мамка му! — изруга тя.

Някой зад гърба ни извика! Беше Хейли:

— Съжалявам, че закъснях.

Всички се извърнахме и я видяхме между дърветата и пътя. Отпуснати ръце, объркан поглед, потна тениска, изподраскано лице.

Понесе се по чакълестия път като мъгла. Плъзна се към нас неумолимо като зората, приближи се все по-близо и по-близо.

— Съжалявам, Вик. Съжалявам, Зейн.

— Няма проблем — отвърнах, а тя ме подмина и се насочи право към Кари…

… и опря дулото на пистолета в челото на бялата жена.

Замръзнах. Нищо не можех да направя. Всички замръзнахме.

— Съжалявам — повтори Хейли, а Кари виждаше единствено бялото на очите й. — Преби ме веднъж — добре, стават грешки. Преби ме втори път и вече започвам да ставам смешна.

Хейли освободи предпазителя и пъхна куршум в цевта с едно движение.

Кари потрепна от опряния в челото пистолет, а чернокожата жена се усмихна.

— Номерът е в третия път — продължи Хейли и натисна пистолета, така че дулото му отпечата нещо като трето око на челото на Кари. — Трети път — майка и баща, нали така?

Нямаше да й помогне ловко движение, нито пък усмивка от съдбата. Каквото и да направеше Кари, Хейли все пак щеше да има време да натисне спусъка и да прати куршум в красивата й глава.

— Значи разумният избор — продължи Хейли, — хитрият избор, добрият избор, нормалният избор, шибаният шпионски избор е… просто да натисна спусъка. Да предприема превантивна атака. Проблемът е… решен. Възможността да изгубя бъдещите си схватки с теб — ликвидирана. Вярно, че така или иначе умирам, но ще е по-добре да умра на свобода и така най-сетне всичко ще си струва.

Не мога да помръдна. Не мога да се обадя. Не мога да мисля.

— Дааа!!! — извика Хейли и блъсна дулото на пистолета толкова силно в челото на Кари, че тя залитна. — Само дето не съм нито разумна, нито хитра, нито нормална!

Тя се извърна и — Бум! Натисна спусъка. Продължи да го натиска, докато не изпразни пълнителя — Бум! Бум! Бум! Изстрел след изстрел, куршум след куршум. Гилзите летяха и подрънкваха в чакъла, а куршумите прорязваха мъглата и клоните на дърветата. Най-сетне пистолетът изщрака безпомощно, а Хейли остана сред ехото от изстрелите, сред барутните изпарения, сред изненаданата гора, сред мъглата. После каза спокойно:

— Свърших мунициите.

Взех пистолета от вдървената й ръка и казах:

— Трябва да вървим.

Бип! Бип! Бип! Писъкът на автомобилен клаксон проби мъглата. Ерик ни викаше — изстрелите означаваха война. Война, която се молеше да е спечелена от добрите. Ръсел пък се втурнал сред дърветата с пистолет в ръка, готов да застреля всеки инакомислещ, мярнал се пред него.

Хванах Хейли за ръка и тя не се възпротиви. Двамата със Зейн прибрахме пистолетите си, а аз затъкнах празния й зигзауер в колана си. Чак тогава осъзнах, че това е същият модел, с който бях опитал второто си самоубийство.

— Е — обади се Кари. — Едно нещо поне с ясно. Колата е натам.