Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (2)

2.

Събуди се, парализиран от усещането за катастрофа. Не помръдваше, премигвайки в мрака, оплетен в паяжината на някаква космата гадина с много очи, която щеше да го погълне. Най-сетне успя да протегне ръка към нощното шкафче, където беше оставил револвера и заредения автомат. Но вместо оръжието, напипа будилника — четири без десет. Въздъхна. Вече беше съвсем буден. Пак ли кошмар? Имаше още няколко минути, защото — с манията си за точност — не ставаше от леглото преди четири. Нито минута преди и нито минута, след това.

„Всичко, което съм, го дължа на дисциплината“, помисли си. А чувството за дисциплина — основна цел в живота му — дължеше на морските пехотинци. Затвори очи. Приемните изпити за Националната доминиканска полиция в Сан Педро де Макорис — янките я създадоха на третата година от окупацията — бяха много тежки. Издържа ги успешно. Половината от кандидатите отпаднаха на тренировките. Всяко изпитание за ловкост, решителност, смелост и издръжливост му доставяше удоволствие, дори онези, най-суровите, за проверка на решимостта и готовността да се подчиняваш на командира: да затъваш в калта с бойно снаряжение или да пиеш собствената си урина и да дъвчеш филизи, треви и скакалци, за да оцелееш в гората. Сержант Гитълман го оцени най-високо: „Далеч ще стигнеш, Трухильо“. Да, благодарение на тази драконовска дисциплина — за герои и мистици, — на която го научиха the marines^[1], стигна далеч. С благодарност си спомни за сержант Саймън Гитълман. Един предан и безкористен гринго в онази страна, пълна с мошеници, кръвопийци и мухльовци. Нима през последните трийсет и една години Съединените щати са имали по-верен приятел от Трухильо? Чие правителство ги подкрепяше най-много в ООН? Кое правителство обяви първо война на Германия и Япония? Кой пълнеше гушите на американските представители, сенатори, губернатори, кметове, адвокати и журналисти с най-много долари? И за награда — икономическите санкции, наложени от ОАД^[2], за да угодят на онова черно нищожество Ромуло Бетанкур и да продължат да смучат венесуелски петрол. Ако Джони Абес си беше свършил добре работата и бомбата беше отнесла главата на тоя педераст Ромуло, нямаше да има санкции и шибаните гринговци нямаше да ни правят мръсни номера за суверенитета, демокрацията и човешките права. Но тогава нямаше и да открие, че в онази страна от двеста милиона страхливци имаше и един приятел като Саймън Гитълман. Способен да организира сам кампания в защита на Доминиканската република от Финикс, Аризона, където живееше и си имаше бизнес, откакто се пенсионира като marine. Без да поиска нито цент! Още се срещаха такива мъже сред морските пехотинци. Без да моли и да чака отплата! Какъв добър урок за тия пиявици от Сената и Камарата на представителите, които той угояваше от години и които непрекъснато искаха още чекове, още концесии, още декрети, още фискални облекчения, а сега, когато му трябваха, си правеха оглушки.

Погледна часовника — още четири минути. Страшен гринго е тоя Саймън Гитълман! Истински marine. Заряза сделките си в Аризона и възмутен от офанзивата на Белия дом, на Венесуела и ОАД срещу Трухильо, засипа северноамериканската преса с писма, за да им напомни, че през Ерата на Трухильо Доминиканската република винаги е била истинска крепост на антикомунизма и най-добрият съюзник на Съединените щати в западното полукълбо. Но това не му беше достатъчно, затуй създаде — с пари от собствения си джоб, дявол да го вземе! — и комитети в негова подкрепа, пусна публикации, организира конференции. И за да даде пример, пристигна в Сиудад Трухильо със семейството си и нае къща на Малекон. Днес Саймън и Дороти щяха да обядват с него в двореца и the ex marine щеше да получи Почетния орден „Хуан Пабло Дуарте“, най-високото доминиканско отличие. Истински marine, тъй вярно!

Точно четири е, сега може. Запали лампичката на нощното шкафче, пъхна си пантофите и стана, но не чевръсто, както преди. Боляха го костите, обаждаха се и мускулите на краката и на гърба му, както в онази проклета нощ преди няколко дни в Махагоновата къща, с малката кучка. Изскърца със зъби, раздразнен. Тръгна към стола, където Синфоросо бе подредил спортния му екип и гуменките, но пронизан от някакво съмнение, спря. Огледа тревожно чаршафите — безформено белезникаво петънце бе изцапало бялото платно. Пак се беше изпуснал. Ядът му заличи неприятния спомен от Махагоновата къща. Мамка му! Мамка му! Това не беше враг, когото можеше да смаже, както стотиците, хилядите, които бе срещал и побеждавал през годините, като ги подкупваше, заплашваше или убиваше. Този беше в самия него, плът от плътта му и кръв от кръвта му. Рушеше го отвътре точно когато имаше най-много нужда да е силен и здрав. Кльощавата малка кучка му донесе лош късмет.

Видя слипа, шортите и фланелката си, идеално изпрани и изгладени, заедно с гуменките. Облече се доста трудно. Никога не беше имал нужда от много сън. Като Млад в Сан Кристобал или като надзирател на пазачите в плантацията „Кока Чика“ му стигаха четири-пет часа — дори когато пиянстваше и въртеше любов до зори. Способността му да се възстановява бързо след кратка почивка му помогна да стане нещо повече в очите на другите. Свършено е с това. Събуждаше се уморен и не успяваше да поспи дори четири часа, най-много два-три, и то стряскан от кошмари.

Снощи стоя буден в мрака. Виждаше върховете на дърветата през прозорците и късче небе, осеяно със звезди. В светлата нощ до слуха му понякога стигаше дърдоренето на ония баби, които не мигваха по цели нощи и декламираха стиховете на Хуан де Диос Песа, Амадо Нерво, Рубен Дарио (което го накара да предположи, че сред тях е и Живия боклук, защото той знаеше наизуст Дарио), декламираха Двайсет поеми за любовта на Пабло Неруда и пикантните децими^[3] на Хуан Антонио Аликс. И, разбира се, стиховете на доня Мария — доминиканската писателка и моралистка. Разсмя се, докато се качваше на статичния велосипед и завърташе педалите. Жена му вече беше почнала да се взема на сериозно и от време на време организираше литературни вечери в залата за кънки в имението „Радамес“, където събираше разни баби да рецитират жалки стихове. Сенатор Хенри Чиринос, който се правеше на поет, често присъстваше на тия кръжоци, благодарение на които поддържаше цирозата си за сметка на държавната хазна. За да спечелят благоволението на Мария Мартинес, тия изкуфели баби, както и самият Чиринос, бяха научили наизуст цели страници от Морални размисли или реплики от театралната пиеска Измамно приятелство, рецитираха ги и квачките ръкопляскаха. А жена му — защото все пак тази изкуфяла дебела баба, Превъзходната дама, беше негова жена — наистина се мислеше за писателка и моралистка. И защо не. Не твърдяха ли същото всички вестници, радиа, телевизията? Нима тия Морални размисли — с предговор от мексиканеца Хосе Васконселос — не бяха задължително четиво в училищата, което се преиздаваше на всеки два месеца? Нима Измамно приятелство не беше най-голямото театрално постижение за трийсетте и една години на Ерата на Трухильо? Не я ли превъзнасяха до небесата и критици, журналисти, университетски професори, свещеници и интелектуалци? Не й ли посветиха цял семинар в Трухилянския институт? Не възхваляваха ли концепциите й и онези дяволи в расо, епископите, продажните гарвани и юди, които — след като си поживяха за негова сметка — сега и те, както янките, започнаха да говорят за човешки права? Превъзходната дама беше писателка и моралистка. Но не благодарение на себе си, а на него, както всичко, което ставаше в тази страна от три десетилетия. Трухильо можеше да превърне и водата във вино и да умножи хлябовете, ако му пукаше. И го каза на Мария при последния им скандал: „Забравяш, че тия глупости не си ги писала ти, защото и името си не можеш да напишеш без граматически грешки, а онзи предател, испанецът Хосе Алмоина, на когото аз плащам. Не знаеш ли какво говорят хората? Че на Измамно приятелство трябва да се сложат инициалите А.А., тоест: автор Алмоина“. Той пак се разсмя — отривисто, весело. Раздразнението му беше минало. Тогава Мария се разплака: „Защо ме унижаваш така!“ — и го заплаши, че ще се оплаче на мама Хулия. Като че ли на горката му майка, с нейните деветдесет и шест години, й беше до семейни свади. И братята му, и жена му тичаха все при Височайшата матрона да си изплачат мъката. За да се помири с жена си, трябваше пак да й замаже очите с пари. Защото това, което доминиканците говореха под сурдинка, беше вярно: писателката и моралистката беше голяма пинтия, алчна душа. Такава си беше, откакто бяха влюбени. Още като девойче й хрумна да отвори пералня за униформите на Националната доминиканска полиция, от което направи първите си пари. От въртенето на педалите тялото му се сгря. Чувстваше се във форма. Петнайсет минути — достатъчно. Още петнайсет ще гребе и после ще се хвърли в битката на деня.

Тренираше гребане в една съседна стаичка, пълна с гимнастически уреди. Бе започнал да гребе, когато в тишината на разсъмването се разнесе трепетливото цвилене на кон, протяжно, благозвучно, като възхвала на живота. Откога не беше яздил? От месеци. Никога не му омръзваше, от петдесет години все го теглеше към конете, както първата глътка испанско бренди „Карлос I“ или първия поглед, хвърлен към бялата гола плът на някоя пищна, съблазнителна жена. Но споменът за кльощавото девойче, което онзи кучи син успя да напъха в леглото му, го попари. Дали го направи съзнателно, за да го унижи? Не му стискаше чак толкова. Сигурно малката му е разказала всичко и той е умрял от смях. Дали клюкарите не го разнасяха вече по кафенетата на „Конде“. Настръхна от срам и яд, гребейки все така равномерно. Вече се потеше. Само да го видеха! Другият мит, който разпространяваха за него, беше: „Трухильо никога не се поти. В най-големите летни жеги ходи в сукнена униформа, с тривърха кадифена шапка и ръкавици, но по челото му не блясва и капчица пот“. Не се потеше, когато не искаше. Но когато беше сам и правеше упражнения, позволяваше на тялото си да се поти. Напоследък, в този труден период, изпълнен с проблеми, се лиши от конете. Дано тази седмица успее да отиде в Сан Кристобал. Би пояздил сам под дърветата край реката, както преди, за да се почувства по-млад. „Дори женските ръце не са така чувствени, както гърбът на някой дорест кон“.

Престана да гребе, когато усети болка в лявата ръка. Избърса си лицето и погледна към дюкяна си. Нищо. Още беше тъмно. Дърветата и храстите в градините на имението „Радамес“ бяха само тъмни петна под чистото небе с трепкащи светлинки. Как беше онзи стих на Неруда, който бъбривите приятелки на моралистката харесваха толкова? „И трептят в далечината сините звезди“. Тия баби трептяха от желание някой поет да им начете крастата. А имаха на разположение само Чиринос, тоя Франкенщайн. Пак го напуши смях — нещо, което не му се случваше много често напоследък.

Съблече се и по гуменки и хавлия тръгна към банята да се обръсне. Пусна радиото. По „Доминикански глас“ и Радио Карибе правеха преглед на печата. Допреди няколко години осведомителните бюлетини започваха в пет. Но когато брат му Петан, собственик на „Доминикански глас“, разбра, че той става в четири, премести по-рано новините. И другите станции го последваха. Знаеха, че той слушаше радио, докато се бръснеше, къпеше и обличаше, и се престараваха.

След малко джаз съобщиха за танцовата вечеринка с „Колосите на ритъма“ в хотел-ресторант „Конде“, водена от професор Гатон и певеца Джони Вентура, по „Доминикански глас“ обявиха носителя на наградата „Хулия Молина, вдовицата Трухильо“ за най-плодовита майка. Като получи медала с лика на Височайшата матрона, наградената доня Алехандрина Франсиско, с двайсет и едно живи деца, заяви: „Моите двайсет и едно деца ще дадат живота си за Благодетеля, ако той пожелае“. „Не ти вярвам, глупачке“.

Беше си измил зъбите и вече се бръснеше така старателно, както го правеше от беден хлапак в Сан Кристобал. Когато не знаеше дали клетата му майка, на която цялата страна засвидетелстваше днес почитта си в Деня на майките („Истински извор на милосърдие и майка на великия мъж, който ни управлява“, каза говорителят), ще има поне фасул и ориз, за да нахрани вечерта осемте гърла вкъщи. Чистотата, грижата за тялото и за облеклото бяха за него единствената религия, която изповядваше по съвест.

След като съобщиха още един дълъг списък на посетителите в дома на Мама Хулия, които са я приветствали за Деня на майките (горката старица, тя посрещаше стоически върволицата, тръгнала от училища, асоциации, институти и синдикати, и благодареше с немощното си гласче за цветята и благопожеланията), продължиха с нападките срещу епископите Райли и Панал, „които не са родени под нашето слънце, нито са страдали под нашата луна — («Добре казано», помисли си) — и се бъркат в обществения и в политическия ни живот, като прекрачват границата на закона“. Джони Абес искаше да нахълта в колежа „Санто Доминго“ и да измъкне епископа янки от бърлогата му. „Какво може да стане, Шефе? Гринговците ще протестират, разбира се. А не протестират ли от доста време вече за всичко? За Галиндес, за пилота Мърфи, за сестрите Мирабал, за атентата срещу Бетанкур и тям подобни. Какво от това, че в Каракас, Пуерто Рико, Вашингтон, Ню Йорк и Хавана ще лаят. Важното е какво става тук. Само ако ги сплашим, тия дяволи в расо ще престанат да заговорничат“. Не. Не е дошъл още моментът да търсят сметка на Райли или на другия кучи син, испанския епископ Панал. Като му дойде времето, ще си платят. Инстинктът никога не го лъжеше. Засега не трябваше да падне и косъм от главата на епископите, дори да продължаваха да го хулят, както правеха от 25 януари 1960-а — вече година и половина!, — когато Пасторското писмо от Епископството бе прочетено на всички църковни служби и с него започна кампанията на Католическата църква срещу режима. Проклетници! Гарвани! Евнуси! Да постъпят така точно с него, удостоения от Ватикана, от Пий XII, с Големия кръст на папския орден „Сан Грегорио“. В речта си по радио „Доминикански глас“, изнесена вчера в качеството му на министър на вътрешните работи и вероизповеданията, Паино Пичардо подчертаваше, че държавата е похарчила шейсет милиона песос за тази Църква, чиито „епископи и свещеници нанасят сега такива щети на доминиканското католическо паство“. Смени станцията. По Радио Карибе четяха протестното писмо на стотици работници, чиито подписи не били включени в Големия национален манифест „против подривните машинации на епископ Томас Райли, изневерил на Господа, на Трухильо и на мъжкото си достойнство, като вместо да остане в епархията си в Сан Хуан де ла Магуана, е хукнал като подплашен плъх и се е скрил в Сиудад Трухильо, под полите на американските монахини от колежа «Санто Доминго», свърталище на тероризма и конспирацията“. След като чу, че Министерството на образованието е лишило колежа „Санто Доминго“ от официален статут заради „съучастничеството на тези чуждестранни монахини в терористичните интриги на епископите от Сан Хуан де ла Магуана и Де ла Вега срещу държавата“, превключи на „Доминикански глас“ точно навреме, за да чуе, че говорителят съобщава за поредната победа на доминиканския отбор по поло в Париж, където „след като разгроми Леопардите с пет на четири на прекрасното игрище в Багател, получи купата «Апертюр», смайвайки компетентната публика“. Рамфис и Радамес — най-аплодираните играчи. Това е лъжа, за да баламосат доминиканците. И него. Усети онази киселина в стомаха, която се появяваше винаги щом се сещаше за синовете си, за тези два успешни провала, за тези негови разочарования. Да играят поло в Париж и да налитат на французойките, когато баща им водеше най-тежката битка в живота си!

Наплиска лицето си с вода. Когато мислеше за синовете си, ставаше кисел. Боже мой, вината не беше у него. Семето му е силно като на расов жребец за разплод. И живо доказателство за това са синовете, заченати от неговата сперма в други утроби, на Лина Ловатон например, да не говорим за всички останали: яки, енергични, сто пъти по-достойни да са на мястото на двамата търтеи, на тия нищожества с имена на оперни герои. Защо позволи на Превъзходната дама да кръсти синовете им с имена от Аида — операта, която тя гледа съвсем не навреме в Ню Йорк? Лош късмет им донесоха и вместо в истински мъже, ги превърнаха в оперетни шутове. В бохеми, лентяи, в безхарактерни мекотели, годни само да пиянстват. Сякаш бяха на братята му, не негови. За нищо не ги биваше, като братята му — Черния, Петан, Пипи, Анибал — шепа разбойници, паразити, търтеи и нещастници. Никой от тях не наследи и милионна част от силата, волята, мирогледа му. Какво ще стане с тази страна след смъртта му? Беше сигурен, че Рамфис не го биваше толкова и в леглото, колкото разправяха подмазвачите, лепнали му тая слава. Оправил Ким Новак! Оправил За За Габор! Дебра Педжит и половината Холивуд! Голяма работа! Ако подаряваше мерцедеси-бенц, кадилаци и палта от визон, и лудият Валериано щеше да оправи Мис Вселена и Елизабет Тейлър. Горкият Рамфис. Подозираше, че дори не обича толкова и жените. Обичаше да се перчи, да му се носи славата на най-големия пич в страната, по-голям и от Порфирио Рубироса — доминиканеца, прочул се в целия свят с големия си пенис и със завоеванията си на международен мачо. Дали и Големия развратник играеше поло със синовете му там, в Багател? Симпатията, която изпитваше към Порфирио, откакто постъпи в корпуса на военните му адютанти — чувство, което запази въпреки провала на брака с голямата му дъщеря, Флор де Оро, — повдигна настроението му. Порфирио беше амбициозен, имаше си вземане-даване с големи жени — от французойката Даниел Дарио до мултимилионерката Барбара Хътън, без да им подари и букетче цветя, по-скоро ги изстискваше и богатееше за тяхна сметка.

Напълни ваната със соли и пяна и се потопи в нея с голямо удоволствие, както всяка сутрин. Порфирио е бил винаги човек на живота. Бракът му с Барбара Хътън продължи само месец — точно колкото трябваше, за да измъкне един милион долара в брой и още толкова в недвижимо имущество. Да можеха Рамфис или Радамес да бъдат поне като Порфирио! Истински пич, пълен с амбиции. И като всеки победител си имаше врагове. Все му подшушваха някоя историйка за Рубироса, съветваха го да го изгони от дипломатическата кариера, защото скандалите му петнели лика на страната. Завистници. Каква по-добра пропаганда за Доминиканската република от такъв пич. Откакто мулатът беше женен за Флор де Оро, се мъчеха да го накарат да откъсне главата на тоя развратник, защото съблазнил дъщеря му, завъртял й главата. Нямаше да го направи. Той познаваше предателите, надушваше ги, преди дори самите те да знаят, че ще го предадат. Затова беше още жив, а толкова юди гниеха в „Ла Куарента“, „Ла Виктория“, на остров Беата, в търбусите на акулите или в тлъстите червеи на доминиканската земя. Горкият Рамфис, горкият Радамес. Добре че поне Анхелита беше по-свястна и остана край него.

Излезе от ваната и се обля под душа. Смяната на топлата със студена вода го освежи. Вече беше наистина по-бодър. Докато си слагаше дезодорант и талк, се заслуша в Радио Карибе, което пропагандираше идеите и призивите на „интелигентния злодей“, както той наричаше Джони Абес, когато беше в добро настроение.

Сипеха нападки срещу „плъха от Мирафлорес“, срещу „тази венесуелска отрепка“, и говорителят — избрал тона, който тоя педераст заслужаваше — заяви, че президентът Ромуло Бетанкур не само уморил венесуелския народ от глад, но донесъл и нещастие на Венесуела: нима наскоро не се разби още един самолет на Венесуелските авиолинии, с шейсет и двама загинали? Нямаше да стане, както я мислеше тоя педераст. Вярно, успя да накара ОАД да му наложи санкции, но ще видим кой ще се смее последен. Не го тревожеха нито плъхът от двореца в Мирафлорес, нито наркоманът от Пуерто Рико Муньос Марин, нито костариканският гангстер Фигерес. Тревожеше го Църквата. Напускайки Сиудад Трухильо, за да отиде в Испания, Перон го предупреди: „Пазете се от свещениците, Генералисимус. Мен не ме свалиха нито олигарсите, нито военните, а падретата. Или се разберете с тях, или ги ликвидирайте веднъж завинаги“. Него нямаше да успеят да свалят. Тормозеха го, вярно. От онзи черен 25-и януари — точно преди година и четири месеца — не бяха спирали да го тормозят нито за ден. С писма, бюлетини, църковни служби, помени, проповеди. Всичко, което тая паплач в расо казваше или правеше против него, рикошираше навън и вестниците, радиата и телевизиите говореха вече за неизбежното падане на Трухильо, щом „Църквата му обърна гръб“.

Обу си долните гащи, фланелката, чорапите. Синфоросо беше оставил снощи — сгънати до гардероба, и закачалката, на която висеше безупречният сив костюм — бялата риза с яка и синята вратовръзка на бели шарки, които щеше да сложи тази сутрин. Какво ли правеше по цял ден и цяла нощ в „Санто Доминго“ епископ Райли? Дали налиташе на монахините? Бяха ужасни, някои имаха и косми по лицата. Спомняше си, защото Анхелита учеше в този колеж — за порядъчните хора. Малките му внучки — също. Как само му се подмазваха тия монахини — до Пасторското писмо. Може би Джони Абес е прав, време беше да действа. Щом манифестите, статиите, протестите на институциите и на Конгреса по радиото и по телевизията не ги вразумяваха, да удари пръв. „Народът го направи! Помете охраната, поставена да пази чуждестранните епископи, нахлу в «Санто Доминго» и в епископството в Ла Вега, повлече за косите грингото Райли и испанеца Панал и ги линчува. Отмъсти за оскърблението, нанесено на отечеството“. Щяха да пратят съболезнованията и извиненията си на Ватикана, на Светия отец Хуан Глупака — Балагер беше майстор в писането им — и за назидание щяха да накажат неколцина виновници, подбрани сред углавните престъпници. Но дали като видеха труповете на епископите, разкъсани от народния гняв, другите гарвани щяха да се вразумят? Не, не беше моментът. Не бива да дава никакви поводи на Кенеди за дебаркиране и да доставя удоволствие на Бетанкур, на Муньос Марин и Фигерес. Трябваше да запази хладнокръвие и да пипа внимателно, като marine.

Но това, което му диктуваше разумът, не стигаше до жлезите му. Спря да се облича, причерня му. Усети как яростта се надига у него като лъкатушещ поток от лава и напира към мозъка, който сякаш пламва. Затвори очи и започна да брои до десет. Яростта беше вредна както за управлението, така и за сърцето му, можеше да му докара някой инфаркт. Онази вечер в Махагоновата къща едва не припадна от ярост. Постепенно се успокои. Винаги когато беше необходимо, успяваше да се овладее: да се преструва, да се прави на мил и сърдечен с най-големите човешки отрепки, с вдовиците, със синовете и братята на предателите, ако се наложеше. И затова щеше да навърши вече трийсет и втората си година, откакто бе поел бремето на страната.

Мъчеше се да се справи със сложното закопчаване на жартиерите, за да изпъне чорапите си. Колко приятно беше да дава воля на яростта си сега, когато това не застрашаваше държавата, за урок на тия плъхове, жаби, хиени и змии. Акулите с пълни търбуси бяха свидетели, че си позволяваше това удоволствие. Не беше ли някъде в Мексико трупът на предателя Хосе Алмоина? Ами на баска Хесус де Галиндес още една змия, която ухапа ръката, дето й даваше хляб?

И на Рамон Мареро Аристи, който си мислеше, че като е известен писател, може да дава информация на Ню Йорк Таймс срещу правителството, което плащаше всичките му пиянства, книги и курви? Ами труповете на трите сестрички Мирабал, дето си играеха на комунистки и героини, не бяха ли и те в търбусите на акулите — като доказателство, че когато дадеше воля на яростта си, нищо не можеше да го спре? Дори Валериано и Барахита, лудите от „Ел Конде“, бяха доказателство за това.

Спря се с обувка в ръката, спомняйки си тази прословута двойка — цяла институция в колониалния град. Живееха под лавровите дървета на парка Колумб, под арките на катедралата, и в най-оживените часове заставаха пред вратите на луксозните магазини за обувки и бижута по „Ел Конде“, изпълняваха лудите си номера и хората им пускаха по някоя монета или нещо за ядене. Неведнъж беше виждал Валериано и Барахита, облечени в дрипи, накичени със смешни дрънкулки. Когато се мислеше за Христос, Валериано влачеше кръст; когато беше Наполеон, размахваше дръжката на метла, ръмжеше някакви заповеди и налиташе на врага. Един от хората на Джони Абес докладва, че лудият Валериано започнал да осмива Шефа, наричайки го Ченгето. Стана му любопитно. Отиде да хвърли един поглед в кола с тъмни стъкла. Старецът, накичил гърди със стъкълца и капачки от бира, се перчеше с медалите си като палячо пред група стреснати минувачи, които се чудеха да се смеят ли или да бягат оттам. „Ръкопляскайте на Ченгето, смотаняци“, крещеше Барахита и сочеше лъскавите гърди на лудия. Тогава усети как лавата се надига у него, как го заслепява, настървява го да накаже безсрамника. Веднага даде заповед. Но на другата сутрин, като си помисли, че в крайна сметка лудите не знаят какво правят и вместо да наказва Валериано, трябваше да пипне хитреците, които бяха подучили лудите, заповяда на Джони Абес пак в една тъмна утрин като тази: „Лудите са, си луди. Освободи ги“. Шефът на Военните тайни служби се намръщи: „Късно е, Ваше Превъзходителство. Още вчера ги хвърлихме на акулите. Живи, както наредихте“.

Изправи се, вече обут. Един държавник не съжалява за решенията, които е взел. Никога и за нищо не беше съжалявал. И тия двама епископи щеше да хвърли живи на акулите. Стигна до онази част от сутрешния си тоалет, която му доставяше истинско удоволствие, като си спомни за романа Quo Vadis?, прочетен на младини, единствения, който му беше винаги подръка. Една история за римляни и християни, от която запомни завинаги образа на изтънчения и богат Петроний, Арбитъра на елегантността, който всяка сутрин се съвземаше благодарение на масажите и обливанията, благовонната, есенциите, парфюмите и на ласките на своите робини. Ако имаше време, би направил като Арбитъра: след упражненията за раздвижване на мускулите и стимулиране на сърцето да се отпусне цяла сутрин в ръцете на масажистки, педикюристки, маникюристки, фризьори и теляци. Но си правеше само лек масаж по обяд, след ядене, а повече — в неделя, когато можеше да се откъсне за два-три часа от неотложните си задължения. Но не беше време да се отдава на сладострастните занимания на великия Петроний. Трябваше да се задоволи с тези десет минути, за да си сложи парфюма дезодорант Yardley, който Мануел Алфонсо му пращаше от Ню Йорк — горкият Мануел, как ли я караше след операцията, — финия хидратантен френски крем за лице Bienfait du Matin и одеколона, също Yardley, с лек Мирис на царевичак, с който натри гърдите си. Като се среса и приглади тънките си мустачки, които носеше от двайсет години, той напудри лицето си с талк, за да скрие под лекия бял слой онази мургавина — наследена от предците му по майчина линия, хаитянски негри, — която винаги беше презирал у другите и у самия себе си.

Беше готов, със сако и вратовръзка, в пет без шест минути. Установи го със задоволство, никога не надхвърляше час. Това беше едно от суеверията му: ако не влезеше в кабинета си точно в пет, през деня щеше да се случи нещо лошо.

Приближи се до прозореца. Още беше тъмно, като нощ. Но видя, че има по-малко звезди, отколкото преди час. Блещукаха плахо. Денят скоро щеше да настъпи и те щяха да се стопят. Взе един бастун и тръгна към вратата. Едва я отвори и чу как двамата военни адютанти удрят токове:

— Добро утро, Ваше Превъзходителство.

— Добро утро, Ваше Превъзходителство.

Отвърна им, кимайки. С бегъл поглед прецени, че униформите им са в ред. Не допускаше никакво нехайство, никаква небрежност у никого от офицерите или войниците от въоръжените сили, но при адютантите — в корпуса, натоварен с неговата охрана — едно скъсано копче, петно или гънка по панталона или по куртката, едно накривено кепе бяха тежки провинения, които се наказваха с няколко дни строг режим, а понякога и с изгонване и връщане в редовите батальони.

Лек ветрец полюшваше дърветата в имението „Радамес“ и прекосявайки го, той чуваше шепота на листата, а в конюшнята — отново цвиленето на кон. Джони Абес, доклад за хода на кампанията, посещение във Военновъздушната база „Сан Исидро“, доклад на Чиринос, обяд с the marine, три-четири аудиенции, преписка с министъра на вътрешните работи и вероизповеданията, преписка с Балагер, преписка с Кучо Алварес Пина, председател на Доминиканската партия, и разходка по Малекон след посещението при мама Хулия. Да отиде ли да спи в Сан Кристобал, за да се отърве от лошите спомени от онази вечер?

Влезе в кабинета си в Националния дворец, когато часовникът му показваше точно пет. На бюрото го чакаше закуската — плодов сок, препечени филийки с масло, горещо кафе — с две чаши. И ставайки на крака, шефът на тайните служби — полковник Джони Абес Гарсия:

— Добро утро, Ваше Превъзходителство.