Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (16)

16.

— Мануел Алфонсо ли? — Леля Аделина слага ръка зад ухото си, сякаш не е чула, но Урания знае, че старицата има отличен слух и се преструва, за да се съвземе от изненадата. Лусинда и Манолита също я гледат с широко отворени очи. Само Марианита изглежда спокойна.

— Да, той, Мануел Алфонсо — повтаря Урания. — Като името на испанския завоевател. Познаваше ли го, лельо?

— Виждала съм го понякога — признава старицата, заинтригувана и засегната. — Какво общо има той с тежките думи, които каза за Агустин?

— Беше плейбоят, дето намираше жени на Трухильо — напомня Манолита. — Нали, мамо?

„Плейбой, плейбой“, пропищява Самсон. Но този път само върлинестата й племенница се разсмива.

— Чудесно момче, красавец — казва Урания. — Преди да се разболее от рак.

Това беше най-красивият доминикански младеж от нейното поколение, но за няколкото седмици или месеци, през които Агустин Кабрал не беше го виждал, от този елегантен полубог с външност, която караше момичетата да се обръщат след него, бе останала само една сянка. Сенаторът не можеше да повярва на очите си. Беше отслабнал поне с десет-петнайсет килограма; мършав, изпит, с дълбоки сенки под очите, доскоро самодоволно усмихнати — с поглед на бонвиван и усмивка на победител, — в които сега нямаше живот. Той беше чул за малкия тумор под езика му, открит случайно от зъболекаря, когато Мануел, все още посланик във Вашингтон, отишъл на годишния профилактичен преглед. Разправяха, че новината така потресла Трухильо, сякаш е станало с някого от синовете му, и че не се откъсвал от телефона, докато го оперирали в клиниката „Майо“ в Съединените щати.

— Хиляди извинения, че те безпокоя веднага след пристигането ти, Мануел — изправи се Кабрал, щом го видя да влиза в малката стая, където го чакаше.

— Скъпи Агустин, колко се радвам. — Мануел Алфонсо го прегърна. — Разбираш ли ме? Трябваше да ми изрежат част от езика. Но с малко терапия пак ще говоря нормално. Сега разбираш ли ме?

— Разбирам те чудесно, Мануел. Нищо странно не долавям в гласа ти, уверявам те.

Не беше вярно. Посланикът говореше така, сякаш дъвче камъчета, сякаш езикът му е вързан или е пелтек. По гримасите на лицето му личеше какво усилие му коства всяко изречение.

— Сядай, Агустин. Едно кафе? Или чашка алкохол?

— Нищо, благодаря. Няма да ти отнема много време. Извинявай още веднъж, че те притеснявам, докато се съвземаш от операцията. В много трудно положение съм, Мануел.

Млъкна, смутен. Мануел Алфонсо сложи приятелски ръка на коляното му.

— Представям си, Умник. Малък народ, голям ад: слуховете стигнаха и до мен, в Съединените щати. Че си отстранен от Председателството на Сената и че се извършва проверка на управлението ти в министерството.

И годините бяха натежали заедно с болестта и страданието върху плещите на този доминикански Аполон, чието лице с идеални снежнобели зъби бе заинтригувало генералисимус Трухильо при първото му официално посещение в Съединените щати, в резултат на което съдбата на Мануел Алфонсо претърпя пълен обрат — като на Снежанка, докосната от вълшебната пръчица. Но беше все така елегантен мъж, облечен като манекен, какъвто е бил на младини, като доминикански емигрант в Ню Йорк: велурени мокасини, кремав кадифен панталон, риза от италианска коприна и кокетно шалче на врата. На малкия му пръст блестеше златен пръстен. Беше грижливо избръснат, парфюмиран и сресан.

— Колко съм ти благодарен, че ме прие, Мануел. — Агустин Кабрал си възвърна самочувствието: винаги беше презирал хората, които се само съжаляват. — Ти си единственият. Като че ли съм чумав. Никой не иска да ме приеме.

— Аз не забравям услугите, които са ми направени, Агустин. Винаги си бил великодушен с мен, поддържал си всичките ми кандидатури в Конгреса, правил си ми хиляди услуги. Ще направя каквото мога. Какви са обвиненията срещу теб?

— Не знам, Мануел. Ако знаех, щях да се защитя. Но никой досега не ми казва каква грешка съм допуснал.

— Да, така е, видехме ли го, сърцата ни се разтуптяваха — признава нервно леля Аделина. — Но какво общо може да има той с онова, което каза за Агустин?

Гърлото на Урания е пресъхнало и тя отпива малко вода. Защо продължаваш да говориш за това? За какво?

— Защото Мануел Алфонсо беше единственият от всички приятели на татко, който се опита да му помогне. Значи не знаеше. Нито вие, братовчедки.

Трите я гледат, сякаш нещо не й е наред.

— Ами не, не го знаех — мърмори леля Аделина. — Опитал се е да му помогне, когато изпадна в немилост? Сигурна ли си?

— Толкова съм сигурна, колкото и че татко не ви е казал, нито на теб, нито на чичо Анибал, за нещата, които Мануел Алфонсо направи, за да го измъкне от положението.

Млъква, защото в трапезарията влиза слугинята хаитянка. Тя пита на своя плах и напевен испански дали имат още нужда от нея, или може да отиде да спи. Лусинда я отпраща с ръка: просто си върви.

— Кой е този Мануел Алфонсо, лельо Урания? — пита с тънкото си гласче Марианита.

— Важна личност, скъпа. Представителен и от много добро семейство. Отишъл в Ню Йорк да си търси късмета и станал манекен на луксозни модисти и магазини, появил се на билбордовете по улиците с отворена уста за реклама на „Колгейт“ — пастата, която освежава, почиства и придава блясък на зъбите. При едно от пътуванията си до Съединените щати Трухильо разбрал, че красавецът от афишите е някакъв млад доминиканец. Заповядал да го повикат и го осиновил. Направил от него важна личност. Взел го за преводач, защото говорел перфектно английски; за съветник по протокола и етикета, защото бил елегантен професионалист; и за най-важната длъжност — да избира костюмите, вратовръзките, обувките, чорапите и нюйоркските шивачи, които го обличали. Грижел се да бъде винаги в крак с последния вик на мъжката мода. Помагал му и да скицира дизайна на униформите си — хобито на Шефа.

— И най-вече му избирал жените — прекъсва я Манолита. — Нали, мамо?

— Какво общо има всичко това с моя брат? — размахва тя гневно юмручето си.

— Жените са най-малкото — продължава да обяснява на племенницата си Урания. — Трухильо не давал пет пари за тях, защото всички били негови. Но от костюмите и аксесоарите се интересувал твърде много. Мануел Алфонсо го карал да се чувства изискан, изтънчен, елегантен. Като Петроний от Quo Vadis?, когото цитирал винаги.

— Не съм се виждал още с Шефа, Агустин. Имам аудиенция този следобед в дома му, в имението „Радамес“. Ще проверя, обещавам ти.

Беше го оставил да говори, без да го прекъсва, като само кимаше и го изчакваше, когато сенаторът изпадаше в отчаяние и от обида или от мъка гласът му секваше. Разказа му какво ставаше, какво беше казал, направил и мислил, откакто преди десет дни в „Обществен форум“ се появи първото писмо. Изля душата си пред този деликатен човек, първия, който проявяваше съчувствие към него от онзи злокобен ден; разказа му интимни подробности от живота си, посветен от двайсетгодишен в служба на най-важния човек в доминиканската история. Справедливо ли беше Шефа да не пожелае да изслуша човека, който от трийсет години живееше за него и чрез него? Беше готов да признае грешките си, ако беше допуснал такива. Да си направи равносметка. Да плати за пропуските си, ако имаше такива. Но нека Шефа му предостави поне пет минути. Мануел Алфонсо отново го потупа по коляното. Къщата му в новия квартал Аройо Ондо беше огромна, заобиколена от парк, обзаведена и украсена с изискан вкус. Безпогрешен в умението си да долавя скритите заложби у хората — способност, която винаги бе поразявала Агустин Кабрал, — Шефа бе преценил добре бившия модел. Благодарение на любезността и дарбата си да се харесва на хората Мануел Алфонсо умееше да се движи съвсем непринудено в дипломатическия свят и да трупа облаги за режима. Беше го правил при всички свои мисии — и най-вече при последната, във Вашингтон, през най-трудния период, когато от галеник на американските правителства Трухильо се превърна в пречка и бе атакуван от пресата и от много парламентаристи. Посланикът докосна с ръка лицето си с болезнена гримаса.

— От време на време ме срязва — извини се той. — Минава ми веднага. Надявам се, че хирургът ми е казал истината. Че са открили рака много навреме. Деветдесет на сто гаранция за оздравяване. Защо ще ме лъже? Гринговците са доста откровени, не са деликатни като нас, не подслаждат горчивия хап.

Млъква, защото изтерзаното му лице се сгърчва отново. Съвзема се веднага, става сериозен, задълбочен:

— Знам как се чувстваш, Умник, знам какво става. Случвало ми се е един-два пъти през двайсет и няколкото години приятелство с Шефа. Не се е стигало до тези крайности, но имаше едно дистанциране от негова страна, някаква студенина, която не можех да си обясня. Спомням си безпокойството, самотата, която изпитах, усещането, че съм се изгубил. Но всичко се изясни и Шефа отново ме удостои с доверието си. Сигурно е интрига, скроена от някой завистник, който не може да ти прости, че си способен човек, Агустин. Но ти знаеш, че Шефа е справедлив. Ще поговоря с него следобед, имаш думата ми.

Кабрал се изправи, беше трогнат. В Доминиканската република все още имаше почтени хора.

— Ще бъда цял ден вкъщи, Мануел — каза той, стискайки силно ръката му. — Не забравяй да му споменеш, че съм готов на всичко, за да си върна доверието му.

— Мислех за него като за холивудски артист, като за Тайрън Пауър или Ерол Флин — продължава Урания. — Останах много разочарована, когато го видях онази вечер. Не беше същият човек. Бяха му изрязали половината гърло. Приличаше на всичко друго, но не и на донжуан.

Леля й Аделина, братовчедките и племенницата й я слушат, смълчани, и се споглеждат. Дори папагалът Самсон сякаш се е заслушал, защото от известно време не я прекъсва с крясъците си.

— Ти Урания ли си? Дъщеричката на Агустин? Какво голямо и хубаво девойче. Познавам те от бебе. Ела тук, дай да те целуна.

— Говореше, мляскайки, приличаше на слабоумен. Беше много ласкав с мен. А аз не можех да повярвам, че тази човешка отрепка е Мануел Алфонсо.

— Трябва да говоря с татко ти — каза той и пристъпи навътре. — Но колко красива си станала. Много сърца ще разбиеш. Тук ли е Агустин? Хайде, повикай го.

— Беше говорил с Трухильо и от имението „Радамес“ идваше вкъщи да каже какво е направил. Татко не можеше да повярва. „Единственият, който не ми обърна гръб, единственият, който ми подаде ръка“, повтаряше.

— Да не си сънувала това за Мануел Алфонсо? — възкликва леля Аделина, объркана. — Агустин щеше да изтича веднага да ни каже, на мен и на Анибал.

— Остави я да говори, не я прекъсвай така, мамо — обажда се Манолита.

— Тази вечер дадох обет на Светата Дева от Алтаграсия, ако помогне на татко да се оправи. Сещате ли се какво?

— Да отидеш в манастир ли? — смее се братовчедка й Лусинда.

— Да остана цял живот непорочна — засмива се Урания.

Братовчедките и племенницата й силно се смеят, макар и насила, криейки неудобството си. Леля Аделина остава сериозна, без да откъсва поглед от нея и са прикрива нетърпението си: какво стана, Урания, какво стана?

— Колко голямо и хубаво е станало това момиченце — повтаря Мануел Алфонсо и се отпуска във фотьойла срещу Агустин Кабрал. — Напомня ми за майка й. Същите тъжни очи и слабичкото грациозно тяло на жена ти, Умник.

Той му благодари с усмивка. Поканил е посланика в кабинета си, вместо да го приеме в малкия салон, за да не ги чуват дъщеря му и прислугата. Отново му благодари, че си е направил труда да дойде, вместо да му позвъни. Сенаторът говори припряно, сякаш с всяка дума сърцето му ще изскочи. Успял ли е да говори с Шефа?

— Разбира се, Агустин. Обещах ти и го направих. Близо час говорихме за теб. Няма да е лесно. Но не трябва да губиш надежда. Това е най-важното.

Беше облечен в идеално ушит тъмен костюм, с бяла риза с колосана яка и синя вратовръзка на бели шарки, забодена с перла. Върхът на бяла копринена кърпичка се подаваше от малкото джобче на сакото му и като повдигна крачолите на панталона си, за да не се измачкат, когато седна, се показаха, без нито една гънчица, сините му чорапи. Обувките му блестяха.

— Много е огорчен от теб, Умник. — Изглежда, раната го наболяваше, защото от време на време присвиваше някак странно устни и Агустин Кабрал чуваше тракането на зъбите му. — Не е нещо конкретно, а много неща, натрупали се през последните месеци. Шефа е много проницателен. Нищо не му убягва, долавя и най-малките промени у хората. Казва, че откакто започнала тази криза с Пасторското писмо, с проблемите с ОАД, раздухвани от маймуна Бетанкур и плъха Муньос Марин, постепенно си охладнял. Че не си бил така всеотдаен, както очаквал.

Сенаторът кимаше: щом Шефа е забелязал, значи сигурно е вярно. Нищо умишлено, разбира се, и още по-малко да е накърнило някак възхищението и верността му към него. Станало е несъзнателно, от преумора, от ужасното напрежение през последната година заради глобалния заговор срещу Трухильо на комунистите и Фидел Кастро, на свещениците, на Вашингтон и Държавния департамент, на Фигерес, Муньос Марин и Бетанкур, заради икономическите санкции и поразиите на емигрантите. Да, да, възможно е, без да си дава сметка, да не е бил така отдаден на работата си, на Партията и на Конгреса.

— Шефа не признава никакво отпускане и слабост, Агустин. Иска всички да сме като него. Неуморни, като скали, от желязо. Нали знаеш.

— И е прав. — Агустин Кабрал удари по малкото си писалище. — Точно защото е такъв, създаде тази страна. Неуморно на коня, Мануел, както каза и в кампанията през 1940 година. Има право да изисква да се равняваме по него. Разочаровал съм го, без да искам. Може би защото не успях да накарам епископите да го провъзгласят за Благодетел на Църквата? Той искаше това удовлетворение след злонамереното Пасторско писмо. А аз участвах, заедно с Балагер и Паино Пичардо, в комисията. Смяташ ли, че е заради този провал?

Посланикът не се съгласи, клатейки глава:

— Той е много чувствителен. Дори и да е огорчен от това, не би ми го казал. Може да е една от причините. Трябва да го разберем. От трийсет и една години го предават все хора, на които най-много е помагал. Как да не е мнителен човекът, на когото най-добрите приятели са забивали нож в гърба?

— Спомням си парфюма му — казва Урания след кратка пауза. — Оттогава, истина ви казвам, всеки път, когато се доближа до мъж със силен парфюм, сякаш виждам пак Мануел Алфонсо. И чувам пак ломотенето му, което чух на два пъти, когато имах честта да се радвам на приятната му компания.

Тя мачка с дясната си ръка покривката на масата. Леля й, братовчедките и племенницата, объркани от враждебността и сарказма й, стоят смутени, като на тръни.

— Ако тази история те разстройва, не говори, братовчедке — намеква й Манолита.

— Разстройва ме, повдига ми се от нея — отвръща Урания. — Изпълва ме с омраза и отвращение. Никога с никого не съм говорила за това. Може да се почувствам по-добре, ако сложа край веднъж завинаги. И най-добре да го направя пред семейството.

— Как мислиш, Мануел? Шефа ще ми даде ли още една възможност?

— Защо не пийнем по едно уиски, Умник — възкликва посланикът, избягвайки отговора. Вдига ръце, за да спре възражението му. — Знам, че не бива, че ми забраняват да пия. Но има ли смисъл да живееш, ако се лишаваш от хубавите неща? А марковото уиски е едно от тях.

— Извинявай, не ти предложих нищо досега. Разбира се, и аз ще пийна с теб. Да слезем в хола. Уранита сигурно си е легнала вече.

Но тя още не е в леглото. Току-що е вечеряла и става, щом ги вижда да слизат по стълбата.

— Беше хлапе, когато те видях последния път — хвали я Мануел Алфонсо и й се усмихва. — А сега си много красива госпожица. Сигурно изобщо не си забелязал разликата, Агустин.

— До утре, татко. — Урания целува баща си. Понечва да подаде ръка на госта, но той й поднася бузата си. Тя го целува едва-едва и се изчервява. — Лека нощ, господине.

— Казвай ми чичо Мануел — целува я той по челото.

Кабрал прави знак на иконома и на прислужницата, че могат да се оттеглят, и сам донася бутилката уиски, чашите и кофичката с лед. Налива по малко на приятеля си и на себе си, също с лед.

— Наздраве, Мануел.

— Наздраве, Агустин.

Посланикът отпива с удоволствие и притваря очи. „О, колко приятно“, възкликва. Но трудно преглъща течността и лицето му се сгърчва от болка.

— Никога не съм бил пияница, не съм губил контрол — казва. — Истината е, че винаги съм знаел как да се радвам на живота. Дори когато не знаех дали ще има какво да ям утре, умеех да се наслаждавам максимално на най-малките неща: глътка добро питие, хубав тютюн, някой пейзаж, вкусно ядене, жена с кръшна талия.

Смее се с лека тъга и Кабрал му приглася неохотно. Как да го върне към единственото нещо, което го интересува? От учтивост овладява нетърпението си. От доста дни не е пил изобщо и няколкото глътки го замайват. Въпреки това, след като налива отново в чашата на Мануел Алфонсо, сипва и в своята.

— Никой не би могъл да каже, че някога си имал проблеми с парите, Мануел — опитва се да го ласкае. — Помня те все елегантен, блестящ, щедър, как плащаш всички сметки.

Бившият модел разклаща чашата и кима със задоволство. Светлината от абажура пада точно върху лицето му и едва сега Кабрал забелязва виещия се по шията му белег. Тежко е за човек, който се гордее толкова с лицето и тялото си, да го накълцат така.

— Знам какво е да гладуваш, Умник. Като млад, в Ню Йорк, се е случвало да спя по улиците, като tramp^[1]]. Дни наред съм ял само някакви макарони или хляб. Кой знае какво щеше да стане с мен, ако не беше Трухильо. Макар винаги да съм се харесвал на жените, не можах да се превърна в жиголо — като нашия Порфирио Рубироса. Сигурно щях да свърша като мръсен скитник в Бауъри^[2].

Изпива наведнъж това, което е останало в чашата. Сенаторът я пълни отново.

— На него дължа всичко, което имам и което успях да стана. — Заглежда се в кубчетата лед с наведена глава. — Движил съм се сред министри и президенти на най-великите страни, бях канен в Белия дом, играл съм покер с президента Труман, ходех на партитата на семейство Рокфелер. Извадиха ми тумора в клиниката „Майо“, най-добрата в света, при най-добрия хирург на Съединените щати. И кой плати операцията? Шефа, разбира се. Виждаш ли, Агустин? Дължа всичко на Трухильо, тази страна — също.

Агустин Кабрал съжали за всички случаи, когато в интимната атмосфера на кънтри клуба, в Конгреса или в някоя отдалечена ферма, сред кръг от близки приятели (които смяташе за близки), се беше смял на вицовете за бившето „лице на Колгейт“, което дължеше твърде високите си дипломатически постове — както и този на съветник на Трухильо — на сапуните, талковете и парфюмите, които поръчваше за Негово превъзходителство, и на добрия вкус, с който избираше вратовръзките, костюмите, ризите, пижамите и обувките, които Шефа носеше.

— И аз му дължа всичко, което съм постигнал и съм, Мануел — подкрепи го той. — Разбирам те много добре. И затова съм готов на всичко, за да си върна приятелството му.

Мануел Алфонсо го погледна, изпъвайки врат. Известно време не каза нищо, но продължи да се взира в него, сякаш претегляше, милиметър по милиметър, тежестта на думите му.

— Да действаме тогава, Умник!

— Това беше вторият мъж, който ме ухажваше след Рамфис Трухильо — казва Урания. — Колко хубава съм била, колко съм приличала на мама, какви хубави очи съм имала. Вече бях ходила на разни купони с момчета, бях танцувала.

Към пет-шест пъти. Но никой никога не ми беше говорил така. Защото ухажването на Рамфис на панаира беше като към малко момиченце. Но първият, който флиртуваше с мен като с госпожица, беше чичо Мануел Алфонсо.

Изрича това бързо, с едва сдържан гняв, и никоя от роднините й не я пита нищо. Мълчанието в малката трапезария прилича на затишието, преди да затрещят гръмотевиците на летните бури. Някъде далеч сирена пронизва нощта. Накокошинен, Самсон снове трескаво по дървената си пръчка.

— Приличаше ми на старец, ломотенето му ме разсмиваше, а белегът на шията му ме плашеше. — Урания кърши ръце. — Как можеше да флиртува с мен в такъв момент? Но по-късно си спомнях често за тия флиртове.

Отново млъква, омаломощена. Лусинда се обажда: „Тогава беше на четиринайсет години, нали?“ — което й се струва тъпо. Братовчедка й знае много добре, че са на едни години. Четиринайсетгодишна, каква коварна възраст. Не бяха вече момиченца, но не бяха още и госпожици.

— Преди три-четири месеца ми беше дошла за пръв път менструацията — промълвява. — Според мен по-рано.

— Току-що ми хрумна, хрумна ми, като влизах — казва посланикът и протяга ръка да си сипе уиски; налива и на стопанина. — Винаги съм бил такъв: първо Шефа, после аз. Но ти онемя, Агустин. Сгреших ли? Все едно нищо не съм казал, забрави. Аз вече забравих. Наздраве, Умник!

Сенатор Кабрал отпива голяма глътка. Уискито изгаря гърлото му, очите му са червени. Петел ли пееше по това време?

— Ами просто, просто… — повтаря и не знае какво да каже.

— Да го забравим. Надявам се, че не си се обидил, Умник. Забрави за това! Да го забравим!

Мануел Алфонсо се е изправил. Разхожда се сред вехтите мебели в малкото холче, подредено и чисто, но без следа от грижовната ръка на стопанка. Сенатор Кабрал се замисля — колко ли пъти е мислил за това през тези години?, — че е сгрешил, като е останал сам след смъртта на жена си. Трябваше да се ожени, да има още деца и може би това нещастие нямаше да му се случи. Защо не го направи? Заради Уранита ли, както казваше на всички? Не. А за да има повече време за Шефа, да му посвети дните и нощите си, да му покаже, че няма по-важно нещо от него в живота на Агустин Кабрал.

— Не съм се обидил. — Прави огромно усилие да изглежда спокоен. — Просто съм объркан. Не очаквах подобно нещо, Мануел.

— Мислиш я още за момиченце и не си усетил, че е станала малка женичка. — Мануел Алфонсо разклаща чашата си и кубчетата лед звънват. — Една красива девойка. Сигурно си горд, че имаш такава дъщеря.

— Разбира се. — И добавя ни в клин, ни в ръкав: — Винаги е била първа в класа.

— Знаеш ли какво, Умник? Аз не бих се поколебал нито за миг. И то не за да си възвърна доверието му, не за да му докажа, че съм способен на всякаква жертва за него. А просто защото нищо не би ме удовлетворило, не би ме зарадвало повече от това Шефа да ощастливи моята дъщеря и тя да му достави удоволствие. Не преувеличавам, Агустин. Трухильо е една от големите аномалии в историята. Като Карл Велики, Наполеон, Боливар, от такъв ранг. Природни феномени, оръдия на Бога, създатели на нации. Той е един от тях, Умник. Щастливци сме, че сме до него, че сме свидетели на делата му, че му сътрудничим. Това е безценно.

Изпи на един дъх чашата си и Агустин Кабрал поднесе своята към устата си, но едва накваси устни. Въпреки че главата му не се въртеше вече, сега стомахът му се разбърка. Всеки момент можеше да повърне.

— Тя е още дете — промълви той.

— Още по-добре тогава! — възкликна посланикът. — Шефа ще оцени още повече жеста ти. Ще разбере, че е сгрешил, че те е осъдил прибързано, бил е твърде мнителен или се е подвел по приказките на враговете ти. Не мисли само за себе си, Агустин. Не бъди егоист. Помисли за момиченцето си. Какво ще стане с нея, ако изгубиш всичко и попаднеш в затвора с обвинението за злоупотреби и лично облагодетелстване?

— Смяташ ли, че не съм мислил за това, Мануел?

Посланикът сви рамене.

— Хрумна ми, като видях колко хубава е станала — повтори. — Шефа цени красотата. Ако му кажа: „В знак на обичта и верността си към теб Умника иска да ти предложи хубавата си дъщеря, която е още малка госпожица“, няма да откаже. Познавам го. Той е кавалер, със страшно чувство за чест. Сърцето му ще трепне. Ще те извика. Ще ти върне това, което са ти отнели. Уранита ще има сигурно бъдеще. Помисли за нея, Агустин, отърси се от отживелите предразсъдъци. Не бъди егоист.

Взе отново бутилката и наля уиски на тънка струйка в своята и в чашата на Кабрал. Пусна кубчетата лед с ръка в двете чаши.

— Сега ми хрумна, като видях колко хубава е станала — повтори за четвърти, за пети път. Гърлото ли го болеше, подлудяваше ли го? Въртеше си главата и докосваше белега с върха на пръстите си. — Ако това те притеснява, нищо не съм казал.

— Каза, че е долен злодей — избухва внезапно леля Аделина. — Това каза за баща си, който е жив мъртвец и чака края си. За брат ми, за човека, когото съм обичала и уважавала най-много. Няма да излезеш от тази къща, докато не ми обясниш защо го обиждаш така, Урания.

— Казах, че е долен злодей, защото няма по-силни думи — обяснява Урания бавно. — Ако имаше, щях да ги кажа. Сигурно си е имал причини. Смекчаващи вината обстоятелства, съображения. Но аз не съм му простила и няма да му простя.

— И защо го издържаш, щом го мразиш толкова? — Старицата трепери от възмущение, пребледняла е, сякаш ще припадне. — Защо плащаш за болногледачката, за храната? Остави го да умре тогава.

— Предпочитам да живее така, като жив мъртвец, и да страда — говори много спокойно, със сведени очи. — Затова му помагам, лельо.

— Но… но какво ти е сторил, че го мразиш така, че говориш такива ужасни неща? — Лусиндита разтваря ръце и не може да повярва на това, което току-що е чула. — Боже господи!

— Ще ти кажа нещо, което ще те изненада, Умник — възкликва Мануел Алфонсо драматично. — Като видя някоя красавица, някоя истинска жена, от онези, от които свят ти се завива, аз не мисля за себе си. Мисля за Шефа. Да, за него.

Дали ще иска да я вземе в обятията си, да я люби? На никого не съм го казвал. Дори на Шефа. Но той го знае. Че за мен винаги е бил на първо място, дори в това. Макар да си падам много по жените, Агустин. И не мисли, че съм правил жертви и съм му отстъпвал най-красивите жени, за да се подмазвам, да извличам изгоди и постове. Така смятат отрепките, прасетата. Знаеш ли защо го правя? От обич, от състрадание, от жалост. Ти би го разбрал, Умник. Ние с теб знаем какъв е животът му. Работа от зори до полунощ по седем дни в седмицата, дванайсет месеца в годината. Без никаква почивка. Посветен на важните и на маловажните неща. Вземайки всеки момент решения на живот и смърт, от които зависят три милиона доминиканци. За да ни вкара в XX век. Като трябва и да се пази от обидените, от посредствените, от неблагодарните жалки нещастници. Нима такъв човек не заслужава да си отдъхне от време на време? Да се наслади за минути с някоя жена? Една от малкото радости в живота му, Агустин. Затова се чувствам горд, че съм това, което разни влечуги наричат „сводника на Шефа“. Пия в негова чест, Умник!

Вдигна чашата без уиски до устните си и пусна кубче лед в устата си. Остана известно време безмълвен, смучейки леда, съсредоточен, изтощен от този монолог. Кабрал го наблюдаваше също безмълвно, галейки чашата си с уиски.

— Бутилката свърши и нямам друга — извини се той. — Вземи моето, не мога да пия повече.

Като кимна, посланикът му подаде чашата си и сенатор Кабрал му отсипа останалото в неговата чаша уиски.

— Развълнуван съм от това, което казваш, Мануел — промълви той. — Но не съм учуден. Всичко, което ти изпитваш към него, това възхищение, тази благодарност, съм изпитвал винаги и аз към Шефа. Затуй ме боли толкова от това положение.

Посланикът сложи ръка на рамото му.

— Ще се оправи, Умник. Ще говоря с него. Знам как да представя нещата. Ще му обясня. Няма да му казвам, че идеята е моя, а твоя. Идея на Агустин Кабрал. Един абсолютно верен човек — дори в нещастието, в унижението. Нали познаваш Шефа. Обича жестовете. Може да е на години и здравето му да не е идеално, но никога не се отказва от предизвикателствата на любовта. Ще уредя всичко съвсем дискретно. Не се тревожи. И щом си върнеш позициите, онези, които ти обърнаха гръб, много скоро ще се редят на опашка пред тази врата. А сега трябва да вървя. Благодаря за уискито. Вкъщи не ми дават да пия нито капка алкохол. Колко хубаво беше да усетя в клетото си гърло този леко парещ и леко нагарчащ гъдел. Довиждане, Умник. Не се тревожи повече. Остави всичко на мен. А ти по-добре подготви Уранита. Без да влизаш в подробности. Няма нужда. Шефа ще се заеме с това. Не можеш да си представиш колко деликатен, нежен и обаятелен е в такива случаи. Ще я направи щастлива, ще я възнагради, ще осигури бъдещето й. Винаги го е правил. Още повече за едно толкова сладко и красиво създание.

Отиде до вратата, залитайки, и като я бутна леко след себе си, напусна къщата. От дивана в хола, където седеше все още с празната чаша в ръце, Агустин Кабрал чу мотора на потеглящата кола. Изпитваше умора, беше безкрайно отмалял. Сякаш никога нямаше да събере сили и да се изправи на крака, да се качи по стълбите, да се съблече, да отиде в банята, да си измие зъбите, да легне и да загаси лампата.

— Опитваш се да кажеш, че Мануел Алфонсо е предложил на баща ти да… да… — Леля Аделина не може да довърши, задушава се от гняв, не намира думите, с които да смекчи, да изрази по-приемливо това, което иска да каже. За да завърши все пак някак, размахва юмрук към папагала Самсон, който дори не е отворил човка: — Млъквай, мръсно животно!

— Не се опитвам. Казвам ти какво стана — отвръща Урания. — Ако не искаш да слушаш, ще млъкна и ще си вървя.

Леля Аделина отваря уста, но не успява да каже нищо.

Но и Урания не знаеше подробностите от разговора между Мануел Алфонсо и баща й в онази нощ, когато за пръв път в живота си сенаторът не отиде да си легне. Остана да спи в хола с дрехите, с празните чаши и бутилката от уиски в краката му. Гледката, която тя завари на следващата сутрин, като слезе да закуси, преди да отиде на училище, я потресе. Баща й не беше пияница, напротив, винаги критикуваше пияниците и гуляйджиите. Беше се напил от отчаяние, защото го гонеха, преследваха и подлагаха на проверки, бяха го отстранили и бяха замразили банковите му сметки за нещо, което не беше извършил. Проплака и прегърна баща си, отпуснат във фотьойла в хола. Когато той отвори очи и я видя до себе си, разплакана, я разцелува: „Не плачи, миличко. Ще се оправим, ще видиш, няма да се оставим да ни унищожат“. Надигна се, оправи дрехите си и остана с дъщеря си на закуската. Докато я галеше по косата и й казваше да не споменава нищо в колежа, я гледаше някак странно.

— Сигурно се е колебаел, лутал се е — предполага Урания. — Може да е мислил да емигрира. Но не можеше да влезе в никое посолство. Вече нямаше легации на латиноамериканските страни заради санкциите. А и военните calies се въртяха, пазеха край вратите на онези, които бяха останали. Сигурно денят му е бил ужасен, борел се е със скрупулите си. Същия следобед, когато се върнах от колежа, вече беше взел решение.

Леля Аделина не възразява. Само я гледа от дъното на хлътналите си очни кухини с укор, примесен със страх, но и с недоверие, което — въпреки усилията й — постепенно изчезва. Манолита навива на пръст и развива кичур коса. Лусинда и Марианита стоят като истукани.

Беше се изкъпал и облякъл безупречно, както винаги, у него нямаше и следа от кошмарната нощ. Но не беше ял нищо, лицето му бе мъртвешки бледо, със сенки под очите, проблясващи плахо и издаващи съмненията и терзанията му.

Влязоха в стаята, Урания захвърли със замах учебниците си на малкото писалище и седна в края на леглото („със синя покривка, изпъстрена с животните от Уолт Дисни“), а баща й застана, облакътил се на прозореца.

— Ти си ми най-скъпото нещо на този свят — усмихна й се той. — Най-хубавото, което имам. Откакто умря майка ти, само ти ми остана в живота. Знаеш ли това, миличка?

— Разбира се, татко — отвърна тя. — Пак ли е станало нещо ужасно? В затвора ли ще те пратят?

— Не, не — поклати глава той. — По-скоро има някаква възможност всичко да се уреди.

Направи пауза, трудно му беше да продължи. Устните и ръцете му трепереха. Тя го гледаше, изненадана. Ами тогава това е голяма новина. Имало възможност да престанат да го нападат по радиа и вестници? И пак да стане председател на Сената? Но щом е така, защо си така блед, тате, защо си така потиснат и тъжен?

— Защото искат от мен да направя една жертва, дъще — промълви той. — Но едно трябва да знаеш. Не бих сторил никога нищо, нищо, запомни добре с малката си главичка, което да не е за твое добро. Обещай ми, че никога няма да забравиш това, което ти казвам.

Урания започва да се дразни. За какво говореше той? Защо най-сетне не й каже?

— Разбира се, тате — казва най-сетне някак уморено. — Но какво е станало, защо е това увъртане?

Баща й се отпусна до нея на леглото, хвана я за раменете, привлече я към себе си и я целуна по косата.

— Ще има празненство и Генералисимусът те е поканил. — Седеше, притиснал устни до челото на момиченцето. — В къщата му в Сан Кристобал, в имението „Фундасион“.

Урания се отдръпна от него.

— Празник ли? И Трухильо ни кани? Но, тате, значи всичко се е оправило. Нали?

Сенатор Кабрал сви рамене.

— Не знам, Уранита. Шефа е непредсказуем. Невинаги е лесно да отгатнеш намеренията му. Не ни кани двамата. А само теб.

— Мен ли?

— Мануел Алфонсо ще те заведе. И после ще те доведе. Не знам защо кани теб, а мен не. Сигурно е нещо като първи жест, като начин да ми подскаже, че не всичко е загубено. Така поне смята Мануел.

— Колко зле се чувстваше — казва Урания, като забелязва, че свела глава, леля Аделина не я стрелка вече укорително с онзи поглед, изгубила е всичката си увереност. — Объркваше се, противоречеше си. Трепереше от страх да не би да не повярвам на лъжите му.

— И Мануел Алфонсо може да го е лъгал… — започва леля Аделина, но думите й секват. Прави жест на дълбоко съжаление с ръце и с глава, сякаш се извинява.

— Ако не искаш, няма да отидеш, Уранита. — Агустин Кабрал търка ръце, сякаш в този горещ следобед, вече привечер, му е студено. — Ще позвъня още сега на Мануел Алфонсо и ще му кажа, че не се чувстваш добре, да те извини пред Шефа. Изобщо не си длъжна, дъще.

— Не знам, тате — колебае се тя, смутена. — Струва ми се, доста странно. Защо ще кани само мен? Какво ще правя аз там, на някакво празненство на възрастни хора? Или са поканени и други момичета на моята възраст?

Малката адамова ябълка се движи нагоре-надолу по отънялата шия на сенатор Кабрал. Погледът му отбягва този на Урания.

— Щом кани теб, значи сигурно ще има и други младежи — промърморва. — Сигурно вече не те смята за дете, а за госпожица.

— Но той не ме познава, виждал ме е само отдалеч, сред много хора. Как ще си спомня, тате?

— Сигурно са му говорили за теб, Уранита — измъква се баща й. — Повтарям ти, изобщо не си длъжна да го правиш. Ако искаш, ще позвъня на Мануел Алфонсо да му кажа, че не се чувстваш добре.

— Ами, не знам, тате. Ако ти искаш, ще отида, ако не искаш, няма. На мен ми се иска само да ти помогна. Няма ли да се разсърди, ако откажа?

— Ти нищо ли не подозираше? — осмелява се да я попита Манолита.

Нищо не подозираше, Урания. Беше още дете, което освен всичко друго означаваше и че не си изкушена от някои неща, свързани със страстите, с инстинктите, с властта и с изстъпленията и вулгарността, до които могат да стигнат те в една страна, създадена от Трухильо. На нея, доста наблюдателна, всичко това й се струваше твърде прибързано, разбира се. Къде се е чуло и видяло да се праща покана за празник в същия ден, без да се даде възможност на поканената да се приготви? Но тя беше и здраво, нормално дете — последният ден, в който щеше да си такава, Урания, — с жадни за света очи, и този празник в Сан Кристобал, в прочутото имение на Генералисимуса, където се отглеждаха всички коне и крави, които печелеха винаги конкурсите, не можеше изведнъж да не я въодушеви, да не предизвика любопитството й; мислеше си как ще разказва после на приятелките си от „Санто Доминго“ и как ще й завиждат съученичките й, които я огорчаваха така през последните дни, като й подхвърляха ужасиите, дето се говореха по вестници и радиа за сенатор Агустин Кабрал. Защо да се бои от нещо, което баща й й позволяваше? И освен това си въобразяваше, че тази покана, както каза сенаторът, е първият знак за прошката, че е жест, който трябваше да покаже на баща й, че голготата е свършила.

Нищо не подозираше. И като новоизлюпена малка женичка, каквато си беше, се притесни за най-банални неща. Какво да облека, тате? Кои обувки? Жалко, че било толкова късно, иначе можела да повика фризьорката, която я сресала и гримирала миналия месец, когато била малка придворна дама на Кралицата на Санто Доминго. Това беше единствената й грижа от момента, в който, за да не обидят Шефа, двамата с баща й решиха, че ще отиде на празника. Дон Мануел Алфонсо щеше да дойде да я вземе в осем вечерта. Не й остана време за домашните за колежа.

— До колко часа си казал на господин Алфонсо, че мога да остана?

— Ами, докато хората започнат да си тръгват — отвръща сенатор Кабрал и кърши ръце. — Ако искаш да си тръгнеш по-рано, защото си уморена или каквото и да е, ще кажеш на Мануел и той ще те доведе веднага вкъщи.