Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La fiesta del Chivo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018)

Издание:

Автор: Марио Варгас Льоса

Заглавие: Празникът на Козела

Преводач: Екатерина Делева

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: испански

Издание: второ

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: перуанска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Мария Тоскова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: ISBN 954-26-0146-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5103

История

  1. — Добавяне

19.

Щом Антонио де ла Маса видя лицата на генерал Хуан Томас Диас, на брат му Модесто и на Луис Амиама, когато се върнаха, разбра, преди още да си отворят устата, че напразно са търсили генерал Роман.

— Не мога да повярвам — промълви Луис Амиама, хапейки тънките си устни. — Но, изглежда, Пупо ни се изплъзва. Няма и следа от него.

Бяха обиколили всички места, където можеше да бъде, ходиха дори в Щаба на армията в крепостта „18 декември“, но Луис Амиама и Бибин Роман, малкият брат на Пупо, бяха изхвърлени от патрулите: брат му не можеше или не искаше да ги вижда.

— Последната ми надежда е, че изпълнява плана на своя глава — въобразяваше си Модесто Диас, не много уверен. — Мобилизира гарнизоните, убеждава военните шефове. При всички случаи сме в доста критично положение.

Разговаряха на крак в хола на генерал Хуан Томас Диас. Чана, младата му съпруга, им поднесе лимонада с лед.

— Трябва да се скрием, докато не разберем какво можем да очакваме от Пупо — каза генерал Хуан Томас Диас.

Антонио де ла Маса, който стоеше безмълвен, усети как кипва от гняв.

— Да се крием ли? — викна, побеснял. — Само страхливците се крият. Нека си свършим работата, Хуан Томас. Сложи си генералската униформа, дай униформи и на нас и да вървим в двореца. Оттам ще призовем народа да се вдигне.

— Ние, четиримата, да превземем двореца? — опита се да го вразуми Луис Амиама. — Да не си полудял, Антонио?

— Сега там няма никой, само охраната — настоя той. — Трябва да пресечем пътя на трухилизма, преди да се е опомнил. Ще призовем народа, като използваме връзката с всички радиостанции в страната. Да излезе на улиците. И в крайна сметка войската ще ни подкрепи.

Скептичните физиономии на Хуан Томас, Амиама и Модесто Диас го отчаяха още повече. След малко към тях се присъединиха Салвадор Естреля Садала, който беше оставил Антонио Имберт и Амадито при лекаря, и доктор Велес Сантана, който бе придружил Педро Ливио Седеньо до Международната клиника. Бяха попарени от изчезването на Пупо Роман. И на тях идеята на Антонио да проникнат в Националния дворец, преоблечени като офицери, им се стори като излишна дързост и самоубийство. Всички се противопоставиха енергично и на новото предложение на Антонио: да отнесат трупа на Трухильо в парка Индепенденсия и да го оставят да виси на оградата, за да видят столичани как е умрял. Реакцията на другарите му накара Де ла Маса да избухне в един от онези гневни пристъпи, които го обземаха в последно време. Страхливци и предатели! Те не били на висотата на това, което са направили, освобождавайки родината от Звяра! Щом видя, че Чана Диас влиза в хола, гледайки ги уплашено заради виковете му, разбра, че е отишъл твърде далеч. Измънка някакви извинения на приятелите си и млъкна. Но вътрешно вреше и кипеше от възмущение.

— Всички сме разтревожени, Антонио — потупа го Луис Амиама. — Най-важното сега е да намерим сигурно място. Докато Пупо се появи. И да видим как ще реагира народът, като узнае, че Трухильо е мъртъв.

Много блед, Антонио де ла Маса кимна. Да, може би Амиама, който бе направил толкова, за да привлече разни военни и висши функционери на режима в заговора, все пак имаше право.

Луис Амиама и Модесто Диас решиха всеки да тръгне сам; смятаха, че поединично имаше по-голяма вероятност да минат незабелязани. Антонио убеди Хуан Томас и Турко Садала да останат заедно. Обмисляха разни възможности — роднини, приятели, — които после отхвърляха: всички тези къщи щяха да бъдат претърсени от полицията. Накрая Велес Сантана спомена едно подходящо име:

— Роберт Рейд Кабрал. Приятел ми е. Не е ангажиран изобщо с политиката, живее само за медицината. Няма да откаже.

Откара ги със своята кола. Нито генерал Диас, нито Турко го познаваха лично, но Антонио де ла Маса беше приятел на големия брат на Роберт — Доналд Рейд Кабрал, който работеше за конспирацията във Вашингтон и Ню Йорк. Голяма беше изненадата на младия лекар, когото събудиха към полунощ. Не знаеше нищо за заговора, дори нямаше представа, че брат му Доналд сътрудничеше на американците. Въпреки това — още щом си възвърна цвета и способността да говори, ги покани в малката си къща на два етажа в мавритански стил, толкова тясна, че приличаше на къщичка от приказките. Беше голобрадо момче с добродушни очи, което полагаше свръхчовешки усилия да скрие безпокойството си. Представи им жена си Лихия, бременна на няколко месеца. Тя прие радушно нахлуването на непознатите, без да се паникьосва. Показа им двегодишното си момченце, което спеше в единия ъгъл на трапезарията.

Младата двойка заведе конспираторите в тясна стаичка на втория етаж, която служеше за таванска стая и за килер. Там почти не влизаше въздух и заради ниския покрив горещината беше непоносима. Побираха се само седнали и със свити крака; ако се изправеха, трябваше да стоят приведени, за да не се удрят в гредите. Първата нощ почти не забелязаха неудобствата и горещината; прекараха я, говорейки полугласно, мъчейки се да разберат какво бе станало с Пупо Роман: защо изчезна яко дим, когато всичко зависеше от него? Генерал Диас си спомни разговора с Пупо на 24 май, рождения ден на последния, във фермата му на четиринайсетия километър. Беше ги уверил, него и Луис Амиама, че бил готов, покажат ли му трупа, да мобилизира веднага въоръжените сили.

Марселино Велес Сантана остана с тях от солидарност: той нямаше причини да се крие. На следващата сутрин излезе да разбере новините. Върна се малко преди обяд, отчаян. Нямало никакъв военен бунт. Напротив, навсякъде гъмжало от „бръмбари“ на SIM, военни джипове и камиони. Патрули претърсвали всички квартали. Според слуховете стотици мъже, жени, старци и деца били изведени насила от домовете си и откарани в „Ла Виктория“, „Ел Нуеве“ или „Ла Куарента“. И във вътрешността на страната имало хайки срещу заподозрените в антитрухилизъм. Един колега от Ла Вега казал на доктор Велес Сантана, че цялото семейство Де ла Маса, като се почне от баща му, дон Висенте, и се продължи с братята, сестрите, племенниците, племенничките, братовчеди и братовчедки на Антонио, били арестувани в Мока. Сега градът бил окупиран от военни и calies. Къщата на Хуан Томас, тази на брат му Модесто, на Имберт и на Салвадор били оградени с телени заграждения и въоръжени патрули.

Антонио не каза нищо. Нямаше защо да се изненадва. Винаги беше знаел, че ако заговорът не успее, режимът ще отвърне с небивала жестокост. Сърцето му се сви, като си представи стария си баща, дон Висенте, и братята си, подложени на изтезания и издевателства от Абес Гарсия. Към един часа следобед по улицата се зададоха два черни фолксвагена, пълни с calies. Лихия, жената на Рейд Кабрал — той беше отишъл в кабинета си, за да не буди подозрения у съседите, — дойде да ги предупреди, че цивилни мъже с автомати претърсвали една съседна къща. Антонио избухна в ругатни (макар и снишил глас):

— Трябваше да ме послушате, глупаци. Не беше ли по-добре да умрем в схватка в двореца, отколкото в тая миша дупка?

През останалата част от деня спореха и се обвиняваха непрекъснато. При една от тези кавги Велес Сантана избухна. Сграбчи за ризата генерал Хуан Томас Диас, обвинявайки го, че е нямал правото да го забърква в един безразсъден, абсурден заговор, в който не бяха помислили дори за бягството на конспираторите. Даваше ли си сметка какво щеше да стане с тях сега? Турко Естреля Садала се намеси, за да им попречи да се сбият. Антонио едва се сдържаше да не повърне.

През втората нощ бяха така изтощени от споровете и обвиненията, че заспаха един връз друг, като се редуваха кой да служи за възглавница, потънали в пот, полузадушени от нажежената обстановка.

На третия ден, когато доктор Велес Сантана донесе в скривалището им Ел Карибе и те видяха снимките си под голямото заглавие: „Убийци, търсени за смъртта на Трухильо“, а отдолу и снимката на генерал Роман Фернандес, който прегръщаше Рамфис на погребението на Генералисимуса, разбраха, че са загубени. Нямаше да има гражданско-военна хунта. Рамфис и Радамес се бяха върнали и цялата страна скърбеше за диктатора.

— Пупо ни предаде. — Генерал Хуан Томас Диас изглеждаше съкрушен. Беше си свалил обувките, краката му бяха много подути, задъхваше се.

— Трябва да се махнем оттук — каза Антонио де ла Маса. — Не можем да рискуваме повече живота на това семейство. Ако ни открият, ще убият и тях.

— Прав си — подкрепи го Турко. — Няма да е честно. Да се махаме оттук.

Но къде щяха да отидат? Прекараха целия 2 юни, обсъждайки вероятни планове за бягство. Малко преди обяд два „бръмбара“ с calies спряха пред отсрещната къща и половин дузина въоръжени мъже нахълтаха в нея, отваряйки вратата с удари. Предупредени от Лихия, те изчакаха с извадени револвери. Но всички calies си тръгнаха, повлекли един младеж, на когото бяха сложили белезници. От всички идеи най-добра беше май тази на Антонио: да намерят кола или камионетка и да се опитат да стигнат до Рестаурасион, където той познаваше много хора, защото имаше борови и кафеени плантации и защото беше управител на дъскорезниците на Трухильо. Границата бе наблизо и нямаше да е трудно да минат в Хаити. Но каква кола да намерят? От кого да поискат? И тази нощ не мигнаха, изтерзани от тревога и умора, от отчаяние и съмнения. В полунощ стопанинът на дома се качи при тях със сълзи на очи.

— Претърсиха три къщи по тази улица — приплака той. — Всеки момент може да дойде ред и на моята. За мен няма значение, че ще умра. Но за жена ми и момченцето ми? И за нероденото ми дете?

Заклеха му се, че на другия ден на всяка цена ще си тръгнат. Така и направиха — привечер на 4 юни. Салвадор Естреля Садала реши да си тръгне сам. Не знаеше къде ще отиде, но мислеше, че сам има повече възможности да се измъкне, отколкото с Хуан Томас и Антонио, чиито лица се показваха най-много по телевизията и във вестниците. Турко си тръгна пръв, в шест без десет, когато започваше да притъмнява. Антонио де ла Маса видя през капаците на прозорците от спалнята на Рейд Кабрал как той бърза към ъгъла и там маха с ръка и спира едно такси. Стана му мъчно: Турко беше най-скъпият му приятел и след онзи проклет скандал те не бяха се помирили напълно. Нямаше да имат друга възможност.

Доктор Марселино Велес Сантана реши да остане още малко със своя колега и приятел, доктор Рейд Кабрал, който изглеждаше потиснат. Антонио си обръсна мустаците и нахлупи до уши една стара шапка, която намери на тавана. Но Хуан Томас Диас не направи никакъв опит да се дегизира. Двамата прегърнаха доктор Велес Сантана.

— Без лоши чувства?

— Всичко е наред. Късмет.

Когато благодариха за гостоприемството на Лихия Рейд Кабрал, тя се разплака и ги прекръсти: „Господ да ви пази“.

Изминаха осем преки по пустите улици, с ръце в джобовете, стискайки револверите, до къщата на един роднина на Антонио де ла Маса — Тонито Мота. Той имаше камионетка форд; може би щеше да им я заеме или да се съгласи да му я откраднат. Но Тонито не беше вкъщи и камионетката я нямаше в гаража. Икономът, който отвори вратата, позна веднага Де ла Маса: „Дон Антонио! Вие — тук!“. Облещи се той, ужасен, и сигурни, че още щом си тръгнат, ще се обади в полицията, Антонио и генералът бързо се отдалечиха. Не знаеха какво, по дяволите, да правят.

— Да ти кажа ли нещо, Хуан Томас?

— Какво, Антонио?

— Радвам се, че се отървахме от онази миша дупка. От 1 горещината, от праха, който влизаше в носа ми и ми пречеше да дишам. От теснотията. Колко е хубаво да си навън, да 1 усещаш как дробовете ти се прочистват.

— Остава само да ми кажеш: „Хайде да пийнем по една бира за този хубав живот“. Какъв кураж, братко!

Двамата прихнаха да се смеят. По авенида „Пастьор“ дълго се мъчиха да спрат някое такси. Всички, които минаваха, бяха пълни.

— Съжалявам, че не бях с вас там, на Авенида — каза генерал Диас внезапно, сякаш сетил се за нещо важно. — Че не стрелях и аз по Козела. Проклет да е хиляди пъти!

— Все едно че си бил, Хуан Томас. Питай Джони Абес, Черния, Петан, Рамфис и ще видиш. За тях и ти си бил с нас на шосето, да натъпчеш с олово тялото на Шефа. Не се тревожи. Аз стрелях и заради теб.

Най-сетне едно такси спря. Качиха се и като усети, че се колебаят да кажат къде искат да отидат, шофьорът — дебел негър с прошарена коса, по риза — се обърна и ги погледна. Антонио де ла Маса разбра по очите му, че ги е познал.

— Към „Сан Мартин“ — заповяда му.

Негърът кимна, без да продума. След малко измърмори, че бензинът му свършвал; трябвало да напълни резервоара. Мина по „30 март“, където движението беше по-оживено, и на ъгъла на „Сан Мартин“ и „Тирадентес“ спря на една бензиностанция „Тексако“. Слезе от колата да отвори резервоара. Антонио и Хуан Томас стискаха вече револверите в ръка. Де ла Маса си свали дясната обувка и отвори тока, от който извади малко целофанено пакетче и го пъхна в джоба си. И понеже Хуан Томас го гледаше, озадачен, му обясни:

— Това е стрихнин. Взех го от Мока, уж че има бясно куче.

Дебелият генерал сви презрително рамене и му посочи револвера си:

— Няма по-добър стрихнин от този, братко. Отровата е за кучетата и за жените, не се излагай с подобна глупост. Освен това човек се самоубива с цианат, а не със стрихнин, глупако.

Отново се изсмяха — с онзи зловещ и тъжен смях.

— Забеляза ли типа, който е в кабинката? — Антонио де ла Маса посочи през прозореца. — На кого мислиш, че звъни?

— Може би на жена си, да я пита как е котенцето й.

Антонио де ла Маса се разсмя отново, този път истински, продължително и от сърце.

— На какво, по дяволите, се смееш, глупако?

— Не ти ли е смешно? — отвърна Антонио, вече сериозен. — Ние, двамата, в това такси. Какво, мамка му, правим тук? Не знаем дори къде да отидем.

Казаха на шофьора да се върне в колониалния град. Антонио беше намислил нещо и щом стигнаха до центъра на стария град, наредиха на шофьора да поеме от „Билини“ по улица „Еспайлят“. Там живееше адвокатът Хенеросо Фернандес, когото и двамата познаваха. Антонио се сети, че го беше чувал да ругае Трухильо; може би щеше да им помогне да намерят кола. Адвокатът излезе на вратата, но не ги покани да влязат. Когато се съвзе от шока — гледаше ги ужасено и премигаше, — успя само да ги нахока, възмутен:

— Луди ли сте? Как може да ме компрометирате така? Знаете ли кой влезе там, отсреща, преди минута? Конституционалния сархош! Не можахте ли малко да помислите, преди да го направите? Махайте се, махайте се, имам семейство. В името на всичко най-свято, махайте се! Аз съм никой, никой.

Захлопна вратата под носа им. Върнаха се в таксито. Старият негър си седеше кротко зад волана, без да ги поглежда. След малко измърмори:

— Сега накъде?

— Към парка Индепенденсия — отвърна Антонио, за да каже нещо.

Секунди след като потегли — бяха запалили уличните лампи по кръстовищата и хората започваха да излизат по тротоарите на хладина, — шофьорът ги предупреди:

— Там, зад нас, са „бръмбарите“. Наистина съжалявам, господа.

Антонио изпита облекчение. Най-сетне идваше краят на това нелепо безцелно лутане. По-добре да свършат с оръжие в ръка, отколкото като двама идиоти. Обърнаха се. На около десетина метра ги следваха два зелени фолксвагена.

— Не искам да умирам, господа — помоли ги шофьорът и се прекръсти. — В името на Дева Мария, господа!

— Добре, поеми някак към парка и ни остави на ъгъла, при железарския магазин — каза Антонио.

Имаше голямо движение. Маневрирайки, шофьорът успя да си проправи път между един автобус с висящи по вратите хора и един камион. Спря рязко на няколко метра от голямата стъклена фасада на железарския магазин „Рейд“. Като скочи от таксито с револвер в ръка, Антонио успя да забележи, че лампите в парка светнаха, сякаш го поздравяваха. Край стените стояха ваксаджийчета, амбулантни търговци, картоиграчи, скитници и просяци. Миришеше на плодове и пържено. Обърна се да подкани Хуан Томас, който, дебел и вече уморен, не можеше да тича като него. И тогава чу стрелбата зад себе си. Наоколо се вдигна страшна врява; хората тичаха сред автомобилите, колите се качваха по тротоарите. Антонио чу истерични викове: „Предайте се, мамка ви! Обкръжени сте, идиоти!“. Като видя, че Хуан Томас се спира, изтощен, и той спря до него и започна да стреля. Стреляше слепешката, защото всички calies и патрули се прикриваха зад фолксвагените, преградили улицата и спиращи движението. Видя, че Хуан Томас пада на колене и насочва пистолета към устата си, но не успя да стреля, защото няколко куршума го улучиха и повалиха. И той беше улучен с доста куршуми вече, но беше жив. „Още съм жив, мамка му, жив съм“. Беше изстрелял всички патрони от пълнителя, падна на земята и се опита да пъхне ръка в джоба си, за да глътне стрихнина. Проклетата тъпа ръка не го слушаше. Няма нужда, Антонио. Виждаше блестящите звезди на падащата нощ, виждаше усмихнатото лице на Тавито и се чувстваше отново млад.