Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (10)

10.

Щом чуват звънеца, Урания и баща й застиват и се споглеждат, сякаш хванати на местопрестъплението. От долния етаж идват гласове и възклицания. Забързани стъпки се изкачват по стълбата. Вратата се отваря почти едновременно с трескавото почукване и при отварянето й се показва едно слисано лице, което Урания познава веднага — братовчедка й Лусинда.

— Урания? Урания? — Големите й облещени очи я оглеждат от горе до долу и отдолу нагоре, тя разперва ръце и тръгва към нея, сякаш за да провери дали не халюцинира.

— Аз съм, Лусинда. — Урания прегръща най-малката от дъщерите на леля си Аделина, братовчедката си връстничка, приятелката си от колежа.

— Но, момиче! Не мога да повярвам. Ти тук? Я да те видя! Но как така? Защо не ми се обади? Защо не дойде вкъщи? Забрави ли колко те обичаме? Не помниш ли вече леля си Аделина, Манолита? И мен, горката?

Толкова е изненадана, пълна с въпроси, толкова любопитна — „Боже мой, братовчедке, как можа да живееш трийсет и пет години, трийсет и пет, наистина, без да дойдеш в страната си, да видиш семейството си! Момиче! Колко имаш да разказваш!“, — че не я оставя да отговори на въпросите й. В това не се е променила много. От мъничка говори като папагал, Лусинда — разпалената фантазьорка, лудетината. Братовчедката, с която винаги се е разбирала. Урания си я спомня в официалната униформа — с бяла пола и морскосин жакет, и с всекидневната — в розово и синьо: пълничка и чевръста, с бретон, скоби на зъбите и усмивка на уста. Сега е понатежала сеньора с изопната кожа на лицето, без следи от лифтинг, облечена в скромна цветна рокля. Единствените й бижута са две дълги златни обеци, които проблясват. Изведнъж тя спира да задава любвеобилните си въпроси на Урания и се приближава до инвалида, когото целува по челото.

— Хубава изненада ти направи дъщеря ти, вуйчо. Не очакваше изобщо, че твоето момиченце ще възкръсне и ще дойде да те види. Каква радост, нали, вуйчо Агустин?

Целува го още веднъж по челото и пак така внезапно го оставя. Отива да седне при Урания, в края на леглото. Взема ръката й, оглежда я изпитателно и отново я затрупва с възклицания и въпроси:

— Как си се запазила, скъпа. В една година сме родени, нали? А изглеждаш с десет години по-млада. Не е честно! Сигурно защото не се омъжи и нямаш деца. Нищо не съсипва така, както мъжът и децата. Каква фигура само, каква кожа! Като девойче си, Урания!

В гласа на братовчедка си долавя нюансите, акцентите и тона на онова момиченце, с което бе играла толкова из дворовете на „Санто Доминго“ и на което толкова пъти трябваше да обяснява геометрията и тригонометрията.

— Цяла вечност да не се видим, Лусиндита, да не знаем нищо една за друга — възкликва най-сетне тя.

— Ти си виновна, неблагодарно момиче — укорява я братовчедка й ласкаво, но сега в очите й припламва онзи въпрос, онези въпроси, които вуйчовци и лели, братовчедки и братовчеди са си задавали навярно толкова пъти през първите години след внезапното заминаване на Уранита Кабрал, в края на май 1961 година, за далечния град Ейдриън, Мичиган, в университета „Сиена Хайтс“ на сестрите доминиканки, които ръководеха и колежа „Санто Доминго“ в Сиудад Трухильо. — Не можах да го проумея, Уранита. С теб бяхме такива приятелки, освен че сме братовчедки. Какво стана, че изведнъж не искаше и да чуеш за нас? Нито за баща ти, нито за чичо ти и леля ти, нито за братовчедките и братовчедите. Дори за мен. Писах ти двайсет-трийсет писма, а ти не прати нито ред. С години ти пращах картички, поздравления за рождения ден. Както Манолита и майка ми. Какво ти сторихме? Защо се разсърди така, че изобщо не ни писа и живя трийсет и пет години, без да се върнеш в страната?

— Младежки лудории, Лусиндита — смее се Урания и взема ръката й. — Но нали виждаш, мина ми и ето ме тук.

— Наистина ли не си привидение? — Братовчедка й се отдръпва и я поглежда, клати глава, сякаш не вярва на очите си. — И защо пристигаш така, без да предупредиш? Щяхме да дойдем на летището.

— Исках да ви изненадам — лъже Урания. — Реших го внезапно. Беше някакъв импулс. Сложих две-три неща в куфара и взех самолета.

— Всички в семейството мислехме, че вече няма да се върнеш — казва сериозно Лусинда. — Вуйчо Агустин също. Трябва да ти кажа, че той страдаше много. Че не искаш да говориш с него, че не му отговаряш по телефона. Беше отчаян, оплакваше се на майка ми. Не престана да се измъчва, че се отнесе така с него. Извинявай, не знам защо ти говоря така, не искам да ти се меся в живота, братовчедке. Защото винаги съм ти вярвала. Кажи нещо за себе си. Живееш в Ню Йорк, нали? Много си добре, знам. Следяхме всяка твоя стъпка, ти си легенда за семейството. Работиш в много важна кантора, нали?

— Е, има и по-големи адвокатски фирми от нашата.

— Не съм изненадана, че успя в Съединените щати — възкликва Лусинда и Урания долавя заядлива нотка в гласа на братовчедка си. — Ясно беше, че ще стане така, от малка беше умна и ученолюбива. Казваха го и игуменката — sister Хелън Клеър, и sister Франсис, sister Сусана и най-вече sister Мери, която толкова те хвалеше: Уранита Кабрал, този Айнщайн в рокля.

Урания се разсмива. Не толкова на това, което казва братовчедка й, а заради начина, по който го прави — бъбриво и сладко, говорейки с уста, с очи, с ръце, а понякога и с цялото тяло, весело и жизнерадостно, както говорят доминиканците. Нещо, което откри преди трийсет и пет години от контраста при пристигането си в Ейдриън, Мичиган, в университета „Сиена Хайтс“ на сестрите доминиканки, когато внезапно се озова заобиколена от хора, които говореха само английски.

— Когато замина, без дори да се сбогуваш с мен, едва не умрях от мъка — казва братовчедка й с носталгия по онези минали времена. — В семейството никой не разбираше нищо. Но какво става! Уранита отива в Съединените щати, без да се сбогува! Извадихме душата на вуйчо с въпросите си.

— Винаги съм била малко луда, Лусиндита. Но макар и да не ви пишех, мислех много за вас. И най-вече за теб.

Лъжеш. За никого не ти беше мъчно, дори за Лусинда, братовчедката, с която учехте заедно, най-доверената, съучастницата във всички лудории. Нея също искаше да забравиш — както и Манолита, леля Аделина и баща си, този град и тази страна — през първите месеци, прекарани в далечния Ейдриън. В прекрасното университетско градче с красиви градини с бегонии, лалета, магнолии, лехи с розови храсти и високи борове, чийто мирис на смола стигаше до малката стая, която през първата година делеше с четири съученички. Едната от тях беше Алина — черното момиченце от Джорджия, първата ти приятелка в този нов свят, толкова различен от онзи, в който прекара първите си четиринайсет години. Знаеха ли сестрите доминиканки в Ейдриън защо беше заминала, „бягайки“, благодарение на sister Мери — директорката по учебния процес в колежа „Санто Доминго“? Сигурно са знаели. Ако sister Мери не им беше дала тази информация, нямаше да ти отпуснат така бързо стипендията. Монахините бяха образец на дискретност, защото през четирите години, които Урания прекара в колежа към университета „Сиена Хайтс“, нито една от тях никога не направи и най-малък намек за историята, която терзаеше душата й. Впрочем те изобщо не съжалиха, че са били така щедри: ти беше първата, завършила това училище, която приеха в „Харвард“ и която спечели почетна научна степен в най-престижния университет на света. Ейдриън, Мичиган! От колко години не беше ходила там. Сигурно вече не е онзи провинциален град на фермери, които се затваряха по домовете си при залез-слънце и улиците опустяваха, на семейства, чиито хоризонт свършваше до съседните селца, които си приличаха като близнаци — Клинтън и Челси, — и чието най-голямо развлечение беше да отидат на прочутия панаир на печеното пиле в Манчестър. Чист град беше Ейдриън, приятен, най-вече през зимата, когато снегът покриваше правите улички с бели парцали — и можеше да се карат кънки и ски, — от които децата правеха снежни човеци, а ти гледаше като омагьосана как се сипят от небето и сигурно щеше да умреш от мъка, а може би и от скука, ако не се беше отдала с толкова хъс на ученето.

Братовчедка й не спира да говори:

— Скоро след това убиха Трухильо и ни сполетяха нещастията. Знаеш ли, че военните calies нахлуха в колежа? Удряха монахините, лицето на sister Хелън Клеър беше цялото в синини и рани, убиха и Бадулаке, немската овчарка. Замалко да изгорят и нашата къща, защото сме роднини на баща ти. Разправяха, че вуйчо Агустин те пратил в Съединените щати, защото знаел какво ще стане.

— Да, и той искаше да ме прати далеч оттук — прекъсва я Урания. — Макар да беше изпаднал в немилост, знаеше, че антитрухилистите ще му търсят сметка.

— И това разбирам — мърмори Лусинда. — Но не и че не искаше изобщо да чуеш за нас.

— Винаги си имала добро сърце, обзалагам се, че не ми се сърдиш — смее се Урания. — Нали, момиче?

— Разбира се, че не — съгласява се братовчедка й. — Ако знаеш колко молих баща ми да ме прати в Съединените щати. При тебе, в „Сиена Хайтс“. Мисля, че го бях убедила, когато всичко се срина. Всички започнаха да ни нападат, да говорят ужасни лъжи за семейството само защото майка ми е сестра на трухилист. Никой не помнеше, че накрая Трухильо се отнесе с баща ти като с куче. Имаше късмет, че не беше тук през тия месеци, Уранита. Умирахме от страх. Не знам как се отърва вуйчо Агустин и не изгориха тази къща. Но много пъти я замеряха с камъни.

Прекъсва я леко почукване по вратата.

— Не исках да ви преча. — Болногледачката посочва инвалида. — Но вече е време.

Урания я гледа и не разбира.

— Трябва да се изходи — обяснява й Лусинда и хвърля един поглед към гърнето. — Като часовник е. Какво щастие, а аз имам проблеми със стомаха, макар да ям сушени сливи. Казват, че е от нервите. Добре, да вървим в хола тогава.

Докато слизат по стълбите, Урания си спомня за месеците и годините, прекарани в Ейдриън, за строгата библиотека с витражите, встрани от параклиса и до столовата, където прекарваше по-голямата част от времето си, когато не беше в час или на семинар. Учеше, четеше, пълнеше тетрадките с есета и резюмета на книги по онзи методичен, трескав и съсредоточен начин, който преподавателите й така ценяха и с който предизвикваше възхищението на някои съученички и дразнеше други. Не се затваряше в библиотеката от желание да знае повече, да е най-добрата, а за да се замае, да се упои, да потъне в тези знания — научни или литературни, без значение, — за да не мисли, да избяга от доминиканските спомени.

— Но ти си в спортен екип — забелязва Лусинда, когато вече са в хола, до прозореца, гледащ към градината. — Да не кажеш, че си била на аеробика тази сутрин.

— Отидох да потичам по Малекон. И като се връщах в хотела, краката сами ме доведоха тук в този вид. Откакто пристигнах, преди ден-два, се чудех дали да дойда да го видя, или да не идвам. Дали това ще бъде силно преживяване за него. Но той дори не ме позна.

— Позна те много добре. — Братовчедка й кръстосва крака и вади от чантата си пакет цигари и запалка. — Не може да говори, но знае кой влиза и разбира всичко. С Манолита идваме почти всеки ден при него. Майка ми не може, откакто си счупи крака. Ако пропуснем някой ден, на другия ни се мръщи.

Стои и гледа така Урания, че тя си мисли: „Следва още една порция упреци“. Не ти ли е мъчно, че баща ти прекарва последните години от живота си изоставен, в ръцете на някаква болногледачка, посещаван само от две племенници? Не трябва ли да си до него, да бъдеш мила? Мислиш си, че като му пращаш някакви пари, правиш достатъчно? Всичко това напира в облещените очи на Лусинда. Но тя не смее да го каже. Предлага на Урания цигара и след като тя отказва, възкликва:

— Не пушиш, разбира се. Така си и мислех, щом живееш в Съединените щати. С тая психоза против тютюна.

— Да, истинска психоза — признава Урания. — И в кантората забраниха пушенето. Не ме интересува, никога не съм пушила.

— Съвършеното момиче — смее се Лусиндита. — Слушай, скъпа, кажи ми под секрет, имала ли си някога някакъв порок? Вършила ли си някога някои от глупостите, които всички вършат?

— Понякога — смее се Урания. — Но не са за разправяне.

Докато говори с братовчедка си, оглежда стаята. Мебелите са същите, само дето са много овехтели; единият крак на фотьойла е счупен и е подпрян с някакво дърво; тапицерията е протрита, на дупки е и е загубила цвета си, който беше бледочервен, спомня си Урания, кафеникавочервен. Още по-зле са стените, целите в петна от влагата, и на много места се вижда зидът. Няма ги и завесите, останал е само дървеният корниз с халките, на които висяха.

— Прави ти впечатление колко мизерен е домът ти. — Братовчедка й издухва дима от цигарата. — И нашият е такъв, Урания. След смъртта на Трухильо семейството постепенно се разори, това е истината. Изхвърлиха баща ми от Тютюневата компания и повече не си намери работа. Защото бил зет на баща ти, само затова. Но все пак за вуйчо беше по-тежко. Разследваха го, обвиняваха го в какво ли не, организираха процеси. Против него, който беше в немилост при Трухильо. Нищо не можаха да докажат, но и животът му се провали. Добре че поне на теб ти потръгна и можеш да му помагаш. Никой от семейството не би могъл. Всички сме без пукнат грош. Горкият вуйчо Агустин! Не беше от ония, дето забогатяха. От честност се разори.

Урания я слуша съсредоточено, насърчава Лусинда с поглед да продължи, но мислено е в Мичиган, в университета „Сиена Хайтс“, със спомените за онези четири години на обсебващо, спасително учене. Единствените писма, които четеше и на които отговаряше, бяха на sister Мери. Мили и сдържани, в тях никога не се споменаваше за онова, макар че ако sister Мери го бе направила — тя, единственият човек, на когото Урания се бе доверила, която намери блестящото разрешение да я махне оттам и да я прати в Ейдриън и която сплаши сенатор Кабрал, за да се съгласи, — Урания нямаше да се разсърди. Би ли изпитала облекчение, би ли се утешила, ако от време на време споделяше в писмата си до sister Мери за този призрак, който не й даваше мира?

Sister Мери й пишеше за колежа, за големите събития, за смутните месеци след убийството на Трухильо, за заминаването на Рамфис и цялото семейство, за промените в правителството, уличните изстъпления, безредиците, интересуваше се как се справя в училище, поздравяваше я за академичните постижения.

— Какво стана, че не се омъжи, момиче? — Лусиндита я гледа така, сякаш я разсъблича. — Не е било от липса на предложения. Още изглеждаш много добре. Извинявай, ама нали знаеш, че ние, доминиканките, сме любопитни.

— Истината е, че не знам защо — свива рамене Урания. — Може би от липса на време, братовчедке. Винаги съм била много заета, първо с ученето, а после с работата. Свикнах да живея сама и не бих могла да споделям живота си с някой мъж.

Чува се какво казва и сама не си вярва. Затова пък Лусинда изобщо не се съмнява в думите й.

— Добре направи, скъпа — натъжава се тя. — Та на мен за какво ми беше да се омъжвам? Тоя безсрамник Педро ме изостави с две дечица. Един ден се изнесе и повече не ми прати нито грош. Трябваше да отгледам две момиченца и да работя какво ли не: къщи под наем, да продавам цветя, курсове за шофьори, които са големи нахалници, не можеш да си представиш. Нали не се изучих, само такава работа намирах. Блазе ти, братовчедке. Имаш си професия и си печелиш хляба с интересна работа в столицата на света. По-добре, че не се омъжи. Но си имала някои авантюрки, нали?

Урания усеща, че бузите й пламват, че се изчервява, и това разсмива Лусинда:

— Охо, как се изчерви само. Имаш си приятел! Разкажи ми. Богат ли е? Добре ли изглежда? Гринго или латино?

— Един господин с прошарени слепоочия, много представителен — измисля си Урания. — Женен, с деца. Виждаме се в края на седмицата, ако не пътувам. Приятна връзка, без ангажименти.

— Как ти завиждам, момиче! — пляска с ръце Лусинда. — Това ми е мечтата. Някой богат и представителен старец. Трябва да отида да го търся в Ню Йорк, тук всички старци са ужасни — дебели и без пукнат грош.

В Ейдриън не можеше да не ходи понякога на партита и на екскурзии с момчета и момичета, да не се преструва, че флиртува с някое луничаво фермерско синче, което й говореше за коне или за смели походи в снежните планини през зимата, но се прибираше в стаята си така изтощена от всичките си преструвки по време на тези развлечения, че търсеше поводи да ги избягва. Имаше си цял репертоар от извинения: изпити, работа, гости, болежки, спешни срокове за предаването на papers^[1]. През годините, прекарани в Харвард, не си спомняше да е ходила на някакво парти или по барове и да е танцувала някога.

— И на Манолита никак не й провървя в брака. Макар че мъжът й не е женкар като моя. Светулката (така де, казва се Естебан) не е способен и муха да убие. Но е некадърник, гонят го отвсякъде. Сега има някаква службица в един от хотелите, дето построиха в Пунта Канас за туристи. Получава мизерна заплата и сестра ми го вижда само един-два пъти в месеца. Това брак ли е?

— Помниш ли Росалия Пердомо? — прекъсва я Урания.

— Росалия Пердомо ли? — Лусинда се мъчи да си спомни, притваряйки очи. — Май не… А, разбира се! Росалия, онази история с Рамфис ли? Повече не я видяхме. Сигурно са я пратили в чужбина.

Приемането на Урания в Харвард беше отпразнувано като голямо събитие в „Сиена Хайтс“. Едва след като я приеха там, си даде сметка колко престижен е този университет в Съединените щати и с какво уважение се отнасяха всички към тези, които са го завършили, учеха или преподаваха в него. Стана съвсем естествено; ако си го беше поставила за цел, нямаше да е така лесно. Беше последна година. След като я поздрави за успехите й в училище, ръководителката по професионално ориентиране я попита какви са бъдещите й планове и Урания й отвърна: „Харесвам правото“. „Професия, с която се печелят много пари“, подхвърли доктор Дороти Салисън. Но Урания беше казала „право“, защото това бе първото нещо, което й дойде наум, можеше да каже и медицина, икономика или биология. Ти никога не беше мислила за бъдещето си, Урания, живееше така притисната от миналото, че не ти идваше наум да помислиш какво те чака занапред. Доктор Салисън прегледа заедно с нея различните възможности и двете се спряха на четири престижни университета: Йейл, Нотр Дам, Чикаго и Станфорд. Попълни молбите и след ден-два доктор Салисън я повика: „А защо не и Харвард? Нищо не губиш“. Урания си спомня как пътуваше за интервютата, как нощуваше в религиозните пансиони, в които я пращаха сестрите доминиканки. И за радостта на доктор Салисън, на монахините и на съучениците от нейния випуск, когато започнаха да пристигат отговорите от университетите, включително и от Харвард, в които я приемаха. Организираха й парти, на което не можеше да не танцува.

Тези четири години, прекарани в Ейдриън, й дадоха възможност да оцелее — нещо, което смяташе, че никога няма да успее да постигне. Затова изпитваше дълбока благодарност към сестрите доминиканки. Но въпреки това, в нейното съзнание Ейдриън си оставаше един лунатичен, пълен с несигурност период, в който единственото конкретно нещо бяха безкрайните часове в библиотеката, прекарани в учене, за да не мисли.

Кеймбридж, Масачузетс, беше друго нещо. Там започна новия си живот, откри, че си заслужава човек да живее, че ученето не е само терапия, а и удоволствие, най-вълнуващото развлечение. Как само се радваше на лекциите, на конференциите, на семинарите! Под тежестта на това изобилие от възможности (освен право, изкара като слушател един курс по история на Латинска Америка, един семинар за Карибите и един цикъл лекции по социална история на Доминиканската република) не й достигаха часовете на деня и седмиците от месеца, за да направи всичко, което я привличаше.

Години на усилена работа, но не само интелектуална. През втората година в Харвард баща й й писа в едно от онези писма, на които никога не отговаряше, че предвид лошото развитие на нещата бил принуден да намали на двеста петстотинте долара, които й пращаше месечно. Благодарение на студентския заем, който получи, следването й беше осигурено. Но за да посреща скромните си нужди, в свободните часове работеше като продавачка в един супермаркет, сервитьорка в пицария в Бостън, помощник в аптека и — най-малко досадната работа — компаньонка и четец на един парализиран милионер от полски произход, мистър Мелвин Маковски. Всяка вечер от пет до осем тя му четеше на глас дебели романи от деветнайсети век (Война и мир, Моби Дик, Студеният дом, Памела) в дома му във викториански стил със стени от червен пясъчник на Масачузетс Авеню и след три месеца той най-неочаквано й предложи да се омъжи за него.

— Паралитик? — опулва се Лусинда.

— На седемдесет години — уточнява Урания. — Страшно богат. Предложи ми брак, да. За да му правя компания и да му чета, нищо повече.

— Луда ли си, братовчедке — възмущава се Лусиндита. — Щеше да го наследиш, да станеш милионерка.

— Права си, добра сделка щеше да бъде.

— Но си била млада идеалистка и си мислела, че трябва да се ожениш по любов — спестява й обясненията братовчедка й. — Като че ли любовта трае вечно. И аз пропилях една възможност с един лекар, тъпкан с пари. Умираше си по мен. Но беше малко черен, казваха, че майка му била хаитянка. Нямах предразсъдъци, но ако през поколение детето ми се роди черно като въглен?

Толкова й харесваше да следва, беше така доволна в Харвард, че реши да стане преподавателка, да подготви докторат. Но нямаше средства, за да го направи. Положението на баща й се влошаваше все повече и на третата година той я лиши и от намалената месечна сума, така че трябваше да се дипломира и възможно най-бързо да започне да печели пари, за да изплаща университетския заем и да се издържа. Факултетът по право в Харвард беше страшно престижен и когато започна да праща молби за работа, я поканиха на много интервюта. Избра Световната банка. Мъчно й стана, като заминаваше. През тези години в Кеймбридж се зарази от „перверзното хоби“ да чете и колекционира книги за Ерата на Трухильо.

Сред вехториите в стаята има още една снимка от дипломирането й — в онази блестяща слънчева утрин, озарила двора, празнично украсен с платнените тенти, с елегантно облечените хора, съдийските шапки и пъстрите тоги на преподаватели и дипломирани, — като снимката, която сенатор Кабрал държеше в спалнята си. Как ли се е сдобил с нея? Не му я беше пратила тя, разбира се. А, sister Мери. Тази снимка Урания прати в колежа „Санто Доминго“. Защото до смъртта на милата монахиня тя продължаваше да си кореспондира с нея. Тази милостива женица сигурно е осведомявала сенатор Кабрал за живота на Урания. Спомня си я как гледаше морето, облегната на парапета на горния етаж на колежа — с югоизточно изложение, — където живееха монахините, забранен за ученичките; съсухрената й фигура се смаляваше в дъното на двора, където двете немски овчарки — Бадулаке и Брутус — се шляеха сред игрищата за тенис, волейбол и басейна.

Топло е и тя се поти. В горещите нюйоркски лета, смекчени все пак от студената атмосфера на климатиците, никога не бе усещала тази мараня, този вулканичен дъх. Това беше различна горещина, като в детството й. До ушите й никога не беше достигала и екзотичната симфония от клаксони, гласове, музики, лай, скърцащи спирачки, която нахлуваше през прозореца и ги принуждаваше, нея и братовчедка й, да говорят високо.

— Вярно ли е, че Джони Абес вкарал татко в затвора, когато убили Трухильо?

— Той не ти ли разказа? — изненадва се братовчедка й.

— Вече бях в Мичиган — напомня й Урания.

Лусинда кима, подсмихвайки се с половин уста, като за извинение.

— Разбира се, че го вкара. Онези полудяха — Рамфис, Радамес, трухилистите. Започнаха да убиват и да затварят когото им падне. Но май не си спомням много. Бях момиченце, къде ще ти разбирам от политика. Нали вуйчо Агустин не беше вече близък с Трухильо, сигурно са мислели, че участва в заговора. Задържаха го в онзи ужасен затвор, „Ла Куарента“, който Балагер срина и сега там има църква. Майка ми отиде да говори с Балагер, да го моли. Държаха го няколко дни, докато проверяваха дали е участвал в конспирацията. После президентът му даде някаква мизерна службица, истинска подигравка — чиновник в гражданската управа на Трети район.

— Той разказа ли ви какво е преживял в „Куарента“?

Лусинда издухва дима от цигарата, който за миг замъглява лицето й.

— Може би на нашите, но не и на нас с Манолита — бяхме много малки. На вуйчо Агустин му беше болно, че са допуснали, че е способен да предаде Трухильо. С години слушах как се възмущава от несправедливото обвинение.

— Към най-верния служител на Генералисимуса — казва подигравателно Урания. — Да заподозрат него, който беше готов да извърши чудовищни неща заради Трухильо, в съучастничество с убийците му. Каква несправедливост наистина!

Млъква заради укора, който се изписва по кръглото лице на братовчедка й.

— Не знам защо говориш за чудовищни неща — учудва се тя. — Вуйчо може да е сбъркал, че е бил с Трухильо. Сега говорят, че той бил диктатор и какво ли не. Баща ти му служеше вярно. И въпреки че заемаше толкова високи длъжности, не се възползва. Или го е правил? Прекарва последните си години, беден като куче; ако не беше ти, щеше да е в старчески дом.

Лусинда се мъчи да превъзмогне възмущението, което я обзема. Издишва дима от фаса си и като не вижда къде да го угаси — в мизерната стая липсват пепелници, — го хвърля през прозореца в повехналата градина.

— Много добре знам, че баща ми не е служил на Трухильо от интерес. — Урания не може да си спести лекия сарказъм. — Но това според мен не смекчава нещата, а по-скоро ги утежнява.

Братовчедка й я гледа и не разбира.

— Защото го е правил от възхищение, от любов към него — обяснява Урания. — Разбира се, че ще се чувства обиден, че Рамфис, Абес Гарсия и останалите не са му повярвали. На него, който едва не полудя от отчаяние, когато Трухильо му обърна гръб.

— Добре, може да е сбъркал — повтаря братовчедка й и Урания разбира по погледа й, че иска да сменят темата. — Признай поне, че беше много честен. Не се нагоди като толкова други, които продължиха да си живеят живота при всички следващи правителства, и най-вече през трите на Балагер.

— Бих предпочела да служи на Трухильо от интерес, за да краде и да има власт — казва Урания и отново вижда объркване и упрек в очите на Лусинда. — Всичко друго, но не и да хленчи, че Трухильо не искал да го приеме и че в „Обществен форум“ публикували обидни писма за него.

Това е един натрапчив спомен, който я терзаеше в Ейдриън и в Кеймбридж, преследваше я, малко позаглъхнал, през всичките години в Световната банка и във Вашингтон и все още я спохождаше в Манхатън: как безпомощният сенатор Агустин Кабрал обикаля като обезумял в същия този хол и се пита каква интрига са забъркали против него Конституционалния сархош, мазният Хоакин Балагер, циникът Вирхилио Алварес Пина или Паино Пичардо, та Генералисимусът така внезапно да го зачеркне. Защото какъв живот можеше да има за един сенатор и бивш министър, на чиито писма Благодетеля не отговаряше и когото не допускаше в Конгреса? И с него ли се повтаряше историята на Анселмо Паулино? Щяха ли да нахълтат внезапно призори calies, да го арестуват и да го погребат в някоя тъмница? Щяха ли да се появят в Ла Насион и Ел Карибе онези отвратителни публикации за кражбите, злоупотребите, предателствата и престъпленията му?

— Да изпадне в немилост за него беше по-ужасно, отколкото да убият най-любимото му същество.

Братовчедка й я слуша и й става все по-неудобно.

— Затова ли се разсърди, Уранита? — казва най-сетне. — Заради политиката? Но аз те помня много добре, ти не се интересуваше от политика. Например, когато в средата на годината дойдоха онези две момичета, които никой не познаваше. Казваха, че са calies, и всички говореха за това, но теб тези политически приказки те отегчаваха и ни затваряше устата.

— Никога не съм се интересувала от политика — съгласява се Урания. — Права си, защо да говорим за неща, станали преди трийсет години.

Болногледачката се появява на стълбите. Слиза, бършейки си ръцете в някакъв син парцал.

— Чистичък е и напудрен като бебе — заявява тя. — Можете да се качите, когато пожелаете. Ще приготвя обяда на дон Агустин. Да приготвя ли и за вас, госпожо?

— Не, благодаря — отвръща Урания. — Отивам в хотела, трябва да се изкъпя и преоблека.

— Във всички случаи довечера идваш у нас. Голяма радост ще бъде за мама. Ще се обадя и на Манолита, ще е щастлива. — Лусинда се цупи тъжно. — Ще се изненадаш, братовчедке. Помниш ли колко голяма и хубава беше къщата? Останала е само половината. Когато татко умря, трябваше да продадем градината с гаража и помещенията за прислугата. Но стига глупости. Като те видях, си спомних за детските години. Бяхме щастливи, нали? И през ум не ни минаваше, че всичко ще се промени, че ще дойдат трудни времена. Идваш на вечеря, нали? Няма да изчезнеш за още трийсет и пет години? А, сигурно помниш къщата, на улица „Сантяго“, на пет преки оттук.

— Помня я много добре. — Урания се изправя и прегръща братовчедка си. — Кварталът изобщо не се е променил.

Изпраща Лусинда до външната врата и я прегръща и целува още веднъж по бузите на раздяла. Като вижда как тя се отдалечава в пъстрата си рокля сред знойния пек по улицата, където на бесния кучешки лай приглася кокоше кудкудякане, я обзема тъга. Какво правиш тук? Какво търсиш тук, в Санто Доминго, в тази къща? Ще отидеш ли на вечеря с Лусинда, Манолита и леля Аделина? Горката, сигурно е грохнала като баща ти.

Изкачва се по стълбите бавно, не бърза да го види отново. С облекчение открива, че е заспал. Сгушен в своя фотьойл, със сбръчкани клепачи и зяпнала уста, мършавите му гърди се повдигат и отпускат равномерно. „Половин човече“. Сяда на леглото и го наблюдава. Взира се в него, опознава го. И него са хвърлили в затвора след смъртта на Трухильо. Смятали са, че е един от трухилистите, участвали в заговора заедно с Антонио де ла Маса, генерал Хуан Томас Диас и брат му Модесто, Антонио Имберт и приятелите му. Какъв ужас и каква мъка, татко. Тя узна години по-късно, че и баща й е станал жертва на тези гонения, беше споменато мимоходом в една статия за доминиканските събития през 1961 година. Но не знаеше никакви подробности. Доколкото си спомняше, в писмата, на които тя не отговаряше, сенатор Кабрал изобщо не спомена за подобно изпитание. „Това, че дори за секунда някой е могъл да допусне, че си смятал да убиеш Трухильо, сигурно те е наранило поне толкова, колкото като изпадна в немилост, без да знаеш защо“. Дали лично Джони Абес го е разпитвал? Или Рамфис? Печито Леон Естевес? Сложили ли са го на Трона? Имал ли е баща й някаква връзка със заговорниците? Вярно е, че направи нечовешки усилия да си възвърне благоразположението на Трухильо, но това не доказва нищо. Много от конспираторите са се подмазвали на Трухильо до последните секунди преди да го убият. Съвсем възможно е Агустин Кабрал, добър приятел на Модесто Диас, да е знаел какво се подготвя. Нали според някои хора дори Балагер е знаел? Щом президентът на републиката и министърът на въоръжените сили са били информирани, защо не и баща й? Конспираторите са знаели от няколко седмици, че Шефа е пожелал сенатор Кабрал да изпадне в немилост, нищо чудно да са го смятали за евентуален съучастник.

От време на време баща й лекичко похърква. Щом някоя муха кацне на лицето му, я отпъжда, без да се буди, с едно движение на главата. Как беше разбрала, че са убили Трухильо? На 30 май 1961-а беше вече в Ейдриън. Започваше да се отърсва от дълбокия сън, от онова безсилие, което я накара да се откаже от света и от себе си, да живее като лунатичка, когато the sister, отговаряща за спалните, влезе в стаята, която Урания делеше с четири съученички, и й показа титулното заглавие на вестника, който държеше в ръка: Убиха Трухильо. „Оставям ти го“, каза й. Какво почувства? Би се заклела, че нищо, новината мина покрай нея, без да докосне съзнанието й, както всичко, което чуваше и виждаше край себе си. Може би дори не прочете статията, само заглавието. Но затова пък си спомня, че няколко дни или седмици по-късно в едно писмо на sister Мери прочете подробности за това престъпление, за нахлуването на calies в колежа, за отвличането на епископ Райли и за безредиците и несигурността в живота. Но дори това писмо на sister Мери не я извади от дълбоката апатия към всичко доминиканско и към доминиканците, в която бе изпаднала и от която едва след години я спаси онзи курс по карибска история в Харвард.

Дали внезапното ти решение да дойдеш в Санто Доминго и да видиш баща си означава, че си се излекувала? Не. Щеше да се зарадваш, да се развълнуваш от срещата с Лусинда, толкова привързана към теб — съмишленица за чашките с вермут и за матинетата в кината „Олимпия“ и „Елит“, по плажовете или в кънтри клуба, — и щеше да се трогнеш от жалкия й живот и от липсата на всякаква надежда да се оправи. Нито се зарадва и развълнува, нито се трогна. Стана ти досадно заради нейната сантименталност и самосъжалението й, които така те отвращават.

„Като парче лед си. Наистина не приличаш на доминиканка. Дори аз приличам повече на такъв от теб“. Я виж ти, да се сети за Стиви Дънкан, нейния колега от Световната банка. През 1985-а или 1986-а? Някъде там. В онази нощ в Тайпе, когато двамата вечеряха в „Гранд Хотел“, построен като холивудска пагода, в който се бяха настанили и от чиито прозорци градът приличаше на плащ от светулки. За трети, четвърти или десети път Стиви й предложи да се оженят и Урания, още по-остро от друг път, му каза: „Не“. Тогава с изненада видя как зачервеното лице на Стиви се разкривява. Не можа да не се разсмее.

— Да не се разплачеш, Стиви. От любов по мен ли? Или изпи повече уиски, отколкото трябваше?

Стиви не се усмихна. Остана загледан известно време в нея, без да отвърне, и после каза тези думи: „Като парче лед си. Наистина не приличаш на доминиканка. Дори аз приличам повече на такъв от теб“. Виж ти, рижавият се влюби в теб, Урания. Какво ли е станало с него? Прекрасен човек, завършил икономика в Чикагския университет, интересът му към Третия свят обхващаше проблемите на развитието, на езиците и на жените. Накрая се ожени за една пакистанка, служителка от банката в сферата на комуникациите.

Беше ли парче лед, Урания? Само с мъжете. И то не с всички. Само с онези, в чиито погледи, движения, жестове, тон на гласа усещаш заплаха. Когато в мозъците или в инстинктите им долавяш желание да те ухажват, да флиртуват с теб. За тях — да, караш ги да почувстват онази ледена студенина, която умееш да излъчваш, както скунксът използва вонята си, за да плаши враговете си. Техника, която владееш до съвършенството, постигнато във всичко, което си поставяш за цел: учене, работа, независим живот. „Във всичко, освен да бъдеш щастлива“. Щеше ли да бъде, ако с воля и дисциплина успееше да надмогне непреодолимото отблъскване, отвращението, което й вдъхват мъжете, проявяващи някакъв интерес към нея? Може би. Би могла да се подложи на някаква терапия, да отиде на психолог, на психоаналитик. Те имаха лек за всичко, дори за отвращението към мъжете. Но ти изобщо не пожела да се излекуваш. Напротив, не смяташ това за болест, а за черта на характера — като интелигентността, самотата и страстта към добре свършената работа.

Баща й е отворил очи и я гледа някак уплашено.

— Спомних си за Стиви, един канадец от Световната банка — казва тя тихо, гледайки го изпитателно. — Понеже не исках да се омъжа за него, ми заяви, че съм като парче лед. Обвинение, от което всеки доминиканец би се обидил. Носи ни се славата на горещи, ненадминати любовници. А аз си спечелих друга слава: на превзета, на безразлична и фригидна. Какво ще кажеш, татко? Дори преди малко трябваше да си измислям някакъв любовник пред братовчедка ми Лусинда, за да не си помисли нещо лошо за мен.

Млъква, защото забелязва, че инвалидът, свит във фотьойла, изглежда ужасен. Вече не отпъжда мухите, които лазят спокойно по лицето му.

— Това е тема, по която ми се щеше да поговорим, татко. За жените, за секса. Ти имаше ли си някоя авантюрка, откакто мама умря? Никога не съм забелязала. Не приличаше на женкар. Толкова ли те задоволяваше властта, че да нямаш нужда от секс? И това става, дори в тази гореща страна. Така стана и с нашия вечен президент, дон Хоакин Балагер, нали? Ергенче на деветдесет години. Пишеше любовни поеми, говори се, че имал незаконна дъщеря. Винаги съм смятала, че той изобщо не се интересува от секса, че властта му дава това, което другите получават в леглото. И с теб ли беше така, татко? Или тайничко си имал авантюри? Трухильо канеше ли те на оргиите си в Махагоновата къща? Какво ставаше там? И Шефа ли се забавляваше като Рамфис, унижавайки приятелите и лакеите си, като ги кара да си бръснат краката, да се бръснат целите и да се гримират като стари педерасти? Така ли се забавляваше? И с теб ли?

Сенатор Кабрал така пребледнява, че Урания си мисли: „Ще припадне“. За да се успокои, се отдалечава от него.

Отива до прозореца и наднича навън. Усеща силното слънце по главата, по парещата кожа на лицето си. Поти се. Трябваше да се върнеш в хотела, да напълниш ваната с пяна и да останеш дълго в хладката вода. Или да слезеш и да се потопиш в басейна с плочките, а после да опиташ креолската кухня в ресторанта на хотел „Харагуа“, сигурно има фасул с ориз и свинско. Но нямаш желание да го правиш. По-скоро ти се иска да отидеш на летището, да се качиш в първия самолет за Ню Йорк и да се върнеш към живота си, към напрегнатата работа в кантората и към апартамента си на „Медисън“ и 73 улица.

Отново сяда на леглото. Баща й затваря очи. Дали спи, или се преструва, че спи, защото го плашиш? Тормозиш клетия старец. Това ли искаше? Да го стреснеш, да го държиш няколко часа в напрежение? Сега по-добре ли се чувстваш? Обзема я умора, очите й се затварят и тя се изправя.

Някак машинално отива до големия гардероб от тъмно дърво, който заема една от стените в стаята. Почти празен е. На телени закачалки висят един костюм от сивкав плат, пожълтял като ципата на лук, и няколко прани, но неизгладени ризи, на две от тях им липсват копчета. Това ли е останало от гардероба на председателя на Сената Агустин Кабрал? Беше елегантен мъж. Грижеше се за себе си и за вида си, както обичаше Шефа. Какво е станало със смокингите, фраковете, тъмните костюми от английски плат и белите от много фин лен? Сигурно прислужниците, болногледачките, бедните роднини са ги окрали.

Умората е по-силна от желанието й да не заспива. Накрая ляга на леглото и затваря очи. Преди да заспи, й минава през ум, че това легло мирише на стар мъж, на стари чаршафи и на много стари сънища и кошмари.