Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (7)

7.

Едва когато Урания поднася лъжичката към устата му за трети път, инвалидът я отваря. Когато болногледачката се връща с чашата вода, господин Кабрал, отпуснат и някак унесен, гълта послушно лъжичките с кашичка, които дъщеря му му дава, и изпива на малки глътки половин чаша вода. Няколко капки се стичат по ъглите на устните му към брадичката. Болногледачката внимателно го избърсва.

— Много добре, браво, изядохте плода като послушно дете — хвали го тя. — Радвате се, че дъщеря ви ви изненада така, нали, господин Кабрал?

Инвалидът дори не я удостоява с поглед.

— Вие помните ли Трухильо? — пита я внезапно Урания. Жената я поглежда стреснато. Тя е с едри бедра, грозновата, с облещени очи. Косата й е ръждиво-руса, а тъмните корени показват, че е боядисана. Най-сетне й отговаря:

— Какво мога да помня, бях на четири-пет години, когато го убиха. Нищо не помня, само каквото се говореше вкъщи. Баща ви е бил много важен човек по онова време, знам. Урания кима.

— Сенатор, министър, всичко — прошепва тя. — Но накрая изпадна в немилост.

Старецът я гледа уплашено.

— Добре де, добре — опитва се да й угоди болногледачката. — Трухильо може да е бил и диктатор, и какво ли не, но май тогава се е живеело по-добре. Всички са работели и не е имало толкова престъпления. Нали, госпожице?

— Ако баща ми разбира, ще е щастлив от това, което чува.

— Разбира се, че ме чува — отвръща болногледачката, вече на вратата. — Нали, господин Кабрал? Ние с баща ви си говорим много. Добре, извикайте ме, ако ви потрябвам.

Тя излиза и затваря вратата.

Може и да е вярно, че заради разрухата, причинена от следващите правителства, на много доминиканци им е мъчно за Трухильо сега. Бяха забравили за беззаконието, за убийствата, корупцията, шпионирането, изолацията, страха — ужасът се беше превърнал в мит. „Всички са работели и не е имало толкова престъпления“.

— Имало е, татко. — Тя търси погледа на инвалида, който започва да мига. — Може по къщите да не са влизали толкова крадци и хората по улиците да не са били така нападани и ограбвани — чанти, часовници, бижута. Но се убиваше, нанасяха се побои, имаше изтезания, изчезваха хора. Дори много приближени на режима хора. Ами синчето, красавецът Рамфис, колко поразии направи? И как ти трепереше да не ми хвърли око!

Баща й не знаеше, защото Урания никога не му каза, че и тя, и съученичките й от колежа „Санто Доминго“, а може би и всички нейни връстнички мечтаеха за Рамфис. С мустачките си като на любовник от мексикански филм, с очилата си „Рейбан“, с идеалните си костюми и различните униформи на шеф на Доминиканските военновъздушни сили, с големите си черни очи, атлетичната фигура, часовниците и пръстените си от чисто злато и с мерцедесите-бенц той приличаше на избраник на боговете. Богат, властен, елегантен, здрав, силен, щастлив. Спомняше си го много добре. А когато монахините не ги виждаха и чуваха, тя и съученичките й разглеждаха колекциите си от снимки на Рамфис Трухильо — цивилен, в униформа, по бански костюм, с вратовръзка, в спортен екип, официален, в екип за езда, повел отбора по поло или седнал в самолета си. Хвалеха се, че са го срещали, че са говорили с него в клуба, на панаира, на някой празник, на парад, на благотворителен бал. И вече осмелили се да наговорят всичко това — зачервени, уплашени, защото знаеха, че са съгрешили с думи и помисли и ще трябва да се изповядат на капелана, — си шепнеха колко хубаво, колко прекрасно би било да са обичани, целувани, прегръщани и галени от Рамфис Трухильо.

— Не можеш да си представиш колко пъти съм го сънувала, татко.

Баща й не се смее. Щом чува името на по-големия син на Трухильо, отново се стресва и облещва очи. Любимецът и точно затова — най-голямото разочарование на Бащата на новата нация. Той би искал първородният му син — „Негов син ли беше, татко?“ — да има неговата жажда за власт и да е енергичен и стриктен като него. Но Рамфис не беше наследил нито едно от качествата, нито от недостатъците му, освен може би бесния му нагон на развратник, нуждата да спи с повече жени, за да си доказва колко е мъжествен. Нямаше политически амбиции, нямаше никакви амбиции, беше апатичен, склонен към депресии, към невротично самовглъбяване, преследван от комплекси, страхове и противоречия, неуравновесен, с истерични изблици и дълги периоди на униние, които давеше в дрога и алкохол.

— Знаеш ли какво казват биографите на Шефа, татко? Че синът му станал такъв, щом разбрал, че когато се родил, майка му още не била омъжена за Трухильо. Че започнал да изпада в депресии, когато научил, че истинският му баща е доктор Доминиси, или онзи кубинец, когото Трухильо заповяда да убият, първият любовник на Мария Мартинес — от времето, когато и през ум не й минавало, че ще става Превъзходната дама, и била жалката женица със съмнително поведение, по прякор Еспаньолита. Ти се усмихваш? Не може да бъде!

Може и да се усмихваше. А може просто мускулите на лицето му да се бяха отпуснали. Във всеки случай това не беше лице на човек, който се забавлява, а по-скоро на някой, който току-що се е прозял или е надал вой и е останал с увиснала челюст, притворени очи, разширени ноздри и зяпнала беззъба уста — като тъмна дупка.

— Искаш ли да повикам болногледачката?

Инвалидът си затваря устата, лицето му си възвръща нормалния вид и напрегнатия тревожен израз. Седи свит, спокоен, в очакване. Вниманието на Урания е привлечено от внезапен крясък на папагали, който изпълва стаята и секва така ненадейно, както се чу. Слънцето блести и огрява покриви и стъкла на прозорци, в стаята започва да става топло.

— Знаеш ли какво? С цялата омраза, която изпитвах и още изпитвам към твоя Шеф, към семейството му и към всичко, което намирисва на Трухильо, всъщност, когато мисля за Рамфис или чета за него, не мога да не изпитвам болка и състрадание.

Той беше едно чудовище — като цялото семейство от чудовища. Какво друго можеше да бъде, щом е син на такъв баща и му е дадено такова възпитание? Какво друго можеше да стане от сина на един Хелиогабал^[1], на един Калигула, на един Нерон? Какво друго можеше да излезе от дете, което на седем години е получило със закон — „Ти ли го представи в Конгреса или сенатор Чиринос, татко?“ — чин на полковник от Доминиканската армия, а на десет е било повишено в генерал, с официална церемония, на която трябваше да присъства целият дипломатически корпус и всички военни шефове да му отдават чест? В съзнанието на Урания се е запечатала една снимка от албума, който баща й пазеше в шкафа в хола — дали още е там? На нея елегантният сенатор Агустин Кабрал („Или беше министър тогава, татко?“), в безупречен фрак, приведен в почтителен поклон под палещото слънце, поднася поздравленията си на детето в генералска униформа, което е стъпило на малък подиум с балдахин, приело е военния парад и сега приема поздравленията на подредените в редица министри, депутати и посланици. В дъното на трибуната — доволните лица на Благодетеля и на Превъзходната дама, гордата майка.

— Какво друго можеше да излезе от него освен този безделник, пияница, изнасилван, бездарник, престъпник и неуравновесен тип, какъвто беше? Аз и приятелките ми от „Санто Доминго“ не подозирахме нищо, полудели от любов по Рамфис. Но ти го знаеше, татко. Затова се страхуваше да не би да забележи и да хареса малкото ти момиченце, затова реагира така веднъж, когато той беше мил с мен и ми направи комплимент. А аз не разбирах нищо!

Инвалидът премига два-три пъти.

Защото, за разлика от съученичките й, които с разтуптени сърчица лъжеха, че са срещали Рамфис Трухильо и са говорили с него, че той им се е усмихвал и ги е ухажвал, на Урания това наистина се случи. При откриването на Панаира на мира и братството в свободния свят — велико събитие по случай двайсет и петата годишнина от Ерата на Трухильо, който щеше да трае от 20 декември 1955 година и през цялата 1956 година и щеше да коства — „Никога не се разбра точната цифра, татко“ — от двайсет и пет до седемдесет милиона долара, между една четвърт и половината от националния бюджет. За Урания тези спомени са още много живи: въодушевлението, усещането за някакво чудо, заляло цялата страна по време на паметния панаир. Трухильо си устрои сам празник, като доведе в Санто Доминго („В Сиудад Трухильо, извинявай, татко“.) оркестъра на Ксавиер Кугат, хористките от „Лидо“ в Париж, американските кънкьорки от „Айс Капейдс“ и издигна — върху осемстотинте хиляди квадратни метра панаирна площ — седемдесет и една постройки, някои от които от мрамор, алабастър и оникс. В тях настани пристигналите от четирийсет и две страни на свободния свят делегации, букет от изтъкнати личности, сред които се открояваха президентът на Бразилия Жуселину Кубичек и пурпурната фигура на кардинал Франсис Спелман, архиепископ на Ню Йорк. Кулминации на това честване бяха повишаването на Рамфис — за бляскави заслуги към страната — в чин генерал-лейтенант и възкачването на трона на Нейно прелестно величие Анхелита I, Кралица на панаира, която пристигна с кораб, посрещната от сирените на целия морски флот и от камбанния звън на всички столични църкви. Беше с корона от скъпоценни камъни и с ефирна дреха от тюл и дантела, ушита в Рим от известните модистки — сестрите Фонтана, които използвали за случая четирийсет и пет метра руски хермелин, с дълъг три метра шлейф и мантия, подобна на тази на Елизабет II Английска при коронясването й. Сред малките госпожици и пажове е и Урания — с прелестна дълга рокля от муселин, копринени ръкавици и букет от рози в ръка, заедно с другите момиченца и девойки, подбрани от доминиканското виеше общество. Тя е най-малката от свитата млади хора, придружаваща дъщерята на Трухильо под триумфалното слънце сред множеството, което аплодира поета и държавен глава дон Хоакин Балагер, който възхвалява Нейно височество Анхелита I и полага в нозете на нейната красота и изящество доминиканския народ. Чувствайки се като млада дама, Уранита чува как баща й, облечен официално, чете хвалебствено слово за успехите, постигнати през тези двайсет и пет години благодарение на упорството, възгледите и патриотизма на Трухильо. Тя е безкрайно щастлива. („Никога повече не съм била така щастлива, както в този ден, татко“.) Струва й се, че е в центъра на вниманието. После, в самото сърце на панаира, се открива бронзовата статуя на Трухильо — във фрак и академична тога, с професорски дипломи в ръка. И внезапно, като блестящ завършек на тази вълшебна утрин, Урания зърва до себе си Рамфис Трухильо, в парадната си униформа, който я гледа с мекия си поглед.

— Но кое е това хубаво момиченце? — усмихва й се блестящият генерал-лейтенант. Урания усеща как топлите му тънки пръсти повдигат брадичката й. — Как се казваш?

— Урания Кабрал — промълвява тя и сърцето й ще изхвръкне.

„Колко си хубава и — най-вече, колко хубава ще станеш“ — покланя се Рамфис и устните му докосват ръката на девойчето, а то чува възгласите, въздишките, шегите, с които я обсипват другите пажове и млади госпожици на Нейно величество Анхелита I. Синът на Генералисимуса си тръгва. Тя прелива от радост. Как ли ще реагират приятелките й, като разберат, че Рамфис — не друг, а самият Рамфис — е казал, че е хубава, докоснал я е по бузката и е целунал ръката й като на млада госпожица.

— Колко се разсърди ти, като ти казах, татко. Колко се ядоса. Забавно, нали?

Това избухване на баща й, когато разбра, че Рамфис я е докосвал, накара Урания да се усъмни за първи път, че може би не всичко е така съвършено в Доминиканската република, както казваха всички, и най-вече сенатор Кабрал.

— Какво лошо има в това, че е казал, че съм хубава, и ме е погалил, татко?

— Най-лошото нещо на света — повишава глас баща й и я стряска, защото никога не й се е карал така, размахвайки строго пръст над главата й. — Не го прави никога повече! Чуй ме добре, Уранита. Ако се приближи до теб, бягай веднага. Не го поздравявай, не говори с него. Бягай. За твое добро е.

— Но, но… — Девойчето е страшно объркано.

Току-що се бяха върнали от Панаира на мира и братството в свободния свят и тя беше още в прекрасната рокля на млада госпожица от свитата на Нейно величество Анхелита I, а баща й — във фрака, в който бе произнесъл речта си пред Трухильо, пред президента Черния Трухильо и пред дипломатите, министрите, гостите и хилядите, хилядите хора, залели булеварди, улици и сгради, украсени със знамето на панаира. Защо се беше разсърдил така?

— Защото Рамфис, това момче, този мъж е… лош. — Баща й прави усилие да не изрече всичко, което би искал. — За девойките, за малките момиченца. Не казвай това на приятелките си в колежа. На никого. Споделям го с теб, защото си ми дъщеря. Длъжен съм. Трябва да те пазя. За твое добро е, Уранита. Разбираш ли? Да, бъди умна. Не позволявай да се приближава до теб, да ти говори. Ако го срещнеш, изтичай при мен. До мен няма да ти направи нищо.

Ти не разбираш, Урания. Чиста си като лилия, не познаваш злото. Казваш си, че баща ти сигурно ревнува. Не иска никой друг освен него да е мил с теб, да ти казва, че си хубава. Тази реакция на сенатор Кабрал означава, че по онова време красивият Рамфис, романтичният Рамфис, вече е започнал да си прави лоши шегички с малките момиченца, с девойките и жените и славата му ще расте — онази слава, която всеки доминиканец, бил той почтен или непочтен, би желал да има. На Голям пич, Истински козел, Страшен мачо. Постепенно ще започнеш да научаваш за това в клас или на двора в „Санто Доминго“ — колежа за девойки от добри семейства, с американските и канадските sisters от Доминиканския орден, с модерните униформи, чиито ученички не приличаха на послушници, защото ги обличаха в розово, синьо и бяло и носеха дебели чорапи и обувки в два цвята (бял и черен), което им придаваше спортен и модерен вид. Но дори за тях няма спасение от похожденията на Рамфис, когато се впуска, сам или с приятелчетата си, на лов за млади жертви по улиците, парковете, клубовете, баровете или частните домове на голямото си феодално владение, тоест навсякъде. Колко доминиканки прелъсти, похити и изнасили красавецът Рамфис? На креолките не подарява кадилаци и палта от визон, както на актрисите от Холивуд, след като ги е оправил или за да ги оправи. Защото, за разлика от щедрия си баща, доброто момче Рамфис е като доня Мария — скъперник. Прекарва доминиканките гратис, оказвайки им честта да спят с принца наследник, с капитана на непобедимия национален отбор по поло, с генерал-лейтенанта и шеф на военновъздушните сили.

За всичко това научаваш постепенно от подшушнатите клюки, от фантастичните измислици, примесени с истини, които ученичките си споделят скришом от the sisters през междучасията. Ще се чудиш дали да вярваш, или да не вярваш, заинтригувана и отвратена, докато колежът, а този път и целият Сиудад Трухильо, не бъде разтърсен от трагедията, в която жертва на синковеца стана едно от най-красивите момичета от висшето общество, дъщеря на полковник от Доминиканската армия. Лъчезарната Росалия Пердомо, с дълги руси коси, лазурни очи и прозирна кожа, която изпълняваше ролята на Дева Мария като истинска скърбяща майка, оплакваща смъртта на сина си, на представленията за Страстите Христови. Много версии имаше за станалото. Че Рамфис се запознал с нея на някакъв празник, че я видял в кънтри клуба, на благотворителен бал, че й хвърлил око на хиподрума, преследвал я, звънял й, писал й и онзи петък следобед след тренировките, на които Росалия останала, защото била в отбора по волейбол на колежа, й определил среща. Много съученички виждат как пред училището — Урания не си спомня дали е видяла това, — вместо да се качи в автобуса на колежа, тя сяда в колата на Рамфис, който я чака на няколко метра от входа. Той не е сам. Този синковец не се движи никога сам, винаги е с двама-трима приятели, които го ласкаят, подмазват му се, слугуват му и се издигат благодарение на него. Като шурея му, мъжа на Анхелита — Печито, още един красавец — полковник Луис Хосе Леон Естевес. Бил ли е с тях и по-малкият брат? Малкият грозник, дивакът, досадникът Радамес? Сигурно. И вече пияни? Или се напиват, докато правят това, което са направили с русокосата снежнобяла Росалия Пердомо? Разбира се, те не чакат момичето да изгуби много кръв. Тогава се държат като кавалери. Но преди това я изнасилват. На Рамфис, бидейки това, което е, се пада честта да дефлорира сладкото парче. После — другите. По старшинство или по приближеност до първородния син? Дали хвърлят жребий за реда си? Как ли е било, татко? И насред гаврата ги изненадва кръвоизливът.

Но вместо да я захвърлят в някоя канавка сред полето, както биха направили, ако Росалия не беше Пердомо — бяло момиче, русокосо, от богато и уважавано семейство на трухилисти, — а някоя бедна девойка с никому неизвестна фамилия, те проявяват уважение. Откарват я до вратата на болница „Марион“, където — за щастие или за нещастие на Росалия? — лекарите я спасяват. И разпространяват историята. Говори се, че горкият полковник Пердомо никога не се съвзел от шока, който получава, като разбира, че Рамфис Трухильо и приятелите му са опозорили скъпата му дъщеря за развлечение между обяда и вечерята, както се гледа някой филм. Майка й не стъпва повече на улицата, смазана от срам и болка. Дори на църква не ги видели повече.

— От това ли се боеше, татко? — Урания следи погледа на инвалида. — Да не би Рамфис и приятелите му да постъпят и с мен така, както с Росалия Пердомо?

„Разбира“ — казва си, смълчана. Баща й е впил очи в нея; в дъното на зениците му долавя безмълвна молба: замълчи, престани да чоплиш старите рани, да събуждаш тези спомени. Тя няма никакво намерение да го прави. Не дойде ли затова в тази страна, в която се беше заклела да не стъпва?

— Да, татко, сигурно затова дойдох — казва толкова тихо, че едва се чува. — Да те накарам да се почувстваш зле. Макар че с този мозъчен удар ти сам се погрижи за себе си. Заличи неприятните спомени в паметта си. И за случилото се с мен ли, с нас ли, заличи спомена? Аз не съм. Нито за ден. Нито за един ден от всичките трийсет и пет години, татко. Нито забравих, нито ти простих. Затова, като чуех гласа ти, когато ми звънеше в университета „Сиена Хайтс“ или в Харвард, затварях и те прекъсвах. „Дъще, ти ли си?…“ — щрак. „Уранита, чуй ме…“ — щрак. Затова не отговорих на нито едно от писмата ти. Колко ми написа — сто? Двеста? Скъсах и изгорих всичките. Доста лицемерни бяха писъмцата ти. Говореше със заобикалки, с намеци, да не би да попаднат в чужди ръце, да не би някой друг да разбере за тази история. Знаеш ли защо не можах изобщо да ти простя? Защото ти никога не съжали за това истински. След толкова години служба при Шефа вече нямаше угризения, беше изгубил чувствителността си, всяка представа за честност. Като колегите си. И може би като цялата страна. Това ли беше условието, за да се задържиш на власт и да не умреш от отвращение? Да се превърнеш в бездушник, в чудовище като Шефа си. Да си живеете спокойно и доволно като красавеца Рамфис, след като изнасили и остави кървящата Росалия в болница „Марион“.

Дъщерята на Пердомо не се върна в колежа, разбира се, но милото й личице на Дева Мария остана да витае в залите, по коридорите и дворовете на „Санто Доминго“ със седмици, с месеци витаеха и клюките, шушукането, измислиците, които предизвика нейната трагедия, въпреки че the sisters бяха забранили да се произнася дори името на Росалия Пердомо. Но във всеки доминикански дом, дори в най-върлите трухилистки семейства, това име често се повтаряше като зловещо предупреждение, като угроза, и най-вече в домовете, където имаше девойки и госпожици за омъжване. Историята подклаждаше страха, че красавецът Рамфис (който на всичко отгоре беше женен за разведената Октавия — Тантана — Рикарт!) може внезапно да открие дъщеричката им, малкото им момиче, и да се позабавлява с нея на някое от празненствата, които разглезеният наследник си устройваше от време на време с когото му паднеше, защото кой можеше да търси сметка на първородното синче на Шефа и на компанията му от фаворити?

— И заради Росалия Пердомо твоят Шеф прати Рамфис във военната академия в Съединените щати, нали, татко?

Във Военната академия във Форт Левънуърт, Канзас Сити, през 1958 година. За да го държи няколко години далеч от Сиудад Трухильо, защото, казват, че историята с Росалия Пердомо ядосала дори Негово превъзходителство. Не по морални съображения, а чисто практически. Вместо да се запознае с проблемите и да се подготви като първороден син на Шефа, това глупаво момче се е отдало на разюздан живот, на полото, на пиянства с антуража си от безделници и паразити, и прави само бели, като да изнасилва дъщерята на едно от най-верните на Трухильо семейства и да й причинява кръвоизливи. Наперено, невъзпитано момче. Да върви във Военната академия във Форт Левънуърт, Канзас Сити!

Урания избухва в истеричен смях и инвалидът отново се свива, сякаш иска да се скрие, объркан от този внезапен кикот. Урания се смее така, че очите й се напълват със сълзи. Бърше ги с кърпата.

— Лекарството беше по-лошо от болестта. Вместо наказание, това пътуване до Форт Левънуърт излезе като награда за красавеца Рамфис. Сигурно е било смешно, нали, татко? Това доминиканско офицерче отива да учи в елитен випуск от подбрани американски офицери и се появява с нашивки на генерал-лейтенант, с десетки ордени, с дълга военна кариера зад гърба си (беше я започнал на седем години), с антураж от адютанти, музиканти и слуги, с яхтата си, хвърлила котва в залива на Сан Франциско, и с флотилия от автомобили. Голяма изненада е било за онези капитани, майори, лейтенанти, сержанти, инструктори и преподаватели. Тази странна тропическа птица пристига във Военната академия във Форт Левънуърт да се обучава, а има повече нашивки и чинове и от самия Айзенхауер. Как да се отнасят с него? Как да му позволят да ползва подобни привилегии, без да накърнят престижа на Академията и на американската армия? Трябваше ли да се правят, че не забелязват как — мине, не мине седмица — и наследникът бяга от спартанския Канзас Сити в шумния Холивуд и с приятеля си Порфирио Рубироса участва в партита за милиони с именити актриси, които клюкарската жълта преса коментира като луда? Най-известната водеща на рубрика в Лос Анджелис Луела Парсънс съобщи, че синът на Трухильо е подарил кадилак последен модел на Ким Новак и палто от визон на За За Габор. На сесия на Камарата един от депутатите на Демократическата партия изчислил, че тези подаръци стрували колкото сумата за годишната военна помощ, която Вашингтон отпускал безвъзмездно на доминиканската държава, и попитал дали това е най-добрият начин да се помага на бедните страни срещу влиянието на комунизма и да се харчат парите на американския данъкоплатец.

Скандалът бил неизбежен. В Съединените щати, не в Доминиканската република, където не се казала или публикувала нито дума за развлеченията на Рамфис. Но там — да, защото, каквото и да се говори, там има обществено мнение и свободна преса, които правят политиците на пух и прах, ако им намерят слабото място. И така, по искане на Конгреса, военната помощ била спряна. Спомняш ли си това, татко? Академията уведоми дискретно Държавния департамент, а той, още по-дискретно — Генералисимуса, че тъй като няма никаква надежда синът му да издържи курса и характеристиката му е много лоша, по-добре да се оттегли, за да си спести унижението да бъде изключен от Военната академия във Форт Левънуърт.

— На татенцето никак не му хареса, че причиняват това на горкия Рамфис, нали, татко? Той само се бил позабавлявал малко, а я виж как реагирали тия пуритани гринговците. В отговор твоят Шеф решил да оттегли морската и военната мисия от Съединените щати и призовал посланика, за да връчи протеста. Най-близките му съветници — Паино Пичардо, самият ти, Балагер, Чиринос, Арала, Мануел Алфонсо — трябвало да извършат чудеса, за да го убедят, че едно скъсване на връзките би нанесло огромни щети. Помниш ли? Историците твърдят, че ти си един от хората, които не са позволили отношенията с Вашингтон да се влошават заради похожденията на Рамфис. Постигна го само наполовина, татко. Оттогава, след онези изстъпления, Съединените щати разбраха, че този съюзник е проблем за тях и че е по-благоразумно да си намерят някой по-достоен. Но защо заговорихме за синчетата на Шефа, татко?

Инвалидът свива рамене, сякаш й отвръща: „Откъде да знам, ти кажи защо“. Нима разбираше? Не. Поне не всичко. Способността му да разбира сигурно не е напълно увредена от кръвоизлива, а е намаляла до десет или пет процента от нормалното. Този осакатен, ограничен мозък, действащ като забавена лента, сигурно успяваше да задържи и да обработи информацията — която сетивата му долавяха само за минути, а може би за секунди, — преди да се замъгли. Затова очите му, лицето, движенията му, като това свиване на раменете, внезапно подсказваха, че той чува, че разбира това, което му говориш. Само фрагменти, на изблици, като просветления, но откъслечни. Не си прави илюзии, Урания. Разбира само за секунди и после забравя. Вече не говориш на него. Продължаваш да говориш на себе си, както правиш всеки ден от повече от трийсет години.

Не е нито тъжна, нито потисната. Може би заради слънцето, което нахлува през прозорците и огрява предметите с живата си светлина и те се открояват, изпъкват с детайлите, с дефектите си, изгубили цвета си, овехтели. Колко жалка, запусната, вехта е сега спалнята — къщата — на влиятелния някога председател на Сената Агустин Кабрал. Защо изведнъж се сети за Рамфис Трухильо? Винаги се е чудила на неведомите пътища, по които тръгва паметта, на географските пространства, до които стига благодарение на тайнствени стимули, на неочаквани асоциации. А, да, сигурно има нещо общо с новината, която прочете в Ню Йорк Таймс ден преди да тръгне от Съединените щати. Статията беше за малкото братче, за малкия дивак, грозника Радамес. И то каква новина! Какъв край. Репортерът бе направил сериозно разследване. От няколко години братчето живеело мизерно в Панама и се занимавало със съмнителен бизнес; никой не знаел точно какъв, докато не изчезнало. Това станало миналата година и всички опити, направени от роднините и от панамската полиция, да открият някаква следа били напразни — от обиска на малката стаичка, в която живеел в Балбоа, се разбрало, че мръсните му лични вещи са си там. Докато най-сетне един от колумбийските наркокартели не съобщил в Богота — с цялата словесна помпозност, характерна за американската Атина, — че „доминиканският гражданин дон Радамес Трухильо Мартинес, живеещ в Балбоа, в братската Панамска република, е бил убит на неназовано място в колумбийската джунгла след откритите неопровержими доказателства за недостойното му поведение при изпълнението на задълженията му“. Ню Йорк Таймс обясняваше, че по всяка вероятност провалилият се Радамес от години е печелел хляба си, работейки за колумбийската мафия. Навярно някаква жалка служба, ако се съди по мизерията, в която е живеел: като момче за всичко на босовете — да осигурява апартаменти, да ги разкарва по хотели, летища и квартири за срещи, или може би като посредник при прането на пари. Дали не се е опитал да задигне някакви долари, за да заживее по-добре? И понеже беше много тъп, веднага са го хванали. Заловили го и го откарали в джунглата край Дариен, в своите владения. Може да са го измъчвали със същото ожесточение, с което той и Рамфис изтезаваха и убиваха нашествениците в Констанса, Маймон и Естеро Ондо през 59-а, а през 1961-а — хората, замесени в събитията от 30 май.

— Съвсем заслужен край, татко. — Баща й, който дремеше, отваря очи. — Който вади нож, от нож умира. Важи точно за случая с Радамес, ако е умрял така. Защото нищо не е доказано. В статията се казваше още, че някои хора твърдели, че бил информатор на DEA^[2], затова му била направена пластична операция и го пазели заради заслугите му, когато бил при колумбийските мафиоти. Слухове и догадки. Във всички случаи, какъв край за синчетата на твоя Шеф и на Превъзходната дама. Красавецът Рамфис загина при автомобилна катастрофа в Мадрид. Катастрофа, която според някои хора е дело на ЦРУ и Балагер, за да отстранят първородния син, защото готвел заговор от Мадрид и искал да инвестира милиони, за да си върне семейното господство. Радамес — превърнат в жалка отрепка и убит от колумбийската мафия, защото се опитал да открадне мръсните пари, в прането на които участвал, или като агент на DEA. А знаеш ли как живее Анхелита, Нейно височество Анхелита I, на която бях малка придворна дама? В Маями, докосната от крилете на божествения гълъб. Сега тя е новопокръстена християнка. В една от хилядите евангелистки секти, обладани от лудостта, идиотизма, скръбта и страха. Дотам стигна кралицата на тази страна. Да живее в малка чиста къщичка, подредена с лош вкус — снобска смесица между американския и карибския, — отдала се на мисионерството. Казват, че са я виждали по кръстовищата на окръг Дейд, по латинските и хаитянските квартали, да пее псалми и да призовава минувачите да отворят сърцата си за Господа. Какво би казал за това достойният Баща на новата нация?

Инвалидът отново свива рамене, премига и се унася. Притваря клепачи и се сгушва, готов да подремне.

Вярно, никога не си изпитвала омраза към Рамфис, Радамес или Анхелита, поне не такава, каквато изпитваш все още към Трухильо и Превъзходната дама. Защото, по един или друг начин, трите деца платиха с провалите или с жестоката си смърт своя дял от престъпленията на семейството. И не успя да се отърсиш напълно от известна благосклонност към Рамфис. Защо, Урания? Може би заради психическите му кризи, депресиите, пристъпите му на лудост, неуравновесеността му, които фамилията винаги е криела и заради които след убийствата през юни 1959 година Трухильо беше принуден да го изпрати в психиатрична болница в Белгия. Във всички действия на Рамфис, дори най-жестоките, винаги е имало нещо карикатурно, самозвано и патетично. Както и в пищните подаръци за холивудските актриси, които Порфирио Рубироса оправяше гратис (когато не ги караше да му плащат). Или заради начина, по който проваляше плановете, които баща му кроеше за него. Не беше ли истински фарс например това, че Рамфис обърка цялото посрещане, което Генералисимусът му устрои, за да го реабилитира след провала му във Военната академия във Форт Левънуърт? Баща му накара Конгреса — „Ти ли изготви проектозакона, татко?“ — да го обяви за шеф на Генералния щаб на въоръжените сили и при завръщането му да бъде провъзгласен за такъв на военен парад по Авенида, пред обелиска. Всичко било готово и войската била строена онази сутрин, когато яхтата Анхелита, която Генералисимусът пратил да го вземе от Маями, влязла в пристанището по река Осама. Самият Трухильо, придружен от Хоакин Балагер, отишъл да го посрещне на кея, където акостирали, за да го заведе на парада. И каква изненада, какво разочарование, какъв конфуз преживял Шефа, като влязъл в яхтата и видял окаяната олигавена отрепка, в която се бил превърнал горкият Рамфис след оргията по време на плаването. Едва се държал на крака, неспособен и дума да продума. С омекнал език, той само ръмжал, вместо да говори. Очите му били облещени и изцъклени, а дрехите — изцапани от повръщането. Но още по-зле били приятелчетата му и жените с него. Балагер го казваше в спомените си: Трухильо пребледнял, разтреперил се от възмущение. Заповядал да отменят военния парад и полагането на клетва от Рамфис като шеф на Генералния щаб. И преди да си тръгне, взел една чаша и вдигнал наздравица, която трябвало да прозвучи като символичен шамар за бездарника (толкова пиян, сигурно не е разбрал нищо): „Пия за труда — единственото нещо, което ще донесе просперитет на републиката“.

Нов пристъп на истеричен смях завладява Урания и инвалидът отваря очи, стреснат.

— Не се плаши. — Тя отново е сериозна. — Не мога да спра да се смея, когато си представям сцената. Къде ли си бил ти в тоя момент? Когато Шефа ти открива синчето си мъртвопияно, заобиколено от също толкова пияни курви и приятелчета? На трибуната на Авенида ли, облечен във фрак, очаквайки новия шеф на Генералния щаб? Как си обясни това? Парадът се отлага заради полудяването на генерал Рамфис?

Отново се разсмива пред дълбокия поглед на инвалида.

— Да плачеш и да се смееш на такова семейство, но не и да го приемаш сериозно — прошепва Урания. — Понякога сигурно те е досрамявало от тях. Обземали са те угризения и страх, когато си можел да си позволиш, макар и много скришно, тази волност. Бих искала да разбера какво мислиш за мелодраматичния край на синчетата на Шефа. Или за мрачната история за последните години на доня Мария Мартинес, Превъзходната дама, тази ужасна, отмъстителна жена, която крещяла да бъдат избодени очите на убийците на Трухильо и живи да ги одерат. Знаеш ли, че накрая се скапала от артериосклероза? Че тая скъперница изнесла тайно от Шефа милиони и милиони долари? Че имала номерата на всички тайни сметки в Швейцария и въпреки това не ги казала на синчетата си? С основание, разбира се. Било я страх, че ще й задигнат милионите и ще я бутнат в някой приют — да прекара последните години от живота си и да не им се пречка. Но точно тя, благодарение на артериосклерозата, се подигра с тях. Какво ли не би дала, за да може да види как Превъзходната дама, притисната от нещастията, бавно губи паметта си там, в Мадрид. Но запазвайки в дъното на алчната си душа достатъчно разум, за да не разкрие на синовете си номерата на швейцарските сметки. И да гледа какви усилия полагат, горкичките, за да може Превъзходната дама да си спомни — в Мадрид, в квартирата на малкия грозник, на дивака Радамес, или в Маями, в дома на Анхелита, преди да се отдаде на мистицизма — къде ги е записала и скрила. Представяш ли си ги, татко? Как тършуват, отварят, чупят, дращят, търсейки скривалището. Сигурно са я водели в Маями, после са я връщали в Мадрид. Без никакъв успех. В гроба ли е отнесла тайната! Как мислиш, татко? Рамфис успя да прахоса няколко милиончета, които изнесе от страната в месеците след смъртта на баща си, защото Генералисимусът (вярно ли е това, татко?) не позволил нито сентаво да бъде изнесено от страната, за да принуди семейството и приближените си да умрат тук и да посрещнат последствията. Но Анхелита и Радамес се озоваха на улицата. Превъзходната дама умря също бедна, от артериосклероза, в Панама, където била погребана от Калил Хаче, който я откарал до гробището с такси. И оставила милионите от наследството на швейцарските банкери! Да плачеш или да се пръснеш от смях, но в никакъв случай да ги приемаш сериозно. Нали, татко?

Тя отново се разсмива до сълзи. Докато бърше очите си, се бори с пристъпа на депресия, който се надига някъде дълбоко в нея. Инвалидът я гледа, вече свикнал с присъствието й. Без да реагира на монолога й.

— Не мисли, че съм станала истеричка — въздиша тя. — Още не, татко. Никога досега не съм правила това — да се лутам, да се ровя в спомените. Това е първата ми отпуска от доста години. Не обичам ваканциите. Тук, като дете, ги обичах. Докато, благодарение на the sisters, не отидох в университета в Ейдриън и оттогава — край. Прекарах живота си в работа. В Световната банка никога не съм излизала в отпуска. В кантората в Ню Йорк — също. Нямам време за подобни монолози върху доминиканската история.

Така е, животът й в Манхатън е изтощителен. Цялото й време е разчетено до секунда — от девет часа, когато влиза в кабинета си на „Медисън“ и 74 улица. Дотогава е тичала четирийсет и пет минути в Сентръл Парк, ако времето е хубаво, или е играла аеробика във фитнес центъра на ъгъла, където членува. Сутрините й са низ от срещи, доклади, разговори, консултации, справки в архива, служебни обеди в сепарето на кантората или в някой ресторант в покрайнините. Следобедите също са напрегнати и често продължават до осем. Ако времето не е лошо, се прибира пеш. Приготвя си някаква салата, отваря си кисело мляко, преди да гледа новините по телевизията, чете малко и си ляга толкова уморена, че буквите в книгата или кадрите на видеото започват да танцуват пред очите й след десет минути. Винаги има по едно, а понякога и по две пътувания на месец из Съединените щати или в Латинска Америка, Европа и Азия. В последно време и в Африка, където някои инвеститори най-сетне се осмеляват да вложат парите си и затова търсят юридическа консултация от кантората. Това е нейната специалност — легалната форма на финансовите операции на компаниите в която и да е точка от света. Специалност, която получи след дълги години работа в Юридическия отдел на Световната банка. Пътуванията са по-отегчителни от ежедневието в Манхатън. След пет, десет или дванайсет часа полет до Мексико Сити, Банкок, Токио, Равалпинди или Хараре веднага започваш с представянето или изслушването на доклади, обсъждането на цифри, преценяването на проекти, променянето на пейзажи и климати, от горещи към студени, от влажни към сухи, от английски към японски, испански и урду, арабски и хинди, слушайки преводачи, чиито грешки могат да станат причина за вземането на погрешни решения. Затова трябва да е винаги нащрек, абсолютно концентрирана, което изчерпва силите й докрай, така че на задължителните приеми едва потиска прозевките си.

— Когато имам свободен уикенд, си оставам щастлива вкъщи да чета доминиканската история — казва тя и й се струва, че баща й кима. — Доста странна история наистина. Но мен ме разтоварва. Това е начин да не изгубя корените си. Макар да съм живяла там два пъти повече години, отколкото тук, не съм станала американка. Още говоря като доминиканка, нали, татко?

Нима в очите на инвалида проблясва иронично пламъче?

— Добре де, горе-долу като доминиканка от Америка. Какво може да се очаква от човек, който е живял трийсет и толкова години сред гринговци и със седмици не е говорил испански. Знаеш ли, бях сигурна, че няма да те видя повече? Дори за погребението ти нямаше да дойда. Твърдо бях решила. Знам, че ти се иска да разбереш защо промених решението си. Защо съм тук. Истината е, че не знам. Беше някакъв импулс. Просто не се замислих. Поисках една седмица отпуска и дойдох. Сигурно търся нещо тук. Може би теб. Да проверя как си. Знаех, че си зле, че след кръвоизлива с теб вече не може да се говори. Иска ли ти се да знаеш какво чувствам? Какво изпитах, като се върнах в къщата от детството ми? И като те видях в това жалко състояние?

Баща й отново е заинтригуван. Чака с интерес тя да продължи. Какво изпитваш, Урания? Горчивина? Някаква тъга? Мъка ли? Пробуждане на стария гняв? „Най-лошото е, струва ми се, че не изпитвам нищо“ — мисли си тя.

Чува се звънецът на външната врата. Кънти силно и остро в горещата сутрин.