Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (23)

23.

След като Амадито си тръгна, Антонио Имберт остана още дълго в дома на братовчед си — доктор Мануел Дуран Барерас. Не вярваше, че Хуан Томас Диас и Антонио де ла Маса ще намерят генерал Роман. Може би военнополитическият план беше разкрит и Пупо бе мъртъв или затворен; или се е уплашил и се е отказал. Нямаше друг изход, освен да се крие. С братовчед си Мануел премислиха различни възможности, преди да решат да отиде при една далечна роднина на Дуран — доктор Гладис де лос Сантос. Тя живееше наблизо.

В малките часове преди разсъмване, още по тъмно, Мануел Дуран и Имберт изминаха забързани шестте преки, без да срещнат нито коли, нито минувачи. Докторката се забави, преди да им отвори вратата. Беше по халат и си търкаше силно очите, докато й обясняваха нещата. Не се изплаши много. Реагира изненадващо спокойно. Беше пълна, но подвижна жена между четирийсет и петдесет години, която се държеше уверено и гледаше апатично на света.

— Ще те настаня някак — каза на Имберт. — Но това не е сигурно убежище. Вече бях арестувана веднъж и имам досие в SIM.

За да не го види прислужницата, го настани до гаража, в малък склад без прозорци, като разгъна един дюшек на пода. Беше тясно и душно помещение и Антонио не можа да мигне през останалата част от нощта. Остави колта 45-и калибър до себе си, върху лавица, пълна с консервени кутии; напрегнат, бе наострил уши за всеки подозрителен шум. От време на време мислеше за брат си Сегундо и кожата му настръхваше: дали го измъчваха, или го бяха убили там, в „Ла Виктория“.

Домакинята, която беше заключила склада, дойде да го изведе от тази дупка в девет сутринта.

— Освободих прислужницата да отиде в Харабакоа при семейството си — зарадва го тя. — Ще можеш да се движиш из цялата къща. Само да не те видят съседите. Прекарал си ужасна нощ в онази дупка.

Докато закусваха в кухнята с мангу, паниран кашкавал и кафе, пуснаха новините. Никое от информационните предавания по радиото не съобщаваше за атентата. След малко доктор Де лос Сантос отиде на работа. Имберт си взе душ и слезе в малкия хол, където се отпусна в един фотьойл и заспа — с колта калибър 45 на колене. Стресна се силно и простена, когато го разтърсиха.

— Calies са отвели Мануел призори, малко след като си тръгнал оттам — каза му, много разтревожена, Гладис де лос Сантос. — Рано или късно ще изтръгнат от него признание, че си тук. Трябва да си вървиш възможно най-бързо.

Да, но къде? Гладис беше минала край къщата на семейство Имберт и улицата гъмжала от войници и calies няма съмнение, че са арестували жена му и дъщеря му. Стори му се, че някакви невидими ръце го душеха. Не издаде мъката си, за да не плаши още повече стопанката, която се беше преобразила — от нерви не преставаше да примигва.

— Навсякъде има „бръмбари“, пълни с calies, и камиони с войници — каза му тя. — Претърсват колите, проверяват документите на всички, нахлуват по домовете.

По телевизията, радиото и вестниците не казваха все още нищо, но слуховете бяха плъзнали. Човешкият там-там разгласяше из целия град новината, че са убили Трухильо. Хората бяха обзети от страх и объркване какво ще стане. Близо час той си блъска главата: къде да отиде? Трябваше веднага да се махне оттук. Благодари на доктор Де лос Сантос за помощта и излезе на улицата, с ръка на пистолета си, който носеше в десния джоб на панталона. Известно време се скита безцелно, докато не се сети за своя зъболекар — доктор Камило Суеро, който живееше до Военната болница. Камило и жена му — Алфонсина, го пуснаха вкъщи. Не можеха да го скрият, но му помогнаха да провери различни възможности за укриване. И тогава се сети за Франсиско Райниери — стар негов приятел, син на италианец и посланик на Малтийския орден; неговата жена — Венесия, и жена му, Гуарина, често пиеха заедно чай и играеха канаста. Може би дипломатът щеше да му помогне да намери убежище в някоя легация. Вземайки всички предпазни мерки, позвъни в резиденцията на семейство Райниери и подаде слушалката на Алфонсина, която се представи за сеньора Гуарина Тесон — моминското име на жената на Имберт. Помоли да говори с Кеко. Той се обади веднага и я смая със сърдечния си поздрав:

— Как си, скъпа Гуарина, радвам се да те чуя. Обаждаш се за уговорката за тази вечер, нали? Не се притеснявай. Ще пратя колата да те вземе. Точно в седем, ако е удобно. Ще ми припомниш ли адреса, моля?

— Или е ясновидец, или е полудял, не знам — каза стопанката, оставяйки слушалката.

— А сега какво ще правим до седем, Алфонсина?

— Ще се молим на Светата Дева от Алтаграсия — прекръсти се тя. — Ако дотогава дойдат calies, просто стреляй с пистолета.

Точно в седем пред вратата спря лъскав син буик с дипломатически номер. Караше го самият Франсиско Райниери. Потегли още щом Антонио Имберт седна до него.

— Разбрах, че ти се обаждаш, защото Гуарина и дъщеря ти са у нас — каза му Райниери вместо поздрав. — Няма друга Гуарина Тесон в Сиудад Трухильо, само ти можеше да бъдеш.

Беше съвсем спокоен и дори усмихнат, с току-що изгладена и миришеща на лавандула гуаябера^[1]. Откара Имберт в една отдалечена резиденция по странични улици, обикаляйки доста, защото по централните булеварди имаше бариери, където спираха колите и ги претърсваха. Преди по-малко от час било съобщено официално за смъртта на Трухильо. Цареше атмосфера на напрежение и страх, сякаш всички очакваха избухването на бомба. Елегантен, както винаги, посланикът не му зададе нито един въпрос за убийството на Трухильо, нито за съучастниците му. Съвсем естествено, сякаш говореше за следващия шампионат по тенис в кънтри клуба, му обясни:

— При тези обстоятелства изобщо не можем да се надяваме да получиш убежище в някое посолство. А и това няма да помогне. Правителството, ако все още има такова, няма да се съобрази с нищо. Ще те измъкнат насила — където и да си. Единственото, което ти остава за момента, е да се криеш. В италианското консулство, където имам приятели, става голяма суматоха с прислугата и посещенията. Но намерих един съвсем сигурен човек. Той вече го направи за Юйо Д’Алесандро, когато го преследваха. Постави само едно условие. Никой не трябва да знае, дори Гуарина. Най-вече заради собствената й сигурност.

— Разбира се — промълви Тони Имберт, изненадан, че този човек, с когото не бяха първи приятели, рискуваше толкова, и то по собствена инициатива, за да му спаси живота. Беше така смаян от великодушието и смелостта на Кеко, че не успя да му благодари.

В дома на семейство Райниери прегърна жена си и дъщеря си. За тези обстоятелства бяха доста спокойни. Но когато притисна в обятията си малкото телце на Леслие, усети, че тя цялата трепереше. Прекара с тях и със семейство Райниери близо два часа. Жена му беше донесла малък куфар с чисти дрехи и с бръснарските му принадлежности. Не споменаха изобщо за Трухильо. Гуарина му каза какво е разбрала от съседките. Призори у тях нахълтали униформени и цивилни полицаи, опразнили всичко и изпочупили и натрошили онова, което не успели да отнесат в две камионетки.

Когато дойде време, дипломатът му направи лек знак, като посочи часовника. Той прегърна и целуна Гуарина и Леслие и последва Франсиско Райниери през сервизния вход до улицата. След секунди малка кола на къси светлини спря пред тях.

— Довиждане и късмет — сбогува се Райниери, подавайки му ръка. — Не се тревожи за семейството си. Нищо няма да им липсва.

Имберт влезе в колата и седна до шофьора. Беше млад човек, с риза и вратовръзка, но без сако. На безупречен испански, макар и с италианска интонация, се представи:

— Казвам се Кавалиери и съм служител в италианското посолство. С жена ми ще направим всичко възможно престоят ви в нашия апартамент да е колкото може по-приятен. Не се притеснявайте, у дома няма да има любопитни очи. Живеем сами. Нямаме готвачка и прислужници. Жена ми много обича да домакинства. А и двамата обичаме да готвим.

Засмя се и Антонио си помисли, че от учтивост трябваше и той да се помъчи да се засмее малко. Двойката живееше на последния етаж на нова сграда, недалеч от улица „Махатма Ганди“ и от къщата на Салвадор Естреля Садала. Госпожа Кавалиери — слабо момиче с очи като бадеми и черни коси — беше още по-млада от мъжа си и го посрещна много учтиво, весела и усмихнала, като стар семеен приятел, който идва на гости за почивните дни. Не се притесняваше изобщо, че ще подслони в дома си един непознат, убиец на върховния глава на държавата, когото хиляди военни и полицаи търсеха настървено, с ожесточение. През шестте месеца и три дни, през които остана при тях, никога, нито веднъж и никой от стопаните не го накара да усети — при това беше доста мнителен и заради положението си можеше да си въобразява какво ли не, — че с присъствието си ги притеснява и най-малко. Дали това семейство знаеше, че рискува живота си? Разбира се. Те слушаха и гледаха по телевизията подробните разкази за паниката, която всявали тези мръсни убийци у доминиканците, и как много от тях, уплашени, им отказвали да ги укрият и бързали да ги предадат. Видяха как бе заловен първият от тях — инженер Уаскар Техеда, изгонен безсрамно от църквата „Санто Кура де Арс“ от ужасения енорийски свещеник, който го предал в ръцете на SIM. Проследиха с всички подробности и одисеята на генерал Хуан Томас Диас и Антонио де ла Маса, които обикаляли с такси по улиците на Сиудад Трухильо и били предадени от хората, от които потърсили помощ. Видяха и как calies отвеждат бедната старица, приютила Амадито Гарсия Гереро, след като го убили, и как тълпата разрушава и срива къщата й. Но тези сцени и разкази не смутиха семейство Кавалиери, нито охладиха сърдечното им отношение към него.

След завръщането на Рамфис Имберт и семейство Кавалиери разбраха, че още дълго ще се крие. Публичните прегръдки между сина на Трухильо и генерал Хосе Рене Роман бяха красноречиви: генералът не бе изпълнил обещанието си и военните нямаше да се вдигнат. От своя малък свят под покрива на семейство Кавалиери видя как тълпите се редят с часове на опашка да отдадат последна почит на Трухильо, видя и себе си на телевизионния екран, на снимка до Луис Амиама (когото не познаваше), под съобщенията, че се предлагаха първо сто хиляди, после двеста хиляди и накрая половин милион песос на този, който съобщи за местонахождението им.

— Пфу, при този спад на стойността на доминиканското песо не е изгодна сделка — реагира Кавалиери.

Много скоро животът му влезе в рамките на рутината. Имаше отделна стаичка с легло, нощно шкафче и малка лампа. Ставаше рано и близо час правеше лицеви опори, коремни преси и тичаше на място. Закусваше със семейството. След дълги спорове успя да ги убеди да помага при почистването. Метенето, минаването с прахосмукачка и бърсането на праха по предмети и мебели с метличка от пера се превърна в нещо като занимание и задължение, което правеше съвестно, съвсем съсредоточено и някак весело. Но госпожа Кавалиери не го пусна изобщо да припари в кухнята. Тя готвеше много добре, най-вече различните видове макарони, които сервираше по два пъти на ден. Той обичаше макарони от малък. Но след като прекара тези шест месеца затворен, никога повече нямаше да хапне фиде, талятели, равиоли и какъвто и да е друг вид от това основно ядене в италианската кухня.

След като приключеше с домашните си задължения, четеше с часове. Никога не беше чел много, през тези шест месеца откри удоволствието от четенето. Книгите и списанията бяха най-добрият лек срещу унинието, в което изпадаше понякога заради затворения живот, рутината и несигурността.

Едва когато съобщиха по телевизията, че е дошла комисия от ОАД, за да се срещне с политическите затворници, разбра, че Гуарина е от няколко седмици в затвора — като съпругите на всичките му приятели от заговора. Семейство Кавалиери бяха крили дотогава от него, че Гуарина е задържана. Затова пък след седмица-две с голяма радост му съобщиха добрата новина, че е пусната на свобода.

Нито за миг, дори когато бършеше, метеше или минаваше с прахосмукачката, не престана да носи в себе си колта калибър 45, зареден. Беше взел твърдо решение. Щеше да направи като Амадито, Хуан Томас Диас и Антонио де ла Маса. Нямаше да се предаде жив, щеше да умре, убивайки. Така беше по-достойно да умреш, отколкото да бъдеш подложен на мъчения и изтезания, измислени от извратените умове на Рамфис и приятелчетата му.

Следобед и вечер четеше вестниците, които му носеха домакините, и гледаше с тях новините по телевизията. С недоверие следеше тази смущаваща двойственост, в която се намираше режимът: цивилно правителство, оглавено от Балагер, който правеше разни жестове и декларации, твърдейки, че страната се демократизира, и една военна и полицейска власт, оставена в ръцете на Рамфис, който продължаваше да убива, да изтезава и да обрича хората на изчезване все така безнаказано, както по времето на Шефа. Във всички случаи, не можеше да не се чувства обнадежден от завръщането на някои емигранти, от появяването на малки издания на опозицията — органи на Граждански съюз и на „14 юни“, — от студентските митинги против правителството, за които официалните медии съобщаваха понякога, макар и само за да обвиняват участниците, че са комунисти.

Речта на Хоакин Балагер в Обединените нации, в която той разкритикува диктатурата на Трухильо и обеща да демократизира страната, го изуми. Това онзи дребен човечец ли беше, който трийсет и една години бе най-верният и покорен слуга на Бащата на новата нация? По време на дългите разговори на маса, когато семейство Кавалиери вечеряха вкъщи — доста често го правеха навън, но тогава госпожа Кавалиери му оставяше във фурната вечните макарони, — те допълваха новините с вицове, които гъмжаха в този град, върнал си съвсем наскоро старото име Санто Доминго де Гусман. Макар всички да се страхуваха, че братята Трухильо ще направят държавен преврат, който ще възстанови суровата и жестока диктатура, очевидно беше, че хората започваха все по-малко да се боят, или по-скоро — да се отърсват от транса, принудил толкова доминиканци да бъдат отдадени телом и духом на Трухильо. Надигаха се все повече гласове, декларации и позиции срещу трухилизма и в подкрепа на Граждански съюз, на „14 юни“ или на ДРП, чиито лидери се бяха върнали вече в страната и имаха клуб в центъра на града.

Най-тъжният ден от неговата одисея бе същевременно и най-щастливият. На 18 ноември, заедно със съобщението за заминаването на Рамфис от страната, телевизията разпространи и новината, че шестимата убийци на Шефа (четирима изпълнители и двама съучастници) избягали, като убили тримата войници, които ги връщали в затвора „Ла Виктория“ след проведената възстановка на престъплението. Той не можа да се сдържи и се разрида пред телевизионния екран. Значи приятелите му — и Турко, най-скъпият му приятел — са били избити заедно с тримата клети войници, за да се осигури алиби за фарса. И, разбира се, труповете им никога нямаше да бъдат открити. Господин Кавалиери му подаде чаша коняк:

— Успокойте се, господин Имберт. Помислете, че скоро ще видите жена си и дъщеря си. Всичко това свършва.

Малко по-късно съобщиха и за окончателното отпътуване за чужбина на братята Трухильо и семействата им. Това вече щеше да сложи край на укриването му. Поне за момента се беше спасил от гоненията, в които, с изключение на Луис Амиама — скоро разбра, че той прекарал шест месеца, затворен почти по цял ден в някакъв килер, — фактически всички главни конспиратори, както и стотици невинни хора, сред които и брат му Сегундо, бяха избити, измъчвани или още тежаха в затворите.

Един ден след заминаването на братята Трухильо бе обявена политическа амнистия. Вратите на затворите се отваряха. Балагер назначи комисия за установяване на истината за „екзекуторите на тирана“. От този ден всички радиа, вестници и телевизията престанаха да ги наричат убийци; от екзекутори — това ново прозвище — скоро щяха да се превърнат в герои, а не след дълго улици, площади и булеварди в цялата страна щяха да бъдат наречени с техните имена.

На третия ден привечер излезе предпазливо от убежището си — домакините не му позволиха да си губи времето дори да им благодари за това, което бяха направили за него, и го помолиха единствено да не съобщава на никого тяхната самоличност, за да не бъдат компрометирани като дипломати — и сам си отиде вкъщи. Дълго той, Гуарина и Леслие се прегръщаха, без да могат да продумат. Като се поогледаха, установиха, че докато Гуарина и Леслие бяха отслабнали, той беше наддал към пет килограма. Обясни им, че в къщата, където се криел — не можеше да им каже коя, — се ядели много спагети.

Не можаха да говорят много. Опустошеният дом на семейство Имберт започна да се изпълва с цветя, с роднини, с приятели и непознати, които идваха да го прегърнат, да го поздравят, да му кажат, че е герой — понякога с треперещ от вълнение глас и пълни със сълзи очи, — и да му благодарят за това, което беше направил. Сред гостите изведнъж се появи някакъв военен. Беше адютант на президента на републиката. След официалните поздравления майор Теофронио Каседа му каза, че държавният глава ще приеме него и дон Луис Амиама — който също излязъл от убежището си, или просто от дома на министъра на здравеопазването — в Националния дворец утре по обед. И със съучастническа усмивчица го уведоми, че сенатор Хенри Чиринос току-що е представил в Конгреса („Да, господине, в същия този Конгрес на Трухильо“.) закон, с който на Антонио Имберт и Луис Амиама се дава званието генерал с три звезди от Доминиканската армия за изключителни заслуги към родината.

На следващата сутрин, придружен от Гуарина и Леслие — и тримата с най-хубавите си дрехи, макар че костюмът на Антонио му беше тесен, — той отиде на срещата в двореца. Посрещна ги рояк фотографи, а военната гвардия, в парадни униформи, им отдаде почести. Там, в приемната, се запозна с Луис Амиама — много слаб и мрачен човек, почти без устни, с когото от този момент щяха да станат неразделни приятели. Подадоха си ръка и се уговориха след срещата при президента да посетят заедно съпругите (вдовиците) на всички загинали или изчезнали участници в заговора и да се видят, за да си поговорят за своите премеждия. И тогава вратата на кабинета на държавния глава се отвори.

Усмихнат и с израз на дълбоко удовлетворение, доктор Хоакин Балагер се отправи към тях под светкавиците на фотоапаратите с разтворени обятия.