Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La fiesta del Chivo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018)

Издание:

Автор: Марио Варгас Льоса

Заглавие: Празникът на Козела

Преводач: Екатерина Делева

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: испански

Издание: второ

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: перуанска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Мария Тоскова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: ISBN 954-26-0146-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5103

История

  1. — Добавяне

12.

Салвадор Естреля Садала си помисли, че сигурно никога нямаше да види Ливан, и тази мисъл му подейства потискащо. От дете мечтаеше от време на време, че някой ден ще отиде в Горен Ливан, в онзи град — а може би село — Баскинта, от който произхождаше семейство Садала и от който в края на миналия век роднините на майка му са били експулсирани, защото са католици. Салвадор израсна с разказите на мама Паулина за премеждията и патилата на семейство Садала, преуспяващи търговци там, в Ливан: как са изгубили всичко, през какви изпитания са преминали дон Абрахам Садала и близките му, бягайки от гоненията, на които мюсюлманското мнозинство подлагало християнското малцинство. Пребродили половината свят, верни на Христос и на кръста, докато не стигнали до Хаити й оттам — в Доминиканската република. Пуснали корени в Сантяго де лос Кабалерос, трудили се с пословичната си упоритост и честност и отново станали преуспяващо и тачено семейство във втората си родина. Макар рядко да се виждаше с роднините си по майчина линия, запленен от разказите на мама Паулина, Салвадор винаги се беше чувствал истински Садала. Затуй мечтаеше да види това тайнствено селище Баскинта, което изобщо не откри на картите на Близкия изток. Защо ли вече беше сигурен, че никога няма да стъпи в екзотичната страна на дедите си?

— Май задрямах — чу той гласа на Антонио де ла Маса от предната седалка. Видя как си търкаше очите.

— Всички задрямаха — отвърна Салвадор. — Не се бой, аз следя за колите, които идват от Сиудад Трухильо.

— Аз също — рече до него лейтенант Амадо Гарсия Гереро. — Приличам на заспал, защото не трепвам изобщо и главата ми е съвсем празна. Така се отпускам, научих го в армията.

— Наистина ли ще дойде, Амадито? — предизвика го Антонио Имберт, седнал зад волана. Турко долови упрека в гласа му. Колко е несправедлив! Сякаш Амадито щеше да е виновен, ако Трухильо се откажеше да ходи в Сан Кристобал.

— Да, Тони — изръмжа лейтенантът с фанатична увереност. — Ще дойде.

Турко май не беше толкова сигурен: чакаха вече час и четвърт. Дали не бяха пропилели още един ден, пълен с ентусиазъм, с тревога и надежда? Вече на четирийсет и две години, Салвадор беше един от най-възрастните мъже сред седмината, които стояха на пост в трите коли, чакащи Трухильо на шосето за Сан Кристобал. Но изобщо не се чувстваше стар. Все още беше страшно силен, както на трийсет години, когато във фермата на семейство Алмасигос се говореше, че Турко може да убие с един удар зад ухото, само с юмрук, цяло магаре. За неговите мускули се носеха легенди. Знаеха го онези, които бяха слагали ръкавиците и се бяха боксирали с него на ринга в Изправителния дом за малолетни в Сантяго, където — благодарение на усилията му да им набие в главите любов към спорта — бе постигнал прекрасни резултати сред младите престъпници и вагабонти. Оттам тръгна и боксьорът Кид Динамита, носител на „Златната ръкавица“, станал известен на целите Кариби. Салвадор обичаше семейство Садала и се гордееше с арабско-ливанската си кръв, но те не искали той да се ражда; били много против, когато майка му, Паулина, им казала, че я ухажва Пиро Естреля — мулат, военен и политик, три неща, от които — Турко се усмихна — тръпки побивали всички Садала. След отказа на семейството Пиро Естреля отвлякъл мама Паулина, откарал я в Мока и с пистолет в ръка заставил енорийския свещеник да ги венчае в църквата. С времето семейство Садала и семейство Естреля се помирили. Когато през 1936 година мама Паулина умря, децата Естреля Садала бяха десет. Генерал Пиро Естреля успя да даде живот на още седем от втория си брак, така че Турко имаше шестнайсет законни братя и сестри. Какво ли щеше да стане с тях, ако тази нощ се провалят? И най-вече, какво ли щеше да стане с брат му Гуаро, който не знаеше нищо? Генерал Гуарионекс Естреля Садала беше станал шеф на военните адютанти на Трухильо, а сега командваше Втора бригада в Ла Вега. Ако заговорът не успееше, ги чакаха жестоки репресии. А защо да не успее? Беше подготвен много внимателно. Щом шефът на Гуарионекс — генерал Хосе Рене Роман, го уведомеше, че Трухильо е убит и че гражданско-военната хунта взема властта, брат му щеше да включи всички военни сили на север в служба на новия режим. Щеше ли да се случи? Заради дългото чакане Салвадор отново бе обзет от униние.

Притворил очи, той се молеше, без да помръдва с устни. Правеше го по няколко пъти на ден — на глас, когато ставаше и си лягаше, и безмълвно, както сега, в останалите случаи. Казваше „Отче наш“ и молитвите за Божията майка, но си измисляше и молитви, подходящи за всякакви случаи. От малък се научи да споделя с Господ и големите, и дребните си проблеми, да му изповядва тайните си и да го моли за съвет. Помоли му се Трухильо да дойде и Той — с безкрайната си милост — да им позволи да ликвидират веднъж завинаги палача на доминиканците, този Звяр, освирепял сега срещу Христовата църква и нейните пастори. Доскоро Турко се колебаеше, когато станеше дума за екзекутирането на Трухильо, но откакто му бе пратен знак, можеше с чиста съвест да говори на Господ за убийството на тирана. А знакът беше онази фраза, която му прочете нунцият на Негово светейшество.

С помощта на отец Фортин — канадски свещеник, заселил се в Сантяго — Салвадор успя да проведе с монсеньор Лино Занини онзи разговор, благодарение на който беше тук. Дълги години отец Сиприано Фортин му беше духовен наставник. Веднъж-два пъти в месеца те разговаряха надълго и нашироко и Турко разкриваше пред него сърцето и съвестта си; свещеникът го слушаше, отговаряше на въпросите му и споделяше собствените си съмнения. Някак незабелязано политическите проблеми постепенно изместиха личните в тези разговори. Защо Христовата църква подкрепяше един режим, потънал в кръв? Как беше възможно Църквата да покровителства с духовната си мощ един държавник, който вършеше ужасни престъпления?

Турко си спомняше смущението на отец Фортин. Обясненията, които се мъчеше да му дава, не бяха убедителни и за самия него: божието — Богу, и цезаревото — на Цезар. Нима за Трухильо съществува подобно разделение, отче Фортин? Нали и той ходи на църква, получава причастие и светата нафора? Нали всички действия на правителството се благославят, отслужват се меси, благодарствени молебени? Нали всеки ден епископи и свещеници освещават действията на тиранията? В какво положение поставя Църквата християните, като се идентифицира така с Трухильо?

От съвсем млад Салвадор се беше убедил колко е трудно, дори невъзможно понякога, да подчини всекидневните си действия на нормите в религията. Колкото и строги да бяха принципите и каноните й, те не му попречиха да пиянства и да тича след жените. Сигурно никога нямаше да му бъде простено, че стана баща на двама незаконни сина, преди да се ожени за сегашната си жена Урания Миесес. Това бяха грехове, от които се срамуваше, мъчеше се да ги изкупи, макар и да не успя да успокои съвестта си. Да, много трудно беше да не оскърбиш с нещо Христос във всекидневния си живот. И той, клетият простосмъртен, белязан от първородния грях, беше доказателство за вродените човешки пороци. Но как Църквата, вдъхновена от Господа, можеше да съгреши и да подкрепя един злодей?

Докато преди шестнайсет месеца — никога нямаше да забрави този ден, — в неделя, на 25 януари 1960 година, не стана чудото. Дъга в доминиканското небе. На 21-и беше празникът на тяхната покровителка — Светата Дева от Алтаграсия, а също и годишнина от най-страшното гонение срещу бойците от „14 юни“. В онова слънчево утро в Сантяго църквата беше препълнена. Изведнъж отец Сиприано Фортин зачете с твърд глас от амвона — същото правеха и Христовите пастори във всички доминикански църкви — онова Пасторско писмо от Епископството, което разтърси републиката. Беше като циклон, нещо по-поразяващо и от страшния ураган „Сан Зенон“, който през 1930 година, в началото на Ерата на Трухильо, заличи столицата.

В мрака на автомобила, потънал в спомените за онзи щастлив ден, Салвадор Естреля Садала се усмихна. Когато слушаше как отец Фортин чете на испански с лек френски акцент всяка фраза от Пасторското писмо, което накара Звяра да побеснее от ярост, му се стори, че това е отговорът на всичките му съмнения и терзания. Познаваше така добре този текст — който, след като чу, беше чел, печатал тайно и разпространявал къде ли не, — че го знаеше почти наизуст. „Печална сянка“ тегнеше над празника на доминиканската Дева. „Не можем да останем безучастни към дълбоката скръб, помрачила толкова доминикански домове“, казваха епископите. Те искаха като свети Петър „да скърбят с тези, които скърбяха“. Споменаваха, че „коренът и основата на всички права е в достойнството на неприкосновената човешка личност“. С цитат от Пий XII се напомняше за „милионите човешки същества, които продължават да живеят в потисничество и тирания“ и за тях няма „нищо сигурно: нито дом, нито имущество, нито свобода, нито чест“.

С всяка изречена фраза сърцето на Салвадор биеше все по-силно. „Кой, ако не единствено Господ, създателят на живота, има правото да дарява и отнема живот?“ Епископите подчертаваха, че от това „основно право“ произтичат всички други: правото на семейство, на труд, на търговия, на емиграция (не беше ли това присъда за позорната система да се иска разрешение от полицията за всяко излизане в чужбина?), на добро име, правото да не бъдеш оклеветяван „по нищожни поводи или анонимни доноси… заради низки и долни подбуди“. Пасторското писмо потвърждаваше отново, че „всеки човек има правото на свобода на съвестта, на пресата, на свободно сдружаване…“. „В тези дни на печал и несигурност“ епископите отправяха молбите си за „съгласие и мир“, за да се установят в страната „свещените права на човешко съжителство“.

Салвадор беше така поразен, че на излизане дори не успя да поговори за Пасторското писмо с жена си или с приятелите си, които, събрани пред вратата на енорийската църква, се горещяха — смаяни, въодушевени или уплашени от това, което току-що бяха чули. Нямаше никакво съмнение: Пасторското писмо идваше от името на архиепископ Рикардо Питини и беше подписано от петимата епископи в страната.

Измърмори някакво извинение, раздели се със семейството си и като насън се върна в църквата. Отиде в сакристията. Отец Фортин си сваляше епитрахила. Усмихна му се: „Сега вече сигурно си горд с твоята Църква, Салвадор?“. Той не можеше да продума. Дълго прегръща свещеника. Да, Христовата църква най-сетне беше застанала на страната на жертвите.

— Репресиите ще бъдат страшни, отче Фортин — промълви.

Така и стана. Но дяволски ловък в интригите, режимът насочи възмездието към двамата чуждестранни епископи и остави на мира родените на доминиканска земя. Монсеньор Томас Ф. Райли от Сан Хуан де ла Магуана — американец, и монсеньор Франсиско Панал, епископ от Ла Вега — испанец, станаха мишените на тази недостойна кампания.

През седмиците след преживяната голяма радост на 25 януари 1960 година у Салвадор за пръв път се породи нуждата да убие Трухильо. В началото идеята го плашеше: един католик трябваше да зачита Петата божия заповед. Но въпреки това тя го обземаше отново и отново всеки път, когато четеше в Ел Карибе и в Ла Насион или слушаше по радио „Доминикански глас“ нападките срещу монсеньор Панал и монсеньор Райли: агенти на нужди сили, продали се на комунистите, колонизатори, предатели, змии. Горкият монсеньор Панал! Да наречеш чужденец един свещеник, посветил трийсет години от живота си на апостолското дело в Ла Бега, където всички враждуващи фракции го обичаха. Мръсните номера, скроени от Джони Абес — кой друг можеше да замисли подобен лов на вещици?, — за които Турко разбираше от отец Фортин и от човешкия там-там, го накараха да забрави всичките си скрупули. Капката, която преля, беше кощунствената пантомима, разиграна срещу монсеньор Панал в църквата в Ла Вега, когато отслужвал обедната литургия. Докато монсеньор Панал четял евангелската проповед за деня, в препълнената с енориаши църква нахлула шайка гримирани полуголи проститутки, които стигнали до амвона и започнали да хокат и да нападат стария епископ пред слисаните богомолци, обвинявайки го, че бил развратник и им направил деца. Една от тях се добрала до микрофона и се завайкала: „Признай бебетата, които ти родихме, и не ги оставяй да умрат от глад“. Когато някои от присъстващите реагирали и се опитали да изведат навън проститутките и да защитят епископа, който гледал и не можел да повярва на очите си, нахлули calies — двайсетина закоравели престъпници, въоръжени с палки и вериги — и се нахвърлили безжалостно на енориашите. Горките епископи! Надраскаха къщите им с обидни надписи. В Сан Хуан де ла Магуана взривиха с динамит камионетката на монсеньор Райли, с която обикаляше из епархията, и всяка нощ замеряха къщата му с умрели животни, помия, живи плъхове, докато не го принудиха да потърси убежище в Сиудад Трухильо, в колежа „Санто Доминго“. Монсеньор Панал продължаваше да търпи стоически заплахите, мръсните номера и обидите в Ла Вега. Този старец, създаден от калта на мъчениците.

В един от онези дни Турко отиде в дома на отец Фортин, широкото му мрачно лице бе разкривено.

— Какво става, Салвадор?

— Ще убия Трухильо, отче. Искам да знам дали ще бъда прокълнат. — Гласът му секна. — Не се издържа вече. Това, което вършат с епископите, с църквите, тази отвратителна кампания по телевизията, по радиото и вестниците. Трябва да се сложи край, да се отреже главата на хидрата. Ще бъда ли прокълнат?

Отец Фортин го успокои. Предложи му горещо кафе, изведе го на дълга разходка под лавровите дървета по улиците на Сантяго. След седмица му съобщи, че апостолическият нунций — монсеньор Лино Занини, ще го приеме на частна аудиенция в Сиудад Трухильо. Турко се появи смутен във внушителното здание, където беше седалището на нунция, на авенида „Максимо Гомес“. От първия миг този висш представител на Църквата предразположи плахия гигант, облечен в риза с яка и вратовръзка специално за аудиенцията при пратеника на папата.

Колко изискан беше и как добре говореше монсеньор Занини! Без съмнение истински принц. Салвадор беше чувал много истории за нунция и изпитваше симпатия към него, защото разправяха, че Трухильо го мразел. Дали беше вярно, че Перон напуснал страната, където прекара седем месеца в изгнание, когато разбрал за пристигането на новия нунций на Негово светейшество? Всички така разправяха. Хукнал към Националния дворец: „Пазете се, Ваше Превъзходителство. С Църквата не се излиза наглава. Спомнете си какво стана с мен. Свалиха ме не военните, а свещениците.

Този нунций, който ви праща Ватиканът, е като онзи, който пратиха и на мен, когато започнаха историите с падретата. Пазете се от него!“. И бившият аржентински диктатор си стегнал куфарите и избягал в Испания.

След тази среща Турко беше готов да повярва на всички хубави неща, които се говореха за монсеньор Занини. Нунцият го покани в кабинета си, предложи му разхладителни напитки, насърчи го да излее душата си с ласкави думи, изречени на онзи испански с италианска интонация, който звучеше на Салвадор като ангелска мелодия. Изслуша го, докато говореше, че не може да понася повече това, което става, че всичко, което режимът причиняваше на Църквата и на епископите, го подлудява. След дълга пауза той хвана ръката на нунция с пръстена:

— Ще убия Трухильо, монсеньор. Ще има ли прошка за мен?

Гласът му секна. Стоеше, свел поглед, задъхвайки се. Усети на гърба си бащинската ръка на монсеньор Занини. Когато най-сетне вдигна очи, нунцият държеше в ръце една книга на свети Тома Аквински. Свежото му лице се усмихваше закачливо. Той сочеше с пръст един пасаж на отворената страница. Салвадор се наведе и прочете: „Господ гледа благосклонно на физическото унищожаване на Звяра, ако така ще бъде освободен един народ“.

Излезе от зданието като в транс. Дълго вървя по авенида „Джордж Вашингтон“ край морето, завладян от такова душевно спокойствие, каквото не беше изпитвал отдавна. Щеше да убие Звяра и Господ и неговата Църква щяха да му простят греха, щеше да си изцапа ръцете с кръв, за да измие кръвта, която Звяра проливаше в родината му.

Но дали щеше да дойде? Усещаше ужасното напрежение, натрупано у другарите му от дългото чакане. Никой не продумваше, нито помръдваше. Чуваше ги как дишат: Антонио Имберт, вкопчен във волана, дишаше спокойно, поемайки дълбоко въздух; Антонио де ла Маса, който не откъсваше очи от шосето, дишаше учестено, задъхано; и до него, извърнал лице също към Сиудад Трухильо, Амадито дишаше ритмично и дълбоко. Тримата му приятели сигурно държаха оръжието си в ръка като него. Турко усещаше дръжката на своя „Смит и Уесън“ калибър 38, купен преди време от железарския магазин на един приятел в Сантяго. Освен пистолет калибър 45, Амадито носеше и пушка M-1 — от жалката помощ на янките за конспирацията — и, както Антонио, една от двете ловджийски пушки „Броунинг“, калибър 12. Един приятел на Антонио де ла Маса, испанецът Мигел Анхел Бисие, беше отрязал дулото й в работилницата си. Бяха заредени със специалните патрони, приготвени за случая от друг близък приятел на Антонио, също испанец и бивш офицер от артилерията — Мануел де Овин Филпо, който им ги даде, уверявайки ги, че всеки от тези патрони има смъртоносен заряд и може да направи на парчета цял слон. Дано. Салвадор беше предложил карабините от ЦРУ да останат у лейтенант Гарсия Гереро и Антонио де ла Маса и те да седнат на местата отдясно, до прозореца. Бяха най-добрите стрелци, трябваше да стрелят първи и от най-близко. Всички се съгласиха. Щеше ли да дойде? Щеше ли да дойде?

Благодарността и възхищението на Салвадор Естреля Сядала към монсеньор Занини нараснаха, когато няколко седмици след този разговор в нунциатурата той разбра, че Сестрите на милосърдието са решили да преместят Хисела, сестра му, която беше монахиня — сор Паулина, — от Сантяго в Пуерто Рико. Хисела беше галената му сестричка, неговата любимка. И още по-скъпа му стана, когато се посвети на монашеския живот. В деня, когато тя даде обет и избра името на мама Паулина, едри сълзи потекоха по бузите на Турко. Всеки път, когато можеше да прекара малко време със сор Паулина, се чувстваше окрилен, утешен, одухотворен, завладян от покоя и радостта, които се излъчваха от любимата му сестричка, от ведрата увереност, с която приемаше живота си, отдаден на Бога. Дали отец Фортин беше споменал на нунция колко се страхуваше Естреля от онова, което можеше да стане със сестра му, монахинята, ако някой от режима разбереше, че той участва в заговора? Нито за миг не си помисли, че преместването на сор Паулина в Пуерто Рико може и да е случайно. Беше мъдро и великодушно решение на Христовата църква, за да не попадне тази чиста и невинна девойка в ръцете на Звяра и да стане жертва на палачите на Джони Абес. Това беше една от обичайните мерки на режима, от която Салвадор се възмущаваше най-много: да събира информация за близките на онези, които искаше да накаже — бащи, деца, братя, — да им отнема всичко, което имат, да ги изхвърля от работа и да ги затваря. Ако заговорът не успееше, репресиите срещу сестрите и братята им щяха да бъдат страшни. Дори баща му, генерал Пиро Естреля — голям приятел на Благодетеля, — който вдигаше банкети в чест на Трухильо във фермата си в Лас Лавас, щеше да бъде изхвърлен. Неведнъж беше претеглял наум тези неща. Решението бе взето. Затова изпита голямо облекчение, когато разбра, че ръцете на престъпниците не могат да стигнат до сор Паулина в манастира в Пуерто Рико. От време на време тя му пращаше по някое писъмце, изписано с ясния й прав почерк и пълно с нежност и хумор.

Макар да беше толкова религиозен, на Салвадор никога не му мина през ум да направи това, което бе направила Хиселита: да приеме духовен сан. Това беше призвание, което предизвикваше възхищението и завистта му, но от което Господ го бе лишил. Никога не би могъл да спази тези обети, особено за целомъдрие. Господ го беше създал твърде земен, твърде склонен да се отдава на онези инстинкти, които един духовен пастир трябва да надмогне, за да изпълни своята мисия. Винаги беше харесвал жените — дори и сега, като верен съпруг, имаше своите случайни прегрешения, от които съвестта дълго го гризеше. Присъствието на някое тъмнокосо момиче с тънко кръстче и закръглени бедра, с чувствена устица и искрящи очи — тази типично доминиканска красота, с нещо палаво в погледа, в походката, в говора, в движенията на ръцете, — смущаваше Салвадор, разпалваше фантазията и страстта му.

Това бяха изкушения, на които обикновено не се поддаваше. Колко пъти му се бяха присмивали приятелите — най-вече Антонио де ла Маса, който след убийството на Тавито се пропи, — че след пиянските нощи не иска да обикаля с тях по бордеите и по къщите, където съдържателките им предлагаха момиченца, които уж били девствени. Понякога не устояваше, вярно е. И после дни наред се чувстваше зле. От известно време свикна да обвинява Трухильо за тези забежки. Звяра беше виновен, че с курвите, пиянствата и другите пороци много доминиканци се мъчеха да потиснат болката от този живот без глътка свобода и достойнство, в тази страна, където човешкият живот не струваше нищо. Трухильо се беше превърнал в един от най-върлите съюзници на дявола.

— Потегляй, мамка му!

Антонио Имберт вече беше потеглил и шевролетът, паркиран по посока на Сиудад Трухильо, правеше завой, гумите свистяха — Салвадор се сети за полицейските филми и те се понасяха по пустото и тъмно шосе към Сан Кристобал, след отдалечаващата се кола на Трухильо. Той ли беше? Салвадор не го видя, но другарите му бяха толкова сигурни, че не можеше да не бъде той, нямаше начин. Сърцето му биеше лудо. Антонио и Амадито смъкнаха стъклата на прозорците и докато Имберт, приведен над волана като ездач, който се готви за скок, даваше газ, вятърът нахлу с такава сила, че Салвадор едва държеше очите си отворени. Притули ги със свободната си ръка — в другата стискаше револвера — и постепенно дистанцията между тях и червените светлинки започна да намалява.

— Сигурен ли си, че е шевролетът на Козела, Амадито? — извика той.

Лейтенантът държеше пушката с двете ръце. Беше се привел с гръб към него и с пръст на спусъка наместваше приклада на оръжието на рамото си. „Благодаря ти, Господи, от името на твоите синове, доминиканците“, молеше се Салвадор.

Шевролетът „Бискайн“ на Антонио де ла Маса летеше по шосето, скъсявайки дистанцията до светлосиния шевролет „Бел Еър“, който Амадито Гарсия Гереро им беше описвал толкова пъти. Турко позна служебния черно-бял регистрационен номер 0–1823 и платнените перденца на прозорците.

Да, това беше колата, с която Шефа ходеше в Махагоновата си къща в Сан Кристобал. Салвадор беше сънувал неведнъж един повтарящ се кошмар с този шевролет „Бискайн“, който Тони Имберт караше. Пътуваха, както сега — под звездното небе с луна, и изведнъж този нов-новеничък автомобил, подготвен за преследването, започваше да изостава, да се движи по-бавно, докато накрая спираше и всички го проклинаха. А Салвадор виждаше как колата на Благодетеля потъва в мрака.

Шевролетът „Бел Еър“ продължаваше да лети с висока скорост — сигурно се движеха с повече от сто километра в час — и колата се очертаваше ясно пред тях на фона на дългите светлини, които Имберт бе запалил. Салвадор знаеше с подробности историята на тази кола, откакто лейтенант Гарсия Гереро предложи и те се уговориха да проследяват всяка седмица пътуванията на Трухильо до Сан Кристобал. Ясно беше, че само с бърза кола можеха да разчитат на успех. Антонио де ла Маса беше запален по колите. В компанията „Санто Доминго Мотърс“ не се учудиха, че човек, който работи на границата с Хаити и изминава стотици километри всяка седмица, търси по-специална кола. Предложиха му шевролет „Бискайн“ и го поръчаха от Съединените щати. Пристигна в Сиудад Трухильо преди три месеца. Салвадор си спомни деня, в който се качиха в него, за да го изпробват, и как се разсмяха, когато прочетоха инструкциите, в които се казваше, че тази кола е подобна на колите, които нюйоркската полиция използвала, за да преследва престъпниците. С климатик, автоматично предаване, хидравлични спирачки и осемцилиндров мотор с 350 конски сили. Струваше седем хиляди долара и Антонио им каза: „Това са най-добре инвестираните пари“. Изпробваха я в покрайнините на Мока, в брошурата не преувеличаваха: скоростта й стигаше до сто и седемдесет километра в час.

— Внимавай, Тони — чу се да казва след един трус, от който калникът сигурно пострада. Нито Антонио, нито Амадито го усетиха; продължаваха така, подали глава и оръжие през прозорците, в очакване Имберт да изпревари колата на Трухильо. Бяха на по-малко от двайсет метра, силният вятър ги задушаваше, а Салвадор не откъсваше поглед от спуснатото перденце на задното стъкло. Трябваше да стрелят слепешката, да надупчат с куршуми цялата седалка. Помоли се на Господ Козела да не пътува с някоя от нещастниците, които водеше в Махагоновата си къща.

Внезапно, сякаш усетил, че го преследват, или от желание да не изостава в спортната надпревара, шевролетът „Бел Еър“ се отдалечи с още няколко метра.

— Дай газ, по дяволите — заповяда Антонио де ла Маса. — По-бързо, по дяволите!

За няколко секунди шевролетът „Бискайн“ навакса дистанцията и продължи да увеличава скоростта. А другите? Защо Педро Ливио и Уаскар Техеда не се появяваха? Бяха паркирали олдсмобила — също на Антонио де ла Маса — само на километър-два от тях, вече трябваше да отрежат пътя на колата на Трухильо. Дали Имберт не забрави да угаси и светне три пъти с фаровете? Нямаше го и Фифи Пасториса със стария мъркюри на Салвадор, който чакаше на още два километра от олдсмобила. Сигурно са изминали вече два, три, четири и повече километра. Къде ли бяха?

— Забрави да подадеш сигнала, Тони — викна Турко. — Задминали сме вече Педро Ливио и Фифи.

Бяха на около осем метра от колата на Трухильо и Тони сигнализира с фаровете и с клаксона да им дадат път.

— Приближи се още до тях — изръмжа Антонио де ла Маса.

Продължиха така още известно време, но шевролетът „Бел Еър“ се движеше все така в средата на платното, без да обръща внимание на сигналите на Тони. Къде беше проклетият олдсмобил с Педро Ливио и Уаскар? Къде е и неговият мъркюри с Фифи Пасториса? Най-сетне колата на Трухильо мина по-вдясно. Даде им път.

— Приближи се, приближи се още! — замоли се истерично Антонио де ла Маса.

Тони Имберт увеличи скоростта и за няколко секунди се изравни с шевролета „Бел Еър“. И страничното перденце беше спуснато, така че Салвадор не видя Трухильо, но през предното стъкло зърна съвсем ясно едрото грубо лице на всеизвестния Сакариас де ла Крус. И в същия момент тъпанчетата му едва не се спукаха от залпа на Антонио и лейтенанта, стреляли едновременно. Автомобилите бяха така близо един до друг, че при счупването на задния прозорец на другата кола ги поръсиха парченца стъкла и Салвадор усети ситно боцкане по лицето. Като насън видя как главата на Сакариас се люшва някак странно и след миг той също стреляше вече над рамото на Амадито.

Това трая няколко секунди, защото след внезапното натискане на спирачките — от скърцането на колелата му настръхна кожата — сега колата на Трухильо остана зад тях. Той обърна глава и през задния прозорец видя как шевролетът „Бел Еър“ се движи на зигзаг и едва не се преобръща, преди да спре. Не правеше завой, не се опитваше да се изплъзне.

— Спри, спри! — ръмжеше Антонио де ла Маса. — Обърни, по дяволите!

Тони знаеше какво прави. Беше спрял внезапно, почти едновременно с надупчената на решето кола на Трухильо, но махна крака си от спирачките, защото автомобилът се разтресе силно и едва не се обърна, след което отново ги натисна, докато шевролетът „Бискайн“ не спря. Без да губи нито секунда, направи маневра и завой в обратната посока — никаква кола не се задаваше. После потегли срещу колата на Трухильо, спряла някак странно, сякаш ги чакаше, на по-малко от стотина метра, със запалени фарове. Когато изминаха половината от това разстояние, фаровете на спрялата кола угаснаха, но Турко продължаваше да я вижда — там беше, осветена от дългите светлини на Тони Имберт.

— Пазете си главите, наведете се — каза Амадито. — Не стреляйте.

Стъклото на прозореца вляво от Салвадор се посипа на парченца. Той усети бодежи по лицето и врата и при натискането на спирачките залитна напред. Шевролетът „Бискайн“ изскърца, тръгна на зигзаг, лъкатушейки по платното, преди да спре. Имберт загаси фаровете. Всичко потъна в мрак. Салвадор чуваше изстрели наоколо. В кой момент той, Амадито, Тони и Антонио бяха изскочили на шосето? И четиримата бяха навън, криеха се зад калниците и отворените врати и стреляха натам, където беше, където трябваше да бъде колата на Трухильо. Но кой стреляше? Имаше ли още някой с Козела, освен шофьора? Защото без съмнение някой стреляше по тях, куршумите свистяха наоколо и дрънчаха, пробивайки метала на шевролета, а ето че раниха и един от приятелите му.

— Турко, Амадито, прикривайте ни — нареди Антонио де ла Маса. — Да вървим да го довършим, Тони.

Почти в същия момент — очите му започваха да различават очертанията и силуетите сред слабото синкаво сияние — видя двете приведени фигури, тичащи към колата на Трухильо.

— Не стреляй, Турко — каза Амадито и опрял коляно в земята, се прицели с пушката. — Държим ги на прицел. Внимавай само да не се измъкне.

Минаха пет, осем, десет секунди в дълбока тишина. Салвадор забеляза като в мираж как две коли профучават с пълна скорост по платното вдясно от него по посока на Сиудад Трухильо. След миг — нов залп от изстрели с пушка и револвер. За секунди. И тогава гръмкият глас на Антонио де ла Маса екна в нощта:

— Мъртъв е, мамка му!

Двамата с Амадито се втурнаха. След секунди Салвадор спря и надникна над раменете на Тони Имберт и Антонио, които — единият със запалка, а другият с кибритени клечки — оглеждаха потъналото в кръв тяло в маслиненозелени дрехи и обезобразеното лице сред локва кръв на паважа. Беше Звяра, мъртъв. Не успя да благодари на Бога, защото чу шум от тичане и разбра, че там, зад колата на Трухильо, се стреляше. Без да мисли, вдигна револвера и стреля, убеден, че това са calies и военни адютанти, притекли се на помощ на Шефа, но съвсем наблизо чу как Педро Ливио Седеньо простенва, улучен от куршумите му. И сякаш земята се разтвори под краката му и от бездната изскочи с кикот Лукавият.